Лекции изнесени в Кьолн от 28. 12. 1912 до 1913 г

Следователно, в хо­да на вре­ме­то ние тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме тък­мо то­зи ред на възникване: Първичното течение, Будхи, Ахамкара, Манас, суб­с­тан­ци­ите на сетивата, по­-фи­ни­те елементи. Във външ­ния свят, в цар­с­т­во­то на природата, те­зи по­-фи­ни еле­мен­ти се на­ми­рат под фор­ма­та на етер­но или жиз­не­но тя­ло съ­що и при растенията. Тук в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия тряб­ва да си представим, че в ос­но­ва­та на ця­ла­та та­зи ево­лю­ция при вся­ко рас­те­ние про­ти­ча - в по­со­ка от­го­ре на­до­лу - ед­но развитие, ко­ето всъщ­ност про­из­ли­за от Първичното течение. Само че при рас­те­ни­ето всич­ко то­ва про­ти­ча в свръх­се­тив­на­та об­ласт и се прев­ръ­ща в не­що фи­зи­чес­ки дейс­т­ви­тел­но са­мо след ка­то се сгъс­ти до по фи­ни­те елементи, ко­ито жи­ве­ят в етер­но­то или жиз­не­но тя­ло на растени- ето, до­ка­то при чо­ве­ка по­ло­же­ни­ето е такова, че за се­гашна­та ево­лю­ци­он­на степен, по­-вис­ши­те фор­ми и прин­ци­пи се прев­ръ­щат в Манас, изя­вя­вай­ки се фи­зи­чески. Отделните се­тив­ни ор­га­ни би­ват про­яве­ни външ­но и при рас­те­ни­ето се по­лу­ча­ва она­зи по­-къс­на формация, ко­ято въз- никва, ко­га­то по­-фи­ни­те еле­мен­ти се обо­со­бя­ват от сгъс­тя­ва­не­то на суб­с­тан­ци­ята на се­ти вата, об­ра­зу­вай­ки етер­ни­те елементи. А от по­-на­та­тъш­но­то сгъс­тя­ва­не на етер­ни­те еле­мен­ти въз­ник­ват груби­те елементи, от ко­ито са със­та­ве­ни всич­ки фи­зи­чес­ки предмети, ко­ито наб­лю­да­ва­ме във фи­зи­чес­кия свят.

Следователно, ко­га­то вър­вим от­до­лу нагоре, ние мо­жем - в сми­съл на фи­ло­со­фи­ята Санкхия - да раз­де­лим чо­ве­ка на не­го­во­то гру­бо фи­зи­чес­ко тяло, на не­го­во­то по­-фи­но етер­но тяло, на не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло - ма­кар че то­зи из­раз не се упот­ре­бя­ва в тер­ми­но­ло­ги­ята на Санкхия, а вмес­то не­го се упот­ре­бя­ва из­ра­зът „силово" тяло, ко­ето об­ра­зу­ва се­ти­ва­та -, пос­ле ид­ва ед­но вът­реш­но сетиво, Манас, след то­ва Ахамкара, принци- път, кой­то стои в ос­нова­та на чо­веш­ка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност и кой­то поз­во­ля­ва на чо­ве­ка не са­мо да раз­по­ла­га с ед­но вът­реш­но сетиво, чрез ко­ето въз­п­ри­ема от­дел­ни­те об­лас­ти на сетивата, а да се чув­с­т­ву­ва ка­то ед­но от­дел­но същество, ка­то ед­на индивидуалност. После ид­ват по­-вис­ши­те принципи, ко­ито у чо­века се на­ми­рат ед­ва в за­ро­ди­шен вид, Будхи и нак­рая това, ко­ето дру­га­та из­точ­на фи­ло­со­фия е свик­на­ла да на­ри­ча Ат- ман, и ко­ето фи­ло­со­фи­ята Санкхия кос­ми­чес­ки си пред­с­та­вя ка­то ду­хов­но­то Първично течение, как­то ние ве­че го охарактеризирахме.
Така във фи­ло­со­фи­ята Санкхия ние имаме, бих казал, пъл­но­то пред­с­та­вя­не на чо­веш­ка­та организация, или с дру­ги думи, как чо­ве­кът на мина- лото, нас­то­яще­то и бъ­де­ще­то об­ли­ча ду­ша­та си в суб­с­тан­ци­ал­ния прин­цип на външ­на­та природа, при ко­ето под „природа" се раз­би­ра не са­мо външният, ви­дим свят, но и всич­ки сте­пе­ни на природата, вклю­чи­тел­но и невидимите. Ето как фи­ло­со­фи­ята Санкхия раз­ли­ча­ва формите, ко­ито ние то­ку­-що изброихме.

А във фор­ми­те или Пракрити, ко­ято об­х­ва­ща всич­ки форми, от гру­бо­то фи­зи­чес­ко тя­ло на­го­ре до Първично­то течение, в та­зи Пракрити жи­вее Пуруша, ду­хов­но­-ду­шев­но­то естество, ко­ето оба­че фи­ло­со­фи­ята Санк- хия мо­на­ди­чес­ки си пред­с­та­вя ка­то раз­п­ръс­на­то в от­дел­ни­те души. С дру­ги думи, тя си пред­с­та­вя отдел­ни­те мо­на­ди без на­ча­ло и без край ка­то то­зи ма­те­ри­ален прин­цип Пракрити - оба­че не „материален" в съв­ре­мен­ния сми­съл на та­зи ду­ма - тя си го пред­с­та­вя без ни­как­во на­ча­ло и без ни­ка­къв край. Следователно, та­зи фи­ло­со­фия си пред­с­та­вя ед­но мно­жес­т­во от души, ко­ито са по­то­пе­ни в прин­ци­па Пракрити и се раз­ви­ват в по­со­ка на­до­лу от на­й-­вис­ша­та и ди­фе­рен­ци­ра­на фор­ма на Първичното течение, с ко­ято те са об­ви­ти чак до въп­лъ­ще­ни­ето в гру­бо­то фи­зи­чес­ко тяло, за да за­поч­нат след то­ва об­рат­ния път, пре­одо­лявай­ки гру­бо­то фи­зи­чес­ко тяло, раз­би­вай­ки се от­но­во на­го­ре и дос­ти­гай­ки от­но­во до Пър- вичното течение, ка­то меж­дув­ре­мен­но се ос­во­бож­да­ват и от него, за да нав­ля­зат ка­то сво­бод­на ду­ша в чис­та­та Пуруша.

Когато се по­то­пим в то­зи вид познание, ние виж­да­ме как в ос­но­ва­та на та­зи прад­рев­на мъд­рост стои, та­ка да се каже, оно­ва ко­ето ние днес от­но­во пос­ти­га­ме в хо­да на ду­шев­но­то вглъбяване; и ние виждаме, в сми- съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, че съ­щес­т­ву­ва ед­но дъл­бо­ко раз­би­ра­не за начина, по кой­то ду­ша­та мо­же да бъ­де свър­за­на с все­ки от те­зи прин­ци­пи на формата. Например, ду­ша­та мо­же да бъ­де свър­за­на с Будхи така, че да за­па­зи сво­ята пъл­на са­мос­то­ятел­ност в Будхи, та­ка че да се про­яви не Будхи, а ней­но­то ис­тинско ду­шев­но естество. Може да съ­щес­т­ву­ва и точ­но об­рат­ни­ят случай. Душата мо­же да об­вие сво­ята са­мосто­ятел­ност в един вид сън, в леност, та­ка че пре­вес да взе­ме не при­ро­да­та на душа- та, а при­ро­да­та на нейни­те обвивки. Така из­г­леж­дат не­ща­та и при външ­на­та фи­зи­чес­ка природа, ко­ято е със­та­ве­на от гру­ба­та материя. Достатъ- чно е да раз­г­ле­да­ме са­мо чо­веш­ка­та природа. Лесно мо­жем да срещ­нем един човек, кой то про­явя­ва на­й-­ве­че сво­ята ду­шев­но­-ду­хов­на същност, та­ка че при вся­ко движение, все­ки жест или поглед, ко­ито на­ми­рат ви­дим из­раз в дви­же­ни­ята на фи­зи­чес­ко­то тяло, всъщ­ност отс­тъп­ват на за­ден план, а на пре­ден план ид­ва имен­но ду­шев­но­-ду­хов­на­та същност. И така, ние има­ме пред се­бе си един човек, вижда­ме как пред нас зас­та­ва не­го­во­то гру­бо фи­зи­чес­ко тяло; оба­че в движенията, в жеста, в пог­ле­да е
за­гатна­то нещо, ко­ето ни ка­ра да кажем: Да, то­зи чо­век е из­ця­ло ду­шев­но­-ду­хо­вен и той из­пол­зу­ва фи­зи­чес­кия принцип, са­мо за да да­де ви­дим из­раз на сво­ята ду­шев­но­-ду­хов­на същност. Тук над­мо­щие взе­ма не фи­зичес­ки­ят принцип; тук по­бе­ди­тел над фи­зи­чес­кия прин­цип е имен­но човекът.

Това състояние, при ко­ето ду­ша­та по­беж­да­ва външ­ния прин­цип на обви- вките, на та­ка на­ре­че­ни­те тела, ние на­ри­ча­ме Сатва. За със­то­яни­ето Сат- ва мо­жем да го­во­рим как­то при от­но­ше­ни­ето на ду­ша­та към Будхи и Манас, така съ­що и при от­но­ше­ни­ето на ду­ша­та към тялото, ко­ето се със­тои от фи­ни и гру­би еле­менти. Защото ко­га­то казваме: „Душата жи­вее в Сатва", то­ва не оз­на­ча­ва ни­що дру­го ос­вен оп­ре­де­ле­но от­ноше­ние на ду­ша­та към ней­ни­те обвивки, от­но­ше­ни­ето на ду­хов­ния прин­цип в съ­от­вет­но­то съ­щес­т­во към при­род­ния принцип, от­но­ше­ни­ето на Пуру- ша, на прин­ци­па на Пуруша към прин­ци­па на Пракрити. Обаче от дру­га стра­на ние мо­жем да наб­лю­да­ва­ме как при друг чо­век пре­вес взе­ма не ду­хов­но­-ду­шев­на­та същ­ност, а не­го­во­то гру­бо фи­зи­чес­ко тя­ло - се­га не би­ва да се ув­ли­ча­ме от мо­рал­ни характеристики, а да се стремим към чисти, обек­тив­ни характеристики, как­ви­то са те в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, по­не­же така, как­то зас­та­ват пред на­шия ду­хо­вен поглед, те изоб­що не съ­дър­жат как­ва­то и да е мо­рал­на оцен­ка - следо­ва­тел­но мо­жем да срещ­нем един човек, кой­то е прос­то без­си­лен пред те­жес­т­та на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, кой­то във всич­ки свои жес­то­ве из­ця­ло за­ви­си от фи­зи­чес­ка­та те­жест на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, кой­то не мо­же да си пос­лу­жи - ко­га­то ис­ка да из­ра­зи ед­но или дру­го ду­шев­но със­то­яние - с по­мощ­та на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Когато дви­жим мус­ку­ли­те на на­ше­то ли­це спо­ред неж­ния ше­пот на душата, то­га­ва властву­ва прин­ци­път Сат- ва; ко­га­то мас­т­на­та тъ­кан сло­жи своя от­пе­ча­тък вър­ху фи­зи­оно­ми­ята на на­ше­то лице, то­га­ва ду­шев­ни­ят прин­цип е по­бе­ден и зав­ла­дян от външ­ния фи­зи­чес­ки прин­цип на об­вив­ки­те и то­га­ва душа­та жи­вее в от­но­ше­ни­ето на Тамас към при­род­ни­те принципи. И ко­га­то меж­ду два­та прин­ци­па се въз­цари един вид равновесие, ко­га­то над­мо­щие ня­ма ни­то със­то­яни­ето Сатва, т.е. ду­шев­но­то естество, ни­то състо­яни­ето Тамас, при ко­ето до­ми­ни­рат външ­ни­те обвивки, с дру­ги думи, ко­га­то се сти­га до рав­но­ве­сие между Сатва и Тамас, то­га­ва ние го­во­рим за със­то­яни­ето Раджас. Това са три­те та­ка на­ре­че­ни Гуни, ко­ито имат из­к­лю­чи­тел­но го­ля­мо значение. Следователно, тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме ха­рак­те­рис­ти­ка­та на от­дел­ни те фор­ми на Пракрити от глав­ния прин­цип на ди­фе­рен­ци­ра­на­та пър­вич­на субстанция, вклю­чи­тел­но до гру­бо­то фи­зи­чес­ко тя­ло най-долу: та­зи е ед­на­та характеристика, ва­лид­на за прин­ци­па на обвивките. Обаче ние не тряб­ва да смес­ва­ме та­зи ха­рак­те­рис­ти­ка с това, ко­ето фи­ло­со­фи­ята Санкхия предлага, за да охарак­те­ри­зи­ра от­но­ше­ни­ето на ду-­

Нека сега, та­ка да се каже, да се из­п­ра­вим пред ця­ла­та дъл­бо­чи­на на оно­ва дреб­но познание, на она­зи древна наука, ко­ято ус­пя да про­ник­не в са­ми­те тай­ни на съществуванието, за­ве­ща­вай­ки ни ед­на тол­ко­ва обшир­на ха­рак­те­рис­ти­ка на всич­ко съществуващо. Тогава на­ша­та ду­ша ще бъ­де об­зе­та от оно­ва удивление, за ко­ето го­во­рих­ме и по-рано, и ние си казваме: Ето, в ис­то­ри­ята на об­що­чо­веш­ко­то развитие, към на­й-­въл­шеб­ни­те фак­ти спа­да и този, че днес от мра­ка на ми­на­ло­то от­но­во из­ле­зе на­яве - ве­че под фор­ма­та на ду­хов­но­-на­уч­но­то поз­на­ние - това, ко­ето от­дав­на е съ­щес­т­ву­ва­ло в оне­зи древ­ни времена, ко­га­то то е било пос­ти­га­но с по­мощ­та на съв­сем дру­ги средства. Тук ние, скъ­пи мои приятели, сме из­п­ра­ве­ни пред ед­но познание, ко­ето ня­ко­га на­ис­ти­на е съществу- вало. Ако на­со­чим ду­хов­ния пог­лед към ми­на­ли­те епохи, ние дейс­т­ви­тел­но сти­га­ме до то­ва познание. Нека да на­со­чим поглед, например, към това, ко­ето обик­но­ве­но ни се пред­ла­га ка­то ду­хов­но съ­дър­жа­ние на раз­лич­ни­те пе­ри­оди от вре­ме­то на дреб­на Гърция, от вре­ме­то след епо­ха­та на древ­на Гърция, на древ­ния Рим, от вре­ме­то на хрис­ти­ян­с­ко­то Сред- новековие. Сега ние насоч­ва­ме пог­лед към това, ко­ето древ­на­та кул­ту­ра е да­ла пре­ди времената. Когато Духовната на­ука от­но­во ни пред­с­та­вя нещо, ко­ето е из­рас­на­ло от пър­вич­но­то зна­ние на човечеството. Сега ние об­г­ръ­ща­ме с поглед всич­ко то­ва и си казваме: Тези днеш­ни вре­ме­на чес­то пъ­ти ня­мат до­ри и на­й-­мал­ко­то пред­чув­с­т­вие за то­ва пър­вич­но знание. Вместо поз­на­ни­ето за оне­зи гран­ди­оз­ни об­ра­зи на съществува- нето, вмес­то ця­ло­то ве­ли­чие на древ­но­то свръх­се­тив­но познание, ние се из­п­ра­вя­ме пред чис­то ма­те­ри­алис­тич­ни­те све­тог­ле­ди на на­ша­та епоха. Фактически це­ли­ят сми­съл на раз­ви­ти­ето през пос­лед­ни­те три хи­ля­до­ле­тия бе­ше този, че вмес­то древ­но­то пър­вич­но знание, на пре­ден план пос­те­пен­но из­ле­зе външ­но­то знание, ко­ето е ва­лидно един­с­т­ве­но в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. И ин­те­рес­но е да се ви­ди как тук, т.е. са­мо в ма­те­ри­ал­на­та об­ласт ос­та­ва - не бих ис­кал да про­пус­на та­зи за­бе­леж­ка - как съ­що и по вре­ме­то на гръц­ка­та философия, тук ос­та­ва не­що ка­то един от­з­вук от древ­но­то зна­ние на Санкхия. Аристотел все още при­те­жа­ва ня­кои от зву­ци от ис­тин­с­ко­то ду­шев­но естество, но те ве­че не са такива, че да мо­жем да ги съ­пос­та­вим с древ­но­то зна­ние на Санкхия. При Аристотел ние все още откриваме, че ду­ша­та е със­та­ве­на от гръц­ко­то фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето на свой ред по­раж­да - Аристотел не го спо- менава, но то се под­раз­би­ра - да, тък­мо гру­бо­то физи­чес­ко тя­ло спо­ред Аристотел по­раж­да ду­шев­ни­те качества; до­ка­то фи­ло­со­фи­ята Санкхия е на­пъл­но сигурна, че те са са­мо обвивките, те­ла­та на душата; по­-къс­но

Следователно, при Аристотел ду­ша­та не пред­с­тав­ля­ва ве­че нещо, за ко­ето бих­ме мог­ли да говорим, ся­каш го­во­рим за един да­ле­чен спо­мен от она­зи дре­в­на наука, ко­ято от­к­ри­ва­ме във фи­ло­со­фи­ята Санкхия. Обаче в ед­на дру­га об­ласт - бих­ме мог­ли да ка­жем - в ма­те­ри­ал­на­та област, Ари- стотел до­пъл­ва нещо, ко­ето пред­с­тав­ля­ва един вид от­з­вук от три­те със- тояния: и то­ва ста­ва тогава, ко­га­то той го­во­ри за свет­ли­на­та и тъм­ни­на­та в раз­лич­ни­те цветове. Той казва: има цветове, ко­ито съ­дър­жат в се­бе си по­ве­че тъмнина, и цветове, ко­ито съ­дър­жат по­ве­че светлина, как­то и дру­ги цветове, ко­ито са междинни. Напълно в ду­ха на Аристо­тел е, ко­га­то ня­кой казва: При цветовете, на­ми­ра­щи се бли­зо до синьо­то и вио- летовото, тъм­ни­на­та преоб­ла­да­ва над светлината, и един цвят е син или ви­оле­тов бла­го­да­ре­ние на това, че тъм­ни­на­та пре­об­ла­да­ва над светли- ната, а друг цвят е зе­лен или жълто-зелен, бла­го­да­ре­ние на това, че тъм­ни­на­та и свет­ли­на­та се на­ми­рат в равновесие, а тре­ти е чер­вен или оран- жев, ко­га­то прин­ци­път на свет­ли­на­та пре­об­ла­да­ва над прин­ци­па на тъмнината.

При фи­ло­со­фи­ята Санкхия съ­що има­ме то­зи прин­цип на три­те състоя- ния, включ­ва­щи в се­бе си всич­ки явле­ния на света; там нап­ри­мер има­ме Сатва, ко­га­то ду­хов­но­то пре­об­ла­да­ва над природното. Аристотел прибя- г­ва до съ­ща­та характеристика, ко­га­то го­во­ри за цветовете. Естествено, той не упот­ре­бя­ва съ­щи­те думи, но на­пъл­но в ду­ха на Аристотел е, ко­га­то ня­кой казва: чер­ве­но­то и жъл­то­-чер­ве­но­то пред­с­тав­ля­ват със­тояни­ето
Сатва на светлината. При Аристотел то­зи прин­цип ве­че не съществува, но все пак при не­го ста­ри­ят прин­цип на фи­ло­со­фи­ята Санкхия е до­ня­къ­де запазен. Зеленият цвят пред­с­тав­ля­ва със­то­яни­ето Раджас по от­но­ше­ние на свет­ли­на­та и тъмнината, а синьо­то и ви­оле­то­во­то - при ко­ито тъм­ни­на­та пре­об­ла­да­ва - представ­ля­ват със­то­яни­ето Тамас по от­но­ше­ние на свет­ли­на­та и тъмнината. Макар и Аристотел да не си служи точ­но с те­зи изрази, тук все още прос­вет­ва на­чи­нът на мислене, кой­то сре­ща­ме във фи­ло­со­фи­ята Санкхия и кой­то про­из­ли­за от ед­но чис­то ду­хов­но вник­ва­не в ми­ро­ви­те процеси. Следователно, в уче­ни­ето на Аристо- тел за цве­то­ве­те ние на­ми­ра­ме един от­з­вук от ста­ра­та фи­ло­со­фия Санк- хия. И ние усе­ща­ме ед­но съв­сем но­во про­яв­ле­ние на те­зи три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тък­мо в она­зи външ­на об­ласт от света на цветове- те, тък­мо в она­зи су­ро­ва борба, ко­ято Гьоте бо­ди през це­лия си живот. Защото след като, бих казал, ста­ра­та Аристотелова по­дял­ба на цве­то­ве­те в ед­но със­то­яние Сатва, в ед­но със­то­яние Раджас и в едно със­то­яние Тамас беше, та­ка да се каже, на­пъл­но за­си­па­на от плас­то­ве­те на истори- ята, се­га всич­ко то­ва от­но­во се по­явя­ва при Гьоте. Макар и съв­ре­мен­ни­те фи­зи­ци все още да се по­диг­ра­ват с Гьотевото уче­ние за цветовете, тряб­ва да кажем, че то дейс­т­ви­тел­но е ин­с­пи­ри­ра­но от дреб­на­та ду­хов­на мъдрост. Съвременна­та фи­зи­ка е на­пъл­но права, ко­га­то от своя глед­на точ­ка тя от­ри­ча Гьоте; оба­че та­ка тя са­мо показва, че в та­зи об­ласт е прос­то на­пъл­но изос­та­ве­на от доб­ри­те Богове; да, всич­ко то­ва се от­на­ся за съв­ре­мен­на­та физика, и ето за­що тя про­дъл­жа­ва да се по­диг­ра­ва с Гьотевото уче­ние за цветовете.

Ако оба­че бих­ме ис­ка­ли да обо­га­тим съв­ре­мен­на­та на­ука не с друго, а имен­но с окул­т­ни­те принципи, то­гава би тряб­ва­ло - имен­но днес! - да се зас­тъ­пим за Гьотевото уче­ние за цветовете. Защото в сре­дищ­ния център на на­ша­та наука, на на­ша­та култура, от­но­во из­пък­ва съ­щи­ят ду­хо­вен принцип, кой­то ня­ко­га е влас­т­вувал във фи­ло­со­фи­ята Санкхия. И се­га Вие разбирате, скъ­пи мои приятели, за­що пре­ди мно­го го­ди­ни аз си пос­та­вих за­да­ча­та да ре­аби­ли­ти­рам Гьотевото уче­ние за цветовете, да го ут­вър­дя ка­то ед­на фи­зи­чес­ка наука, опи­ра­ща се оба­че на стро­го окул­т­ни принципи.

И ако се запитаме: Как би тряб­ва­ло да се от­на­ся в срав­ни­тел­но по­-къс­ни вре­ме­на ед­на ин­дийс­ка душа, която не би ис­ка­ла да се раз­би­ва едност- ранчиво, а да нап­ред­ва как­то чрез изу­ча­ва­не­то на външ­ни­те форми, така и ка­то се из­ди­га в ду­хов­ния свят, раз­би­вай­ки от­но­во това, с ко­ето пър­во­на­чал­но е разполагала: све­щено­то оза­ре­ние на Ведите, то­га­ва ще по­лу­чим от­го­вор на то­зи въп­ро­са в думите, ко­ито Кришна каз­ва на своя уче­ник Арджуна в Бхагавад Гита. Една та­ка­ва ду­ша би тряб­ва­ло да се раз­бие по та­къв начин, кой­то би ни поз­во­лил да кажем, примерно, следно- то: Да, ти виж­даш све­та в не­го­ви­те външ­ни фор­ми и ко­га­то на вле­зеш в зна­ни­ето Санкхия ще установиш, как от­дел­ни­те фор­ми се раз­би­ват от

Но в ду­ша­та си ти би мо­гъл да про­бу­диш и мо­лит­ве­но­то смирение; то­га­ва чрез Йога ти се из­ди­гаш от една сте­пен до дру­га сте­пен в ду­хов­ния свят, ле­жащ в ос­но­ва­та на всич­ки хора.