Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ОСМА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели! В ос­но­ва­та на Коледните праз­ни­ци ле­жи ед­на ве­ли­ка Мистерия, ко­ято мо­же да да­де по­вод за срав­не­ние с оне­зи Мисте-

Нека да на­со­чим на­шия пог­лед към древ­ни­те из­точ­ни кул­ту­ри пре­ди ос­но­ва­ва­не­то на християнството. Ако срав­ним тех­ни­те Мистерии, как­то и Мистериите, ко­ито бя­ха раз­п­рос­т­ра­не­ни в Средна, Западна и Северна Европа пре­ди ос­но­ва­ва­не­то на християнството, да, ако ги сравним, с Коледната Мистерия, ние пре­ди всич­ко ще забележим, че те бя­ха не зимни, а лет­ни Мистерии; те из­ра­зя­ва­ха сли­ва­не­то на чо­веш­ко то съ­щес­т­во с оне­зи Земни сили, ко­ито се про­явя­ват по вре­ме на лятото. А ед­на доб­ра пред­с­та­ва за те­зи не­ща ще си из­г­ра­дим са­мо тогава, ко­га­то на­со­чим пог­лед към она­зи част от чо­веш­ка­та история, ко­ято пред­шес­т­ву­ва Мистерията на Голгота.

Нека за миг да се пре­не­сем в ед­на от те­зи древ­ни епохи. Както и друг път, ние вед­на­га ще се убедим, че всичко, ко­ето се из­на­ся­ше в древ­ни­те Мистерии, бе­ше пред­наз­на­че­но за ед­но дру­го човечество. Това чо­ве­чес­т­во все още при­те­жа­ва­ше един вид ин­с­тин­к­тив­но ясновидство, свър­за­но с та­ки­ва със­то­яния на съзнанието, ко­ито се на­ми­ра­ха меж­ду дъл­бо­кия сън и будността. Благодарение на те­зи „ре­ал­ни съ­нищ­ни състояния" - ако ми поз­во­ли­те то­зи из­раз - чо­век ус­пя­ва­ше да про­ник­не в оне­зи ду­хов­ни светове, от ко­ито той сли­за­ше на Земята, за да се за­еме със сво­ята фи­зи­чес­ка организация.

Имаше времена, ко­га­то все­ки чо­век мо­же­ше да мис­ли и да го­во­ри за ду­хов­ни­те светове, съ­що как­то днеш­ни­ят чо­век мо­же да раз­каз­ва за неща- та, ко­ито се пре­по­да­ват в училището. Аз чес­то съм спо­ме­на­вал и преди: всичко, ко­ето древ­ни­те виж­да­ха в ду­хов­ния свят, им се пред­с­та­вя­ше под фор­ма­та на образи, а не под фор­ма­та на съновидения. Образите има­ха са­мо бег­ла при­ли­ка със съновиденията. Докато при съ­но­ви­де­ни­ята се знае съв­сем точно: те са из­в­ле­че­ни от реминисценциите, от фи­зи­чес­ка­та ор­га­ни­за­ция на чо­ве­ка, без да из­г­раж­дат - ка­къв­то е слу­чая с мис­ли­те - един дейс­т­ви­те­лен свят, при има­ги­на­ци­ите не­ща­та не сто­ят така. Има- гинациите на древ­но­то яс­но­вид­с­т­во съв­сем не ид­ват от външ­ния се­ти­вен свят, те не се отнасят, тъй да се каже, до ис­то­ри­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност на човека; те ид­ват от ду­хов­ния свят, кой­то е скрит зад очер­та­ни­ята на се­тив­ния свят. Да, на вре­ме­то ду­хов­ни­ят свят се от­к­ри­ва­ше на чо­ве­ка под фор­мата на образи.

Обаче съв­сем не тряб­ва да си представяме, че древ­ни­те хо­ра бя­ха ли­ше­ни от мисли. Те има­ха сво­ите мисли, но сти­га­ха до тях по друг начин, а
не как­то днеш­ни­те хора. Ако днес чо­век по­ис­ка да има оп­ре­де­ле­ни ми- сли, той тряб­ва да по­ло­жи из­вес­т­ни усилия; той тряб­ва - тъй да се ка­же - да им при­да­де един вът­ре­шен облик.

Древните хо­ра съ­що по­ла­га­ха по­доб­ни усилия, са­мо че по от­но­ше­ние на образите, ко­ито те има­ха от ду­хов­ния свят. Но на­ред с образите, от ду­хов­ния свят те по­лу­ча­ва­ха и мисли. Да, ако мо­жех­ме да си пред­с­та­вим ве­ли­чес­т­ве­ни­те и пре­ли­ва­щи от свет­ли­на мис­ли на древ­но­то човечество, ние прос­то бих­ме зас­ти­на­ли от удивление. Тези мис­ли не бя­ха съчинява- ни, те бя­ха по­лу­ча­ва­ни ка­то ед­но откровение. Както днес имаме учи­ли­ща и университети, та­ка древ­ни­те има­ха сво­ите Мистерии, в ко­ито на- ука, из­кус­т­во и ре­ли­гия бя­ха ед­но цяло. Там не съ­щес­т­ву­ва­ше ни­как­ва раз­ли­ка меж­ду вя­ра и познание. Познанието се из­г­раж­да­ше с по­мощ­та на образи, а онова, в ко­ето хо­ра­та вярваха, се под­к­ре­пя­ше от си­ла­та на познанието.

Там не съ­щес­т­ву­ва­ше съ­що и ни­как­ва раз­ли­ка меж­ду раз­лич­ни­те про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то и това, ко­ето чо­век по­чи­та­ше ка­то мъдрост. Дока- то днес чо­век се чув­с­т­ву­ва за­дъл­жен да пра­ви разликата: това, ко­ето чо­век по­чи­та ка­то мъд­рост - е истина. А това, ко­ето съз­да­ват художници, скулптори, му­зи­кан­ти - то е фантазия.

Нека допълним: Гьоте бе­ше пос­лед­ния пред­с­та­ви­тел на оно­ва човечест- во, ко­ето не до­пус­ка­ше в се­бе си по­доб­но раз­г­ра­ни­ча­ва­не меж­ду изкуст- во, на­ука и религия. Защото Гьоте въз­п­ри­ема­ше из­кус­т­во­то и на­уката ка­то две от­дел­ни стра­ни на ед­на и съ­ща истина. Фи­лис­тер­с­ко­то раз­г­ра­ни­ча­ва­не меж­ду ху­до­жес­т­ве­ния и пе­дан­тич­но­-на­уч­ния еле­мент дой­де по-късно. Само че Гьоте не се при­съ­еди­ни към то­ва все­об­що филистер- ство. Когато зас­та­на пред ве­ли­ки­те об­раз­ци на из­кус­т­во­то в Италия, той мо­жа да из­го­во­ри за­бе­ле­жи­тел­ни­те думи: Предполагам, че съз­да­вай­ки сво­ето изкуство, гър­ци­те дейс­т­ву­ва­ха спо­ред оне­зи закони, спо­ред ко­ито дейс­т­ву­ва и са­ма­та природа; по сле­ди­те на те­зи за­ко­ни ис­кам да вър­вя и аз!

Във Ваймар, пре­ди да се от­п­ра­ви към Италия, за­ед­но с Хардер, той за­дъл­бо­че­но про­учи фи­ло­со­фи­ята на Спиноза и се опи­та да про­ник­не в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят, кой­то ни за­оби­ка­ля отвсякъде. Гьоте се опи­та да про­ник­не в то­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят до на­й-­мал­ки­те му под­роб­нос­ти - до зе­ле­ния стрък на тревата, до про­це­си­те на цъф­те­жа и т.н. И начинът, спо­ред кой­то Гьоте вна­ся­ше ред в рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во бе­ше на­пъл­но иден­ти­чен с начина, спо­ред кой­то той тво­ре­ше сво­ето изкуство.

Ако днес ня­кой го­во­ри за ед­на об­ща ис­ти­на в изкуството, на­ука­та и ре- лигията, то­ва се смя­та за не­дос­та­тък и грешка. Както ве­че споменах, древ­ни­те об­ра­зо­ва­тел­ни цен­т­ро­ве бя­ха та­ка устроени, че изкуство, на­ука

Навсякъде в Мистериите ние виж­да­ме мис­лов­на­та мъд­рост да бли­ка от ин­с­тин­к­тив­но­то яс­но­вид­с­т­во на древ­но­то човечество. Докато по­-го­ля­ма­та част от хората, об­що взето, се за­до­во­ля­ва­ше да жи­вее в един об­ра­зен свят, да жи­вее с митове, ле­ген­ди са­ги - по­лу­ча­вай­ки ги от тези, ко­ито мо­же­ха да „трансформират" об­раз­ния свят в митове, ле­ген­ди и саги, - ръ­ко­во­ди­те­ли­те на Мистериите из­г­раж­да­ха ученията, из­г­раж­даха мис­лов­на­та мъдрост. Обаче те доб­ре знаеха: мъдростта, вло­же­на в мислите, съв­сем не е из­во­юва­на от соб­с­т­ве­ни­те си­ли на човека, тя е по­лу­че­на ка­то откровение.

Трябва да вник­нем в та­зи разлика, скъ­пи мои приятели, доб­ре да вник­нем в ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во на то­га­ваш­ни­те хора. Когато из­г­раж­да ед­на или дру­га мисъл, днеш­ни­ят чо­век знае: Това аз дъл­жа на мо­ята соб­с­т­ве­на мис­лов­на дейност; аз из­г­раж­дам мис­лов­ни­те ком­би­на­ции спо­ред оп­ре­де­ле­ни ло­гич­ни за­ко­ни и ця­ла­та ми мис­лов­на дейност е под­чи­не­на на те­зи ло­гич­ни закони. Древният чо­век по­лу­ча­ва­ше сво­ите мисли. Той не се гри­же­ше за то­ва как да фор­ми­ра мислите, за­що­то ги по­лу­ча­ва­ше ка­то на­пъл­но го­то­ви и за­вър­ше­ни откровения. Обаче то­зи дре­вен чо­век съв­сем не жи­ве­еше в сво­ите мис­ли как­то ние жи­ве­ем в на­шите мисли. Ние гле­да­ме на на­ши­те мис­ли ка­то при­те­жа­ние на на­ша­та душа. Древният чо­век не мо­же­ше да гле­да на сво­ите мис­ли ка­то свое притежание. Те бя­ха по­-с­ко­ро ед­но озарение. Да, те се спус­ка­ха към чо­ве­ка за­ед­но с обра- зите. И в древ­ния чо­век те пораж­да­ха ед­но осо­бе­но нас­т­ро­ение на ду- шата. Докато се взи­ра­ше в сво­ите мисли, чо­век усещаше: Ето, се­га в мен нах­лу­ва ед­на бо­жес­т­ве­на сила. Аз са­мо се при­съ­еди­ня­вам към мислите, ко­ито ид­ват от други, по­-вис­ши същества; те не инспирират, те жи­ве­ят в мен, те прос­то ми да­ват на­го­то­во тех­ни­те соб­с­т­ве­ни мисли. И аз мо­га да гле­дам на те­зи мис­ли са­мо ка­то на ед­на ми­лост от стра­на на ду­хов­ния свят.

Когато древ­ни­ят чо­век сти­га­ше до то­ва усещане, той се из­пъл­ва­ше от един стра­нен копнеж: През оп­ре­деле­ни мо­мен­ти от го­ди­на­та - с по­мощ­та на сво­ите чув­с­т­ва - той се стре­ме­ше от­но­во да вър­не те­зи мис­ли го­ре в ду­хов­ния свят. Това бе­ше не­го­во­то жер­т­воп­ри­но­ше­ние към Същества- та от ду­хов­ния свят. И то­ва жер­т­воп­ри­но­ше­ние ста­ва­ше по вре­ме на лет­ни­те Мистерии.

По вре­ме на лет­ни­те Мистерии чо­век бе­ше обър­нат към прос­то­ри­те на Космоса. Защо? Защото и са­ма­та Земя - ос­во­бо­де­на от ско­ва­ва­ща­та пре- г­ръд­ка на зим­ния студ - бе­ше в един вид раз­ши­ре­но състояние, ка­то в
ед­но гран­ди­оз­но кос­ми­чес­ко издишване: сля­та със сво­ята атмосфера, сля­та с ця­ло­то си кос­ми­чес­ко обкръжение. През ля­то­то чо­век се усе­ща­ше свър­зан с гор­ни­те Богове. И всъщ­ност в раз­га­ра на ля­то­то той тър­се­ше онова, ко­ето днес бих­ме на­рек­ли „Еньовден", денят, през кой­то Слъ- нцето сти­га до на­й-­ви­со­ка­та си лят­на точка; той тър­се­ше под­хо­дя­щия ден, за да се свър­же в сво­ите све­ти­ли­ща с гор­ни­те Богове; той търсеше, тъй да се каже, ес­тес­т­ве­на­та връз­ка с ця­ло­то етер­но об­к­ръ­же­ние на Зе- мята и то не за друго, а во­ден от по­ри­ва си за жер­т­воп­ри­но­ше­ние пред Боговете, ко­ито му от­к­ри­ва­ха соб­с­т­ве­ни­те си кос­ми­чес­ки мисли.

И ако се по­то­пим още по­-дъл­бо­ко в древ­ни­те Мистерии, ние ще се до- сетим, че ръ­ко­во­ди­те­ли­те на Посвещението се об­ръ­ща­ха към сво­ите уче­ни­ци приб­ли­зи­тел­но по след­ния начин: Всяка година, в са­мия връх на лятото, вие тряб­ва да из­вър­ш­ва­те сво­ето жер­т­воп­ри­но­ше­ние пред Бого- вете, пред гор­ни­те Богове, от ко­ито по­лу­ча­ва­те ва­ши­те мисли; в про­ти­вен слу­чай лу­ци­фе­ри­чес­ки­те си­ли ще про­ник­ват твър­де лес­но във ва­ше­то чо­веш­ко мислене. Да, та­ка чо­ве­кът ще­ше да бъ­де из­ця­ло об­се­бен от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те вли­яния и сили. А след ка­то вся­ко ля­то се връ­ща­ше към спо­ме­на за сво­ето оза­ре­ние от гор­ни­те Богове, след ка­то се връ­ща­ше към спомена, че има сво­ите мис­ли от Боговете и че се­га през ля­то­то той мо­же от­но­во да ги от­не се го­ре в ду­хов­ния свят, чо­ве­кът се спа­ся­ва­ше от ед­на го­ля­ма опасност. Да, по то­зи на­чин древ­ни­ят чо­век се опит­ва­ше да на­ме­ри спа­се­ние от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те влияния. Какво ста­ва­ше впрочем? Нищо друго, ос­вен че ръ­ко­во­ди­те­ли­те на Посвещението из­ди­га­ха един култ, кой­то изис­к­ва­ше от чо­ве­ка да съх­ра­ни спо­ме­на за гор­ни­те Богове и за тех­ни­те кос­ми­чес­ки мисли, как­то и да при­не­се на гор­ни­те Богове един вид жер­т­ва под фор­ма­та на сво­ите соб­с­т­ве­ни чувства.

Външната стра­на на кул­та бе­ше та­ка замислена, че в из­ди­га­щия се на­го­ре жер­т­вен дим, чо­век мо­же­ше ся­каш да впи­ше сво­ята бла­го­дар­ност към гор­ни­те Богове - да я впи­ше имен­но в ед­но външ­но средство, в ди­ма от жер­т­ве­ния огън, но не как да е, а чрез фор­мо­об­ра­зу­ва­ща­та мощ на сло- вото. И мо­лит­ва­та мо­же­ше да впи­ше в жер­т­ве­ния дим са­мо оне­зи чув- ства, ко­ито чо­век би ис­кал да из­п­ра­ти го­ре ка­то бла­го­дар­ност за по­лу­че­ни­те мисли.

В об­щи линии, та­ко­ва бе­ше тър­жес­т­ве­но­то настроение, ко­ето ца­ре­ше по вре­ме на лет­ни­те Мистерии. Тези лет­ни Мистерии има­ха своя сми­съл са­мо дотолкова, до­кол­ко­то хо­ра­та гле­да­ха на сво­ите мис­ли ка­то на от­к­ро­ве­ния от ду­хов­ния свят.

Обаче от 9 и 8 сто­ле­тие пре­ди Събитието на Голгота, те­зи мис­ли­-­от­к­ро­ве­ния за­поч­на­ха да ста­ват все по­-не­яс­ни и смътни, но за­то­ва пък в чо­ве­ка се про­бу­ди ед­на но­ва способност: спо­соб­нос­т­та да из­ра­бот­ва и ръ­ко­во­ди сво­ите мис­ли сам! Така чо­ве­кът се ока­за пре­не­сен в ед­на ко­рен­но
раз­лич­на ду­шев­на атмосфера. Докато по­-ра­но мис­ли­те при­иж­да­ха към не­го от на­й-­да­леч­ни­те прос­то­ри на не­обят­ния Космос, се­га той за­поч­на да усе­ща мис­ли­те ка­то не­що лично, ка­то нещо, ко­ето му при­над­ле­жи - нап­ри­мер ка­то не­гова­та кръв. В древността, на мис­ли­те се гле­да­ше ка­то на дишането, ка­то на нещо, ко­ето чо­век по­лу­ча­ва от ат­мос­фе­ра­та и пос­ле от­но­во връ­ща на атмосферата. Както въз­ду­хът е нещо, ко­ето об­г­ръ­ща чо­ве­ка отвсякъде, не­що ко­ето той всмук­ва в се­бе си и пос­ле от­но­во из­кар­ва навън, та­ка и на мис­ли­те се гле­да­ше ка­то нещо, ко­ето чо­век полу- чава, но и от­но­во тряб­ва да вър­не на Боговете в раз­га­ра на лятото.

Тези тър­жес­т­ве­ни праз­ни­ци про­ти­ча­ха с един пос­то­ян­но на­рас­т­ващ дра- матизъм; ръ­ко­во­ди­те­ли­те на Мистериите, но­сей­ки сим­во­ли­те на мъдро- стта, се от­п­ра­вя­ха към светилищата. Там те из­вър­ш­ва­ха жер­т­воп­ри­но­ше­ни­ята и - ако ми поз­во­ли­те то­зи из­раз - се „освобождаваха" от все­ки един сим­вол на мъдростта, ос­во­бож­да­ва­ха се от вся­как­ва мъдрост; без те­зи сим­во­ли те заприличваха, тъй да се каже, на пъл­ни глупаци, ко­ито в хо­да на го­ди­на­та от­но­во тряб­ва­ше да нат­руп­ват мъдрост. И в то­зи мо­мент дъл­бо­ка­та из­по­вед на древ­ни­те мъд­ре­ци зву­че­ше по един един­с­т­вен начин: ето, се­га ние от­но­во ста­нах­ме невежи, от­но­во ста­нах­ме пъл­ни глупаци.

В дейс­т­ви­тел­ност то­ва бе­ше са­мо ед­но средство, за да не се из­па­да под лу­ци­фе­ри­чес­ки влияния: Напредвайки към вър­хо­ва­та точ­ка на лятото, чо­ве­кът нат­руп­ва­ше мъдрост, пос­ле тя се прев­ръ­ща­ше в глупост, за да ос­во­бо­ди мяс­то на но­ва мъдрост. Да, то­зи бе­ше начина, по кой­то Космо- сът ис­ка­ше да бъ­де изживяван. И как­то Космосът поз­во­ля­ва­ше ре­ду­ва­не на зи­ма и лято, та­ка и чо­век тряб­ва­ше да ре­ду­ва в се­бе си пе­ри­оди­те на мъд­рост с по­тъ­ва­не­то в мра­ка на глупостта.

Обаче има­ше хора, чи­ято мъд­рост им бе­ше не­об­хо­ди­ма през ця­ла­та го­ди­на - нап­ри­мер те­зи учас­т­ни­ци в Мистериите, ко­ито прак­ти­ку­ва­ха един или друг вид лечение, за­що­то ле­че­ни­ето съ­що бе­ше вклю­че­но в мис­те­рий­но­то знание. Така че те съв­сем не мо­же­ха да пос­тъп­ват по то­зи на- чин. И наистина: не­до­пус­ти­мо би би­ло - ако тряб­ва да се из­ра­зя с днеш­ни­те име­на на ме­се­ци­те - ле­ка­рят да се ока­же кръ­гъл глу­пак през ав­густ или септември. Естествено, те­зи хо­ра тряб­ва­ше да съх­ра­ня­ват мъд­рос­т­та и те бя­ха - тъй да се ка­же - „практикуващите" учас­т­ни­ци в Мистериите, до­ка­то ръ­ко­во­ди­те­ли­те и „теоретиците" на Мистериите вся­ко ля­то по­тъ­ва­ха в мра­ка на глупостта.

Известни сле­ди от то­ва по­тъ­ва­не в глу­пос­т­та е до­ло­вил и Гьоте. В сво­ето сти­хот­во­ре­ние „Тайните", той опис­ва ед­на за­га­дъч­на фигура, „три- надесетият", кой­то ръ­ко­во­ди другите, на­ми­рай­ки се в по­ни­же­но съзна- ние, а не в будност; ръ­ко­во­ди ги от мра­ка на глупостта, а не от си­яни­ето на мъдростта.
Да, ду­шев­но­то нас­т­ро­ение на древ­ни­те бе­ше съв­сем раз­лич­но от­кол­ко­то при след­ва­щи­те поколения, ко­ито за­поч­на­ха да гле­дат на мислите, ка­то на свое лич­но завоевание. Нека повторя: Докато по­-ра­но мъд­рос­т­та се въз­п­ри­ема­ше ка­то ня­как­во дихание, по­-къс­но на мис­ли­те се гле­да­ше ка­то на нещо, ко­ето се по­раж­да в са­мия чо­век - ка­то нап­ри­мер кръвта. Бих- ме мог­ли да допълним: В древ­ни­те епо­хи чо­ве­кът бе­ше свър­зан с мисли- те, как­то е свър­зан с въздуха. От времето, ко­га­то се ра­зиг­ра Мистерията на Голгота, той за­поч­на да усе­ща мис­ли­те си, как­то усе­ща­ше и сво­ята кръв.

Но се­га чо­ве­кът си каз­ва­ше и друго: Това, ко­ето из­жи­вя­вам ка­то мисли, ве­че из­гу­би своя не­бе­сен произход; то е нещо, ко­ето въз­ник­ва в са­мия мен, то е не­що земно.

Това настроение, ко­ето виж­да­ше в мис­ли­те пре­дим­но зем­ния елемент, бе­ше ха­рак­тер­но за пос­ле­до­ва­те­ли­те на древ­ни­те Мистерии, вклю­чи­тел­но и по вре­ме­то на Голгота. Мнозина от окул­т­ни­те кан­ди­да­ти си казва- ха: Невъзможно е да има­ме мис­ли­те на оне­зи на­ши предшественици, ко­ито ги по­лу­ча­ва­ха нап­ра­во от Боговете. Ние сме длъж­ни да раз­ви­ем ед­но чис­то чо­веш­ко мислене. Обаче те­зи чис­то чо­веш­ки мис­ли бя­ха се­ри­оз­но зас­т­ра­ше­ни от го­ля­ма­та опас­ност да по­пад­нат под ари­ма­ни­чес­ки­те влия- ния. Както оне­зи мисли, ко­ито чо­век по­лу­ча­ва отгоре, го из­ла­гат на опа- с­нос­т­та от лу­ци­фе­ри­чес­ки влияния, та­ка и ав­то­ном­ни­те чо­веш­ки мис­ли го из­ла­гат на опас­нос­т­та от ари­ма­ни­чес­ки влияния.

Да, хората, ко­ито мо­же­ха да мис­лят по то­зи начин, из­жи­вя­ха Мистерия- та на Голгота ка­то ед­но ис­тин­с­ко спа­се­ние на човечеството. През 4 сто­ле­тие след Христа то­ва из­жи­вя­ва­не угас­на напълно. Но пре­ди то­зи мо- мент, и осо­бе­но по вре­ме на Христовото Събитие, те­зи хо­ра си казваха: Онази ду­хов­на сила, ко­ято жи­вее на Слънцето, се­га ве­че мо­же да се пос­тиг­не от човека, за­що­то той мо­же да по­раж­да и раз­ви­ва своите мис­ли вът­ре в се­бе си. През ми­на­ли­те епо­хи та­зи ду­хов­на си­ла мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­та са­мо в сфе­ра­та на свръхчовешкото. Но се­га чо­век тряб­ва да пос­тъ­пи по друг начин. Сега той тряб­ва вът­реш­но да из­диг­не сво­ите мис­ли до ви­си­ни­те на бо­жес­т­ве­ния свят. Доколкото е зе­мен мислител, той тряб­ва да из­пъл­ни сво­ите мис­ли с не­ви­ди­ма­та и чис­та свет­ли­на на бо­жес­т­ве­ния свят. А то­ва той мо­же да пос­тиг­не са­мо с по­мощ­та на сво­ята чув­с­т­ве­на и мис­лов­на връз­ка с Мистерията на Голгота.

Обаче по то­зи на­чин мис­те­рий­ни­ят праз­ник тряб­ва­ше да се из­мес­ти от се­зо­на на ля­то­то в се­зо­на на зимата. И как иначе, след ка­то са­мо през сту­де­ни­те зим­ни дни и но­щи чо­ве­кът е здра­во свър­зан и око­ван към пок­ри­та­та от сняг Земя, след ка­то са­мо през сту­де­ни­те зим­ни дни и но­щи на­ша­та Земя прек­ра­тя­ва кос­ми­чес­ки­те си и ду­хов­ни връз­ки с ат­мос­фер­на­та обвивка. Да, през зим­ни­те дни и но­щи чо­ве­кът не жи­вее в прос­то­-
ри­те на Космоса, а в това, ко­ето - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - се ко­ре­ни под зем­на­та покривка, под почвата. Само че Вие, скъ­пи мои приятели, тряб­ва доб­ре да поз­на­ва­те това, ко­ето се на­ми­ра там долу.

Постепенно ние ще се на­учим да виждаме, че в об­к­ръ­же­ни­ето на Земята жи­вее не са­мо онова, ко­ето ид­ва не­пос­ред­с­т­ве­но от Слънцето, а че в жи­во­та на Земята учас­т­ву­ват и оне­зи сили, ко­ито се по­раж­дат под по­вър­х­нос­т­та на Земята. За те­зи еле­мен­тар­ни фак­ти сме го­во­ри­ли и друг път тук в Дорнах.

Мнозина от Вас, ко­ито са по­не мал­ко за­поз­на­ти със сел­с­кия бит, знаят, че щом наб­ли­жи зимата, се­ля­ни­те из­ко­па­ват в сво­ите дво­ро­ве го­ле­ми ями. В тях те за­ра­вят кар­то­фи и кар­то­фи­те се за­паз­ват чудесно; нещо, ко­ето не би станало, ако се­ля­ни­те ги бя­ха ос­та­ви­ли в сво­ите из­би и ма- зета. Защо? Представете си за миг пар­че земя: та­зи зе­мя ця­ло ля­то е пог­лъ­ща­ла свет­ли­на и топ­ли­на от Слънцето. Така че ко­га­то в се­зо­на на зи­ма­та на­со­чим на­ше­то вни­ма­ние към това, ко­ето е скри­то под зем­на­та повърхност, ние ще на­ме­рим там лятото. По вре­ме на зимата, ля­то­то е долу, в почвата. И точ­но то­ва скри­то под зе­мя­та ля­то поз­во­ля­ва на ко­ре­ни­те да се за­па­зят и ус­то­ят през зим­ния студ. Така че, ко­га­то днес виж­да­те ед­но растение, Вие тряб­ва да сте наясно: то чер­пи си­ла от ми­на­ло­го­диш­но­то Слънце; то из­рас­т­ва на­го­ре от Слънчевите сили, ко­ито пре­ди то­ва бя­ха при­ети от Земята.

Вгледайте се в корените, вгле­дай­те се в част от лис­та­та и Вие ще от­к­ри­ете там ми­на­ло­го­диш­но­то Слънце. А таз­го­диш­но­то Слънце, топ­ли­на­та и свет­ли­на­та на таз­го­диш­но­то Слънце, Вие ще от­к­ри­ете в цве­то­ве­те на рас­ти­тел­ния свят. Вгледате ли се в плод­ни­те пъп­ки на ед­но растение, ко­ито се на­ми­рат в сре­да­та на цвета, Вие тряб­ва да кажете: всич­ки те са пос­ле­ди­ца от зи­ма­та и още по-точно: пос­ле­ди­ца от ми­на­ло­то лято, а таз­го­диш­но­то ля­то - то да­ва са­мо цветовете. Така го­диш­ни­те вре­ме­на се вмес­т­ват ед­но в друго; както по друг по­вод съм изтъквал, че в спя­щия чо­век вре­ме­на­та се вмес­т­ват ед­но в друго, та­ка и тук вре­ме­ната се вмес­т­ват ед­но в друго.

Представете си съв­сем жи­во та­зи картина: ко­га­то снеж­на­та пок­рив­ка об­вие Земята, под сне­га ос­та­ва и про­дъл­же­ни­ето на лятото. Сега чо­ве­кът не се свър­з­ва с прос­то­ри­те на Космоса, се­га той об­ръ­ща ду­ша­та си към вът­реш­нос­т­та на Земята. Сега той се об­ръ­ща към дол­ни­те Богове. И та­зи пред­с­та­ва бе­ше из­к­лю­чи­тел­но силна; по вре­ме­то на Голгота тя ка­ра­ше пос­ле­до­ва­те­ли­те на древ­на­та мъд­рост да си казват: да, Христос, или не­го­ва­та мъд­рост ние тряб­ва да тър­сим в това, ко­ето е свър­за­но със Земя- та.

И до­ка­то под­реж­да­ше сво­ите соб­с­т­ве­ни мисли, чо­ве­кът бе­ше из­пъл­нен с не­удър­жи­мия копнеж: Ето, се­га аз тряб­ва да свър­жа те­зи из­во­юва­ни от

И през Коледните дни ста­ва точ­но това: Земята се от­къс­ва от Космоса и в сво­ята кос­ми­чес­ка са­мот­ност чо­ве­кът тър­си бли­зос­т­та меж­ду сво­ите са­мос­то­ятел­ни мис­ли и ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­ния свръх­се­ти­вен свят; и ако ра­з-­би­ра как­во точ­но ста­ва в све­та око­ло него, той за­поч­ва да се бра­ни от ари­ма­ни­чес­ки­те сили, съ­що как­то през древ­нос­т­та той се бра­не­ше с по­мощ­та на лет­ни­те Мистерии от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те сили.

Под ръ­ко­вод­с­т­во­то на сво­ите учители, древ­ни­ят чо­век бе­ше до­веж­дан до ед­но пом­ра­ча­ва­не на мисленето, ко­ето се из­вър­ш­ва­ше по вре­ме на лет­ни­те Мистерии. Обаче се­га - ако чо­век вник­ва­ше пра­вил­но в Коледна та Мистерия - той тряб­ва­ше да се по­чув­с­т­ву­ва из­диг­нат и ук­ре­пен в сво­ето мислене. Да, истините, ко­ито би възприел, тряб­ва­ше да ук­ре­пят не­го­ви­те мисли. Той тряб­ва­ше да усе­ти приб­ли­зи­тел­но следното: Ето, се­га аз мо­же би из­г­раж­дам ед­но пра­вил­но от­но­ше­ние към Мистерията на Голгота и в ре­зул­тат на то­ва мо­ите из­во­юва­ни в упор­с­т­во и мрак мисли, се оза­ря­ват от ед­на не­зем­на светлина. Те се оза­ря­ват от та­зи не­зем­на светлина, за­що­то оно­ва Същество, ко­ето в древ­ни­те пред­х­рис­ти­ян­с­ки епо­хи бе­ше свър­за­но са­мо със Слънцето, се­га на­ме­ри про­лу­ка и сле­зе в Земния свят. И за раз­ли­ка от лет­ни­те Мистерии, ко­ито спо­соб­с­т­ву­ва­ха за ед­но мак­си­мал­но екс­кар­ни­ра­не на ду­хов­ни­те си­ли от стра­на на чо- века, по вре­ме­то на Коледния празник, чо­ве­кът тряб­ва­ше да ин­кар­ни­ра ду­хов­но­то зна­ние за Космоса и да го вмък­не дъл­бо­ко на­вът­ре в сво­ето тяло.

Древният чо­век усе­ща­ше то­ва зна­ние не ка­то свое притежание, а ка­то дар от Боговете. И вся­ка го­ди­на той го връ­ща­ше на ду­хов­ния свят. Съв- ременният чо­век оба­че тряб­ва да гле­да на своя мис­ло­вен свят, на свое то мо­зъч­но мислене, ка­то на свое притежание. За та­зи цел той тряб­ва - вът­реш­но и сво­бод­но - да се свър­же с оно­ва ду­хов­но Същество, ко­ето жи­вя три го­ди­ни в тя­ло­то на Исус от Назарет; в про­ти­вен слу­чай чо­век би пад­нал в клоп­ки­те на егоизма.

В из­вес­тен сми­съл - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - древ­ни­те Мистерии има­ха един под­чер­та­но арис­ток­ра­ти­чен ха­рак­тер и об­що взето, са­ми­ят арис­ток­ра­ти­зъм во­ди на­ча­ло­то си от те­зи древ­ни Мистерии, за­що­то от­дел­ни­те мис­те­рий­ни све­ще­нос­лу­жи­те­ли при­на­ся­ха жер­т­ви­те от име­то на вси- ч­ки останали.

Тържественият праз­ник на Коледната Мистерия има под­чер­та­но де­мок­ра­ти­чен характер. Това, ко­ето при да­ва ис­тин­с­ко­то дос­тойн­с­т­во на чо-

Впрочем са­мо­то хрис­ти­ян­с­т­во прос­то коп­нее за това, че ра­но или късно, чо­век ще се ус­т­ре­ми към сво­ите ду­хов­ни и свръх­се­тив­ни енергии; че един ден той ня­ма да на­пус­ка сво­ето тяло, за да се „разлива" в ду­хов­ния Космос, а ще осъ­щес­т­вя­ва чо­веш­ко­то си дос­тойн­с­т­во вът­ре в са­мия се­бе си. Той е „Човек" в на­й-­пъл­ния сми­съл на та­зи ду­ма тогава, ко­га­то е свър­зан със Земята; тогава, ко­га­то се бо­ри за та­зи свър­за­ност в она­зи част от годината, за ко­ято споменахме, че са­ма­та Земя е от­къс­на­та от ду­хов­ния Космос, т.е. в се­зо­на на дъл­бо­ка­та зима.

С всич­ко това, скъ­пи мои приятели, аз се опи­тах да Ви обяс­ня за­що в хо­да на вре­ме­то лет­ни­те Мистерии тряб­ва­ше да пре­ми­нат в зим­на­та Коле- дна Мистерия. Тези не­ща тряб­ва да бъ­дат раз­б­ра­ни правилно. Ние тряб­ва вни­ма­тел­но и дъл­бо­ко да се за­мис­лим вър­ху оне­зи епо­хи от раз­ви­ти­ето на човечеството, ко­ито пред­хож­дат на­ша­та Коледна Мистерия; да раз­бе­рем и да це­ним все по­ве­че и по­ве­че ос­нов­на­та разлика: че всич­ки тайни, ко­ито ня­ко­га чо­ве­кът тър­се­ше на­вън в Космоса, днес той тряб­ва да тър­си в са­мия се­бе си.

Моята „Тайна Наука" е на­пи­са­на тък­мо от та­зи глед­на точка. Ако по­доб­на кни­га тряб­ва­ше да се на­пи­ше в ня­коя от древ­ни­те епохи, то­га­ва ней­ни­ят ав­тор би тряб­ва­ло да чер­пи всич­ко от звездите. Обаче в мо­ята „Тайна Наука" се тръг­ва пре­ди всич­ко от са­мия човек. Да, тръг­ва се от чо­ве­ка и след то­ва дъл­бо­ка­та вът­реш­на същ­ност на чо­ве­ка се раз­п­рос­ти­ра как­то на­зад към древ­на­та Сатурнова, Слънчева, Лунна епоха, та­ка и нап­ред към бъ­де­щи­те пла­не­тар­ни епо­хи от раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя.

Ако в древ­ни­те епо­хи ня­кой тър­се­ше мъд­рос­т­та на света, той за­поч­ва­ше всич­ко от звездите, ко­ито са вън в ду­хов­ния Космос и се опит­ва­ше да пре­не­се в чо­веш­ка­та ду­ша това, ко­ето те го­во­ре­ха на човека. И ето, той от­п­ра­вя­ше пог­ле­да си нап­ри­мер към Слънцето. Но то­га­ва в си­ла бе­ше
ста­ро­то има­ги­на­тив­но поз­нание. За днеш­ния учен Слънцето пред­с­тав­ля­ва ед­но ги­ган­т­с­ко га­зо­во кълбо, не­що ко­ето - ес­тес­т­ве­но - е не­мис­ли­мо за чис­то­то и неп­ред­на­ме­ре­но съзерцание. За древ­ния чо­век - до­кол­ко­то го наб­лю­да­ва­ше с фи­зи­чес­ки­те си очи - Слънцето бе­ше ве­щес­т­ве­ни­ят ма­те­ри­ален из­раз на ед­на ду­хов­но­-ду­шев­на сила, съ­що как­то и чо­веш­ко­то тя­ло е ма­те­ри­ален из­раз на дру­га ду­хов­но­-ду­шев­на сила. Да, чо­ве­кът дъл­го и упо­ри­то се вглеж­да­ше в Слънцето. И то­га­ва той съ­умя­ва­ше да раз­че­те в Космоса това, ко­ето виж­да­ше ка­то ду­хо­вен об­лик на Слънце- то, да го пре­не­се до­лу в сво­ето соб­с­т­ве­но сър­це и да каже: Ето, чак се­га аз раз­би­рам чо­веш­ко­то сърце, са­мо­то Слънце ми под­с­каз­ва как­во пред­с­тав­ля­ва ес­тес­т­во­то на чо­веш­ко­то сърце. Така и в дру­ги­те звез­ди и съз­вез­дия чо­ве­кът от­к­ри­ва­ше това, ко­ето бе­ше скри­то в са­мия него.

Вие доб­ре разбирате, че в мо­ята „Тайна Наука" не мо­же­ше да се тръг­не по то­зи път. Там за от­п­рав­на точ­ка е взет човека. Макар и то­зи прин­цип да не поз­во­ля­ва ед­но бе­зус­лов­но при­ла­га­не спря­мо всич­ки чо­веш­ки ор­га­ни и фун­к­ции - вре­ме­то за то­ва още не е дош­ло - ние тряб­ва да сме на- ясно: ако ус­пе­ем да раз­бе­рем сърцето, бе­ли­те дро­бо­ве и т.н., ние ще раз­бе­рем и Вселената. Ако днес ня­кой про­уч­ва как­то тряб­ва чо­веш­ко­то сърце, ако че­те как­то тряб­ва за­пи­са­ни­те ис­ти­ни в чо­веш­ко­то сърце, той ще е в със­то­яние да от­к­рие и ес­тес­т­во­то на Слънцето. В древ­ни­те епо­хи чо­век се стре­ме­ше да изу­ча­ва Слънцето и след ка­то сти­га­ше до оп­ре­де­ле­ни поз­на­ния за Слънцето, той за­поч­ва­ше да раз­би­ра и чо­веш­ко­то сър- це; в съв­ре­мен­на­та епо­ха чо­век пър­во тряб­ва да вник­не в бе­ли­те дробо- ве, сър­це­то и т.н. и чак то­га­ва ще се на­учи да раз­би­ра це­лия Космос. За да се пре­вър­не в ед­но ця­ло с Космоса, древ­ни­ят чо­век си из­ра­бот­ва­ше ин­тим­но усе­ща­не за те­зи неща, той изос­т­ря­ше то­ва усе­ща­не на­й-­ве­че в раз­га­ра на лятото, за­що­то то­га­ва на­й-­доб­ре мо­же­ше да пог­леж­да на­го­ре към Слънцето и дру­ги­те звезди.

Ако оба­че днес чо­век ис­ка да по­еме чрез сво­ите въз­п­ри­ятия ези­ка на Космоса, той тряб­ва да обър­не пог­ле­да си към дъл­би­ни­те на чо­веш­ко­то същество. И на­й-­под­хо­дя­що­то вре­ме за осъ­щес­т­вя­ва­не­то на та­зи цел е се­зо­на на зимата, на Коледата.

Опитайте се да раз­бе­ре­те та­зи ха­рак­тер­на осо­бе­ност на Коледната Ми- стерия, скъ­пи мои приятели, за­що­то за нас е на­ло­жи­тел­но да съ­жи­вим не­що от древ­ни­те традиции, тъй ка­то ня­ма друг на­чин от­но­во да зас­та­нем чес­т­но пред го­диш­ния кръг на Земята и да съ­из­жи­ве­ем ис­тин­с­ки то­зи го­ди­шен кръг. Колко мал­ко зна­ят днеш­ни­те хо­ра за та­зи кос­ми­чес­ка Коледа, кол­ко по­вър­х­нос­т­но е тях­но­то зна­ние и кол­ко не­дос­та­тъч­ни са спо­ме­ни­те им за Мистерията на Голгота.

Подобна про­фа­ни­за­ция е в ос­но­ва­та на го­ля­мо­то нещастие, ко­ето днес тег­не над човечеството; тук се ко­ре­ни ис­тин­с­ка­та ви­на на хората. Да, ­
истин­с­ка­та ви­на е в ле­тар­ги­ята и в от­ка­за да об­но­вим Коледното наст- роение, Коледните мисли.

А всич­ки ние се нуж­да­ем от та­ко­ва обновление, за­що­то ина­че е не­въз­мож­но да ста­нем ис­тин­с­ки хора, ис­тин­с­ки човеци; не­въз­мож­но е да от­к­ри­ем кос­ми­чес­кия из­точ­ник на на­ши­те ду­хов­ни сили. Да, ние се нуж­да­ем от ед­на кос­ми­чес­ка Коледа, от ед­но но­во раж­да­не на ду­хов­ния живот. И ед­ва то­га­ва ще мо­жем да праз­ну­ва­ме Коледата ка­то чес­т­ни хора; ед­ва то­га­ва ще има сми­съл стре­ме­жът ни към пъл­но хрис­ти­яни­зи­ра­не на на­шия мис­ло­вен свят, кой­то се­га усе­ща­ме ка­то го­ре­ща кръв в на­ше­то тяло, за раз­ли­ка от древ­ни­те мисли, ко­ито усе­щах­ме ка­то вдиш­ва­не и издиш- ване.

Впрочем, пред­с­тои ни да жи­ве­ем в епоха, ко­ято ня­ма да при­ли­ча по ни­що на на­ша­та се­гаш­на действителност. До съв­сем ско­ро се смя­та­ше на- пример, че за да не се обър­к­ват „те­ку­щи­те сметки" на го­диш­ния кален- дар, Великденът тряб­ва да се да­ти­ра пос­то­ян­но на 1 Април. Да, всич­ко тряб­ва­ше да се свеж­да до ма­те­ри­алис­ти­чес­ко­то све­то­усе­ща­не за го­диш­ния цикъл.

И, раз­би­ра се, след вре­ме ма­те­ри­алис­ти­чес­ко­то мис­ле­не изоб­що ня­ма да си за­да­ва въп­ро­са кол­ко не­ес­тес­т­ве­но е Новата го­ди­на да за­поч­ва на 1 Януари, след ка­то Декември - „децем" - е де­се­тия ме­сец и яв­но Януари и фев­ру­ари при­над­ле­жат към из­ти­ча­ща­та година. Да Новата го­ди­на мо­же да за­поч­ва са­мо през Март, как­то е би­ло при­ето и в ка­лен­да­ра на римля- ните. Достатъчно бе­ше оба­че на един сла­бо­умен френ­с­ки мо­нарх - приз­нат и от ис­то­ри­ята за сла­бо­умен - да хрум­не мисълта, че го­ди­на­та мо­же да за­поч­ва в сре­да­та на зимата, на 1 Януари, и ця­ло­то чо­ве­чес­т­во тръг­на по то­зи път.

Скъпи мои приятели! Ние тряб­ва да сме наясно: Еволюцията на чо­ве­чес­т­во­то за­ви­си от това, до кол­ко чо­ве­кът ще по­ис­ка да се свър­же с мъдро- стта. Защото мно­го фак­ти го­во­рят за об­рат­но­то - че чо­ве­кът ис­ка да се свър­же не с мъдростта, а с глупостта. Замислете се за Коледния импулс, за това, че бла­го­да­ре­ние на не­го чо­ве­кът мо­же да при­еме она­зи истина, ко­ято е из­ра­зе­на с думите: Аз съм пътят, ис­ти­на­та и живота. Обаче пъ­тят към ис­ти­на­та мо­же да бъ­де про­ка­ран са­мо с ус­т­рем и воля. За та­зи цел чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да по­тъ­не в „сред­нощ­ния час". Само там то ще на­ме­ри не­об­хо­ди­ма­та светлина.

Да, чо­ве­кът не тряб­ва да ос­та­не в око­ви­те на ста­ра­та традиция, спо­ред ко­ято пър­ва­та Коледна ме­са бе­ше от­п­раз­ну­ва­на в „сред­нощ­ния час". Човекът тряб­ва да се из­диг­не до убеждението, че от не­го­вия соб­с­т­вен ду­ше­вен мрак ще се ро­ди на­й-­доб­ра­та му част, че от мра­ка на ду­ша­та му ще за­си­яе не­го­ва­та чис­та и но­ва ут­рин­на светлина. Защото то­ва е ед­на не­съм­не­на истина, скъ­пи мои приятели, че ис­тин­с­ка­та свет­ли­на ще се

Опитайте се да сле­ете Коледния им­пулс с она­зи ду­шев­на сила, ко­ято ра­но или къс­но ще оза­ри мра­ка на „другото" зна­ние с на­пи­ра­ща­та от­в­ся­къ­де ду­хов­на свет­ли­на и то­га­ва Христовото Посвещение ще ра­бо­ти във вся­ко чо­веш­ко сърце, а в ду­ша­та си - за­ед­но с ця­ло­то чо­ве­чес­т­во - Вие ще из­жи­ве­ете ед­на гран­ди­оз­на кос­ми­чес­ка Коледа.