Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели! Нека от­но­во да си при­пом­ним описанията, ко­ито съм Ви да­вал за из­жи­вя­ва­ни­ята на чо­ве­ка меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то му но­во раждане. От го­ди­ни на­сам ние сти­гах­ме по един или друг на- чин до факта, че по вре­ме на жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, чо­ве­кът из­г­раж­да ед­на об­щ­ност с оне­зи Същества, ко­ито в мо­ята „Тайна Наука" са на­зо­ва­ни ка­то Същества от вис­ши­те Йерархии. Този съв­мес­тен жи­вот с Йерархиите е по­до­бен на живота, кой­то чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло во­ди всред три­те при­род­ни цар­с­т­ва на Земята. В об­щи линии, ця­ло­то ни зем­но об­к­ръ­же­ние е със­та­ве­но от еле­мен­ти на минералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то царство. Човекът раз­по­ла­га със сво­ите се­ти­ва и бла­го­да­ре­ние на се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния ус­т­рой­ва жи­во­та си за­ед­но със съ­щес­т­ва­та на три­те при­род­ни царства.

Всичко онова, ко­ето се раз­ви­ва в не­го­ви­те чув­с­т­ва - меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - съ­що е свър­за­но с те­зи три при­род­ни царства. Това се от­на­ся и за чо­веш­ка­та воля, за чо­веш­ко­то поведение. Да, меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чо­ве­кът е дъл­бо­ко свър­зан с това, ко­ето не­го­ви­те се­ти­ва из­в­ли­чат от три­те при­род­ни царства.

По съ­щия на­чин обаче, в оп­ре­де­ле­но вре­ме меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, чо­ве­кът се свър­з­ва и със Съществата от вис­ши­те Йерархии. И прак­ти­чес­ки то­зи съв­мес­тен жи­вот със Съществата от вис­ши­те Йерар- хии е ед­но действие, ед­на неп­ре­къс­на­та дейност. Ние ве­че видяхме, че ду­хов­ни­ят за­ро­диш на фи­зи­чес­кото тя­ло въз­ник­ва в хо­да на съв­мес­т­на­та ра­бо­та с те­зи Същества от вис­ши­те Йерархии. Когато сме тук на Земята и въз­п­ри­ема­ме три­те при­род­ни царства, или ко­га­то осъ­щес­т­вя­ва­ме ед­но или дру­го по­ве­де­ние в зем­ния свят, ние се чув­с­т­ва­ме яс­но раз­г­ра­ни­че­ни от дру­ги­те същества. По вре­ме на жи­во­та меж­ду смърт та и но­во­то раж­да­не обаче, ние се чув­с­т­ва­ме пос­та­ве­ни вът­ре в те­зи Йерархии. Ние сме без­ре­зер­в­но от­да­де­ни и по­ве­ре­ни на тех­ни­те грижи. Да, не­ка да си изяс­ним то­ва осо­бе­но състояние.

Ако сме нап­ри­мер тук на Земята и от­къс­нем ед­но цвете, има­ме пра­во да кажем: ето, се­га аз от­къс­вам то­ва цвете. Обаче в съв­мес­т­ния жи­вот със Съществата от вис­ши­те Йерархии не­ща­та са съв­сем други. Ако там ние вър­шим не­що в „сътрудничество" с те­зи Същества, ние тряб­ва да кажем: ето, не аз, а дру­ги­те Същества дейс­т­ву­ват в мен. Така че там ние сме в ед­но със­то­яние на неп­ре­къс­на­та принуда, там ние из­жи­вя­ва­ме на­ша­та кос­ми­чес­ка де­ятел­ност не ка­то на­ша лич­на инициатива, а ка­то дейност на вис­ши­те Йерархии в нас. Да, там ние при­те­жа­ва­ме ед­но кос­ми­чес­ко съзнание. Както.тук усе­ща­ме бе­ли­те дробове, сър­це­то и т.н. вът­ре в нас, та­ка и след смър­т­та ние усе­ща­ме све­та на вис­ши­те Йерархии вът­ре в
нас. Всичко, ко­ето става, е в ре­зул­тат на ед­на чуж­да инициатива, и ние сме вклю­че­ни в нея; ако оба­че тряб­ва съв­сем точ­но да оп­ре­де­лим то­ва състояние, длъж­ни сме да допълним: ето, се­га ед­но от Съществата на вис­ши­те Йерархии дейс­т­ву­ва в нас. Но то­ва е са­мо ед­но­то състояние. Ние не бих­ме би­ли чо­ве­ци в ис­тин­с­кия сми­съл на думата, ако жи­ве­ех­ме един­с­т­ве­но в то­ва състояние. Да, по вре­ме на жи­во­та в ду­хов­ния свят меж­ду смъртта и но­во­то раждане, ние не бих­ме мог­ли да по­не­сем то­ва състояние, съ­що как­то тук на Земята не бих­ме мог­ли да по­не­сем ед­но без­к­рай­но вдишване, без да го пре­къс­ва­ме с рит­мич­ния про­цес на изди- шването. Да, то­ва със­то­яние тряб­ва да се за­ме­ни с ед­но дру­го състояние. И то­ва дру­го със­то­яние въз­ник­ва са­мо по­ра­ди обстоятелството, че в на­ше­то кос­ми­чес­ко съз­на­ние ние за­ли­ча­ва­ме вся­ка представа, вся­ко чув­с­т­во за Съществата от вис­ши­те Йерархии, как­то и вся­ка воля, ко­ято те­зи Същества уп­раж­ня­ват вър­ху нас.

Така че мо­жем да сме на­пъл­но сигурни: По вре­ме на жи­во­та меж­ду смъ- р­т­та и но­во­то раж­да­не има интервали, през ко­ито ние сме пре­из­пъл­не­ни и прос­то „преливаме" от свет­ли­на­та на вис­ши­те Йерархии, ин­тер­ва­ли през ко­ито Съществата от вис­ши­те Йерархии дейс­т­ву­ват вът­ре в нас. Обаче нас­тъп­ва и ед­на дру­га фаза, ед­но дру­го състояние, по вре­ме на ко­ето ние смек­ча­ва­ме и пос­ле на­пъл­но отс­т­ра­ня­ва­ме как­во­то и да е съз­на­ние за дейс­т­ву­ва­щи­те в нас свръх­се­тив­ни Същества. И тогава, ако ми поз­во­ли­те един зе­мен израз, ние сме „вън" от на­ше­то тяло; ма­кар и всич­ко да е в из­ме­ре­ни­ята на ду­хов­ния свят, ние мо­жем да заявим: ето, се­га ние сме вън от на­ше­то тяло. Ние не зна­ем ни­що за света, кой­то жи­вее в нас; но от дру­га стра­на ед­ва с по­мощ­та на по­доб­ни със­то­яния ние сти­га­ме до се­бе си. Ние не жи­ве­ем ве­че в дру­ги­те Същества от вис­ши­те Йе- рархии, ние жи­ве­ем в се­бе си. Всъщност ако раз­по­ла­га­ме са­мо с ед­но­то състояние, ние ни­ко­га не бих­ме мог­ли да стиг­нем - меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не - до ед­но съз­на­ние за се­бе си. Както тук на Земята тряб­ва да ре­ду­ва­ме вдиш­ва­не­то с издишване, или съ­ня с бодърствуване, та­ка и меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ние тряб­ва да осъ­щес­т­вя­ва­ме рит­мич­на­та смя­на меж­ду състоянието, при ко­ето в нас дейс­т­ву­ват Йерархиите, и със­то­яни­ето при ко­ето ние се приб­ли­жа­ва­ме до се­бе си.

Впрочем в из­вес­тен сми­съл це­ли­ят зе­мен жи­вот е ед­на ло­ги­чес­ка пос­ле­ди­ца от това, ко­ето сме из­жи­ве­ли меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Вие си спом­ня­те мо­ите опи­са­ния за то­ва как та­ки­ва из­во­юва­ни при зем­ни­те ус­ло­вия чо­веш­ки качества, ка­то ходене, го­вор и мис­ле­не са всъщ­ност пре­об­ра­же­ния на оп­ре­де­ле­ни опит­нос­ти от ду­хов­ния свят. Днес бих же­лал да се спрем по­-с­ко­ро на ду­шев­ни­те качества.

По вре­ме на зем­ния жи­вот ние има­ме твър­де слаб спо­мен за съв­мес­т­ни­те ни дейс­т­вия със Съществата от вис­ши­те Йерархии. Ако меж­ду смър-­

Онзи, кой­то има вът­реш­но­то раз­би­ра­не за човека, ще по­лу­чи от то­ва раз­би­ра­не и ис­тин­с­ки­те со­ци­ал­но­-мо­рал­ни импулси. Целият мо­ра­лен жи­вот е из­во­юван от чо­ве­ка още в сфе­ри­те пре­ди не­го­во­то сли­за­не на Земята, пре­ди не­го­во­то фи­зи­чес­ко раждане; и от съв­мес­т­ния си жи­вот с Боговете, чо­век за­паз­ва по­ри­ва да из­г­ра­ди по­до­бен съв­мес­тен жи­вот съ­що и на Земята, ако не по ця­ла­та Земя, то по­не в сфе­ри­те на чо­веш­ката душа. Пътят към един ис­тин­с­ки мо­ра­лен жи­вот на Земята включ­ва в се­бе си из­г­раж­да­не­то на та­къв съв­мес­тен живот, при кой­то еди­ни­ят чо­век се прев­ръ­ща за дру­гия в пър­вос­те­пен­на зем­на задача, в мисия. И така, ние виждаме, че лю­бов­та и дейс­т­ви­ята на любовта, моралът, са ед­на пос­ле­ди­ца от ду­хов­ни­те опит­нос­ти на чо­ве­ка в свръх­се­тив­ния свят меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то му но­во раждане.

Нека се обър­нем и към дру­го­то състояние, ко­га­то чо­ве­кът заг­лу­ша­ва сво­ето съз­на­ние за съв­мес­т­ния си жи­вот със Съществата от вис­ши­те Йе- рархии, ко­га­то - по­доб­но на зем­ния сън - впе­чат­ле­ни­ята от све­та замлъ- кват, ко­га­то утих­ва и съв­мес­т­ни­ят во­лев живот, ко­га­то чо­ве­кът - меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не - се приб­ли­жа­ва до се­бе си. И - на­ли се досе- щате? - то­ва със­то­яние съ­що има ед­но ехо, ед­но про­дъл­же­ние тук в зем­ния живот. А то не е ни­що друго, ос­вен си­ла­та на спомнянето, си­ла­та на паметта.

Възможността да из­важ­да­ме на­вън спо­ме­ни и об­ра­зи от на­шия ду­ше­вен жи­вот и да ги съх­ра­ня­ва­ме за оп­ре­де­ле­но вре­ме в на­ше­то съзнание, т.е. си­ла­та да си спом­ня­ме - ко­ято е тол­ко­ва не­об­хо­ди­ма за зем­ния жи­вот - е са­мо един да­ле­чен и слаб отблясък, ед­на ни­щож­на сян­ка от на­шия са­мос­то­яте­лен жи­вот в ду­хов­ния свят. Ако меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не не бих­ме съ­уме­ли да пос­тиг­нем не­за­ви­си­мост спря­мо Йерархиите, то­га­ва тук на Земята ние щях­ме да жи­ве­ем са­мо в от­дел­ни и нес­вър­за­ни мигове, съ­вър­ше­но от­къс­на­ти от на­ше­то зем­но минало.

Вие знаете, че ко­га­то тук на Земята ние заспиваме, на­ше­то фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло ос­та­ват в леглото; на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и на­ши­ят Аз са вън от фи­зи­чес­ко­то и етер­но тяло, ка­то по то­зи на­чин те се по­то­пяват не­съз­на­ва­но в ду­хов­но­-ду­шев­но­то об­к­ръ­же­ние на човека. Между зас­пи­ва­не­то и про­буж­да­не­то чо­век гу­би сво­ето съзнание. През то­зи ин­тер­вал меж­ду зас­пи­ва­не и про­буж­да­не чо­век не е ли­шен от изживявания, са­мо че те не се ре­гис­т­ри­рат от не­го­во­то съзнание. В ус­ло­ви­ята на зем­ния жи­вот тряб­ва да бъ­де точ­но така. Защо? Защото, скъ­пи мои приятели, ако по вре­ме­то меж­ду зас­пи­ва­не и про­буж­да­не ние за­паз­вахме из­жи­вя­ва­ни­ята в на­шия Аз и на­ше­то ас­т­рал­но тяло, то­га­ва при вся­ко про­буж­да­не ние щях­ме да от­пе­чат­ва­ме те­зи сил­ни из­жи­вя­ва­ния съ­що и в на­ше­то фи­зи­чес­ко и в на­ше­то етер­но тяло, та­ка че все­ки път щяхме да вна­ся­ме про­мя­на в етер­но­то и фи­зи­чес­ко тяло, все­ки път ние щях­ме да ис­ка­ме да ги пра­вим други.

Всеки от нас, кой­то би стиг­нал до ня­как­ви поз­на­ния за чо­веш­ки­те опит­нос­ти меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането, би тряб­ва­ло да се при­учи на един твърд и без­ком­п­ро­ми­сен отказ. И той не­из­беж­но би си казал: Да, се­га аз из­жи­вях не­що чудно, из­жи­вях го с моя Аз и мо­ето ас­т­рал­но тя­ло меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането. Само че аз ка­те­го­рич­но от­каз­вам да пре­не­са те­зи из­жи­вя­ва­ния в етер­но­то и фи­зи­чес­ко тяло, за­що то в ус­ло­ви­ята на зем­ния жи­вот те прос­то ня­ма да ги понесат.

Да, по­ня­ко­га те­зи не­ща зву­чат гротескно, поч­ти комично, но въп­ре­ки всич­ко те са не­умо­ли­мо сериозни. Практически нощем, до­ка­то спи, чо­ве­кът из­жи­вя­ва ко­пи­ята или об­ра­зи­те на Космоса. Поради та­зи причина, съ­нят ви­на­ги се явя­ва за не­го ка­то ед­но изкушение: ето, се­га аз тряб­ва да
си при­дам съ­вър­ше­но друг облик. Ако това, ко­ето ос­та­ва не­уло­ви­мо за съзнанието, ус­пее да про­ник­не в съз­на­ни­ето на човека, то­га­ва той неп­ре­къс­на­то би ис­кал да про­ме­ня сво­ето лице, по­не­же лицето, ко­ето има, не- п­ре­къс­на­то ще му на­пом­ня за пре­диш­ни­те зем­ни съществувания, за гре­хо­ве­те през ми­на­ли­те зем­ни животи. Представете си жи­во то­зи не­удър­жим напор, пред­с­та­ве­те си как сут­рин чо­век би ис­кал да пос­тъ­пи с фи­зи­чес­ко­то си тяло, ся­каш му нав­ли­ча ед­ни или дру­ги дрехи. Да, все­ки от нас, кой­то би стиг­нал до ня­как­во поз­на­ние за те­зи неща, тряб­ва да фор­му­ли­ра и своя ка­те­го­ри­чен отказ, в про­ти­вен слу­чай той би се ока­зал в един хаос; той неп­ре­къс­на­то би из­пит­вал ед­но бяс­но же­ла­ние да про­ме­ня це­лия си организъм, осо­бе­но оне­зи не­го­ви час ти, ко­ито са не съв­сем здра­ви и т.н.

Обаче по вре­ме на жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, на­ше­то съз­на­ние е буд­но за те­зи неща, та­ка че то се включ­ва в под­го­тов­ка­та на на­ше­то бъ­де­що фи­зи­чес­ко тяло. Но ако то­зи про­цес би бил пре­дос­та­вен на са­ми­те нас, то­га­ва ние ня­ма­ше да из­г­ра­дим то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло спо­ред за­ко­ни­те на Кармата. Ето за­що ние го из­г­раж­да­ме за­ед­но със Същества- та от вис­ши­те Йерархии, ко­ито бдят над на­ша­та Карма. По то­зи на­чин ние по­лу­ча­ва­ме нап­ри­мер оне­зи очи, он­зи нос и т.н., как­ви­то ед­ва ли би- х­ме си из­б­ра­ли сами: прос­то за­що­то в оп­ре­де­ле­ни ми­го­ве меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, ние сме из­вън­ред­но егоистични, а имен­но тогава, ко­га­то за­ли­ча­ва­ме съз­на­ни­ето за връз­ки­те си със Съществата от вис­ши­те Йерархии. Силите, ко­ито чер­пим от те­зи изживявания, ни по­ма­гат да из­г­ра­дим на­ше­то бъ­де­що фи­зи­чес­ко тяло. Да, на­ред с всич­ко друго, ние из­г­раж­да­ме и на­ше­то бъ­де­що фи­зи­чес­ко тяло. И то­ва е ед­но твър­де ин­тен­зив­но изживяване; то прос­то но­си в се­бе си за­ро­ди­ша на съзидание- то. Само че до­ка­то съ­щес­т­ву­ва в своя от­с­ла­бен вид тук на Земята, то­ва из­жи­вя­ва­не ни се пред­с­та­вя под фор­ма­та на зем­на­та любов, или в дру­га­та си разновидност, ко­ято ве­че опи­сах - а имен­но ка­то спомняне, ка­то си­ла на спомняне, ка­то памет.

Точно па­мет­та ле­жи в ос­но­ва­та на усе­ща­не­то ни за иден­тич­ност на на­шия Аз. Ако пре­би­ва­вах­ме в ед­но веч­но настояще, ако бях­ме ли­ше­ни от спомени, на­ши­ят Аз ще­ше да из­гу­би сво­ята вът­реш­на сигурност. Ние не бих­ме се усе­ща­ли свър­за­ни от един ця­лос­тен Аз. Обаче в съ­що­то вре­ме Вие виждате: на­ши­те спо­ме­ни са са­мо да­ле­чен и слаб от­б­ля­сък от мо­гъ­ща­та ни спо­соб­ност в ду­хов­ния свят; спо­соб­нос­т­та да по­лу­ча­ва­ме на­пътс­т­вия от Съществата на вис­ши­те Йерархии. И ние по­лу­ча­ва­ме те­зи напътствия, за да из­г­ра­дим на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло.

Да, в на­ше­то тя­ло дейс­т­ву­ва ед­на фор­ми­ра­ща сила, при де­те­то тя е ед­на фор­ми­ра­ща сила, ко­ято не се оп­ре­де­ля от дет­с­ко­то съз­на­ние ка­то „па- мет"; та­зи мо­гъ­ща си­ла дейс­т­ву­ва в рас­теж­ни­те процеси. По-късно от ­

С нея е свър­зан и един друг факт: че тук на Земята чо­век жи­вее пре­ди всич­ко със са­мия се­бе си. Паметта оба­че има не­що мно­го об­що и с това, ко­ето от ед­на­та си стра­на се из­п­ра­вя пред нас ка­то чо­веш­кия егоизъм, а от дру­га­та си стра­на - ка­то чо­веш­ка­та свобода.

Свободата ще въз­ник­не за он­зи човек, кой­то след раж­да­не­то си жи­вее съ­об­раз­но спо­ме­на­тия ве­че ри­тъм от ду­хов­ния свят: сли­ва­не със Съще- ствата от вис­ши­те Йерархии, ос­во­бож­да­ва­не от Йерархиите, пос­ле от но­во сливане. Разбира се тук на Земята то­зи ри­тъм не съществува. Вме- сто не­го ние виж­да­ме две­те тол­ко­ва близ­ки ед­на с дру­га чо­веш­ки спосо- бности: спо­соб­нос­т­та да оби­ча­ме и спо­соб­нос­т­та да си спомняме. И все пак за чо­ве­ка мо­же да ос­та­не ед­но не мал­ко нас­лед­с­т­во от то­зи ри­тъм в ду­хов­ния свят. Едва то­га­ва си­ли­те на па­мет­та и си­ли­те на лю­бов­та ще на­ме­рят сво­ите пра­вил­ни съ­от­но­ше­ния в един или друг зе­мен живот. От ед­на стра­на чо­ве­кът ще мо­же да раз­вие ис­тин­с­ко и без­ко­рис­т­но раз­би­ра­не за дру­гия човек, от дру­га стра­на в сво­ето про­тъ­ка­но от спо­ме­ни ми- слене, той не­из­беж­но ще ук­ре­пи сво­ето соб­с­т­ве­но съвършенство, ще ук­ре­пи ця­ла­та си лич­ност с по­мощ­та на дру­гия човек, с помощта, ко­ято мо­же да блик­не от ед­но об­що съ­из­жи­вя­ва­не на све­та в не­го­ви­те без­к­рай­ни богатства, в не­го­во­то развитие, в съдбите, ко­ито хо­ра­та на­ми­рат тук на Земята.

Да, ние чес­то мо­жем да наб­лю­да­ва­ме по­доб­ни пра­вил­ни съ­от­но­ше­ния ка­то пос­ле­ди­ци от ри­тъ­ма в ду­хов­ния свят. Обаче те­зи съ­от­но­ше­ния мо­гат да бъ­дат и теж­ко смутени. Например мо­же да се по­лу­чи така, че един чо­век да се ув­ли­ча един­с­т­ве­но от сво­ите соб­с­т­ве­ни изживявания. В то­зи слу­чай той не из­пит­ва ни­ка­къв ин­те­рес към из­жи­вя­ва­ни­ята на дру­ги­те хо­ра око­ло не­го и мал­ко по мал­ко гу­би спо­соб­нос­т­та да ги разбира; той със­ре­до­то­ча­ва ин­те­ре­си­те си из­к­лю­чи­тел­но в сфе­ри­те на сво­ето соб­с­т­ве­но спомняне, а те са дъл­бо­ко свър­за­ни с не­го­вия Аз; всич­ко то­ва ук­реп­ва егоизма.

Подобен чо­век ра­но или къс­но сти­га до кон­ф­ликт със са­мия се­бе си, до без­ре­дие и хаос, по­не­же меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не той не е нав­ля­зъл в спо­ме­на­тия ри­тъм с Йерархиите. И в съ­що­то време, до­ка­то чо­век се ог­ра­ни­ча­ва са­мо с лич­ни­те си кос­ми­чес­ки изживявания, са­мо с това, ко­ето се нат­руп­ва в не­го­вата соб­с­т­ве­на ду­ша меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, в съ­що­то вре­ме - ако ми поз­во­ли­те то­зи из­раз - в не­го се нат­руп­ва и ед­на ужас­на посредственост, ед­но пъл­но бездарие, да, та­зи е ду­ма­та - ед­на ужас­на пос­ред­с­т­ве­ност спря­мо опитностите, ко­ито чо­век мо­же да по­лу­чи от ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и но­вото раждане. Тази „себичност" се явя­ва ка­то ед­на го­ля­ма преч­ка за съв­мес­т­ния жи­вот на
чо­ве­ка със Съществата от вис­ши­те Йерархии. Обаче онзи, кой­то за­па­зи пра­вил­ни съ­от­но­ше­ния меж­ду си­ли­те на спом­ня­не то и си­ли­те на любо- вта, вмес­то егоизма, той раз­ви­ва спе­ци­фич­но­то чув­с­т­во за чо­веш­ка­та свобода. Защото в из­вес­тен сми­съл чо­веш­ка­та сво­бо­да е един от­з­вук от „автономията", ко­ято чо­век пос­ти­га в ду­хов­ния свят спря­мо Съществата от вис­ши­те Йерархии. Да, в зем­ни­те ус­ло­вия нор­мал­но­то и здра­во из­жи­вя­ва­не на та­зи „автономия" зас­та­ва пред нас ка­то чув­с­т­во­то за свобода; бо­лес­т­но­то из­жи­вя­ва­не на та­зи „автономия" зас­та­ва пред нас ка­то приз­ра­ка на егоизма. Както съв­мес­т­ни­ят жи­вот с Йерархиите меж­ду смър­т­та и но­вото раж­да­не е в ос­нова­та на зем­ния чо­веш­ки морал, на чо­веш­ка­та нравственост, та­ка и вся­ко „отклонение", вся­ка „автономия" спря­мо съв­мес­т­ния жи­вот с Йерархиите - ко­ито са­ми по се­бе си са необходими! - съ­щев­ре­мен­но се прев­ръ­щат в ос­но­ва за чо­веш­ка­та не­мо­рал­ност на Зе- мята, в при­чи­на за тра­гич­но­то разми­на­ва­не меж­ду хората, в при­чи­на за това, че ед­но чо­веш­ко по­ве­де­ние зас­та­ва сре­щу дру­го чо­веш­ко поведе- ние. Да, тук са из­во­ри­те на вся­ка чо­веш­ка неморалност. Вие доб­ре раз- бирате: чо­ве­кът ви­на­ги тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ва с обстоятелството, че ед­на „негативност" в ус­ло­ви­ята на зем­ния фи­зи­чес­ки план мо­же да има оп­ре­де­ле­но зна­че­ние за вис­ши­те светове. А на Земята, скъ­пи мои прияте- ли, не­ща­та са та­ка устроени, че вди­ша­ни­ят въз­дух е здрав, а из­диш­ва­ни­ят въз­дух - болестотворен, за­що­то всич­ки ние из­диш­ва­ме ед­на отрова, из­диш­ва­ме въг­ле­ро­ден двуокис.

Така че всич­ко онова, ко­ето на Земята е ос­но­ва на чо­веш­ка­та неморал- ност, от дру­га стра­на е не­що съ­вър­ше­но не­об­хо­ди­мо за на­шия жи­вот в ду­хов­ния свят.

Да, те­зи за­ви­си­мос­ти тряб­ва да бъ­дат про­уче­ни основно, за­що­то ка­те­го­ри­ите „морално" и „неморално" изоб­що са не­обяс­ни­ми от зем­на глед­на точка. Ако чо­век се опит­ва да ги обяс­ни ка­то ре­зул­та­та от зем­ни­те отно- шения, той ви­на­ги ще из­па­да в грешки. Тъй ка­то в за­ви­си­мост от това, да­ли е мо­ра­лен или неморален, чо­ве­кът се пос­та­вя в из­вес­т­ни от­но­ше­ния спря­мо един свят, ко­йто ле­жи в свръх­се­тив­ни­те области. И всич­ки ние тряб­ва да сме наясно: до­кол­ко­то ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука на­соч­ва чо­ве­ка към про­це­сите и съ­би­ти­ята в свръх­се­тив­ния свят, тя му по­ма­га да раз­бе­ре пра­вил­но същ­нос­т­та на мо­рал­ни­те закони. За ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния под­ход към света, мо­ра­лът се явя­ва под фор­ма­та на илю- зии.

Представете си само, че в на­ча­ло­то на сът­во­ре­ни­ето дейс­т­ви­тел­но ле­жи Кант-Лапласовата мъг­ля­ви­на с ней­ни­те ме­ха­нич­ни си­ли и ме­ха­нич­ни закони; пред­с­та­ве­те си как от те­зи под­виж­ни и про­мен­ли­ви ма­си пос­те­пен­но се раж­дат зем­ни­те при­род­ни цар­с­т­ва с тех­ни­те обек­тив­ни и не­ут­рал­ни при­род­ни закони, за да се стиг­не до по­ява­та на човека. В то­зи ­

Така ние сти­га­ме до не­об­хо­ди­мос­т­та от ан­т­ро­по­соф­с­ко­то познание, за­що­то без Антропософията чо­век не мо­же да ос­та­не чес­тен пред сво­ето познание; ако той не про­учи оне­зи области, къ­де­то мо­рал­ни­ят свят ста­ва ед­на кон­к­рет­на реалност, той не мо­же да има пра­ви­лен пог­лед вър­ху све­та и се­бе си. Изключително важ­но е, то­ва из­ре­че­ние да бъ­де пра­вил­но разбрано. Обаче и в един съв­сем друг смисъл, днес бих же­лал да Ви по­со­ча как­ва не­об­хо­ди­мост е за чо­ве­ка да при­еме Антропософията. В то­зи слу­чай ние от­но­во тряб­ва да се спрем на един съв­сем друг свят.

Виждате ли, до­ри и да се из­диг­нем са­мо до има­ги­на­тив­но­то познание, до оно­ва познание, ко­ето поз­во­ля­ва на чо­ве­ка да жи­вее вмес­то във фи­зи­чес­кия свят в етер­ния свят, т.е. вмес­то фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти да възпри- ­ема етер­ни­те дейс­т­вия - за­що­то те са имен­но дейс­т­вия - до­ри и да се из­диг­нем са­мо до има­ги­на­тив­ното познание, то­га­ва прос­т­ран­с­т­во­то изчез- ва. Да, три­из­мер­но­то прос­т­ран­с­т­во изчезва. В то­зи слу­чай ня­ма ни­ка­къв сми­съл да го­во­рим за три­из­мер­но пространство, по­не­же ние жи­ве­ем във времето. Ето за­що - ма­кар и по друг по­вод - аз нас­ко­ро Ви опи­сах етер­но­то тя­ло ка­то един организъм, свър­зан с времето, ка­то един „вре­ме­ви организъм". Тук ние гле­да­ме нап­ри­мер на главата, ка­то на един прос­т­ран­с­т­вен организъм; ако убо­дем крака, той е долу, а гла­ва­та - тук горе. С дру­ги ду­ми - ор­га­ни­те са свър­за­ни с оп­ре­де­ле­ни прос­т­ран­с­т­ве­ни отно- шения. По схо­ден на­чин мо­гат да се раз­г­леж­дат и про­це­си­те в на­шия „вре­ме­ви организъм"; то­ва впро­чем име ог­ром­но зна­че­ние за чо­веш­кия жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Спомнете си оне­зи лек­ции вър­ху педагогиката, къ­де­то нап­ри­мер казах: ако в дет­с­ка­та си въз­раст един чо­век се на­учи да по­чи­та и боготвори, да се прек­ла­ня пред своя възпитател, в по­-къс­на­та въз­раст та­зи си­ла на пре- к­ло­не­ние ще се пре­об­ра­зи в ед­на бла­гос­ло­вя­ща неж­ност към дру­ги­те хора, до­ка­то ако в детс­т­во­то си един чо­век е ли­шен от въз­мож­нос­т­та да бо­гот­во­ри някого, в по­-къс­на­та си въз­раст той не мо­же да бъ­де ис­тин­с­ки нежен, ни­то пък да бла­гос­ла­вя дру­ги­те хора. Както гла­ва­та и край­ни­ци­те са свър­за­ни в прос­т­ран­с­т­ве­ния организъм, та­ка е свър­за­на мла­дос­т­та със старостта, а още по­-доб­ре казано: ста­рос­т­та с мла­достта. От глед­на точ­ка на външното, фи­зи­чес­ко наблюдение, све­тът про­ти­ча в по­со­ка от ми­на­ло­то към бъдещето; от по­-вис­ша глед­на точ­ка обаче, съ­щес­т­ву­ва и об­рат­на­та по­со­ка - от бъ­де­ще­то към миналото. След на­ша­та смърт, ние тръг­ва­ме точ­но в то­зи об­рат­на посока. И то­га­ва не­ща­та се оказ­ват свър­за­ни именно спо­ред за­ко­ни­те на „вре­ме­вия организъм", спо­ред за­ко­ни­те на етер­но­то тяло.

В на­шия прос­т­ран­с­т­вен ор­га­ни­зъм ние съв­сем не мо­жем про­из­вол­но да от­да­ле­чим един или друг орган, нап­ри­мер не мо­жем да от­да­ле­чим част от на­ше­то лице, без да раз­къ­са­ме са­мо­то тяло; по съ­щия на­чин ние не сме в със­то­яние да от­де­лим от чо­ве­ка нещо, ко­ето про­ти­ча в ед­на­та или дру­га по­со­ка на времето.

Представете си за миг, че там къ­де­то се на­ми­рат очи­те във Вашия прос­т­ран­с­т­вен организъм, за­поч­не един друг рас­те­жен процес, та­ка че въз­ник­нат не очи, а ня­как­ви подутини. Тогава Вие изоб­що ня­ма да сте в със­то­яние да виждате. Както в прос­т­ран­с­т­ве­ния ор­га­ни­зъм очи­те са раз­по­ло­же­ни в точ­но оп­ре­де­ле­но място, та­ка и във „вре­ме­вия организъм" - имам пред­вид не са­мо вре­ме­вия ор­га­ни­зъм меж­ду раж­да­не­то и смъртта, а вре­ме­вия организъм, кой­то се прос­ти­ра над всич­ки чо­веш­ки ре­ин­кар­на­ции - е вклю­че­но всич­ко онова, ко­ето в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - чрез понятията, пред­с­та­ви­те и мис­ли­те - се раз­ви­ва ка­то за­ро­диш на един бъ­дещ ду­хо­вен свят. И това, ко­ето се раз­ви­ва в то­зи случай, са имен­но очи­те за свръх­се­тив­ния свят. Ако тук меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та Вие не раз­ви­ете ни­как­во поз­на­ние за свръх­се­тив­ния свят, то­ва оз­на­ча­ва в свръх­се­тив­ния свят меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ед­на ис­тин­с­ка слепота, как­то и лип­са­та на очи в прос­т­ран­с­т­ве­ния ор­га­ни­зъм не оз­на­ча­ва ни­що друго, ос­вен слепота. Да, чо­век ми­на­ва през смъртта, до­ри и тук на Земята да не е раз­вил ни­как­во поз­на­ние за свръх­се­тив­ния свят; са­мо че по то­зи на­чин той вли­за в ду­хов­ния свят, без да виж­да как­ва­то и да е не­го­ва подробност, той вли­за в ду­хов­ния свят пипнешком.

Скъпи мои приятели, за онзи, кой­то днес при­те­жа­ва ед­на или дру­га сте­пен на Посвещение, всич­ко то­ва се явя­ва ка­то ужас­на бол­ка и та­зи бол­ка всъщ­ност е ог­ле­дал­ни­ят об­раз на на­ше­то ма­те­ри­алис­ти­чес­ко све­то усе-
щане. Посветеният виж­да как зем­ни­те хо­ра по­па­дат в прим­ки­те на мате- риализма. Той доб­ре знае как­во оз­на­ча­ва за ду­хов­ния свят то­ва по­тъ­ва­не в материализма; то оз­на­ча­ва - прос­те­те ми жес­то­кия из­раз - ед­но из­т­ръг­ва­не на очите, та­ка че чо­ве­кът вли­за в ду­хов­ния свят след смър­т­та на­пъл­но сляп. В древ­ни­те епо­хи от раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но ин­с­тин­к­тив­но зна­ние за свръх­се­тив­ния свят, та­ка че хо­ра­та ми­на­ва­ха през Портата на смър­т­та не пипнешком, а с мал­ко или мно­го от­во­рен поглед. Постепенно то­ва древ­но зна­ние за свръ­х-­се­тив­ния свят из­чез­на напълно. Днес чо­ве­кът тряб­ва съз­на­тел­но да во­юва за ду­хов­но знание; да, той тряб­ва да се опи­ра на ду­хов­но­то знание, а не на ин­с­тин­к­тив­но­то ясновидство. Аз мно­гок­рат­но съм подчертавал: Човекът мо­же да стиг­не и до ясновидство, оба­че не то е важ­ното, а раз­би­ра­не­то на то- ва, до ко­ето сти­га из­с­лед­ва­не­то на ясновидеца; то се пот­вър­ж­да­ва не от друго, а от здра­во­то и яс­но чо­веш­ко мислене.

Ако ня­кой твърди, че обикновеното, здра­во и яс­но чо­веш­ко мис­ле­не не от­ва­ря очи­те му за свръх­се­тив­ния свят, и че за та­зи цел той се нуж­дае от яс­но­вид­с­т­во - яс­но­вид­с­т­во­то е не­об­хо­ди­мо за да се из­с­лед­ват фак­тите, оба­че чо­век да­леч не се нуж­дае от не­го за да из­ра­бо­ти спо­соб­нос­т­та си за виж­да­не в свръх­се­тив­ния свят след смър­т­та - то­га­ва той мо­же съ­що да твърди, че не би мо­гъл да мисли, тъй ка­то очи­те не мо­гат да мислят. Както тук на фи­зи­чес­кия план очи­те ня­мат ни­как­ва нуж­да от мислене, та­ка и поз­на­ни­ето за свръх се­тив­ния свят ня­ма ни­как­ва нуж­да от ясно- видство. Естествено, ако не би има­ло ясновидство, на Земята ня­ма­ше да съ­щес­т­ву­ва и ни­как­во свръх­се­тив­но познание. Впрочем яс­но­ви­де­цът е длъ­жен да прев­ръ­ща сво­ите свръх­се­тив­ни опит­нос­ти в обик­но­ве­ни и яс­ни понятия. Дори и тук на Земята един чо­век да пос­тиг­не яс­но­вид­с­т­во от на­й-­висш порядък, до­ри и да про­ник­ва дъл­бо­ко на­вът­ре в ду­хов­ния свят - ако по­ра­ди ле­ност или дру­ги при­чи­ни той не си да­ва тру­да да прев­ръ­ща ду­хов­ни­те си опит­нос­ти в правилни, ло­гич­но из­дър­жа­ни ми- сли, - то­га­ва след смъртта, той съ­що би бил зас­ле­пен в ду­хов­ния свят.

Науката за Посвещението днес е един факт. И за човека, кой­то е нап­ред­нал в та­зи наука, на­ис­ти­на пред­с­тав­ля­ва ужас­на болка, ко­га­то той тряб­ва да си каже: Да, ако хо­ра­та са при­ели материализма, те ми­на­ват през Портата на смър­т­та на­пъл­но слепи. И се­га ние от­но­во се доб­ли­жа­ва­ме до не­що из­к­лю­чи­тел­но важ­но - а имен­но от как­во ог­ром­но зна­че­ние за це­лия Космос е, да­ли чо­ве­кът ще по­тър­си свръх­се­тив­но­то поз­на ние или не. Епохата, през ко­ято той е длъ­жен да го потърси, ве­че настъпи. Чове- чеството тряб­ва да се ус­т­ре­ми към свръх­се­тив­но­то познание; от то­зи ус­т­рем за­ви­си и не­го­ва­та по­-на­та­тъш­на еволюция.