Лекции изнесени в Кьолн от 28. 12. 1912 до 1913 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Още в на­ча­ло­то на вче­раш­на­та лек­ция аз по­со­чих кол­ко раз­лич­ни са впечатленията, ко­ито на­ша­та ду­ша получава, ко­га­то от ед­на стра­на се ос­та­вим под въз­дейс­т­ви­ето на она­зи чуд­но уравновесена, спо­кой­на и без­с­т­рас­т­на мелодия, ко­ято зву­чи в пес­ни­те на Бхагавад Гита, и ко­га­то от дру­га стра­на се сблъс­ка­ме с Посла­ни­ята на апос­тол Павел, ко­ито не­-

Дори ако се за­мис­лим са­мо за начина, по кой­то пред нас би­ва из­ра­зе­но ду­хов­но­то съдържание, то­га­ва в Бхагавад Гита ние виж­да­ме чуд­на­та ху­до­жес­т­ве­но из­дър­жа­на и сфе­рич­на фор­ма на не­що тол­ко­ва съ­вършено, че ед­ва ли бих­ме мог­ли да си пред­с­та­вим по­-­ясен и за­вър­шен вид на ед­на поетична, и в съ­що­то време фи­ло­соф­с­ка творба. Напротив, в Посла- нията на апос­тол Павел чес­то пъ­ти се сблъс­ка­ме с ед­на тол­ко­ва го­ля­ма ско­ва­ност на израза, че по­ня­ко­га тя се прев­ръ­ща в ис­тин­с­ка преч­ка за из­в­ли­ча­не на дъл­бо­кия смисъл, вло­жен в не­го­ви­те думи. И все пак в Посланията на апос­тол Павел това, ко­ето е на­й-­съ­щес­т­ве­но за раз­ви­ти­ето на хрис­ти­ян­с­т­во­то зву­чи съ­що та­ка меродавно, как­то ме­ро­дав­но зву­чи хар­мо­ни­ята на из­точ­ни те све­тог­ле­ди в пес­ни­те на Бхагавад Гита. В Посланията на апос­тол Павел ние се за­поз­на­ва­ме с ос­нов­ни­те хрис­ти­ян­с­ки ис­ти­ни за Възкресението, за същ­нос­т­на­та раз­ли­ка меж­ду вя­ра­та и закона, за това, ко­ето чо­векът по­лу­ча­ва по благодат, за жи­во­та на Хрис- тос в чо­веш­ка­та ду­ша или в чо­веш­ко­то съз­на­ние и с още много дру­ги неща. Всичко е та­ка представено, че ако ис­ка­ме да да­дем ед­но опи­са­ние на християнството, ние за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да си пос­лу­жим с Послани- ята на апос­тол Павел. По от­но­ше­ние на хрис­ти­ян­с­т­во­то всич­ко в Посла- нията на апос­тол Павел е та­ка замислено, как­то и пес­ни­те на Бхагавад Гита по от­но­ше­ние на ве­ли­ки­те ис­ти­ни за ос­во­бож­да­ва­не­то от зем­ни­те дела, за ос­во­бож­да­ва­не­то от зем­ни­те за­дъл­же­ния и по сти­га­не­то на съ­зер­ца­тел­но от­но­ше­ние към света, за из­ди­га­не­то на ду­ша­та в ду­хов­ни­те висини, за пре­чиства­не­то на душата, нак­рат­ко - ако го­во­рим в сми­съ­ла на Бхагавад Гита - за съ­еди­ня­ва­не­то с Кришна.

Току-що нап­ра­ве­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на две­те ду­хов­ни от­к­ро­ве­ния по­каз­ва кол­ко труд­но е те да бъ­дат сравне­ни ед­но с друго, и този, кой­то ги срав­ня­ва са­мо външно, той не­съм­не­но ще пос­та­ви Бхагавад Гита - като има пред­вид ней­на­та чистота, спо­койс­т­вие и мъд­рост - мно­го по­-ви­со­ко от Посланията на апос­тол Павел. Обаче как­во пра­ви всъщ­ност този, кой­то срав­ня­ва не­ща­та са­мо външно? Той при­ли­ча на един човек, кой­то е зас­та­нал пред ед­но раз­цъф­на­ло растение, с не­го­ви­те прек­рас­ни цветове, а до не­го - не­ка да пред­поло­жим то­ва - е пос­та­ве­но ед­но мал­ко се­ме от съ­що­то растение, и се­га то­зи чо­век казва: Когато имам пред се­бе си раз­цъф­на­ло­то рас­те­ние с не­го­ви­те прек­рас­ни цветове, то не­съм­не­но е мно­го по­-к­ра­си­во от мал­кото и нез­на­чи­тел­но рас­ти­тел­но семе. И въп­ре­ки това, не­ща­та сто­ят така, че един ден от то­ва нез­на­чи­тел­но се­ме из­рас­т­ва ед­но при­каз­но кра­си­во рас­те­ние с чуд­ни цве­то­ве и багри. Когато съ­пос­та­вя­ме не­пос­ред­с­т­вено и чис­то външ­но ед­но цъф­на­ло рас­те­ние и не­го­-
во­то семе, ние не сти­га­ме до ед­но ис­тин­с­ко сравнение. Такова е по­ло­же­ни­ето и ко­га­то срав­ня­ва­ме Бхагавад Гита с Посланията на апос­тол Павел.

В ли­це­то на Бхагавад Гита ние има­ме пред се­бе си трай­ни­те ре­зул­та­ти и - та­ка да се ка­же - зре­лия плод от ед­но про­дъл­жи­тел­но раз­ви­тие на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во в те­че­ние на хи­ля­ди години, чий­то за­вър­шен и пре­изпъл­нен с мъд­рост ху­до­жес­т­вен из­раз ние от­к­ри­ва­ме тък­мо в Бхагавад Гита; до­ка­то в Посланията на апостол Павел има­ме пред се­бе си за­ро­ди­ша на не­що съ­вър­ше­но ново, ко­ето те­пър­ва ще из­рас­т­ва все по­ве­че и повече, и ко­ето раз­г­ръ­ща сво­ите мо­гъ­щи въз­дейс­т­вия са­мо тогава, ко­га­то го раз­г­леж­да­ме в не­го­ва­та за­родиш­на същност, ко­га­то с един вид про­ро­чес­ки пог­лед виж­да­ме всич­ко онова, ко­ето ня­ко­га ще въз­ник­не от него, от за­ро­диш­ни­те си­ли вло­же­ни в Посланията на апос­тол Павел. Само ако има­ме пред­вид то­зи факт, ние мо­жем да пра­вим ис­тин­с­ки сравнения. И то­га­ва ве­че ще сме наясно: това, ко­ето един ден ще се из­ви си до сво­ето ис­тин­с­ко величие, пър­во­на­чал­но тряб­ва­ше да се по­яви от дъл­би­ни­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то в съвсем нез­на­чи­тел­на форма, то тряб­ва­ше да блик­не по един до­ня­къ­де ха­оти­чен на­чин от чо­веш­ка­та ду­ша - ето как­во про­ли­ча­ва в Посланията на апос­тол Павел. Следователно, ако ня­кой ре­ши да по­со­чи зна­че­ни­ето на Павловите Послания с ог­лед на об­що­чо­веш­ка­та еволю- ция, той тряб­ва да сто­ри то­ва по съв­сем раз­личен на­чин от този, кой­то ги пре­це­ня­ва ка­то ху­до­жес­т­ве­ни про­из­ве­де­ния с ог­лед на тях­на­та про- стота, мъдрост и вът­реш­но съ­вър­шен­с­т­во на формата.

Ако оба­че ня­кой по­ис­ка да срав­ни два­та светогледа, зас­тъ­пе­ни в Бхага- вад Гита и Посланията на апос­тол Павел, той тряб­ва да пос­та­ви след­ния въпрос: За как­во всъщ­ност ста­ва ду­ма тук? Тук ста­ва ду­ма за това, че - ако при­тег­нем до един ис­то­ри­чес­ки об­зор на два­та све­тог­ле­да - ние сме из­п­ра­ве­ни пред нав­ли­за­не­то на Аза в ево­лю­ци­ята на човечеството. Про- следявайки учас­ти­ето на Аза в ево­лю­ци­ята на човечеството, ние сти­га­ме до след­ни­те избоди: В пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те епо­хи то­зи Аз бе­ше несамо- стоятелен, спо­та­ен в невидимите, скри­ти­те дъл­би­ни на душата, без да раз­по­ла­га с ни­как­ви въз­мож­нос­ти да раз­гър­не сво­ите собстве­ни сили. Самостоятелното раз­ви­тие на Аза мо­же да се осъ­щес­т­ви са­мо бла­го­да­ре­ние на факта, че в този Аз бе­ше вло­жен он­зи импулс, кой­то ние обоз­на­ча­ва­ме с име­то Христов Импулс. Всичко онова, ко­ето след Мистерията на Голгота мо­жа да по­къл­не в чо­веш­кия Аз, и ко­ето от­к­ри­ва­ме в ду­ми­те на апос­тол Павел: „Не аз, а Христос в мен", по­-ра­но бе­ше не­въз­мож­но да бъ­де на­ме­ре­но в Аза. Обаче още в хи­ля­до­ле­тието пре­ди Мистерията на Голгота, пос­те­пен­но бе­ше под­гот­ве­но имен­но нав­ли­за­не­то на Хрис- товия Импулс в чо­веш­ка­та ду­ша и то тък­мо спо­ред начина, ха­рак­те­рен за де­ло­то на Кришна. Всичко онова, ко­ето след Мистерията на Голгота
чо­ве­кът мо­же­ше да тър­си под фор­ма­та на Христов Импулс в са­мия се­бе си и ко­ето се съ­дър­жа в ду­ми­те на Павел: „Не аз, а Христос в мен", пре­ди Мистерията на Голгота мо­же­ше да бъ­де тър­се­но един­с­т­ве­но във външ­ния свят, и то по та­къв начин, ся­каш то се приб­ли­жа­ва­ше към не­го ка­то ед­но откровение, ид­ва­що от на­й-­да­леч­ни­те пре­де­ли на Космоса. И кол­ко­то на­зад се връ­ща­ме в хо­да на времето, тол­ко­ва по-силно, по­-си­яй­но и по­-­им­пул­си­ра­що бе­ше то­ва външ­но откровение.

Или с дру­ги думи: В епо­ха­та пре­ди Мистерията на Голгота чо­ве­чес­т­во­то раз­по­ла­га­ше с ед­но външ­но откровение, ко­ето про­ти­ча­ше по та­къв на- чин, по ка­къв­то нап­ри­мер Слънчевата свет­ли­на оза­ря­ва един предмет външно, а не вътрешно. Както свет­ли­на­та оза­ря­ва то­зи пред­мет външно, та­ка и свет­ли­на­та на ду­хов­ното Слънце оза­ря­ва­ше чо­веш­ка­та ду­ша вън- шно. Но след Мистерията на Голгота ние мо­жем да оха­рак­те­ризи­ра­ме въз­дейс­т­ви­ята на Христовия Импулс в чо­веш­ка­та душа, или ка­за­но по друг на­чин - ду­хов­на­та светли­на на Слънцето, със след­ни­те думи: все едно, че бих­ме има­ли пред се­бе си ед­но флу­орис­ци­ра­що тяло, чи­ято свет­ли­на ид­ва отвътре. И ко­га­то раз­г­леж­да­ме не­ща­та така, то­га­ва Ми- стерията на Голгота зас­та­ва пред нас ка­то един пре­ло­мен мо­мент от ево­лю­ци­ята на човечеството; то­га­ва Мистерията на Голгота се прев­ръ­ща в нас в ед­на граница. Символично не­ща­та би­ха мог­ли да бъ­дат пред­с­та­ве­ни с те­зи две фигури:

Ако то­зи кръг (ля­ва­та фигура) пред­с­тав­ля­ва чо­веш­ка­та душа, ние сме наясно: се­га ду­хов­на­та свет­ли­на на пи­ра от всич­ки по­со­ки и оза­ря­ва външ­но та­зи чо­веш­ка душа. После ид­ва Мистерията на Голгота, ду­ша­та при­ема Христовия Импулс в се­бе си и из­лъч­ва от са­ма­та се­бе си онова, ко­ето се съ­дър­жа в Христовия Им пулс (дяс­на­та фигура). Можем наг­лед­но да си пре­дос­та­вим чо­веш­ка­та ду­ша пре­ди Христовия Импулс като ед­на вод­на капка, ко­ято се на­ми­ра всред мо­ре от външ­на светлина. А след Мистерията на Голгота чо­вешка­та душа, осо­бе­но ако е при­ела Хри- стовия Импулс, при­ли­ча на един пламът, кой­то из­лъч­ва на­вън своята вът­реш­на светлина.

Сега, след ка­то сме об­гър­на­ли не­ща­та с на­шия поглед, бих­ме мог­ли да из­ра­зим от­но­ше­ни­ята меж­ду тях с оне­зи наименования, ко­ито ве­че поз­на­ва­ме от фи­ло­со­фи­ята Санкхия. Когато нап­ри­мер на­сочим ду­хов­ния пог­лед към ед­на душа, ко­ято жи­вее пре­ди Мистерията на Голгота и е ­
заля­та от всич­ки стра­ни със свет­лина­та на Духа, то­га­ва вя­ло­то то­ва със­то­яние на Духа, ко­ето за­ли­ва ду­ша­та от всич­ки стра­ни със сво­ята свет- лина, ние мо­жем да оп­ре­де­лим спо­ред фи­ло­со­фи­ята Санкхия, ка­то съ­с­то­яние Сатва.

Напротив, ако наб­лю­да­ва­ме съ­от­вет­на­та ду­ша след Мистерията на Гол- гота, ние виж­да­ме как ду­хов­на­та свет­ли­на е на­пъл­но скри­та в ду­шев­ния елемент. Духовната светлина, съ­дър­жа­ща се в Христовия Импулс след Мистерията на Голгота, е ка­то обгър­на­та от ду­шев­на­та субстанция. И ни­ма те­зи съ­от­но­ше­ния не се пот­вър­ж­да­ват в на­ши дни, осо­бено що се от­на­ся до обик­но­ве­ни­те ду­шев­ни изживявания? Нека да си предста­вим един наш съв­ре­мен­ник - как е пос­та­вен той в об­лас­т­та на външ­но­то познание, в об­лас­т­та на външна­та деятелност, и как - от дру­га стра­на - ед­ва до­ло­ви­ми­ят слаб пла­мът на Христовия Импулс прос­вет­ва дъл­бо­ко вът­ре в чо­веш­ка­та личност, об­гър­нат от на­й-­раз­лич­ни ду­шев­ни качест- ва. С ог­лед на пред­х­рис­тиянско­то със­то­яние Сатва, из­ра­зя­ва­що от­но­ше­ни­ето на Духа към душата, се­га ние сме из­п­ра­ве­ни пред със­то­яни­ето Тамас.

Следователно, раз­г­леж­да­на в то­зи смисъл, как­во пос­ти­га Мистерията на Голгота за ево­лю­ци­ята на чо­ве­чеството? По от­но­ше­ние на ду­хов­но­то от­к­ро­ве­ние тя прев­ръ­ща със­то­яни­ето Сатва в със­то­яние Тамас. Между вре­мен­но чо­ве­чес­т­во­то напредва; оба­че то до­пус­ка един вид сгромоля- сване, раз­би­ра се не чрез Мистери­ята на Голгота, а чрез са­мо­то се­бе си. Мистерията на Голгота под­сил­ва пла­мъ­ка все по­ве­че и повече; но фак- тът, че пла­мъ­кът са­мо ед­ва за­бе­ле­жи­мо прос­вет­ва в душата, след ка­то по­-ра­но е оза­ря­вал ду­ша­та от всич­ки стра­ни с мо­гъ­ща­та си светлина, се пре­диз­вик­ва не от друго, а от израстващата, но все по­ве­че и пове­че по­тъ­ва­ща в мра­ка чо­веш­ка природа. Следователно, по от­но­ше­ние на Ду-ха не Мистерията на Голгота е ви­нов­на за със­то­яни­ето Тамас на чо­веш­ка­та душа, а чрез Мистерията на Голгота се пос­ти­га това, че в да­леч­но­то бъдеше, от със­то­яни­ето Тамас от­но­во ще про­из­ле­зе със­то­яни­ето Сатва, ко­ето сега, бих казал, се възпламенява, ма­кар и бавно, вът­ре в Тамас. В сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, меж­ду със­то­яни­ето Сатва и със­то­­яни­ето Тамас, се на­ми­ра със­то­яни­ето Раджас; и по от­но­ше­ние на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция то­ва със­то­яние Раджас е пред­с­та­ве­но чрез времето, в ко­ето се ра­зиг­ра имен­но Мистерията на Голгота. Що се отна­ся до ду­хов­ни­те откровения, са­мо­то чо­ве­чес­т­во нап­ред­ва по пъ­тя от свет­ли­на­та към тъмнината, от Сатва към Тамас, и то­ва ста­ва имен­но в хи­ля­доле­ти­ята око­ло Мистерията на Голгота. Ако об­х­ва­нем та­зи ево­лю­ция още по-внимателно, ние ще ус­та­но­вим след­но­то:

Нека с ли­ни­ята а-b да обоз­на­чим вре­ме­то на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция до 7, 8 век пре­ди Мистерията на Голгота; до то­зи мо­мент ця­ла­та чо­веш­ка кул­ту­ра бе­ше по­то­пе­на в със­то­яни­ето Сатва.

После нас­тъ­пи епохата, в ко­ято се ра­зиг­ра Мистерията на Голгота, а още по-късно, ня­къ­де око­ло 15,16 век след Мистерията на Голгота, съв­сем яс­но чо­ве­чес­т­во­то нав­ле­зе в епо­ха­та на Тамас. И ако ис­ка­ме да си пос­лу­жим с на­ши­те оби­чай­ни термини, то­га­ва тряб­ва да кажем: се­га се на­ми­ра­ме в пър­ва­та епоха, ко­ято - що се от­на­ся до из­вес­т­ни ду­хов­ни от­к­ро­ве­ния - все още съв­па­да със със­то­яни­ето Сатва, с епохата, ко­ято на­ри­ча­ме Египетско-халдейска. Онова, ко­ето е ха­рак­тер­но за със­то­яни­ето Раджас, съв­па­да с Гръцко-римска­та епоха, а онова, ко­ето е ха­рак­тер­но за със­то­яни­ето Тамас, съв­па­да с на­ша­та съв­ре­мен­на епоха. Ние знаем, че Еги- петско-халдейската епо­ха е всъщ­ност Третата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, Гръцко-римската епо­ха е всъщ­ност Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, а на­ша­та съв­ре­мен­на епо­ха от­го­ва­ря на Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха. И така, спо­ред за­ми­съ­ла на об­що­чо­веш­ка­та еволюция, тък­мо в пре­хо­да от Третата Към Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха тряб­ва­ше да настъпи, ако мо­га да си пос­лу­жа с то­зи израз, ед­но умър­т­вя­ва­не на външ­но­то откро- вение. Но как всъщ­ност про­те­че под­го­тов­ка­та на човечеството, ко­ето по­сег­на към ис­к­ра­та на Христовия Импулс?

Ако ис­ка­ме да вник­нем в това, кол­ко раз­лич­ни бя­ха от­но­ше­ни­ята на чо­ве­ка към Духа през Третата след ат­лан­т­с­ка епоха, през Египетско-хал- дейската епоха, ние тряб­ва да до­пъл­ним следното: през та­зи Трета сле­дат­лан­т­с­ка епоха, по­ло­же­ни­ето във всич­ки области, за ко­ито говорим, как­то за Египет, та­ка съ­що и за Халдея, как­то и за Индия, бе­ше такова, че то­га­ваш­но­то чо­ве­чес­т­во все още бе­ше съх­ра­ни­ло из­вес­т­ни следи от древ­но­то ясновидство; или с дру­ги думи, чо­ве­кът въз­п­ри­ема­ше окол­ния свят не са­мо с по­мощ­та на сво­ите се­ти­ва и своя разум, свър­зан с фи­зи­чес­кия мозък, а с ор­га­ни­те на сво­ето етер­но тяло, по­не що се от на­ся до оп­ре­де­ле­ни ду­шев­ни състояния, на­ми­ра­щи се меж­ду буд­нос­т­та и съня. Ако ис­ка­ме да си пред­с­тавим един чо­век от она­зи да­леч­на епоха, ние тряб­ва да има­ме пред­вид след­на­та подробност. Тогавашният чо­век съв­сем не въз­п­ри­ема­ше при­род­ния свят с по­мощ­та на фи­зи­чес­ки­те се­ти­ва и фи­зи­чес­кия разум; физи­чес­ки­те въз­п­ри­ятия бя­ха въз­мож­ни са­мо в ед­но от не­го­ви­те ду­шев­ни състояния; оба­че в те­зи със­то­яния той не сти­га­ше до ни­как­во познание; той прос­то се ос­та­вя­ше под въз­дейс­т­ви­ето на

Образно казано, то­га­ваш­ни­ят чо­век има­ше сво­ето все­кид­нев­но тяло, но вът­ре в не­го той раз­по­ла­га­ше с едно по-фино, с ед­но праз­нич­но или, ако бих мо­гъл та­ка да се изразя, с ед­но не­дел­но тяло. Всекидневното, дел­нич­но­то тя­ло той из­пол­зу­ва­ше за чис­то външни, прак­ти­чес­ки цели, а с не­дел­но­то тяло, ко­ето бе­ше из тъ­ка­но са­мо от етер­ни сили, той осъ­щес­т­вя­ва­ше сво­ето познание, из­г­раж­да­ше сво­ята наука. И то­зи то­га­вашен чо­век би се учу­дил много, ако ня­кой му кажеше, че след вре­ме хо­ра­та ще гра­дят сво­ята на­ука с все­ки днев­ни­те си те­ла и че те ни­ко­га ня­ма да при­бяг­ват до празничните, до не­дел­ни­те си тела, ко­га­то ис­кат да на­учат не­що за света.

И как­во бе­ше ха­рак­тер­но за те­зи ду­шев­ни състояния? Характерно за тях беше, че нав­ли­зай­ки в по­-дъл­боки­те плас­то­ве на сво­ето познание, там къ­де­то сре­ща­ше фи­ло­со­фи­ята Санкхия, то­га­ваш­ни­ят чо­век има­ше съв­сем дру­ги усещания, ко­рен­но раз­лич­ни от усе­ща­ни­ята на днеш­ния чо- век, ко­га­то нап­ри­мер той нап­ря­га ума си и мис­ли с гла­ва­та си, за да пос­тиг­не ня­как­во познание. Постигайки познание, то­га­ваш­ни­ят чо­век се усе­ща­ше ка­то по­то­пен в сво­ето етер­но тяло, ко­ето оба­че да­леч не бе­ше ло­ка­ли­зи­ра­но в това, ко­ето днес пред­с­тав­ля­ва фи­зи­чес­ка­та глава, а се прос­ти­ра­ше да­леч из­вън очер­та­ни­ята на фи­зи­чес­ко­то тяло. Човекът мис­ле­ше не тол­ко­ва с гла­ва­та си, кол­ко­то с ос­та­на­ли­те час­ти на сво­ето етер­но тяло. В то­зи смисъл, етер­на та гла­ва на чо­ве­ка бе­ше на­й-з­ле ор­га­ни­-
зи­ра­на­та част от не­го­во­то етер­но тяло. Човекът смът­но усещаше, че той мис­ли със сво­ето етер­но тяло, че в про­це­са на мис­ле­не­то той на­пус­ка очер­та­ни­ята на сво­ето фи­зичес­ко тяло. Обаче в про­це­са на мисленето, той усе­ща­ше и още нещо: той усе­ща­ше как всъщ­ност ста­ва едно ця­ло със Земята. Когато съб­ли­ча­ше сво­ето все­кид­нев­но тя­ло и об­ли­ча­ше сво­ето не­дел­но тяло, той до­лавя­ше как оп­ре­де­ле­ни си­ли про­низ­ва­ха ця­ло­то му същество: ся­каш те­зи си­ли ми­на­ва­ха през кра­ка­та и ръ­цете, и се свър­з­ва­ха с не­го­во­то тяло. Човекът за­поч­на да гле­да на се­бе си ка­то на част от Земята. От ед­на стра­на той усещаше, че мис­ли и раз­съж­да­ва в сво­ето етер­но тяло; от дру­га стра­на - че ве­че не е ня­как­во отдел­но съще- ство, а жи­ва част от Земята. Той усе­ща­ше как по­рас­т­ва на­вът­ре в тя­ло­то на Земята. И така, кога­то чо­ве­кът об­ли­ча­ше сво­ето празнично, не­дел­но тя­ло и прис­тъп­ва­ше към познанието, то­ва из­ця­ло проме­ня­ше ця­ла­та вът­реш­на при­ро­да на не­го­ви­те изживявания. И как­во тряб­ва­ше да се слу­чи по-късно, в края на Третата и на­ча­ло­то на Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо- ха? Ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ме да раз­бе­рем какво тряб­ва­ше да се слу­чи тогава, ще пос­тъ­пим добре, ако вник­нем в ста­рия на­чин на сло­вес­но изразяване.

Тогавашният човек, из­жи­вя­вай­ки това, за ко­ето то­ку що ста­на дума, казваше: Вътре в мен се раз­д­ви­жи Змията! - Сега не­го­во­то съ­щес­т­во за­поч­ва­ше да се удъл­жа­ва в по­со­ка към цен­тъ­ра на Земята. Той ве­че не свър­з­ва­ше сво­ите ак­тив­ни дейс­т­вия с час­ти­те на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло; той усе­ща­ше се­бе си ка­то един вид про­дъл­же­ние на Змията в по­со­ка към цен­тъ­ра на Земята, и в то­зи слу­чай гла­ва­та би се ока­за­ла това, ко­ето се по­да­ва над Земята. И той усещаше, че тък­мо та­зи змийс­ка същ­ност е си- лата, ко­ято мис­ли вът­ре в него. Бихме мог­ли да из­ра­зим гра­фич­но неща- та, ка­то пред­с­та­вим не­го­во­то етер­но тя­ло под фор­ма­та на ед­но змийс­ко

тяло, на­со­че­но към вът­реш­нос­т­та на Земята; ка­то фи­зи­чес­ки човек, той се на­ми­ра­ше из­вън очер­та­ни­ята на Земята, но по вре­ме на поз­на­ва­тел­ния акт, той по­тъ­ва­ше на­вът­ре в Земята и фак­ти­чес­ки мис­ле­ше със сво­ето етер­но тяло. Сега Змията се раз­д­ви­жи в мен - та­ка си каз­ва­ше той. Ето какво, сле­до­вателно, оз­на­ча­ва­ше поз­на­ни­ето в древ­ни­те времена: Сега аз пос­та­вям в дейс­т­вие Змията, на­ми­ра­ща се вътре в мен; се­га аз чув­с­т­ву­вам мо­ята змийс­ка същност.

Естествено, по вре­ме на пре­хо­да от ед­на фор­ма на из­жи­вя­ва­не към дру- га, онова, ко­ето си оти­ва със ста­рата епоха, вли­за в бор­ба с това, ко­ето идва, по­не­же те­зи си­ли все още не са яс­но разграничени. Бащата съ­що е жив, независимо, че до не­го стои не­го­ви­ят син; и все пак си­нът е този, кой­то про­из­ли­за от бащата. Независимо от нас­тъп­ва­не­то на Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, Гръцко-римската епоха, всред хо­ра­та и на­ро­ди­те все още се за­бе­ля­за­ха качества, ха­рак­тер­ни за Третата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, за Египетско-халдейска­та епоха. Разбира се, за из­вес­т­но вре­ме ка­чес­т­ва­та от ми­на­ло­то и те­зи от нас­то­яще­то съ­щес­т­ву­ват ед­но временно, но пос­ле за­поч­ват да си пречат. Старото прес­та­ва да раз­би­ра новото. Новото тряб­ва да се бра­ни сре­щу ста­ро­то и да ут­вър­ж­да­ва се­бе си. Или с дру­ги думи: но­во­то е ве­че тук, но не­го­ви­те пред­шес­т­ве­ни­ци не си оти­ват доброволно. Ето как мо­жем да онаг­ле­дим пре­хо­да от Третата в Чет- въртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха.

И така, тряб­ва­ше да се по­яви ед­на ге­ро­ич­на личност, един пред­во­ди­тел на човечеството, кой­то пър­во­на­чално олицетворяваше, и то по един за­бе­ле­жи­те­лен начин, це­лия процес, свър­зан с умър­т­вя­ва­не­то на Змията, с ухап­ва­не­то от Змията, и кой­то в съ­що­то вре­ме тряб­ва­ше да се раз­бун­ту­ва сре­щу осо­бе­нос­ти­те на миналото, по­не­же те ис­ка­ха да са в си­ла и за настоящето. Човечеството тряб­ва да нап­ред­ва по та­къв начин, че изжи- вяванията, ко­ито след вре­ме ще са при­съ­щи на всич­ки хора, пър­во­на­чал­но тряб­ва да ста­нат дос­тояние са­мо на ед­на личност. Кой бе­ше героят, кой­то сма­за гла­ва­та на Змията и се раз­бун­ту­ва сре­щу пре­тенци­ите на Третата сле­дат­лан­т­с­ка епоха? Кой бе­ше този, кой­то по­мог­на на чо­ве­чес­т­во­то да из­вър­ши пре­хода от ста­ро­то със­то­яние Сатва в но­во­то със­то­яние Тамас? Това бе­ше Кришна!

И как мо­же­ше да ни бъ­де пред­с­та­ве­но по-ясно, че то­зи Кришна бе­ше въп­рос­ни­ят герой, ос­вен чрез из­точна­та легенда, ко­ято опис­ва Кришна

Кришна е ге­ро­ят на за­ляз­ва­ща­та Трета сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Легендата нед­вус­мис­ле­но посочва: Кришна се по­явя­ва в края на Третата епоха. Ко- гато вник­нем в нещата, вся­ко от тях ид­ва на мяс­то­то си. Следовател но, Кришна е онзи, кой­то умър­т­вя­ва ста­ро­то познание; да, в сво­ите външ­ни про­яви той пра­ви точ­но това: той за­тъм­ня­ва всичко, ко­ето по­-ра­но е об­г­ръ­ща­ло чо­ве­ка ка­то познание, ид­ва­що от със­то­яни­ето Сатва. И как е пред­с­та­вен той в Бхагавад Гита? Той е пред­с­та­вен така, ка­то че ли пред­ла­га на от­дел­ни­те хо­ра един вид въз­мез­дие сре­щу онова, ко­ето им е отнел; се­га той им по­каз­ва как от­но­во да се из­диг­нат с по­мощ­та на Йога до оне­зи висини, до ко­ито нор­мал­но­то чо­ве­чес­т­во ве­че не на­ми­ра­ше ни­ка­къв достъп. Така Кришна се прев­ръ­ща в умър­т­ви­тел на ста­ро­то поз­на­ние Сатва, но в съ­що­то време, как­то ста­ва яс­но в края на Бхагавад Гита, той ста­ва и гос­по­дар на Йога, кой­то е приз­ван да въз­с­та­но­ви из­гу­бе­но­то поз­на­ние от ста­ри­те времена, а то мо­же да бъ­де ов­ла­дя­но са­мо тогава, ко­га­то чо­ве­кът пре­въз­мог­на външ­на­та стра­на на сво­ето всекид­нев­но тя­ло и се връ­ща към ста­ро­то ду­хов­но състояние.

Ето как из­г­леж­да­ше двойс­т­ве­на­та ми­сия на Кришна. Като пред­во­ди­тел на човечеството, от ед­на стра­на той смаз­ва змийс­ка­та гла­ва на ста­ро­то поз­на­ние и при­нуж­да­ва чо­ве­чес­т­во­то да „влезе" във фи­зи­чес­ко­то тяло,
по­не­же един­с­т­ве­но там чо­ве­кът мо­же да из­г­ра­ди своя свободен, са­мос­то­яте­лен Аз, до­ка­то по­-ра­но всич­ки импулси, за раз­ви­ти­ето на Аза ид­ва­ха от вън. Точно то­ва го пра­ви ге­рой и пред­во­ди­тел на чо­ве­чеството. В епо­ха­та на мо­лит­ве­но сми­ре­ние за от­дел­на­та чо­веш­ка ду­ша той ста­ва онази, кой­то от­но­во връща онова, ко­ето всич­ки смя­та­ха за окон­ча­тел­но изгубено. Ето как­во зас­та­ва пред нас по един тол­ко­ва гранди­озен на­чин в оне­зи сце­ни от Бхагавад Гита, ко­ито раз­г­ле­дах­ме в края на вче­раш­на­та лекция: пред Арджу­на се из­п­ра­вя не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност, но гле­да­на от страни, външно, про­низ­ва­ща ця­ло­то прос­т­ранство, без на­ча­ло и без край.

И ако се вгле­да­ме още по­-в­ни­ма­тел­но в древ­на­та из­точ­на легенда, ние сти­га­ме до ед­но мяс­то от Бхагавад Гита, ко­ето - до­ри и да сме ве­че уди­ве­ни от ве­ли­чес­т­ве­но­то съ­дър­жа­ние на по­ема­та - усил­ва на­ше­то удивле­ние до безкрайност. Ние сти­га­ме до оно­ва място, ко­ето та­ка или ина­че ос­та­ва не­раз­би­ра­емо за днеш­ни те хора; до оно­ва място, къ­де­то Кришна раз­к­ри­ва пред Арджуна при­ро­да­та на смо­ки­но­во­то дърво, на дърво­то Абайята, и му казва, че, рас­тей­ки на­го­ре със сво­ите ко­ре­ни и на­до­лу със сво­ите клони, дър­во­то има сво­ите листа, че от­дел­ни­те му лис­та са всъщ­ност лис­то­ве от кни­га­та Веда и че взе­ти заедно, те пред­с­тав­ляват зна­ни­ето Веда. Тук ние сти­га­ме до ед­но за­бе­ле­жи­тел­но мяс­то от Бхагавад Ги- та. И как­во оз­на­ча­ва то, как­во оз­на­ча­ва то­ва на­пом­ня­не за дър­во­то на живота, чи­ито ко­ре­ни рас­тат нагоре, а чи­ито кло­ни рас­тат надолу, и чи­ито лис­та пред­с­тав­ля­ват зна­ни­ето Веда?

За да си от­го­во­рим на то­зи въпрос, не­ка да се пре­не­сем на­зад във вре­ме­то и да си при­пом­ним осо­бе­на­та същ­ност на ду­хов­но­то познание. Съвре- менният чо­век поз­на­ва са­мо днеш­но­то познание, до ко­ето той дости­га с по­мощ­та на фи­зи­чес­кия си мозък. Както ве­че казах, древ­но­то поз­на­ние се осъ­щес­т­вя­ва­ше в етер­ното тяло. Не че це­ли­ят чо­век бе­ше етерен, а са­мо не­го­во­то поз­на­ние се осъ­щес­т­вя­ва­ше в пре­де­ли­те на етерно­то тяло, ко­ето бе­ше част от фи­зи­чес­ко­то тяло. Древното поз­на­ние бе­ше въз­мож­но са­мо по­ра­ди осо­бе­ната вът­реш­на струк­ту­ра на етер­но­то тяло. Пред- ставете си нагледно: ко­га­то пос­ти­га­те оп­ре­де­ле­но поз­на­ние в етер­но­то тяло, т.е. с по­мощ­та на Змията, то­га­ва се про­явя­ва нещо, ко­ето съв­ре­мен­ни­ят чо­век не познава. Съвременният чо­век въз­п­ри­ема мно­го не­ща от за­оби­ка­ля­щия го при­ро­ден свят. Но пред­с­та­ве­те си то­зи сетив­но въз­п­ри­емащ човек: той въз­п­ри­ема всич­ко друго, но не и своя мозък. Наблю- давайки света, ни­то един чо­век не мо­же да ви­ди своя соб­с­т­вен мозък; ни­то един чо­век не мо­же да ви­ди своя гръб­на­чен мозък. Ако оба­че е в със­то­яние да наб­лю­да­ва етер­но­то тяло, не­ща­та ко­рен­но се променят. Тогава въз­ник­ва един нов обект, кой­то ина­че ние не виждаме: чо­ве­кът за­поч­ва да въз­п­ри­ема сво­ята соб­с­т­ве­на нер­в­на система. Обаче той съв-­
сем не я въз­п­ри­ема така, как­то пра­ви то­ва днеш­ни­ят анатом. Възприе- майки я, чо­ве­кът има усещането: Да, се­га ти си по­то­пен в сво­ята етер­на природа, в сво­ята етер­на организация.

Сега чо­ве­кът от­п­ра­вя пог­лед на­го­ре и вижда, как нер­в­ни­те влак­на от всич­ки­те ор­га­ни се съ­би­рат го­ре в мозъка. И та­зи кон­с­та­та­ция по­раж­да усещането: всич­ко то­ва пред­с­тав­ля­ва ед­но дърво, чий­то ко­ре­ни са на со­че­ни нагоре, а кло­ни­те - надолу! Въпросното усе­ща­не се прос­ти­ра да­леч из­вън очер­та­ни­ята на на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло; се­га ние сме из­п­ра­ве­ни пред мо­гъ­що­то дър­во на света: ко­ре­ни­те са на­со­че­ни към не­обятни­те прос­то­ри на Космоса, а кло­ни­те - към ми­ро­ва­та без­д­на под нас. Или с дру­ги думи: се­га чо­ве­кът усеща се­бе си ка­то един вид змия и вижда, та­ка да се каже, обек­ти­ви­ра­на сво­ята соб­с­т­ве­на нер­в­на система, за ко­ято има чувството, че тя е ка­то ед­но дърво, чий­то ко­ре­ни са на­со­че­ни към прос­то­ри­те на Космоса, а клони­те - към про­пас­т­та под нас. Спомнете си, скъ­пи мои приятели, за онова, ко­ето съм из­тък­вал в мно­го от пре­диш­ни­те лекции: че в из­вес­тен смисъл, чо­ве­кът пред­с­тав­ля­ва ед­но растение, обър­на­то наопаки. Налага се да по­мис­лим вър­ху та­зи подробност, за да раз­бе­рем то­ва за­бе­ле­жи­тел­но мяс­то от Бхагавад Гита. Колко уди­ви­тел­на е древ­на­та мъдрост, ко­ято чрез по­мощ­ни­те сред­с­т­ва на но­вия окул­ти­зъм днес от­но­во тряб­ва да се по­яви в света! И то­га­ва чо­ве­кът не­пос­ред­с­т­ве­но из­жи­вя­ва това, ко­ето на­ми­ра из­раз в лис­та­та на въп­рос­но­то дърво: зна­ни­ето Веда, на­пи­ра­що към чо­ве­ка от външ­ния свят.

Ето как един от прек­рас­ни­те об­ра­зи на Бхагавад Гита ожи­вя­ва пред нас: дървото, чий­то ко­ре­ни со­чат на­горе, чий­то кло­ни со­чат надолу, чи­ито лис­та съ­дър­жат поз­на­ни­ето и са­ми­ят чо­век ка­то Змия, из­п­ра­ве­на редом до дървото. Може би Вие сте виж­да­ли то­зи образ, пред­с­тав­ля­ващ дър­во­то на живота. Пред пог­ле­да ни стои дър­во­то с ко­ре­ни­те на­го­ре и с кло­ни­те надолу, и ние има­ме яс­но­то усещане, че то е раз­по­ло­же­но об­рат­но в срав­не­ние с дър­во­то от Рая. Всичко то­ва има ог­ром­но значение, по­не­же дър­во­то от Рая е един вид из­ход­на точ­ка за ед­на дру­га еволюция, ко­ято по­-къс­но чрез ев­рейс­т­во­то ще на­ме­ри вън­шен из­раз в света на хрис- тиянството. Изобщо, на то­ва мяс­то от Бхагавад Гита ние виж­да­ме ця­ла­та вът­реш­на при­ро­да на древ­но­то познание. И ко­га­то Кришна из­рич­но каз­ва на своя уче­ник Арджуна: „Себеотрицанието е она­зи сила, ко­ято пра­ви то­ва ми­ро­во дър­во ви­ди­мо за човека", на­ше­то вни­ма­ние се на­соч­ва към това, как чо­векът се зав­ръ­ща към оно­ва древ­но познание, от­ри­чай­ки се от всичко, ко­ето сам е пос­тиг­нал в хо­да на до­сегаш­на­та еволюция. Ето ве­ли­чес­т­ве­ни­те из­ме­ре­ния на богатството, ко­ето Кришна да­ва на своя ин­ди­ви­дуален уче­ник Арджуна ка­то един вид „раз­с­ро­че­но плащане", до­ка­то в съ­що­то време, той го от­не­ма от чо­вечеството, що се от­на­ся до

ежед­нев­но­то му при­ло­же­ние в об­лас­т­та на културата. Тази е същ­нос­т­та на Кришна.

Следователно, в как­ва по­со­ка би тряб­ва­ло да се раз­бие това, ко­ето Кри- шна да­ва на своя ин­ди­ви­ду­ален ученик? То тряб­ва да пре­рас­не в мъд­рос­т­та на Сатва! И кол­ко­то по­-доб­ре нап­ред­ва обу­че­ни­ето на Арджуна, тол­ко­ва по-чиста, по­-с­по­кой­на и по­-без­с­т­рас­т­на ста­ва та­зи мъдрост; но тя - ка­то един вид раз­га­да­на древна мъд­рост - ще оза­ря­ва хо­ра­та ка­то ед­на външ­на светлина, пред­с­та­ва за ко­ято да­ват чуд­ни­те думи, ко­ито са­ми­ят Кришна каз­ва на своя уче­ник Арджуна. Така Кришна се прев­ръ­ща в гос­по­дар на Йога, ко­ято връща хо­ра­та об­рат­но към пър­вич­на­та мъд­рост на човечеството, пре­одо­ля­вай­ки все по­ве­че и по­ве­че она­зи душев­на обвивка, ко­ято през епо­ха­та Сатва скри­ва­ше Духа и от­к­ри­вай­ки го се­га пред пог­ле­да на Арджуна в ця­ла­та му пър­вич­на чис­то­та още пре­ди не­го­во­то сли­за­не в материята. Да, ко­га­то ста­ва­ме сви­де­те­ли на интим­ния раз­го­вор меж­ду Кришна и Арджуна, тряб­ва да знаем, че Кришна зас­та­ва пред нас един­с­т­ве­но в ду­хо­вен смисъл.

Ето как ние сти­га­ме до края на ед­на епоха, ко­ято все още но­се­ше сле­ди­те от древ­на­та духовност. В на­чални­те точ­ки на та­зи древ­на мъд­рост ние съ­зи­ра­ме не­пом­ра­че­на­та свет­ли­на на Духа, пос­ле ид­ва сли­за­не­то в мате- рията, за­що­то са­мо там чо­ве­кът мо­же да от­к­рие своя са­мос­то­яте­лен Аз. Когато свет­ли­на­та на Духа нама­ля до та­ка­ва степен, че нас­тъ­пи Четвър- тата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, все още бе­ше на­ли­це ед­на та­ка­ва взаимов­ръз­ка меж­ду Духа и външ­ни­те ду­шев­ни ка­чес­т­ва на човека, как­ва­то е ха­рак­тер­на за със­то­яни­ето Раджас. Точно в та­зи епо­ха се ра­зиг­ра Мистерията на Голгота. А бих­ме ли мог­ли да се про­из­не­сем за та­зи епоха, из­хож­дай­ки от със­то­яни­ето Раджас? Не, то­ва не е възможно. Ако ня­кой би по­ис­кал да се про­из­не­се за Мистерията на Голгота, той би тряб­ва­ло - ако си пос­лу­жим с тер­мин от фи­ло­со­фи­ята Санкхия - да ос­та­не в със­то­яни­ето Раджас. В сво­ите опи­са­ния той би тряб­ва­ло да се ръ­ко­во­ди не от оза­ре­ни­ето на душата, а отлич­ния елемент, от въз­му­ще­ни­ето си от то­ва или онова. И така, апос­тол Павел опис­ва нещата, из­хож­дайки от със­то­яни­ето Раджас. Доловете са­мо с как­ва си­ла пул­си­рат ня­кои ду­ми от не­го­во­то Послание до со­луняни, от не­го­во­то Послание до коринтяни, от не­го­во­то Послание до римляни! Онова, ко­ето из­риг­ва там като гняв и смелост, е из­вън­ред­но ха­рак­тер­но за лич­ния еле­мент на Павловите Послания. Гне- вът и сме­лостта са ти­пич­ни за Павловите Послания: точ­но та­ки­ва тряб­ва­ше да бъ­дат те!

И ни­ма те­зи из­жи­вя­ва­ния не тряб­ва­ше да бъ­дат не­пос­ред­с­т­ве­ни и лич- ни? Нима хрис­ти­ян­с­т­во­то не тряб­ваше да се про­мък­не в на­й-­ин­тим­ни­те об­лас­ти на чо­веш­ка­та ду­ша и да въз­п­ла­ме­ни имен­но лич­ния еле­мент у човека? Да, онзи, кой­то за пръв път опи­са Христовото Събитие, мо­же­ше

Не та­ка сто­ят не­ща­та при апос­тол Павел. Преди всичко, той е на­то­ва­рен с ед­на мисия, ко­ято за­ся­га ця­ло­то човечество, и то тък­мо в момента, ко­га­то нас­тъп­ва епо­ха­та на мрака. Той е длъ­жен да от­п­ра­ви своя пог­лед към всич­ки опас­ни въздействия, ко­ито епо­ха­та на мра­ка пре­диз­вик­ва в чо­веш­ки­те души; сре­щу епо­ха­та на мра­ка той тряб­ва да при­зо­ве неж­ни­те сили, спо­та­ени в то­ку­-що въз­ник­ва­щия Христов Импулс. Обаче в По- сланията на апос­тол Павел ние от­к­ри­ва­ме и не­що друго: те неп­ре­къс­на­то ни на­пом­нят за всич­ки въз­можни пороци, за всич­ки въз­мож­ни про­яви на материализма, ко­ито след­ва да бъ­дат пре­въз­мог­на­ти с по­мощта на апос­тол Павел. Той ни пред­ла­га нещо, ко­ето ед­ва прос­вет­ва ка­то не­жен пла­мък в чо­веш­ка­та душа, за да се раз­го­ри ис­тин­с­ки са­мо тогава, ко­га­то ентусиазмът, скрит зад думите, нах­луе по­бе­до­нос­но в све­та като ед­но от­к­ро­ве­ние на лич­ния елемент, на лич­но­то усещане. Ето кол­ко раз­лич­ни са Бхагавад Гита и Послани­ята на апос­тол Павел: в без­лич­ни­те опи­са­ния на Бхагавад Гита ца­ри чис­то­та и спокойствие, до­ка­то апостол Павел тряб­ва да на­си­ти с ли­чен еле­мент вся­ка своя дума. Ето как­во оп­ре­де­ля ос­нов­ния тон, ос­нов­ния стил как­то в Бхагавад Гита, та­ка и в Посланията на апос­тол Павел; та­зи осо­бе­ност на две­те про­из­ве­де­ния из­пък­ва пред нас, та­ка да се каже, във все­ки ред, във вся­ка сричка. Художественото съ­вър­шен­с­т­во е въз­можно са­мо при на­ли­чие на из­вес­т­на зрелост, до­ка­то в на­ча­ло­то на един или друг ево­лю­ци­онен път, на преден план ви­на­ги из­ли­за хаосът.

Ако ис­ка­ме да про­учим - тук аз от­но­во на­пом­ням за мо­ята книж­ка „Кръвта ка­то един осо­бен сок" - пре­хода от ста­ра­та епо­ха към но­ва­та епоха, ние тряб­ва да сме наясно: древ­но­то яс­но­вид­с­т­во се опи­ра­ше на това, че кръвта, та­ка да се каже, ос­та­ва­ше в рам­ки­те на племето, до­ка­то но­ва­та епо­ха е от­бе­ля­за­на от смес­ва не­то на племената, от смес­ва­не­то на кръвта, в ре­зул­тат на ко­ето древ­но­то яс­но­вид­с­т­во из­чез­ва и вмес­то не­го се по­явя­ва но­во­то познание, ко­ето е свър­за­но с фи­зи­чес­ко­то тяло.

Когато ма­те­ри­ята се про­явя­ва в сво­ите ду­хов­ни измерения, ние бих­ме опи­са­ли та­зи бор­ба - въпреки, че я наб­лю­да­ва­ме в съв­сем ог­ра­ни­чен кръг - ка­то ед­но състояние, при ко­ето Духовете ста­ват видими. Сега, кога­то ду­ша­та се из­ди­га до посвещението, пред нас зас­та­ва това, ко­ето бих­ме оп­ре­де­ли­ли ка­то бор­ба сре­щу Ариман. Бидейки сви­де­те­ли на та­зи борба, ние ос­та­ва­ме в све­та на ду­шев­ни­те изживявания; и това, ко­ето по­-ра­но се про­явя­ва­ше ка­то ма­те­ри­ал­ни Духове, се­га из­рас­т­ва до ги­ган­т­с­ки раз­ме­ри и се из­п­ра­вя пред душа­та ка­то един мо­гъщ враг. Сега един ду­ше­вен еле­мент се из­п­ра­вя сре­щу друг ду­ше­вен елемент; се­га инди­ви­ду­ал­на­та чо­веш­ка ду­ша се из­п­ра­вя сре­щу ця­ло­то кос­ми­чес­ко цар­с­т­во на Ариман. Това, сре­щу ко­ето се бо­ри Йога, пред­с­тав­ля­ва на­й-­дол­на­та сте­пен от цар­с­т­во­то на Ариман; се­га оба­че - до­ка­то раз­г­леж­да­ме бор­ба­та на ду­ша­та с ари­ма­ни­чес­ки­те си­ли и с ари­ма­ни­чес­ко­то цар­с­т­во в ан­т­ро­по­соф­с­ки сми­съл - пред нас зас­та­ва са­ми­ят той, Ариман. Когато външ­на­та ма­те­рия взе­ме надмощие, фи­ло­со­фи­ята Санкхия го­во­ри за със­то­яни­ето Тамас. Издигайки се до пос­ве­ще­ние в Йога, чо­ве­кът по­па­да не прос­то в то­ва със­то­яние Тамас, а в бой­но­то по­ле на ед­на ис­тин­с­ка бор­ба сре­щу оп­ре­де­ле­ни де­мо­нич­ни сили; се­га - за не­го­вия пог­лед - ма­те­ри­ята се пре- в­ръ­ща тък­мо в те­зи де­мо­нич­ни сили. Казано в ан­т­ро­по­соф­с­ки смисъл, се­га - ко­га­то ду­шата не са­мо се про­ти­во­пос­та­вя на ду­хов­ния прин­цип в материята, а ко­га­то се про­ти­во­пос­та­вя на чис­то ду­ховно­то - ние виж­да­ме как тя, душата, се из­п­ра­вя сре­щу са­мия Ариман.

Според фи­ло­со­фи­ята Санкхия, в със­то­яни­ето Раджас ца­ри рав­но­ве­сие меж­ду ма­те­ри­ята и Духа, ма­кар и да има чес­ти колебания, при ко­ито пре­вес взе­ма ту материята, ту Духът. Ако при те­зи ус­ло­вия чо­ве­кът би стиг­нал до посвещение, то­га­ва в сми­съ­ла на дреб­на­та Йога, той би тряб­ва­ло вед­на­га да пре­одо­лее Раджас и да нав­ле­зе в със­то­яни­ето Сатва. Обаче за нас то­ва не е валидно, ние нав­ли­за­ме не в Сатва, а в бой­но­то по­ле на ед­на дру­га бит­ка - бит­ка­та сре­щу Луцифер. Сега ние зас­та­ва­ме пред Пуруша, за ко­ято фи­ло­со­фия та Санкхия са­мо загатва. Ние не са­мо че сме предупредени; ние нап­ра­во вли­за­ме в бой­но­то по­ле на бит­ка та сре­щу Ариман и Луцифер; един ду­ше­вен еле­мент се из­п­ра­вя сре­щу друг ду­ше­вен елемент. Философия та Санкхия опис­ва Пуруша в ед­на без­-­
рай­но да­леч­на перспектива. Прониквайки в дъл­би­ни­те на чо­веш­ката душа, пре­ди още тя да е за­сег­на­та от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки влияния, ние от­к­ри­ва­ме там само оне­зи съ­от­но­ше­ния меж­ду ду­шев­но­то и материалното, ко­ито са ха­рак­тер­ни за Сатва, Раджас и Тамас.

Сега, раз­г­леж­дай­ки не­ща­та в наш, ан­т­ро­по­соф­с­ки смисъл, ние виждаме, как ду­ша­та за­поч­ва сво­ята ак­тив на бор­ба сре­щу Ариман и Луцифер. Истинското ве­ли­чие на та­зи бор­ба мо­же да бъ­де ви­дя­но ед­ва след на стъп­ва­не­то на християнството. За древ­но­то уче­ние Санкхия Пуруша ос- тава, та­ка да се каже, незасегната: там прос­то се опис­ват събитията, ко­ито възникват, ко­га­то Пуруша се „облича" в Пракрити. Навлизайки в епо­ха­та на хрис­ти­ян­с­т­во и още поточно, в това, ко­ето ле­жи в ос­но­ва­та на езо­те­рич­но­то християнство, ние се до­кос­ва­ме и до са­ма­та Пуруша, ка­то об­г­ръ­ща­ме с пог­лед три­те ви­да сили: душевните, лу­ци­фе­ри­чес­ките и ариманическите. Едва се­га ние за­бе­ляз­ва­ме вът­реш­ни­те от­но­ше­ния на душата, въз­ник­ва­щи в ре­зул­тат на ней­на­та бор­ба сре­щу Луцифер и Ари- ман. Това, ко­ето тряб­ва­ше да настъпи, на­ме­ри своя ви­дим из­раз в она­зи пов­рат­на точ­ка на Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, ко­ято ние обоз­на­ча­ва­ме ка­то Мистерията на Голгота.

Защото как­во нас­тъ­пи тогава? Това, ко­ето нас­тъ­пи при пре­хо­да от Тре- тата в Четвъртата епоха, мо­же да бъ­де оха­рак­те­ри­зи­ра­но ка­то ед­но из­ме­не­ние на формите; оба­че се­га то пред­с­тав­ля­ва нещо, ко­ето мо­же да бъ­де оха­рак­те­ри­зи­ра­но един­с­т­ве­но чрез пре­хо­да от Пракрити към са­ма­та Пу- руша. Или с дру­ги думи, се­га ние усещаме, как Пуруша на­пъл­но се от­де­ля и еман­ци­пи­ран от Пракрити. Сега чо­ве­кът се от­къс­ва не просто от кръв­ни­те връзки, а от Пракрити, от це­лия вън­шен свят, за да се спра­ви с не­го в един вътрешен, строго ду­ше­вен смисъл. Точно тук вли­за в дейс­т­вие Христовият Импулс. В съ­що­то вре­ме то­ва пред­с­тав­ля­ва на­й-­ве­ли­чес­т­ве­ни­ят преход, кой­то е нас­тъп­вал в ця­ло­то пла­не­тар­но раз­ви­тие на Земята. И се­га въз­ник­ва не са­мо въпросът: как се от­на­ся ду­ша­та към ма­те­ри­ал­ния свят в Сатва, Раджас и Тамас; се­га ду­ша­та трябва не са­мо да пре­одо­лее Тамас и Раджас, за да нап­ред­не до Йога и да се из­ви­си над се­бе си; се­га тя тряб­ва да за­поч­не сво­ята бор­ба сре­щу Ариман и Луцифер, и не мо­же да раз­чи­та на ни­как­ва външ­на помощ. Сега ве­че ид­ва ред да про­ти­во­пос­та­вим две­те ос­нов­ни линии, ко­ито съ­щес­т­ву­ват в Бхагават Гита: от ед­на страна това, ко­ето бе­ше не­об­хо­ди­мо за ста­ри­те времена, и от дру­га стра­на - това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за но­ви те времена.

Ето коя про­ти­во­по­лож­ност от­к­ри­ва­ме във ве­ли­чес­т­ве­на­та пе­сен Бха- гавад Гита. Там ние от­к­ри­ва­ме са­ма­та чо­веш­ка душа. Тя жи­вее в сво­ите те­лес­ни об­вив­ки и те мо­гат да бъ­дат описани. Те пред­с­тав­ля­ват нещо, ко­ето се на­ми­ра в про­цес на неп­ре­къс­на­то изменение. В своя се­га­шен вид ду­ша­та е впле­те­на в Пракрити, тя жи­вее в рам­ки­те на Пракрити. А с

Лесно мо­га да си предоставя, скъ­пи мои приятели, че ня­кой би мо­гъл да попита: Добре, как­ва по­-ве­ли­ка цел би мог­ла да съществува, ос­вен он­зи въз­ви­шен иде­ал на ця­ло­то човечество, ка­къв­то ни е да­ден в ли­це то на Кришна? Може да има по­-ве­ли­ка цел! И ние се доб­ли­жа­ва­ме до нея, ко­га­то за­поч­нем ду­хов­на­та борба сре­щу Луцифер и Ариман, а не прос­то сре­щу Тамас и Раджас. Тук ние сре­ща­ме Христос. Невъзможността да ви­дим не­що по­-ве­ли­ко се ко­ре­ни в са­ми­те нас, до­кол­ко­то сме го­то­ви да приз­на­ем на­й-­ве­ли­кия об­що­чо­веш­ки иде­ал тък­мо в ли­це­то на Кришна.

И точ­но тук ние виж­да­ме ця­ло­то пре­въз­ход­с­т­во на Христовия Импулс над Импулса на Кришна: Съществото, ко­ето бе­ше ин­кар­ни­ра­но в Криш- на, всъщ­ност бе­ше ин­кар­ни­ра­но в ця­ло­то човечество. Наистина, Кришна е ро­ден и из­рас­т­ва ка­то син на Висудева, оба­че он­зи на­й-­висш чо­веш­ки импулс, кой­то виж­да­ме в ли­це­то на Кришна, е въплътен, ин­кар­ни­ран в ця­ло­то човечество! Онзи импулс, Който ни по­ма­га в на­ша­та бор­ба сре­щу Луцифер и Ариман - не­ка добавя, че та­зи бор­ба е още в са­мо­то на-
чало, за­що­то всич­ки под­робности, ко­ито са пред­с­та­ве­ни нап­ри­мер в мо­ите Мистерийни драми*22, ще се пре­вър­нат в не­пос­ред­с­т­вени ду­шев­ни опит­нос­ти ед­ва за бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния - е от та­ко­ва естество, че спря­мо не­го чо­ве­чес­т­во­то за се­га из­г­леж­да твър­де малко, твър­де слабо; един импулс, кой­то не мо­же да на­ме­ри мяс­то до­ри в тя­ло­то на Заратустра, а са­мо в ед­но та­ко­ва тяло, ко­ето е стиг­на­ло до вър­хов­на­та точ­ка на сво­ето развитие, т.е. до сво­ята три­де­сет­го­диш­на възраст. Ето за­що Христовият Импулс из­пъл­ва не це­лия живот, а са­мо на­й-з­релия пе­ри­од от един чо­веш­ки живот.

Ето на как­во се дъл­жи обстоятелството, че Христовият Импулс жи­вя са­мо три го­ди­ни в тя­ло­то на Исус. Това от­но­во пот­вър­ж­да­ва пре­въз­ход­с­т­во­то на Христовия Импулс: той прос­то не мо­же да ос­та­не по­ве­че от три го­ди­ни в ед­но чо­веш­ко тяло, ка­къв­то бе­ше слу­ча­ят с Кришна, кой­то бе­ше ин­кар­ни­ран в съ­от­вет­ното тя­ло още от раж­да­не­то си. За пре­въз­ход­с­т­во­то на Христовия Импулс ние ще го­во­рим и по-нататък. Обаче до­ри и са­мо от това, ко­ето ве­че казах, Вие ще се убедите, че ве­ли­чес­т­ве­на­та по­ема Бхагавад Гита не може да се от­на­ся по друг на­чин към Посланията на апос­тол Павел, а именно: ця­ло­то по­вес­т­во­ва­ние на Бхага­ват Гита е на­пъл­но за­вър­ше­но в се­бе си, по­не­же то ид­ва ка­то зре­ли­ят плод на мно­го пред­шес­т­ву­ва­щи епохи; до­ка­то от дру­га стра­на Посланията на апос­тол Павел тряб­ва­ше да бъ­дат мно­го по-несъвършени, поне­же те са пър­ви­те за­ро­диш­ни къл­но­ве на ед­на след­ва­ща не­съм­не­но мно­го по­-съ­вър­ше­на и по­-в­се­об­х­ватна ми­ро­ва епоха. И така, онзи, кой­то опис­ва ми­ро­ва­та еволюция, дейс­т­ви­тел­но тряб­ва да приз­нае не­съ­вършен­с­т­ва­та в Посланията на апос­тол Павел и ху­до­жес­т­ве­ни­те пре­дим­с­т­ва на Бхагавад Гита; и те­зи за­бе­лежи­тел­ни не­съ­вър­шен­с­т­ва не би­ва да бъ­дат скривани; той е длъ­жен да раз­бе­ре за­що те­зи не­съ­вър­шен­с­т­ва тряб­ва­ше да съще- ствуват.