Лекции изнесени в Дорнах от 26. 11. до 31. 12. 1922 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели! Често съм спо­ме­на­вал пред Вас, че от пър­ва­та тре­ти­на на 15 век в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то нас­тъ­пи ед­на за­бе­ле­жи­тел­на епоха. Знаем, че Гръцко-римската епо­ха за­поч­на от 8 век пре­ди Хри- ста и про­дъл­жи до пър­ва­та тре­ти­на 15 век, след ко­ето в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се вклю­чи и на­ша­та съв­ре­мен­на епоха. Във връз­ка с то­зи факт днес бих же­лал да по­го­во­рим за оп­ре­де­ле­ни задачи, ко­ито сто­ят за ре­ша­ва­не пред съв­ре­мен­но­то човечество.

Вие доб­ре знаете, и то не от другаде, а от пос­лед­ни­те ми лек­ции тук в Дорнах, че в хо­да на своя зе­мен живот, т.е. от раж­да­не­то до смъртта, чо­ве­кът сва­ля в сво­ето физическо, ду­шев­но и ду­хов­но раз­ви­тие пло­до­вете на кос­ми­чес­ко­то си съ­щес­т­ву­ва­ние пре­ди раждането. Ние го­во­рих­ме за то­ва как со­ци­ал­но­-мо­рал­ни­ят жи­вот се про­явя­ва ка­то ед­но нас­лед­с­т­во от дъл­бо­ки­те вза­имо­дейс­т­вия меж­ду чо­ве­ка и Съществата от вис­ши­те Йе- рархии. От то­зи съв­мес­тен жи­вот - кой­то чо­век рит­мич­но сме­ня с ед­но
съв­сем дру­го със­то­яние - той из­в­ли­ча и сва­ля до­лу си­ла­та на лю­бов­та и та­зи си­ла на лю­бов­та е в ос­но­ва­та на зем­ния морал, на зем­на­та нравст- веност. Другото състояние, за ко­ето споменах, е това, при ко­ето чо­ве­кът се на­соч­ва и пог­леж­да на­вът­ре към са­мия се­бе си, ка­то по то­зи на­чин из­в­ли­ча своя ця­лос­тен об­лик от съв­мес­т­ния си жи­вот със Съществата на вис­ши­те Йерархии. От то­ва със­то­яние чо­ве­кът сва­ля до­лу си­ла­та да си спомня, си­ла­та на паметта; тук тя се про­явя­ва от ед­на стра­на под фор­ма­та на егоизма, а от дру­га стра­на - ка­то пред­пос­тав­ка за свободата, ка­то пред­пос­тав­ка за всич­ко онова, ко­ето да­ва на чо­ве­ка вът­реш­на устойчи- вост, вът­реш­на самостоятелност.

Обаче всич­ко онова, ко­ето поз­во­ли на чо­ве­ка да ос­но­ве Гръцко-римска- та кул­тур­на епоха, в из­вес­тен сми­съл съ­що бе­ше ед­но нас­лед­с­т­во от кос­ми­чес­кия жи­вот меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане.

Дори и да се пре­не­сем в ня­коя от още по­-д­рев­ни­те епо­хи ка­то Египет- ската, Древноиндийската и Древноперсийската, ние нав­ся­къ­де ще от­к­ри­ем как поз­на­ни­ето бли­ка на­вън от са­мия човек, но в съ­що­то вре­ме то ос­та­ва здра­во свър­за­но с жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. В Древ- ноиндийската епо­ха ние откриваме, че чо­ве­кът има­ше ед­но яс­но кос­ми­чес­ко съзнание, ко­ето го доб­ли­жа­ва­ше по­-с­ко­ро до ду­хов­ни­те Същества от дру­ги­те Йерархии. И чо­ве­кът от ин­дийс­ка­та кул­ту­ра се чув­с­т­ву­ва­ше по­-с­ко­ро по­да­ник на света, в кой­то пре­би­ва­ват бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества, от­кол­ко­то по­да­ник на Земята. Той се чувствуваше, тъй да се каже, от­къс­нат от ду­хов­ни­те Същества и сва­лен до­лу на Земята. И до­ка­то из­г­раж­да­ше сво­ята ци­ви­ли­за­ция долу, пра­ин­ди­ецът яс­но усещаше, че зем­ни­те де­ла и до­ри зем­ни­те пред­ме­ти тряб­ва да се фор­ми­рат в съ­от­ветс­т­вие с ду­хов­ни­те Същества, в съ­от­ветс­т­вие с тех­ни­те ка­чес­т­ва и импулси.

По вре­ме на Древноперсийската епо­ха то­ва усе­щане за иден­тич­ност и съп­ри­над­леж­ност с ду­хов­ния свят зна­чи­тел­но намаля; но до­ри и пер­си­ецът има­ше за свое ис­тин­с­ко оте­чес­т­во не­бе­то и по­-точ­но това, ко­ето той на­ри­ча­ше „цар­с­т­во на светлината"; да, към то­ва цар­с­т­во той се от­п­ра­вя­ше по вре­ме­то меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не и ко­га­то сли­за­ше в по­ред­на­та си ин­кар­на­ция на Земята, той ис­ка­ше да дейс­т­ву­ва ка­то во­ин от цар­с­т­во­то на светлината. Той ис­ка­ше да се бо­ри с оне­зи Същества, ко­ито ид­ва­ха от мра­ка на Земята; да, той виж­да­ше сво­ята за­да­ча в то­ва да под­к­ре­пя Духовете на свет­ли­на­та сре­щу Духовете на мрака. И ако се пре­не­сем в след­ва­ща­та Египетско-халдейска кул­тур­на епоха, ние ще видим, че ця­ла­та еги­пет­с­ка на­ука бе­ше съ­об­ра­зе­на с не­бе­то и дви­же­ни­ята на звездите. Съдбите на хо­ра­та се из­мер­ва­ха с това, ко­ето по­каз­ва­ха звездите. За да из­вър­ши ед­но или дру­го действие, чо­ве­кът тряб­ва­ше да се до­пи­та до звездите. Дори оне­зи науки, ко­ито рег­ла­мен­ти­ра­ха чис­то

След нав­ли­за­не­то на 4 сле­дат­лан­т­с­ка епоха, т.е. Гръцко-римската епоха, ко­ято се прос­ти­ра от 8 век пре­ди Христа до 15 век след Христа, хо­ра­та за­поч­на­ха да се чув­с­т­ву­ват ка­то по­да­ни­ци на Земята. В сво­ето мис­ле­не и в сво­ите пред­с­та­ви тук меж­ду раж­да­не­то и смъртта, те не усе­ща­ха по тол­ко­ва ин­тен­зи­вен начин от­з­ву­ка от ду­хов­но­то си съ­щес­т­ву­ва­ние меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Хората за­поч­на­ха да се стремят, тъй да се каже, към един зе­мен уют. Ако един чо­век про­ник­не в ду­ха на гръц­ка­та и ран­на­та рим­с­ка цивилизация, той ще потвърди, че то­га­ваш­ни­те хо­ра си казваха: Ние ис­ка­ме да си обяс­ним всичко, ко­ето ста­ва тук на Земята в три­те при­род­ни царства, но по та­къв начин, че в на­ше­то зна­ние да про­ник­нат всич­ки под­роб­нос­ти от ду­хов­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние на чо­ве­ка меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Древният грък има­ше яс­но­то усещане: чрез познанието, с ко­ето чо­век ръ­ко­во­ди сво­ите зем­ни дела, той тряб­ва да има в се­бе си и един тъ­мен спо­мен за бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Древният грък знаеше, че той мо­же да из­г­ра­ди сво­ите на­уки от еле­мен­ти­те на зем­ния свят, но в съ­що­то вре­ме има­ше и яс­но­то усещане: това, което той виж­да в минералите, растенията, животните, в звездите, пла- нините, ре­ки­те и т.н., е са­мо ед­но от­ра­же­ние на друг, бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят, кой­то мо­же да бъ­де из­жи­вян не тук, а в ед­на дру­га свръх­се­тив­на действителност.

Причината за всич­ко то­ва бе­ше тази, че през оне­зи епо­хи чо­ве­кът яс­но разбираше: с на­й-­доб­ра­та част от сво­ето съ­щес­т­во той при­над­ле­жи на свръх­се­тив­ния свят. Впрочем в хо­да на вре­ме­то чо­веш­ко­то наб­лю­де­ние из­гу­би яс­ния си пог­лед вър­ху то­зи свръх­се­ти­вен свят, ма­кар чо­ве­кът да мечтаеше: до­ри и през зем­ния си жи­вот аз тряб­ва да се бо­ря сре­щу за­тъм­не­ни­ето на ду­хов­ния свят. В дре­вен Египет и Халдея чо­веш­ко­то по­ве­де­ние се оп­ре­де­ля­ше от дви­же­ни­ето на звездите; през Гръцко-римска- та епо­ха - имен­но по­ра­ди за­тъм­не­ни­ето на ду­хов­ния свят за чо­веш­кия пог­лед - хо­ра­та се стре­мя­ха да вник­нат по­не във во­ля­та на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества.

От ис­то­ри­ята Вие доб­ре знаете, че жри­ци­те и га­да­тел­ки­те в древ­ни­те мис­те­рий­ни цен­т­ро­ве има­ха ос­нов­ната за­да­ча да про­ник­ват във во­ля­та на Боговете. Впрочем то­зи стре­меж за про­ник­ва­не във во­ля­та на Богове те бе­ше раз­п­рос­т­ра­нен не са­мо в Южна Европа. В гер­ман­с­ки­те и се­вер­но­ев­ро­пейс­ки зе­ми га­да­тел­ки­те бя­ха свя­то по­чи­та­ни фигури, от чи­ито ек­с­та­тич­ни със­то­яния хо­ра­та мо­же­ха да на­уча­ват не­що от во­ля­та на

И ка­то един от­з­вук на всич­ко това, ние виж­да­ме как Гьоте ос­та­вя Вагнер да тър­си в ла­бо­ра­то­ри­ята своя хомункулос. Едва в края на 14 и на­ча­ло­то на 15 век в за­пад­но­ев­ро­пейс­кия свят въз­ник­на ед­но но­во настроение, ко­ето поз­во­ли на чо­ве­ка да гра­ди сво­ята ци­ви­ли­за­ция сам, без не­пос­ред­с­т­ве­на­та на­ме­са на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Едва през та­зи епо­ха въз­ник­на ед­но чис­то чо­веш­ко знание, еман­ци­пи­ра­но от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на­та воля. И то­ва чис­то човешко, еман­ци­пи­ра­но от Боговете зна­ние се про­яви в уче­ни­ето на Галилей и Коперник. Това зна­ние стиг­на до един твър­де аб­с­т­рак­тен об­раз на света. Според днеш­ния мо­де­рен све­тог­лед ние тряб­ва да си пред­с­та­вим ед­но ог­ром­но пространство, в ко­ето кръ­жат ма­те­ри­ал­ни­те те­ла на звездите. Един ог­ро­мен ме­ха­ни­зъм дви­жи и на­ша­та Земя. За да си обяс­ним на­ша­та планета, ние тряб­ва да из­чис­лим ней­на­та тра­ек­то­рия в един аб­с­т­рак­тен механизъм. Обаче це­ли­ят то­зи свят е един въ­об­ра­жа­ем свят, до кой­то чо­век дос­ти­га бла­го­да­ре­ние на външ­но­то наб­лю­де­ние и експеримента; бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­ят свят тук е на­пъл­но зак­рит от ма­те­ри­ал­ния свят.

Този мо­де­рен светоглед, из­ко­ван от чис­то чо­веш­ки представи, по­каз­ва ед­но гран­ди­оз­но раз­ли­чие от до­се­гаш­ни­те све­тог­ле­ди на човечеството. Едва през пър­ва­та тре­ти­на на 15 век чо­веш­ки­те пред­с­та­ви ста­на­ха чис­то човешки. И това, ко­ето чо­век всъщ­ност раз­ви от то­га­ва на­сам в сво­ето мислене, бе­ше пространството.

Ако се обър­не­те към оне­зи древ­ни епохи, за ко­ито ста­на ду­ма днес, към Древноиндийската, Древноперсийската и Египетско-халдейската епоха, Вие ще установите, как в сво­ята „златна" епо­ха нап­ри­мер хо­ра­та ис­ка­ха да об­щу­ват с Боговете; как в сво­ята „сребърна" епо­ха те мо­же­ха да из­жи­вя­ват на Земята са­мо Слънчевото си­яние на ду­хов­ния свят и т.н. В све­тог­ле­ди­те на древ­ни­те епо­хи вре­ме­то и не­го­во­то про­ти­ча­не иг­ра­еха мо­гъ­ща роля. Припомнете си гръц­кия све­тог­лед и све­тог­ле­да на ев­ро­пейс­кия Север от съ­щи­те ве­ко­ве и Вие ще откриете, че в тях пред­с­та­ва­та за вре­ме­то иг­ра­еше на­ис­ти­на мо­гъ­ща роля. Древният грък се об­ръ­ща­ше на­зад до она­зи прад­рев­на епоха, ко­га­то Уран и Гея ръ­ко­во­де­ха съ­би­ти­ята в Космоса. После той се взи­ра­ше в епохата, ко­га­то влас­т­ву­ва­ха

На прос­т­ран­с­т­во­то бе­ше от­ре­де­на съв­сем ни­щож­на роля. Нека взе­мем гер­ман­с­кия Север с ве­ли­ка­на Ямир и ми­тич­ния ясен - кол­ко тъм­но ос­та­ва прос­т­ран­с­т­во­то тук. Че в хо­да на вре­ме­то не­що става, то­ва е съв­сем ясно. Обаче прос­т­ран­с­т­ве­ни­те пред­с­та­ви тъ­нат в мрак, те не мо­гат да про­из­ве­дат нищо. Едва с епо­ха­та на Галилей, Коперник и Джордано Бруно, прос­т­ран­с­т­во­то за­поч­ва да иг­рае сво­ята го­ля­ма ро­ля в чо­веш­кия светоглед. Дори и Птоломеевата система, ма­кар и да ра­бо­те­ше с прост- ранството, бе­ше за­мис­ле­на в тяс­на връз­ка с времето. Това, до ко­ето днес се стига, е съв­ре­мен­но­то под­реж­да­не на звез­ди­те в Космоса, а за древ­ни­те све­тог­ле­ди - за тях чо­век мо­же са­мо да се до­се­ща как са въз­ник­на­ли те в съ­от­вет­ни­те древ­ни епохи. Представата за пространството, прос­т­ран­с­т­ве­ни­ят све­тог­лед - се пре­вър­на в не­що основно. И по то­зи начин, скъ­пи мои приятели, вся­ко чо­веш­ко съж­де­ние се оказ­ва ори­ен­ти­ра­но спря­мо пространството. Съвременният чо­век за­поч­на да се съ­об­ра­зя­ва все по­ве­че и по­ве­че с пространството, не са­мо по от­но­ше­ние на Космо- са, но и по от­но­ше­ние на сво­ето мислене. И днес ние сме зас­та­на­ли - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - във вър­хо­ва­та точ­ка на то­ва прос­т­ран­с­т­ве­но ми- слене.

Помислете само, кол­ко труд­но би би­ло за днеш­ния чо­век да след­ва във вре­ме­то ед­на дискусия, един спор. Когато се на­ме­си и прос­т­ран­с­т­во­то - Вие с об­лек­че­ние въздъхвате: взе­ма­те си бе­леж­ни­ка и оз­на­ча­ва­те не що тук или там. Онагледяването, т.е. ця­лос­т­на­та фи­зи­чес­ка ха­рак­те­рис­ти­ка на прос­т­ран­с­т­во­то - ето към как­во се стре­ми мо­дер­ни­ят човек. Всичко свър­за­но с времето, се явя­ва за не­го не­що край­но неудобно. На истина, той го ос­та­вя да тър­жес­т­ву­ва в музиката, но до­ри и там, в му­зи­кал­ни­те елементи, той се стре­ми по­-с­ко­ро към прос­т­ран­с­т­ве­ни­те съотношения.

Необходимо е са­мо да се обър­нем към един от ха­рак­тер­ни­те еле­мен­ти на съвремието, за да ви­дим го­ле­мия стре­меж на мо­дер­ния чо­век да се при­дър­жа към прос­т­ран­с­т­ве­ния свят. В ки­но­то - за то­ва ста­ва ду­ма - му е съв­сем без­раз­лич­но да­ли вре­ме­то е на­ме­се­но тук или там. Той се за­до­во­ля­ва с ед­но ни­щож­но при­със­т­вие на времето. Той из­ця­ло е обър­нат към прос­т­ран­с­т­ве­ния свят.

Тази ед­нос­т­ран­чи­ва ори­ен­та­ция на ду­ша­та към прос­т­ран­с­т­ве­ния свят, е ед­на от ха­рак­те­рис­ти­ки­те на съв­ре­мен­на­та епоха. И ако чо­век пра­вил­но вник­ва в съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра и цивилизация, той нав­ся­къ­де ще от­к­рие та­зи ед­нос­т­ран­чи­ва ориентация.

Обаче от дру­га стра­на - чрез това, ко­ето на­ри­ча­ме ан­т­ро­по­соф­с­ка Духо- вна Наука - ние се стре­мим към ед­но пре­одо­ля­ва­не и на­пус­ка­не на прос­т­ран­с­т­ве­ния свят. Да, в стре­ме­жа си да се приб­ли­жим към ду­хов­ния свят, ние се про­ти­во­пос­та­вя­ме на са­мия прос­т­ран­с­т­вен коп­неж на чове- ка. За всич­ки нас то­ва е един вид помощ. И все пак тряб­ва да сме наяс- но: то­ва е са­мо ед­но онагледяване, а ис­тин­с­ки­ят стре­меж е - или по­не би тряб­ва­ло да бъ­де - ед­но пъл­но пре­одо­ля­ва­не на прос­т­ран­с­т­ве­ния свят.

Да, ние се стре­мим да пре­одо­ле­ем прос­т­ран­с­т­ве­ния свят. Ние се стре­мим от­но­во да нав­ле­зем в ка­те­го­рия та „време", но съ­що и в ка­те­го­ри­ята „свръхвреме", изоб­що в това, ко­ето ни ос­во­бож­да­ва от се­тив­ния свят. А се­тив­ни­ят свят е зас­тъ­пен в на­й-г­ру­би­те си форми, тък­мо там, в прос­т­ран­с­т­ве­ния свят. Аз мно­гок­рат­но съм де­фи­ни­рал към как­во се стре­ми Антропософията. Тя съв­сем не се стре­ми да иг­но­ри­ра или от­х­вър­ли пос­ти­же­ни­ята на Галилей, Коперник и Джордано Бруно. Нашата ан­т­ро­по­соф­с­ка Духовна Наука не ис­ка да на­кър­ни ни на­й-­мал­ко то­ва чо­веш­ко мислене, ко­ето ево­лю­ира във връз­ка с пространството. Напротив, тя го ува­жа­ва и се съ­об­ра­зя­ва с него. И въп­ре­ки това, Антропософията ис­ка да про­ник­не във всич­ки на­уч­ни области. Тя е длъж­на да го нап­ра­ви по ней- ния дъл­бок и свойс­т­вен начин, а не да ко­ке­ти­ра с ед­на или дру­га на­уч­на дисциплина.

Обаче от­но­во тряб­ва да изтъкнем: из­к­лю­чи­тел­но труд­но е за Антропосо- фията да на­со­чи прос­т­ран­с­т­ве­но ори­ен­ти­ра­но­то чо­веш­ко мислене, то­ва чис­то чо­веш­ко мислене, еман­ци­пи­ра­но от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят от­но­во към Боговете. Ние не ис­ка­ме да се връ­ща­ме към древ­ни­те ду­шев­ни състояния, ние ис­ка­ме да раз­ви­ем съв­сем но­ви ду­шев­ни състояния, да уло­вим тех­ния за­ро­диш в сля­па­та при­вър­за­ност на чо­ве­ка към прос­т­ран­с­т­ве­но­-ма­те­ри­ал­ния свят и да го пре­не­сем в сфе­ри­те на Духа. Ние ис­ка­ме да сме­ним тона, ние ис­ка­ме да го­во­рим за веществата, си­ли­те и Духа с дру­ги думи, а не с те­зи на Галилей и Коперник. Макар и прак­ти­чес­ки Антропософията да из­рас­т­ва от оне­зи ду­хов­ни сили, ко­ито след пър­ва­та тре­ти­на на 15 век се про­яви­ха под фор­ма­та на ед­но съв­сем но­во све­то­усе­ща­не - от­но­во да си при­пом­ним Галилей и Коперник - тя, Антропосо- фията, е ус­т­ре­ме­на към та­ко­ва ду­хов­но познание, ко­ето - въп­ре­ки че е срод­но с то­ва при­ро­доз­на­ние - му се про­ти­во­пос­та­вя по всич­ки линии, тъй ка­то в пос­лед­на смет­ка е от­п­ра­ве­но към свръх­се­тив­ния свят.

Но в един строг и вът­ре­шен сми­съл - как­ва е на­ша­та да­леч­на цел? Да, скъ­пи мои приятели, ако до­ри и за миг се пре­не­сем в мис­ли­те на оне­зи ду­хов­ни Същества, в чи­ито ре­ди­ци сме жи­ве­ли меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не и ако с тех­ния ду­хо­вен взор пог­лед­нем към ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то - пре­ди из­вес­т­но вре­ме аз под­роб­но опи­сах тук в Дорнах сред­с­т­ва­та за пос­ти­га­не­то на по­доб­ни цели, - ние вед­на­га ще установим:
през древ­ни­те епо­хи от раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то - Древноиндийската, Древноперсийската и Египетско-халдейската епо­ха - те­зи ду­хов­ни Съ- щества вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва­ха по­ве­де­ни­ето на чо­ве­ка как­то в приро- дата, та­ка и в со­ци­ал­ния живот. И то­га­ва Боговете, ако ми поз­во­ли­те то­зи израз, се вглеж­да­ха в пред­с­та­ви­те и дейс­т­ви­ята на хората, и си казва- ха: Всъщност там до­лу те пос­тъп­ват на­пъл­но спо­ред спо­ме­ни­те си за това, ко­ето са из­жи­ве­ли меж­ду нас тук горе. За хал­дей­ци­те и егип­тя­ни­те бе­ше съв­сем ясно, че зем­ни­те хо­ра мо­гат да осъ­щес­т­вят до­лу са­мо това, ко­ето Боговете са ре­ши­ли или за­мис­ли­ли горе. Когато Боговете пог­леж­да­ха на­до­лу към Земята за да вник­нат в мис­ли­те на своите, тъй да се ка- же, „родственици", те виж­да­ха мис­ли и действия, ко­ито бя­ха срод­ни с тех­ни­те мис­ли и действия.

Но след пър­ва­та тре­ти­на на 15 век всич­ко се промени. Ако след време, и осо­бе­но в на­ша­та съв­ре­мен­на епоха, бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества пог­леж­да­ха на­до­лу към Земята, те нав­ся­къ­де от­к­ри­ва­ха - об­що взето - нещо, ко­ето им бе­ше съ­вър­ше­но чуждо. Земните хо­ра са­мо ком­би­ни­ра­ха и за­мис­ля­ха неща, ко­ито те чер­пе­ха от при­род­ни­те процеси. А за Богове- те, всред ко­ито хо­ра­та жи­ве­еха меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, то­ва бе­ше един чужд елемент.

Да, ал­хи­ми­кът се зат­ва­ря­ше в сво­ята ла­бо­ра­то­рия и се опит­ва­ше да вни- к­не в бо­жес­т­ве­на­та воля, ко­ято съ­еди­ня­ва и раз­де­ля веществата. Обаче Бог над­ни­ча­ше в та­зи ла­бо­ра­то­рия и там, в дейс­т­ви­ята на ал­хи­ми­ци те от­к­ри­ва­ше не­що свое, не­що сродно. Ако днес Боговете над­зър­нат в ед­на лаборатория, всичко, ко­ето се пра­ви там, ще им се сто­ри без­к­рай­но чуж- до. Там в ду­хов­ния свят, от пър­ва­та тре­ти­на на 15 век насам, Боговете се из­пъл­ни­ха с убеждението, ка­то че ли там до­лу хо­ра­та са за­ети са­мо със сво­ите не­ле­пос­ти и вър­шат неща, ко­ито Боговете ве­че не разбират. Да, оне­зи Богове, ко­ито на­соч­ва­ха де­ла­та и мис­ли­те на хо­ра­та от Гръцко-римската епо­ха ли са в със­то­яние да раз­би­рат днеш­ния човек. Тези бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества ед­ва ли би­ха про­яви­ли ня­ка­къв ин­те­рес към това, ко­ето се пра­ви в днеш­ни­те лаборатории, в днеш­ни­те клиники. И как­то пре­ди вре­ме се изразих, ако Боговете мо­же­ха да над­зър­нат през про­зор­ци­те на Земята, те на­й-­мал­ко би­ха се заг­ле­да­ли в на­уч­ни­те пос­ти­же­ния на т.нар. про­фе­сор­с­ко съсловие. И то­зи факт за­ся­га осо­бе­но жи­во онези, ко­ито са до­кос­на­ти от съв­ре­мен­но­то Посвещение. Те си казват: Ами да, през пос­лед­ни­те сто­ле­тия ние хо­ра­та ста­нах­ме съ­вър­ше­но от­чуж­де­ни от Боговете. Ние от­но­во тряб­ва да от­к­ри­ем не­бес­ни­те мос­то­ве към бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. И точ­но то­ва се получава, скъ­пи мои приятели, ко­га­то чо­век при­еме в се­бе си им­пул­са на Антропософията. Ние ис­ка­ме да пре­об­ра­зим на­ши­те не­по­нят­ни за Боговете мис­ли и представи, и да ги пре­вър­нем в мост към ду­хов­ния свят.
В та­зи връз­ка тряб­ва да сме наясно, че в свет­ли­на­та нап­ри­мер - в пер­сийс­ка­та кул­ту­ра то­ва е осо­бе­но под чер­та­но - жи­вее не­що божествено. Обаче ко­га­то днеш­ни­ят чо­век взе­ме ед­на оп­ти­чес­ка ле­ща и оз­на­чи фо­кус­на­та точ­ка и пос­ле лъчите, ко­ито се пре­чуп­ват и т.н., той го­во­ри на един прос­т­ран­с­т­вен език, кой­то не мо­же да бъ­де раз­б­ран от ни­ка­къв Бог; то­зи език е не­-бо­жес­т­вен и анти-божествен, за Боговете той ня­ма ни­ка­къв смисъл. И всич­ко то­ва тряб­ва да се про­ме­ни из основи, ду­шев­на­та наг­ла­са на чо­ве­ка тряб­ва да се про­ме­ни из основи, ина­че мос­тът към ду­хов­ния свят ед­ва ли ще мо­же да бъ­де намерен. Бездуховните по­ня­тия тряб­ва да бъ­дат преобразени. Тази е ед­на от глав­ни­те за­да­чи на съв­ре­мен­на­та епоха.

Впрочем на­ша­та епо­ха се ос­но­ва­ва на един из­к­лю­чи­тел­но ва­жен кос­ми­чес­ки факт. По на­ча­ло прос­т­ран­с­т­ве­ни­ят въз­г­лед е един чо­веш­ки въз- глед. Боговете, с ко­ито чо­век жи­вее меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не имат пог­лед вър­ху нещата, кой­то е свър­зан пре­дим­но с времето, а не с пространството. Боговете изоб­що ня­мат „възгледи", свър­за­ни с прост- ранството, как­ви­то чо­век раз­ви­ва тук на Земята. Този прос­т­ран­с­т­вен въз­г­лед е не­що спе­ци­фич­но човешко. Собствено, чо­ве­кът нав­ли­за в про- с­т­ран­с­т­во­то ед­ва ко­га­то на­пус­не бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят и сле­зе до­лу във фи­зи­чес­кия зе­мен свят. Разбира се, от та­зи глед­на точ­ка всич­ко из­г­леж­да раз­по­ло­же­но в ед­на прос­т­ран­с­т­ве­на перспектива. Обаче вся­ка преценка, вся­ко съж­де­ние в ус­ло­ви­ята на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те измерения, е не­що земно.

От 15 век на­сам чо­ве­кът на съв­ре­мен­на­та кул­тур­на епо­ха нав­ли­за­ше все по­-дъл­бо­ко в струк­ту­ра­та на прос­т­ран­с­т­во­то Ако оба­че оду­хот­во­ре­но­то прос­т­ран­с­т­ве­но мис­ле­не пос­лу­жи на чо­ве­ка ка­то мост към ду­хов­ния свят, ако та­зи ве­ли­ка за­да­ча бъ­де схва­на­та от не­го по един пра­ви­лен на- чин, то­га­ва се оказва, че това, ко­ето чо­ве­кът раз­ви­ва ка­то прос­т­ран­с­т­ве­но мис­ле­не в своя еман­ци­пи­ран от Бога свят - и то тък­мо от 15 век на­сам - е не­що важ­но не са­мо за човека, но и за ду­хов­ния свят. Да, ако чо­ве­кът не ос­та­не в пространството, а го пре­об­ра­зи със си­ли­те на Духа, то­га­ва той, човекът, зав­ла­дя­ва един нов къс от Всемира в пол­за на Боговете. Защото, как­во ста­ва всъщ­ност сега?

Виждате ли, то­ва ко­ето аз опис­вам в мо­ята „Тайна Наука": епо­хи­те на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, Земята и бъ­де­щи­те епо­хи на Юпитер, Венера и Вулкан - за Боговете всич­ко то­ва съ­щес­т­ву­ва са­мо в ли­ни­ята на времето. За Боговете всич­ко то­ва съ­щес­т­ву­ва са­мо в хро­но­ло­гич­на­та пос­ле­до­ва­тел­ност на времето. Тук на Земята обаче, те­зи кос­ми­чес­ки епо­хи ожи­вя­ват и ка­то прос­т­ран­с­т­ве­ни феномени. Днес ние жи­ве­ем в Земната епоха, то­ва е вярно. Обаче, скъ­пи мои приятели, вси-­

чки съ­би­тия и процеси, ко­ито при­над­ле­жат на Земята, са про­ник­на­ти от пос­лед­с­т­ви­ята на Стария Сатурн, Старото Слънце, Луна и т.н.

Вземете от­но­во мо­ята „Тайна Наука", пред­с­та­ве­те си Сатурновата епо­ха и я ос­та­ве­те да дейс­т­ву­ва по ня­ка­къв на­чин вър­ху Вас, та­ка че да си кажете: Сега ве­че ние ня­ма­ме ни­как­ва Сатурнова епоха, оба­че ней­ни­те топ­лин­ни въз­дейс­т­вия се нас­лаг­ват в про­це­си­те на Земята. Въздействия- та на Сатурн, Слънце, Луна и Земя се нас­лаг­ват ед­но вър­ху друго; всич­ки те са тук едновременно. Боговете оба­че ги виж­дат са­мо хронологич- но, са­мо ед­но по­дир друго. А ние, след ка­то по вре­ме на Халдейската епоха, ги виж­дах­ме в тях­на­та последователност, се­га ги виж­да­ме нас­ло­ени пространствено, виж­да­ме ги ед­но в друго. Да, то­зи про­цес има и сво­ето продължение; ед­ва след ка­то сме си изяс­ни­ли не­ща­та в подроб- ности, ние ще стиг­нем и до това, ко­ето се крие зад те­зи неща.

Представете си за миг, че про­тя­га­те Вашата ля­ва ръка. Във Вашите мус- кули, във Вашите нер­ви жи­ве­ят бо­жес­т­ве­ни сили. В про­тя­га­не­то на Ва- шата ръ­ка жи­ве­ят божествени, сили. Сега оба­че с пръс­ти­те на Вашата ля­ва ръ­ка Вие до­кос­ва­те пръс­ти­те на Вашата дяс­на ръ­ка - то­ва мо­же да се осъ­щес­т­ви са­мо в пространството. Непосредственият факт, че до­кос­ва­те ля­ва­та си ръ­ка с дясната, че до­кос­ва­те дяс­на­та си ръ­ка с ля­ва та, то­зи прост факт не мо­же да бъ­де пос­тиг­нат и из­жи­вян от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества; те след­ват ля­ва­та и дяс­на­та ръ­ка до ми­га на докосва- нето, оба­че усещането, ко­ето се ра­зиг­ра­ва меж­ду две­те ръце, Боговете не притежават, и по­-точ­но ка­за­но - лип­с­ват им спо­соб­нос­ти за да го из- живеят; то­ва е нещо, ко­ето се осъ­щес­т­вя­ва ед­ва с по­мощ­та на простран- ството. Както Боговете не мо­гат ед­нов­ре­мен­но да съ­зер­ца­ват Сатурн, Слънце, Луна и Земя, а са­мо в хро­но­ло­ги­чен ред, са­мо в тях­на­та хро­но­ло­гич­на последователност, та­ка те не мо­гат да имат и чо­веш­ки­те изжи- вявания, свър­за­ни с пространството. Когато Вие гле­да­те с ля­вото и дяс­но­то си око, има­те пог­ле­да вля­во и пог­ле­да вдясно; пог­ле­дът вля­во съ­дър­жа бо­жес­т­ве­ни сили, пог­ле­дът вдяс­но съ­дър­жа бо­жес­т­ве­ни сили; сре­ща­та меж­ду тях оба­че е чис­то чо­веш­ки елемент. Нашите чо­веш­ки из­жи­вя­ва­ния въз­ник­ват имен­но по­ра­ди това, че сме пос­та­ве­ни по един или друг на­чин в пространството, т.е. в нещо, ко­ето сме пос­тиг­на­ли ка­то еман­ци­па­ция от Боговете.

Необходимо е са­мо да раз­ши­ри­те то­зи при­мер - за ля­ва­та и дяс­на­та ръ­ка - и вър­ху дру­ги об­лас­ти от чо­веш­кия живот, за да ус­та­но­ви­те как чо­веш­ки­те из­жи­вя­ва­ния са из­в­ле­че­ни и „еманципирани" от цар­с­т­во­то на Бо- говете. До част от те­зи области, ко­ито са от чис­то чо­веш­ко естество, ние сме дос­тиг­на­ли ед­ва през пър­ва­та тре­ти­на на 15 век. Практически за Бо- говете, ко­ито над­ни­чат надолу, пред­с­та­ви­те на чо­ве­чес­т­вото ста­ват все по­-не­раз­би­ра­еми и по-неразбираеми. Но имен­но за­що­то има­ме яс­ния

През пос­лед­на­та тре­ти­на на 19 век ду­хов­но­то Същество Михаил ста­на по­ве­ли­тел на всич­ки ду­хов­ни области, ко­ито по ня­ка­къв на­чин съ­от­ветс­т­ву­ва­ха на Земната чо­веш­ка еволюция. Докато Съществото Гавраил е по­-с­ко­ро ед­но Същество, ко­ето е ори­ен­ти­ра­но към па­сив­ни­те ка­чес­т­ва на човека, Михаил е под­чер­та­но ак­тив­но Същество, той не­удър­жи­мо про­низ­ва на­ше­то дишане, на­ши­те ар­те­рии и нерви, с по­мощ­та на които - съв­мес­т­но с Космоса - ние из­ра­бот­ва­ме на­ши­те чо­веш­ки качества. И всич­ко то­ва стои пред нас ка­то ед­но не­умо­ли­мо изис­к­ва­не от стра­на на Михаил: да зад­ви­жим на­ши­те мисли, да ста­нем вът­реш­но активни! И ние при­над­ле­жим на Михаиловата епо­ха са­мо тогава, ко­га­то не ос­та­ва­ме без­дей­ни или в очак­ва­не на външ­ни и вът­реш­ни просветления, а се включ­ва­ме ак­тив­но в „преработката" на всичко, ко­ето из­в­ли­чаме от све­та чрез на­ши­те наб­лю­де­ния и изживявания. Ако ня­кой за­мис­ля един ек- сперимент, то­ва - в об­щи ли­нии - не е ня­как­ва дейност на не­го­вия дух, а ед­но яв­ле­ние ка­то вся­ко дру­го при­род­но явление, са­мо че ори­ен­ти­ра­но спо­ред чо­веш­кия разум. Обаче как­во из­в­ли­ча днеш­ни­ят чо­век от експе- римента? Фак­ти­чес­ки той не вла­га сво­ите уси­лия в експеримента, той стои и чака; той изоб­що не е активен, а да му се го­во­ри за ня­как­ва вът­реш­на активност, то­ва той счи­та за не­ле­пост и фантазия! В сво­ите на­уч­ни по­ня­тия той изоб­що не е прек­ра­чил в епо­ха­та на Михаил.

Обаче чо­ве­кът тряб­ва да вле­зе в епо­ха­та на Михаил, по­не­же та­зи епо­ха има ед­на мно­го важ­на особеност. Ако си за­да­дем въпроса: Какъв сми­съл има­ше впро­чем това, че - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - Гавраил пре­да­де скип­тъ­ра на Михаил? - ние тряб­ва да си отговорим: Смисълът е този, че от всич­ки свръх­се­тив­ни Същества, Михаил е Духът, кой­то в на­й-­го­ля­ма сте­пен се на­мес­ва в еман­ци­пи­ра­но­то поз­на­ние на Земния чо­век след пър­ва­та тре­ти­на на 15 век.

Гавраил застава, тъй да се каже, изу­мен и сли­сан пред днеш­ни­те пред­с­та­ви на един об­ра­зо­ван човек. А Михаил, кой­то е из­вън­ред­но бли­зък със Слънчевите сили, изоб­що не се ин­те­ре­су­ва от то­ва как из­г­леж­дат чо­веш­ки­те мисли, той е там, къ­де­то чо­ве­кът ко­ве им­пул­си­те за сво­ите сво­бод­ни действия. Михаил е приз­ван да ра­бо­ти в това, ко­ето мо­ята „Тайна Наука" опис­ва ка­то сво­бод­но и чис­то мислене; то впро­чем тряб­ва да бъ­де ис­тин­с­ки­ят им­пулс за сво­бод­ния чо­век на но­во­то време. Но Михаил е свър­зан и с оне­зи действия, ко­ито про­из­ти­чат от им­пул­си­те на любовта.

Ето за­що Михаил е пра­те­ни­кът на Боговете и той е из­п­ра­тен до­лу за да уло­ви она­зи част от еман­ци­пи­ра­но­то мислене, ко­ято чо­век прев­ръ­ща в ду­хов­но познание. И как­во ис­ка Антропософията? Антропософията ис­ка да ос­вет­ли ця­ла­та раз­съ­дъч­на дейност на човека, ко­ято е свър­за­на с про- странството, от­но­во да я пре­вър­не в не­що свръхсетивно, тя ра­бо­ти от­до­лу на­го­ре и протяга, тъй да се каже, ръ­це­те си отдолу.нагоре, за да уло­ви про­тег­на­ти­те от­го­ре на­до­лу ръ­це на Михаил. Само та­ка мо­гат да бъ­дат из­г­ра­де­ни мос­то­ве­те меж­ду хо­ра­та и Боговете. И Михаил ста­на пред­во­ди­тел на та­зи ве­ли­ка епо­ха не за друго, а за­що­то бе­ше длъ­жен да пре­не­се ин­те­лек­ту­ал­ния щурм на чо­ве­ка „горе" в ду­хов­ния свят - меж­дув­ре­мен­но той ус­пя да ут­вър­ди ка­те­го­ри­ята „пространство" в ка­те­го­ри­ята „време" - и да вклю­чи то­зи щурм, рес­пек­тив­но та­зи спе­ци­фич­но чо­веш­ка опит­ност в зна­ни­ето на Боговете.

Боговете си представят: Сатурн, Слънце, Луна, Земя спо­ред въз­ник­ва­не­то им във времето. Човекът съ­що гле­да навън, и ако е пра­вил­но пос­та­вен в сво­ето би­оло­гич­но и ин­те­лек­ту­ал­но развитие, виж­да те­зи кос­ми­чес­ки об­ра­зи пространствено! Боговете мо­гат да си пред­с­та­вят ля­ва­та ръ­ка и ней­но­то про­тя­га­не напред, съ­от­вет­но дяс­на­та ръ­ка и ней­но­то про­тя­га­не напред. Но то­ва до ко­ето дос­ти­га са­мо човекът, е съприкосновението! Да, Боговете мо­гат да жи­ве­ят в ус­т­ре­ме­ния пог­лед на ля­во­то око, в ус­т­ре­ме­ния пог­лед на дяс­но­то око. Човекът оба­че мо­же да си пред­с­та­ви и из­жи­вее тях­на­та сре­ща в пространството. А Михаил на­ис­ти­на от­п­ра­вя своя взор на­до­лу към Земята. И при­съ­еди­ня­вай­ки се към това, до ко­ето чо­век дос­ти­га в сво­ето чис­то мис­ле­не и в сво­ята чис­та воля, Михаил мо­же да пре­не­се го­ре в бо­жес­т­ве­ни­те све­то­ве за­во­ева­ни­ята на зем­ни­те хо­ра и на­й-­ве­че на ду­хов­но оза­ре­ни­те им пред­с­та­ви за пространството.

Ако хо­ра­та не би­ха из­во­юва­ли ду­хов­но оза­ре­ни­те си пред­с­та­ви за про- странството, ако би­ха ос­та­на­ли в ан­т­ро­по­ло­ги­ята и не би­ха ис­ка­ли да при­емат Антропософията, те би­ха ос­та­на­ли из­вън епо­ха­та на Михаил. Тогава Михаил би се от­тег­лил от сво­ята ми­сия и би за­не­съл на Боговете след­но­то крат­ко послание: Човечеството ис­ка да се от­де­ли от Боговете!

Но ако Михаил ис­ка да за­не­се го­ре ед­но ис­тин­с­ко послание, той тряб­ва да каже: По вре­ме на мо­ята епоха, ма­кар и да­леч от ду­хов­ния свят, хо­ра­та ус­пя­ха да раз­ви­ят прос­т­ран­с­т­ве­ния усет, раз­ви­ха чис­то­то и оду­хот­во­ре­но прос­т­ран­с­т­ве­но мислене, из­диг­на­ха го в свръх­се­тив­ни­те сфери, та­ка че ние мо­жем да при­емем хо­ра­та от­но­во при нас, за­що­то те сля­ха тях­но­то мис­ле­не и тех­ни­те пред­с­та­ви с на­ше­то мис­ле­не и на­ши­те предста- ви.

Да, ако хо­ра­та ми­нат по ета­пи­те на сво­ето пра­вил­но развитие, на Ми- хаил не ще се на­ло­жи да го­во­ри пред Боговете: За съжаление, хо­ра­та

свик­на­ха да се вто­рач­ват в света, да го при­емат в аб­с­т­рак­т­но­-п­рос­т­ран­с­т­вен смисъл, и да пре­зи­рат всичко, ко­ето жи­вее един­с­т­ве­но във времето.

Но ако хо­ра­та ис­кат да пос­тиг­нат сво­ята край­на зем­на цел, Михаил ще каже: Ето, хо­ра­та по­ло­жи­ха уси­лия и от­но­во вмък­на­ха „времето" в „про- странството", от­но­во вмък­на­ха свръх­се­тив­ния елемент, ка­то по то­зи на­чин - без да са вто­ра­че­ни в аб­с­т­рак­т­ния прос­т­ран­с­т­вен свят и без да при­емат удоб­ни­те ко­мик­си на 20 век - те от­но­во разбраха, че тех­ни­ят жи­вот е не­раз­дел­но свър­зан с жи­во­та на Боговете.

И на­ли усе­ща­те то­зи ве­лик миг, скъ­пи мои приятели, че ако от ду­ха на Посвещението блик­не ед­на ис­тин­с­ка Антропософия, тя ще но­си в се­бе си и из­га­ря­ща­та тре­во­га по от­но­ше­ние на ед­но кос­ми­чес­ко дело, из­га­ря­ща­та тре­во­га по от­но­ше­ние на ед­на кос­ми­чес­ка задача, ко­ято тряб­ва да бъ­де ре­ше­на за­ед­но с Боговете. Общо взето, в днеш­на­та епо­ха не­ща­та се свеж­дат до следното: да­ли ние ще по­ис­ка­ме да вло­жим в сър­ца­та си за­ро­ди­ша на бъ­де­що­то раз­ви­тие ка­то ед­на об­ща с Боговете кос­ми­чес­ка перспектива, или ние ня­ма да по­ис­ка­ме да вло­жим то­зи зародиш!

И ако се замислите, скъ­пи мои приятели, кол­ко мно­го оз­на­ча­ва всич­ко това, Вие ще по­чув­с­т­ву­ва­те с как­ва не­по­ко­ле­би­ма се­ри­оз­ност и с как­во пос­то­ян­с­т­во тряб­ва да ра­бо­тим вър­ху оне­зи ду­шев­ни качества, с чи­ято по­мощ бих­ме мог­ли да пре­вър­нем Антропософията в сре­ди­щен цен­тър на на­ши­те чо­веш­ки представи!