Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

В хо­да на на­ши­те пос­лед­ни съ­зер­ца­ния ви­дях­ме кол­ко ко­рен­но раз­лич­ни са не­ща­та в за­ви­си­мост от това, да­ли ги из­жи­вя­ва­ме тук меж­ду раж­да­не­то и смъртта, или пък в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Вчера споменахме, че от сре­да­та на 15 век, вклю­чи­тел­но и до на­ша­та съв­ре­мен­на епоха, тук меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чо­век за­поч­ва да во­юва за сво­ята вът­реш­на свобода, та­ка че това, ко­ето той вър­ше­ше спо­ред им­пул­си­те на сво- бодата, за­поч­на да при­да­ва на не­го­во­то съ­щес­т­во по вре­ме на жи­во­та меж­ду смъртта и но­во­то раждане, оп­ре­де­ле­на стойност, оп­ре­де­ле­на те­жест и серио- зност. В ре­зул­тат на това, че се изди­га­ме до чис­ти­те и сво­бод­ни мо­ти­ви на на­ша­та во­ля без да я то­ва­рим с ни­що земно, ние си оси­гу­ря­ва­ме тази възмож- ност, що­то меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не да бъ­дем ед­но са­мос­то­ятел­но същество. И сега: към се­бе­съх­ра­не­ни­ето на то­ва съ­щес­т­во през на­ша­та епоха, при­над­ле­жи и всичко, ко­ето мо­жем да на­ре­чем от­но­ше­ние към Мистерията на Голгота. Тази Мистерия на Голгота мо­же да се об­съж­да от раз­лич­ни глед­ни точки. В про­дъл­же­ние на дос­та ме­се­ци ние об­съж­дах­ме Мистерията на Голгота от твър­де го­лям брой гледни точки, но се­га бих же­лал да нап­ра­вим то­ва от глед­на­та точ­ка на чо­веш­ка­та свобода.

Докато се на­ми­ра в своя зе­мен жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, в обик­но­ве­но­то си съзнание, чо­век практи­чес­ки ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва за се­бе си. Човекът не мо­же да се взи­ра в се­бе си, не мо­же да разглежда се­бе си. И раз­би­ра се, ед­на из­ма­ма е, ко­га­то чрез раз­г­леж­да­не­то на това, ко­ето е мър­т­во в човека, или пък чрез про­уч­ва­не­то на чо­веш­кия труп, офи­ци­ал­на­та на­ука вяр- ва, че е раз­б­ра­ла не­що от чо­веш­ка­та ор­ганизация. Но то­ва е ед­на заблуда, ед­на илюзия. Тук, меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чо­век има раз­би­ра­не и възглед
един­с­т­ве­но за външ­ния свят. Обаче що за въз­г­лед е той? - за илю­зор­ния се­ти­вен свят е въз­мо­жен са­мо илю­зо­рен въз­г­лед и вче­ра аз от­но­во под­чер­тах това.

Когато в зем­ния си жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, на­со­чим на­ши­те се­ти­ва към об­к­ръ­жа­ва­щия ни свят, той зас­та­ва пред нас ка­то ед­но външ­но явле- ние, ка­то ед­на илюзия. Тази илю­зия ние пре­на­ся­ме в на­ше­то Азово същест- во, в на­ши­те спомени, и в из­вес­тен сми­съл я прев­ръ­ща­ме в на­ша собственост. И така, до­ка­то раз­г­леж­да­ме и про­уч­ва­ме света, тя зас­та­ва пред нас; ед­на илю- зия, ед­на Майя, ко­ято след смър­т­та - вче­ра Ви опи­сах то­ва - из­чез­ва и се по­явя­ва под дру­ги форми, та­ка че ние я из­жи­вя­ва­ме не вът­ре в нас, а пред нас и око­ло нас.

Ако оба­че в зем­ния си жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чо­век би въз­п­ри­ел све­та не ка­то илюзия, ако не би мо­гъл да из­жи­вее та­зи илюзия, то­га­ва той не би мо­гъл да стиг­не и до свободата. Развитието на сво­бода­та е въз­мож­но са­мо в све­та на Майя, в све­та на илюзията. Аз ве­че обър­нах вни­ма­ние вър­ху то­ва в мо­ята кни­га „Върху за­гад­ки­те на човека". Там посочих, че всъщ­ност све­тът в кой­то живеем, све­тът на на­ши­те изживявания, мо­же да бъ­де срав­нен с обра- зите, ко­ито гле­дат към нас от ед­но огледало. Практически те не мо­гат да ни бъ­дат наложени, те са имен­но образи, илюзия, Майя. И по то­зи на­чин све­тът на чо­веш­ки­те въз­п­ри­ятия съ­що ос­та­ва ед­на илюзия, ед­на Майя.

И все пак чо­век е впле­тен в све­та не са­мо чрез илюзията. Тя го вкар­ва в при­вид­ния се­ти­вен свят са­мо до кол­ко­то той бо­ра­ви със сетивата, ко­ито из­пъл­ват не­го­во­то буд­но съзнание. Ако оба­че се обър­не към своите инстинкти, към сво­ите страсти, към своя темперамент, към всичко, ко­ето се на­ди­га от дъл­би­ни­те на човеш­ко­то съ­щес­т­во - но без да пре­ми­на­ва в от­чет­ли­ви­те яс­ни пред­с­та­ви на буд­но­то съз­на­ние - то­га­ва чо­век вижда, че всич­ко то­ва съв­сем не е илюзия. То е ве­че действителност, но ед­на действителност, ко­ято не може да бъде об­х­ва­на­та от се­гаш­но­то съзнание. Между раж­да­не­то и смър­т­та - ма­кар и без да го поз­на­ва - човек жи­вее в един ис­тин­с­ки свят, са­мо че то­зи свят не е в със­то­яние да му Даде свободата. Този свят мо­же да вло­жи в чо­века по­роб­ва­щи ин­с­тин­к­ти или не­от­ме­ни­ми вът­реш­ни необходимости, оба­че той ни­ко­га не поз­во­ля­ва на чо­ве­ка да из­жи­вее свободата. Свободата мо­же да бъ­де из­жи­вя­-на са­мо в един об­ра­зен свят, само в све­та на Майя. И за да раз­ви­ем свободата, про­буж­дай­ки се, ние тряб­ва да влезем имен­но в то­зи илюзо- рен, об­ра­зен свят.

Този илю­зо­рен живот, кой­то има­ме в на­ши­те се­тив­ни възприятия, да­леч не бе­ше трай­но и дъл­бо­ко за­ложен в ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на човечеството. Ако се обър­нем към древ­ни­те епохи, ще от­к­ри­ем та­ка на­рече­но­то от нас ин­с­тин­к­тив­но ясновидство, ко­ето до сре­да­та на 15 век все още по­каз­ва­ше тук или там своите ата­вис­тич­ни разновидности. Така че ако се обър­нем към те­зи древ­ни епохи, ние съв­сем не бих­ме мог­ли да кажем, че в сво­ето буд­но съз-­
нание чо­век има­ше око­ло се­бе си са­мо един илю­зо­рен свят. През сенките, през об­ра­зи­те и зву­ци­те на Майя, чо­век бе­ше вгле­дан и зас­лу­шан в бо­жес­т­ве­на­та хар­мо­ния на ду­хов­ния свят. Той виж­да­ше съ­що и Майя, илюзията, но я виж­да­ше по друг начин. За не­го тя бе­ше из­раз и от­к­ро­вение на ду­хов­ния свят. Но се­га то­зи ду­хо­вен свят зад Майя - изчезна. Остана са­мо Майя. И съ­щес­т­ве­но­то в ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то е, че до­ка­то древ­ни­те епо­хи усе­ща­ха Майя ка­то от­к­ро­ве­ние на един бо­жес­т­вено­-ду­хо­вен свят, то днес пред пог­ле­да на чо­ве­ка ос­та­на са­мо Майя, за да от­к­рие той, вът­ре в то­зи илю­зорен свят, сво­ята ис­тин­с­ка свобода, за­що­то в он­зи от­ми­нал свят на сум­рач­но­то ясновидство, той мо­же­ше да на­ме­ри са­мо необходимост, но не и свобода. Нека повторим: ко­га­то се на­ми­ра меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - всич­ко то­ва е ва­лид­но са­мо за на­ша­та епо­ха - чо­ве­кът жи­вее в све­та на въз­п­ри­яти­ята и то­зи свят е един илю­зо­рен свят. Човекът въз­п­ри­ема света, оба­че го въз­п­ри­ема ка­то привидност, ка­то илюзия.

Но как из­г­леж­дат не­ща­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане? В пос­лед­ни­те лек­ции споменах, че то­га­ва чо­векът въз­п­ри­ема не то­зи вън­шен свят, кой­то се прос­ти­ра тук меж­ду раж­да­не­то и смъртта, а в пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, чо­ве­кът въз­п­ри­ема са­ма­та чо­веш­ка същност; то­га­ва той от­п­ра­вя взор в дъл­бо­ката вът­реш­на същ­ност на човека. Обективният свят за чо­ве­ка - то­ва е ве­че са­ми­ят той, са­ми­ят човек. Това, ко­ето тук на Земята е ута­ено и скрито, в ду­хов­ния свят то се раз­бул­ва и открива. И меж­ду смър­т­та и но­вото раждане, чо­ве­кът вник­ва в мо­гъ­ща­та ак­тив­ност на от­дел­ни­те органи; накрат- ко, той вник­ва във всичко, ко­ето е поб­ра­но вът­ре в чо­веш­ка­та кожа.

Обаче в на­ша­та епо­ха е така, че на чо­ве­ка е раз­ре­ше­но да жи­вее в Майя са­мо меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Днес чо­век не сти­га до там, че по вре­ме­то меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не да жи­вее в Майя. Прекрачи ли през Портата на смъртта, ако мо­га та­ка да се изразя, той па­да в прим­ки­те на необходимостта. Както тук на Земята чо­век се чув­с­т­ву­ва сво­бо­ден в сво­ите въз­п­ри­ятия и във вол­но­то дви­же­ние на своя поглед, сво­бо­ден да опе­ри­ра със сво­ите понятия, та­ка и след смър­т­та той по­па­да в един свят на несвобода. В из­вес­тен смисъл, там той ще бъ­де из­т­ръг­нат от ви­ди­мия се­ти­вен свят. И в то­зи ин­тер­вал от време, той би въз­п­ри­емал не­щата така, ся­каш е хип­но­ти­зи­ран от вся­ко от­дел­но се­тив­но възприятие, ся­каш е раз­къс­ван от вся­ко се­тив­но въз­п­ри­ятие до степен, че не мо­же по своя во­ля да се ос­во­бо­ди ни на­й-­мал­ко от тях.

Ето, в то­ва раз­ви­тие нав­ле­зе чо­ве­кът от сре­да­та на 15 век. Онези бо­жес­т­ве­но­-ду­шев­ни светове, раз­по­ло­же­ни зад зем­на­та илю­зия - изчезнаха, на­пъл­но изчезнаха. От то­га­ва ста­на така, че вед­на­га след смъртта, т.е. между смър­т­та и но­во­то раждане, те­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни све­то­ве ула­вя­ха чо­ве­ка по та­къв начин, що­то спря­мо тях той не мо­же­ше да за­па­зи ни­как­ва самостоятелност. И аз казах, че са­мо ако чо­век дейс­т­ви­тел­но раз­вие сво­бо­да в то­зи зе­мен свят, с дру­ги думи, ако ан­га­жи­ра ця­ло­то си съ­щес­т­во в зем­ния жи­вот на Майя - ­

Независимо да­ли раз­г­леж­да­ме ця­ло­то чо­ве­чес­т­во или пък са­мо пос­ве­те­ни­те и Мистериите на древността, не­об­хо­ди­мо е да припомним, че ос­нов­ни­ят ми­рог­лед то­га­ва бе­ше ори­ен­ти­ран съв­сем ина­че от­кол­ко­то днес. После, от сре­да­та на 15 век насам, чо­век зас­ти­на на ед­но и съ­що равнище; спо­ред то­га­ваш­ния на­чин на мислене, той за­поч­на да си из­ра­бот­ва пред­с­та­ви за раз­ви­ти­ето на Земята и на чо­веш­кия род, но та­ки­ва пред­с­тави, ко­ито да обяс­ня­ват за­до­во­ли­тел­но на­ча­ло­то и края на Земята - та­ки­ва пред­с­та­ви му се изплъзваха. Бих ме мог­ли да кажем, че чо­век следваше, а и се­га следва, ед­на оп­ре­де­ле­на ли­ния на развитие. И как­во пра­ви той? Той се вглеж­да на­зад исторически, вглеж­да се на­зад и геологически. Но по то­зи на­чин чо­век съ­чи­нява са­мо хипотези. Като на­ча­ло на Вселената, той пос­та­вя ед­на пър­вич­на мъглявина, за ко­ято смята, че е мате­ри­ал­на формация. После от нея се раз­ви­ват - т.е. не че се развиват, но чо­век си въобразява, че се раз­ви ват - по­-вис­ши­те при­род­ни организми, растения, жи­вот­ни и т.н. И в хо­да на времето, спо­ред днеш­ни­те си ма­те­ри­алис­тич­ни представи, виж­да­ме как чо­век из­ди­га глас и преду- преждава: нак­рая ще ста­не така, че Земя­та ще за­ги­не от топ­лин­на смърт (рис. 30, червено) - от­но­во ед­на хипотеза. Защото чо­ве­кът - в из­вес­тен сми­съл - наб­лю­да­ва са­мо един ни­що­жен от­ря­зък меж­ду на­ча­ло­то и края. За днеш­ния човек, то­ва на­ча­ло и то­зи край се гу­бят ка­то без­кон­тур­ни и за­не­ме­ли образи.

В древ­ни­те епо­хи съв­сем не бе­ше така. Благодарение на от­к­ри­ва­щия се бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят, в древ­ните епо­хи хо­ра­та има­ха твър­де ек­зак­т­ни пред­с­та­ви за на­ча­ло­то и края на Земята. Ако се обър­нем към Стария Завет или дру­ги­те ре­ли­ги­оз­ни уче­ния на древните, ще установим, че хо­ра­та си из­ра­бот­ва­ха съв­сем други пред­с­та­ви за на­ча­ло­то на света, раз­би­ра се спо­ред вида, кой­то те мо­же­ха да имат тогава; и спо­ред те­зи представи, чо­век мо­же­ше в зна­чи­тел­на сте­пен да ос­мис­ли сво­ето би­тие имен­но ка­то жи­тел и по­да­ник на Земята. Но от хи­по­те­за­та на Кант-Лаплас, от пър­вич­на­та мъг­ля­ви­на на Кант-Лаплас ни­ко­га не мо­же да се из­ве­де чо­веш­кия жи­вот тук, на на­ша­та Земя.

Ако взе­ме­те чуд­ни­те кос­мо­го­нии на ези­чес­ки­те народи, Вие съ­що ще от­к­ри­ете нещо, ко­ето е да­ва­ло ос­но­вания и е ка­ра­ло чо­ве­ка да ор­га­ни­зи­ра своя жи­вот тук, на Земята. И така, чо­ве­кът от­п­ра­вя­ше пог­лед към създа­ва­не­то на Зе- мята и сти­га­ше до та­ки­ва представи, ко­ито го включ­ва­ха в са­мо­то мирозда- ние, в са­мия за­роди­шен миг на Земята. Но пос­те­пен­но чо­ве­кът офор­ми в сво­ето съз­на­ние съ­що и пред­с­та­ви за свър­ше­ка на Земята. В „Страшният съд" на Микеланджело и в дру­ги плат­на от по­-но­во­то време, на­пи­рат та­ки­ва пред стави, ко­ито в то­зи фи­на­лен миг на Земната пла­не­та включ­ват и човека, оба­че ние виждаме, че ма­кар и да са мъ­чи­тел­ни пред­с­та­ви за гре­ха и изкушение- то, те да­леч не уни­що­жа­ват човека!

Нека да се спрем на днеш­на­та хи­по­те­тич­на пред­с­та­ва за края на Земята: спо­ред нея Земята ще бъ­де по­гълна­та от ед­на рав­но­мер­на топлина. В та­зи топли- на, в то­зи огън ще се пре­то­пи ця­ло­то чо­веш­ко същество. Там чо­ве­кът ня­ма ве­че място. Покрай из­чез­ва­не­то на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят от по­лез­ре­ни­ето на човека, в хо­да на вре­ме­то той из­гу­би и оне­зи пред­с­та­ви за на­ча­ло­то и края на Земята, ко­ито го пра­ве­ха учас­т­ник в те­зи кос­ми­чес­ки събития.

Но как сто­яха не­ща­та с те­зи хора, ко­ито мо­же­ха да раз­би­рат историята? За тях ис­то­ри­ята пред­с­тав­ля­ва­ше това, ко­ето ста­ва меж­ду въз­ник­ва­не­то и уми­ра­не­то на Земята, то­ва ко­ето има своя сми­съл чрез пред­с­та­вите за Земното на­ча­ло и Земния край. Вземете ко­ято и да е ези­чес­ка кос­мо­ло­гия и Вие ще мо­же­те да си предста­ви­те ис­то­ри­чес­кия раз­вой на човечеството. В по­со­ка назад, Вие ще стиг­не­те до времената, през ко­ито Земята въз­ник­ва и из­г­ря­ва в об­к­ръ­же­ни­ето на един бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят. Историята има своя дъл­бок смисъл. Тя има своя сми­съл съ­що и след края на Земята. И ако в мис­ле­не­то и ре­ли­ги­оз­но­то чув­с­т­во на послед­ни­те сто­ле­тия от на­ша­та ци­ви­ли­за­ция се за­па­зи на­й-­ве­че пред­с­та­ва­та за Земния край, то ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не на Земното на­ча­ло изос­та­на сериозно. И все пак до­ри и в та­ки­ва съв­ре­мен­ни съ­чи­не­ния ка­то „История на света" от Ротек", Вие ще от­к­ри­ете да­леч­ни въз­дейс­т­вия от оне­зи пред­с­та­ви за на­ча­ло­то на Земния свят, ко­ито при­да­ват сми­съл на са­ма­та история. Макар „История" на Ротек - пи­са­на в на­ча­ло­то на 19 век, да съ­дър­жа са­мо да­леч­на сян­ка от та­зи представа, фак­тът е мно­гоз­на­чи­те­лен и при­да­ва на ис­то­ри­ческо­то раз­ви­тие един нов смисъл. Своеобразно- то и съ­щес­т­ве­но­то се­га е, че в то­ва време, ко­га­то чо­ве­кът прек­рач­ва в илю­зор­ния се­ти­вен свят, ко­га­то външ­на­та при­ро­да се из­п­ра­вя пред не­го ка­то Майя, в съ­що­то време, по­ра­ди от­със­т­вие на ис­тин­с­ки пред­с­та­ви за Земните на­ча­ло и край, ис­то­ри­ята на­пъл­но из­губ­ва своя сми­съл и се из­п­лъз­ва от не­пос­ред­с­т­ве­но­то зна­ние на човека.

Да, за­мис­ле­те се над те­зи не­ща съв­сем сериозно. Приемете за на­ча­лен пункт на Земното раз­ви­тие ед­на пър­вич­на мъглявина, от ко­ято се от­де­лят не­оп­ре­де­ле­ни формации, а пос­ле се ди­фе­рен­ци­рат раз­лич­ни­те форми на живот, вклю­чи­тел­но и до човека. Представете си и края: топ­лин­на­та смърт на Земята, в

Но тук тряб­ва да изяс­ним не­що важно. Макар и да не сме вът­ре в са­ма­та при- рода, ние тряб­ва да я об­гърнем с ду­хов­ния си поглед. Докато чо­ве­кът из­жи­вя­ва та­зи при­ро­да - меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - тя зас­та­ва пред не­го ка­то ед­на илюзия. Историята ста­ва безсмислена. И днес чо­ве­кът не е дос­та­тъч­но смел, за да си при знае, че ис­то­ри­ята е безсмислена, без­с­мис­ле­на тък­мо по­ра­ди това, че той е из­гу­бил пред­с­та­ви­те си за Земно то на­ча­ло и Земния край. Днешният чо­век би тряб­ва­ло да усе­ща ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то ка­то ед­на го­ля­ма загадка. И той би тряб­ва­ло да си каже: Да, без пред­с­та­ви­те за на­ча­ло и край, ця­ло­то ис­тори­чес­ко раз­ви­тие е не­що безсмислено.

Отделни хо­ра пре­ду­се­ти­ха то­ва дос­та отдавна. Прочетете нап­ри­мер по ка­къв убе­ди­те­лен на­чин Шопенхауер из­веж­да от за­пад­но­ев­ро­пейс­ко­то све­то­усе­ща­не ця­ло­то без­с­мис­лие на ис­то­ри­ята и Вие ще видите, кол­ко дълбо­ко проз­ря Шопенхауер в то­ва безсмислие. Но днеш­ни­ят ден ка­те­го­рич­но изис­к­ва от чо­ве­ка да вло­жи един друг, един нов сми­съл в историята. Ако се от­ка­жем от хи­по­те­зи­те и ос­та­нем при феноменологията, т.е. в илю­зор­но­то опи­са­ние на при­род­ни­те явления, ние все пак мо­жем да из­в­ле­чем от све­та на Майя - и то имен­но в Гьотев сми­съл - ед­но твър­де за­до­во­ли­тел­но поз­на­ние за при­род­ния свят. В ес­тес­т­воз­на­ни­ето е въз­мож­но ня­как­во удовлетворение, са­мо ако сме за­па­зи­ли не­що от сму­ща­ва­щи­те хи­по­те­зи за на­ча­ло­то и края на Земния свят. Обаче в то­зи случай, ние сме ка­то зат­во­ре­ни в прег­ръд­ка­та на Земята, без да виж­да­ме ни­що из­вън нея. Кант-Лапласовата те­ория и топ­лин­на­та смърт на­пъл­но за­зиж­дат пъ­ти­ща­та ни към прос­тори­те на Космоса.

Съвременното чо­ве­чес­т­во - об­що взе­то - жи­вее точ­но в то­ва със­то­яние на съзнанието. Но тук то е зас­т­раше­но от ед­на го­ля­ма опасност. Така как­то са пос­та­ве­ни нещата, чо­ве­чес­т­во­то не ус­пя­ва да се вжи­вее в све­та на феномени- те, не ус­пя­ва да на­ме­ри мяс­то­то си в све­та на Майя. То па­да в прим­ки­те на необходимостта, она­зи вът­реш­на не­об­хо­ди­мост на инстинкти, нагони, стра- сти. И как­ва ни­щож­на част от сво­бод­на­та им­пулсив­ност на мис­ле­не­то се осъ­щес­т­вя­ва днес! Обаче кол­ко­то по­ве­че не дос­ти­га сво­бо­да­та в то­зи свят меж­ду раж­да­не­то и смъртта, тол­ко­ва по­ве­че в све­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раж- дане, вър­ху чо­ве­ка ще се сто­ва­ри хип­но­ти­зи­ра­ща­та при­ну­да на несвободата, на необходимостта. Така че чо­ве­кът е зас­т­ра­шен от опас­ността, що­то прек­рач­вай­ки през Портата на смъртта, да не пре­не­се сво­ето соб­с­т­ве­но същество, по­не­же в Земния се­ти­вен свят той не е раз­вил свободата, а е раз­вил нещо, ко­ето го вкар­ва в принуда, не­що ко­ето го втвърдява.

Занапред бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­ят свят ще се от­к­ри­ва пред чо­ве­ка по друг на- чин, а не как­то в древността. В древ­нос­т­та чо­ве­кът мо­же­ше да мис­ли за на­-­
чало­то и края на Земния свят и без да на­пус­ка фи­зи­чес­кия план, той спо­кой­но включ­ва­ше в не­го и духовното; фи­зи­чес­ко­то и ду­хов­но­то съ­щес­т­ву­ва­ха ка­то ед­но цяло. Но с те­че­ние на вре­ме­то ста­ва­ше така, че вмес­то от иде­ите за на­ча­ло­то и края на Земята, чо­ве­кът все по­вече и по­ве­че чер­пе­ше от ду­хов­но про­тъ­ка­ния цен­тър на събитията. В Старозаветното сът­во­ре­ние на Земята, чо­ве­кът виж­да­ше обез­пе­че­но и сво­ето соб­с­т­ве­но битие.

В ези­чес­ки­те кос­мо­го­нии съ­що про­ли­ча­ва из­рас­т­ва­не­то на чо­веш­кия род от един бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят. Но всъщ­ност иде­ята за края на Земята, да­леч не е та­ка вяр­но за­па­зе­на в оне­зи представи, ко­ито има ме за ги­бел­та на света. Ето за­що днес ние сме длъж­ни да стиг­нем до ед­но пра­вил­но раз­би­ра­не на Голготската Мистерия и да виж­да­ме в нея сре­дищ­на­та точ­ка от Земното развитие, обе­ди­ня­ва­ща от­но­во бо­жес­т­ве­ни и зем­ни си­ли в един­но цяло. Чо- векът - пра­вил­но раз­б­ран - тряб­ва да пре­ми­не през Мистерията на Голгота, как то то­ва нап­ра­ви са­ми­ят Бог. Така не­му се да­ват из­гу­бе­ни­те пред­с­та­ви за сът­во­ре­ни­ето и ги­бел­та на Земята, ма­кар и те - спо­ред Мистерията на Голго- та - да са твър­де раз­лич­ни от по­-ран­ни­те пред­с­та­ви за на­ча­ло­то и края на Земята.

А сега: пре­не­се­те се за миг във въз­ник­ва­не­то на ед­на ези­чес­ка космогония. Днес гос­под­с­т­ву­ва мнението, че те­зи ези­чес­ки кос­мо­го­нии са из­мис­ли­ци на народите. Хората казват: как­то днес чо­век сво­бод­но свър­з­ва и раз­де­ля сво­ите мисли, та­ка и хо­ра­та са сгло­бя­ва­ли ня­ко­га сво­ите космогонии. Но то­ва е един дъл­бо­ко погре­шен уни­вер­си­тет­с­ки шаблон. Нещата са из­г­леж­да­ли съв­сем иначе: чо­ве­кът бе­ше та­ка дъл­бо­ко пос­та­вен в световете, че той не мо­же­ше да има дру­га пред­с­та­ва за тях­но­то сътворение, ос­вен тази, ко­ято пос­ле за­лег­на в космогониите, в митовете. До кос­мо­го­ни­ите чо­ве­кът дос­тиг­на по необходи- мост, а не в свобода. Той трябва­ше да при­ко­ве пог­лед в сът­во­ре­ни­ето на световете, той не мо­же­ше да под­ми­не това. И днес ние мно­го труд­но мо­жем да си пред­с­та­вим как с ин­с­тин­к­тив­но­то си ясновидство, чо­ве­кът е за­дър­жал пред сво­ята душа иде­ите за сът­во­ре­ни­ето и ги­бел­та на Земята.

Да, та­ка е: днес чо­ве­кът не мо­же да зас­та­не пред Мистерията на Голгота по то­зи начин. И в то­ва се със­тои ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду хрис­ти­ян­с­т­во­то и древ­ни­те бо­жес­т­ве­ни учения. Когато чо­ве­кът по­ис­ка да на­мери Христос, той тряб­ва да го на­ме­ри в свобода. Той тряб­ва да зас­та­не на­пъл­но сво­бо­ден пред Мистерията на Голгота. Космогониите при­нуж­да­ва­ха човека. Мистерията на Голгота не при­нуж­да­ва никого.

До ед­на та­ка­ва сво­бо­да днес чо­ве­кът ще бъ­де до­ве­ден са­мо чрез това, ко­ето те­зи дни аз оп­ре­де­лих ка­то актив­ност на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то ду­хов­но­-на­уч­но познание. И ако един пас­тор си въобразява, че би мо­гъл да полу­чи „Хроника- та Акаша" в ед­но „лук­соз­но илюс­т­ри­ра­но издание", и без ни­как­ва вът­реш­на ак­тив­ност продъл­жи да опе­ри­ра с понятия, вмес­то да раз­вие образи, с то­ва той са­мо показва, то­зи пастор, че той е склонен към ед­но езическо, а не към
ед­но хрис­ти­ян­с­ко светоусещане; за­що­то до Христос чо­век тряб­ва да стигне в свобода. Тъкмо начинът, по кой­то чо­век се из­п­ра­вя пред Мистерията на Гол- гота, при­над­ле­жи към него­ви­те на­й-­ин­тим­ни въз­пи­та­тел­ни сред­с­т­ва за пос­ти­га­не­то на. свободата. .

Чрез Мистерията на Голгота - ако чо­ве­кът я из­жи­вее пра­вил­но - той ще бъде, в из­вес­тен смисъл, от­къс­нат и ос­во­бо­ден от света. И как­во про­из­ти­ча от тук? Първо: се­га чо­ве­кът мо­же да жи­вее в све­та на илю­зор­ни­те възприятия, за­що­то в то­зи свят ве­че струи нещо, ко­ито го во­ди към един ду­хо­вен център, към ду­хов­но­то битие, га­ран­ти­ра­но в Мистерията на Голгота. Другото оба­че е: по­не­же на­ча­ло­то и края са из­ли­че­ни за чо­вешко­то съзнание, ис­то­ри­ята из­гу­би це­лия си смисъл; се­га тя от­но­во по­лу­ча­ва сми­съл чрез то­зи ду­хо­вен център. Човекът ще се на­учи да раз­би­ра как вся­ко съ­би­тие пре­ди Мистерията на Голгота е ус­т­ре­ме­но към Мисте­ри­ята на Голгота и как вся­ко следващо, но­во събитие, про­из­ти­ча съ­що от та­зи Мистерия на Голгота. Истори­ята от­но­во по­лу­ча­ва своя смисъл, до­ка­то ина­че тя ос­та­ва са­мо един илю­зо­рен епизод, без на­ча­ло и без край. В съ­що­то време, ко­га­то за­ра­ди чо­веш­ка­та свобода, външ­ни­ят се­ти­вен свят из­рас­т­ва ка­то при­мам­ли­ва илю­зия пред човека, ис­то­ри­ята се прев­ръ­ща в илю­зо­рен епи­зод без ка­къв­то и да е цен­тър на тежестта. Тя се раз­т­ва­ря в небулоза, в замъгленост, как­то и Шопенхауер го пот­вър­ди в сво­ите съчинения. Чрез вник­ва­нето в Мистерията на Голгота, се по­раж­да това, ко­ето ина­че е ис­то­ри­чес­ка­та Майя; по­раж­да се вът­реш­ния живот, ис­то­ри­чес­ка­та душа, и то тък­мо тази, ко­ято е свър­за­на с всичко, от ко­ето съв­ре­мен­ни­ят чо­век се нуждае и на ко­ето мо­же да разчита, за да из­г­ра­ди жи­во­та си в свобо- да. Преминавайки през Портата на смъртта, чо­век раз­би­ра ве­ли­ко­то уче­ние за свободата. Той се об­ръ­ща към Мистерията на Голгота и тя хвър­ля в жи­во­та му она­зи светлина, ко­ято тряб­ва да оза­ри всичко, ко­ето е сво­бо­да в човека. И чо­ве­кът мо­же да се спа­си от та­зи опас­нос­т,­да пад­не - от­въд смър­т­та - в прим­ки­те на необходимостта, ед­ва след ка­то тук, в света на Майя, е имал въз­мож­нос­т­та да пос­тиг­не свободата, ма­кар че по­ве­че­то хо­ра пре­неб­рег­ват сво- бодата, не я развиват, а се от­да­ват на сво­ите ин­с­тин­к­ти и нагони. Едва ко­га­то се из­ви­си до ис­тин­с­ка ре­ли­ги­оз­на из­повед, ко­ято е съ­вър­ше­но раз­лич­на от ре­ли­ги­оз­ни­те чув­с­т­ва на древните, ед­ва ко­га­то - в пъл­на сво­бо­да - та­зи ре­ли­ги­оз­на из­по­вед из­пъл­ни ця­ла­та му душа, ед­ва то­га­ва чо­век сти­га до пъл­но­то из­жи­вя­ва­не на сво­бодата.

В на­ша­та епоха, об­що взето, твър­де мал­ко хо­ра са разбрали, че са­мо ед­но поз­на­ние в свобода, е ак­тив­но­то поз­на­ние за Христос, и че един­с­т­ве­ното мо­же да до­ве­де до Мистерията на Голгота. Защото през оне­зи времена, ко­га­то хо­ра­та ня­ма­ха Духовната Наука, те чер­пе­ха све­де­ния за Мистерията на Гол- гота са­мо от ис­тори­чес­ки­те съ­об­ще­ния на Библията.

Разбира се, Евангелието ни­ко­га ня­ма да из­гу­би сво­ята стойност. Тази стой- ност пос­то­ян­но ще нараства, оба­че към Евангелието тряб­ва да се при­ба­ви и

Всичко то­ва ще бъ­де не­из­беж­но усе­те­но от мно­зи­на и по­ра­ди то­ва те ще се нуж­да­ят от един ве­рен образ.

Те си казват: Някога чо­ве­кът се взи­ра­ше на­го­ре в не­бес­ни­те простори, оба­че той ня­ма­ше пред вид то­ва слънце, ко­ето днес хо­ра­та со­чат в небето; то­ва слънце, за ко­ето днеш­ни­те фи­зи­ци вярват, че се но­си из Всемира ка­то ги­ган­т­с­ко га­зо­во кълбо. Аз чес­то съм споменавал, че фи­зи­ци­те би­ха би­ли бук­вал­но смаяни, ко­га­то вместо пред­по­ла­га­емо­то от тях га­зо­во кълбо, те на­ме­рят там ед­но не­га­тив­но пространство, пре­на­ся­що ги за миг не са­мо в Нищото, но и да­леч от­въд Нищото. Това, ко­ето днес ма­те­ри­алис­тич­на­та кос­мо­ло­гия твър- ди, е чисто фантазьорство. Хората в древ­ни­те епо­хи бя­ха да­леч от по­доб­но све­то­усе­ща­не и те ни­ко­га не би­ха мог­ли да си кажат: ето го слънцето, ето го то­ва га­зо­во кълбо, по­не­се­но от въздуха. Не, за тях Слънцето бе­ше ед­но ду­хов­но Същество. Обаче за един ис­тин­с­ки наб­лю­да­тел на света, то и днес е такова: ед­но ду­хов­но Същество, ко­ето човеш­ки­ят пог­лед въз­п­ри­ема ка­то фи­зи­чес­ко слън­це са­мо в илю­зор­ния свят на сетивата. В Слънцето, древ­но­то чо­вечес­т­во въз­п­ри­ема­ше то­ва цен­т­рал­но ду­хов­но Същество, ко­ето по­-къс­но ще­ше да се по­яви ка­то Христос. Когато древ­но­то чо­ве­чес­т­во го­во­ре­ше за Христос, то от­п­ра­вя­ше своя пог­лед към Слънцето и при­зо­ва­ва­ше Слънцето.

Когато но­во­то чо­ве­чес­т­во го­во­ри за Христос, то не тряб­ва да от­п­ра­вя своя пог­лед към Небето, а тряб­ва да го от­п­ра­вя към Земята; но­во­то чо­ве­чес­т­во е длъж­но да тър­си Слънцето в Човекът на Голгота. Именно с приз­нава­не­то на Слънцето за ед­но ду­хов­но Същество, бе­ше свър­за­на и съ­об­ра­зе­на­та с чо­ве­ка пред­с­та­ва за въз­ник­ва­нето и края на Земята. А се­га с пред­с­та­ва­та за Исус, в кой­то жи­вя Христос, е въз­мож­на друга, съ­об­ра­зе­на с чове­ка и ис­тин­с­ко­то му дос­тойн­с­т­во но­ва пред­с­та­ва за Земния свят, из­лъч­ващ към на­ча­ло­то и към

Да, скъ­пи мои приятели, ето как­во се по­лу­ча­ва ко­га­то пог­лед­нем към Мисте- рията на Голгота от гле­ди­ще на свободата. И но­во­то чо­ве­чес­т­во - ако то ис­ка да се из­т­ръг­не от упа­дъч­ни­те сили, и да вле­зе в пра­вия път на сво­ята ево­лю­ция - е. длъж­но да се из­ви­си до то­ва гле­ди­ще на свободата.

Но всич­ко тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­но дъл­бо­ко и основно. И то­ва поз­на­ние ня­ма да бъ­де аб­с­т­рак­т­но или те­оретично, а ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но познание, из­жи­вя­но ка­то чувство. Християнството, за ко­ето го­во­ри Антропософията, е не прос­то ед­но на­соч­ва­не към Христос, а ед­но ця­лос­т­но про­ник­ва­не с Христос.

Разликата меж­ду древ­на­та те­осо­фия и Антропософията ни­ко­га не тряб­ва да бъ­де забравяна. Тази раз­ли­ка е ясна, нали? Навсякъде в те­ософ­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра Вие ще на­ме­ри­те ста­ри­те из­тър­ка­ни при­каз­ки от ези­чес­ки­те космоло- гии, ко­ито ве­че не съ­от­ветс­т­ву­ват на съв­ре­мен­ния човек; на­ис­ти­на та­зи ли­те­ра­ту­ра му го­во­ри за нача­ло­то и края на Земята, оба­че за не­го не­ща­та са про- менени. И как­во лип­с­ва на те­зи съчинения? На те­зи древни те­ософ­с­ки съ­чи­не­ния им лип­с­ва имен­но центърът, сре­дищ­на­та точка, лип­с­ва им Мистерията на Голгота. И тя им лип­с­ва мно­го по-силно, от­кол­ко­то на външ­ни­те ес­тес­т­ве­ни науки.

Антропософията но­си в се­бе си ед­на нап­ред­ва­ща космология, ко­ято не пре- махва, а пос­то­ян­но при­тег­ля и всмук­ва в се­бе си Мистерията на Голгота. И ето как ця­ло­то раз­ви­тие - как­то на­зад до Сатурновата епоха, та­ка и нап­ред до Бъдещият Вулкан - се ос­вет­ля­ва имен­но от поз­на­ни­ето за Мистерията на Голгота. Необходима е са­мо доб­ра­та во­ля да приз­на­ем та­зи прин­цип­на про­ти­во­по­лож­ност и то­га­ва не мо­же да съ­щес­т­ву­ва ве­че ни­как­во съм­не­ние вър­ху раз­ли­чи­ята меж­ду древ­на­та те­осо­фия и Антропософията.

И ко­га­то та­ка на­ре­че­ни­те хрис­ти­ян­с­ки те­оло­зи все от­но­во и от­но­во ис­кат да свър­жат Антропософията с те­ософията, то­ва про­из­ти­ча из­к­лю­чи­тел­но от об- стоятелството, че те­зи хрис­ти­ян­с­ки те­оло­зи не раз­би­рат твър­де мно­го от са­мо­то християнство. Наистина е многозначително, как доб­ри­ят при­ятел на Нитче, из­вес­т­ни­ят ба­зел­с­ки теолог Овербек*18, на­пи­са ед­на кни­га вър­ху хрис­ти­ян­с­ка­та същ­ност на мо­дер­на­та теология, в ко­ято тър­се­ше до­ка­зател­-­

И тряб­ва по­не вед­нъж от­но­во да се вникне, как всич­ко то­ва при­над­ле­жи към нехристиянството. Във все­ки случай, мо­дер­на­та те­оло­гия не при­над­ле­жи към християнството. Тя при­над­ле­жи към нехристиянството. Обаче за­ра­ди из­вес­т­но удобство, хо­ра­та са из­ли­чи­ли те­зи не­ща от сво­ето съзнание. Но те да­леч не тряб­ва да бъ­дат из­ли­ча­ва ни, за­що­то кол­ко­то по­ве­че ги изличаваме, тол­ко­ва по­-без­въз­в­рат­но из­губ­ва­ме въз­мож­нос­т­та за ис­тин­с­ко и вът­решно из­жи­вя­ва­не на християнството. И все пак то­ва ще тряб­ва да бъ­де изживяно, ще тряб- ва, за­що­то то е други­ят по­люс спря­мо из­г­ря­ва­що­то из­жи­вя­ва­не на свободата. Обаче да из­жи­вее един­с­т­ве­но сво­бо­да­та - а той трябва да го сто­ри - то­ва би от­ве­ло чо­ве­кът до­лу в пропастта. Неговият един­с­т­ве­но си­гу­рен во­дач в по­ле­та му над та­зи пропаст, мо­же да бъ­де са­мо Мистерията на Голгота.

Но за то­ва ще про­дъл­жим да го­во­рим след­ва­щия път.