Лекции изнесени в Кьолн от 28. 12. 1912 до 1913 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Както вче­ра споменах, Бхагавад Гита, ве­ли­чес­т­ве­на­та по­ема на индий- ците, е би­ла оп­ре­де­ле­на от ед­на из­вестна лич­ност ка­то на­й-з­на­чи­тел­на­та фи­ло­соф­с­ка по­ема на човечеството. И наистина, всеки, кой­то се за­дъл- бо­чи във ве­ли­чес­т­ве­на­та Бхагавад Гита, ще потвърди, че то­ва из­каз­ва­не е на­пъл­но уместно. В хо­да на лек­ци­ите ние от­но­во ще има­ме въз­мож­ност да из­тък­нем ви­со­ки­те ху­до­жес­т­ве­ни ка­чес­т­ва на Бхагавад Гита, но пре­ди всич­ко не­ка да ос­мис­лим зна­че­ни­ето на та­зи по­ема ка­то на­й-­нап­ред хвър­лим пог­лед вър­ху това, ко­ето е за­ло­же­но в ней­ни­те основи, вър­ху мо­гъ­щи­те идеи, вър­ху мо­гъ­що­то поз­на­ние на света, от което тя е въз- никнала, и за чи­ято прос­ла­ва е би­ла всъщ­ност създадена. Този пог­лед в поз­на­ва­тел­ни­те ос­но­ви на Бхагавад Гита е осо­бе­но важен, за­що­то е на­пъл­но сигурно, че съ­щес­т­ве­но­то в та­зи поема, в та­зи песен, а имен­но всич­ко онова, ко­ето се от­на­ся до мис­лов­но­то съдържание, ни пред­ла­га ед­на сте­пен на познание, ко­ято е въз­ник­на­ла още пре­ди раж­да­не­то на будизма; та­ка че бих­ме мог­ли да кажем: ду­хов­ни­ят хоризонт, кой­то за­оби­ка­ля ве­ли­кия Буда и от кой­то той израства, ние ве­че има­ме пред на­шия пог­лед чрез са­мо­то съ­дър­жа­ние на Бхагавад Гита. Следователно, ко­га­то се ос­та­вим под въз­дейс­т­ви­ето на Бхагавад Гита, ние на­соч­ва­ме пог­лед към ду­хов­на­та същ­ност на древ­но­ин­дийс­ка­та кул­ту­ра от вре­ме­то пре­ди въз­ник­ва­не­то на будизма. Ние ве­че подчертахме: то­ва мис­лов­но съ­дър­жа­ние е ед­но сли­ва­не на три от­дел­ни ду­хов­ни направ­ле­ния и то претопява, та­ка да се каже, те­зи три ду­хов­ни нап­рав­ле­ния в ед­но ор­га­ни­чес­ко цяло, ко­ето е не ме­ха­ни­чен конгломерат, а не­що живо, не­що жиз- неспособно. Това, ко­ето ни се явя­ва тук ка­то ед­но цяло, ка­то ед­на ду­хов­на ема­на­ция на древ­но­то ин­дийс­ко мис­ле­не и познание, е всъщ­ност ед­но ве­ли­чес­т­ве­но светоусещане, ед­но не­из­ме­ри­мо бо­гатс­т­во от ду­хов­ни поз- нания, тол­ко­ва необхватно, че съв­ре­мен­ни­ят човек, кой­то е не­за­поз­нат с Духовната наука, би се от­не­съл с го­ля­мо съм­не­ние към поз­на­ва­тел­на­та стойност на Бхагавад Гита, по­не­же той не би раз­по­ла­гал с ни­как­ва въз­мож­ност да си из­г­ра­ди как­ва­то и да е пред­с­тава за дъл­бо­чи­на­та на Бха- гавад Гита. Защото с обикновените, съв­ре­мен­ни сред­с­т­ва да­леч не мо­же

Впрочем ние доб­ре знаем, че през оне­зи дреб­ни вре­ме­на хо­ра­та са би­ли осо­бе­но об­ла­го­де­тел­с­т­ва ба­ни от обстоятелството, че в чо­веш­ки­те ду­ши все още бя­ха жи­ви ос­та­тъ­ци­те от сум­рач­но­то яс­но­вид­с­т­во и че хора­та са сти­га­ли до ду­хов­ни­те сфе­ри не са­мо чрез вглъбяване, но и чрез факта, че са­ма­та на­ука от оне­зи епо­хи мо­же­ше да бъ­де про­ник­на­та - ма­кар и са­мо до из­вес­т­на сте­пен - от еле­мен­ти­те на дреб­но­то сум­рачно ясновидство.

Днес ние съ­що сти­га­ме до пра­вил­ни­те въз­г­ле­ди на древните, са­мо че от съв­сем дру­га глед­на точка; и все пак тряб­ва да раз­бе­рем по ка­къв на­чин древ­ни­те пос­ти­га­ха оне­зи фи­ни раз­ли­чия от­нос­но чо­веш­ко­то съ­щество, и по ка­къв на­чин бя­ха из­мис­ле­ни фините, ос­т­ро­ум­ни и стро­го очер­та­ни по­ня­тия с ед­на из­вън­ред­но пре­циз­на въз­мож­ност за при­ла­га­не как­то в духовната, та­ка и в се­тив­на­та действителност. И така, са­мо ако в из­вес­тен сми­съл про­ме­ним оби­чай­ни­те изрази, с ко­ито си слу­жим в рам­ки­те на на­ше­то съв­ре­мен­но светоусещане, ние ще сме в със­то­яние да раз­бе­рем и ха­рак­те­ра на древ­ни­те епохи.

В об­лас­т­та на те­ософ­с­ки­те стре­ме­жи ние се опи­тах­ме да пред­с­та­вим не­ща­та спо­ред дан­ни­те на съв­ре­менно­то яс­но­виж­да­що познание, та­ка че но­ва­та фор­ма на древ­на­та Духовна на­ука пред­с­тав­ля­ва това, ко­ето днес ду­хов­ни­ят чо­век мо­же да пос­тиг­не със сво­ята лич­на активност, със сво­ите лич­ни поз­на­ва­тел­ни средства. Първоначално те­ософ­с­ки­те въз­г­ле­ди да­леч не бя­ха из­г­ра­де­ни с по­мощ­та на средства, не­пос­ред­с­т­вено из­в­ле­че­ни от Духовната наука, а с по­мощ­та на тер­ми­ни и понятия, при­съ­щи за древ­на­та из­точ­на тра­диция още от вре­ме­то на Бхагавад Гита; тък­мо на то­ва се дър­жи и обстоятелството, че по­-с­та­ри­те фор­ми на те­ософ­с­ко-­

Ние ще стиг­нем до въз­мож­но на­й-­доб­ра пред­с­та­ва за това, как фи­ло­со­фи­ята Санкхия е раз­г­леж­да­ла чо­вешка­та природа, ако на­й-­нап­ред раз­мис­лим вър­ху факта, че в ос­но­ва­та на ця­ло­то чо­веш­ко съ­щес­т­во стои един ду­хо­вен кълн, един ду­хо­вен зародиш, с кой­то ви­на­ги сме се съоб- разявали. В чо­веш­ка­та ду­ша действи­тел­но се на­ми­рат скрити, спя­щи си- ли, ко­ито в хо­да на об­що­чо­веш­ко­то раз­ви­тие за­нап­ред ще се про­явяват все по­ве­че и повече. Най-висшето, до ко­ето мо­жем за­се­га да на­со­чим на­шия пог­лед и до ко­ето чо­вешка­та ду­ша ще стиг­не ед­ва след про­дъл­жи­тел­но развитие, е това, ко­ето на­ри­ча­ме Човека-Дух*17. Когато няко­га чо­ве­кът ще се из­диг­не до сте­пен­та на Човека-Дух, той все още ще мо­же да ра­зли­ча­ва онова, ко­ето живее в не­го ка­то душа, от това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва са­ми­ят Човек-Дух, как­то днес във все­кид­нев­ния жи­вот ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва на­ши­ят на­й-­вът­ре­шен ду­ше­вен за­ро­диш от не­го­ви­те обвивки, а именно: ас­т­рал­но­то тяло, етер­но­то или жиз­не­но тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тяло. И как­то раз­г­леж­да­ме те­зи пос­лед­ни те­ла са­мо ка­то об­вив­ки и ги раз­ли­ча­ва­ме от съ­щин­с­ко­то ду­шев­но ес- тество, ко­ето в днешния етап от ево­лю­ци­ята де­лим на три части, на Се- тивна Душа, Разсъдъчна или Чувствуваща Душа и Съзна­тел­на Душа, как­то раз­ли­ча­ва­ме тук ду­шев­но­то ес­тес­т­во от сис­те­ма­та на обвивките, та­ка и за­нап­ред ще тряб­ва да дър­жим смет­ка за съ­щин­с­ко­то ду­шев­но естество, ко­ето то­га­ва - в бъ­де­щи­те сте­пе­ни от ево­лю­цията - ще има съ­от­вет­но­то деление, от­го­ва­ря­що на на­ша­та Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнателна Душа, как­то и за това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва при­ро­да­та на обвивката, ко­ято тогава, на она­зи сте­пен от чо­вешко­то раз­ви­тие тряб­ва да обоз­на­чим на на­шия се­га­шен език ка­то Човек-Дух. Обаче това, ­

Следователно, в Макрокосмоса ве­че е на­ли­це субстанцията, от ко­ято ня­ко­га ще бъ­де из­г­ра­ден Човекът-Дух. Всичко, ко­ето бих­ме мог­ли да ка­жем в сми­съ­ла на на­ше­то учение, ве­че е проз­ву­ча­ва­ло в древ­но­то уче­ние Санкхия. И всичко, ко­ето съ­щес­т­ву­ва по то­зи на­чин в Макрокосмоса, не­ди­фе­рен­ци­ра­но и все още неиндивидуализирано, ка­то един вид ду­хов­но течение, из­пъл­ва­що по съв­сем не­ди­фе­рен­ци­ран на­чин простран­с­т­ва­та и времената, ко­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло по то­зи начин, а съ­щес­т­ву­ва и сега, ще съ­щес­т­ву­ва и за ­напред, и от ко­ето ще се по­лу­чат всич­ки дру­ги фор- ми, то­ва фи­ло­со­фи­ята Санкхия оз­на­ча­ва ка­то на­й-­вис­шата фор­ма на субстанцията; то­ва е она­зи фор­ма на субстанцията, ко­ято спо­ред фи­ло­со­фи­ята Санкхия е веч на и неизменна.

Припомнете си он­зи ци­къл от лекции*18, ко­ито из­не­сох в Мюнхен вър­ху ду­хов­но­-на­уч­ни­те ос­но­ви на биб­лейс­кия раз­каз за Сътворението на света: как­то в из­ход­на­та точ­ка от пла­не­тар­но­то раз­ви­тие на Земята ние говорим, че всич­ки ево­лю­ци­он­ни сте­пе­ни са съ­щес­т­ву­ва­ли пред­ва­ри­тел­но в ду­хов­ния свят, та­ка и фи­ло­со­фи­ята Санкхия го­во­ре­ше нав­ре­ме­то за та­зи пър­вич­на субстанция, за нейния пър­ви­чен „прилив", ако мо­га та­ка да се изразя, от кой­то впос­лед­с­т­вие се раз­би­ват всич­ки дру­ги форми, как­то физическите, така и свръхфизическите. Тази на­й-­вис­ша фор­ма не се от­на­ся за днеш­ния човек, но как­то то­ку­-що обяс­нихме, ня­ко­га тя ще има съ­щес­т­ве­но зна­че­ние за човека.

Като след ба­ща форма, ко­ято се е раз­би­ла от то­зи пър­ви­чен суб­с­тан­ци­ален „прилив", от суб­с­тан­ци­онал­но течение, тряб­ва да при­емем това, ко­ето - сли­зай­ки от го­ре на­до­лу - ние оп­ре­де­ля­ме ка­то вто­ра със­тав­на част на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и обоз­на­ча­ва­ме с из­ра­за „Дух-Живот", кой­то съ­от­ветс­т­ву­ва на из­точ­но­то назва­ние Будхи. От на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки лек­ции ние знаем, че в нор­мал­ния жи­вот чо­ве­кът ще раз­бие със­тояни­ето Будхи ед­ва в бъдеше, оба­че ка­то ду­хо­вен фор­ми­ращ принцип, т.е. в из­вес­тен сми­съл свръх­чо­вешки, Будхи ви­на­ги е съществувал, ка­то в хо­да на вре­ме­то е бил обо­со­бен ка­то един вид на­чал­на фор­ма на пър­вич­на­та субстанция. Ето за­що в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, от пър­вич­на­та фор­ма на суб­с­тан­цията, се раж­да имен­но Будхи.

Тук тряб­ва да добавим, че се­га въз­ник­ва из­вес­т­но раз­ми­на­ва­не в на­ши­те обозначения. Когато спо­ред наше­то уче­ние прос­ле­дя­ва­ме чо­веш­ко­то раз­ви­тие в по­со­ка от­го­ре надолу, след Духа-Живот или Будхи ние пос­та­вя­ме това, ко­ето на­ри­ча­ме Дух-Себе. Това обоз­на­че­ние е на­пъл­но оп­рав­да­но за днеш­ния ци­къл от ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то и в хо­да на лек­ци­ите ще се убе­дим за­що то­ва е така. Между Будхи и Манас ние вмък­ва­ме не Ахамкара, а съ­еди­ня­ва­ме Ахамкара с Манас и на­ри­ча­ме всич­ко то­ва Дух-Себе. В оне­зи древ­ни вре­ме­на бе­ше на­пъл­но оп­рав­да­но да се пра­ви по­доб­но разграничение, по­ра­ди причини, ко­ито днес са­мо ще за- гатна, а ще обяс­ня под­роб­но ед­ва по-късно. Това бе­ше оправдано, по­не­же то­га­ва хо­ра­та не съ­умя­ва­ха да стиг­нат до она­зи важ­на характери- стика, с ко­ято днес тряб­ва да разполагаме, ако ис­ка­ме да го­во­рим по дос­тъ­пен и раз­би­ра­ем на­чин за на­ше­то време; тук ста­ва ду­ма за хара- ктеристиката, ко­ято ид­ва от ед­на стра­на по­ра­ди вли­яни­ето на Луцифер, а от дру­га стра­на - по­ра­ди вли­яни­ето на Ариман*19. Тази харак­те­рис­ти­ка на­пъл­но лип­с­ва във фи­ло­со­фи­ята Санкхия. И за то­га­ваш­на­та ду­шев­на нагласа, ко­ято ня­маше ни­ка­къв по­вод да на­соч­ва вни­ма­ни­ето си към те­зи два прин­ци­па - за­що­то все още не мо­же­ше да до­лови тях­на­та си­ла - бе­ше на­пъл­но оп­рав­да­но да вмък­не та­зи ди­фе­рен­ци­ра­на фор­ма тък­мо меж­ду Будхи и Манас. Следователно, ко­га­то го­во­рим за Манас в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, ние не го­во­рим за съ­щото, за ко­ето в сми-­

Нека да за­поч­нем на­й-­нап­ред с то­ва по ка­къв на­чин чо­ве­кът жи­вее в се­тив­ния свят, във фи­зи­чес­ка­та степен на съществуване. Във фи­зи­чес­ка­та сте­пен на съ­щес­т­ву­ва­не чо­ве­кът за­се­га жи­вее така, че той въз­п­рие ма за­оби­ка­ля­щия го свят със сво­ите сетива, до­ка­то чрез сво­ите ор­га­ни на осе- занието, чрез сво­ите ръ­це и крака, походка, го­вор и т.н., той дейс­т­ву­ва об­рат­но вър­ху за­оби­ка­ля­щия го свят. Чрез сво­ите се­ти­ва чо­векът въз­п­ри­ема за­оби­ка­ля­щия го свят, а чрез сво­ите ор­га­ни на осе­за­ни­ето той дей- с­т­ву­ва об­рат­но вър­ху него. Това е на­пъл­но в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия.

По от­но­ше­ние на мно­го­то сетива, ко­ито на­соч­ва­ме към от­дел­ни­те об­лас­ти на външ­ния свят, мо­жем да гово­рим ка­то за ед­но та­ко­ва из­пъл­ва­що ду­ша­та ни сетиво, за ко­ето знаем, че то не е свър­за­но с един се­ти­вен ор- ган, а из­пол­зу­ва ця­ло­то ни чо­веш­ко съ­щес­т­во ка­то свой инструмент. И ако на­зо­ва­ва­ме то­ва вът­реш­но се­ти­во с име­то Манас, не­ща­та са на­пъл­но в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия. В сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия това, ко­ето суб­с­тан­ци­ал­но из­г­раж­да вът­реш­но­то сетиво, се раз­ви­ва ка­то ед­на по­-къс­на раз­но­видност на Ахамкара. Или с дру­ги думи: на­й-­нап­ред има­ме пър­вич­но­то течение, след то­ва Будхи, пос­ле Ахам кара, пос­ле Манас: имен­но това, ко­ето на­ми­ра­ме вът­ре в се­бе си ка­то на­ше вът­реш­но сетиво. Ако ис­ка­ме да вник­нем в то­ва вът­реш­но се­ти­во ние мо­жем да си го изяс­ним ка­то взе­мем от­дел­ни­те се­ит­ба и следим, та­ка да се каже, как бих­ме мог­ли да пос­тиг­нем ед­на пред­с­та­ва за това, по ка­къв на­чин въз­п­ри­яти­ята на отдел­ни­те се­ти­ва се обе­ди­ня­ват в ед­но об­що вът­реш­но сетиво.

Днес ние пос­тъп­ва­ме така, по­не­же на­ше­то поз­на­ние вър­ви по един об­ра­тен път. Ако на­со­чим пог­лед към раз­ви­ти­ето на на­ше­то познание, ние вед­на­га сти­га­ме до извода: То за­поч­ва от ди­фе­рен­ци­ра­нос­т­та на от­дел- ни­те се­ти­ва и се стре­ми да се из­диг­не до об­щия смисъл. Обаче ево­лю­ци­ята има об­ра­тен път на развитие. Там пър­во от Ахамкара се об­ра­зу­ва Манас и Манас се включ­ва в раз­ви­ти­ето на света, а ед­ва пос­ле от не­го се
ди­фе­рен­ци­рат пър­вич­ни­те субстанции, силите, ко­ито но­сим в се­бе си ка­то „сетива", при ко­ето оба­че след­ва да раз­би­ра­ме не ма­те­ри­ал­ни­те се­тив­ни ор­га­ни - те при­над­ле­жат на фи­зи­чес­ко­то тя­ло - а силите, сто­ящи в ос­но­ва­та им ка­то строителни, гра­див­ни сили, ко­ито са из­ця­ло свръхсе- тивни. Следователно, ко­гато сли­за­ме по стъл­ба­та на ево­лю­ци­он­ни­те фо- рми, ние сти­га­ме от Ахамкара до Манас - в сми­съ­ла на фи­лосо­фи­ята Санкхия - и Манас, ди­фе­рен­ци­ращ се в от­дел­ни фор­ми по­раж­да оне­зи свръх­се­тив­ни сили, ко­ито из­г­раж­дат на­ши­те от­дел­ни сетива.

И така, ко­га­то на­соч­ва­ме пог­лед вър­ху от­дел­ни­те сетива, ду­ша­та съ­що взе­ма учас­тие в те­зи се­ти­ва и по този на­чин ние има­ме въз­мож­нос­т­та да до­ве­дем от­но­во това, ко­ето пред­ла­га фи­ло­со­фи­ята Санкхия, в пъл­но съз­ву­чие със съ­дър­жа­ни­ето на на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко учение. Защото фи­ло­со­фи­ята Санкхия учи след­ното: Когато Манас се ди­фе­рен­ци­ра в раз­лич­ни­те кос­ми­чес­ки си­ли на сетивата, то­га­ва ду­ша­та се по­то­пя­ва - ние знаем, че ду­ша­та е не­що раз­лич­но от те­зи фор­ми - ду­ша­та се по­то­пя­ва в те­зи от­дел­ни форми; но, по­топя­вай­ки се в те­зи от­дел­ни форми, как­то тя се по­то­пя­ва съ­що и в Манас, ду­ша­та дейс­т­ву­ва чрез те­зи си­ли на сети- вата, впле­те­на е в се­ти­ва­та и на­пъл­но про­ник­ва в тях. Но бла­го­да­ре­ние на това, ду­ша­та сти­га до там, че свър­з­ва сво­ята ду­хов­но­-ду­шев­на същ­ност с външ­ния свят, за да усе­ти ра­дост и сим­па­тия към то­зи вън­шен свят.

Следователно, от Манас се обо­со­бя­ва нап­ри­мер си­ло­ва­та субстанция, ко­ято об­ра­зу­ва окото. При ед­на по­-ран­на степен, ко­га­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­ве­ка все още не е съ­щес­т­ву­ва­ло в се­гаш­на­та му фо­рма - та­ка си пред­с­та­вя не­ща­та фи­ло­со­фи­ята Санкхия - ду­ша­та се на­ми­ра имен­но в оне­зи чис­ти сили, ко­ито об­ра­зуват окото, прос­то е по­то­пе­на в те­зи сили. Ние знаем, че днеш­но­то чо­веш­ко око е било, та­ка да се ка­же потен­ци­ал­но за­ло­же­но още на Стария Сатурн, оба­че то се раз­ви­ва ед­ва след ат­ро­фи­ята на он­зи ор­ган на топлината, чи­ито ос­тан­ки днес има­ме в ли­це­то на епи­физ­на­та жлеза; а раз­ви­ва се, следователно, мно­го по-късно. Но силите, от ко­ито то се е разбило, са съ­щес­т­ву­ва­ли в свръх­се­тив­на фор­ма още мно­го пре­ди то­зи мо­мент и ду­ша­та е жи­ве­ела имен­но в те­зи сили. Да, та­ка си пред­с­та­вя­ше те­зи не­ща фи­ло­со­фи­ята Санкхия: Благодарение на това, че ду­ша­та жи­вее в те­зи прин­ци­пи на диференцирането, тя е свър­за­на със съ­щес­т­вува­не­то на външ­ния свят и са­ма­та тя раз­ви­ва сил­на жаж­да за съществуване. Чрез си­ли­те на се­ти­ва­та ду­шата е свър­за­на с външ­ния свят; раж­да се во­ля­та за съществуване, под­ти­кът за съществу- ване. Душата из­п­раща, ако мо­га та­ка да се изразя, сво­ите пи­па­ла през се­тив­ни­те ор­га­ни и се свър­з­ва из­к­лю­чи­тел­но сил­но с външ­но­то съществу- ване. Именно та­зи си­ло­ва връзка, схва­ща­на ка­то сбор от сили, ка­то дейс­т­ви­те­лен сбор от сили, ние свър­з­ва­ме с ас­т­рал­но­то тя­ло на човека. Фи-