Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Както ве­че видяхте, ду­хов­ни­ят за­кон на съв­ре­ми­ето нас­той­чи­во изис­к­ва от нас да се за­поз­на­ем с от­дел­ни важ­ни ис­ти­ни и фак­ти от ду­хов­ния свят. И аз тряб­ва­ше мно­гок­рат­ни да подчертавам: Възгледите, ко­ито днеш­но­то чо­ве­чес­т­во на­ми­ра за из­вън­ред­но удобни, след вре­ме ще се ока­жат съ­вър­ше­но неприложими. Защо? За да от­го­во­рим на то­зи въпрос, ние тряб­ва да вник­нем в ос­но­ва­та на не­ща­та и са­мо то­га­ва ще сме в със­то­яние - с по­до­ба­ва­ща се­ри­оз­ност и дос­тойн­с­т­во - да се свър­жем с импулсите, ко­ито се да­ват на днешна­та епо­ха с ог­лед раз­ви­ти­ето на ця­ло­то Земно човечество. Може би това, ко­ето ис­кам да из­не­са днес пред Вас, ще бъ­де ка­й-­доб­ре разбрано, ако за из­ход­на точ­ка взе­ма един об­що­из­вес­тен факт. Вие знаете, че Четвъртият сле­дат­лан­т­с­ки кул­ту­рен пе­риод за­поч­на през 8 век пре­ди Мистерията на Голгота и за­вър­ши през 15 век след Мистерията на Голгота. През та­зи Четвърта кул­тур­на епо­ха чо­ве­кът се на­ми­ра­ше в съвсем дру­ги от­но­ше­ния с външ­ния свят, от­кол­ко­то сега, в Петата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха. Аз чес­то съм заявявал: Развитието на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да бъ­де при­ема­но от нас из­вън­ред­но сериозно. Душите се про­ме­нят в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен от­кол­ко­то пред­по­ла­гат хората, и са­мо удоб­ни­ят шаб­лон в мис­ле­не то поз­во­ли да се стиг­не до об­що­раз­п­рос­т­ра­не­но­то мнение: в чо­веш­ки­те ду­ши всич­ко е та­ка ус­т­ро­ено - естес­т­ве­но и в древ­на Гърция - как­то днес. Обаче се­га аз бих ис­кал да по­го­во­ря тък­мо за то­ва ду­шев­но устройство, и по­-точ­но за от­но­ше­ни­ето на ду­ши­те към външ­ния свят.

Разбира се, при­вик­на­ли­ят с удоб­с­т­во­то чо­век ще каже: Гърците и рим­ля­ни­те въз­п­ри­ема­ха се­тив­ния свят око­ло се­бе си, ние съ­що въз­п­ри­ема­ме се­тив­ния свят око­ло нас, та­ка че тук ня­ма ни­как­ва съ­щес­т­ве­на раз­лика. - Обаче раз­ли­ка има, скъ­пи мои приятели, и тя е мно­го съществена! Дне- шният човек, кой­то е ед­ва в нача­ло­то на Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха,
въз­п­ри­ема се­тив­ния свят по съв­сем друг на­чин от­кол­ко­то нап­ример древ­ния грък. Древният грък съ­що виж­да­ше цветове, съ­що чу­ва­ше зву- ци; оба­че с по­мощ­та на цве­то­вете той виж­да­ше и ду­хов­ни Същества; той не раз­миш­ля­ва­ше за ду­хов­ни­те Същества; бла­го­да­ре­ние на то­ва, ко­ето бя­ха цветовете, не­му се от­к­ри­ва­ха са­ми­те ду­хов­ни Същества.

В мо­ята кни­га "Загадките на философията"*18 аз се опи­тах да обяс­ня тък­мо та­зи осо­бе­ност на гръц­ко­то светоусещане. Съвременният чо­век "изработва" сво­ите мисли, той раз­съж­да­ва за тях и ги мисли. Древният грък не раз­съж­да­ва­ше вър­ху мислите, за­що­то той ги виждаше. Те на­пи­ра­ха сре­щу не­го от това, ко­ето го за­оби­ка­ля­ше в се­тив­ния свят. Окол- ният свят не бе­ше прос­то син или червен, а Синьото и Червеното му на­шеп­ва­ха оне­зи мисли, до ко­ито той дос­ти­га­ше по-късно. Всичко то­ва по­раж­да­ше ед­на ин­тим­на и братска бли­зост меж­ду све­та и човека. Човекът жи­ве­еше с дъл­бо­ко­то и сил­но чувство: Целият то­зи се­ти­вен свят око­ло мен е на­се­лен и про­тъп­кан с ду­хов­ни Същества. И то­ва има­ше не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с ду­шевна­та организация, с ця­лос­т­но­то ду­шев­но ус­т­ройс­т­во на чо­ве­ка от Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха.

Вие доб­ре помните, че в раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя тряб­ва да раз­г­ра­ни­ча­ва­ме ня­кол­ко го­ле­ми епо­хи - след пър­ва­та и вто­ра­та след­ва Лемурий- ската епоха, Атлантската епоха, на­ша­та съв­ре­мен­на (сле­дат­лантска) епо­ха и още две пред­с­то­ящи епохи. Може да се ка­же­,че по вре­ме на Атлант- ската епо­ха как­то Земята, та­ка и човекът, се на­ми­ра­ха в сре­да­та на сво­ето развитие. Дотогава - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - всич­ко се на­ми­ра­ше в един неп­ре­къс­нат растеж, в ед­но неп­ре­къс­на­то развитие. В из­вес­тен смисъл, от Атлантската епо­ха насам, не­ща­та са съв­сем други. Това се от­на­ся съ­що и за Земята: Когато днес стъп­ва­ме по по­върхнос­т­та на на­ша­та пла­не­та - чес­то съм го спо­ме­на­вал - ние стъп­ва­ме вър­ху ед­на себе- раздробяваща, се­бе раз­па­да­ща се материя, вър­ху нещо, ко­ето - срав­не­но с рас­теж­ни­те про­це­си през ми­на­ли­те епо­хи - съв­сем не из­г­леж­да ка­то про­дъл­же­ние на все­об­щия гра­ди­вен процес, а ка­то не­що свър­за­но с един все­общ раз­паден процес. До сре­да­та на Атлантската епо­ха Земята бе­ше ка­то един буй­но и сме­ло из­рас­т­ващ организъм. Но после, ако мо­га та­ка да се изразя, Земята се осея с пукнатини, ска­лис­ти хребети, про­пас­ти и т. н., и едва пос­ле въз­ник­на­ха днеш­ни­те кон­ту­ри на планините. Днес то­зи въз­г­лед се под­дър­жа не са­мо от ан­т­ро­пософията. Дори външ­на­та и офи­ци­ал­на наука, ве­че се досеща: на­ша­та съв­ре­мен­на Земя е ед­на раз­д­ро­бя­ва ща се, раз­ла­га­ща се планета, ко­ято вър­ви към своя край. Зюс*19 е под­чер­тал то­ва в прек­рас­на­та си кни­га "Обликът на Земята". В об­щи ли­нии та­зи сме­ла кни­га на Зюс об­х­ва­ща всичко, ко­ето мо­дер­на­та на­ука твърди за "облика" на Земята, ба­зи­рай­ки се на мно­гоб­рой­ни ге­оло­гич­ни и би­оло­гич­ни факти. И как­то казах, чер­пей­ки са­мо от фак­ти­те на офи­-­
циал­на­та наука, Зюс стиг­на до убеждението, че ние се дви­жим вър­ху една раз­па­да­ща се, за­ги­ва­ща планета.

Обаче съ­що­то ва­жи и за всич­ки творения, до­кол­ко­то те оби­та­ват Земята в ед­но или дру­го фи­зи­чес­ко тяло. Те са в ед­но низ­хо­дя­що развитие, ко­ето - об­що взе­то - про­дъл­жа­ва от сре­да­та на Атлантската епо­ха на сам. Обаче в са­мо­то низ­хо­дя­що раз­ви­тие е на­ли­це и ед­но въл­но­об­раз­но дви- жение, ко­ето съ­щес­т­ву­ва под фор­ма­та на из­вес­т­ни повторения. И ние ще сме прави, ако заявим: По вре­ме на Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха - т. е. Гръцко-римската -, ста­на един вид пов­то­ре­ние на това, ко­ето бе­ше по вре­ме на са­ма­та Атлантска епоха. Така че вклю­чи­тел­но до раз­ц­ве­та на Гърция, у чо­ве­ка все още не се за­бе­ляз­ва­ха ни­как­ви външни про­яви от стра­на на низ­хо­дя­що­то му развитие. Гръцката кул­ту­ра все още бе­ше за­па­зи­ла ед­на съ­вър­шена хар­мо­ния меж­ду ду­ша­та и тя­ло­то на човека. Естествено, хар­мо­ни­ята бе­ше на­й-­съ­вър­ше­на в сре­да­та на Атлантската епоха. Обаче в Гърция та­зи хар­мо­ния се повтори. Ние мно­гок­рат­но сме об­съж­да­ли въп­ро­са за ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во на древ­ни­те гърци, мно­гок­рат­но сме се спи­ра­ли на гръц­ко­то изкуство, по­соч­вайки че то се раз­ви­ва от съв­сем дру­ги импулси, ко­ито ня­мат ни­що об­що с из­кус­т­во­то на по­-къс­ни­те народи. Древният грък нап­ри­мер все още чув­с­т­ву­ва­ше фор­ми­ра­щи­те въз­дейс­т­вия на етер­ни­те си­ли спря­мо човека, той не се нуж­да­еше от мо­де­ли - как­то съв­ре­мен­ни­ят ев­ро­пе­ец - за­що­то чув­с­т­ву­ва­ше фор­ма­та в се­бе си. Изобщо по вре­ме на гръц­ка­та култура, чо­веш­ко­то тя­ло се на­ми­ра­ше в не­пос­ред­с­т­ве­но­-п­рос­т­ран­с­т­ве­ни отно­ше­ния с външ­ния свят. Връзката меж­ду чо­ве­ка и не­го­ва­та прос­т­ран­с­т­ве­на сре­да бе­ше мно­го дълбока. С на­ча­ло­то на Петата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха не­ща­та се промениха. Колкото и стран­но да Ви проз­вучи, но е та­ка­:Д­нес ние не ид­ва­ме на света, за да се гри­жим за на­ше­то тяло, за на­ша­та организация. Разбира се, ние про­дъл­жа­ва­ме да се инкарнираме, оба­че не за да по­доб­ря­ва­ме на­ша­та организация, тъй ка­то тя има­ше ве­че сво­ята вър­хо­ва точ­ка през Атлантската епоха. Тогава,а и по-късно, чо­веш­ки­те те­ла стиг­на­ха мак­си­мал­но­то съвършенство, как­во­то изоб­що мо­же да се пос­тиг­не на Земята. Една по­-ви­со­ка сте­пен на съ­вър­шен­с­т­во чо­веш­ки­те те­ла ще пос­тиг­нат ед­ва на Бъдещия Юпитер. Ние впро­чем сме тук, за да се свързва­ме все по­ве­че и по­ве­че с ед­но низ­хо­дя­що развитие; ние се инкарнираме, за да тру­па­ме опит­нос­ти именно в не­съ­вър­ше­ни­,раз­па­да­щи се и уми­ра­щи чо­веш­ки тела. Естествено, те­зи из­ра­зи са твър­де силни. Обаче това, ко­ето раз­ви­ва­ме в ду­ше­вен смисъл, ние не го пре­на­ся­ме как­то по­-ра­но в по­ле­то на фи­зи­чес­ко­то тяло. Занапред то­зи факт ще има важ­ни по­ле­ди­ци за ево­лю­ци­ята на човека.

През ап­рил та­зи го­ди­на в Цюрих по­чи­на един за­бе­ле­жи­те­лен човек: Франц Брентано*20. Част от мо­ите спо­ме­ни за Франц Брентано Вие ще
на­ме­ри­те в из­ли­за­ща­та нас­ко­ро кни­га "Върху за­гад­ки­те на ду­ша та"*21. Книгата е за­мис­ле­на в три час­ти и ед­но приложение. В пър­ва­та част по­каз­вам съ­от­но­ше­ни­ето между ан­т­ро­по­ло­ги­ята и антропософията; във вто­ра­та част се спи­рам на сблъ­съ­ка меж­ду днеш­ния т. н. об­разо­ван свят и антропософията, ка­то при­бяг­вам до ин­ди­ви­да Макс Десоар*22, и нак­рая раз­г­леж­дам пси­хо­логи­ята на Франц Брентано и по­-точ­но как то­зи из­тън­чен дух - въп­ре­ки че ос­та­на в око­ви­те на офи­ци­ал­на­та на­ука - се приб­ли­жи не­ве­ро­ят­но бли­зо до антропософията. В при­ло­же­ни­ето да­вам нак­рат­ко под­роб­нос­ти за съв­ре­мен­ни­те отношения; впро­чем те би­ха мог­ли да ста­нат пред­мет на дос­та книги. Тази но­ва кни­га за мис­лих в съв­сем крат­ки и сби­ти глави, тъй ка­то на­ша­та все по­-теж­ка и по­-мъ­чи­тел­на дейс­т­ви­тел­ност сякаш не поз­во­ля­ва да го­во­рим дълго. Така чо­век има чув­с­т­во­то­: тук в из­вес­тен сми­съл е на­пи­са­но нещо, което при­ли­ча на завещание.

Да, скъ­пи мои приятели, на­ред с мно­го дру­ги не­ща­,Ф­ранц Брентано на­пи­са и ед­но есе вър­ху ге­ни­ал­ността. Особеното в то­ва есе беше, че Франц Брентано прос­то не по­же­ла да дис­ку­ти­ра вър­ху по­ня­ти­ето "ге­ниалност" Според Брентано ду­шев­ни­те ка­чес­т­ва и им­пул­си на ге­ния не се раз­ли­ча­ват от те­зи на дру­ги­те хора­,са­мо че по­каз­ват по­-го­ля­ма бър- зина, под­виж­ност и т.н., ка­къв­то е слу­ча­ят нап­ри­мер с паметта, асо­циа- тив­на­та го­тов­ност и т. н. Франц Брентано не се оп­ря на тра­ди­ци­он­ни­те по­ня­тия за гения; те впро­чем са пре­ка­ле­но мъг­ли­ви и не са друго, ос­вен удоб­ни и из­тър­ка­ни шаб­ло­ни на съв­ре­мен­но­то мислене. Общо взе то­,мо­жем да кажем: Начинът, спо­ред кой­то Брентано де­фи­ни­ра гения, изоб­що не съв­па­да с това, ко­ето гени­ят бе­ше досега, оба­че той съв­па­да с това, ко­ето ге­ни­ят ще бъ­де утре! В своя до­се­га­шен смисъл, в сво­ите до­се­гаш­ни параметри, ге­ни­ят не мо­же да вър­ви напред. На как­во се опи­ра­ха ге­ни­ите в миналото? Те се опи­ра­ха на това, че ду­ши­те все още при­те­жа­ва­ха си­ла­та да из­в­ли­чат им­пул­си от нас­лед­с­т­ве­на­та маса, от възпитанието, и да ги "вкарват" в тялото; та­ка че ма­кар и в не­съз­на­ван вид, интуиции- те, инспирациите, има­ги­на­ци­ите на ге­ния ид­ва­ха от тялото. Докато чо­веш­ко­то тя­ло бе­ше по пъ­тя на сво­ето въз­хо­дя­що раз­витие, ге­ни­ят бе­ше свър­зан с него, с тялото. Обаче с ру­ша­що­то се и за­ги­ва­що тя­ло на бъде- щето, всич­ко ще се промени. Занапред чо­веш­ка­та ге­ни­ал­ност ще се про­яви по та­къв начин, че душите, ко­ито в бъ­де­ще ще се на­ри­чат гениални, тряб­ва да нав­ля­зат още по­-дъл­бо­ко в про­це­си­те на ду­хов­ния свят; то­га­ва те ще из­в­личат им­пул­си­те не от не­осъз­на­ва­ни­те об­лас­ти на тялото, а имен­но от дъл­бо­ко­то си про­ник­ва­не в ду­хов­ния свят. Да,между това, ко­ето бе­ше раз­ви­тие на ми­на­ло­то и то­ва­,ко­ето ще бъ­де раз­ви­тие на бъде- щето, ние вижда­ме тък­мо то­зи феномен: пре­об­ра­зя­ва­не­то на гения. Бих- ме мог­ли да допълним: В ми­на­ло­то ге­ни­ят дойде от тялото, а това, ко­ето

Един чо­век ка­то Брентано, кой­то вник­на в тай­ни­те на съв­ре­мен­на­та епоха, ус­пя да раз­бе­ре много; съ­що както и Зюс от своя стра­на прозря, че Земята е в про­цес на ед­но бав­но умиране.

Обаче на как­во се ос­но­ва­ва всич­ко това? То се ос­но­ва­ва на факта, че от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към окол­ния свят е ве­че съв­сем друго. Днес прос­т­ран­с­т­ве­ни­ят свят не го­во­ри на чо­ве­ка така, как­то преди, ко­га­то не­гово­то тя­ло бе­ше - та­ка да се ка­же - един свеж и млад организъм. Днес прос­т­ран­с­т­ве­ни­ят свят не пре­доста­вя Духа в ръ­це­те на човека. Днес цве­то­ве­те не се об­ръ­щат към чо­ве­ка ка­то еле­мен­ти на ду­хов­ния свят, зву­ци­те съ­що не го про­низ­ват ка­то еле­мен­ти на ду­хов­ния свят; зву­ци­те се но­сят на­око­ло ка­то ме­ха­нич­ни виб­ра­ции от един или друг вид материя. Човешката ду­ша се приб­ра навътре; око­ва ко­ето съ­щес­т­ву­ва в човека, ста­на по-затворено, по-дълбоко. Това е за­бе­ле­жи­тел­но твърдение, нали? - по­вър­х­нос­т­ни­ят, п­лит­ки­ят чо­век на на­ша­та съв­ре­мен­ност ста­на по-вглъбен, по-дълбок. Но та­ка е - той на­ис­ти­на ста­на по-вглъбен, по-дълбок. А па­ра­док­сал­но­то тук се крие в обстоятелството, че по от­но­ше­ние на повърх- ностния, три­виален епи­гон на съв­ре­мен­на­та епоха, мо­же да се твърди: той е по­вър­х­нос­тен имен­но за­що­то - в се­гаш­на­та си ин­кар­на­ция - прос­то не мо­же да стиг­не до ис­тин­с­ка­та дъл­бо­чи­на на сво­ята соб­с­т­ве­на лич- ност. Той изоб­що не на­соч­ва вни­ма­ни­ето си към сво­ята соб­с­т­ве­на лич- ност, не раз­ви­ва си­ла­та за себепознанието.

Ето защо, ко­га­то един чо­век ду­хов­но об­гър­не света, той виж­да не­що странно: По све­та се дви­жат хора, които всъщ­ност не са те самите. Разбира се, то­ва зву­чи твър­де радикално, но е така. Духовният из­с­ле­до­вател виж­да бро­де­щи тела, чи­ито ду­ши не са на­пъл­но вътре. Защо? Просто за­що­то те­зи ду­ши не са из­п­ра­вени по­ве­че пред за­да­ча­та да зав­ла­де­ят док­рай фи­зи­чес­ки­те тела, ко­ито са ми­на­ли ве­че в низ­хо­дя­що раз­витие, в упадък; те са из­п­ра­ве­ни пред за­да­ча­та да се под­гот­вят за това, ко­ето ще се осъ­щес­т­ви на Бъдещия Юпитер. Нашите ду­ши ве­че са вгле­да­ни в да­леч­но­то бъ­де­ще и се под­гот­вят за него. И чо­ве­кът тряб­ва да вър­ви към се­бе­опоз­на­ние са­мо с ог­лед на то­зи факт, са­мо с ог­лед на та­зи ситуация. Дълбоко в се­бе си ние се гот­вим да раз­бе­рем Христовите думи: "Моето цар­с­т­во не е от то­зи свят". Обаче хо­ра­та ще стиг­нат до раз­би­ра­не­то на та­зи ис­ти­на мно­го бавно. Въпреки на­ша­та плит­ка и по­вър­х­нос­т­на душевност, ние сме все по­-мал­ко и по­-мал­ко от то­зи свят, ко­ето оба­че не тряб­ва да се смес­ва с не­що съв­сем друго. Като пок­лонник на Ницше, чо­век лес­но би по­вяр­вал на те­зи "си­не­оки бестии", ко­ито про­по­вяд­ва­т: ­Ние сме ве­че в ду­ховния свят, ние не при­над­ле­жим към фи­зи­чес­кия свят. На тях впро­чем тряб­ва да се отговори: Да, това, което са­ми

И ако то­ва не бе­ше така, скъ­пи мои приятели, ця­ла­та ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во­то ще­ше да тръг­не по лош път. Ако чо­ве­кът бе­ше пре­доп­ре­де­лен да ос­та­не един­с­т­ве­но в рам­ки­те и традициите, за­ве­ща­ни от гърците, ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то ще­ше да пострада. Едно окул­т­но изследване, ус­т­ре­ме­но към ця­лос­т­но­то проуч­ва­не на чо­веш­кия род и не­го­ви­те ево­лю­ци­он­ни за­ко­но­мер­нос­ти - кол­ко­то и стран­но да зву­чи - ни от кри­ва ед­на по­ра­зя­ва­ща­,­ед­на смай­ва­ща истина: Общо взето, още в сед­мо­то хи­ля­до­ле­тие же­ни­те пос­те­пенно ще ста­нат безплодни. Да, ето кол­ко да­леч ще стиг­нат те­ла­та в сво­ето опус­то­ши­тел­но смък­ва­не надолу: През сед­мо­то хи­ля­до­ле­тие же­ни­те ще ста­нат безплодни! Замислете се добре: Ако чо­ве­кът би ос­та­нал на се­гаш­на­та степен, ако би про­дъл­жил да из­жи­вя­ва све­та един­с­т­ве­но в от­но­ше­ни­ята меж­ду ду­шев­ни­те си тре­пе­ти и фи­зи­чес­ко­то тяло, то­га­ва той ня­ма­ше да има по­ве­че мяс­то на Земята. И още пре­ди из­ти­ча­не­то на пос­лед­ни­те Земни епохи, ще ста­не така, че же­ни­те ня­ма да мо­гат да раж­дат деца. Ето за­що чо­ве­кът трябва да се свър­же по друг на­чин със Земята. Последните епо­хи от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята ще прину­дят чо­ве­ка - ма­кар и да е все още в не­й­ни­те пре­де­ли - да се от­ка­же от фи­зи­чес­ко­то тяло. Съществувани­ето е мно­го по-тайнстве- но, от­кол­ко­то си го пред­с­та­вят по­вър­х­нос­т­ни­те ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни те­ории на нашия век.

И всич­ки те­зи неща, скъ­пи мои приятели, бя­ха ин­с­тин­к­тив­но до­ло­ве­ни в края на Четвъртата и в на­ча­ло­то на Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Не мал­ко хо­ра се опи­та­ха да от­гат­нат по­со­ка­та­, по ко­ято на­ша­та Пета след ат­лан­т­с­ка епо­ха тряб­ва­ше да по­еме сво­ето развитие. Обаче те ряд­ко сти­га­ха до там, че да раз­бе­рат са­ми­те се­бе си. Замислете се вър­ху наг­лед жес­то­ко­то уче­ние на Августин, върху жес­то­ко­то уче­ние на Калвин: в сми- съл, че ед­на част от хо­ра­та е пре­доп­ре­де­ле­на за спасение, а дру­га - за проклятие; ед­на част ус­т­ре­ме­на към доброто, дру­га - към злото. Да, та­ки­ва уче­ния съ­щес­т­ву­ва­ха срав­ни­тел­но до скоро, и те из­г­леж­да­ха на­ис­ти­на жестоки. И въп­ре­ки това, за ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел те не бя­ха
съвър­ше­но погрешни, как­то впрочем не е из­ця­ло пог­реш­но и всичко, ко­ето на пръв пог­лед из­г­леж­да без­на­деж­д­но погрешно. Епохата на Авгу- стин, а и след­ва­щи­те сто­ле­тия до­пус­на­ха ед­но теж­ко обър­к­ва­не по от­но­ше­ние на чо­веш­ка­та ду­ша и човеш­кия Дух. Вие зна­ете - на все­лен­с­кия съ­бор в Константинопол чо­веш­ки­ят Дух бе­ше пре­мах­нат или - така да се ка­же - дет­ро­ни­ран от пи­едес­та­ла на чо­веш­ко­то тяло.

Представете си, че на­вън сре­ща­те един човек, а след не­го - друг; и спо­ред уче­ни­ето на Августин, Вие може да заявите: еди­ни­ят е пре­доп­ре­де­лен за доб­ро­то­, д­ру­ги­ят за злото. Обаче, скъ­пи мои приятели, то­ва се от­на­ся до външ­ни­те обвивки, до фи­зи­чес­ко­то тяло, то не се от­на­ся до са­ма­та индивидуалност! За са­ма­та индивидуалност, уче­ни­ето на Августин - а и ця­ла­та то­га­ваш­на епо­ха - не ус­пя­ха да ка­жат нищо. Ако днес ня­кой ви­ди пред се­бе си оп­ре­де­лен брой чо­веш­ки същества, той мо­же да за­яви (раз­би­ра се, то­ва има своя сми­съл в по­-но­во време, при древ­ни­те гър­ци то не би има­ло ни­ка­къв смисъл). Тук пред се­бе си аз имам не кол­ци­на чо­веш­ки души; ес­тес­т­ве­но те са ко­ва­чи на тех­ни­те соб­с­т­ве­ни съдби; ни­как­ва фа­тал­на не­об­хо­димост не се из­п­ра­вя по тех­ния път. Обаче те­зи ду­ши жи­ве­ят в тела, ко­ито са пре­доп­ре­де­ле­ни за добро, или за зло. И в хо­да на Земната ево­лю­ция хо­ра­та ще бъ­дат все по­-мал­ко год­ни да осъ­щес­т­вя­ват сво­ето ду­шевно раз­ви­тие ус­по­ред­но със сво­ето те­лес­но развитие. Защо ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност тряб­ва да се ин­кар­ни­ра в тяло, ко­ето спо­ред ця­ла­та си кон­с­т­рук­ция е ус­т­ре­ме­но към злото? Човекът, впрочем, мо­же да се прис­по­соби доб­ре­, тък­мо за­що­то ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та не е ве­че в пре­диш­на­та дъл­бо­ка и све­ще­на връз­ка с фи­зи­чес­кото тяло. Ето още ед­на труд­на и не­удоб­на истина, ко­ято оба­че ние тряб­ва да пог­лед­нем пра­во в очите.

Накратко, обо­со­бя­ва­не­то и - та­ка да се ка­же - "оттеглянето" на чо­ве­ка от външ­ния свят, нап­ред­ва все пове­че и повече. И ние сме длъж­ни да при­емем то­зи факт на­пъл­но сериозно: през пос­лед­ни­те епо­хи на Земно­то развитие, чо­ве­кът все по­ве­че ще се от­тег­ля от външ­ния свят. Обаче - как­то чес­то съм под­чер­та­вал - хо­ра­та ще се об­лъх­нат от ве­ли­чи­ето на те­зи фак­ти ед­ва след про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от време. И все пак тези фак­ти дейс­т­ву­ват вър­ху чо­веш­ко­то познание. Виждате ли, ко­га­то днес раз­г­леж­да­ме хо­ра­та спо­ред външния им облик, пред нас зас­та­ва един образ. А ко­га­то ги раз­г­леж­да­ме не спо­ред външ­ния им облик, то­гава пред нас зас­та­ва друг образ. Тези два об­ра­за днес не съвпадат, а за­нап­ред ще съв­па­дат все по­-мал­ко и по-малко. Днешният чо­век не тряб­ва да раз­чи­та на това, ко­ето му да­ва външ­ни­ят свят; днеш­ни­ят чо­век е длъ­жен да из­ко­ве съв­сем но­ви по­ня­тия и да из­г­ра­ди сво­ята лич­ност съ­об­раз­но он­зи зами- съл, спо­ред кой­то Духът ра­бо­ти вър­ху него.

Занапред та­ки­ва по­ня­тия са нуж­ни осо­бе­но в политиката, со­ци­ал­ния жи­вот и т. н., но пре­ди всич­ко в об­ластта на възпитанието. Наистина, окол­ни­ят свят пред­ла­га твър­де мно­го понятия, но те не са дос­та­тъч­ни за то- ва, от ко­ето чо­ве­кът се нуждае. От тук ид­ват и незадоволителните, неп­рав­до­по­доб­ни­те по­ли­ти­чес­ки и со­ци­алис­ти­чес­ки те­ории на съвремието. Хората ис­кат да се про­из­на­сят вър­ху не­ща­та един­с­т­ве­но с ог­лед на фи­зи­чес­кия свят, те не поз­во­ля­ват да бъ­дат ин­с­пи­ри­ра­ни от ду­хов­ния свят. Ето за­що всич­ки те­зи теории и по­ли­ти­чес­ки прог­ра­ми са неправдопо- добни. Ние не жи­ве­ем в ед­на епоха, ко­ято мо­же да се ръ­ко­води от по­ли­ти­чес­ки­те прог­ра­ми на Удроу Уилсън. Нашата епо­ха нас­то­ятел­но изис­к­ва "све­тов­на програма" от съв­сем друг произход. Днес не друг, а Духът тряб­ва да ръ­ко­во­ди тези, ко­ито пра­вят "све­тов­ни­те прог­рами".

Обаче хо­ра­та съв­сем не са склон­ни да до­пус­нат в съз­на­ни­ето си те­зи дъл­бо­ки истини. Те твър­де бав­но се прев­ръ­щат в хо­ра на Петата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха и ис­кат да раз­съж­да­ват ка­то хо­ра на Четвъртата сле­дат- лан­т­с­ка епоха. Да, по вре­ме на древ­на Гърция то­ва бе­ше не­що велико, не­що хармонично. Да раз­съж­да­ва ка­то гръ­к, д­нес е пъл­но без­с­мис­лие за човека, по­не­же окол­ни­ят фи­зи­чес­ки свят да­ва­ше на гър­ка всичко, от ко­ето се нуж­да­еше той. Днес то­зи свят не да­ва на чо­ве­ка нищо. И аз бих же­лал да добавя, че в из­вес­тен сми­съл нав­ся­къ­де е про­ник­на­ла ед­на враждебност, ед­на ом­ра­за - ко­ито са са­мо об­рат­на­та стра­на на ужаса, на ужа­са пред но­во­то и ду­хов­но вник­ва­не в чо­веш­ко­то същество. Нашият съв­ре­мен­ник пред­по­чи­та да ос­та­не при външ­ния об­лик на нещата. А по то­зи на­чин ид­ват са­мо реминисцении, ко­ито ос­та­ват имен­но са­мо реми- нисцении, не­под­в­лас­т­ни на чо­веш­ка­та сила.

Ето и още ед­но ин­те­рес­но явление, ко­ето Ви мо­ля да раз­бе­ре­те правил- но: Днес хо­ра­та оби­чат да пра­вят събрания, то­ва е всеизвестно. Предста- вете си, че ня­къ­де са съб­ра­ни де­сет или два­де­сет ум­ни глави, но духов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во не е всред тях. Епигоните са ве­че там - на пър­ви­те редове; но къ­де са ис­тин­с­ки­те глави? Те са скрити! Обаче тези, ко­ито шу­мят на събранията, не зна­ят ни­що за тях. И лес­но мо­же да се слу­чи - как­то със събранията, та­ка и с от­дел­ни­те хо­ра -, че в тях се задвижват, ка­то ча­сов­ни­ков механизъм, от­давна из­но­се­ни и ста­ри идеи. фи­зи­чес­ки­те гла­ви се тре­сат от старите, из­но­се­ни идеи. За всич­ко онова, ко­ето е в съ­от­ветс­т­вие с но­во­то време, те не ис­кат и да знаят. Иначе те­зи ав­то­ма­тич­но дейс­т­ву­ва­щи мо­зъ­ци приемат всичко. Виждате ли, нас­ко­ро в Лон- дон през 1912 бе­ше ос­но­ва­на ед­на съв­сем но­ва наука: ев­ге­ни­ка­та (об­щоп­ри­ето е за на­й-­тъ­пи­те не­ща да но­сят и на­й-г­ръм­ки имена). Идеите на та­зи ев­ге­ни­ка са взе­ти от мозъците, не от душите, а от мозъците. И как­во ис­ка тя­,та­зи евгеника? Тя ис­ка да оси­гу­ри за­нап­ред са­мо нормал­ни и здра­ви чо­веш­ки поколения, тя се стре­ми да пре­мах­не всич­ки не­пъл­но­-

Обаче то­зи пра­зен шум, скъ­пи мои приятели, мо­же да се до­ло­ви и в ед­на съв­сем дру­га област. Износени и ста­ри идеи има навсякъде. Но в бор­ба­та си сре­щу тих, сре­щу пре­съх­на­ли­те и втвър­де­ни мозъци, чо­веш­ка та ду­ша тряб­ва да ук­ре­пи сво­ите сили. Само то­га­ва тя ще раз­бе­ре ан­т­ро­по­со­фи­ята и това, ко­ето ан­т­ро­по­софи­ята го­во­ри за чо­веш­ка­та индивидуал- ност. Вероятно сте за­поз­на­ти с пре­тен­ци­ята на т.н. "пси­хо­па­то­логия". Днес е дос­та­тъч­но чо­век да на­пи­ше ед­но доб­ро стихотворение, за да

Естествено, днеш­ни­ят ма­те­ри­али­зъм пре­чи на хо­ра­та да стиг­нат лес­но до раз­би­ра­не­то на те­зи неща. И въпре­ки това, те тряб­ва да бъ­дат казани, за­що­то от­го­ва­рят на истината. Занапред ще се окаже, че всич­ки стреме- жи, ко­ито не ид­ват от ду­хов­ния свят, във­ли­чат хо­ра­та в хаоса. С те­зи фа- к­ти тряб­ва да се съобразяваме.

Скъпи мои приятели, ка­зах те­зи неща, не за да очер­та­вам ед­но или дру­го становище; от чис­то ме­ди­цин­с­ка глед­на точ­ка не­ща­та са пос­та­ве­ни как­то трябва; сре­щу тих ня­ма как­во да се възрази. Но от чис­то ме­ди­цинска глед­на точ­ка мо­же да се нап­ра­ви и дру­го - мо­гат да се под­бе­рат оп­ре­де­ле­ни мес­та от Евангелията и да се обяс­нят така, ся­каш са въз­ник­на­ли от бо­лес­т­ни­те прис­тъ­пи на Христос! Такава кни­га ве­че е на­пи­са­на и все­ки мо­же да я прочете: "Христос Исус от пси­хи­ат­рич­на глед­на точка" В та­зи кни­га е по­со­че­но­, че всич­ко, ко­ето Исус из­на­ся на света, мо­же да се раз­бе­ре са­мо ка­то про­ява на ед­на или дру­га болест.

И ако чо­век ис­ка да вник­не в същ­нос­т­та на днеш­но­то чо­ве­чес­т­во и не­го­во­то развитие; той тряб­ва да разбе­ре те­зи неща. В та­зи връз­ка аз ще за­ос­т­ря вни­ма­ни­ето Ви вър­ху един друг проб­лем - възпитанието, за да Ви по­ка­жа кол­ко неп­ра­вил­но се от­на­ся съв­ре­мен­на­та епо­ха към из­рас­т­ва­що­то дете, раз­г­леж­дай­ки го спо­ред външ­ния вид на нещата. По то­зи на­чин оба­че въз­пи­та­ни­ето се раз­ми­на­ва с не­що мно­го важ­но - а имен­но с она­зи част от чо­веш­ко­то същество, ко­ято все по­ве­че се "оттегля" от вън- ш­ния свят. Пропуснат ли се те­зи подробности, всич­ки ние ще за­тъ­нем във все­об­що филистерство; ис­тин­с­ко­то поз­на­ние за чо­ве­ка ще ни бъ­де отнето. В из­вес­тен сми­съл фи­лис­тер­с­т­во­то е пъл­на про­ти­во­по­лож­ност на поз­на­ни­ето за чо­века; за­що­то фи­лис­те­рът е влю­бен в сво­ята пред­с­та­ва за един из­мис­лен от не­го нор­ма­лен човек. Всичко което се от­к­ло­ня­ва от та­зи представа, е абнормно. Само че по то­зи на­чин све­тът изоб­що не мо­же да бъ­де разбран, чо­ве­кът - също. И в ед­но та­ко­ва Общество, ка­-

С то­ва е свър­за­но не­що друго, към ко­ето хо­ра­та се от­на­сят нес­ръч­но и грубо, въп­ре­ки че ан­т­ро­по­со­фи­ята е при­зо­ва­на да по­доб­ри съ­що и те­зи отношения. Нека мис­ле­но да се пре­не­сем в древ­на Гърция. Представе­те си как чо­веш­ка­та ду­ша плът­но из­пъл­ва чо­веш­ко­то тяло, та­ка че те се пок­ри­ва­ха и съв­па­да­ха напълно. Днес не е така; в из­вес­тен сми­съл днес те­ла­та са празни. Аз да­леч не бих ис­кал да каз­вам не­що ло­шо за праз­ни­те гла­ви око­ло нас; да, в то­зи мо­мент от раз­ви­ти­ето те са празни, оба­че в дейс­т­ви­тел­ност ни­що не ос­та­ва праз­но на то­зи свят. И до­ка­то чо­ве­кът "оттегля" ду­ша­та си от тялото, то­ва тя­ло е из­ло­же­но на опаснос­т­та да се из­пъл­ни с не­що друго. И ако ду­ши­те от­ка­жат да се свър­жат с им­пул­си­те от ду­хов­ния свят, тога­ва ця­ло­то тя­ло се из­пъл­ва с де­мо­нич­ни сили. Днес чо­ве­чес­т­во­то е из­п­ра­ве­но пред опасността, че те­ла­та мо­гат да се из­пъл­нят с де­мо­нич­ни сили, с де­мо­нич­но­-­ари­ма­ни­чес­ки сили. Представете си, че към това, за ко­ето вче­ра ста­на ду­ма от­нос­но бъ­де­ще­то развитие, се при­ба­ви и следното: Хората ста­ват доб­ри граж­да­ни спо­ред изис­к­ва­ни­ята на бюр­гер­с­кия живот, оба­че те­ла­та са тол­ко­ва празни, че в тих се нас­та­ня­ват мо­гъ­щи ари­ма­ни­чес­ки Същества. Занапред все по­-чес­то ще се сре­ща­ме с по­доб­ни ари­ма­ни­чес­ки Същества. Човекът са­мо при­вид­но ще из­г­леж­да този, ко­го­то ние виждаме. Индивидуалността на чо­ве­ка ще се раз­ли­ча­ва все по­ве­че и по­ве­че от не­го­во­то тяло.

Да, за­нап­ред чо­ве­кът ще ста­ва все по-комплициран. И ние ве­че бих­ме мог­ли да кажем: Назряват та­ки­ва времена, при ко­ито чо­век труд­но ще се до­се­ща с ко­го точ­но има работа; а че Рикарда Хух из­пи­та коп­не­жа към дя­во­ла - то­ва на­ис­ти­на е свър­за­но с времената, ко­ито идват. Днес хо­ра­та съз­да­ват институции, по­нятия, со­ци­ал­ни идеи, са­мо че те са аб­с­т­рак­т­ни и неправдоподобни. Комплицираните от­но­ше­ния на бъ­де­ще то изис­к­ват не­що съв­сем друго. И до­ка­то хо­ра­та не из­ко­ват но­ви по­ня­тия и но­ви пред­с­та­ви за ду­хов­ния свят, те ще нав­ли­зат в ха­оса все по­-дъл­бо­ко и по-дълбоко, ка­к-­то всич­ки ние дос­та­тъч­но се убе­дих­ме от та­зи Световна война.

Този ха­ос въз­ник­на именно, за­що­то дейс­т­ви­тел­нос­т­та е мно­го по­-раз­лич­на и по-богата, от­кол­ко­то хо­ра­та си въ­об­ра­зя­ват с тех­ни­те праз­ни мозъци. И ние тряб­ва да сме съв­сем на­яс­но - пред нас е над­вис­на­ла ал­тернативата: или ще про­дъл­жим все­об­що­то сгромолясване, или ще из­ко­вем но­ви понятия, но­ви пред­с­та­ви за ком­п­ли­ци­ра­но­то ес­тес­т­во на чове- ка. Вътре в са­мо­то чо­ве­чес­т­во тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва ед­но ду­хов­но те­-

Да, скъ­пи мои приятели, оне­зи ко­ито вярват, че с де­тин­с­ки­те си пред­с­та­ви ще вля­зат в бъ­де­щия свят, грешат твър­де много. В бъ­де­щия свят мо­жем да вле­зем един­с­т­ве­но с ок­ри­ля­ща­та по­мощ на ед­но дъл­бо­ко и се­ри­оз­но познание. Антропософията не е де­тин­с­ка игра, ни­то пък ня­как­ва теория; днес ан­т­ро­по­со­фи­ята е ед­на ис­тин­с­ка гри­жа за чо­ве­чес­т­во­то и не­го­во­то пра­вил­но развитие.