Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели! Предстоящите лек­ции са за­мис­ле­ни така, че да ос­вет­лят пъ­тя на чо­ве­ка от ду­хов­ния свят към фи­зи­чес­кия свят, с дру­ги думи, не­го­ви­ят път от жи­во­та меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то но­во раж­да не към жи­во­та във зем­ния фи­зи­чес­ки свят, про­ти­чащ меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Днес бих же­лал да за­поч­на с нещо, на ко­ето в хо­да на пос­лед­ни­те лек­ции тук в Дорнах, ду­ши­те ни чес­то се натъкваха. Аз чес­то се об­ръ­щах към Вас и казвах: След сво­ята смърт чо­век пре­би­ва­ва в ду­хов­ния свят. И в на­й-­важ­на­та част на пъ­тя меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то си но­во раж­да­не той при­те­жа­ва ед­но мно­го по­-мо­гъ­що съз­на­ние от това, ко­ето има тук по вре­ме на своя фи­зи­чес­ки зе­мен живот. Докато сме в на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, зем­но­то се­тив­но съз­на­ние за­ви­си от ця­лос­т­на­та ор­га­ни­за­ция на човека. Ние носим, тъй да се каже, вът­ре в на­ша­та ко­жа всич­ко онова, ко­ето мо­жем да наречем: мо­зъч­на система, бе­лод­роб­на система, сър­деч­на сис­те­ма и т.н. За всич­ко то­ва ние мо­жем да заявим: то съ­щес­т­ву­ва вът­ре в на­ше­то тяло.

Около нас е раз­по­ло­жен он­зи свят, с кой­то ние се чув­с­т­ва­ме здра­во свъ- р­за­ни - би­ло то с на­ши­те сетива, би­ло то с на­ше­то дишане, би­ло то с про­це­си­те на на­шето хранене. Ако оба­че жи­ве­ем в све­та меж­ду смърт та и но­во­то раждане, то­га­ва ние съв­сем ня­ма да мо­жем да се из­ра­зим в съ­щия сми­съл за на­ше­то тяло. Защото в мига, ко­га­то ми­на­ва­ме през Пор- тата на смъртта, как­то впро­чем и в мига, ко­га­то по­тъ­ва­ме в съ­ня, на­ше­то обик­но­ве­но съз­на­ние се про­ме­ня и ние се оказ­ва­ме в та­ко­ва положение, че сме в пра­во­то си да заявим: Сега це­ли­ят свят, це­ли­ят Космос е мое тяло.

Докато тук на Земята ние сме та­ка устроени, че на­ши­те ор­га­ни и тех­ни­те вза­имо­дейс­т­вия се про­явя­ват вът­ре в на­ша­та кожа, не­ща­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не из­г­леж­дат съв­сем различно: ка­за­но с две думи, то­га­ва ние при­те­жа­ва­ме ед­но звез­д­но тяло. Пред не­обят­ния звез­ден свят ние се чув­с­т­ва­ме така, че на ду­хов­ни­те Същества от звез­ди­те мо­жем да пог­лед­нем ка­то на ду­хов­ни Същества, свър­за­ни с вът­реш­ни­те из­ме­ре­ния на на­ше­то но­во тяло, съ­що как­то тук на Земята считаме, че бе­ли­те дро­бо­ве и сър­це­то при­над­ле­жат на на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. Приблизително та­ка са пос­та­ве­ни и не­ща­та по вре­ме на съня. От зас­пи­ва не­то ве­чер до про­буж­да­не­то сутрин, ние сме учас­т­ни­ци в един кос­ми­чес­ки живот. А меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ние при­те­жа­ва­ме ед­но кос­ми­чес­ко съз- нание. Всичко, ко­ето тук на Земята е т.н. вън­шен свят, осо­бе­но ко­га­то от­п­ра­вим пог­лед към кос­ми­чес­ки­те пространства, след смър­т­та се прев­ръ­ща в наш вът­ре­шен свят.

И как­во зас­та­ва пред нас в ду­хов­ния свят ка­то обкръжение, ка­то вън­шен свят? Да, скъ­пи приятели, то­га­ва пред нас зас­та­ва това, ко­ето се­га са на­ши­те вът­реш­ни ор­га­ни и системи. Нашето външ­но об­к­ръ­же­ние - то­ва е са­мия човек, оба­че с та­зи важ­на особеност, че всич­ко това, ко­ето е не­го­вия вън­шен свят, прак­ти­чес­ки из­г­раж­да он­зи ду­хо­вен зародиш, от кой­то тряб­ва да се раз­вие бъ­де­що­то фи­зи­чес­ко тя­ло на човека. Ние ра­бо­тим вър­ху то­зи ду­хо­вен за­ро­диш за­ед­но със Съществата на вис­ши­те Йерар-

Аз обър­нах вни­ма­ни­ето Ви и вър­ху това, че в оп­ре­де­ле­но вре­ме то­зи ду­хо­вен зародиш, тъй да се каже, ни напуска. От оп­ре­де­лен мо­мент на­та­тък ние яс­но чувствуваме: Сега ве­че над ду­хов­ния за­ро­диш на на­шия фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм ра­бо­тят и дру­ги си­ли на Вселената, а имен­но Съ- ществата от вис­ши­те Йерархии. Ние но­сим то­зи за­ро­диш до оп­ре­де­лен момент; пос­ле оба­че той се от­къс­ва от нас, за да по­тъ­не в зем­ни­те фи­зи­чес­ки сили, ко­ито ще му се пре­дос­та­вят от май­ка­та и бащата, т.е. от ро­ди­тел­с­ка­та двойка. С дру­ги думи, ду­хов­ни­ят за­ро­диш се свър­з­ва с нас­лед­с­т­ве­но­то течение. Нещата са ус­т­ро­ени така, че то­зи за­ро­диш се спус­ка на Земята, пре­ди съ­от­вет­ни­ят чо­век да е раз­вил сво­ите ду­хов­ни и ду­шев­ни качества; а то­ва означава, че да­ри и след ка­то сме ин­кар­ни­ра­ни под фор­ма­та на ем­б­ри­он в ут­ро­ба­та на майката, ние пре­кар­ва­ме из­вес­тен пе­ри­од от вре­ме в ду­хов­ния свят.

Така че в оп­ре­де­лен мо­мент ние за­поч­ва­ме да из­тег­ля­ме от кос­ми­чес­кия етер не­об­хо­ди­ми­те си­ли за из­г­раж­да­не на на­ше­то етер­но тяло, на на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и на на­шия Аз*2. Като ед­но свръх­се­тив­но същество, със­та­ве­но от Аз, ас­т­рал­но тя­ло и етер­но тяло, ние сли­за­ме на Земята и се свър­з­ва­ме с това, ко­ето ве­че ни очак­ва ка­то го­то­во фи­зи­чес­ко тяло.

И ако все­ки от Вас, скъ­пи мои приятели, про­учи вни­ма­тел­но и точ­но то­зи процес, ще знае съв­сем яс­но как е пос­та­вен чо­ве­кът в сво­ите от­но­ше­ния спря­мо Космоса. Преди всич­ко той тряб­ва да обър­не вни­ма­ние на три осо­бе­ни ка­чес­т­ва на чо­веш­ко­то същество, ко­ито и пре­ди са би­ли обект на на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко разглеждане; ед­ва чрез те­зи качества, ед­ва чрез те­зи проявления, чо­ве­кът се прев­ръ­ща в оно­ва същество, кое то тряб­ва да из­пъл­ни сво­ите за­да­чи в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия план.

Човекът се раж­да ка­то ед­но без­по­мощ­но де­те и ед­ва по­-къс­но се прев­ръ­ща - стро­го пог­лед­на­то - в ис­тин­с­ки човек. Едва на Земята ние се на­уча­ва­ме да вървим, да го­во­рим и да мислим. Между раж­да­не­то и смър­т­та чо­век има сво­ята во­ля - ма­кар и по един притъпен, смъ­тен начин; той
има сво­ите чув­с­т­ва - ма­кар и не тол­ко­ва при­тъ­пе­ни как­то волята. Тези ка­чес­т­ва са на­ли­це и при съв­сем мал­ки­те деца. Чувствата, до­ри и да из­рас­т­ват от вът­реш­ни­те функции, са на­ли­це при мал­ки­те деца; во­ля­та - също. Доказателства за во­ля­та са дви­же­ни­ята на мал­ко­то дете, кол­ко­то и ха­отич­ни да са те в началото. А причината, че по­-къс­но чув­с­т­ва­та и во­ля­та ста­ват не­що съв­сем друго, е скри­та в обстоятелството, че чо­ве­кът пос­те­пен­но раз­ви­ва сво­ето мислене. Мисленето про­ник­ва в чувствата, про­ник­ва във во­ля­та и по то­зи на­чин те ста­ват все по-съвършени.

От дру­га страна, мис­ле­не­то е нещо, ко­ето де­те­то раз­ви­ва тук на Земята на­й-­ве­че с по­мощ­та на дру­ги­те хора, под пос­то­ян­ни­те гри­жи на дру­ги­те хора. По съ­щия на­чин мо­гат да се раз­г­леж­дат вър­ве­жа и говора, ко­ито де­те­то раз­ви­ва пре­ди да е раз­ви­ло мисленето.

Ако чо­век има дос­та­тъч­но дъл­бо­кия усет за това, по ка­къв на­чин де­те­то нап­ред­ва чрез своя вървеж, чрез своя го­вор и чрез сво­ето мислене, то­га­ва той ще има пред­с­та­ва и за ог­ром­на­та ро­ля на те­зи три ка­чес­т­ва – вър- веж, говор, мис­ле­не - в хо­да на ця­ло­то чо­веш­ко раз­ви­тие при ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия план. Обаче чо­ве­кът е не са­мо зем­но същество; как­то при­над­ле­жи на Земята с ней­ни­те си­ли и субстанции, та­ка той при­над­ле­жи съ­що и на ду­хов­ния свят, на Съществата от вис­ши­те Йерархии. С ед­на част от сво­ята същ­ност чо­век при­над­ле­жи на зем­ния свят; с дру­га­та част от сво­ята същ­ност той при­над­ле­жи на свръх­се­тив­ния свят.

И как­то чес­то съм споменавал, в то­зи свръх­се­ти­вен свят чо­ве­кът под­гот­вя своя ду­хо­вен зародиш. Ние тряб­ва да сме на­пъл­но сигурни: ни­то ед­на от зем­ни­те култури, ни­то ед­на от зем­ни­те ци­ви­ли­за­ции не мо­же да се ме­ри по сложност, съ­вър­шен­с­т­во и ве­ли­чие с оно­ва чудо, ко­ето чо­ве­кът и Съществата на вис­ши­те Йерархии пос­ти­гат в ду­хов­ния свят при из­г­раж­да­не­то на чо­веш­кия фи­зи­чес­ки организъм. Обаче всичко, ко­ето е ве­че из­г­ра­де­но на Земята пре­ди на­ше­то слизане, то е ор­га­ни­зи­ра­но по съв­сем друг на­чин и изоб­що не при­ли­ча на чо­веш­ка­та организация, как­ва­то е тя тук на Земята меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Духовният зародиш, от кой­то чо­ве­кът из­г­раж­да своя фи­зи­чес­ки органи- зъм, раз­по­ла­га със свои соб­с­т­ве­ни сили. И така, ду­хов­ни­ят за­ро­диш на чо­ве­ка се съ­еди­ня­ва с фи­зи­чес­кия чо­веш­ки зародиш, за да се пре­вър­не в но­во­ро­де­но бебе, ко­ето има в се­бе си еле­мен­ти­те и суб­с­тан­ци­ите на сво­ите родители; то раз­по­ла­га с все­въз­мож­ни ка­чес­т­ва и сили; от ду­хов­ния свят оба­че то не сва­ля оне­зи сили, с ко­ито ще мо­же да раз­вие мисленето, го­во­ра и вървежа. Мисленето, го­во­рът и вър­ве­жът ос­та­ват спе­ци­фич­но чо­веш­ки задачи, осъ­щес­т­ви­ми един­с­т­ве­но в ус­ло­ви­ята на зем­ния фи­зи­чес­ки свят.

Нека взе­мем нап­ри­мер походката, вървежа, не­ка взе­мем всичко, ко­ето е свър­за­но с по­ход­ка­та и най-вече, тъй да се каже, с ори­ен­та­ци­ята на чо­-­

Така че всичко, ко­ето се от­на­ся до походката, до вървежа, има не­що об­що с гравитацията. То е всъщ­ност ед­но пре­одо­ля­ва­не на гравитацията. То е ед­на на­ме­са и учас­тие в про­це­си­те на гравитацията. Когато пов­ди­га­ме еди­ния крак, за да нап­ра­вим след­ва­ща­та крачка, ние се включ­ва­ме в про­це­си­те на гравитацията. Всичко то­ва ние има­ме да ус­во­им тук на Земята; то не съ­щес­т­ву­ва в жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, ма­кар и да има там свой аналог, свое съответствие. В ду­хов­ния свят ние съ­що има­ме из­вес­т­на ориентация, са­мо че тя не се осъ­щес­т­вя­ва в да­де­но гра­ви­та­ци­он­но поле, тъй ка­то там изоб­що ня­ма гравитация, ня­ма „те- жест". Там ори­ен­та­ци­ята е из­к­лю­чи­тел­но от ду­хо­вен порядък. Така че ако нап­ри­мер тук има­ме пов­ди­га­не на еди­ния крак, ако тук има­ме на­ме­са и учас­тие в про­це­си­те на гравитацията, в ду­хов­ния свят - ка­то тях­но съ­от­ветс­т­вие - ще има­ме ед­но за­сил­ва­що се род­с­т­во с ед­но или дру­го от Съществата на вис­шите Йерархии, нап­ри­мер Ангелои или Архангелои. Ако се чув­с­т­ву­вам ду­шев­но бли­зък за въз­дейс­т­ви­ята на оп­ре­де­ле­но Съ- щество от Йерархията на Ангелои или пък на Екскузиаи - с ко­ито чо­ве­кът ра­бо­ти съв­мес­т­но в ду­хов­ния свят, - то­га­ва аз осъ­щес­т­вя­вам и оп­ре­де­ле­на ори­ен­та­ция в жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Когато тук на Земята ние се съ­об­ра­зя­ва­ме с на­ша­та тежест, та­ка и там, в ду­хов­ния свят ние се съ­об­ра­зя­ва­ме с това, ко­ето се из­лъч­ва ка­то си­ли на прив­ли­ча­не и сим­па­тия меж­ду на­ша­та соб­с­т­ве­на същ­ност и от­дел­ни­те Съще- ства на вис­ши­те Йерархии.

Нещата там са съв­сем различни, а не как­то тук на Земята, къ­де­то гра­ви­та­ци­ята има са­мо ед­на посока. Това, ко­ето в ду­хов­ния свят съ­от­ветс­т­ву­ва на гравитацията, има все­въз­мож­ни посоки, за­що­то ду­хов­ни­те Съще- ства на вис­ши­те Йерархии не са раз­по­ло­же­ни централно, те са нав­ся­къ­де и там ори­ен­та­ци­ята не е, тъй да се каже, геометрична, как­то тук, къ­де­то тя не­из­беж­но со­чи към сре­дищ­на­та точ­ка на Земята; ори­ен­та­ци­ята там се осъ­щес­т­вя­ва по всич­ки въз­мож­ни по­со­ки и направления. Когато нап­ри­мер за­ед­но със Съществата на вис­ши­те Йерархии чо­ве­кът има да из­г­раж­да сво­ите бе­ли дро­бо­ве или ня­коя дру­га сис­те­ма за своя
бъ­дещ фи­зи­чес­ки организъм, той мо­же да каже: Ето се­га аз съм прив­ле­чен от тре­та­та Йерархия, а се­га съм прив­ле­чен от пър­ва­та Йерархия. Той се чувства, тъй да се каже, раз­пи­лян на всич­ки страни, са­мо че не физи- чески, ка­къв­то е слу­ча­ят с гравитацията, а ду­хов­но разпилян: ед­ни Йера- рхии го привличат, дру­ги Йерархии го отблъскват. Точно то­ва е ана­ло­гич­но­то съ­от­ветс­т­вие на фи­зи­чес­ка­та ори­ен­та­ция спо­ред гра­ви­та­ци­он­но­то по­ле на Земята.

Тук на Земята чо­ве­кът тряб­ва да ус­вои говора, то­ва е ед­на спе­ци­фич­но зем­на чо­веш­ка задача. По вре­ме на жи­во­та в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ние не сме в със­то­яние да говорим. За та­зи цел е не­об­хо­дим фи­зи­чес­ки­ят го­во­рен апарат. А той, как­то мо­жем да се досе- тим, там не съществува. Обаче в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ние има­ме след­на­та опитност: там ние се усе­ща­ме един вид ритмич­но при­би­ра­ни в на­ше­то соб­с­т­ве­но чо­веш­ко съ­щес­т­во и пос­ле от­но­во из­кар­ва­ни навън. Така на­ше­то по­-вис­ше съз­на­ние се свива, пос­ле то от­но­во се разширява. Както тук на Земята по вре­ме на съ­ня ние по­тъ­ва­ме в се­бе си, та­ка и меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ние съ­що по­тъ­ва­ме в се­бе си, ма­кар и по друг начин. После оба­че ние от­но­во се „раз- ширяваме". Тук на фи­зи­чес­кия план ние об­ръ­ща­ме очи­те и ос­та­на­ли­те се­ти­ва към Универсума. Там в ду­хов­ния свят ние на­соч­ва­ме на­ши­те ду­хов­ни въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни на­вън към вис­ши­те Йерархии. В из­вес­тен сми­съл ние раз­ши­ря­ва­ме и из­лъч­ва­ме на­ше­то съ­щес­т­во по всич­ки посо- ки. После от­но­во го прибираме.

Така ние сме учас­т­ни­ци в един ду­хо­вен про­цес на вдиш­ва­не и издиш- ване. Обаче то­зи ди­ха­те­лен про­цес про­ти­ча по та­къв начин, че бих­ме мог­ли да допълним: ако тряб­ва да пред­с­та­вим не­ща­та в ду­хов­ния свят с по­мощ­та на представи, взе­ти от зем­ния живот, ще се по­лу­чи при­-мер­но след­на­та картина: Като чо­век в ду­хов­ния свят аз вър­ша ед­но или дру­го действие. Аз имам съз­на­ни­ето за то­ва бла­го­да­ре­ние на оне­зи въз­п­ри­ема­тел­ни възможности, ко­ито са ми при­съ­щи в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Аз усе­щам се­бе си ка­то ед­на оп­ре­де­ле­на индивиду- алност. В ус­ло­ви­ята на зем­ния свят аз нап­ри­мер издишвам, т.е. в ду­ше­вен смисъл, след смъртта, по то­зи на­чин аз про­ник­вам в це­лия Космос, аз ста­вам ед­но ця­ло с Космоса. Тук на Земята аз вдишвам; там оба­че аз при­емам в се­бе си всич­ко онова, ко­ето съм из­жи­вял в мо­ето „разшире- но" съзнание. И те­зи про­це­си пос­то­ян­но се ра­зиг­ра­ват в жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане.

Вземете нап­ри­мер как чо­ве­кът е зат­во­рен в се­бе си; пос­ле той се раз­ши­ря­ва в прос­то­ри­те на Космоса. Той се раз­ши­ря­ва в това, ко­ето е на­вън око­ло него. Той е ту приб­ран в сво­ето соб­с­т­ве­но същество, ту раз­ши­рен в прос­то­ри­те на Космоса. Ето се­га той от­но­во при­би­ра това, ко­ето е

Обаче в съ­що­то време, скъ­пи мои приятели, ко­га­то ние раз­ши­ря­ва­ме на­ше­то съ­щес­т­во в Космоса, за да го при­бе­рем пос­ле от­но­во навътре, в съ­що­то вре­ме - аз не мо­га да из­ра­зя не­ща­та с дру­ги ду­ми - в нас за­поч­ва да го­во­ри Логосът; да, меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то но­во раж­да­не ние сме по­то­пе­ни в Логоса и Логосът го­во­ри в нас.

Тук в зем­ни­те ус­ло­вия ние има­ме усещането, че за це­ли­те на фи­зи­чес­кия го­вор ние из­ра­бот­ва­ме ду­ми­те по вре­ме на издишването. Между смър­т­та и но­во­то раж­да­не ние има­ме усещането, че ду­ми­те се но­сят из Космоса и че при вдиш­ва­не­то ние ги при­ема­ме в се­бе си, къ­де­то те ни се от­к­ри­ват ка­то ед­но жи­во кос­ми­чес­ко Слово. Тук на Земята ние го­во­рим из- дишвайки, в ду­хов­ния свят ние го­во­рим вдишвайки. И след ка­то се сле­ем с това, ко­ето ни „говори" Логосът или ми­ро­во­то Слово, в нас прос­вет­ват жи­ви­те кос­ми­чес­ки мисли. За да се до­мог­нем до зем­ни­те мисли, ние по­ла­га­ме уси­лия от стра­на на на­ша­та нер­в­на система; в ду­хов­ния свят ние всмук­ва­ме ми­ро­ви­те мис­ли от Логоса, след ка­то ве­че сме раз­ши­ри­ли на­ше­то съ­щес­т­во из це­лия Космос.

И се­га Вие виж­да­те дъл­бо­ка­та и жи­ва връзка, ко­ято ца­ри в те­зи неща; Между смър­т­та и но­во­то раж­да­не Вие си казвате: да, в зем­ния си жи­вот аз до­пус­нах та­зи или она­зи грешка... и та­зи вът­реш­на опит­ност се­га ще оп­ре­де­ли ед­но или дру­го поведение. С на­ме­ре­ни­ето да из­вър­ши­те ед­но или дру­го „действие" в ду­хов­ния свят Вие раз­ши­ря­ва­те Вашето съ­щес­т­во из це­лия Космос, и то по та­къв начин, че то­ва раз­ши­ре­ние се прев­ръ­ща в ориентация. Когато тук Вие си казвате: се­га ще тряб­ва да си ку­пя масло... то­ва е ед­но намерение. Вие се за­път­ва­те нап­ри­мер към Базел, ку­пу­ва­те мас­ло­то и се връ­ща­те обратно. Между смър­т­та и но­во­то раж­да­не Вие съ­що за­мис­ля­те по­доб­но дейс­т­вие спря­мо оне­зи неща, ко­ето по­-къс­но ще тряб­ва да осъ­щес­т­ви­те в зем­ния живот; да, Вие за­мис­ля­те то­ва дейс­т­вие и раз­ши­ря­ва­те Вашето съ­щес­т­во из Космоса. Тези две не­ща са тяс­но свързани. Вашият за­ми­съл пред­виж­да точ­но оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие и ко­га­то дой де ред да се ори­ен­ти­ра­те в Космоса, Вие усещате, че сте прив­ле­че­ни към ед­но ан­гел­с­ко Същество или пък към ед­но Същество, из­пъл­не­но с воля, и т.н. Всички те се съ­об­ра­зя­ват с Вашето раз­ши­ре­но и из­не­се­но на­вън ду­хов­но същество. Вие вдишвате; и то­га­ва те­зи свръх­се­тив­ни Същества вна­сят в ду­хов­на­та Ви ор­га­ни­за­ция не друго, а Вашата соб­с­т­ве­на част от Логоса; ми­ро­ви­те мис­ли про­ник­ват на­вът­ре във Ваше- то същество.

Впрочем, ко­га­то чо­век след­ва ду­хов­на­та енер­гия на Кармата и се ин­кар­ни­ра тук или там във фи­зи­чес­кия план - ма­кар всич­ки ние да ос­та­вя­ме и
не­що го­ре в ду­хов­ния свят, - то­га­ва съв­сем не мо­жем да твърдим, че от ду­хов­ния свят той сва­ля и на­ви­ка да се мис­ли в зем­ни категории, на­ви­ка да се го­во­ри в зем­ни звуци, на­ви­ка да се хо­ди спо­ред за­ко­ни­те на гра- витацията; не, чо­век е по­-с­ко­ро та­ка устроен, че за­поч­ва да се ори­ен­ти­ра и дви­жи всред Съществата на вис­ши­те Йерархии. Той не е под­гот­вен за говора, той е под­гот­вен да чуе Логоса в се­бе си. Той не е под­гот­вен за мрач­ни­те мис­ли на зем­ния живот, той е под­гот­вен за свет­ли­те мисли, ко­ито мо­же да при­еме от Космоса.

Това, ко­ето тук на Земята съ­щес­т­ву­ва ка­то вървеж, говор, мислене, има сво­ите съ­от­ветс­т­вия го­ре в ду­хов­ния свят: 1 - в ори­ен­та­ци­ята спря­мо Йе- рархиите, 2 - в проз­ву­ча­ва­не на ми­ро­во­то Слово, и 3 - във вът­реш­но­то си­яние на ми­ро­ви­те мисли.

А сега, пред­с­та­ве­те си жи­во как след смър­т­та си чо­век нав­ли­за в прос­то­ри­те на Космоса. Първоначално той ми­на­ва през пла­не­тар­ни­те сфери, ко­ито об­к­ръ­жа­ват Земята. Върху те­зи не­ща аз се спрях под­роб­но на пос­лед­ни­те си лек­ции тук в Дорнах. Да, чо­век ми­на­ва през сфе­ри­те на Лу- ната, Венера, Меркурий, Юпитер, Сатурн. Помислете си са­мо как той е из­ля­зъл на­вън в пре­де­ли­те на Космоса... как наб­лю­да­ва звез­ди­те от­към „обратната" им страна. От Земята ние гле­да­ме звез­ди­те от до­лу на горе; ко­га­то сме в ду­хов­ния свят, ние гле­да­ме звез­ди­те от вън на вътре. Онези сили, ко­ито ни пра­вят спо­соб­ни да гле­да­ме към звездите, ни да­ват фи­зи­чес­кия об­раз на звездите. Силите, ко­ито ни поз­во­ля­ват да гле­да­ме звез­ди­те от „дру­га­та страна", ни ги раз­к­ри­ват не ка­то фи­зи­чес­ки тела, а ка­то ду­хов­ни Същества. А ко­га­то пре­ми­нем из­вън пре­де­ли­те на Земните пла­не­ти - ес­тес­т­ве­но и тук се на­ла­га да си слу­жа с пред­с­та­ви от фи­зи­чес­кия свят - тогава, как­то то­ва е при­съ­що на се­гаш­на­та кос­ми­чес­ка си­ту­ация (из­ра­зът „сега" след­ва да се раз­би­ра ка­то ед­но кос­ми­чес­ко „Сега" с ог­ром­на продължителност), тогава, в раз­ши­ре­но­то съз­на­ние меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, ние си казваме: Да, на­й-­вис­ше бла­го е за нас, че Сатурновите си­ли се про­явя­ват не са­мо в пла­не­тар­но­то об­к­ръ­же­ние на Земята, а съ­що и в не­обят­ни­те прос­то­ри на Космоса. Там те са не­що мно­го по­ве­че от сла­би­те и нез­на­чи­тел­ни син­ка­ви лъ­чи на Сатурн, ко­ито мо­гат да се наб­лю­да­ват от Земята. Там те ни за­ли­ват отвсякъде, там ние сме по­то­пе­ни в ду­хов­но­то си­яние на Сатурн и то­ва ду­хов­но си­яние пре- с­та­ва ве­че да е свър­за­но с пространството; то све­ти в не­що ко­ето е мно­го по­ве­че от пространство, и ни оза­ря­ва по та­къв начин, че меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, ние си казваме: с как­ва го­ля­ма бла­го­дар­ност пог­леж­да­ме се­га към на­й-­външ­на­та пла­не­та от на­ша­та Слънчева сис­те­ма (за­що­то стро­го пог­лед­на­то Уран и Нептун не са Земни планети; те ид­ват мно­го по-късно), се­га ние знаем, че Сатурн грее не са­мо на­до­лу към Земята, той грее и на­вън към не­обят­ни­те прос­то­ри на Космоса; и тък­мо
на Сатурновото ду­хов­но сия ние дъл­жим не­опи­су­ема­та бла­го­дар­ност за това, че ще се ос­во­бо­дим от Земната тежест, за това, че ще се ос­во­бо­дим от фи­зи­чес­ки­те го­вор­ни сили, от си­ли­те на фи­зи­чес­ко­то мислене. В жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, Сатурн е на­й-­го­ле­мия бла­го­де­тел на човека. От ду­хов­на глед­на точ­ка Сатурн е за­ре­ден с та­ки­ва сили, ко­ито са про­ти­во­по­лож­ни на Лунните сили.

Духовните Лунни си­ли ни при­ко­ва­ват към Земята. Духовните Сатурнови си­ли ни поз­во­ля­ват да жи­ве­ем в на­й-­от­да­ле­че­ни­те пре­де­ли на Космоса. Тази е разликата. Тук на Земята Лунните си­ли са от осо­бе­но зна­че­ние за човека; аз мно­гок­рат­но съм обяс­ня­вал как­ва е тях­на­та ро­ля при ежед­нев­но­то пробуждане. Макар и да зву­чи странно, оба­че е така: Това ко­ето са за нас Лунните си­ли тук на Земята, съ­що­то са за нас и Сатурновите си­ли след смъртта, ко­га­то те се но­сят на прос­то­ри­те на Космоса. Защото звез­д­ни­те от­но­ше­ния съв­сем не са такива, че да ни поз­во­лят еле­мен­тар­на­та представа: ето, Сатурн има ед­на пред­на страна, с ко­ято ог­ря­ва Земята, и ед­на зад­на страна, с ко­ято ог­ря­ва да­леч­ния Космос. Обаче то­ва не е вяр- но. Напротив, фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Сатурн - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - тряб­ва да си пред­с­та­вим ка­то ед­на дуп­ка в ог­ром­на­та сфе­ра на мировия, уни­вер­са­лен Сатурн, през ко­ято ми­на­ва ду­хов­но­то си­яние на Сатурн. И от оп­реде­лен мо­мент след смъртта, то­ва ду­хов­но си­яние за­ли­ча­ва все­ки наш спо­мен от зем­ния живот, за­ли­ча­ва го и го пок­ри­ва със светлина.

Виждате ли, кос­ми­чес­ки погледнато, не­ща­та сто­ят така: тук на Земята, чо­ве­кът е под въз­дейс­т­ви­ето на ду­хов­ни­те Лунни сили; меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то но­во раж­да­не той е под въз­дейс­т­ви­ето на Сатурновите сили. И ко­га­то чо­век от­но­во се от­п­ра­ви към Земята, той се от­къс­ва от Сатур- новите си­ли и пос­те­пен­но нав­ли­за в сфе­ра­та на Лунните сили. Докато чо­ве­кът е свър­зан със сфе­ри­те на Сатурновите си­ли - а на Сатурн, ако мо­га та­ка да се изразя, по­ма­гат Юпитер и Марс, из­пъл­ня­вай­ки ед­на осо­бе­на задача, за ко­ято ще го­во­ря в на­й-с­ко­ро вре­ме - и така, до­кол­ко­то чо­век е под въз­дейс­т­ви­ето на Сатурн, Юпитер и Марс, той се стре­ми да ста­не ед­но същество, ко­ето ня­ма ни­що об­що със зем­ни­те качества, как­ви­то са вървежа, го­во­ра и мисленето; ед­но същество, ко­ето се стре­ми да се ори­ен­ти­ра в ду­хов­ния свят, да из­жи­вее в се­бе си кос­ми­чес­кия съ­зи­да­те­лен гро­хот на Логоса, да до­ло­ви в се­бе си си­яни­ето на жи­ви­те ми­ро­ви мисли. И фактически, при сли­за­не­то си във фи­зи­чес­кия зе­мен органи- зъм, ду­хов­ни­ят за­ро­диш на чо­ве­ка е под­чи­нен на то­зи дъл­бок свой вът­ре­шен порив.

Човекът, кой­то сли­за от ду­хов­ния свят за да се ин­кар­ни­ра в ед­но зем­но тяло, не при­те­жа­ва до­ри на­й-­мал­ко­то же­ла­ние да се свър­з­ва със Земната тежест, той ня­ма ни­как­во же­ла­ние да хо­ди и да пре­диз­вик­ва ме­ха­нич­ни виб­ра­ции в своя го­во­рен апарат, ни­то пък да раз­миш­ля­ва със фи­зи­че-­

Да, чо­ве­кът ми­на­ва през Лунната сфе­ра - а на Лунните сили, тъй да се каже, се при­тич­ват на по­мощ Венерините и Меркуриевите си­ли - та­ка че в пос­лед­на смет­ка не­бес­ни­те заложби, свър­за­ни с ду­хов­на­та ориентация, Логоса и ми­ро­ви­те мисли, се пре­об­ра­зя­ват в чис­то чо­веш­ки и зем­ни за- ложби.

Впрочем към вся­ко про­хож­да­що дете, ние бих­ме мог­ли да се обър­нем приб­ли­зи­тел­но със след­ни­те думи: Ти, мал­ки човеко, пре­ди да се по­то­пиш в си­ли­те на Меркурий, Венера и Луна, оби­та­ва­ше още по­-го­ре в не­бес­ни­те сфе­ри на Йерархиите. Там го­ре ти тряб­ва­ше да се про­ник­неш с про­це­си­те на ду­хов­на­та ориентация, с кос­ми­чес­кия съ­зи­да­те­лен гро­хот на Логоса, с не­бес­но­то си­яние на ми­ро­ви­те сили. Ти тряб­ва­ше да ми­неш през ця­ла­та ме­та­мор­фо­за на не­бес­ни­те за­лож­би в зем­ни за­лож­би и то­ва ста­на до­ка­то ти сли­за­ше през сфе­ри­те на Меркурий, Венера и Луна.

В съ­що­то вре­ме оба­че се из­вър­ш­ва и дру­го за­бе­ле­жи­тел­но събитие. До- като сли­за от ду­хов­ния свят в зем­ния фи­зи­чес­ки свят, чо­ве­кът из­жи­вя­ва са­мо ед­на­та стра­на на етер­ни­те сили. Етерните си­ли пул­си­рат от край до край в пла­не­тар­ни­те и звез­д­ни­те сфери. Обаче в мига, ко­га­то не­бес­ни­те за­лож­би се тран­с­фор­ми­рат в зем­ни заложби, в то­зи миг чо­ве­кът из­губ­ва из­жи­вя­ва­не­то за своя кос­ми­чес­ки морал. Духовната ори­ен­та­ция всред Съществата на вис­ши­те Йерархии се из­жи­вя­ва от чо­ве­ка не ка­то съ­би­тие под­чи­не­но на ня­как­ви при­род­ни закони, а ка­то събитие, под­чи­не­но на мо­рал­ни закони. Там всич­ко е морално. Логосът не го­во­ри на чо­ве­ка с ези­ка на при­род­ни­те яв­ле­ния (за­що­то тех­ни­ят език е аморален, не антиморален, а аморален), Логосът го­во­ри с ези­ка на мо­рал­но­то съзна- ние. Мировите мис­ли съ­що прос­вет­ват в сми­съ­ла на ед­но мо­рал­но съз- нание.

Наред с фи­зи­чес­ки­те си сили, Сатурн, Юпитер и Марс но­сят в се­бе си - ма­кар и то­ва да зву­чи ужас­но за днеш­ни­те фи­зи­ци - ог­ро­мен за­ряд от сили, ко­ито са морални; сили, ко­ито са мо­рал­но ориентиращи. След ка­то тран­с­фор­ми­ра сво­ите кос­ми­чес­ки за­лож­би в им­пул­си за ходене, го­вор и мислене, чо­ве­кът из­губ­ва вся­как­ви мо­рал­ни ингредиенти.
Този мо­мент е из­к­лю­чи­тел­но важен. Докато се спус­ка­ме към Земята, за да се ин­кар­ни­ра­ме тук или там, ние жи­ве­ем в етер­ния свят. След ка­то сме ве­че на Земята и го­во­рим за етера, ние му при­пис­ва­ме все­въз­мож­ни качества. Обаче те са са­мо ед­на­та стра­на на етера. Другата стра­на на ете­ра се из­ра­зя­ва в това, че той е ед­на мо­рал­но дейс­т­ву­ва­ща субстанция, че той от­в­ся­къ­де е про­ник­нат с мо­рал­ни импулси. В Земния етер те не съществуват.

Обаче не­ща­та са та­ка устроени, че ка­то зем­но същество, чо­ве­кът не е на­пъл­но изос­та­вен от силите, всред ко­ито той пре­би­ва­ва­ше меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Нека пог­лед­нем те­зи про­це­си и от дру­га глед­на точка. Космическата ево­лю­ция мо­же­ше да бъ­де та­ка насочена, що­то на зем­ния чо­век да лип­с­ва­ше как­во­то и да е предчувствие, че на­ред с физическите, той има и мо­рал­ни свойства, че не­го­ви­те вървеж, го­вор и мис­ли имат сво­ите не­бес­ни съ­от­ветс­т­вия под фор­ма­та на ду­хов­на­та ориентация, Логоса и ми­ро­ви­те мисли. Да, ако те не се про­бу­дят по ня­ка­къв на­чин у него, чо­век ос­та­ва в не­ве­де­ние спря­мо не­бес­ни­те пър­во об­ра­зи на сво­ите зем­ни качества. И все пак чо­ве­кът но­си в се­бе си да­леч­ни спо­ме­ни и пред­чув­с­т­вия за небето. Ако спо­ме­ни­те и пос­лед­с­т­ви­ята от не­бе­то не бя­ха тук, чо­ве­кът на­пъл­но би заб­ра­вил всич­ки­те си връз­ки с ду­хов­ния свят и съ­вес­т­та ни­ко­га не би про­го­во­ри­ла в ду­ша­та му. Аз ис­кам да про­дъл­жа нататък, из­хож­дай­ки от съв­сем яс­ни и оп­ре­де­ле­ни позиции. Това ко­ето се­га ще Ви кажа, мо­же да из­г­леж­да на пръв пог­лед парадоксално, оба­че то съ­от­ветс­т­ву­ва на доб­ре про­ве­ре­ни­те ду­хов­ни факти.

Представете си Земната планета, пред­с­та­ве­те си ней­но­то въз­душ­но об- кръжение; пос­ле ние сти­га­ме до това, ко­ето пос­те­пен­но пре­ми­на­ва в ду­хов­ния свят: кос­ми­чес­ки­ят етер, кой­то пос­те­пен­но пре­ми­на­ва в ду­хов­ния свят.

Тук на Земята ние дишаме, вдиш­ва­ме и из­диш­ва­ме оп­ре­де­ле­ни ко­ли­чес­т­ва въз­дух и по то­зи на­чин осъ­щес­т­вя­ва­ме т.нар. ди­ха­те­лен ритъм. Оба- че там навън, в Космоса, там ние раз­ши­ря­ва­ме на­ше­то съ­щес­т­во и вли­за­ме в съп­ри­кос­но­ве­ние с Логоса и ми­ро­ви­те мисли, ко­ито пос­ле при­ема­ме на­вът­ре в се­бе си. Така ние ос­та­вя­ме в нас да го­во­ри са­ми­ят Кос- мос. Този про­цес съ­що про­ти­ча в един ритъм, в един ритъм, кой­то се оп­ре­де­ля от звездите. Там на­вън съ­що ца­ри един оп­ре­де­лен ритъм. Тук на Земята, ка­то зем­ни хора, ние сме вклю­че­ни в ди­ха­тел­ния ритъм, кой­то стои в оп­ре­де­ле­но съ­от­но­ше­ние с цир­ку­ла­тор­ния ри­тъм на кръ­во­нос­на­та система. Това съ­от­но­ше­ние е 1:4, т.е. на вся­ко вдиш­ва­не се па­дат че­ти­ри пул­со­ви удара. Там на­вън в Космоса ние вдиш­ва­ме и из­диш­ва­ме в ду­хо­вен смисъл; там ние сме вклю­че­ни в един друг кос­ми­чес­ки ритъм. Тук ние жи­ве­ем бла­го­да­ре­ние на обстоятелството, че за ед­на ми­ну­та има­ме оп­ре­де­лен брой вдиш­ва­ния и оп­ре­де­лен брой пулсации.

После ние се раз­ши­ря­ва­ме из ця­ла­та Вселена; там ние жи­ве­ем в един кос­ми­чес­ки ритъм, при кой­то - тъй да се ка­же - вдиш­ва­ме мо­рал­но­-­етер­ния свят (в то­зи миг ние се на­ми­ра­ме в се­бе си) и пос­ле от­но­во го из­диш­ва­ме (в то­зи миг ние се при­об­ща­ва­ме към Съществата от вис­ши­те Йерархии). Тук в на­ше­то зем­но фи­зи­чес­ко тя­ло ние при­те­жа­ва­ме един рит­ми­чен синхронизатор, кой­то се на­ми­ра вът­ре в рам­ки­те на то­ва тяло; там на­вън то­зи рит­ми­чен син­х­ро­ни­за­тор е вло­жен в дви­же­ни­ето и кон­с­те­ла­ци­ите на звездите, в он­зи кос­ми­чес­ки ритъм, спо­ред чи­ито цик­ли ние жи­ве­ем меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане.

Тези не­ща дейс­т­ви­тел­но из­г­леж­дат така, скъ­пи мои приятели: Ето тук е Земята в ней­но­то не­пос­ред­с­т­ве­но обкръжение. Ние жи­ве­ем във въздуха, ние раз­г­ръ­ща­ме на­шия ди­ха­те­лен ри­тъм във въздуха. Този ри­тъм е из­вън­ред­но правилен. Всяко не­го­во от­к­ло­не­ние оз­на­ча­ва за чо­ве­ка ня­как­ва болест. Там на­вън - ми­на­вай­ки през ед­но „междинно" кос­ми­чес­ко прос­т­ран­с­т­во - ние жи­ве­ем в мо­рал­но­-п­ре­тъ­ка­ния кос­ми­чес­ки етер, там ние из­жи­вя­ва­ме кос­ми­чес­кия ритъм. Това са два раз­лич­ни ритъма: чо­веш­ки­ят ри­тъм и кос­ми­чес­ки­ят ритъм; впро­чем и два­та са ед­нак­во чове- шки; за­що­то кос­ми­чес­ки­ят ри­тъм всъщ­ност е чо­веш­кия ри­тъм меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане.

И така, тук на Земята, све­тът има един чо­веш­ки ритъм, а на­вън в Космо- са - друг ритъм, в кой­то ние вли­за­ме по вре­ме­то меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Какво е об­що­то меж­ду тях? Между раж­да­не­то и смър­т­та чо­веш­ки­ят ри­тъм на пра­ви год­ни да из­го­ва­ря­ме чо­веш­ки­те думи, да ус­во­ява­ме чо­веш­кия говор. Между смър­т­та и но­во­то раж­да­не кос­ми­чес­ки­ят ри­тъм ни да­ва въз­мож­ност да чу­ем съ­зи­да­тел­ния гро­хот на ми­ро­во­то Слово вът­ре в са­ми­те нас. Земята ни да­ва говора. Универсумът, ду­хов­ни­ят Космос ни да­ва Логоса. И Вие си­гур­но сте в състояние, ма­кар и приблизително, да до­ло­ви­те ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду он­зи ритъм, кой­то ни да­ва Логоса, и въз­душ­ни­ят Земен ритъм, чрез кой­то ние сти­га­ме до чо­веш­кия говор.

Но коя е раз­г­ра­ни­чи­тел­на­та ли­ния меж­ду те­зи две области? Тук на Зе- мята ние мо­жем да съ­зер­ца­ва­ме фи­зи­чес­кия свят. Там на­вън ние мо­жем да съ­зер­ца­ва­ме кос­ми­чес­кия ритъм. Тези две области, скъ­пи мои прия- тели, са дъл­бо­ко и хар­мо­нич­но свър­за­ни с по­мощ­та на ре­ди­ца законо- мерности. Какво ле­жи меж­ду тях двете? Между тях двете, скъ­пи мои приятели, е това, в ко­ето - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя -, се раз­пи­ля­ва кос­ми­чес­кия ри­тъм при сво­ето приб­ли­жа­ва­не до Земята; това, ко­ето при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва при­чи­ня­ва без­ре­дие в чо­веш­кия ди­ха­те­лен ри- тъм; меж­ду те­зи две об­лас­ти са всич­ки въз­душ­ни явления, ко­ито при-­
над­ле­жат към метеорологията. И ако вър­ху на­ша­та Земя не би има­ло снеж­ни бури, ветрове, урагани, об­ра­зу­ва­не на об­ла­ци и т.н., ако въз­ду­хът кой­то ни оси­гу­ря­ва ес­тес­т­ве­ни­те про­пор­ции на кис­ло­ро­да и азо­та за на­ше­то ди­ша­не би бил из­тег­лен от метеорологията, ние щях­ме да гле­да­ме на­вън в Космоса и да до­ла­вя­ме един видоизменен, един съв­сем друг ри­тъм - с дру­ги ду­ми съ­вър­ше­но об­рат­ния му образ, пре­на­сящ ни един­с­т­ве­но в гран­ди­оз­ни­те и не­чо­веш­ки из­ме­ре­ния на Космоса. Да, ха­отич­ни­те и сти­хий­ни ме­те­оро­ло­гич­ни яв­ле­ния се прос­ти­рат меж­ду те­зи две ми­ро­ви закономерности. Хаотичните и сти­хий­ни ме­те­оро­ло­гич­ни яв­ле­ния от­де­лят гран­ди­оз­ния кос­ми­чес­ки ри­тъм от ди­ха­тел­ния чо­веш­ки ритъм.

По съ­щия на­чин зем­ни­ят чо­век е пос­та­вен и по от­но­ше­ние на гравита- цията. Той ор­га­ни­зи­ра сво­ята походка, как­то и вся­ко дру­го дви­же­ние в си­ло­во­то по­ле на гравитацията. Навън не­ща­та из­г­леж­дат съв­сем иначе; там те са организирани, как­то ве­че ста­на дума, по всич­ки въз­мож­ни по- соки, там ори­ен­ти­ра­щи­те ли­нии са из­тег­ле­ни меж­ду от­де­ле­ни­те Същест- ва на вис­ши­те Йерархии. И се­га от­но­во въз­ник­ва съ­щи­ят въпрос: как­во ле­жи меж­ду две­те области? Между не­бес­ния ри­тъм и чо­веш­кия ри­тъм се ра­зиг­ра­ват въз­душ­ни­те яв­ле­ния на метеорологията. А как­во се ра­зиг­ра­ва меж­ду ан­тиг­ра­ви­та­ци­ята на Космоса и те­жес­т­та на Земята?

Да, скъ­пи мои приятели, как­то въз­душ­ни­те яв­ле­ния се ра­зиг­ра­ват меж­ду два­та ви­да ритми, та­ка меж­ду ду­хов­но­-­ори­ен­ти­ра­ни­те си­ли на Космоса и гра­ви­та­ци­ята бу­шу­ват вулканичните, зе­мет­ръс­ни­те сили. Вие знаете, кол­ко вне­зап­ни и неп­ред­с­ка­зу­еми са те.

Колко ин­те­рес­ни са за нас нап­ри­мер оне­зи ос­т­ро­ви край Великденския ар­хи­пе­лаг в Тихия океан; те са не­съм­не­но ос­та­тъ­ци от мно­го по­-д­рев­ни образувания. И как­во ста­на с тях? От на­ча­ло­то на но­ем­в­ри те не същест- вуват! Едно страш­но под­вод­но зе­мет­ре­се­ние ги из­ли­чи от кар­та­та на света; те по­тъ­на­ха в океана.

Виждате ли, всич­ко онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва във вя­тъ­ра и ме­те­оро­ло­гич­ни­те явления, се на­ми­ра в на­й-­дъл­бо­ка връз­ка с на­шия ди­ха­те­лен процес. А това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва във вул­ка­нич­ни­те сили, то е свър­зано с гра­ви­та­ци­ята и ни се от­к­ри­ва са­мо в оне­зи случаи, ко­га­то ние съз­на­тел­но по­ис­ка­ме да вник­нем в тях­на­та дъл­бо­ка връзка; да, ся­каш от вре­ме на вре­ме свръх­се­тив­ни­те си­ли - свър­з­вай­ки се със за­ко­ни­те на гра­ви­та­ци­ята - са­ми си при­би­рат ед­на или дру­га част от Земята, ма­кар и са­мо за да по­ро­дят ха­оса - от „другата" страна, об­рат­на­та на тази, в ко­ято гра­ви­та­ци­ята из­г­раж­да сво­ите здра­ви форми. Всъщност та­ка са пос­та­ве­ни не­ща­та навсякъде, къ­де­то гра­ви­та­ци­ята се включ­ва във Земното формооб- разуване, а имен­но чрез подобни, бих мо­гъл да кажа, кон­ти­нен­тал­ни яв- ления. В пър­вия слу­чай към въз­душ­ни­те яв­ле­ния на ме­те­оро­ло­ги­ята се на­мес­ват топ­лин­ни­ят и вод­ни­ят елемент, до­ка­то тук Земята се бун­ту­ва в
сли­ва­не­то на те­лу­рич­ния (земния) еле­мент и водата. Тук ние има­ме ра­бо­та с нещо, ко­ето се из­ди­га над рав­но­ве­си­ето и не­го­ви­те закономерно- сти; с не­що ко­ето след оп­ре­де­ле­но вре­ме ще ани­хи­ли­ра Земната мате- рия, та­ка че гра­ви­та­ци­ята ня­ма да има ни­как­ва стойност за бъ­де­що­то въп­лъ­ще­ние на Земната планета*3.

Към ме­те­оро­ло­ги­ята и вул­ка­низ­ма мо­же да се при­ба­ви и не­що трето, но за него, скъ­пи мои приятели, ще го­во­ря след­ва­щия път. Естествено офи­ци­ал­на­та на­ука има съв­сем дру­го раз­би­ра­не за вул­ка­нич­ни­те явления. Напоследък мо­жах да про­че­та не­що във връз­ка със спо­ме­на­то­то зе­мет­ре­се­ние край Великденските острови. Дори из­ле­зе и кни­га по то­зи въп- рос, на­пи­са­на от из­вес­тен геолог, т.е. от спе­ци­алист в та­зи об­ласт. На- края той заключва: Да, и ако тряб­ва да се про­из­не­сем вър­ху при­чи­ни­те на те­зи па­рок­сиз­мал­ни явления, ко­ито пе­ри­оди­чес­ки но­сят тол­ко­ва го­ле­ми раз­ру­ше­ния тук или там по Земята, ние сме при­ну­де­ни да ги от­не­сем към ка­те­го­ри­ята на тек­то­ни­чес­ки­те земетресения. Но под то­зи тер­мин се раз­би­ра не друго, а раз­мес­т­ва­не­то на об­шир­ни час­ти от Земната кора. И така, ако ис­ка­ме да обяс­ним при­чи­на­та за раз­мес­т­ва нето, ние тряб­ва да го­во­рим за разместването! Или с дру­ги думи: ми­зе­ри­ята се по­раж­да от бедност-та! Ако ис­ка­ме да вник­нем в ис­тин­с­ки­те връз­ки меж­ду те­зи неща, ние тряб­ва да се обър­нем към Духа. Защо то в ми­га ко­га­то пра­вим крач­ка­та от обик­но­ве­ни­те закономерности, ца­ря­щи в да­де­на об­ласт - нап­ри­мер от об­лас­т­та на гра­ви­та­ци­ята към ней­на­та „обратна", етер­на част -, в ми­га ко­га­то пре­ми­на­ва­ме в при­вид­ния ха­ос на Космоса, и то са­мо за да се из­диг­нем в още по­-чис­ти­те и вис­ши сфе­ри на Космоса -, ко- гато, с дру­ги думи, по­ис­ка­ме да пре­ми­нем през вул­ка­низ­ма и метеороло- гията, то­га­ва ние сре­ща­ме Духа.

Това, ко­ето хо­ра­та при­емат за ед­но слу­чай­но събитие, в сфе­ра­та на Духа по­каз­ва ис­тин­с­ки­те си и за­ко­но­мер­ни причини. С по­мощ­та на метеоро- логията, зем­ни­ят чо­век мо­же да из­в­ле­че мно­го под­роб­нос­ти от света, в кой­то той ще по­пад­не след сво­ята смърт. И ако се обър­нем съв­сем кон­к­рет­но сре­щу хи­ля­ди­те абстракции, ко­ито днес ни за­оби­ка­лят отвсякъде, ние тряб­ва да заявим: В не­бес­ни­те зо­ни чо­ве­кът е пос­та­вен в мре­жа­та на ед­на стро­га закономерност, ко­ято оба­че - от зем­на глед­на точ­ка - е на­пъл­но скри­та от него, ма­кар и той да е ин­тим­но впле­тен в ме­те­оро­ло­гич­ни­те яв­ле­ния на атмосферата.

Изобщо ме­те­оро­ло­гич­ни­те яв­ле­ния са раз­г­ра­ни­чи­тел­на­та сте­на меж­ду то­ва ко­ето чо­век из­жи­вя­ва на Земята и това, ко­ето той из­жи­вя­ва меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то си но­во раждане.

Изобщо ме­те­оро­ло­гич­ни­те яв­ле­ния са раз­г­ра­ни­чи­тел­на­та сте­на меж­ду то­ва ко­ето чо­век из­жи­вя­ва на Земята и това, ко­ето той из­жи­вя­ва меж­ду смър­т­та и по­-ред­но­то си но­во раждане.
По то­зи начин, скъ­пи мои приятели, аз се пос­та­рах да Ви от­к­рия ис­тин­с­ки­те и кон­к­рет­ни връз­ки меж­ду нещата, а не да ви за­ни­ма­вам с раз­ни из­мис­ли­ци и ху­до­жес­т­ве­ни списания.