Лекции изнесени в Хамбург от 16. До 28. 1910 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Обстоятелството, че кар­ми­чес­ки­те за­ко­но­мер­нос­ти мо­гат да дейс­т­ву­ват под фор­ма­та на бо­лес­тот­вор­ни причини, по­раж­да­щи се във вът­реш­ния ду­ше­вен свят на чо­ве­ка спо­ред по­со­че­ния от нас смисъл, е лес­но за раз- биране. Когато оба­че бо­лес­тот­вор­ни­те при­чи­ни дейс­т­ву­ват в из­вес­тен сми­съл „външно" (с как­ва го­товност офи­ци­ал­на­та ме­ди­ци­на тър­си при­чи­на­та за по­ве­че­то бо­лес­ти в све­та на микробите, ви­ру­си­те и т.н.), и ко­га­то глав­но­то вни­ма­ние се на­соч­ва към външ­на­та опас­ност от ед­на или дру­га болест, то­га­ва кар­ми­чески­те за­ко­но­мер­нос­ти - изоб­що всичко, ко­ето чо­век до­на­ся ка­то ре­зул­тат от сво­ите из­жи­вя­ва­ния и действия в ми­на­ла­та ин­кар­на­ция - как­то и начинът, по кой­то те „привличат" външ­ни­те бо­лес­тот­вор­ни причини, всич­ко то­ва из­г­леж­да за мно­зи­на - и то с пъл­но пра­во - дос­та неясно.

Но ако про­дъл­жим да изу­ча­ва­ме още по­-в­ни­ма­тел­но ис­тин­с­ка­та същ­ност на Кармата, ние ще про­уме­ем не са­мо връз­ка­та меж­ду външ­ни­те при­чи­ни и ми­на­ла­та инкарнация, но и това, как всич­ки злополуки, всич­ки инциденти, ко­ито днес твър­де ле­ко­мис­ле­но на­ри­ча­ме „случайни", са за­ко­но­мер­но свър­за­ни с про­ти­ча­не­то на на­шия пре­ди­шен живот. Искаме ли да вник­нем в те­зи скри­ти и слож­ни отношения, на­ла­га се да от­п­равим още по­-дъл­бок пог­лед вър­ху са­ма­та при­ро­да на чо­веш­ко­то същество.

Вече споменахме, как в край­на­,с­мет­ка слу­чайнос­т­та ви­на­ги ни пред­с­та­вя външ­ни­те съ­би­тия в не­ясен и замас­ки­ран вид, за­що­то там, къ­де­то го­во­рим за случайност, външ­ни­те илюзии, по­ро­де­ни от ари­ма­ни­чес­ки­те сили, са най-подчертани. Нека се­га да спрем вни­ма­ни­ето си вър­ху това, как въз­ник­ват случайностите, т.е. събитията, ко­ито в обик­но­ве­ния жи­вот на­ри­ча­ме „случайности".

За та­зи цел на­й-­нап­ред е не­об­хо­ди­мо да раз­мис­лим вър­ху ед­на мал­ко из­вес­т­на истина: ко­га­то за да­де­но съ­би­тие в ежед­не­ви­ето говорим, че то „ид­ва отвътре", че „бли­ка от вът­реш­ни­те об­лас­ти на чо­веш­ко­то същест- во", чес­то се под­ла­га­ме на ед­на измама, за­що­то мно­го от нещата, за ко­ито вяр­ва­ме че въз­ник­ват „вът­ре в човека", фак­ти­чес­ки ид­ват отвън. Това се от­на­ся и за оне­зи чер­ти на характера, за оне­зи бо­лес­т­ни предраз- положби, ко­ито обикно­ве­но сла­га­ме в сбор­на­та гру­па на „нас­лед­с­т­ве­ни­те признаци". Наследствените признаци, с ко­ито се сблъскваме, са нещо, ко­ето на пръв пог­лед изглежда, че при­те­жа­ва­ме са­мо за­що­то те­зи ка­чес­т­ва са би­ли при­съ­щи и на на­ши­те предшественици, и чес­то сме склон­ни да мислим, че изоб­що ня­ма­ме ни­как­ва вина, ни­как­во участие, ако те се про­явят по един или друг на­чин и в нас самите. По то­зи на­чин лес­но би- х­ме до­пус­на­ли ед­но край­но неп­ра­вилно раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду това, ­
което са­ми­те ние до­на­ся­ме от пре­диш­ни­те си ин­кар­на­ции и това, ко­ето нас­ле­дя­ваме от на­ши­те родители, пра­ро­ди­те­ли и т.н.

Обаче не­ща­та са за­мис­ле­ни така, че ко­га­то се прераждаме, ние има­ме съв­сем точ­ни ос­но­ва­ния и по­во­ди - свърза­ни с на­ша­та вът­реш­на ор­га­ни­за­ция - да се на­со­чим към та­зи или она­зи ро­ди­тел­с­ка двойка, към та­зи или она­зи ге­ог­раф­с­ка област, към то­зи или он­зи народ. Дори ко­га­то ста­ва ду­ма за нас­лед­с­т­ве­ни черти, ко­ито ня­мат ни­що об­що с патологията, та­зи важ­на под­роб­ност не би­ва да се забравя.

Да си спом­ним за му­зи­кал­на­та фа­ми­лия Бах и как в про­дъл­же­ние на мно­го сто­ле­тия тя неп­ре­къс­на­то да­ва на света пър­вок­лас­ни музиканти. Лесно бих­ме мог­ли да повярваме, че има­ме ра­бо­та с ед­на чис­то нас­лед­с­т­ве­на линия, при ко­ято оп­ре­де­ле­ни ка­чес­т­ва се нас­ле­дя­ват от предците, и по­не­же те­зи ка­чес­т­ва съ­щес­т­ву­ват предварително, чо­век прос­то ги но­си от пре­диш­ни­те си инкарнации, и ги разгръща, при­мер­но в ед­на му­зи­кал­на дарба. Обаче не­ща­та сто­ят по съв­сем друг начин.

Да предположим, че през жи­во­та си меж­ду раж­да­не­то и смъртта, да­ден чо­век е имал въз­мож­ност да по­лу­чи твър­де бо­га­ти му­зи­кал­ни впечатле- ния. В нас­то­яща­та ин­кар­на­ция обаче, те­зи му­зи­кал­ни впе­чат­ле­ния са минали, та­ка да се каже, пок­рай него, чис­то и просто, за­що­то не е раз­по­ла­гал с до­бър му­зи­ка­лен слух. Разбира се, впе­чат­лени­ята от друг род имат по­-раз­лич­на съдба, по­не­же то­зи човек, примерно, но­си в се­бе си под­хо­дя­що из­г­ра­де­ни ор­гани, поз­во­ля­ва­щи на кон­к­рет­ни­те впе­чат­ле­ния и опит­нос­ти да се пре­вър­нат в ин­ди­ви­ду­ал­ни способности. Ето за що ще сме на­пъл­но прави, ако кажем, че един чо­век раз­по­ла­га с та­ки­ва впе­чат­ле­ния и опит­нос­ти в своя живот, как­ви­то му поз­во­ля­ват не­го­ви­те за­лож­би от ми­на­ла­та ин­кар­на­ция и тък­мо те­зи опит­нос­ти той мо­же да превър­не в спо­соб­нос­ти и таланти; а дру­ги впе­чат­ле­ния и опит­нос­ти не мо­гат да бъ­дат пре­вър­на­ти в спо­соб­ности, понеже, по­ра­ди не­го­ва­та ця­лос­т­на Карма, не раз­по­ла­га със съ­от­вет­ни­те заложби. Обаче по­лу­че­ни­те впе­чатле­ния остават, нат­руп­ват се, и през жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не ме­та­мор­фо­зи­рат в ед­на спе­ци­ална нагласа, ко­ято ще се про­яви ед­ва в след­ва­ща­та инкарнация. И точ­но та­зи наг­ла­са на­соч­ва чо­ве­кът в след­ва­ща­та ин­кар­на­ция и го ка­ра да тър­си сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло в та­ко­ва семейство, чи­ито нас­лед­с­т­ве­ни приз­на­ци от­го­варят на не­го­ви­те ин­ди­ви­ду­ал­ни заложби. Следователно, ако ня­кой по­лу­чи изо­би­лие от му­зи­кал­ни впечатления, но по­ра­ди лип­са­та на му­зи­ка­лен слух, на му­зи­кал­но ухо, не мо­же да ги пре­вър­не в му­зи­кал­ни способности, тъкмо та­зи преч­ка ще пре­диз­ви­ка и стре­ме­жа да се ро­ди в та­ко­ва семейство, къ­де­то ще „наследи" до­бър му­зи­ка­лен слух. И чак се­га разбираме, че след ка­то в ед­но се­мейс­т­во стро­ежът на ухо­то се нас­ле­дя­ва по съ­щия си­гу­рен на чин, как­то и външ­на­та фор­ма на носа, към то­ва се­мейс­т­во ще се ус­т­ре­-

Ако прос­ле­дим та­къв чо­век от мо­мен­та на раждането, ще установим, че на пръв пог­лед му­зи­кал­но­то ухо, или му­зи­калния слух е не­го­во лич­но качество. Но ако със сред­с­т­ва­та на окул­т­но­то поз­на­ние стиг­нем до пе­ри­ода пре­ди не­го­вото раждане, ще открием, че му­зи­кал­но­то ухо, ко­ето той ак­тив­но търси, е нещо, ко­ето се приб­ли­жа­ва към не­го отвън. Преди раж- дането, рес­пек­тив­но зачатието, му­зи­кал­но­то ухо, раз­би­ра се, съв­сем не му принадлежи; нали­це е са­мо стре­ме­жът да се „добере" до та­ко­ва ухо. Да, чо­ве­кът прив­ли­ча към се­бе си не­що външ­но­.П­ре­ди прераждането, му­зи­кал­на­та способност, ко­ято пос­ле оп­ре­де­ля­ме ка­то „наследствена", е не­що външно, не­що обективно; тя се приб­ли­жа­ва към човека, или - ако пред­по­чи­та­те - той бър­за към нея. Едва в про­це­са на въп­лъ­щени­ето тя ста­ва не­що вът­реш­но и впос­лед­с­т­вие ще се про­яви ка­то ин­ди­ви­ду­ал­на чо­веш­ка способност.

Следователно, ко­га­то го­во­рим за „нас­лед­с­т­ве­ни заложби", ви­на­ги се под­да­ва­ме на ед­на илюзия, ко­ято се състои в това, че раз­г­леж­дай­ки „вътрешната" чо­веш­ка способност, ние про­пус­ка­ме - или все още ня­ма­ме не­об­ходи­ми­те свръх­се­тив­ни въз­мож­нос­ти - да я изу­чим в момента, до­ка­то тя все още е един „външен", обек­ти­вен факт.

А да­ли не мо­жем да раз­г­леж­да­ме по схо­ден на­чин и външ­ни­те събития, ко­ито ни съп­ро­вож­дат в жи­во­та между раж­да­не­то и смъртта, да­ли и при тях ня­как­ва външ­на фор­ма­ция не се тран­с­фор­ми­ра в оп­ре­де­ле­ни вът­реш­ни ка­чес­т­ва на душата?

На то­зи въп­рос не бих­ме мог­ли да отговорим, без да про­ник­нем още по­-дъл­бо­ко в при­ро­да­та на бо­лес­т­та и здравето. Ние ве­че об­съ­дих­ме ня­кои ха­рак­тер­ни чер­ти от­нос­но бо­лес­т­та и здравето. А Вие знаете, че по на­чало аз не дефинирам, а са­мо опис­вам и ха­рак­те­ри­зи­рам нещата, при­ба­вяй­ки все но­ви и но­ви подробности. Следователно, не­ка при­ба­вим още дан­ни към ка­за­но­то до тук.

На то­зи етап от лек­ци­он­ния ци­къл сме длъж­ни да срав­ним бо­лес­т­та и здра­ве­то с та­ки­ва процеси, ко­ито на стъп­ват и в нор­мал­ния живот, а по­-къс­но ще прис­тъ­пим и към срав­не­ни­ето с буд­нос­т­та и сънят. Какво впрочем ста­ва с чо­веш­ко­то съ­щес­т­во при ежед­нев­на­та смя­на на „будно- стта" и „сънят"?

Знаем, че при заспиване, ако мо­га та­ка да се изразя, в лег­ло­то ос­та­ват фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тяло, а ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са из­вън фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тяло; про­буж­да­не­то се със­тои в това, че
аст­рално­то тя­ло и Азът от­но­во нав­ли­зат в етер­но­-фи­зи­чес­кия чо­веш­ки организъм. Всяка сутрин, в ми­га на про­буж­дането, със сво­ите ас­т­рал­но тя­ло и Аз, чо­ве­кът от­но­во се по­то­пя­ва в сво­ите фи­зи­чес­ко и етер­но тяло. А как­во на стъп­ва в чо­веш­ки­те изживявания, ко­ито се ра­зиг­ра­ват при зас­пи­ва­не­то и пробуждането?

Ако раз­мис­лим вър­ху ми­га на заспиването, лес­но ще установим, че на­й-­ха­рак­тер­но­то при не­го се свеж­да до това, как всич­ки на­ши изживявания, ко­ито сме има­ли от сут­рин­та до вечерта, ра­дос­ти и болки, въз­тор­зи и стра­дания, страсти, пред­с­та­ви и т.н., как всич­ки те по­тъ­ват в мра­ка на безсъзнанието. В нор­мал­ния жи­вот всич­ки ние, заспивайки, по­тъ­ва­ме в мра­ка на безсъзнанието. Защо, всич­ки ние, заспивайки, гу­бим на­ше­то съзнание?

Ние знаем, че по вре­ме на съня, сме об­к­ръ­же­ни от един ду­хо­вен свят, как­то и в буд­ност сме об­к­ръ­же­ни от неща­та и фак­ти­те на се­тив­но - фи­зи­чес­кия свят. А за­що не виж­да­ме то­зи ду­хо­вен свят? В нор­мал­ния и обик­новен жи­вот ние не виж­да­ме об­к­ръ­жа­ва­щи­те ни ду­хов­ни фак­ти и събития, за­що­то при се­гаш­на­та ево­лю­ци­он­на степен, за нас та­ко­ва виж­да­не би пред­с­тав­ля­ва­ло из­к­лю­чи­тел­на опасност. В съ­щия миг, ко­га­то днеш­ни­ят човек би нав­ля­зъл съз­на­тел­но в света, кой­то го об­г­ръ­ща от за- с­пи­ва­не­то до пробуждането, не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, из­г­ра­де­но през пе­ри­ода на Старата Луна, би се раз­ля­ло в ду­хов­ния свят; оба­че не­го­ви­ят Аз не би мо­гъл да сто­ри същото, по­не­же то­зи Аз из­г­раж­да се­бе си в се­гаш­но­то пла­не­тар­но със­то­яние на Земята и ще бъ­де на­пъл­но за­вър­шен ед­ва в края на Земния период. Азът все още не е дос­та­тъч­но напреднал, за да осъ­щес­т­вя­ва сво­ята ак­тив­ност нощем, меж­ду зас­пи­ва­не­то и про- буждането. Ако заспивайки, чо­век би по­ис­кал да за­па­зи сво­ето яс­но съзнание, не­ща­та с Азът би­ха из­г­леж­да­ли по след­ния начин.

Да предположим, че взе­ма­ме ед­на мал­ка кап­ка от оц­ве­те­на теч­ност и я сла­га­ме в ба­сейн с вода: за крат­ко вре­ме тя ще се раз­т­во­ри в го­ля­ма­та вод­на ма­са и от оц­ве­те­на­та кап­ка ня­ма да ос­та­не ни­как­ва следа.

Нещо по­доб­но ста­ва и тогава, ко­га­то при зас­пи­ва­не­то чо­век на­пус­ка сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, фи­зи­чес­ко­то тяло и етер­но­то тя­ло са тези, ко­ито под­дър­жат един­с­т­во­то на чо­веш­ко­то същество. В мига, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът на­пус­нат две­те по­-низ­ши тела, те се ус­т­ре­мя­ват към всич­ки въз­мож­ни посоки; се­га те са из­пъл­не­ни със стре­ме­жа да се раз­ши­рят до безкрайност. Такава участ би спо­ле­тя­ла и Азът. И то­га­ва чо­век на­ис­ти­на би имал пред се­бе си об­ра­зи­те от ду­хов­ния свят, оба­че изоб­що не би мо­гъл да ги об­х­ва­не със сво­ите Азови сили, т.е. със сво­ите по­ня­тия и раз­съ­дъч­ни способности, по­не­же Азът би бил на­пъл­но по­гъл­нат от ду­хов­ния свят; сле­до­ва­тел­но за обик­но­ве­но­то днев­но съзнание тук не мо­же да се говори. Човекът би бил, та­ка да се каже, из­вън се­бе си,
той би бил раз­къс­ван на всич­ки страни, ли­шен от сво­ите соб­с­т­ве­ни сили, той ще­ше без­по­соч­но да се но­си по раз­люля­но­то мо­ре от раз­лич­ни ас­т­рал­ни съ­би­тия и впечатления. Тъкмо за­що­то Азът все още не е дос­та­тъч­но ук­репнал в се­гаш­на­та ево­лю­ци­он­на сте­пен на човечеството, той въз­пи­ра ас­т­рал­но­то тя­ло в стре­ме­жа му към съз­на­тел­но проник­ва­не в не­го­во­то ис­тин­с­ко отечество, в ду­хов­ния свят, ще го въз­пи­ра до тогава, до­ка­то и са­ми­ят той, Азът, не се на­учи да след­ва ас­т­рал­но­то тя­ло навсякъ- де. Следователно, обстоятелството, че заспивайки, ние из­губ­ва­ме съз­на­нието, има сво­ят дъл­бок смисъл. Ние прос­то не бих­ме мог­ли да за­па­зим на­шия Аз. Ние ще мо­жем то­ва в за­до­во­лите­лен вид, ед­ва ко­га­то Земното раз­ви­тие се приб­ли­жи към своя край. Ето за­що но­щем не тряб­ва да поз­во­ля­ва­ме на на­ше­то ас­т­рал­но тяло, уси­ли­ята да се до­би­ра до по­-ви­со­ки сте­пе­ни на съзнание.

Точно об­рат­но­то настъпва, ко­га­то чо­век се пробужда. Когато се про­буж­да и по­то­пя­ва в етер­но­то си и фи­зи­чес­ко тяло, всъщ­ност той би тряб­ва­ло вът­реш­но да из­жи­вее тях­на­та осо­бе­на природа. Той оба­че не пра­ви това. В ми­га на пробуждането, той е сил­но зат­руд­нен да пог­лед­не във вът­реш­на­та същ­ност на сво­ето тяло; за­що­то вни­ма­ни­ето му вед­на­га се на­соч­ва към външ­ния свят. Цялата му зри­тел­на сила, ця­ла­та му поз­на­ва­тел­на си­ла се на­соч­ва не към него­ва­та вът­реш­на същност, а към външ­ния свят. Ако чо­век би об­х­ва­нал своя вът­ре­шен свят, би нас­тъ­пи­ло тък­мо об­рат­но­то на това, ко­ето би се случило, ако заспивайки, той по­ис­ка да про­ник­не съз­на­тел­но в ду­хов­ния свят. Всички ду­хов­ни завоевания, пос­тиг­на­ти от чо­ве­ка - бла­го­да­ре­ние на не­го­вия Аз - в хо­да на зем­ния живот, се­га би­ха би­ли със­ре­до­то­че­ни във фи­зи­чес­ко­то тя­ло и в етер­но­то тяло, и би­ха раз­гър­на­ли в тях сво­ите скри­ти сили. А то­ва би до­ве­ло до там, че все­въз­мож­ни­те его­ис­тич­ни ка­чес­т­ва щя­ха да се уси­лят до кра­ен предел. И чо­ве­кът би се инкарнирал, след­вай­ки та­къв Аз, в кой­то щя­ха да са със­ре­до­то­че­ни все­въз­мож­ни страсти, нагони, го­ре­щи желания, как­то и един не­удър­жим егоизъм. Целият въз­мо­жен его­изъм би се със­ре­до­то­чил в не­го­вия ин­с­тинкти­вен живот. За да не се слу­чи това, на­ше­то вни­ма­ние вед­на­га се на­соч­ва към външ­ния свят и ние не ус­пя­ваме да об­х­ва­нем на­ша­та вът­реш­на същ­ност със си­ла­та на буд­но­то съзнание.

Опитът на мистиците, ко­ито ви­на­ги са ис­ка­ли да про­ник­нат във вът­реш­на­та чо­веш­ка същност, на­пъл­но пот­вържда­ва то­ва твърдение. Припом- нете си Майстер Екхарт, Йоханес Таулер или дру­ги мис­ти­ци от Средно- вековието, ко­ито из­к­люч­ват външ­ния се­ти­вен свят и на­ис­ти­на се опит­ват да на­ме­рят път към вът­реш­на­та чо­веш­ка същност. В тях­но ли­це Вие има­те мистици, ко­ито се от­да­ват на пъл­но от­къс­ва­не от външ­ния свят; те ре­ши­телно от­к­ло­ня­ват сво­ето вни­ма­ние от всич­ки при­мам­ки на вън- ш­ния свят, за да по­тъ­нат нес­му­ща­ва­ни в своя вътре­шен свят. Прочетете
би­ог­ра­фи­ите на те­зи свет­ци и мистици, ко­ито се опит­ва­ха да пос­тиг­нат това. Добре знаете, как­во из­пит­ва­ха те! Всевъзможни изкушения, съб- лазни, опи­са­ни от тях в жи­ви багри. Всички те­зи усе­ща­ния бя­ха из­раз на ед­на про­ти­во­по­лож­на сила, със­ре­до­то­че­на в ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Ето за­що мис­тиците, ко­ито се стремяха, ако мо­га та­ка да се изразя, не­обез­по­ко­ява­ни да нав­ля­зат в сво­ята вът­реш­на същ­ност, пра­ве­ха всич­ко въз- можно, и то в за­ви­си­мост от степента, до ко­ято нав­ли­за­ха в се­бе си, за да пре­мах­нат своя Аз.

Тъкмо Майстер Екхарт от­к­ри ед­на Чудно спо­луч­ли­ва дума, за да опи­ше по­тъ­ва­не­то в соб­с­т­ве­но­то тяло. Той гово­ри за „угасяване", за „заличава- не" на Азът. А точ­на­та дума, с ко­ято си слу­жи е „Entwertung", т.е. един вид „ли­ша­ва­не от битие". Прочетете в не­го­ва­та „Немска теология", как той опис­ва мис­тич­ния път към вът­реш­ния свят на чо­веш­ко­то тяло, как този, кой­то ис­ка да про­ник­не в сво­ята те­лес­на природа, не се ръ­ко­во­ди ве­че от своя Аз, а от Христос, с Когото се чув­с­т­ву­ва ед­но цяло. Да, по­доб­ни мис­ти­ци прос­то ис­ка­ха да пре­мах­нат своя Аз. Не те са длъж­ни да мислят, чув­с­т­ву­ват и про­явя­ват воля, а Христос в тях е Този, кой­то ще мисли, чувству­ва и т.н.; и то не за друго, а за да не блик­не от тях това, ко­ето жи­вее в тех­ни­те страс­ти и инстинкти, а онова, ко­ето се из­ли­ва в тях ка­то си­ла на Христос. Ето за­що и апос­тол Павел казва: „Не аз, а Христос в мен!"

Ето как мо­гат да бъ­дат опи­са­ни про­буж­да­не­то и зас­пи­ва­не­то ка­то вът­реш­ни опит­нос­ти на чо­веш­ко­то съ­щество: про­буж­да­не­то ка­то един вид по­то­пя­ва­не на сгъс­те­ни­те Азови си­ли в те­лес­на­та при­ро­да на чо­веш­ко­то тяло, зас­пи­ва­не­то - ка­то ед­но ос­во­бож­да­ва­не от буд­но­то съзнание, за­що­то чо­век все още не е дос­та­тъч­но нап­реднал, за да въз­п­ри­ема съз­на­тел­но он­зи свят, в кой­то по­тъ­ва при заспиване. Едва се­га вла­га­ме то­чен сми­съл в те­зи две понятия, раз­г­леж­дай­ки ги ка­то един вид ди­на­мич­но и вза­им­но про­ник­ва­не на че­ти­ри­те със­тав­ни части, от ко­ито е из­г­ра­де­но чо­веш­ко­то същество: фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. Ако се обър­нем към буд­ния чо­век от та­зи глед­на точка, ще установим, че в не­го са пред­с­та­ве­ни и че­ти­ри­те със­тав­ни части, вза­им­но свър­за­ни но точ­но оп­ре­де­лен начин. И как­во след­ва от всич­ко това? Именно „будността"! За що­то чо­ве­кът не би мо­гъл да е „буден", ако не би вли­зал в сво­ето тя­ло по то­зи начин, кой­то на­соч­ва ця­ло­то му вни­ма­ние към външ­ния свят. фактът, че чо­век е буден, се дъл­жи на точ­но оп­ре­де­ле­но и за­ко­но­мер­но вза­имодейс­т­вие меж­ду не­го­ви­те че­ти­ри тела. А фактът, че заспива, се дъл­жи на точ­но оп­ре­де­ле­но­то им разделяне. Съвсем не е дос­та­тъч­но да твърдим, че чо­ве­кът е със­та­вен от фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз! Ние раз­би­ра­ме чо­ве­ка ед­ва тогава, ко­га­то зна­ем в как­ва сте­пен са свър­за­ни не­го­ви­те че­ти­ри те­ла и как те се от­на­сят по­меж­ду си.
Това е ед­на мно­го съ­щес­т­ве­на под­роб­ност и не­об­хо­ди­ма пред­пос­тав­ка за вник­ва­не­то в чо­веш­ка­та природа.

За цел­та на на­ше­то изследване, счи­та­ме начинът, по кой­то са свър­за­ни че­ти­ри­те те­ла на буд­ния чо­век за нормален. Нека да тръг­нем от идеята, че буд­но­то със­то­яние на чо­ве­ка е не­що на­пъл­но нор­мал­но за него.

Повечето от Вас ще си спомнят, че съзнанието, ко­ето при­те­жа­ва­ме днес меж­ду раж­да­не­то и смъртта, е са­мо една от въз­мож­ни­те сте­пе­ни на съз- нание. Ако нап­ри­мер про­учи­те мо­ята „Тайна Наука", ще установите, че днеш­но то съз­на­ние пред­с­тав­ля­ва ед­на от се­дем­те раз­лич­ни сте­пе­ни на съз­на­ние - за­що­то то­ва съзнание, с ко­ето днес раз­по­лага­ме ка­то зем­ни човеци, про­из­ли­за от дру­ги три пред­ход­ни със­то­яния на съз­на­ни­ето - а в бъ­де­ще ще се раз­ви­ят и след­ва­щи­те три фор­ми на съзнанието.

През епо­ха­та на Старата Луна, „лунният" чо­век не при­те­жа­ва­ше ни­ка­къв Аз. Азът се свър­за с чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ед­ва в се­гаш­но­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на Земята. Ето за­що чо­ве­кът мо­жа да се из­диг­не до днеш­на­та сте­пен на съз­на­ние ед­ва през Земната епоха. Едно съз­на­ние ка­то това, ко­ето днес ние има­ме меж­ду раж­да­не­то и смъртта, пред­по­ла­га че Азът вза­имо­дейс­т­ву­ва с дру­ги­те три със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и е на­й-­висш из меж­ду тях. Преди да бъ­де оп­ло­ден с Аза, чо­ве­кът се със­то­еше са­мо от фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тяло. Тогава имен­но ас­т­рал­но­то тя­ло бе­ше на­й-­сил­но раз­ви­то из­меж­ду три­те те­ла и не­го­ва­та сте­пен на съз­на­ние бе­ше такава, че днес ние бих­ме мог­ли да я срав­ним със съ­нищ­но­то съзнание, ко­ето е един вид ос­та­тък от чо­вешко­то съз­на­ние по вре­ме­то на Старата Луна. Обаче Вие съв­сем не тряб­ва да си пред­с­та­вя­те днеш­но­то съ­нищ­но съз­нание, а та­къв вид съзнание, ко­ето пре­на­ся­ше в об­ра­зи­те на съ­ня кон­к­рет­ни ду­хов­ни про­це­си и събития. Ако из­с­лед­вате днеш­ни­те сънища, не­из­беж­но ще откриете, кол­ко мно­го ха­ос има в тях. Ако оба­че из­с­лед­ва­те чо­веш­ко­то съз­нание през епо­ха­та на Старата Луна, ще установите, че там изоб­що не бих­те мог­ли да въз­п­ри­еме­те ни­как­ви външни предмети, нап­ри­мер растения. На Старата Лу- на външ­ни­те впе­чат­ле­ния бя­ха не­що на­пъл­но не­въз­мож­но за чо­века. Ако ня­кой или не­що се доб­ли­жа­ва­ше до Лунния човек, Вие бих­те има­ли смът­но­то усещане, как във вът­решния ду­ше­вен свят на то­зи чо­век из­рас­т­ва един съ­ни­щен образ, ед­но съновидение, на ко­ето оба­че би­ха съ­от­ветству­ва­ли оп­ре­де­ле­ни лун­ни Същества или процеси; с дру­ги думи, те­зи об­ра­зи на съ­нищ­но­то съз­на­ние да­леч не бя­ха не­що субективно.

Следователно, пре­ди по­ява­та на Азовото съзнание, ние сме раз­по­ла­га­ли с та­ко­ва съзнание, при ко­ето ас­т­рал­но­то тя­ло е би­ло на­й-­ви­со­ко развито, т.е. с ед­но ас­т­рал­но съзнание, твър­де „смътно" и „притъпено", по­не­же все още не е оза­ре­но от свет­ли­на­та на Азът. След ка­то епо­ха­та на Ста- рата Луна прик­лю­чи и нас­тъ­пи Земната епоха, астрал­но­то съз­на­ние на
чо­ве­ка за­поч­на да из­пит­ва вър­ху се­бе си на­рас­т­ва­що­то и заг­лу­ша­ва­що вли­яние на Азово­то съзнание. Но тъй ка­то ас­т­рал­но­то тя­ло е ви­на­ги в нас, с пъл­но пра­во ще попитаме: Какво всъщ­ност стана, че на­ше­то ас­т­рал­но съз­на­ние изоб­що бе­ше ели­ми­ни­ра­но от Азовото съзнание, ко­ето из­ця­ло зае не­го­во то място?

Този факт ста­на въз­мо­жен бла­го­да­ре­ние на това, че по­ра­ди оп­лож­да­не­то на чо­ве­ка от Аза, пре­диш­на­та свърза­ност меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и етер­но­то тяло, бих казал, се „разхлаби" и ста­на мно­го по-слаба. Следовател но, пре­ди по­ява­та на Азовото съзнание, връз­ка­та меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и не­го­ви­те по­-низ­ши те­ла бе­ше зна­чител­но по­-з­д­ра­ва и по-дълбока. Астралното тя­ло връх­ли­та­ше мно­го по­-мощ­но в по­-низ­ши­те тела, от­кол­ко­то прави то­ва днес. А сега, в из­вес­тен смисъл, то се от­къс­на от етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло.

Нека се­га яс­но да си пред­с­та­вим це­лия про­цес на то­ва час­тич­но от- късване, то­ва ос­во­бож­да­ва­не на ас­т­рал­но­то тя­ло от връз­ки­те му с етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Тогава тряб­ва да си за­да­дем и въпроса: А мо­же би и днес е възможно, в рам­ки­те на на­ше­то нор­мал­но Азово съзнание, да стиг­нем до нещо, ко­ето би би­ло по­доб­но на тази древ­на свър­за­ност меж­ду три­те тела? Не е ли въз­мож­но и днес, ас­т­рал­но­то тя­ло да връх­ли­та в дру­ги­те две те­ла мно­го по-силно, да ги им­п­рег­ни­ра мно­го по-плътно, от­кол­ко­то трябва?

Разбира се, не­об­хо­ди­ма е ед­на нор­мал­на сте­пен за про­ник­ва­не­то на ас­т­рал­но­то тя­ло в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Да предположим, че та­зи нор­ма бъ­де на­ру­ше­на в ед­на или дру­га посока. Тогава в чо­веш­кия ор­га­низъм по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да нас­тъ­пи из­вес­т­но смущение. Защото нор­мал­ни­ят и здрав об­лик на днеш­ния човек за­ви­си от точ­но оп­ре­де­ле­ни­те вза­имо­от­но­ше­ния меж­ду раз­лич­ни­те му със­тав­ни части, та­ки­ва ка- к­ви­то са те в не­го­во­то буд­но състояние. В мига, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло по­ка­же ня­как­ви отклонения, ко­га­то нап­ри­мер се опи­та да про­ник­не по­-дъл­бо­ко в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, настъпва, как­то казахме, ня­как­во смущение. Предиш­ни­те ми лек­ции на­пъл­но пот­вър­ж­да­ват то­зи факт. Но там ние раз­г­ле­дах­ме це­лия проб­лем от дру­га глед­на точка. И така, ко­га нас­тъп­ва въп­рос­но­то смущение?

То настъпва, ко­га­то в ед­но от ми­на­ли­те си прераждания, чо­век вмък­ва в сво­ето ас­т­рал­но тяло, умиш­ле­но или неволно, нещо, ко­ето за съ­от­вет­на­та ин­кар­на­ция пред­с­тав­ля­ва ед­на мо­рал­на или ин­те­лек­ту­ал­на грешка. Да, та­кава греш­ка се вмък­ва в ас­т­рал­но­то тяло, от­пе­чат­ва се в не­го и ос­та­ва там. А после, ко­га­то той вли­за в но­ва­та инкарнация, ас­т­рал­но­то тя­ло ще тър­си дру­ги вза­имо­дейс­т­вия с етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, раз­лич­ни от тези, ко­ито би търсило, ако спо­ме­на­ти­те греш­ки не бя­ха допу- снати. Следователно, тък­мо на­ши­те грешки, из­върше­ни под вли­яни­ето
на Ариман и Луцифер, ме­та­мор­фо­зи­рат в пластични, гра­див­ни сили, ко­ито в след­ва­щия живот ще под­тик­нат ас­т­рал­но­то тя­ло към дру­ги от­но­ше­ния с етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, раз­лич­ни от от­ношенията, ако те­зи си­ли не бя­ха ве­че в ас­т­рал­но­то тяло.

Виждаме, с дру­ги думи, как тък­мо „последействията" от на­ши­те пре­диш­ни мисли, усе­ща­ния и чув­с­т­ва тлас­кат ас­т­рал­но­то тя­ло към нещо, ко­ето по­-къс­но при­чи­ня­ва сму­ще­ния и раз­с­т­ройс­т­ва в чо­веш­кия орга- низъм. Но какво точ­но нас­тъп­ва при те­зи смущения? Когато ас­т­рал­но­то тя­ло нав­ли­за в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло по-дълбоко, от­кол­ко­то е не­об­хо­ди­мо за нор­мал­ния човек, то пра­ви не­що съ­вър­ше­но по­доб­но на то- ва, ко­ето сутрин при про­буж­да­не­то пра­вим и ние, ко­га­то на­ши­ят Аз нав­ли­за в об­вив­ки­те на етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Пробуждането се със­тои в това, че Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло се „вмъкват" в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. И какво се получава, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло нав­ле­зе по­-дъл­бо­ко в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло - ка­то ре­зул­тат на из­жи­вя­ва­ни­ята от пре­диш­на­та ин­кар­на­ция - от­кол­ко­то е редно?

Получава се това, ко­ето ина­че ста­ва при вся­ко пробуждане, ко­га­то сут­рин Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло про­ник­ват в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, пра­вей­ки въз­мож­ни на­ши­те се­тив­ни възприятия. Както ця­ло­то буд­но със­тояние е пос­ле­ди­ца от нав­ли­за­не­то на Азовия чо­век в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, та­ка и в раз­г­леж­да­ния слу­чай нас­тъп­ва нещо, ко­ето е про­яв­ле­ние на ас­т­рал­но­то тяло, изоб­що на това, ко­ето вър­шим ка­то Азо- ви човеци. Следователно, ако сме в при­със­т­ви­ето на един човек, чи­ето ас­т­рал­но тя­ло е об­ла­да­но от стре­ме­жа да про­ник­не по­-дъл­бо­ко в етер­но­-фи­зи­чес­кия организъм, от­кол­ко­то е необходимо, ще установим, че за ас­т­рал­но­то тя­ло настъп­ват съ­щи­те процеси, как­ви­то ина­че наб­лю­да­ва­ме у Азът при пробуждането.

И до как­во се свеж­да пре­ко­мер­но­то нав­ли­за­не на ас­т­рал­но­то тя­ло в ете- р­но­-фи­зи­чес­кия ор­га­ни­зъм на човека? До нещо, ко­ето нап­ра­во ще отъж­дес­т­вим със са­ма­та същ­ност на боледуването! Да, ко­га­то на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло вър­ши същото, ко­ето ние ина­че вър­шим в ми­га на пробуждане- то, а имен­но да про­ник­ва в етер­но­то и фи­зи­чес­кото тяло; ко­га­то ас­т­рал­но­то тяло, ко­ето по пра­ви­ло не тряб­ва да при­те­жа­ва съз­на­ние в се­гаш­на­та ево­лю­ци­он­на сте­пен на зем­ния човек, се стре­ми към съз­на­ние в очер­та­ни­ята на етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, ко­га­то то на­пира да се про­бу­ди в на­ше­то тяло, то­га­ва ние се разболяваме. Болестта се свеж­да до ед­на аб­нор­м­на буд­ност на наше­то ас­т­рал­но тяло. Какво всъщ­ност пра­вим в на­ше­то обик­но­ве­но и нор­мал­но буд­но състояние? Ние сме будни за про­це­си­те и съ­би­ти­ята в обик­но­ве­ния живот. Обаче, за да раз­по­ла­га­ме с нор­мал­но­то буд­но съзнание, необ­хо­ди­мо е пред­ва­ри­тел­но да при­ве­дем ас­т­рал­но­то тя­ло в ед­но по­-раз­лич­но състояние, в със­то­яние на сън. А ко­-­

И как­во е ха­рак­тер­но още за ас­т­рал­но­то тяло? Ако бо­лес­т­та дейс­т­ви­тел­но пред­с­тав­ля­ва про­буж­да­не­то на ас­т­рално­то тяло, при не­го съ­що би тряб­ва­ло да нас­тъ­пи нещо, ко­ето е по­доб­но на съзнанието.

Астралното тя­ло се про­буж­да по аб­нор­мен начин; сле­до­ва­тел­но бих­ме мог­ли да очак­ва­ме ед­но аб­нор­м­но съз­нание; ня­ка­къв вид съз­на­ние би тряб­ва­ло да има на вся­ка цена. Когато се разболяваме, би тряб­ва­ло да въз­ник­ва не­що срод­но с това, ко­ето ина­че нас­тъп­ва вся­ка сут­рин в ми­га на пробуждането: на­ши­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния се насоч­ват към външ­ния свят. Всяка сут­рин се по­явя­ва на­ше­то обик­но­ве­но съзнание. А ко­га­то боледуваме: по­явя­ва ли се и то­га­ва ня­ка­къв вид съзнание?

Да, то­зи вид съз­на­ние се по­явя­ва и всич­ки ние го поз­на­ва­ме твър­де добре: то се из­ра­зя­ва в това, ко­ето из­пит­ваме ка­то бол­ки и страдания, пре­диз­ви­ка­ни от болестта. Ние не из­пит­ва­ме те­зи бол­ки са­мо тогава, ко­га­то наше­то ас­т­рал­но тя­ло спи. „Спането" на ас­т­рал­но­то тя­ло оз­на­ча­ва пра­вил­ни съ­от­но­ше­ния с етер­но­то и фи­зи­чес­кото тяло, а на­ред с то­ва и от­със­т­вие на болки. Болката е из­раз на обстоятелството, че ас­т­рал­но­то тя­ло нав­ли­за по един екстремен, не­поз­во­лен на­чин в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло­, и пре­тен­ди­ра за съзнание. Ето как­во пред­с­тавля­ва болка- та!

Естествено, ние не би­ва да раз­ши­ря­ва­ме до без­к­райност то­ку­-що каза- ното. Необходимо е, в стро­го ан­т­ро­по­софски смисъл, ви­на­ги да ос­та­ва­ме в границите, в ко­ито са ка­за­ни ед­ни или дру­ги неща.

А ние ка­зах­ме не друго, а че ко­га­то на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло се пробужда, въз­ник­ва ед­но съзнание, ко­ето е про­пи­то от болка.

Обаче от всич­ко то­ва да­леч не следва, че бол­ка­та ви­на­ги прид­ру­жа­ва болестта. Строго погледнато, вся­ко ек­с­т­рем­но про­ник­ва­не на ас­т­рал­но­то тя­ло в етер­но­-фи­зи­чес­кия организъм, е болест. Но от дру­га страна, бо­ле­ду­ва­не­то не се из­черпва са­мо в това; бо­ле­ду­ва­не­то мо­же да нав­ле­зе в съв­сем дру­ги из­ме­ре­ния и изоб­що да ня­ма ни­що об­що с болката. За мно­зи­на то­зи из­вод е непонятен, за­що­то по­ве­че­то хо­ра се стре­мят не да бъ­дат здрави, а да бъ­дат не­обез­по­ко­ява­ни от болката; и ко­га­то са не­обез­по­ко­ява­ни от болката, те се смя­тат за здрави. А то­ва не във всич­ки слу­чаи е така, ма­кар че хо­ра­та упо­ри­то вярват: не из­пит­ва­ме болка, сле­до­ва­тел­но сме здрави!

Бихме из­пад­на­ли в жес­то­ко заблуждение, ако на­ис­ти­на повярваме, че бол­ка­та и бо­лес­т­та вър­вят ръ­ка за ръка. Черният дроб на един чо­век

Как след­ва да си обяс­ним състоянията, при ко­ито бо­лес­т­та не се съп­ро­вож­да от болки?

Достатъчно е са­мо да си припомним, че ка­то чо­веш­ки същества, та­ки­ва как­ви­то сме днес, в се­гаш­но­то пла­не­тар­но състо­яние на на­ша­та Земя, ние неп­ре­къс­на­то въп­лъ­ща­ва­ме Азът в астралното, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Обаче в предиш­ни­те епо­хи от еволюцията, ние сме би­ли чо­веш­ки същества, из­г­ра­де­ни са­мо от фи­зи­чес­ко тя­ло и етер­но тяло. Едно същество, извадено са­мо от фи­зи­чес­ко тя­ло и етер­но тяло, е днеш­но­то растение. При рас­те­ни­ята ние сти­га­ме до ед­на тре­та сте­пен на съзнание, до ед­но много, мно­го по­-с­мът­но съзнание, ко­ето не мо­же да се приб­ли­жи до ри до сте­пен­та на днеш­но­то съ­нищ­но съзнание. Огромна заб­лу­да е да вярваме, че до­ка­то спи, чо­ве­кът е ли­шен от как­во­то и да е съзнание. Напротив, той има съзнание, са­мо че то е твър­де сла­бо и той не мо­же да по­ро­ди спо­мен за не­го в своя Аз. Растението при­те­жа­ва точ­но то­зи вид съзнание, ха­рак­те­рен за дъл­бо­кия сън, ли­шен от вся­как­ви съновидения, сле­до­ва­тел­но на­ми­ращ се на ед­на сте­пен по­-до­лу от ас­т­рал­но­то съзна- ние. Ето че стига­ме до ед­на още по­-низ­ша фор­ма на чо­веш­ко­то съзна- ние.

Да предположим, че по­ра­ди из­жи­вя­ва­ни­ята от сво­ите ми­на­ли инкар- нации, да­ден чо­век пре­диз­вик­ва в своя орга­ни­зъм не са­мо та­ки­ва разст- ройства, ко­ито ка­рат ас­т­рал­но­то тя­ло да нав­ли­за по един ек­с­т­ре­мен на­чин в етерно­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, а нап­ра­во ка­ра етер­но­то тя­ло да нав­ли­за по един прекален, аб­нор­мен на­чин във физи­чес­ко­то тяло. Лесно мо­же да се стиг­не до там, че да се на­ру­ши съ­що и нор­мал­на­та връз­ка меж­ду етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тяло, ко­ято е ха­рак­тер­на за днеш­ни­те хора; с дру­ги думи, до ед­но пре­ко­мер­но нав­ли­за­не на етер­но­то тя­ло във фи­зи­чес­ко­то тяло. В слу­ча­ят ас­т­рал­но­то тя­ло ня­ма ни­как­ва намеса; чис­то и прос­то пос­леди­ци­те от пре­диш­на­та ин­кар­на­ция во­дят до ед­на по­-тяс­на свър­за­ност меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло.

Така при етер­но­то тя­ло ние сти­га­ме до процеси, ко­ито са сход­ни с про­ник­на­то­то от бол­ка съз­на­ние на ас­т­рално­то тяло.

След ка­то от своя стра­на етер­но­то тя­ло нав­ли­за пре­ка­ле­но дъл­бо­ко във фи­зи­чес­ко­то тяло, у чо­ве­ка се про­буж­да ед­но съзнание, от­го­ва­ря­що на „сънното" му съзнание, на съзнанието, ха­рак­тер­но за рас­ти­тел­ния свят. И ни­що чудно, че то не мо­же да бъ­де до­ло­ве­но от чо­ве­ка по ни­ка­къв

Да предположим, че да­ден чо­век из­вър­ш­ва оп­ре­де­ле­ни дейс­т­вия в ми­на­ла­та си инкарнация, ко­ито през пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не пре­диз­вик­ват ед­но ак­ти­ви­ра­не на етер­но­то тяло, ед­но аб­нор­м­но про­буж­да не на етер­но­то тяло, чи­ито ре­зул­тат по­-къс­но ще се из­ра­зи в ед­но по­-дъл­бо­ко про­ник­ва­не във фи­зи­чес­ко­то тяло. В то­зи слу­чай у чо­ве­ка се про­буж­да ед­но по­-дъл­бо­ко съзнание, оба­че то не мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето от чо­вешка­та ду­ша така, как­то тя въз­п­ри­ема обик­но­ве­ни­те изживя- вания. Обаче да­ли то ос­та­ва пасивно, по­ра­ди факта, че не го възприема- ме? Как да си обяс­ним сво­е­об­раз­ни­те тен­ден­ции на един вид съзнание, ко­га­то то се стреми да про­ник­не ед­на сте­пен по­-дъл­бо­ко от нормалното?

Представете си например, как чо­век из­га­ря ръ­ка­та си и вед­на­га из­пит­ва ос­т­ра болка. За да въз­ник­не болката, необ­хо­ди­мо е по­не оно­ва рав­ни­ще на съзнанието, ко­ето на­ре­кох­ме ас­т­рал­но съзнание. Болката е свър­за­на с ас­т­рално­то тяло, бол­ка­та жи­вее в ас­т­рал­но­то тяло. Каквато и бол­ка да въз­ник­не в чо­веш­ка­та душа, тя е по съ­щество един ас­т­ра­лен процес.

Нека да предположим, че нас­тъп­ва нещо, ко­ето не е свър­за­но с бол­ко­во усещане, но все пак пре­диз­вик­ва у нас ед­но външ­но дразнене. Ако ня­ка­къв пред­мет зас­т­ра­ши око­то Ви, или ако ня­как­ва час­ти­ца по­пад­не в не- го, тя при­чи­ня­ва ед­но външ­но дразнене; око­то треп­ва и се затваря. Бол- ка тук няма. Какво се по­лу­ча­ва в ре­зул­тат на външ­но­то дразнене? Едно движение! Същото се по­лу­ча­ва и ко­га­то не­що до­кос­не Вашето ходило: бол­ка няма, но въп­ре­ки то­ва кра­кът трепва. Следователно, при чо­ве­ка са на­ли­це и та­ки­ва се­тив­ни усещания, ко­ито не са съп­ро­во­де­ни от болка, но имат та­зи особеност, че пре­диз­вик­ват оп­ре­де­ле­ни движения. Човекът не знае, как точ­но драз­не­не­то пре­диз­вик­ва движенията, за­що­то той не мо­же да сле­зе до та­зи по­-дъл­бо­ка сте­пен на съзнание. Когато из­пит­ва­те болка, тя Ви препраща, ако мо­га та­ка да се изразя, към ней­ни­те причини. Но може да се по­лу­чи и така, че външ­но­то драз­не­не да по­ро­ди у Вас ед­но вът­реш­но движение, ед­но реф­лек­с­но движение. И то­га­ва съз­на­ни­ето не по­тъ­ва до она­зи степен, при ко­ято външ­но­то драз­не­не се прев­ръ­ща в движение. Тук Вие има­те та­ка­ва сте­пен на съзнание, ко­ято не се до­кос­ва до Вашите ас­т­рал­ни из­жи­вя­ва­ния и не мо­же да бъ­де из­жи­вя­на съзнате-

лно; тя ос­та­ва в рам­ки­те на „сънното" съз­на­ние и все пак би мог­ла да има оп­ре­де­ле­ни последици.

Когато нас­тъ­пи та­ко­ва ек­с­т­рем­но нав­ли­за­не на етер­но­то тя­ло във фи­зи­чес­ко­то тяло, въз­ник­ва ед­но съзнание, ко­ето се раз­ли­ча­ва от „съз­на­ни­ето за болка", по­не­же ас­т­рал­но­то тя­ло ос­та­ва незасегнато; то е пре­ка­ле­но „смътно" и чо­век не мо­же да въз­п­ри­еме ни­що от него. Това оба­че съв­сем не означава, че в рам­ки­те на то­ва съз­нание чо­век не мо­же да пред­п­ри­ема ед­ни или дру­ги действия. С дру­ги думи, чо­ве­кът мо­же да пред­п­ри­ема действия и под рав­ни­ще­то на сво­ето буд­но съзнание! Да си при­пом­ним само, как, ма­кар и ли­ше­ни от сво­ето днев­но съзнание, лу­на­ти­ци­те мо­гат да из­вър­ш­ват доб­ре ко­ор­ди­ни­ра­ни и слож­ни движения. Не че те са ли­ше­ни от какво­то и да е съзнание; чис­то и прос­то рав­ни­ще­то на то­зи вид съз­на­ние не мо­же да бъ­де „регистрирано" от човека, за­що­то той мо­же да из­жи­вя­ва са­мо две­те по­-вис­ши фор­ми на съзнание: ас­т­рал­но­то съзнание, ка­то удо­вол­с­т­вие и неудоволствие, от ед­на страна, и Азо- вото съз­на­ние - от друга. Още веднъж: чо­ве­кът мо­же да из­вър­ш­ва оп­ре де­ле­ни дейс­т­вия до­ри и в об­лас­т­та на сво­ето сън­но или спя­що съзнание.

Следователно, ние сме из­п­ра­ве­ни пред един вид по­-дъл­бо­ко съзнание, до ко­ето чо­век не мо­же да достигне, без етерно­то тя­ло да е нав­ляз­ло дос­та­тъч­но сил­но във фи­зи­чес­ко­то тяло. Да предположим, че той ис­ка да из­върши нещо, ко­ето в нор­мал­ния жи­вот му се из­п­лъз­ва напълно; той ще го извърши, до­ри и да ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва за него.

Нека да си пред­с­та­вим сега, как по­ра­ди оп­ре­де­ле­ни пос­тъп­ки в ед­но от ми­на­ли­те си прераждания, чо­век под­готвя у се­бе си оне­зи причини, ко­ито през пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не во­дят до ед­но по­-мощ­но проник­ва­не на етер­но­то тя­ло във физическото; или ка­за­но с дру­ги думи, ще про­из­ля­зат действия, ма­кар и в спящо­то съзнание, ко­ито по­-къс­но ще до­ве­дат до „по-дълбоко" раз­по­ло­же­ни бо­лес­т­ни процеси. В то­зи слу­чай човек неп­ре­къс­на­то е при­ну­ден да тър­си външ­ни­те поводи, ко­ито ще му да­дат въз­мож­ност да се срещ­не с бо­лестта.

Може и да из­г­леж­да странно, че те­зи про­це­си не мо­гат да бъ­дат яс­но до­ло­ве­ни от обик­но­ве­но­то Азово съзнание. Работата е там, че ако би бил на­соч­ван от сво­ето обик­но­ве­но Азово съзнание, чо­век ни­ко­га ня­ма­ше да из­вър­ши те­зи действия. Неговото. Азово съз­на­ние ни­ко­га не би му за­по­вя­да­ло да по­пад­не в ед­но ог­ни­ще от микроби. Да пред­по­ло­жим обаче, че спо­ред оно­ва смът­но съз­на­ние е не­об­хо­ди­мо да нас­тъ­пи нап­ри­мер ед­на външ­на злополука, за да се про­яви това, ко­ето вче­ра на­ре­кох­ме „ис­тин­с­ки сми­съл на боледуването". И сега, това „друго" съзнание, ко­ето нах­лу­ва във фи­зи­чес­ко­то тяло, ак­тив­но за­поч­ва да тър­си бо­лес­тот­вор­ни­те при­чини. Дълбоката същ­ност на чо­ве­ка е тази, ко­ято тър­си бо­лес­тот­вор­ни­те причини, за да осъ­щес­т­ви „бо­лес­т­ният процес", такъв, ка­къв­то го
раз­г­ле­дах­ме вчера. А ис­тин­с­ка­та и дъл­бо­ка същ­ност на бо­лес­т­та ни учи, че до­ри тогава, ко­га­то лип­с­ват как­ви­то и да е болки, са на­ли­це из­вес­т­ни вът­реш­ни противодействия. А до­ри и да се появят болки, ре­ши­тел­ни­ят фак­тор мо­же да се ока­же друг: соб­с­т­ве­ни­ят по­рив към външ­ни­те бо­лес­тот­вор­ни причини, бли­кащ от по­-дъл­бо­ки­те плас­то­ве на чо­веш­ко­то съз- нание!

Колкото и гро­тес­к­но да звучи, то­ва е точ­но така: С по­мощ­та на „друго- то" съзнание, ние са­ми тър­сим болестите, по­не­же се нуж­да­ем от тях.

Да, в днеш­на­та лек­ция ста­ва ду­ма на­й-­ве­че за това: чо­ве­кът мо­же сам да пре­диз­вик­ва сво­ите бо­лес­ти с по­мощта на ед­но аб­нор­м­но и по­-дъл­бо­ко съзнание. Нека да бъ­дем ясни: в ли­це­то на бо­лес­т­та ние фак­ти­чес­ки се изпра­вя­ме пред ед­но та­ко­ва про­буж­да­не на древ­ни със­то­яния на съзна- нието, ко­ито чо­ве­чес­т­во­то от­дав­на е превъзмогнало. Поради обстоятел- ството, че в един от пре­диш­ни­те си жи­во­ти сме об­ре­ме­ни­ли на­ша­та ду­ша с ед­ни или дру­ги грешки, ние са­ми по­раж­да­ме она­зи по­-дъл­бо­ка сте­пен на съзнание, за ко­ято ве­че ста­на дума. И това, ко­ето из­вър­ш­ва­ме под влас­т­та на „другото" съзнание, се оказ­ва ре­ша­ва­що за про­ти­ча­не­то на бо­лестта. Следователно, виж­да­ме как в те­зи аб­нор­м­ни със­то­яния ожи­вя­ват древ­ни сте­пе­ни на съзнание, ко­ито от­давна са пре­одо­ле­ни от човече- ството. Ако вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва­те обик­но­ве­ни­те фак­ти от живота, Вие ще на­мери­те обяс­не­ние на мно­го от нещата, за ко­ито го­во­рих­ме днес. А те за­гат­ват за това, че бла­го­да­ре­ние на бол­ката, чо­век нав­ли­за още по­-дъл­бо­ко в сво­ята ис­тин­с­ка същност.

Вие доб­ре пом­ни­те ста­ра­та максима: чо­век узнава, че при­те­жа­ва да­ден ор­ган в тя­ло­то си ед­ва ко­га­то за­поч­не да из­пит­ва болки, свър­за­ни с него. Това е по­пу­ля­рен израз, но в не­го е скрит дъл­бок смисъл. Защо в нор­мал­но­то си съз­на­ние чо­век не сти­га до сво­ите те­лес­ни органи? Защото то спи и не про­ник­ва дос­та­тъч­но ин­тен­зив­но в ас­т­рал­но­то тяло. Но ако съз­на­ни­ето се по­то­пи в ас­т­рал­но­то тяло, въз­ник­ва бол­ка­та и ед­ва от бол­ка­та чо­век узнава, че при­те­жа­ва един или друг те­ле­сен орган. Да, мно­го от об­що­из­вес­т­ни­те из­ра­зи кри­ят в се­бе си дълбо­ки истини, за­що­то те са ос­тан­ки от оне­зи древ­ни фор­ми на съзнание, ко­ито поз­во­ля­ва­ха на чо­ве­ка да виж­да в ду­хов­ния свят и да знае за не­го мно­го по­ве­че от на­ши­те мъ­чи­тел­но пос­тиг­на­ти разкрития.

Ако сте разбрали, че чо­век мо­же да про­бу­ди в се­бе си и по­-дъл­бо­ки­те плас­то­ве от сво­ето съзнание, Вие ще сте в със­то­яние да про­уме­ете ­и чо­век сам тър­си не са­мо външ­ни­те бо­лес­тот­вор­ни причини, а и външ­ни­те уда­ри на съдбата, чи­ято логика, ма­кар и да му из­г­леж­да непонятна, уп­раж­ня­ва сво­ите въз­дейс­т­вия вър­ху по­-дълбо­ки­те плас­то­ве на не­го­во­то съзнание.

Сега лес­но ще раз­бе­рем и друго: еле­мен­тар­но­то бла­го­ра­зу­мие нап­ри­мер ни­ко­га ня­ма да поз­во­ли на един човек да зас­та­не на та­ко­ва място, къ­де­то ще бъ­де уда­рен от мълния. Със сво­ето „горно" съзнание, той ви­на­ги ще от­бяг­ва по­доб­на ситуация. Обаче в не­го би мог­ло да се про­бу­ди ед­но мно­го по­-дъл­бо­ко съз­на­ние и тък­мо то ще го от­ве­де там, къ­де­то ще бъ­де по­ра­зен от мълнията. Предвидливото „горно" съз­на­ние ще замлъкне, по­неже ед­на мно­го по­-мо­гъ­ща си­ла тлас­ка чо­ве­ка към тра­гич­но­то събитие; не­що повече: той сам кра­чи към мястото, къ­де­то ще бъ­де уда­рен от мъл-нията!

И така, днес се пос­та­рах­ме да разберем, как с по­мощ­та на кар­ми­чес­ки­те пос­ле­ди­ци от сво­ите пре­диш­ни ин­карнации, чо­ве­кът сам тър­си зло­по­лу­ки­те и не­щас­т­ни­те случаи, как­то и външ­ни­те бо­лес­тот­вор­ни причини. А как ста­ва то­ва в кон­к­рет­ния случай, как се на­мес­ват силите, бли­ка­щи от по­-дъл­бо­ки­те плас­то­ве на съз­на­нието и да­ли „горното" съз­на­ние мо­же да из­бег­не по­доб­ни злополуки, всич­ки те­зи въп­ро­си ще раз­г­ле­да­ме в след­ва­щи­те лекции.

Ако от ед­на стра­на за нас е ве­че ясно, че оп­ре­де­ле­на сте­пен на съз­на­ни­ето от­веж­да да­ден чо­век в ед­но ин­фекци­оз­но огнище, от дру­га стра­на сме длъж­ни да разберем, че той мо­же съ­що и да се бо­ри сре­щу ин­фек­ци­ята и да про­ме­ни не­ща­та с хи­ги­ен­ни или дру­ги мерки, ко­ито оба­че той ще из­в­ле­че от сво­ето „горно" съзнание. Чисто без­с­мис­лие би било, ако в сво­ето под­съз­на­ние чо­век сам тър­си за­ро­ди­ши­те на болестта, а не може, от дру­га страна, да се бо­ри сре­щу тях със си­ли­те на сво­ето „горно" съз- нание.

Ще се убе­дим и в друго: ед­нак­во ло­гич­но е как­то да тър­сим въз­мож­нос­т­та да се разболеем, та­ка и да се бо­рим сре­щу бо­лес­ти­те с хи­ги­енич­ни и дру­ги средства, ко­ито из­в­ли­ча­ме от на­ше­то „горно" съзнание.