Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Позволете ми още вед­нъж да се спра вър­ху съ­дър­жа­ни­ето на мо­ите пос­лед­ни лекции. Ние опи­тах­ме да си из­г­ра­дим пред­с­та­ва за чо­веш­кия духовен, ду­ше­вен и те­ле­сен живот. Когато раз­г­леж­да­ме ду­шев­ния жи­вот на човека, т. е. това, ко­ето про­ти­ча в не­го ка­то мисли, чу­вс­т­ва и воля, ние установяваме, че мисленето, или с други ду­ми това, ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но се из­жи­вя­ва ка­то съ­дър­жа­ние на мислите, се ра­зиг­ра­ва меж­ду физи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, че чув­с­т­ва­та се ра­зиг­ра­ват меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло, а во­ля­та - меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Ние виждаме, че мис­ли­те - до­кол­ко­то мо­жем съз­на­тел­но да ги об­х­ва­ща­ме - са­мо изоб­ра­зя­ват това, ко­ето ду­шев­но бли­ка от дъл­би­ни­те на на­ше­то същество. То по­ли­та нагоре, по­ли­та ка­то сен­ки от дъл­би­ни­те на чо­веш­ко­то същество, из­пъл­ва на­ше­то съз­нание и ед­ва то­га­ва ста­ва съ­дър­жа­ние на на­ши­те мисли.

Ако ис­ка­ме да пред­с­та­вим не­ща­та схематично, те ще из­г­леж­дат приб­ли­зи­тел­но така: фи­зи­чес­ко тя­ло (рис. 27, синьо), етер­но тя­ло (оранжево), ас­т­рал­но тя­ло (червено) и Аз (виолетово). Тогава меж­ду фи­зичес­ко­то и етер­но­то тя­ло бих­ме има­ли съ­дър­жа­ни­ето на на­ши­те мисли. Обаче от мо­ите пре­диш­ни опи­са­ния .

Вие знаете, че по сво­ята същност, мис­лов­но­то съ­дър­жа­ние е не­що мно­го по­-ре­ал­но от­кол­ко­то това, ко­ето ние из­жи­вя­ва­ме в съзнанието. Това, ко­ето из­жи­вя­ва­ме в съзнанието, е са­мо нещо, ко­ето от дъл­би­ни­те на на­ше­то съ­щес­т­во по­ли­та въл­но­об­раз­но на­го­ре към Азът. Съдържанието на на­ши­те чув­с­т­ва се прос­ти­ра меж­ду етер­но­то и ас­трал­но­то тя­ло и съ­що по­ли­та на­го­ре към Азът. Съдържанието на на­ша­та во­ля е между ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Волята е раз­по­ло­же­на на­й-б­ли­зо до Азът. И тук от­но­во подчертавам: Азът изжи­вя­ва се­бе си на­й-­не­пос­ред­с­т­ве­но и пъл­но имен­но във волята, до­ка­то съ­дър­жа­ни­ето на чув­с­т­ва­та и съ­държа­ни­ето на мис­ли­те по­чи­ват долу, в дъл­би­ни­те на на­ше­то същество, и са­мо ка­то не­яс­ни въл­ни и пул­сации се на­ди­гат на­го­ре към Азът (рис.27).

Но Вие зна­ете съ­що и това, че волята, та­ка как­то се из­жи­вя­ва тя от нас, се из­жи­вя­ва при­тъ­пе­но и смътно. За то­зи во­лев импулс, кой­то пре­диз­вик­ва ед­но дви­же­ние на ра­мо­то или крака, ние зна­ем толкова, кол­ко­то и за това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в нас меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането. Да, та­ка е, во­ля­та жи­вее при­тъ­пе­но и смът­но в нас. И все пак тя ос­та­ва на­й-б­ли­зо до на­шия Аз. В на­ше­то буд­но съзнание, ние въз­п­ри­ема­ме воля­та са­мо чрез мислите-сенки, ко­ито при­иж­дат от дъл­би­ни­те на на­ше­то същество. Представите, ко­ито ние има­ме в буд­но състояние, са са­мо сен­ки­те на ед­но дъл­бо­ко ду­шев­но движе- ние, те на­ис­ти­на са са­мо сенки; а во­ля­та - ние из­жи­вя­ва­ме непосредствено, ма­кар и смътно. Едно буд­но съз­на­ние за во­ля­та мо­жем да има­ме са­мо чрез мислите-сенки.

Да, та­ка из­г­леж­дат нещата, ко­га­то раз­г­леж­да­ме и про­ник­ва­ме дъл­бо­ко на­вът­ре в чо­веш­ко­то същество. Ние виж­да­ме как­ва ни­щож­на част от се­бе си ос­мис­ля­ме в на­ше­то съзнание; ние въз­п­ри­ема­ме са­мо един по­лъх от това, ко­ето се из­ди­га на­го­ре към то­зи смътен, во­лев Аз.

С на­ше­то обик­но­ве­но съз­на­ние ние мо­жем да нав­ле­зем в то­зи смъ­тен и из­пъл­нен с мис­ли Аз ед­ва толкова, кол­ко­то мо­жем да нап­ра­вим то­ва и с на­шия при­тъ­пен Аз крат­ко вре­ме пре­ди про­буж­да­не­то или нас­ко­ро след заспиване- то. Обаче с ми­га на пробуждането, в то­зи при­тъ­пен и смъ­тен Аз нах­лу­ва све­тът на се­тивни­те възприятия. Помислете са­мо кол­ко при­тъ­пен и не­ясен е Вашия жи­вот меж­ду зас­пи­ва­не­то и про­буж­да нето, по­мис­ле­те и за това, че Вие всъщ­ност усе­ща­те то­зи ин­тер­вал от вре­ме ка­то ед­на празнина. И ед­ва в ми­га на пробуждането, ко­га­то от­ва­ря­те се­ти­ва­та навън, Вие сте в състояние, чрез те­зи се­тив­ни възприятия, да се иден­ти­фи­ци­ра­те с Вашия Аз. Тогава ця­ла­та при­вид­ност и ця­ла­та илю­зия на се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия нах­лу­ват в Азът. Така че в зем­ния човек, Азът има своя пъл­но­съз­на­те­лен жи­вот са­мо в оно­ва състояние, при ко­ето - чрез се­тив­ни­те об­ра­зи и чрез всичко, ко­ето про­ник­ва в се­ти­ва­та - той мо­же да вле­зе във връз­ка с външ­ния свят; и то­га­ва отвътре, сре­щу за­тъм­не­ни­те мисли-сенки, се раз­ли­ва не­що най-светло, не­що ко­ето ос­вет­ля­ва и из­бис­т­ря в на­й-­вис­ша степен.
Нека от­но­во повторим: се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия нах­лу­ват отвън. Съдържанието на на­ша­та во­ля ние усе­ща­ме са­мо при­тъ­пе­но и смътно. Съдържанието на чув­с­т­ва­та по­ли­та на­го­ре (рис.27) и се свър­з­ва със се­тив­ни­те възприятия, със се­тив­ни­те впечатления. Ние виж­да­ме един чер­вен цвят и той ни из­пъл­ва с оп­ре­де­ле­но чувство; след то­ва виж­да­ме синьо; пос­ле чу­ва­ме „до диез" или „до". И то­га­ва ние си из­г­раж­да­ме пред­с­тави за това, ко­ето са се­тив­ни­те впе- чатления. Вътрешното се свър­з­ва с външното. Обстоятелството, че жи­веем в един бу­ден Аз - то­ва ние дъл­жим на илю­зи­ята на сетивата; на­ши­ят Аз се ус­т­ре­мя­ва сре­щу това, ко­ето се явя­ва пред не­го ка­то привидност, ка­то не­що външно.

Нека да се за­мис­лим вър­ху та­зи привидност, вър­ху та­зи .илю­зия на се­ти­ва­та и ще разберем: тя из­ця­ло е свърза­на с на­шия фи­зи­чес­ки живот. Тя ни из­пъл­ва са­мо тогава, ко­га­то в на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло ние зас­та­ваме буд­ни всред външ­ния свят. Тази илю­зия на сетивата, та­зи Майя; тя прес­та­ва в мига, щом пре­ми­нем през смър­т­та и от­х­вър­лим фи­зи­чес­ко­то тя­ло в гроба.

Между раж­да­не­то и смъртта, на­ши­ят Аз, та­ка да се каже, се про­буж­да чрез илю­зи­ята на сетивата. Като будни зем­ни човеци, ние мо­жем да се приб­ли­жим до на­ша­та соб­с­т­ве­на същ­ност са­мо дотолкова, до­кол­ко­то се из­пъл­ва­ме с жи­вот от илю­зи­ята на сетивата. А се­га наг­лед­но си представете, как чо­веш­ки­ят Аз ула­вя се­тивна­та илюзия, за да я впле­те в соб­с­т­ве­но­то чо­веш­ко същество. Замислете се още, как се­га външ­но­то ста­ва вътрешно, как - Вие мо­же да ви­ди­те то­ва и в съ­ня - ако мо­га та­ка да се изразя, в нас се раз­т­ва­ря ед­на на­й-­фи­на тъкан, в ко­ето се впли­тат се­тив­ни­те впечатления. Но по то­зи начин, външ­но­то ста­ва вътрешно. Обаче са­мо това, ко­ето ста­не вътрешно, са­мо не­го чо­век мо­же да пре­не­се през Портата на смъртта.

Първоначално това, ко­ето чо­век пре­на­ся през Портата на смъртта, е на­ис­ти­на не­що ка­то ед­на фи­на тъкан. Своето фи­зи­чес­ко тя­ло чо­век е по­ло­жил в гроба. То бе­ше не­гов пос­ред­ник за се­тив­ни­те впечатления. Именно за­що­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло ще бъ­де по­ло­же­но в гроба, се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния са са­мо ед­на илюзия. И Азът ще пре­не­се през Портата на смър­т­та са­мо това, ко­ето той е взел от илю­зи­ята на сетивата. Етерното тяло, на свой ред, съ­що ще бъ­де отхвърлено, крат­ко вре­ме след смъртта. По то­зи на­чин обаче, то­ва ко­ето е вло­же­но меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло се ос­во­бож­да­ва от своя обе­ди­ня­ващ принцип. Той се раз­т­ва­ря - как­то ве­че зна­ем - в об­щия Космос и об­ра­зу­ва за­ро­ди­ша на бъ­де­щи­те светове, но без да ос­та­ва свър­зан с чо­веш­ко­то съ­щес­т­во след не­го­ва­та смърт; на­та­тък про­дъл­жа­ва да жи­вее са­мо това, ко­ето е пос­тиг­на­ло свърза­ност с илю­зи­ята на сетивата. И човек, кой­то пре­мис­ли вър­ху те­зи неща, мо­же да по­лу­чи ед­на ма­кар и приб­ли­зи­тел­на пред­с­та­ва за това, ко­ето всъщ­ност той пре­на­ся през Портата на смъртта.

И въз ос­но­ва на всич­ко казано, а то е имен­но така, бъ­дем ли запитани: Как е въз­мож­но да се свър­жем с мъртвите? - тряб­ва да заявим: Ние сме в със­то­яние
да из­г­ра­дим то­зи свър­з­ващ мост, но не и ка­то из­п­ра­ща­ме аб­с­т­рак­т­ни мис­ли и пред­с­та­ви към мъртвия. Защото ако за мър­т­вия мис­лим с аб­с­т­рак­т­ни пред­с­та­ви - как­во се по­лу­ча­ва тогава? Абстрактните пред­с­та­ви ня­мат поч­ти ни­що об­що с илю­зи­ята на сетивата, те са тъй бле­ди и безцветни, в тях ня­ма вът­реш­на реалност, в тях се но­си са­мо да­ле­чен по­лъх от чо­веш­ко­то съ­щество. Това, ко­ето ние схва­ща­ме с по­мощ­та на на­шия интелект, е мно­го по­-не­ре­ал­но от това, ко­ето чрез илю­зията на се­ти­ва­та из­пъл­ва на­шия Аз. Това, ко­ето чрез илю­зи­ята на се­ти­ва­та из­пъл­ва на­шия Аз, то пра­ви на шия Аз буден. И в то­зи бу­ден Аз, се­га про­ник­ват вълните, ко­ито се из­ди­гат на­го­ре от на­ша­та дъл­бо­ка вътреш­на същност.

И така, ако от­п­ра­вим към един мър­тъв чо­век аб­с­т­рак­т­ни и бле­ди мисли, той не мо­же да има ни­що об­що с нас; съв­сем дру­го е обаче, ако ние си пред­с­та­вим с ед­на вът­реш­на яс­но­та и конкретност, как сме би­ли за ед­но тук или там, как сме разговаряли, как той е мо­лил за ед­но или дру­го със своя соб­с­т­вен глас. Безцветни­те мис­ли не мо­гат до ро­дят нищо. Но ако раз­ви­ем един фин усет за ме­ло­ди­ята на не­го­вия глас, за нюанси­те в не­го­ви­те емо­ции и темпера- мент, за не­го­ви­те чув­с­т­ва и копнежи, ако си пред­с­та­вим всич­ко то­ва с ед­на об­раз­на сила, та­ка че са­ми­те ни пред­с­та­ви да ста­нат образи: т.е. да ви­дим са­ми­те се­бе си ре­дом с не­го - как стоим, раз­го­ва­ря­ме или се храним, то­га­ва не­ща­та ко­рен­но се про­ме­ня­т.­ Чо­век мно­го лес­но мо­же да повярва, че след смър­т­та во­де­що зна­че­ние при­до­би­ват мислите. Това не е така. Водещата ро­ля се поема от образите. И в те­зи образи, въз­ник­ва­щи в илю­зи­ята на сетивата, в те­зи образи, ко­ито има­ме единстве­но по­ра­ди на­ши­те очи, уши, до­пир­ни усе­ща­ния и т.н., се по­раж­да нещо, ко­ето мър­т­ви­ят мо­же да възприеме. Защо- то това, ко­ето е са­мо абстрактно, бледо, ин­те­лек­ту­алис­тич­но мислене, не­го след смър­т­та си човек отхвърля. Но сво­ите жи­ви об­раз­ни пред­с­та­ви - тях чо­век пре­на­ся и след смъртта. Нашата наука, наше­то ин­те­лек­ту­алис­тич­но мис­ле­не - всич­ко то­ва ние не мо­жем да пре­не­сем след смъртта. Човек мо­же да е ве­лик математик, да има ек­зак­т­ни ге­омет­рич­ни пред­с­та­ви - всич­ко то­ва той ос­та­вя в гроба, точ­но как­то и сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Човек мо­же да знае мно­го за небето, звез­ди­те - но ако то­ва са бледи, ин­те­лек­туалис­тич­ни мисли: тях чо­век след смър­т­та си - отхвърля! Ако то­зи или он­зи об­ра­зо­ван бо­та­ник кра­чи по ед­на цвет­на по­ля­на и раз­съж­да­ва те­оре­тич­но за цве­тя­та - то­ва са мисли, ко­ито ос­та­ват тук на Земята. Само об­р­аз­ът и чув­с­т­во­то на обич към цветята, са­мо те мо­гат да обе­ди­нят ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та ми­съл с Азовото из­жи­вя­ва­не и са­мо то­ва ще бъ­де пре­не­се­но през Портата на смъртта.

Твърде важ­но е да знаем, коя е она­зи ис­тин­с­ка собственост, ко­ято чо­век нас­ле­дя­ва тук на Земята, и ко­ято мо­же да пре­не­се от­въд Портата на смъртта. Твърде важ­но е да знаем, че ця­ла­та ин­те­лек­ту­алис­тич­на епоха, ко­ято за­поч­на от сре­да­та на 15 век, пред­с­тав­ля­ва не­що­,ко­ето има зна­че­ние са­мо за зем­ния живот, не­що ко­ето ня­ма да бъ­де пре­не­се­но след смъртта. Тук ние тряб­ва да
напомним, че през ми­на­ли­те епо­хи - за­почвай­ки от ат­лан­т­с­ка­та катастрофа, през кул­ту­ри­те на Индия, Персия, Египет и т.н. до нас, до сре­да­та на 15 век - хо­ра­та съв­сем ня­ма­ха то­зи ин­те­лек­ту­алис­ти­чен живот, кой­то ние та­ка осо­бе­но це­ним в рам­ки­те на наша­та цивилизация. Но пре­ди всичко: то­га­ва хо­ра­та мо­же­ха да из­жи­вя­ват в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен това, което те пре­на­ся­ха през Портата на смъртта. Защото това, с ко­ето се гор­де­ят хо­ра­та от 15 век насам, то­ва което има ко­ло­сал­на стойност за та­ка на­ре­че­ния об­ра­зо­ван свят, то е нещо, ко­ето след смър­т­та угас­ва на­пълно.

И коя е ха­рак­тер­на­та осо­бе­ност на но­ва­та цивилизация? Характерното за нап­ре­дъ­ка на та­зи ци­ви­ли­за­ция е, че всичко, ко­ето да­до­ха нап­ри­мер Копер- ник и Галилей, всич­ко ко­ето бе тъй ви­со­ко оце­не­но - всич­ко то е нещо, ко­ето чо­век тряб­ва да от­х­вър­ли след смър­т­та си, не­що ко­ето ос­та­ва не­го­во зем­но притежание. И кога­то чо­век про­дъл­жи да се раз­ви­ва в мо­дер­на­та цивилиза- ция, той пос­ти­га имен­но та­зи цел, тук, меж­ду ражда­не­то и смър­т­та да из­жи­вя­ва това, ко­ето има зна­че­ние са­мо за Земята. Съвременният чо­век доб­ре знае, че всичко, ко­ето ин­с­ти­ту­ци­ите пред­ла­гат ка­то вис­ше знание, има сво­ята стойност са­мо за зем­ния живот. В на­ши­те ре­дов­ни учи­ли­ща ние за­ни­ма­ва­ме де­ца­та с това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва мо­дер­на­та цивилизация, ос­ведо­мя­ва­ме ги за тях­но­то зем­но битие, но все още не им поз­во­ля­ва­ме да от­к­ри­ят своя без­с­мър­тен ду­ше­вен свят.

Интелектуализмът мо­же да бъ­де пра­вил­но раз­б­ран от ду­ша­та по след­ния начин. Когато сут­рин чо­век се пробуди, в не­го нах­лу­ват се­тив­ни­те образи. Той са­мо забелязва, че те пре­рас­т­ват ка­то ед­на фи­на мре­жа в света на мисли- те, та­ка че той жи­вее прак­ти­чес­ки в образите. Вечер при заспиване, те­зи об­ра­зи из­чез­ват вед­нага. Обаче илю­зи­ята от те­зи се­тив­ни об­ра­зи е не­що мно­го важно, за­що­то са­мо това, ко­ето Азът ус­пее да извле­че от нея - са­мо то пре­ми­на­ва от­въд смъртта. А това, ко­ето се по­раж­да отвътре, т.е. са­ми­те мис­ли и съ­държа­ни­ето на мислите, то ос­та­ва под фор­ма­та на нет­рай­ни спо­ме­ни ня­кол­ко дни след смъртта, до­ка­то човек още но­си сво­ето етер­но тяло. После етер­но­то тя­ло се раз­т­ва­ря в Космоса. Непосредствено след смърт та си, чо­век има бър­зоп­ре­ход­но­то из­жи­вя­ва­не на те­зи образи, ко­ито съ­дър­жат в се­бе си илю­зи­ята на се­ти вата, раз­би­ра се до­кол­ко­то Азът е про­ка­рал през тях на­соч­ва­щи­те и твър­ди ли­нии на ед­но или дру­го знание. Обаче ня­кол­ко дни след смър­т­та си, чо­век от­х­вър­ля сво­ето етер­но тяло. Така той про­ник­ва със сво­ите об­ра­зи в Космоса и то­га­ва те­зи об­ра­зи се впли­тат в Космоса спо­ред начина, по кой­то са би­ли впле­те­ни в са мия не­го пре­ди смъртта. Преди смър­т­та те­зи об­ра­зи се нап­лас­тя­ват чрез се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия в по­со­ка на вътре. Така че те се об­х­ва­щат от чо­веш­ко­то същество, до­кол­ко­то то ги затваря, ако мо­га та­ка да се изразя, в сво­ята кожа. Но след смъртта, ня­кол­ко дни след смъртта, ко­га­то ми- с­лов­ни­ят свят е все още жив, преди да се раз­пад­не етер­но­то тяло, нас­тъп­ва ед­но уго­ле­мя­ва­не на образите. Те се уго­ле­мя­ват до та­ка­ва степен, че, та­ка да

се каже, ве­че мо­гат да бъ­дат въз­п­ри­ема­ни отвън, външно; как­то и по вре­ме на зем­ния жи­вот бя­ха въз­п­ри­ема­ни отвътре, вътрешно. Целият про­цес мо­жем да из­ра­зим схе­ма­тич­но по след­ния начин: ако то­ва тук е те­лес­на­та гра­ни­ца на чо­ве­ка (рис.28, бяло) и той в буд­но със­то­яние има сво­ите сетив­ни впечатления, то­га­ва не­го­ви­те вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния се фор­ми­рат вът­ре в очер­та­ни­ята на не­го­вото тяло.

След смър­т­та си чо­век из­жи­вя­ва сво­ята гра­ни­ца по съв­сем друг начин; тя се прев­ръ­ща в ед­но все­об­х­ватно чув­с­т­во и се­га се­тив­ни­те възприятия, впе­чат­ле­ния и спомени, та­ка да се каже, из­с­ка­чат навън, из­с­ка­чат из­вън него. Той за­поч­ва да ги усе­ща на­вън в сво­ето об­к­ръ­же­ние (червено). Така че до­ка­то през зем­ния си жи­вот чо­век казва: „Моите ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния са вът­ре в мен" - то след смър­т­та той казва: „Моите ду­шевни из­жи­вя­ва­ния са пред мен, или по­-доб­ре ка­за­но - око­ло мен". Те се пре­то­пя­ват в окол­ния свят. Но на ред с това, те се про­ме­нят и вътрешно. Да взе­мем нап­ри­мер един лю­би­тел на цве­тя­та - при­жи­ве той е бил осо­бе­но и мно­гок­рат­но впе­чат­ля­ван от ед­на роза, от ед­на чер­ве­на роза. След смър­т­та си той ще из жи­вее уго­ле­мя­ва­не­то на та­зи роза, тя ще ста­ва все по-голяма, ще из­ле­зе из­вън не­го­ви­те очер­та­ния и ще му се яви в при­ятен зе­лен цвят. Да, об­ра­зи­те се про­ме­нят и вътрешно. Всичко, ко­ето чо­век е въз­п­ри­емал при­жи­ве в раз­лис­те­на­та зе­ле­на го­ра - но не и в аб­с­т­рак­т­ни мис­ли - ще се раз­ши­ри след смър­т­та ка­то неж­на ро­зо­ва обвивка, око­ло ця­ло­то му същество. Дълбоката вът­реш­на същ­ност из­ли­за навън. Това, ко­ето човек на­ри­ча своя дъл­бо­ка вът­реш­на същ­нос­т, с­лед смъртта, то ста­ва не­го­во обкръжение.

Тези дъл­бо­ки поз­на­ния при­над­ле­жат на чо­веш­ко­то същество, до­кол­ко­то то е част от са­мия свят и Антропо­со­фи­ята не­от­к­лон­но ни во­ди към тях. Защото са­мо бла­го­да­ре­ние на тях по­лу­ча­ва­ме пред­с­та­ва за това, какво сме ние сами- те. Ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка един­с­т­ве­но в от­ря­зъ­ка меж­ду раж­да­не­то и

В сре­да­та на 19 век, ко­га­то ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­ят све­тог­лед пос­тиг­на сво­ята кулминация, сво­ята вър­хо­ва точка, чес­то ста­ва­ше ду­ма за това, че ос­но­ва­вай­ки ед­на религия, и изоб­що го­во­рей­ки за един бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен вън­шен свят, чо­век всъщ­ност про­ек­ти­рал на­вън своя вът­ре­шен свят. Достатъчно е са­мо да про­че­тете не­що от та­къв ма­те­ри­алист ка­то Фойербах, чи­ето вли­яние вър­ху Рихард Вагнер бе­ше огромно, за да ус­та­новите, че то­ва ма­те­ри­алис­ти­чес­ко мис­ле­не фак­ти­чес­ки виж­да са­мо външ­на­та природа, т.е. са­мо илю­зи­ята в то­зи не­ин вид, как­то се пред­с­та­вя тя меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Материа- листическото све­то­усе­ща­не вярва, че вся­ко съж­де­ние за бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят е ед­на външ­на про­ек­ция на чо­веш­ка­та същност. Това при­вид­но поз­на­ние на­ри­ча­ме антропоморфизъм. Според не­го чо­век из­г­раж­да све­та в за­ви­си­мост от това, което е за­ло­же­но в не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност. И в сре­да­та на 19 век ма­те­ри­алис­тич­но ори­ен­ти­ра­ни­те хо­ра чес­то си слу­же­ха с ед­на фраза, за да по­ка­жат кол­ко нап­ред­нал е но­вия свят. Те казваха: Древните вярваха, че Бог е съз­дал света; оба­че ние, съв­ре­мен­ни­те хора, знаем: Човекът е съз­дал Бога, то­ва ще рече, че той посто­ян­но го из­лъч­ва навън, че той го про­ек­ти­ра във външ­ния свят. Всичко то­ва се получи, за­що­то в чо­ве­ка се за­чи­та­ха са­мо оне­зи стойности, как­ви­то има чо­веш­ки­ят жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта. И в дейс­т­вител­ност то­ва бе­ше не прос­то ед­но фал­ши­во мне­ние за човека, а един упа­дъ­чен ан­т­ро­по­мор­фен светоглед: за бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят не съ­щес­т­ву­ват дру­ги представи, ос­вен тези, ко­ито чо­век мо­же да из­в­ле­че от са­мия се­бе си.

Но срав­не­те всич­ко то­ва с оне­зи описания, ко­ито ще на­ме­ри­те в мо­ята „Тай- на Наука" и ще видите, че светът да­леч не раз­к­ри­ва се­бе си спо­ред на­ши­те чо­веш­ки представи. Това, ко­ето опис­вам там ка­то епо­ха на Сатурн, Слънце, Луна, Земя - те­зи не­ща чо­век не ги но­си в се­бе си и то имен­но за­що­то пре­неб­рег­ва из­жи­вя­вани­ята след смъртта. Да, то­ва не е антропоморфично. Моя- та „Тайна Наука" е тък­мо космоморфична, то­ва ще рече, че там не­ща­та са уло­ве­ни из­вън човека. Но те­зи не­ща не мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни от хора, за ко­ито са меро­дав­ни са­мо ин­те­лек­ту­алис­тич­ни­те пред­с­та­ви и оне­зи фор­ми на живот, ко­ито са зак­лю­че­ни вът­ре в чо­веш­ко­то тяло, а точ­но то­ва е ха­рак­тер­но за епо­ха­та от 15 век насам. Тази епо­ха въз­п­ри­ема са­мо това, което жи­вее вът­ре в човека. Тя ни­ко­га не мо­же да опи­ше - до­ри и в на­й-­еле­мен­та­рен вид - та­къв вън­шен свят, ка­къв­то нап­ри­мер аз опис­вам в она­зи гла­ва на „Тайната Наука", къ­де­то ста­ва ду­ма за Сатурновото развитие.

Виждате ли, чо­век нап­ри­мер жи­вее в ед­на топ­лин­на среда. И как­то чрез зри­тел­но­то се­ти­во той въз­п­ри­ема све­та на цветовете, та­ка и чрез топ­лин­но­то ­

А се­га взе­ме­те она­зи гла­ва от мо­ята „Тайна Наука", къ­де­то ста­ва ду­ма за Са- турновото раз­ви­тие на на­ша­та планета, ко­ето е про­тек­ло на­й-­ве­че под фор­ма­та на топ­лин­ни про­це­си и ще видите, че при тях­но­то опи­сание се го­во­ри за ми­рис­ни усещания, за обоняние. Вие виждате, че там топ­ли­на­та е опи­са­на съв­сем иначе, а не как­то чо­век я из­жи­вя­ва в своя интелектуализъм. Тя е из­в­ле­че­на вън от човека. И това, ко­ето чо­век из­живя­ва ка­то топ­ли­на тук, меж­ду раж­да­не­то и смъртта, след смър­т­та то се явя­ва ка­то не­що по­доб­но на ми­рисно­то усещане.

А светлината? - По вре­ме на зем­ния си жи­вот чо­век из­жи­вя­ва свет­ли­на­та по един твър­де аб­с­т­рак­тен начин. Той из­жи­вя­ва свет­ли­на­та така, ся­каш се под­х­вър­ля на ед­на пос­то­ян­на измама. Преди 38 го­ди­ни аз на­пи­сах ед­но твър­де неопитно, мла­деж­ко съчинение, в ко­ето се опи­тах да по­ка­жа по ка­къв на­чин хо­ра­та го­во­рят за светлината. Обаче къ­де всъщ­ност се на­ми­ра светлината? Човекът въз­п­ри­ема цветовете; те са част от него­ви­те се­тив­ни впечатления. Където и да погледне, той виж­да цве­то­ве­те и тех­ни­те нюанси. Обаче свет­лина­та чо­век не мо­же да възприеме. Чрез нея той въз­п­ри­ема цветовете, но не и са­ма­та нея. В на­ша­та ин­те­лекту­алис­тич­на епо­ха чо­веш­ки­те илю­зии по от­но­ше­ние на свет­ли­на­та ид­ват от там, че мо­дер­на­та фи­зи­ка предла­га „уче­ние за светлината", ко­ето си да­ва вид на не­що цялостно, не­що завършено. Но то съв­сем не е такова; ця­лос­т­но и за­вър­ше­но е уче­ни­ето за цветовете, а не уче­ни­ето за светлината.

Ето за­що и здра­ви­ят при­ро­ден усет. на Гьоте ни да­де не ед­на оптика, а ед­но уче­ние за цветовете. Ако раз тво­рим днеш­ни­те учеб­ни­ци по физика, в тях ще от­к­ри­ем ед­на го­то­ва кон­с­т­рук­ция за светлината: из­лъч­ват се лъчи, пос­ле те рефлектират, пре­чуп­ват се и ве­че всич­ко е наред. Обаче то­ва не е истина! Цветовете - да! -тях ние ги виждаме. Можем да го­во­рим за ед­но уче­ние на цветовете, но не и за уче­ние за светлината. Ние жи­ве­ем в светлината. Ние въз­п­ри­ема­ме цве­то­ве­те чрез свет­ли­на­та и във светлината, но не и светлината. Светлината ни­кой не мо­же да види. Представете си, че се на­ми­ра­те в ед­но праз­но пространство, ко­ето изця­ло е про­ни­за­но от светлина. По съ­щия на­чин Вие бих­те мог­ли и да сте в мрака. В ед­но тъм­но и неп­рог­ледно пространство, Вие ня­ма да сте в със­то­яние да въз­п­ри­еме­те нищо; Вие ще мо­же­те да го раз­ли­чи­те само чрез ед­но вът­реш­но изживяване. Обаче щом ка­то ми­не през Портата на смъртта, чо­век въз­п­ри­ема топли­на­та в рам­ки­те на обо­ня­тел­но­то

А се­га да се обър­нем към това, ко­ето дейс­т­ву­ва нав­ся­къ­де в на­ша­та Земя ка­то хи­мич­ни реакции, ка­то химизъм. В ос­но­ва­та си, те са хи­мич­ни въздействия, хи­мич­ни етер­ни въздействия. Разгледани духовно, т.е. вън от тя­ло­то и след смъртта, те­зи хи­мич­ни въз­дейс­т­вия пре­на­сят това, ко­ето е съ­дър­жа­ние на вод­на­та същност, на водата.

А са­ми­ят жи­вот - то­ва е съ­дър­жа­ни­ето на Земята, на Земната твърд.

От глед­на точ­ка на мъртвите, на­ша­та Земя пред­с­тав­ля­ва ед­но ог­ром­но жи­во Същество. Докато при­жи­ве хо­дим по на­ша­та Земя, ние въз­п­ри­ема­ме ней­ни­те от­дел­ни ка­чес­т­ва ка­то не­що сту­де­но и мъртво. Но та­зи Земя, скъ­пи мои приятели, тя ди­ша и живее, тя раз­бул­ва своя жи­вот пред нас вед­на­га щом ми­нем през Порта­та на смъртта, вед­на­га щом я пог­лед­нем от от­въд­на­та страна. И щом ду­хов­но я об­гър­нем и въ­зп­ри­емем от­но­во - а обик­но­ве­но ние виж­да­ме са­мо ни­щож­на част от нея, и свик­ва­ме с та­зи ни­щож­на част - то­га­ва

на­ши­те въз­п­ри­ятия за­поч­ват да на­рас­т­ват и Земята зас­та­ва пред нас ка­то ед­но жи­во Същество. Да, то­га­ва тя се прев­ръ­ща в ед­но жи­во Същество.

С то­ва аз за­гат­вам за из­вън­ред­но важ­ни неща; ето вижте:
Топлина - Обоняние

Светлина - Дим, въз­дух

Химизъм - Вода

Живот - Земя

Обаче един та­къв въз­г­лед е съв­сем неправдоподобен. Ето пред­с­та­ве­те си как един майс­ки бръм­бар ла­зи или кръ­жи око­ло човека; той е в оп­ре­де­ле­ни от­но­ше­ния към не­го­ви­те размери. И по­ра­ди та­зи причина, за майс­кия бръмбар, кой­то кръ­жи око­ло човека, той е та­ка мъртъв, как­то и Земята е мър­т­ва за човека. Обаче Вие тряб­ва да раз­г­ле­да­те та­зи ми­съл по об­ра­тен начин. И то­га­ва ще си кажете: обстоятелството, че чо­век из­жи­вя­ва Земята ка­то мъртва, е свър­за­но с не­го­ви­те ма­ща­би спря­мо нея. Размерите на чо­ве­ка - срав­не­ни с те­зи на Земята - не са не­що случайно; те са на­пъл­но съ­об­ра­зе­ни с це­лия му жи­вот вър­ху Земята. Неправилно е да мис­лим за чо­ве­ка - нап­ри­мер спо­ред те­ори­ята за от­но­си­тел­нос­т­та - че той мо­же да бъ­де по­-го­лям или по-малък. Само ако си пред­с­та­вя­ме не­ща­та съв­сем абстрактно, съв­сем интелектуали- стично, са­мо то­гава мо­жем да си мислим, че чо­ве­кът е го­лям или малък; са­мо то­га­ва би мог­ла да ни хрум­не мисълта: ето, ако не­ща­та бя­ха ор­га­ни­зи­ра­ни по друг начин, мо­же би чо­ве­кът ще­ше да из­г­леж­да двой­но по-голям.

Но та­ки­ва раз­миш­ле­ния се прек­ра­тя­ват веднага, щом се ос­во­бо­дим от су­бек­тив­нос­т­та на на­ши­те пред­с­тави; вед­на­га щом чо­ве­кът след сво­ята смърт се раз­ши­ри в Космоса, и то така, че за из­вес­т­но вре­ме из­рас­­не и ста­не мно­гок­рат­но по­-го­лям от са­ма­та Земя. И то­га­ва във всичко, ко­ето е вода, той за­поч­ва да усе­ща химизма. В същ­нос­т­та на въз­ду­ха той въз­п­ри­ема и светлината, т.е. не раз­г­ра­ни­ча­ва по­ве­че въз­ду­ха от светлината. Да, раз­лич­ни са образите, ко­ито той има сега, съ­вър­ше­но раз­лич­ни от тези, ко­ито е имал през будния си жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Аз казах: през Портата на смър­т­та ние не мо­жем да пре­не­сем със се­бе си нищо, съв­сем ни­що от това, което е про­ник­на­ло в ду­ша­та ни по един ин­те­лек­ту­алис­ти­чен начин. Обаче пре­ди 15 век чо­ве­кът все още имаше един вид нас­лед­с­т­во от ми­на­ли­те епохи. И Вие знаете, че то­ва нас­лед­с­т­во се из­ра­зя­ва­ше в ед­но ата­вистич­но ясновидство, ко­ето пос­те­пен­но се при­тъ­пи и изблед- ня, за да пре­ми­не нак­рая - от 15 век на­сам - в пълна мис­лов­на абстрактност. И прак­ти­чес­ки чо­век по­лу­ча­ва­ше сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност имен­но от то­ва божес­т­ве­но наследство, в чи­ето вла­де­ние той вли­за­ше след сво­ята смърт. Точно как­то днес след раждането, респек­тив­но след за­ча­ти­ето си, чо­век вли­за в зем­но­то би­тие и въз­п­ри­ема фи­зи­чес­ка­та материя, та­ка и то­га­ва той бе­ше ед­но бо­жес­т­ве­но същество, и та­зи част от него, ко­ято ми­на­ва­ше през Портата на смъртта, тя му при­да­ва­ше - ако поз­во­ли­те то­зи гро­тес­ков из­раз - ед­на ду­хов­на тежест, ед­на ду­хов­на сериозност, ка­то в случая, естествено, ду­хов­на­та те­жест е ди­амет­рал­но про­ти­во­по­лож­на на фи­зи­чес­ка­та тежест.

Когато днес хо­ра­та - ка­то нор­мал­ни пред­с­та­ви­те­ли на сво­ята ци­ви­ли­за­ция - тряб­ва да бъ­дат инкарнирани, те не до­на­сят то­ва нас­лед­с­т­во със се­бе си. Са- мо от вре­ме на вре­ме мо­же да се забележи, как аб­нор­м­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на ци­ви­ли­за­ци­ята - ко­ето ста­ва все по­-ряд­ко - до­на­сят то­ва нас­лед­с­т­во със се­бе си. И ка­то един из­вън­ред­но се­ри­озен мо­мент от раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то
ид­ва та­зи опасност, че чрез това, ко­ето човек по­лу­ча­ва от ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та епоха, той мо­же да из­гу­би сво­ята ис­тин­с­ка същност. Човек дейс­т­ви­телно вър­ви към та­зи опасност: след смър­т­та си да из­гу­би сво­ята ис­тин­с­ка същност, своя Аз, как­то вче­ра пред­с­та­вих това, ма­кар и от дру­га глед­на точка. И за то­зи човек, за то­зи нов и бъ­дещ чо­век има са­мо ед­но спасение: Ако тук в се­тив­ния свят се стре­мим да дос­тиг­нем до да­де­на реалност, ко­ято та­ка да ук­ре­пи мисленето, че то да е не са­мо един блед образ, а да се пре­вър­не в жи­ва вът­реш­на си­ла - в то­зи наш стре­меж ние има­ме из­г­ле­ди­те за ус­пех един­с­т­ве­но в об­лас­т­та на чис­то­то мислене, ко­ето в мо­ята „фи­ло­со­фия на свободата" аз пос­та­вих в ос­но­ва­та на чо­веш­ко­то поведение. В про­ти­вен слу- чай, в на­ше­то чо­веш­ко съз­на­ние ще има­ме са­мо илю­зи­ята на сетивата. И ние при­да­ва­ме ре­ал­ност на то­ва илюзорно, на то­ва ин­те­лек­ту­алис­тично мислене, а то ще ре­че - как­то е спо­ме­на­то и в мо­ята „Философия на свободата" - ко­га­то дейс­т­ву­ва­ме свободно, ко­га­то им­пул­си­те на на­ши­те дейс­т­вия ид­ват на­ис­ти­на от чис­то­то мислене. И та­зи ре­ал­ност е единствената, ко­ято мо­жем да из­в­ле­чем от се­бе си и да впле­тем в се­тив­ния свят, единствената, ко­ято можем да пре­не­сем от­въд смъртта.

Какво пре­на­ся­ме ние впро­чем от­въд смъртта? Именно това, ко­ето тук меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ние изжи­вя­ва­ме в ис­тин­с­ка свобода. Човек мо­же да пре­не­се през Портата на смър­т­та са­мо ре­зул­та­ти­те от оне­зи свои действия, ко­ито съ­от­ветс­т­ву­ват на опи­са­ни­ето на сво­бо­да­та в мо­ята кни­га „фи­ло­со­фия на свободата". Така чо­век от­но­во по­лу­ча­ва ед­на суб­с­тан­ци­ал­на сила. Благо- дарение на това, че се ос­во­бож­да­ва от де­тер­мини­ра­щия гнет на се­тив­ния свят, след смър­т­та си той по­лу­ча­ва ед­на сила; са­ми­ят той ста­ва ед­на ре­ал­на сила. И ние жи­ве­ем в сво­бо­да са­мо тогава, ко­га­то сме из­во­юва­ли имен­но та­зи сила, ко­ято опаз­ва ду­ши­те ни от ду­шев­но­-ду­хов­на­та смърт.

Онези хора, ко­ито се ос­та­вят на при­род­ни­те влечения, т.е. на ин­с­тин­к­ти­те и на­го­ни­те - аз опи­сах то­ва от чис­то фи­ло­соф­с­ко гле­ди­ще в мо­ята „Философия на свободата" - те жи­ве­ят в нещо, ко­ето е об­ре­че­но на смърт. Разбира се, те съ­що пре­на­сят сво­ите об­ра­зи в ду­хов­ния свят. Но ако не са раз­ви­ли в пъ­лен сми­съл свободата, за да по­лу­чат чрез нея от­но­во силата, ко­ято са има­ли ня­ко­га в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то си нас­ледство, те­зи хо­ра би­ха би­ли из­п­ра­ве­ни пред стро­ги­те изис­к­ва­ния на съв­сем дру­ги ду­хов­ни Същества.

Да, ето как ин­тим­но е свър­за­на на­ша­та ин­те­лек­ту­алис­тич­на епо­ха с проб­ле­ма за свободата. Затова и ви­на­ги съм казвал: Човек тряб­ва­ше да ста­не интелек- туалистичен, за да мо­же да нап­ред­ва в сво­ята свобода. В ин­телек­ту­ализ­ма чо­век из­губ­ва сво­ята ду­хов­на същност; ни­що от не­го той не мо­же да пре­не­се от­въд смъртта. Обаче чрез ин­те­лек­ту­ализ­ма чо­век из­во­юва свободата, и то­ва ко­ето той из­во­юва в свободата, чо­век ве­че мо­же да го пре­не­се през Портата на смъртта.

Човекът мо­же да раз­миш­ля­ва кол­ко­то си ще в то­зи ин­те­лек­ту­алис­ти­чен стил - ни­що от то­ва оба­че не преми­на­ва през Портата на смъртта. Човекът взе­ма със се­бе си през Портата на смър­т­та са­мо това, ко­ето извли­ча от сво­ето ми- слене, прев­ръ­щай­ки го не в уни­ло­без­ц­вет­но знание, в ду­хов­но­-ду­шев­на сила, кул­ми­ни­ра ща нак­рая в ед­но сво­бод­но действие. Интелектуалистичното мис­ле­не от­не­ма не­що от човека, но му да­ва свободата, а чрез това, ко­ето из­жи­вя­ва в свобода, чо­век из­рас­т­ва в ду­хов­ния свят. Интелектуализмът ни умъртвя- ва, но на­ред с то­ва той ук­реп­ва на­шия вът­ре­шен живот. Превръщайки ни в сво­бод­ни хора, той ни пре­об­разя­ва и из­ди­га в ду­хов­ния свят.

Днес аз пред­с­та­вих не­ща­та спо­ред как­то те мо­гат да се ви­дят в са­мо­то чо­веш­ко същество. Утре бих ис­кал да го­во­ря за тях във връз­ка­та им с Мисте- рията на Голгота, за да по­ка­жа как смър­т­та и Възкресението Христо­во мо­гат да се вле­ят в чо­ве­ка ка­то не­го­во ос­нов­но и пър­вич­но изживяване. Но за то­ва - утре.