Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели! Качествата, не­об­хо­ди­ми на чо­ве­ка за да се про­ти­во­пос­та­вя на све­та и да ра­бо­ти в него по вре­ме на зем­ния си живот, за­ви­сят от дейс­т­ви­ята на чо­ве­ка в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. По то­зи на­чин обаче, зем­ни­ят чо­век е впле­тен в та­ки­ва отно- шения, ко­ито при­до­би­ват осе­за­ема дейс­т­ви­тел­ност ед­ва ко­га­то ми­нем в свръх­се­тив­ния свят.

Сега бих же­лал да на­со­ча Вашето вни­ма­ние към оне­зи три категории, ко­ито впро­чем об­х­ва­щат вся­ка ед­на от зем­ни­те дейнос­ти на човека. Най-напред бих же­лал да на­со­ча Вашето вни­ма­ние към мислите, бла­го­да­ре­ние на ко­ито чо­век се чув­с­т­ву­ва прив­ле­чен от прек­рас­ния свят на исти- ната. После бих же­лал да се спрем на чувствата, до­кол­ко­то чрез тях чо­век из­жи­вя­ва красотата, и нак­рая да ка­жем не­що за во­ле­ва­та при­ро­да на човека, до­кол­ко­то чрез во­ля­та чо­век мо­же да нап­ред­ва в све­та на добро- то.

Когато го­во­рим за мислите, ние по­па­да­ме в она­зи област, къ­де­то чо­век мо­же да бъ­де прив­ле­чен към прек­рас­ния свят на истината. Обаче са­ми­те мис­ли - тук на фи­зи­чес­кия план - не при­те­жа­ват как­ва­то и да е реалност. Представете си за миг, скъ­пи мои приятели, че се на­тък­ва­те на Вашите мис­ли по съ­щия начин, по кой­то се на­тък­ва­те на Вашия мо­зък или Ва- шето сър­це - в то­зи слу­чай мис­ли­те би­ха има­ли ня­как­ва реалност. Но то­ва не е така. С из­раз­ни­те въз­мож­нос­ти на обик­но­ве­ния чо­веш­ки език не мо­же да се стиг­не до как­ва­то и да е реалност. Когато из­го­ва­ря­ме да­де­но изречение, от ус­та­та ни съв­сем не из­ли­за ня­как­ва ма­те­ри­ал­на действи- телност. В то­зи смисъл, го­во­рът не е ед­на или дру­га действителност, а са­мо „означава" та­зи действителност. Ако от дру­га стра­на раз­мис­лим за доброто, вед­на­га ще установим, че това, ко­ето ста­ва чрез фи­зи­чес­ка­та действителност, не мо­же да се раз­г­леж­да ка­то ед­но добро. Ние тряб­ва да из­в­ле­чем от дъл­би­ни­те на на­ше­то съ­щес­т­во един съ­вър­ше­но не­дейс­т­ви­те­лен им­пулс към доброто, и чак то­га­ва да го осъ­щес­т­вим в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия план. Ако им­пул­сът към доб­ро­то въз­ник­ва ка­то не­що външно, ка­къв­то е слу­ча­ят с глада, той не би мо­гъл да пос­тиг­не доброто. Когато раз­г­леж­да­те ед­на статуя, скъ­пи мои приятели, Вие не сти­га­те до мисълта, че бих­те мог­ли да раз­го­ва­ря­те с нея. Тя е са­мо един образ. И в то­зи об­раз мо­же да го­во­ри това, ко­ето е красотата. Така че с по­мощ­та на истината, ние са­мо оз­на­ча­ва­ме ед­на или дру­га действителност, са­ма­та ис­ти­на оба­че съ­щес­т­ву­ва в един не­дейс­т­ви­те­лен елемент; съ­що­то ва­жи и за красотата, и за доброто.

Обстоятелството, че мис­ли­те не са иден­тич­ни с действителността, е за чо­ве­ка ед­на необходимост. Представете си само, че мис­ли­те се тъл­пят в
гла­ви­те Ви ка­то мал­ки олов­ни фигурки; в то­зи слу­чай Вие бих­те усе­ща­ли не­що действително, са­мо че те­зи олов­ни мис­ли не би­ха „означавали" ни­що за Вас, тъй ка­то би­ха пред­с­тав­ля­ва­ли са­ма­та действителност. Така че мислите, как­то и красотата, как­то и доброто, изоб­що не съ­дър­жат ня­как­ва не­пос­ред­с­т­ве­на действителност; и все пак та­зи дейс­т­ви­тел­ност в зем­ния фи­зи­чес­ки свят е не­що необходимо, за да има­ме мислите, за да осъ­щес­т­вя­ва­ме кра­со­та­та в про­из­ве­де­ни­ята на изкуството, за да осъ­щес­т­вя­ва­ме доброто.

Обсъждайки те­зи подробности, аз не­усет­но стиг­нах до ед­на стран­на об- ласт, ко­ято мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо с по­мощ­та на Антропософията. Процесите, ко­ито се ра­зиг­ра­ват в та­зи стран­на област, ни от­веж­дат в ду­хов­но­то об­к­ръ­же­ние на Земята. Естествено, то­ва ду­хов­но об­к­ръ­же­ние е не­ви­ди­мо за обик­но­ве­но­то чо­веш­ко съзнание. В дейс­т­ви­тел­ност ние от­в­ся­къ­де сме об­г­ра­де­ни от на­й-­раз­лич­ни ви­до­ве ду­хов­ни Същества. И за да раз­гър­нем на­ши­те спе­ци­фич­ни чо­веш­ки качества, за да си слу­жим с мис­ли­те в тях­на­та ле­ко­та и подвижност, без те да об­ре­ме­ня­ват на­ша­та гла­ва ка­то олов­ни тежести, за та­зи цел ду­хов­ни­те Същества тряб­ва да са ви­на­ги око­ло нас.

Да, в све­та тряб­ва да жи­ве­ят та­ки­ва свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито да за­дър­жат на­ши­те не­дейс­т­ви­тел­ни мисли, тъй ка­то ина­че те прос­то би­ха се раз­ле­те­ли око­ло нас. И та­ки­ва еле­мен­тар­ни Същества, ко­ито ни по­ма­гат да за­дър­жим на­ши­те мисли, дейс­т­ви­тел­но съществуват. Само че за нас е из­к­лю­чи­тел­но труд­но да от­к­ри­ем те­зи еле­мен­тар­ни Същества, по­не­же - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - те пос­то­ян­но се крият. Ако за­да­дем въпроса: как ста­ва така, че за­дър­жа­ме та­зи или она­зи мисъл, ма­кар и тя да ня­ма ни­що об­що с действителността, кой ни се при­тич­ва на помощ? - ние мо­жем да бъ­дем лес­но под­ве­де­ни тък­мо с един от ин­с­т­ру­мен­ти­те на ду­хов­но­-на­уч­но­то познание. Защото в съ­щия миг, ко­га­то питаме: Кой за­дър­жа чо­веш­ки­те мисли? - по­ра­ди сил­ния стре­меж да про­ник­нем в ду­хов­ния свят, ние из­вед­нъж попадаме, или по-добре: бих­ме мог­ли да по­пад­нем в цар­с­т­во­то на ари­ма­ни­чес­ки­те Същества. И по­па­дай­ки в цар­с­т­во­то на ари­ма­ни­чес­ките Същества, ние твър­де ско­ро бих­ме за­поч­на­ли да вяр­ва­ме - без то­ва да има не­що об­що с истината, - че тък­мо ари­ма­ни­чес­ки­те Духове по­ма­гат на чо­ве­ка и не до­пус­кат не­го­ви­те мис­ли да се раз­ле­тят на­око­ло и, нап­ра­во казано, да изчезнат. Обаче чо­ве­кът не тряб­ва да из­бър­з­ва с ед­на не­умес­т­на благодарност, за­що­то прак­ти­чес­ки - по от­но­ше­ние на своя мис­ло­вен свят - той е за­дъл­жен на съв­сем друг вид Съ- щества, ко­ито ня­мат ни­що об­що с Ариман.

Както ве­че споменах, до­ри и нап­ред­на­ли­ят яс­но­ви­дец е сил­но зат­руд­нен да от­к­рие те­зи Същества в ду­хов­ния свят. И все пак те мо­гат да бъ­дат открити, ако нап­ри­мер се наб­лю­да­ва по­ве­де­ни­ето на един под­чер­та но

Ако яс­но­ви­де­цът се вгле­да вни­ма­тел­но в аура­та на един под­чер­та­но умен човек, той на­ис­ти­на ще от­к­рие под­виж­на­та и не­уло­ви­ма свита, за ко­ято ве­че споменах. В нея той ще раз­ли­чи ця­ло войн­с­т­во от та­ки­ва Съ- щества, към ко­ито Гномите се от­на­сят из­вън­ред­но сниз­хо­ди­тел­но и без ни­как­во зачитане, за­що­то те са нес­ръч­ни и тромави, но пре­ди всичко, за­що­то те са не­ве­ро­ят­но глупави. Глупостта е тях­но­то от­ли­чи­тел­но каче- ство. И ние мо­жем да сме на­пъл­но сигурни: тък­мо над на­й-­ум­ни­те хо­ра се но­сят це­ли тъл­пи от Духове-Глупци, ко­ито ид­ват от ду­хов­ния свят. А те не ис­кат ни­що друго, ос­вен да об­се­бят то­зи или он­зи умен човек. Ка- кто ве­че казах, те­зи Духове-Глупци са пос­то­ян­но пре­неб­рег­ва­ни от ду­хов­ни­те Същества, ко­ито из­ра­бот­ват фор­ми­те в ду­хов­ния свят. Всичко то­ва Ви е поз­на­то от мо­ите Мистерийни драми. Така че не­ка обобщим: в един от световете, ко­ито за­се­га са не­дос­тъп­ни за обик­но­ве­но­то съзна- ние, оби­та­ва цял на­род от Духове-Глупци, ко­ито са бяс­но ус­т­ре­ме­ни към чо­веш­ка­та мъдрост, към чо­веш­кия ум.

Впрочем те­зи Същества не раз­по­ла­гат със свой ли­чен жи­вот в съв­ре­мен­на­та епоха. Те се до­мог­ват и вкоп­ч­ват в жи­во­та дотолкова, до­кол­ко­то из­пол­зу­ват жи­во­та на умиращите, до­кол­ко­то си слу­жат с жиз­не­ни­те си­ли на по­ва­ле­ни­те от бо­лес­ти хора. Да, те мо­гат да си слу­жат са­мо с жи- вота, кой­то им пре­дос­та­вят умиращите. И така, съ­щес­т­ву­ват Духове-Глупци, ко­ито се до­мог­ват до пос­лед­ни­те дни и ча­со­ве на уми­ра­щите; Духове-Глупци, ко­ито се при­леп­ват към пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от жи­во­та край болници, гро­би­ща и т.н.
Едва ко­га­то ус­пе­ем да над­зър­нем в ня­кои от те­зи светове, ние до­би­ва­ме представа, кол­ко без­к­рай­но плъ­т­но и гъс­то е на­се­лен ду­хов­ни­ят свят, скрит зад фи­зи­чес­кия план; кол­ко раз­лич­ни и мно­го­об­раз­ни са ка­те­го­ри­ите от ду­хов­ни Същества и как те са дъл­бо­ко свър­за­ни с на­ши­те чо­веш­ки способности. Защото ако прос­ле­дим он­зи под­чер­та­но умен човек, за ко­го­то ста­на ду­ма пре­ди малко, ние ще установим, че той ус­пя­ва да за­па­зи кон­т­рол над сво­ите мис­ли са­мо с по­мощ­та на Духовете-Глупци. Те се впи­ват в не­го­ви­те мисли, раз­ч­ле­ня­ват ги, при­да­ват им из­вес­т­на теже- ст, та­ка че да не се раз­ле­тят око­ло не­го ка­то под­п­ла­ше­но ято птици.

Преди мал­ко ста­на ду­ма за Съществата от ка­те­го­ри­ята на Гномите и за то­ва как те пре­зи­рат Духовете-Глупци. Впрочем, ма­кар и да се от­б­лъс­к­ват взаимно, в из­вес­тен сми­съл те при­над­ле­жа на ед­но и съ­що царство. Между войн­с­т­во­то на Гномите и войн­с­т­во­то на Духовете-Глупци се во­ди пос­то­ян­на битка. Вие пом­ни те, че чо­веш­ка­та мъд­рост ста­ва въз­мож­на ед­ва с по­мощ­та на Духовете-Глупци, в про­ти­вен слу­чай мъд­рос­т­та би би­ла твър­де мимолетна, би от­ли­та­ла още в ми­га на сво­ето въз­ник­ва­не и изоб­що не би мог­ла да се за­дър­жи тук на фи­зи­чес­кия свят. Отново пов­та­ря­м: ­Из­вън­ред­но труд­но е да бъ­дат от­к­ри­ти те­зи Същества, за­що­то те мо­мен­тал­но из­чез­ват зад ари­ма­ни­чес­ки­те Същества. И все пак те мо­гат да бъ­дат от­к­ри­ти - как то ве­че ка­зах - ако вник­нем в аура­та на един умен човек. Там са при­та­ени це­ли тъл­пи от те­зи свръх­се­тив­ни Същества. Ако оба­че чо­ве­кът не е дос­та­тъч­но умен, то­га­ва те­зи Същества се прик­реп­ват към все­въз­мож­ни­те па­мет­ни­ци на мъдростта, мо­жем да ги срещ­нем нап­ри­мер в библиотеките, ма­кар че и там е из­к­лю­чи­тел­но труд­но да бъ­дат раз­поз­на­ти всред дру­ги­те свръх­се­тив­ни Същества. Ако в кни­ги­те има мъд­рост - те­зи Същества са наблизо, ако има са­мо ду­ми и из­ре­че­ния - те не са там.

Изобщо то­ва свръх­се­тив­но цар­с­т­во съществува, съ­що как­то съ­щес­т­ву­ват и при­род­ни­те царства, и то е дъл­бо­ко свър­за­но с на­ши­те чо­веш­ки каче- ства. Разбира се, пре­цен­ка­та на те­зи не­ща е из­к­лю­чи­тел­но трудна. И все пак, ако тя е положителна, чо­век мо­же на­пъл­но да раз­чи­та на Същества- та от цар­с­т­во­то на Гномите и тех­ни­те „показания", спо­ред ко­ито Духо- вете-Глупци са из­вън­ред­но тъпи, нахални, наг­ли и дръзки.

Но те при­те­жа­ват и ед­но дру­го свойство. Ако при­род­ни­те Духове от ка­те­го­ри­ята на Гномите на­со­чат своя ин­те­рес към тях, то­га­ва те мо­мен­тал­но се съ­би­рат и скри­ват в чо­веш­ка­та глава. Докато на­вън в при­ро­да­та те са поч­ти великани, в чо­веш­ка­та гла­ва те ста­ват съв­сем малки. Бихме мог­ли да до­ба­вим още, че те - ма­кар и ка­то един вид аб­нор­м­ни при­род­ни Духове - са дъл­бо­ко свър­за­ни с ця­ло­то чо­веш­ко развитие.

Друг вид свръх­се­тив­ни Същества са онези, ко­ито жи­ве­ят във вод­ния и въз­ду­шен елемент; в мо­ите Мистерийни дра­ми те са опи­са­ни ка­то
Същества от ка­те­го­ри­ята на Силфите. Тези Същества, за ко­ито го­во­ря сега, имат не­що об­що на­й-­ве­че със све­та на бля­съ­ка и илюзията, със све­та на кра­си­ва­та илюзия, и те са свър­за­ни не тол­ко­ва с ум­ни­те хора, кол­ко­то с хо­ра­та на изкуството. Тях съ­що е труд­но да открием, по­не­же и те се скри­ват веднага, щом усе­тят не­чий ин­те­рес вър­ху се­бе си. Все пак мо­жем да ги от­к­ри­ем там, къ­де­то са ис­тин­с­ки­те про­из­ве­де­ния на изкуст- вото, там, къ­де­то е изоб­ра­зе­но чо­веш­ко­то тя­ло или раз­лич­ни при­род­ни картини.

Но по правило, яс­но­ви­де­цът от­к­ри­ва те­зи Същества мно­го трудно. Ако си за­да­дем въпроса: как ста­ва та­ка, че кра­си­ва­та илю­зия на из­кус­т­во­то при­мам­ва це­лия ни интерес, как ста­ва така, че при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва ед­на ста­туя мо­же да по­ро­ди у нас по­-сил­ни чувства, и по­-го­ля­мо удо­вол­с­т­вие от­кол­ко­то един жив чо­век - удо­вол­с­т­вие от съв­сем друг вид, но все пак мно­го по­-го­ля­мо - как ста­ва така, че мо­жем да из­г­раж­да­ме ме­ло­дич­ни или хар­мо­нич­ни съ­че­та­ния от му­зи­кал­ни то­но­ве и да им се рад­ва­ме от дъ­но­то на ду­ша­та си - още със за­да­ва­не­то на по­доб­ни въп- роси, ние вед­на­га по­тъ­ва­ме в опас­ния во­до­вър­теж на ед­но дру­го царст- во, на ед­но лу­ци­фе­ри­чес­ко царство. Обаче не са са­мо лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества тези, ко­ито под­дър­жат огъ­ня на изкуството; към тях се при­съ­еди­ня­ват еле­мен­тар­ни­те Същества на ед­но дру­го цар­с­т­во и те не поз­во­ля­ват по ни­ка­къв на­чин чо­век да из­гу­би ин­те­ре­си­те си към изкуството, а той ви­на­ги е скло­нен да се от­ка­же от изкуството; по­не­же то не е свър­за­но с фи­зи­чес­кия свят.

Трудно, мно­го труд­но е да бъ­дат от­к­ри­ти те­зи Същества, за­що­то те се скри­ват още по­-лес­но и бър­зо от­кол­ко­то Духовете-Глупци; те впро­чем са са­мо там, къ­де­то се про­явя­ва красотата. А ко­га­то ня­кой е от­да­ден на красотата, ко­га­то ня­кой се нас­лаж­да­ва на красотата, чес­то от те­зи Съще- ства ня­ма и следа. Защо?

За да ги раз­ли­чи по един нор­ма­лен начин, яс­но­ви­де­цът тряб­ва да на­со­чи своя пог­лед към дру­ги­те свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито са опи­са­ни в съ­ща­та сце­на ка­то Същества от ро­да на Нимфите или Силфите; те съ­що при­със­т­ват в еле­мен­тар­ни­те при­род­ни царства, та­ка че яс­но­ви­де­цът тря- б­ва да се пре­не­се за из­вес­т­но вре­ме в тях­на­та оби­чай­на среда. Да, на­ред с „въздушните" и „водни" Същества, той тряб­ва да раз­ли­чи и дру­ги Съ- щества, ко­ито се про­явя­ват при въз­тор­же­но­то при­ема­не на кра­со­та­та от стра­на на човека, или ина­че ка­за­но - при опи­яне­ни­ето от красотата. И по­не­же то­ва е из­к­лю­чи­тел­но трудно, ние мо­жем да си по­мог­нем по един друг начин. За щастие, те­зи Същества мо­гат да бъ­дат лес­но разпознати, ако се вслу­шаме в при­ят­ния глас на един човек, кой­то го­во­ри красиво; ние не раз­би­ра­ме доб­ре зна­че­ни­ето на не­го­ви­те думи, но зву­ци­те мил­ват ухо­то и то­ва е достатъчно. Да, ако се вслу­ша­ме в един кра­сив и ме­ло­-­

Да, ние тряб­ва да ус­во­им та­зи дар­ба на Силфите и да я под­си­лим с она­зи дру­га дарба, ко­ято се развива, ако про­дъл­жи­тел­но се вслуш­ва­ме в един прек­ра­сен чо­веш­ки глас, ако се вслуш­ва­ме в не­го­ва­та мелодия, а не в не­го­во­то съдържание. И то­га­ва ние ве­че яс­но до­ла­вя­ме те­зи ду­хов­ни Съ- щества, ко­ито са нав­ся­къ­де къ­де­то грее красотата; те на­сър­ча­ват чо­ве­ка и не поз­во­ля­ват да угас­не коп­не­жа му към красотата.

И се­га ид­ва ред на ед­но ог­ром­но разочарование, на един ис­тин­с­ки шок. Защото те­зи Същества са всъщ­ност ужа­ся­ва­що гнус­ни и противни, те са от­в­ра­ти­тел­ни и отблъскващи, без­на­деж­д­но грозни; те са пър­во­об­ра­зи­те на грозотата. Ако за­ка­лим ду­хов­ния си пог­лед за не­по­но­си­ма­та те­жест на та­зи гледка, и ако с то­зи за­ка­лен ду­хо­вен пог­лед над­ник­нем в ня­кое ателие, в ко­ето се съз­да­ва картина, порт­рет или не­що друго, ние вед­на­га ще съз­рем те­зи от­в­ра­ти­тел­ни Същества, по­доб­ни на уне­се­ни в сво­ята ра­бо­та паяци; те са там, за да под­дър­жат прек­ло­не­ни­ето на чо­ве­ка пред красотата. Ако в сво­ята ду­ша чо­ве­кът не би бил оп­ле­тен в гроз­на­та и от­б­лъс­к­ва­ща мре­жа на Духовете-Паяци, той ня­ма­ше как да но­си в се­бе си прек­ло­не­ни­ето пред красотата.

Обикновено чо­век ня­ма до­ри предчувствие, как­во ста­ва с него, ко­га­то той ми­на­ва през ед­на кар­тин­на га­ле­рия - то­ва ко­ето раз­каз­вам е за­мис­ле­но са­мо ка­то ед­на по­мощ за „демаскирането" на те­зи Същества, а те са ви­на­ги там, къ­де­то чо­век се опи­ва от кра­со­та­та - да, чо­век изоб­що не предполага, как не­го­во­то въз­хи­ще­ние пред на­й-­ве­ли­ки­те и прек­рас­ни кар­ти­ни се кре­пи на от­б­лъс­к­ва­щия факт, че от всич­ки образи, от всич­ки уши и ноз­д­ри вед­на­га из­с­ка­чат те­зи чу­до­ви­ща - гроз­ни и страш­ни паяци.

От от­в­ра­ти­тел­на­та без­д­на на гро­зо­та­та не­удър­жи­мо из­риг­ва ек­с­та­зът на красотата. Това е ед­на ве­ли­ка тайна, скъ­пи мои приятели. Човек се нуж­дае от дъл­бо­ко­то ужил­ва­не на грозотата, за да раз­вие усе­та си за красо- тата. И ве­ли­ки­те ху­дож­ни­чес­ки на­ту­ри бя­ха та­ка устроени, че за да съз­да­дат Сикстинската ма­до­на или не­що подобно, тех­ни­те сил­ни и из­д­ръж­ли­ви те­ла тряб­ва­ше цял жи­вот да по­на­сят хип­но­ти­зи­ра­щи­те дви­же­ния и неп­ре­къс­на­ти­те под­с­ко­ци на не­умор­ни­те чу­до­вищ­ни паяци. Каквото и да из­ник­ва в не­об­г­лед­ния свят на красотата, пре­ди то­ва е би­ло пре­ка­ра­но от чо­веш­кия ен­ту­си­азъм през мо­ре­та и оке­ани от ужас­на грозота.

Ние съв­сем не тряб­ва да вярваме, че ко­га­то прис­тъ­пи зад за­ве­са­та на се­тив­ния свят, ко­га­то прис­тъ­пи в об­лас­т­та зад „прага", чо­век по­па­да в ед­на въз­ви­ше­на и чис­та красота. Не си мислете, че на онзи, кой­то поз­на­ва те­зи неща, то­ку та­ка е хрум­на­ло да каже: Ако хо­ра­та не са доб­ре под-

Обаче в момента, ко­га­то чо­ве­кът ре­ши да раз­вие ен­ту­си­азъм и стре­меж към доброто, не­ща­та в свръх­се­тив­ния свят вед­на­га се променят. Вижда- те ли, за дру­ги­те Същества мо­же да се каже, че мал­ко или много, те са тук, до­ка­то за Съществата, ко­ито бих же­лал да опи­ша сега, тряб­ва да за- явим: те пос­то­ян­но се раз­виват, и те се раз­ви­ват тогава, ко­га­то чо­ве­кът има вът­реш­на топлина, вът­ре­шен огън за ед­но или дру­го доб­ро дело. В та­зи топ­ли­на се раз­ви­ват оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни Същества и те при­те­жа­ват топ­лин­на или ог­не­на природа; те жи­ве­ят в се­гаш­на­та епоха, но тък­мо по­ра­ди сво­ята ог­не­на природа, те са срод­ни с това, ко­ето в мо­ята „Тайна Наука", аз опис­вам ка­то Сатурновото съ­щес­т­ву­ва­ние на човека.

Да, меж­ду нор­мал­ни­те топ­лин­ни Същества и те­зи с пре­ка­ле­но сил­но раз­ви­то чув­с­т­во на срам, дейс­т­ву­ват не­ве­ро­ят­ни си­ли на отблъскване; впро­чем пос­лед­ни­те съ­щес­т­ву­ват са­мо в мо­рал­ни­те сфе­ри на чо­ве­ка и вед­на­га се скриват, още пре­ди дру­ги­те ду­хов­ни Същества да от­п­ра­вят своя взор към тях, „срамежливците". Тези Същества са мно­го повече, от­кол­ко­то мо­жем да си пред­с­та­вим и всъщ­ност те са, ко­ито вдъх­но­вя ват чо­ве­ка за мо­рал­на­та доброта. И ако те­зи Същества не му се при­тич­ва­ха на помощ, чо­ве­кът изоб­що не би мо­гъл да усе­ти по­ри­ва за мо­рал­на до- брота. Да, ако чо­ве­кът оби­ча мо­рал­ни­те стойности, той прак­ти­чес­ки е в съюз, в не­съз­на­те­лен съ­юз с те­зи Същества.

И все пак оп­ре­де­ле­ни ка­чес­т­ва на те­зи Същества, на ця­ло­то тях­но цар- ство, лес­но мо­гат да ос­та­нат неразбрани. Защо впро­чем се сра­му­ват те­зи Същества? В дейс­т­ви­тел­ност те се сра­му­ват за­що­то дру­ги­те ду­хов­ни Същества - без изключение! - ги пре­зи­рат и не ис­кат да зна­ят ни­що за тях. А то­ва не им убягва, не­мис­ли­мо е да им убегне. И тък­мо за­що­то са през­ре­ни Същества, те съ­буж­дат ен­ту­си­аз­ма на доброто.
Разбира се, те­зи Същества при­те­жа­ват и дру­ги качества, но аз не бих же­лал да се до­кос­вам до тях, за­що­то и без дру­го мо­же да се ви­ди кол­ко стран­но дейс­т­ву­ва вър­ху чо­веш­ки­те ду­ши до­ри са­мо­то име на Духове- те-Паяци. Позволете ми, скъ­пи мои приятели, да не се спи­рам на тех­ни­те дру­ги качества. Обаче ние ви­дях ме как това, ко­ето се раз­ви­ва тук на фи­зи­чес­кия план ка­то истина, кра­со­та и доброта, чер­пи си­ли от оне­зи свръх­се­тив­ни сфери, от ко­ито се нуж­да­ят и три­те опи­са­ни от мен цар- ства, съ­що как­то и ние, зем­ни­те хо­ра, се нуж­да­ем от твър­да­та почва, за да хо­дим по Земята. Разбира се, то­ва съв­сем не означава, че те­зи Съще- ства не­пос­ред­с­т­ве­но по­раж­дат истината, кра­со­та­та и добротата. И все пак мислите, ко­ито из­ра­зя­ват и „означават" ис­ти­на­та се нуж­да­ят от Ду- ховете-Глупци; красота, ко­ято бли­ка от човека, се нуж­дае от от­б­лъс­к­ва­що гроз­ни Духове-Паяци; доб­ро­та­та се нуж­дае от Духовете-Срамежлив- ци, ко­ито из­га­рят от срам и по то­зи на­чин за­пал­ват ен­ту­си­аз­ма за добро- то.

Ако не бя­ха те­зи Същества, вмес­то на­ши­те мис­ли в гла­ви­те си щях­ме да усе­ща­ме ако не олов­ни войници, то по­не олов­но­-теж­ки изпарения, та­ка че до ум­ни­те мис­ли изоб­що ня­ма­ше да достигаме. А за да съз­да­ва ме красотата, би тряб­ва­ло да има­ме ве­че она­зи дарба, ко­ято ни поз­во­ля­ва да про­бу­дим та­зи кра­со­та в дру­ги­те хора. Ако в ту­каш­ния се­ти­вен свят ние ис­ка­ме да осъ­щес­т­вим на­ше­то мислене, ако ис­ка­ме да вло­жим на­ши­те чув­с­т­ва в све­та на кра­со­та­та и на­ша­та во­ля - в све­та на доброто, за та­зи цел се нуж­да­ем имен­но от те­зи три еле­мен­тар­ни царства.

Ако се обър­нем към нор­мал­ни­те еле­мен­тар­ни царства, т.е. към цар­с­т­ва­та на - спо­ред по­пу­ляр­ния из­раз - Гномите, Силфите, Ундините и Сала- мандрите, ние ще установим, че те ка­то че ли се стре­мят да пос­тиг­нат не­що в ус­ло­ви­ята на то­зи наш свят. Те се от­п­ра­вят към оп­ре­де­ле­ни фор- ми, ко­ито са тук, в на­шия се­ти­вен свят, са­мо че за­се­га те не са дос­тъп­ни за на­ши­те обик­но­ве­ни сетива.

Съществата, за ко­ито го­во­ря сега, ве­че са пре­ми­на­-ли она­зи степен, на ко­ято се на­ми­рат днес хората, жи­вот­ни­те и растенията. И ако бих­ме мог­ли да се вър­нем на Старата Луна, ко­ято е пре­диш­но­то въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя, там ние вед­на­га бих­ме от­к­ри­ли те­зи Същества, ко­ито днес бро­дят по Земята по своя стра­нен и ужа­с-­но свен­лив начин. Но там, на Старата Луна, ние бих­ме ги ока­чес­т­ви­ли ка­то нор­мал­ния за та­мош­ни­те ус­ло­вия жи­во­тин­с­ки свят. Припомнете си за миг Старата Луна, как­то е опи­са­на от мен в „Тайната Наука". Там тя е опи­-са­на ка­то не­що плас­тич­но и „меко"; там не­ща­та пос­то­ян­но метаморфозират, пос­то­ян­но се пре- образяват. Всред те­зи Същества не­усет­но се про­мък­ват оне­зи про­тив­ни и от­б­лъс­к­ва­щи Същества, ко­ито ве­че описах, оне­зи пър­во­об­ра­зи на Ду- ховете-Паяци, ко­ито про­низ­ва­ха Старата Луна и бя­ха видими, на­пъл­но

Докато за другите, нор­мал­ни­те еле­мен­тар­ни Същества бих­ме мог­ли да кажем: Да, един ден те ще ста­нат ви­ди­ми за нас, то за те­зи Същества ние тряб­ва да кажем: Да, на вре­ме­то те бя­ха видими, а се­га са, тъй да се ка- же, „пренесени" от ари­ма­ни­чес­ки­те и лу­ци­фе­ри­чес­ки си­ли в ду­хов­ния свят. Така че ние има­ме две раз­но­вид­нос­ти еле­мен­тар­ни Същества, ед­ни­те са напредващи, дру­ги­те - изоставащи; ед­ни­те - възходящи, дру­ги­те - низходящи. Ако ми позволите, бих мо­гъл да се из­ра­зя и по друг начин: От гни­ла­та пле­сен на она­зи от­б­лъс­к­ва­ща грозота, ко­ято по вре­ме­то на Старата Луна бе­ше не­що повсеместно, из­рас­на на­ши­ят свят на красота- та.

Един ана­ло­ги­чен слу­чай има и в природата, ко­га­то ние из­на­ся­ме ес­тес­т­ве­ния тор по ни­ви­те и от на­то­ре­на та поч­ва из­рас­т­ват на­й-к­ра­си­ви­те рас­те­ния и цветя. Да, точ­но то­зи е при­род­ни­ят аналог, ко­га­то във фе­кал­ни­те маси, в жи­во­тин­с­кия тор, ду­хов­ни­ят пог­лед от­к­ри­ва не друго, а на­пи­ра­щия свят на красотата. Вгледайте се в то­зи на­пи­ращ свят на красотата, опи­тай­те се да про­ник­не­те в него, ка­то ос­та­ви­те нас­т­ра­на всич­ко онова, ко­ето „биологично" при­със­т­ву­ва в три­те при­род­ни цар­с­т­ва на Земята; зад­ръж­те под Вашия пог­лед са­мо това, ко­ето из­рас­т­ва от Земята ка­то свят на красотата. И все­ки път, ко­га­то ми­на­ва­те през ед­на по­ля­на и пог­ле­дът Ви по­пад­не на на­й-п­рек­рас­ни­те и цветя, не заб­ра­вяй­те да си спом­ни­те за гни­ла­та плесен, за „Лунния ес­тес­т­вен тор", кой­то но­си в се­бе си зло­коб­ни­те паяци. Както Вашите кар­то­фи и зе­ле ня­ма да израснат, без да ги наторите, та­ка и кра­со­та­та ня­ма да се въз­ца­ри на Земята, ако Бо- говете не я „наторят" с гра­ма­ди от теж­ка и от­б­лъс­к­ва­ща грозота. Такава е вът­реш­на­та не­об­хо­ди­мост на живота. И за да е пра­вил­но свър­зан с чу­де­са­та на ви­ди­мия при­ро­ден свят, чо­век тряб­ва да поз­на­ва та­зи вът­реш­на не­об­хо­ди­мост на живота.

Ако ня­кой вярва, че кра­со­та­та в из­кус­т­во­то мо­же да въз­ник­не без мощ­ни­те фун­да­мен­ти на та­зи теж­ка и от­б­лъс­к­ва­ща грозота, той при­ли­ча на човек, кой­то казва: кол­ко ужас­но е, че хо­ра­та се за­ни­ма­ват с наторяване; те тряб­ва да ос­та­вят прек­рас­ни­те цве­тя и рас­те­ния без ни­ка­къв тор.

Само че то­ва е из­к­лю­че­но - кра­со­та­та не мо­же да се ро­ди без ужа­си­те на теж­ка­та и от­б­лъс­к­ва­ща грозота. Да, ако чо­век не ис­ка да се от­да­ва на илюзии, а се стре­ми към ис­тин­с­ко­то опоз­на­ва­не на света, той е длъ­жен
да вник­не в при­ро­да­та на те­зи неща. Днес то­ва е мно­го по-необходимо, от­кол­ко­то преди. И кой­то си въобразява, че из­кус­т­во­то ня­ма ни­що об­що с от­б­лъс­к­ва­ща­та грозота, той въ­об­ще не се е до­кос­нал до из­кус­т­во­то и не го раз­би­ра ни най-малко. Защо? Защото, скъ­пи мои приятели, пред произ­ве­де­ни­ята на из­кус­т­во­то мо­же да зас­та­не са­мо онзи, кой­то има пред­чув­с­т­вие за те­зи не­ща и знае на как­ва це­на са въз­ник­на­ли те­зи про- изведения. И кой­то зас­та­ва пред про­из­ве­де­ни­ята на из­кус­т­во­то без то­ва предчувствие, той при­ли­ча на човек, кой­то би же­лал да пре­мах­не на­то­ря­ва­не­то и по Земята кра­си­ви­те цве­тя да из­рас­т­ват от кра­си ви цве­тя и ни­що друго. Този чо­век ня­ма усе­та за ре­ал­ния свят, той е пос­та­вен всред ня­как­ви изкуствени, кар­то­не­ни цветя. Да, ако чо­век ня­ма пред­чув­с­т­ви­ето за от­б­лъс­к­ва­ща­та грозота, той е ли­шен и от въл­шеб­ния трепет, кой­то ид­ва от красотата.

Да, ето как са свър­за­ни не­ща­та в света. И чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да вник­не в тях; в про­ти­вен слу­чай то ще нап­ред­ва са­мо ме­ха­нич­но - съ­що както, ако ми поз­во­ли­те то­зи израз, дъж­дов­ни­ят червей, кой­то е об­ре­чен на сво­ите еле­мен­ти и не мо­же да вник­не в ре­ал­ния свят. Хората мо­гат да раз­ви­ят сво­ите за­лож­би са­мо ако се про­ти­во­пос­та­вят на ре­ал­ния свят. А ре­ал­ни­ят свят не се със­тои в това, да пов­та­ря­ме Дух, Дух, Дух. Реалният ду­хо­вен свят мо­же да бъ­де опоз­нат до на­й-­мал­ки­те си подробности. И ед­ва тогава, скъ­пи мои приятели, ние ще се из­диг­нем до оне­зи въздей- ствия, ко­ито - при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва - мо­гат да ни оза­рят ка­то ду­хов­ни опитности, приб­ли­зи­тел­но по начина, по кой­то ги опи­сах днес пред Вас.