Лекции изнесени в Кьолн от 28. 12. 1912 до 1913 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

В рам­ки­те на то­зи лек­ци­онен ци­къл ние се до­кос­нах­ме до два важ­ни до­ку­мен­та от ис­то­ри­ята на чо­ве­чеството, ка­то при­бяг­нах­ме до съв­сем крат­ки­те описания, ко­ито нап­ра­вих­ме през из­ми­на­ли­те дни. И ние ви­дяхме как­ви бя­ха импулсите, ко­ито тряб­ва­ше да се вле­ят в ево­лю­ци­ята на човечеството, за да въз­ник­нат тези ве­ли­чес­т­ве­ни постижения: Бха- гавад Гита и Посланията на апос­тол Павел. От осо­бе­на важ­ност за на­ше то из­с­лед­ва­не ще бъ­де да схва­нем ос­нов­на­та раз­ли­ка меж­ду Бхагавад Гита и Посланията на апос­тол Павел.

Ние ве­че казахме: в Бхагавад Гита пред нас се от­к­ри­ват наставленията, ко­ито Кришна да­ва на своя уче­ник Арджуна. Такива нас­тав­ле­ния са
подхо­дя­щи за от­дел­ния ученик, за­що­то в ос­но­ва­та си, и такива, как­ви­то ги зна­ем от Бхагавад Гита, те са стро­го лични, ин­тим­ни съвети. Макар и днес те­зи нас­тав­ле­ния да са об­що достъпни, имен­но за­що­то се на­ми­рат в Бхагавад Гита, нав­ре­ме­то то­ва не е би­ло така. Тогава те съв­сем не дос­ти­га­ха до всич­ки уши, по­не­же бя­ха пре­да­ва­ни устно. В оне­зи древ­ни вре­ме­на учи­те­ли­те бя­ха при­ну­дени да се съ­об­ра­зя­ват със зре­лос­т­та на уче- ниците. За та­зи зре­лост ви­на­ги се е дър­жа­ло стро­га сметка. В на ши дни, ко­га­то по един или друг на­чин всич­ки уче­ния мо­гат да бъ­дат публикува- ни, зре­лос­т­та на уче­ни­ка ве­че не вли­за в съображение. Ние жи­ве­ем в ед­на епоха, ко­га­то ду­хов­ни­ят живот, мал­ко или много, ста­ва от­к­рит и пуб- личен. Не че в на­ши дни не съ­щес­т­ву­ва тай­на наука, оба­че тя да­леч не е тай­на на­ука прос­то по­ра­ди обстоятелството, че ней­ни­те ис­ти­ни не мо­гат да бъ­дат от­пе­ча­та­ни и разпространявани. Да, в на­ши дни тай­на­та на­ука съ­щес­т­ву­ва в дос­та­тъч­но го­лям размер.

Вземете нап­ри­мер Фихте: не­го­ва­та „Теория на науката", въп­ре­ки че все­ки мо­же да при­те­жа­ва въп­рос­но то издание, си ос­та­ва всъщ­ност ед­но тай­но учение, ед­на тай­на теория; в край­на смет­ка до­ри и фи­ло­со­фията на Хегел пред­с­тав­ля­ва тай­но учение, по­не­же е поз­на­то на съв­сем те­сен кръг хора, а и при­те­жа­ва дос­татъч­но качества, за да си ос­та­не имен­но тай­но учение.

Всичко то­ва се от­на­ся с пъл­на си­ла и за мно­го дру­ги фак­ти от на­ша­та съвременност. „Теорията на на­уката" от Фихте и фи­ло­со­фи­ята на Хегел раз­по­ла­гат с твър­де прос­то­то средство, за да ос­та­нат тай­ни учения, по­не­же те са та­ка написани, че по­ве­че­то хо­ра изоб­що не ги раз­би­рат и зас­пи­ват още на пър­ва­та страница. Това се от­на­ся съ­що и за мно­го дру­ги не­ща от на­ше­то съвремие, за ко­ито хо­ра­та вярват, че са ги об­х­ва­на ли със сво­ето познание. Обаче хо­ра­та да­леч не ги раз­би­рат и те ос­та­ват в об­лас­т­та на тай­но­то учение.

Всъщност Бхагавад Гита съ­що ос­та­ва в об­лас­т­та на тай­но­то учение, въп­ре­ки че по­ра­ди мно­гок­рат­но­то и из­да­ва­не тя е поз­на­та на го­лям кръг хора. Това е така, за­що­то един читател, примерно, дър­жи днес Бхагавад Гита в ръ­це­те си и виж­да в нея ве­ли­чес­т­ве­ни откровения, от­на­ся­щи се до ево­лю­ци­ята на са­ма­та чо­вешка душа, до­ка­то друг чи­та­тел виж­да в Бхагавад Гита са­мо ед­на за­бав­на по­ема и всич­ки понятия, всич­ки чув- ства, ко­ито сре­ща там, не оз­на­ча­ват за не­го ни­що друго, ос­вен слу­чай­ни из­ра­зи и по­ети­чес­ки срав­нения. Едва ли е въз­мож­но ня­кой дейс­т­ви­тел­но да пре­ра­бо­ти в се­бе си съ­дър­жа­ни­ето на Бхагавад Гита, ако то е твър­де да­леч от не­го­во­то разбиране. Ето как в мно­го от­но­ше­ния по­ра­ди сво­ята въз­ви­ше­ност не­ща­та са­ми си оси­гу­ря­ват ед­на за­щи­та про­тив раз­бул­ва­не­то на тайната. И все пак, по­етич­но пред­с­та­ве­ни­те в Бхага­вад Гита уче­ния са от та­ко­ва естество, че ако ин­ди­ви­дът на­ис­ти­на ис­ка да из­диг­не

Не та­ка сто­ят нещата, ако се вгле­да­ме от та­зи глед­на точ­ка в Посланията на апос­тол Павел. Там ние виждаме, че всич­ко се свеж­да до чо­веш­ка­та общност, че всич­ко е от­п­ра­ве­но не към индивида, а към об­щ­ността. За- щото ако се до­кос­нем до на­й-­дъл­бо­ка­та същ­ност на Кришна и не­го­во­то учение, ние ще се убедим: чо­ве­кът нап­ред­ва в уче­ни­ето на Кришна, са­мо ако го изу­ча­ва и при­ла­га в ед­на стро­га изо­ли­ра­ност на душата; чо­ве­кът сти­га до сре­ща­та с Кришна са­мо ка­то един отшелник, кой­то от­но­во на­ми­ра пър­вич­ни­те откровения, пър­вич­ни­те изживявания, ха­рак­тер­ни за на­й-д­рев­ни­те епо­хи от ево­лю­ци­ята на човечеството. Това, ко­ето Кришна мо­же да даде, е пред­ви­де­но и за от­дел­на­та чо­веш­ка душа.

Съвсем не бе­ше та­ка с откровението, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то по­лу­чи чрез Христовия Импулс. Още пре­ди своето проявление, Христовият Импулс бе­ше Замислен ка­то един им­пулс за­ся­гащ ця­ло­то човечество, и Мисте­ри­ята на Голгота да­леч не се със­тоя за­ра­ди ед­на или дру­га чо­веш­ка ду- ша. Това, ко­ето нас­тъ­пи след Мисте­ри­ята на Голгота има връз­ка с ця­ло­то човечество, т.е. с всич­ки чо­веш­ки души, ко­ито са учас­т­ву­ва­ли в ця­ла­та пла­не­тар­на ево­лю­ция на Земята. Тук ние дейс­т­ви­тел­но сме из­п­ра­ве­ни пред ед­но събитие, ко­ето зася­га ця­ло­то човечество. Ето защо, ка­то ос­та­вим нас­т­ра­на всичко, ко­ето ка­зах­ме до то­зи момент, сти­лът на Павлови- те Послания тряб­ва­ше да бъ­де съв­сем раз­ли­чен от сти­ла на ве­ли­чес­т­ве­на­та по­ема Бхагавад Гита.

Нека още веднъж, наг­лед­но и живо, да си пред­с­та­вим от­но­ше­ни­ето на Кришна към не­го­вия уче­ник Арджуна. Като гос­по­дар на Йога, той му да­ва съв­сем яс­ни нас­тав­ле­ния от­нос­но бав­но­то и пос­те­пен­но ду­шев­но усъвършенствуване, ко­ето нак­рая ще го из­диг­не до са­мия Кришна. И не­ка в съ­що­то вре­ме да си при­помним ед­но ха­рак­тер­но мяс­то от Посла- нията на апос­тол Павел, къ­де­то ця­ла­та общност, ця­ла­та цър­к­ва се об­ръ­ща към Павел и пита, да­ли те­зи или оне­зи не­ща са верни, да­ли те мо­гат да слу­жат ка­то си­гур­ни ори­енти­ри от­нос­но всич­ко онова, ко­ето хо­ра­та на­уча­ват от апос­тол Павел. И сега, в нас­тав­ле­ни­ята на Павел ние се на­тък­ва­ме на ед­но място, ко­ето не­съм­не­но бих­ме мог­ли да срав­ним с ця­ло­то сти­лис­тич­но и ху­до­жес­т­вено ве­ли­чие на Бхагавад Гита; но в съ­що­то вре­ме тук ние до­ла­вя­ме един съ­вър­ше­но друг тон, тук ние чу­ваме думи, ко­ито бли­кат от ед­но съ­вър­ше­но дру­го ду­шев­но състояние. Става ду­ма за мястото, къ­де­то Павел се об­ръ­ща към коринтяните, и по­-точ­но как раз­лич­ни­те чо­веш­ки дарби, ко­ито се сре­щат всред гру­па хора, тряб­ва да съ­щес­т­ву­ват заедно. Кришна каз­ва на Арджуна: Ти тряб­ва да по-­

Следователно, Павел се об­ръ­ща към хората, из­хож­дай­ки от тех­ни­те оби- к­но­ве­ни качества, об­ръ­ща се към тези, ко­ито дейс­т­ву­ват заедно, с дру­ги думи, об­ръ­ща се към ед­на чо­веш­ка общност. И тогава, ко­га­то ста­ва ду­ма за ед­но важ­но събитие, как­во­то е та­ка на­ре­че­но­то го­во­ре­не на езици, Павел съ­що се об­ръ­ща не към от­дел­ния човек, а към чо­веш­ка­та общ- ност.

Но как­во пред­с­тав­ля­ва то­ва го­во­ре­не на езици, ко­ето ние от­к­ри­ва­ме в Посланията на апос­тол Павел? То не пред­с­тав­ля­ва ни­що друго, ос­вен един ос­та­тък от съв­сем ста­ри ду­хов­ни дарби, ко­ито се­га от­но­во се про­явяват, ма­кар и по но­ви начин, а имен­но в ус­ло­ви­ята на пъл­но и яс­но съзнание. Защото ко­га­то в на­ши­те ду­ховно­-на­уч­ни ме­то­ди ста­ва ду­ма за инспирация, ние има­ме пред­вид следното: ко­га­то в на­ши дни един чо­век сти­га до инспирация, той пра­ви то­ва в ус­ло­ви­ята на яс­но и пъл­но съз- нание, как­во­то е ха­рак­тер­но съ­що и за ежед­нев­на­та му дейност в се­тив­ния фи­зи­чес­ки свят.

Обаче в древ­нос­т­та не­ща­та не бя­ха пос­та­ве­ни по то­зи начин; то­га­ва съ­от­вет­ни­ят чо­век говореше, ся­каш бе­ше ин­с­т­ру­мент на по­-вис­ши ду­хов­ни Същества, ко­ито прос­то си слу­же­ха с не­го­ви­те органи, с не­го­вия го­во­рен апарат, за да из­ра­зят ня­кои от по­-вис­ши­те истини. Ето защо, в те­зи слу­чаи от­дел­ни­ят чо­век мо­жеше да из­го­во­ри неща, без да има как­ва­то и да е пред­с­та­ва за тях. Именно в Коринт чес­то ста­ва­ше така, че го­вор­ни­ят апарат, или ези­кът на съ­от­вет­ния чо­век да­леч не раз­би­ра­ше ду­хов­ни­те истини, ко­ито бя­ха произ­на­ся­ни чрез него. И така, в Коринт се по­яви­ха хора, ко­ито при­те­жа­ва­ха дарбата, из­ра­зя­ва­ща се в го­во­рене на езици. Тези хо­ра мо­же­ха да про­из­на­сят ед­ни или дру­ги ис­ти­ни от ду­хов­ни­те светове. Обаче с по­добна дар­ба се сти­га до там, че ако чо­век на­ис­ти­на я притежава, това, ко­ето той да­ва ка­то откровение, при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва ид­ва от ду­хов­ния свят, оба­че въп­ре­ки всичко, чес­то се случ­ва така, че един каз­ва едно, а друг каз­ва друго, по­не­же ду­хов­ни­те фак­ти са мно­го разнородни. Един чо­век мо­же да бъ­де ин­с­пи­риран от ед­на об­ласт на ду­хов­ния свят, друг чо­век - от друга, та­ка че нак­рая от­к­ро­ве­ни­ята им мо­гат изоб­що да не съвпаднат. Откровенията мо­гат да съв­пад­нат са­мо тогава, ко­га­то хо­ра­та нав­ли­зат в ду­хов­ни­те све­тове с яс­но и пъл­но съз- нание. Ето за­що Павел предупреждава: „... на един се да­ва чрез Духа да бър­ши ве­лики дела, а на друг да пророкува..., на друг да го­во­ри раз­ни

Да, Павел ви­на­ги на­сър­ча­ва съв­мес­т­на­та работа, ко­ято мо­же да бъ­де пос­тиг­на­та в ед­на чо­веш­ка общност. И тък­мо с ог­лед „го­во­ре­не­то на езици" Павел да­ва оно­ва обяснение, ко­ето - как­то ве­че ка­зах­ме - е тол­ко­ва пре­въз­ход­но в ня­кои отношения, че то по сво­ята си­ла мо­же да бъ­де срав­не­но с всич­ко онова, което, ма­кар и по друг повод, вче­ра по­со­чих­ме ка­то ха­рак­тер­но за Бхагавад Гита. Апостол Павел казва: „При това, бра тя, же­лая да има­те раз­би­ра­не и за ду­хов­ни­те дарби. Вие знаете, че ко­га­то бях­те езичници, от­в­ли­чах­те се към не­ми­те идоли, как­то и да би водеха. За то­ва би уведомявам, че никой, кой­то го­во­ри с Божия Дух, не казва: Да бъ­де прок­лет Исус! И ни­кой не мо­же да го на­ре­че Господ, ос­вен в Светия Дух. Дарбите са раз лични, но Духът е един. Службите са разли- чни, оба­че Господ е един. Различни са и действията, но Бог е един и Той дейс­т­ву­ва във всич­ки човеци. А на все­ки про­явя­ва­не­то на Духа се да­ва за об­ща полза. Защото на един се да­ва чрез Духа да го­во­ри с мъдрост, а на друг да го­во­ри със знание, чрез съ­щия Дух; на друг вяра чрез съ­щия Дух, а пък на друг из­це­ли­тел­ни дар­би чрез еди­ния Дух, на друг да вър­ши ве­ли­ки дела, на друг да пророкува; на друг да раз­поз­на­ва духовете; на друг да го­во­ри раз­ни езици; а пък на друг да тъл­кува езици. И всич­ко то­ва се бър­ши от един и същ Дух, кой­то раз­п­ре­де­ля дарбите, как­то Му е угодно.

Защото как­то тя­ло­то е едно, а има мно­го части, и всич­ки­те час­ти на тя- лото, ако и да са много, пак са ед­но тяло, та­ка е и Христос. Защото всич­ки ние, би­ло юдеи или гърци, би­ло ро­би или свободни, сме на­по­ени с един Дух и пред­с­тав­ля­ва­ме ед­но тяло. Защото тя­ло­то не се със­тои от ед­на част, а от много. Ако кра­кът би казал: Понеже не съм ръка, не съм от тялото, то­ва не го пра­ви да не е от тялото.

И ако ухо­то би казало: Понеже не съм око, не съм от тялото, то­ва не го пра­ви да не е от тялото. Ако ця­ло то тя­ло бе­ше око, къ­де ще­ше да ос­та­не слухът? Ако ця­ло­то тя­ло бе­ше слух, къ­де ще­ше да ос­та­не обо­ня­нието?

Но фак­ти­чес­ки Бог е пос­та­вил частите, вся­ка ед­на от тях, в тялото, как­то Му е би­ло угодно. Ако всич­ки те бя­ха ед­на част, къ­де ще­ше да е тялото? Но фак­ти­чес­ки те са мно­го части, а ед­но тяло. И око­то не мо­же да ка­же на ръката: Не ми трябваш; или пък гла­ва­та на нозете: Не сте ми потреб- ни. Напротив, те­зи час­ти на тялото, ко­ито ни се стру­ват по-незначител- ни, всъщ­ност се оказ­ват по­-важ­ни­.­.­.Но Бог е сгло­бил тя­ло­то така, че е
дал по­-го­ля­ма по­чит на она­зи част, ко­ято не я притежава; за да ня­ма раз­дор в тялото, но час­ти­те му да се гри­жат ед­нак­во ед­на за друга. И ако ед­на част страда, стра­дат всич­ки­те части; и ако ед­на част е в доб­ро със- тояние, рад­ват се всич­ки­те час­ти за­ед­но с нея. Вие оба­че - та­ка каз­ва Павел на ко­рин­тя­ни - сте тя­ло­то Христово и всич­ки за­ед­но об­ра­зу­ва­те не­го­ви­те части. И Бог е пос­та­вил ня­кои в цър­к­ва­та да бъдат: пър­во апо- столи, вто­ро пророци, тре­то учители, пос­ле из­вър­ши­те­ли на ве­ли­ки де- ла, ед­ни с из­це­ли­тел­ни дарби, дру­ги с дар­би да помагат, да ръководят, да го­во­рят раз­ни езици. Всички апос­то­ли ли са? Всички про­ро­ци ли са? Всички учи­те­ли ли са? Всички ли вър­шат ве­ли­ки дела? Всички ли имат из­це­ли­тел­ни дарби? Всички ли го­во­рят езици? Всички ли тълкуват? Ето за­що е пра­вил­но раз­лич­ни­те дар­би да се до­пъл­ват взаимно, и кол­ко­то повече, тол­ко­ва по-добре."

После Павел го­во­ри за силата, ко­ято мо­же да се про­яви как­то в от­дел­ния човек, та­ка и в общността, по­неже тя обе­ди­ня­ва всич­ки от­дел­ни чле­но­ве на общността, съ­що как­то и си­ла­та на тя­ло­то е тази, ко­ято обе­диня­ва всич­ки не­го­ви части. Кришна съ­що не каз­ва на от­дел­ния чо­век не­що по­-к­ра­си­во от­кол­ко­то това, което Павел спо­де­ля с раз­лич­ни­те гру­пи на чо- вечеството. И се­га Павел за­поч­ва да го­во­ри за Христовата сила, ко­ято свър­з­ва от­дел­ни­те чо­веш­ки същества. Павел опис­ва та­зи сила, ко­ято мо­же да жи­вее как­то в от­делния човек, та­ка и в общността, по след­ния за­бе­ле­жи­те­лен начин: „При все то­ва - каз­ва той - аз би по­казвам един по­-п­ре­въз­хо­ден път. Ако го­во­ря с чо­веш­ки и ан­гел­с­ки езици, а ня­мам лю- бов, аз съм ста­нал мед, що звънти, и кимвал, що дрънка. И ако имам про­ро­чес­ка дарба, и зная всич­ки тай­ни и вся­ко знание, и ако имам пъл­на вяра, що­то и пла­ни­ни да премествам, а ня­мам любов, ни­що не съм. И ако раз­дам всич­ко­то си има­не за прех­ра­на на сиромасите, и ако пре­дам тя­ло­то си на изгаряне, а ня­мам любов, как­во ме пол­з­ва това. Любовта е тър­пе­ли­ва и милостива; лю­бов­та не завижда; лю­бов­та не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не тър­си своето, не се дразни, не дър­жи смет­ка за злото, не се рад­ва на неправдата, а се рад­ва са­мо с истината, всич­ко премълчава, на всич­ко хва­ща вяра, на всич­ко се надява, всич­ко търпи. Любовта ни­ко­га не отпада; дру­ги­те дарби, обаче, про­ро­чес­т­ва ли са, ще се прекратят; ези­ци ли са, ще престанат; зна­ние ли е, ще се пре- врати. Защото от­час­ти зна­ем и от­час­ти пророкуваме, но ко­га­то дой­де съвършеното, това, ко­ето е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, ка­то де­те говорех, ка­то де­те чувствувах, ка­то де те разсъждавах, но от­как­то ста­нах мъж, аз на­пус­нах дет­с­кия свят. Сега ние виж­да­ме не­ща­та неясно, ка­то в огледало, а то­га­ва ще ги ви­дим ли­це в лице, се­га поз­на­вам отчасти, а то­га­ва ще поз­ная напълно, кой съм са­ми­ят аз. И тъй, ос­та­ват тия трите: вяра, надежда, любов; но на­й-­го­ля­ма от тях е любовта.

Ето кол­ко дъл­бо­ко е вник­нал Павел в при­ро­да­та на това, ко­ето на­ре­че „го­во­ре­не на езици". Той смята, че „го­во­ре­щи­ят езици" пре­би­ва­ва в ду­хов­ни­те све­то­ве и всъщ­ност раз­го­ва­ря с Боговете. „Който пророкува, го­во­ри с хо­ра­та за назидание, за предупреждение, за утеха. Който го­во­ри на не­поз­нат език, за­до­во­ля­ва себе си; а кой­то пророкува, на­зи­да­ва общ- ността. Желал бих вие всич­ки да го­во­ри­те езици, а по­ве­че да пророку- вате; и кой­то про­ро­ку­ва е по­-го­рен от тогава, кой­то го­во­ри раз­ни езици, ос­вен ако тълкува, за да го раз­би­ра и общността. Да предположим, бра­тя мои, че ид­вам при вас и го­во­ря не­поз­на­ти езици, как­во ще би ползувам, ако не ви съ­об­щя или ня­кое откровение, или знание, или пророчество! Дори без­душ­ни­те неща, ка­то свир­ка или китара, ко­га­то из­да­ват глас, ако не из­да­дат от­ли­чи­тел­ни звуци, как ще се поз­нае това, ко­ето те свирят. Защото ако тръ­ба­та из­да­де­ше не­оп­ре­де­лен глас, кой би се при­гот­вил за бой. Също и бие, ако не го­во­ри­те с ези­ка си ду­ми с ня­как­во значение, как ще се знае как­во говорите, за­що­то ще го­во­ри­те на вятъра."

Всичко то­ва ни показва, че раз­лич­ни­те ду­хов­ни дар­би тряб­ва да бъ­дат раз­п­ре­де­ле­ни меж­ду чле­но­ве­те на об­щ­нос­т­та и че от дру­га стра­на чле­но­ве­те на об­щ­нос­т­та тряб­ва да дейс­т­ву­ват ка­то индивидуалности. И тук ние сти­га­ме до точката, при ко­ято от­к­ро­ве­ни­ето на апос­тол Павел - име- н­но по­ра­ди но­ва­та ево­лю­ци­онна сте­пен на чо­ве­чес­т­во­то - се раз­ли­ча­ва ко­рен­но от от­к­ро­ве­ни­ята на Кришна. Откровенията на Кришна са на­со­че­ни към от­дел­ни­те хора, оба­че в ос­но­ва­та си те са на­со­че­ни към все­ки човек, кой­то е уз­рял да поеме по въз­хо­дя­щия път на душата, ка­къв­то го зна­ем от гос­по­да­ря на Йога.

Тук ние все по­ве­че и по­ве­че се приб­ли­жа­ва­ме до прад­рев­ни­те вре­ме­на от ево­лю­ци­ята на човечеството, към ко­ито мо­жем от­но­во да се върнем, след­вай­ки уче­ни­ето на Кришна. Тогава чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва все още не бя­ха тол­ко­ва индивидуализирани, кол­ко­то днес, и би мог­ло да се пред- положи, че за все­ки от­де­лен чо­век е би­ло ва­лид­но ед­но и съ­що предпи- сание, ед­но и съ­що учение. Павел се из­п­ра­ви пред ед­но дру­го човечест- во, със­та­ве­но от ди­фе­рен­ци­ра­ни личности, ко­ито дейс­т­ви­тел­но тряб­ва­ше да за­дъл­бо­ча­ват сво­ите раз­ли­чия и все­ки от тях да из­пък­ва със сво­ите спе­ци­ал­ни дарби. Сега ве­че не мо­же­ше да се разчита, че една и съ­ща дар­ба ще се из­лее във вся­ка ед­на чо­веш­ка душа; се­га ве­че тряб­ва­ше да се обър­не внимание, че има нещо, ко­ето ос­та­ва не­ви­ди­мо и се из­ди­га над всич­ки неща. И точ­но това, ко­ето не се на­ми­ра в ни­то един чо­век ка­то от­дел­на чо­веш­ка същност, оба­че все пак мо­же да при­със­т­ву­ва във

Ето защо, в ус­ло­ви­ята на ед­на по­-ран­на еволюция, Кришна тряб­ва­ше да го­во­ри по съв­сем друг на­чин - така, как­то зна­ем то­ва от Бхагавад Гита. Обаче Павел тряб­ва да сме­ни тона. Фактически Павел се об­ръ­ща към все­ки от­де­лен чо­век и въп­рос на ин­ди­ви­ду­ал­но раз­ви­тие е, да­ли - спо­ред сво­ята зря­лост - ин­ди­ви­дът спи­ра на та­зи или она­зи сте­пен на се­гаш­на­та си инкарнация, за­до­во­ля­вай­ки се с екзотермичното, или пък е в със­то­яние да нав­ле­зе в езо­те­рич­ни­те области, вклю­чи­тел­но и до езо­те­рич­но­то християнство. Защото в об­лас­т­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то чо­век тряб­ва да се из­ди­га все по­-на­го­ре и по­-на­го­ре до не­го­ви­те езо­те­рич­ни истини; оба­че в слу­чая той тръг­ва от ед­на из­ход­на точка, ко­ято е съв­сем раз­лич­на от тази, ко­ято е ха­рактер­на за уче­ни­ето на Кришна. В уче­ни­ето на Кришна чо­век тръг­ва от сво­ето ин­ди­ви­ду­ал­но рав­ни­ще и, като индивид, се стре­ми да из­диг­не ду­ша­та си все по­ве­че и повече; в хрис­ти­ян­с­т­во­то се тръг­ва от там, че - още пре­ди да е нап­ра­вил сво­ите крач­ки по пъ­тя - чо­ве­кът бли­за в от­но­ше­ние с Христовия Импулс, по­не­же Христовият Импулс пред­хож­да всич­ко останало. По ду­хов­ния път към Кришна мо­же да тръг­не са­мо онзи, кой­то след­ва ука­за­ни­ята на Кришна; по ду­хов­ния път

към Христос мо­же да тръг­не всеки, за­що­то Христос е ми­нал през Мис- терията на Голгота Заради всички, ко­ито са въ­об­ще чо­ве­ци и ка­то та­ки­ва мо­гат да имат ня­как­во от­но­ше­ние към Мистерията на Голгота. И до­ка­то тя е не­що външ­но и е осъ­щес­т­ве­на в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, пър­ва­та крач­ка е такава, че тя съ­що тряб­ва да ста­не в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят: ето същественото! Вникнем ли в све­тов­но­-­ис­то­ри­чес­ко­то зна­че­ние на Христовия Импулс, за нас дейс­т­вител­но не е нуж­но да тръг­ва­ме от то­ва или оно­ва вероизповедание; до­ри - и то­ва е в си­ла осо­бе­но в на­ши дни - чо­ве­кът мо­же да тръг­не от ед­но становище, ко­ето е яв­но вра- ж­деб­но към Христос, или рав­но­душ­но към Христос. Ако оба­че чо­ве­кът се за­дъл­бо­чи в това, ко­ето на­ше­то съв­ре­мие дейс­т­ви­тел­но мо­же да му пред­ло­жи ка­то ду­хо­вен живот, ко­га­то вник­не в не­до­мис­ли­ята и про­ти­во­ре­чи­ята на материализма, то­га­ва мо­же би той се доб­ли­жа­ва на­й-­сил­но до Христос, и пра­ви то­ва имен­но за­що­то не се съ­об­ра­зя­ва с ни­как­во ре­ли­ги­оз­но вероизповедание. Ето защо, ко­га­то из­вън на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки сре­ди се казва, че ние про­повяд­ва­ме ня­как­во осо­бе­но хрис­ти­ян­с­ко вероизповедание, то­ва зву­чи ка­то ис­тин­с­ка клевета; за­що­то тук не ща­та се свеж­дат не до из­ход­на­та точ­ка на ед­но или дру­го вероизповедание, а до осо­бе­нос­ти­те на са­мия духо­вен живот, и че всеки, не­за­ви­си­мо да­ли е мохамеданин, или будист, ев­ре­ин или индуист, а до­ри и християнин, дейс­т­ви­тел­но мо­же да раз­бе­ре Христовия Импулс и ця­ло­то му зна­че­ние за ево­лю­ци­ята на чо­ве­чеството. В съ­що­то вре­ме тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред нещо, ко­ето про­ник­ва мно­го дъл­бо­ко в све­то­усе­ща­не то и в уче­ни­ето на Павел, и в то­ва от­но­ше­ние Павел на­ис­ти­на е ос­нов­на­та личност, ко­ято за пръв път разгла­ся­ва Христовия Импулс по це­лия свят.

След ка­то опи­сах­ме как фи­ло­со­фи­ята Санкхия се за­ни­ма­ва с из­ме­не­ни­ето на формите, с онова, ко­ето се отна­ся до Пракрити, ние бих­ме мог­ли да добавим: Когато Павел се об­ръ­ща към римляни, ко­рин­тя­ни и т.н., ко­га­то им от­п­ра­вя сво­ите въл­ну­ва­щи Послания, той всъщ­ност апе­ли­ра към Пуруша, към душевното. При Павел ние от­к­ри­ва­ме съв­сем точ­ни и за­бе­ле­жи­тел­ни обяс­не­ния от­нос­но същ­нос­т­та и по­-на­та­тъш­на­та съдба на ду­шев­ния елемент, от­нос­но не­го­во­то бур­но и слож­но раз­ви­тие в хо­да на об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Съществува ед­на ог­ром­на раз­ли­ка меж­ду по- с­ти­же­ни­ята на из­точ­но­то мис­ле­не и това, на Което ние вед­нага се на­тък­ва­ме в чу­дес­ни­те и яс­ни Послания на Павел. Още вче­ра ние посочихме, че при Кришна ос­новно­то се свеж­да до това, чо­ве­кът да на­ме­ри пътя, тръг­вай­ки от из­ме­не­ни­ето на формите. Обаче тук Пракрити ос­та­ва вън. Като не­що чуж­до на душата. В ус­ло­ви­ята на из­точ­но­то развитие, на из­точ­но­то посвещение, це­ли­ят стре­меж се свеж­да до следното: чо­ве­кът тряб­ва да се ос­во­бо­ди от ма­те­ри­ал­но­то съществувание, от всич­ко онова,

Колко раз­лич­но е нас­т­ро­ени­ето в Посланията на апос­тол Павел! Ако Павел би се из­п­ра­вил пред то­ва из­точно учение, то­га­ва от на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на не­го­ва­та ду­ша щя­ха да блик­нат приб­ли­зи­тел­но след­ни­те думи: Добре, ти ис­каш да се ос­во­бо­диш от всичко, ко­ето те об­к­ръ­жа­ва във външ­ния свят, от всичко, ко­ето си пос­тиг­нал там. Ти ис­каш да ос­та­виш всич­ко то­ва да­леч зад се­бе си! Обаче не пред­с­тав­ля­ва ли то не­що друго, ос­вен са­мо­то Божие дело? И ни­ма това, ко­ето ис­каш да ос­та­виш да­леч зад се­бе си, не е не­що бо­жествено, съз­да­де­но от Духа? И ко­га­то го презираш, не пре­зи­раш ли Божието дело? Нима там не жи­ве­ят Божи­ите откровения, от­к­ро­ве­ни­ята на бо­жес­т­ве­ния Дух? Няма ли да по­тър­сиш на­й-­нап­ред Бога там, в тво­ите соб­с­т­ве­ни дела, увен­ча­ни с любов, вя­ра и упование, или ще по­ис­каш да три­ум­фи­раш над Божието дело?

Добре би било, ако вло­жим в ду­ша­та си те­зи не­из­ре­че­ни от Павел думи, но не­съм­не­но пул­си­ра­щи дълбо­ко в не­го­ва­та природа; за­що­то в тях про­ти­ча съ­щин­с­ки­ят нерв на всич­ко онова, ко­ето ние поз­на­ва­ме като от­к­ро­ве­ние на за­пад­но­то мислене. В Павлов сми­съл ние съ­що го­во­рим за Майя: Да, от­в­ся­къ­де сме обгра­де­ни от Майя! Обаче ние пос­та­вя­ме след­ва­щия въпрос: Нима в ли­це­то на та­зи Майя пред нас не зас­тават от­к­ро­ве­ни­ята на Духа? И не е ли пре­с­тъп­ле­ние да не разбираме, че в ли­це­то на Майя, ние сме из­п­ра­вени пред бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то дело? Сега ид­ва ред на още един въпрос: Защо всич­ко то­ва е Майя? Западът не се за­до­во­ля­ва с въпроса, да­ли всич­ко то­ва е Майя; той пи­та за­що всич­ко то­ва е
Майя! И се­га тук се по­явя­ва един отговор, кой­то ни въ­веж­да в са­мия ду­ше­вен елемент, в Пуруша: Понеже ня­ко­га ду­ша­та се е под­да­ла на влия- нието, ид­ва­що от Луцифер, се­га тя виж­да всич­ко през бу­ло­то на Майя, и ка­то ду­ша прости­ра бу­ло­то на Майя вър­ху це­лия свят.

Следователно, ви­но­вен ли е обек­тив­ни­ят свят, че ние нав­ся­къ­де виж­да­ме са­мо Майя? Не! Обективният свят вед­на­га би ни се явил в сво­ята истинност, ако не бях­ме по­пад­на­ли под влас­т­та на Луцифер. Той ни се явя­ва ка­то Майя, са­мо за­що­то ние не сме в със­то­яние да пог­лед­нем в ос­но­ва­та на това, ко­ето се прос­ти­ра пред на­шия поглед. Фактът, че ду­ша­та е по­пад­на­ла под влас­т­та на Луцифер, не е по ви­на на Боговете, а е по ви­на на на­ша­та соб­с­т­ве­на душа. Душата е пре­вър­на­ла за теб обек­тив­ния свят в Майя, по­не­же ти си по пад­нал под влас­т­та на Луцифер. Една пря­ка ли­ния свър­з­ва то­зи ан­т­ро­по­соф­с­ки въз­г­лед с из­вес­т­ни­те ду­ми на Гьо- те: „Сетивата не лъжат, лъ­же съждението." Въпреки ог­ром­на­та ом­ра­за на фи­лис­те­ри­те и ре­ли­ги­озни­те фа­на­ти­ци към Гьоте, към Гьотевото християнство, той се ос­ме­ли да ка­же за­бе­ле­жи­тел­ни­те думи, че е един от на­й-х­рис­ти­ян­с­ки­те човеци, по­не­же в дъл­би­ни­те на ду­ша­та си той мис­ле­ше християнски, вклю­чител­но и в максимата: Сетивата не лъжат, лъ­же съждението! Именно ду­ша­та е виновна, че виж­да све­та не в не­го­ва­та ис- тинност, а през бу­ло­то на Майя. Ето как всич­ко онова, ко­ето в из­точ­но­то све­то­усе­ща­не представ­ля­ва де­ло на Боговете, се­га се из­мес­т­ва в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та душа, къ­де­то бу­шу­ва ве­ли­ка­та битка сре­щу Луцифер.

И не би­ва да се учудваме, че ако пра­вил­но вник­нем в из­точ­но­то свето- усещане, ще от­к­ри­ем там не друго, а един под­чер­тан материализъм, за­що­то то не сти­га до ду­хов­ни­те пър­во­из­точ­ни­ци на Майя, а чис­то и просто се стре­ми да из­бя­га от ма­те­ри­ал­ния свят. А това, ко­ето пул­си­ра в Посланията на Павел и ко­ето за­ напред ще се раз­п­рос­т­ре под ви­ди­ма фор­ма из ця­ла­та Земя, пред­с­тав­ля­ва ед­но ис­тин­с­ко ду­шев­но учение, ма- кар и в за­ро­ди­шен вид; впро­чем та­зи е и ед­на от причините, то да бъ­де пог­реш­но раз­би­ра­но в на­ша­та епоха Тамас. Най-напред тряб­ва да бъ­де про­умя­на слож­на­та при­ро­да на Майя и ед­ва то­га­ва ще бъ­де въз­можно ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на всич­ко онова, ко­ето е свър­за­но с ево­лю­ци­ята на човечеството. Едва то­га­ва ще раз­бе­рем и ду­ми­те на Павел за „пър­вия Адам", кой­то се про­ти­во­пос­та­вя на Луцифер и кой­то по­ра­ди та­зи при­чи­на все по­ве­че и по­ве­че по­тъ­ва в материята; а то­ва не оз­на­ча­ва ни­що друго, ос­вен че той из­жи­вя­ва ма­те­ри­ал­ния свят по на­пъл­но пог­ре­шен начин.

Защото ма­те­ри­ята във външ­ния свят, ка­то Божие творение, е не­що до- бро. Всичко, ко­ето ста­ва там, е не­що добро, оба­че онова, ко­ето ду­ша­та из­жи­вя­ва­ше в хо­да на еволюцията, ста­ва­ше все по­-ло­шо и по-лошо, по- не­же от са­мо­то на­ча­ло тя по­пад­на под влас­т­та на Луцифер. И тък­мо за­

Нека тук да при­пом­ним ос­нов­на­та ан­т­ро­по­соф­с­ка ис­ти­на за Мистерията на Голгота. През пос­лед­ни­те го ди­ни ние установихме, че в Евангелието на Матей и в Евангелието на Лука съ­щес­т­ву­ват два раз­лич­ни раз­ка­за за мла­деж­ки­те го­ди­ни на Христос Исус, та­ка че фак­ти­чес­ки ние сме из­п­ра­ве­ни пред ис­ти­на­та за две­те деца, но­се­щи име­то Исус*24. Ние ус­та­но­вих­ме още, че външ­но погледнато, т.е. спо­ред фи­зи­чес­кия си произход, две­те де­ца Исус ид­ват от Давидовия род; или с дру­ги думи, приб­ли­зи­тел­но по ед­но и съ­що вре­ме се раж­дат два­ма Исусовци, ка­то еди­ния Исус про­из­хож­да от Натановата ро­дос­лов­на линия, а дру­гият Исус про­из­ли­за от Соломоновата нас­лед­с­т­ве­на линия. Ние виждаме, как в ед­но­то де­те Исус, за ко­ето ни го­во­ри Евангелието на Матей, е от­но­во ин­кар­ни­ран Заратустра, и как дру­го­то де­те Исус, за ко­ето ни гово­ри Евангелието на Лука, всъщ­ност не раз­по­ла­га с та­къв чо­веш­ки Аз, с ка­къв­то раз­по­ла­га пър­во­то де­те Исус, а имен­но с Аза на Заратустра. В де­те­то Исус от Еван- гелието на Лука всъщ­ност жи­вее нещо, ко­ето до то­зи мо­мент не е учас­т­ву­ва­ло в ево­лю­ци­ята на Земното човечество.

Доста труд­но е да стиг­нем до точ­ни пред­с­та­ви при раз­г­леж­да­не­то на то­зи факт; и не­ка все пак да си представим, как - та­ка да се ка­же - душата, ко­ято бе­ше въп­лъ­те­на в Адам, или с дру­ги думи, в този, кой­то може да бъ­де на­ре­чен Адам в сми­съ­ла на мо­ята „Тайна наука", как та­зи ду­ша е би­ла под­ло­же­на на из­ку­шени­ето на Луцифер, ко­ето Библията сим­во­лич­но опис­ва в раз­ка­за за Грехопадението. Нека да си при­помним то­ва опи- сание, но не­ка си пред­с­та­вим и още нещо: как на­ред с она­зи чо­веш­ка душа, ко­ято се ин­карни­ра в тя­ло­то на Адам, ос­та­на ед­на част от ду­ша­та на човечеството, ко­ято не се инкарнира, не се въп­лъ­ти в ед­но или дру­го чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло, и за­па­зи сво­ята чис­то душевна, не­ма­те­ри­ал­на природа. Предста­ве­те си нагледно, че още пре­ди въз­ник­ва­не­то на фи­зи-­
чес­кия чо­век в хо­да на еволюцията, ние сре­ща­ме ед­на душа, ко­ято се раз­де­ли на две части. Едната част от об­ща­та ду­ша се въп­лъ­ти в Адам и по то­зи на­чин тя се вклю­чи във ве­ри­га­та от прераждания, ка­то ос­та­на по­дат­ли­ва на изкушения, ид­ва­щи от Луцифер. За дру­га­та душа, за ду­ша­та сестра, бе­ше взе­то дру­го решение: мъд­ро­то ръ­ко­вод­с­т­во на све­та предвиди, че за нея ня­ма да е добре, ако тя се въплъти; та­ка че тя бе­ше за­дър­жа­на в ду­хов­ния свят; Следователно, тя не беше вклю­че­на във ве­ри­га­та от прераждания. С нея под­дър­жат връз­ки са­мо пос­ве­те­ни­те в Ми- стериите. Следователно, пре­ди Мистерията на Голгота, та­зи ду­ша ос­та­на не­за­поз­на­та с Азовите опитности, по­не­же те мо­гат да бъ­дат из­жи­ве­ни ед­ва чрез въп­лъ­ще­ни­ето в чо­веш­ко­то тяло. От дру­га стра­на обаче, та­зи ду­ша успя да съх­ра­ни ця­ла­та мъдрост, ко­ято мо­же­ше да бъ­де из­жи­вя­на през епо­хи­те на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна; та­зи ду­ша ус­пя да съх­ра­ни ця­ла­та любов, на ко­ято изоб­що е спо­соб­на ед­на чо­вешка душа. И така, та­зи не­ин­кар­ни­ра­на ду­ша ос­тана не­до­кос­на­та от из­ку­ше­ни­ята на Луцифер, ос­та­на не­винна по от­но­ше­ние на она­зи ог­ром­на вина, с ко­ято чо­ве­чес­т­во­то об­ре­ме­ни све­та в хо­да на реинкарнациите. Следователно, та­зи ду­ша не мо­же­ше да бъ­де срещ­на­та тук или там по све­та под фор­ма­та на чо­веш­ко съ­щество; тя мо­же­ше да бъ­де раз­поз­на­та са­мо от дреб­ни­те ясновидци; тя за­гат­ва­ше за се­бе си са­мо в ус­ло­ви­ята на древ­ни­те Мистерии. Или с дру­ги думи, тук ние опис­ва­ме ед­на душа, ко­ято - бих ка­зал - съ­щес­т­ву­ва както всред човечеството, та­ка и над него; ед­на душа, ко­ято пър­во­на­чал­но мо­же­ше да бъ­де въз­п­ри­ема­на са­мо по ду­хо­вен път - един ис­тин­с­ки пред­шес­т­ве­ник на човека, един ис­тин­с­ки свръхчовек!

Точно та­зи ду­ша ре­ши да се ин­кар­ни­ра - вмес­то един Аз - в оно­ва де­те Исус, за ко­ето ни раз­каз­ва Евангели­ето на Лука. Вие си спом­ня­те за мо­ите лекции, из­не­се­ни в Базел; те съ­дър­жат дос­та под­роб­нос­ти по този въпрос. И така, тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на душа, ко­ято са­мо на­по­до­бя­ва качествата, ха­рак­тер­ни за Аза; естествено, след ка­то нав­ли­за в тя­ло­то на Исус, тя дейс­т­ву­ва ка­то един Аз, оба­че все пак, всич­ки­те и про­яви са съв­сем раз­лич­ни от про­яви­те на един нор­ма­лен чо­веш­ки Аз. Аз ве­че споменах: вед­на­га след сво­ето раж­да­не де­те­то Исус от Еванге- лието на Лука про­го­во­ри на един език, кой­то не­го­ва­та май­ка раз­бира­ше без усилие; слу­чи­ха се и дру­ги по­доб­ни неща. Ние зна­ем още, че в де­те­то Исус, за ко­ето ни го­во­ри Евангелието на Матей, жи­ве­еше Азът на Заратустра, и то­ва де­те Исус из­рас­на до сво­ята 12 година, ре­дом с не­го из­рас­на и де­те­то Исус от Евангелието на Лука, ко­ето не се от­ли­ча­ва­ше с осо­бен стре­меж към поз­нание, а но­се­ше в се­бе си бо­жес­т­ве­на мъд­рост и бо­жес­т­ве­на жертвоготовност. Точно та­ка из­рас­на мом­че­то Исус от Еван- гелието на Лука: то ня­ма­те ни­как­во вле­че­ние към това, ко­ето мо­же да

Едва ли мо­жем да бъ­дем об­зе­ти от ис­тин­с­ко страхопочитание, от ис­тин­с­ко възхищение, или нак­рат­ко ка­зано, ед­ва ли мо­жем да по­ро­дим у се­бе си ис­тин­с­ки чув­с­т­ва към Христовото Същество, ос­вен ако се опи­та ме да разберем, как­во тяло, как­ва плът бя­ха необходими, за да ста­не изоб­що въз­мож­но ид­ва­не­то на то­зи Христов Аз всред човечеството. Мнози- на смятат, че описанието, ко­ето све­ще­ни­те Мистерии от по­-но­во­то вре­ме да­ват за Христовото Същество, не поз­во­ля­ват тол­ко­ва ин­тим­но и чо­веш­ко от­но­ше­ние към Христос, за раз­ли­ка от он­зи Христос Исус, кой­то хо­ра­та по на­вик си пред­с­та­вя­ха ка­то из­вън­ред­но бли­зък за тях самите, ка­то ед­но същество, въп­лъ­те­но в обик­но­ве­но чо­веш­ко тяло, и ня­ма­що ни­що об­що с Аза на Заратустра. Тези хо­ра уп­рек­ват на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко учение, че опис­ва Христос Исус ка­то един сбо­рен про­дукт от си­ли­те на всич­ки ми­ро­ви области. Подобни уп­ре­ци въз­ник­ват са­мо по­ра­ди стре­ме­жа към удобство, на кой­то мно­зи­на под­чи­ня­ват сво­ето чо­веш­ко познание, са­мо по­ра­ди ед­но та­ко­ва светоусещане, което не же­лае да се из­диг­не до ис­тин­с­ки­те стойнос­ти на нещата. Най-великите Събития тря- б­ва да бъ­дат разби­ра­ни вклю­чи­тел­но и по та­къв начин, че ду­ша­та ни да се про­бу­ди до на­й-­вис­ша степен, да се из­диг­не до она­зи вът­реш­на ин­тен­зив­ност на чувствата, ко­ято дейс­т­ви­тел­но е не­об­хо­ди­ма за пос­ти­га­не­то на по­доб­на цел. Обаче ние зна­ем и още нещо. Ние зна­ем как тряб­ва да бъ­дат тъл­ку­ва­ни ду­ми­те от Евангелието: „Божи­ите си­ли се изя­вя­ват във ви­си­ни­те и мир се въз­ца­ря­ва всред хората, ко­ито имат доб­ра воля."

И така, ед­ва днес, чер­пей­ки от из­точ­ни­ци­те на Тайната наука, ние се до­кос­ва­ме до същ­нос­т­та на Христос Исус. Макар и посветен, Павел тряб­ва­ше да се об­ръ­ща към то­га­ваш­но­то чо­ве­чес­т­во с лес­но раз­би­ра­еми понятия; и ако мо­га та­ка да се изразя, той да­леч не „разполагаше" с та­ко­ва човечество, ко­ето би мог­ло да си слу­жи с та­ки­ва понятия, ко­ито днес ние пред­ла­га­ме на чо­веш­ки­те сърца. Обаче това, ко­ето пред­с­тав­лява­ше не­го­ва­та инспирация, бе­ше пре­диз­ви­ка­но чрез ед­но посвещение, да­де­но по Божията милост. И по­неже той не бе­ше стиг­нал до то­ва пос­ве­ще­ние чрез съ­от­вет­ни­те про­це­ду­ри в древ­ни­те Мистерии, а по Божията ми- лост, до­ка­то вър­ве­ше към Дамаск, къ­де­то му се яви въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис- тос, аз раз­г­леж­дам то­зи вид пос­ве­ще­ние ка­то нещо, ко­ето е свър­за­но имен­но с Божията милост, с благодатта. Благодарение на въп­росно­то Събитие от Дамаск, той знаеше: Да, след Мистерията на Голгота, в са­ма­та пла­не­тар­на сфе­ра на Земя­та ве­че жи­ве­ят всич­ки оне­зи сили, ко­ито въз­к­ръс­на­ха при Мистерията на Голгота. Или, с дру­ги думи: той поз­на въз­к­ръс­на­лия Христос! Ето ко­го за­поч­на да про­по­вяд­ва той от то­зи мо­мент нататък. И за­що той мо­жа да го въз­п­ри­еме тък­мо в то­зи вид? Тук се на­ла­га да на­со­чим на­ше­то вни­ма­ние вър­ху ха­рак­те­ра на ед­на та­ка­ва визия, вър­ху ед­но та­ко­ва събитие, как­во­то е то­ва от Дамаск, за­що­то се­га ние все пак сме из пра­ве­ни пред ед­на визия, пред ед­но съ­би­тие от твър­де осо­бен род. Само оне­зи хора, ко­ито ни­ко­га не из­питват же­ла­ние да на­учат не­що кон­к­рет­но за окул­т­ни­те факти, мо­гат да сло­жат всич­ки свръх­се­тив­ни опит­ности под един общ зна­ме­на­тел и да сме­сят ви­де­ни­ята на Павел с ви­де­ни­ята на дру­ги личности, как­ви­то са нап­ри­мер по­-къс­ни­те светии. Какво се слу­чи всъщност, и за­що Павел мо­жа да ви­ди Христос по он­зи не обик­но­вен начин, по кой­то той му се от­к­ри пред Дамаск? Защо Павел бе­ше на­пъл­но сигурен: Да, то­ва е въз­к­ръс­на­ли­ят Христос? Този въп­рос ни връ­ща на­зад към един друг въпрос: Какво всъщ­ност бе­ше не­об­ходимо, за да мо­же при Кръщението в ре­ка­та Йордан ця­ло­то Христово Същество да се въп­лъ­ти в Исус от Назарет? Впрочем ние ве­че по­со­чих­ме през как­ва под­го­тов­ка тряб­ва­ше да пре­ми­не оно­ва чо­веш­ко тяло, в ко­ето се въп­лъ­ти Христовото Същество.

Ако ис­ка­ме да си от­го­во­рим на то­зи въпрос, на­ла­га се да до­пъл­ним още не­що към описанията, ко­ито на пра­вих пре­ди малко. Аз посочих: в оп­ре­де­лен мо­мент от раз­ви­ти­ето ед­на „сестра" на Адамовата душа, ед­на ду­ша­-сес­т­ра на­й-­пос­ле се вклю­чи във ве­ри­га­та на чо­веш­ки­те поколения. До то­зи мо­мент въп­рос­на­та ду­ша­-сес­т­ра пре­би­ва­ва­ше са­мо в ду­хов­ния свят. Точно та­зи ду­ша­-сес­т­ра ус­пя да се ин­кар­ни­ра в мом­че­то Исус от Евангелието на Лука. Обаче, в стро­гия сми­съл на думата, то­ва не бе­ше ней­на­та пър­ва ин­кар­на­ция в ед­но чо­веш­ко тяло, по­не­же тя, - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - ве­че бе­ше про­ро­чес­ки инкарнирана, та­ка че още мно­го по­-ра­но та­зи ду­ша се про­яви ка­то един вид пред­шес­т­ве­ник на Ми- стериите.

Аз и по­-ра­но съм спо­де­лял с Вас: та­зи ду­ша се под­ви­за­ва­ше в Мисте- риите, тя беше, та­ка да се каже, от­г­леда­на в Мистериите и бе­ше из­п­ра­ща­на там, къ­де­то чо­ве­чес­т­во­то има­ше нуж­да от нея; оба­че ней­ни­те сво- йства, ней­ни­те въз­дейс­т­вия мо­же­ха да се про­явят са­мо в етер­но­то тя­ло и, стро­го погледнато, те мо­же­ха да бъ­дат въз­п­ри­ема­ни са­мо дотогава, до­ка­то съ­щес­т­ву­ва­ше древ­но­то ясновидство. Следователно, та­зи древна ду­ша­-сес­т­ра на Адам ня­ма­ше нуж­да да се въп­лъ­ща­ва във фи­зи­чес­ко тяло, за да мо­же да бъ­де виждана. Тя дейс­т­ви­тел­но се по­явя­ва­ше тук или там, на­соч­ва­на от Мистериите, с ог­лед на на­й-­важ­ни­те и ре­ши­телни събития, за­ся­га­щи ево­лю­ци­ята на Земята и човечеството, оба­че тя да­леч ня­ма­ше нуж­да от въплъщения, за­що­то древ­но­то яс­но­вид­с­т­во все още не бе­ше угаснало.

И тя тряб­ва­ше да се ин­кар­ни­ра за пръв път, имен­но ко­га­то дреб­но­то яс­но­вид­с­т­во за­поч­на да угас­ва при он­зи за­бе­ле­жи­те­лен пре­ход на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция от Третата в Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, за ко­ито го­во­рих­ме вчера. И сега, след ка­то яс­но­вид­с­т­во­то пос­те­пен­но уга- сна, за да не из­чез­не от об­се­га на чо­веш­ки­те възприятия, та­зи ду­ша при­бяг­на до един вид за­мес­ти­тел­на инкарнация. Тази сес­т­ра­-ду­ша на Адам бе­ше ин­кар­ни­ра­на в Кришна та­ка да се ка­же един­с­т­ве­ния път, ко­га­то тряб­ва­ше да се про­яви по видим, фи­зи­чес­ки начин, и чак пос­ле тя от­но­во бе­ше ин­кар­ни­ра­на в тя­ло­то на мом­че­то Исус от Евангелието на Лука. Едва се­га ние раз­би­ра­ме за­що Кришна се из­ра­зя­ва по тол­ко­ва свръх­чо­веш­ки начин, за­що той изпък­ва ка­то на­й-­доб­рия учи­тел за чо­веш­кия Аз, за­що той представлява, та­ка да се каже, ед­но пре­одо­ля­ва­не на чо­веш­кия Аз, за­що раз­по­ла­га с тол­ко­ва ог­ром­но ду­шев­но величие.

След из­вес­т­но вре­ме та­зи ду­ша от­но­во се въп­лъ­ща­ва в тя­ло­то на мом­че­то Исус от Евангелието на Лука. Ето къ­де са ко­ре­ни­те на оно­ва съвър- шенство, ко­ето се проявява, ко­га­то на­й-­вис­ши­те све­тог­ле­ди на Азия би­ват пре­не­се­ни в два­на­де­сет­го­диш­но­то мом­че Исус; ко­га­то Азът на За- ратустра се свър­з­ва с Духа на Кришна. Сега към „учи­те­ли­те в храма" се об­ръ­ща не са­мо Заратустра - кой­то го­во­ри ка­то Аз -, се­га мом­че­то Исус се об­ръ­ща към тях с по­мощ­та на оне­зи средства, с ко­ито ня­ко­га са­ми­ят Кришна про­по­вяд­ва­ше уче­ни ето Йога; мом­че­то Исус от­но­во при­бяг­ва до уче­ни­ето Йога, са­мо че се­га то­ва уче­ние е из­диг­на­то с ед­на сте­пен по-нагоре; се­га Исус се свър­з­ва със си­ла­та на Кришна, със са­мия Криш- на, за да из­вър­ви пъ­тя до сво­ята 30 година. Едва се­га ние до­би­ва­ме пред­с­та­ва за съ­вър­шен­с­т­во­то на оно­ва един­с­т­ве­но фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето мо­же­ше да пос­лу­жи за ин­кар­на­ци­ята на Христовото Същество. Ето как ду­хов­ни­те нап­рав­ления на чо­ве­чес­т­во­то се сли­ват в ед­но цяло. И ко­га­то нас­тъп­ва Мистерията на Голгота, ние дейс­т­ви­тел­но сме из­п­ра­ве­ни пред зад­руж­ни­те уси­лия на онези, ко­ито на­ри­ча­ме пред­во­ди­те­ли на човечест- вото, ние действи­тел­но сме из­п­ра­ве­ни пред един пъ­лен син­тез на ду­хов­ния живот.

Когато Павел бе­ше раз­тър­сен от сво­ето ви­де­ние пред Дамаск, той не се усъм­ни ни­то за миг: пред не­го се на­ми­ра­ше не друг, а Христос. Обаче свет­лин­ни­ят ореол, кой­то об­г­ръ­ща­ше Христос, свет­лин­ни­те одежди, с ко­ито си пос­лу­жи Христос, бя­ха те­зи на Кришна. Христос си пос­лу­жи с Кришна, и фор­ми­ра чрез не­го сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­шев­ни обвивки, за да про­дъл­жи мо­гъ­щи­те си дейс­т­вия - ве­че в сфе­ра­та на свет­ли­на­та -,в Хри- стос се съ­дър­жа съ­що и всич­ко онова, ко­ето ня­ко­га пред­с­тав­ля­ва­ше същ­нос­т­та на ве­ли­чес­т­ве­на­та Бхагавад Гита. В но­во­за­вет­ни­те открове- ния, ма­кар и в твър­де разпръснат, фраг­мен­та­рен вид, ние от­к­ри­ваме мно­го под­роб­нос­ти от древ­но­то уче­ние на Кришна. Обаче то­ва древ­но уче­ние на Кришна се пре­вър­на в де­ло на ця­ло­то човечество, за­що­то Христос, ка­то такъв, бе­ше не един чо­веш­ки Аз, кой­то при­над­ле­жи на чо- вечеството, а един Аз, кой­то при­над­ле­жи на вис­ши­те Йерархии. Но на­ред с то­ва Христос при­над­ле­жи съ­що и на оне­зи да­леч­ни времена, през ко­ито чо­ве­кът все още не бе­ше от­де­лен от онова, ко­ето днес го об­г­ръ­ща ка­то ма­те­ри­ален свят и ко­ето - бла­го­да­ре­ние на не­го­во­то лу­ци­фе­ри­чес­ко из­ку­ше­ние - се прев­ръща в илюзия, в Майя.

Ако обър­нем пог­лед на­зад и об­х­ва­нем на­й-­ран­ни­те ета­пи от еволюци- ята, ние ще установим, че през оне­зи да­леч­ни вре­ме­на все още не съ­ще-­

Защото ни­ма не зву­чи от всич­ки стра­ни и ни­ма уши­те ни не долавят, че це­ли­ят ви­дим свят око­ло нас е едно тво­ре­ние на Елохимите, и че в пос­лед­ния ден на сът­во­ре­ни­ето те­зи Елохими казаха: Ето вижте, всич­ко то­ва се ока­за не­що добро? Тъкмо та­зи би би­ла Кармата, ко­ято би се изпъл- нила, ако съ­щес­т­ву­ва­ше са­мо едно един­с­т­ве­но уче­ние на Кришна, за­що­то в све­та не се случ­ва нещо, без не­го­ва­та Карма*26 да бъ­де из­пълне­на докрай. Ако за ця­ла­та веч­ност би съ­щес­т­ву­ва­ло са­мо ед­но един­с­т­ве­но уче­ние на Кришна, то­га­ва по от­но­ше­ние на ма­те­ри­ал­ния свят и по от­но­ше­ние на Божието от­к­ро­ве­ние - за ко­ето в из­ход­на­та точ­ка от Земното раз­ви­тие Елохимите казаха: „Ето, всич­ко то­ва се ока­за не­що добро" -, то­га­ва по от­но­ше­ние на тях би мог­ло да проз­ву­чи след­но­то чо­веш­ко възражение: Този свят съв­сем не е до­бър и аз тряб­ва да го на пусна! Чо- вешкото съж­де­ние би се ока­за­ло пос­та­ве­но над Божието съждение! Ето как тряб­ва да раз­би­ра­ме оне­зи думи, ко­ито сто­ят ка­то ед­на го­ля­ма тай­на в из­ход­на­та точ­ка на еволюцията; а то­ва означава, че не би­ва да пос­та­вя­ме чо­веш­ко­то съж­де­ние над Божието съждение. Ако един ден от нас от­пад­нат всич­ки не­доста­тъ­ци и ос­та­не един­с­т­ве­на­та ни вина, че сме по­ру­га­ли тво­ре­ни­ето на Елохимите - то­га­ва Кармата на Земя­та съ­що би тряб­ва­ло да се изпълни, и в да­леч­но­то бъ­де­ше всич­ко би тряб­ва­ло да се сгро­мо­ля­са вър­ху са­ми­те нас! Ето как би тряб­ва­ло да се из­пъл­ни Кармата!

И тък­мо за да не се слу­чи това: ето за­що Христос сле­зе на Земята; ето за­що той по­ис­ка да ни по­ми­ри със света, на­уча­вай­ки ни да се спра­вя­ме с из­ку­ше­ни­ето на Луцифер, та­ка че да про­ник­ва­ме зад бу­ло­то на Майя и да виж­да­ме Божиите де­ла в тех­ния ис­тин­с­ки облик; ето как ние от­к­ри­ва­ме Христос ка­то по­ми­рител, кой­то ни въ­веж­да в ис­тин­с­ки­те форми, в ис­тин­с­ки­те об­ра­зи на Божиите де­ла и откровения. Едва чрез Него ние се на­уча­ва­ме да раз­би­ра­ме прад­рев­ни­те думи: „Ето, всич­ко то­ва се ока­за не­що добро." За да се на­учим да при­пис­ва­ме имен­но на се­бе си това, ко­ето ни­ко­га не би­ва да при­пис­ва­ме на све­та - ето за­що ние се нуж­да­ем от Христос. Всички дру­ги гре­хо­ве би­ха мог­ли да бъ­дат сне­ти от нас; оба­че от то­зи грях мо­же да ни из­ба­ви са­мо Христос.

Ако ус­пе­ем да пре­вър­нем всич­ко то­ва в ед­но мо­рал­но чувство, Хрис- товият Импулс грей­ва в ед­на но­ва светлина. И в съ­що­то вре­ме ние за­поч­ва­ме да раз­би­ра­ме за­що бе­ше не­об­хо­ди­мо Христовият Импулс да си по слу­жи с оне­зи вис­ши ду­хов­ни качества, ко­ито бя­ха ха­рак­тер­ни за Кришна.

Скъпи мои приятели, за­ми­съ­лът на то­зи лек­ци­онен ци­къл да­леч не се свеж­да да пред­с­та­ви ос­нов­на­та те­ма под фор­ма­та на ня­как­ва теория, или ка­то сбор от слож­ни идеи и понятия, ко­ито тряб­ва да бъ­дат приети; то­зи лек­ци­онен ци­къл ид­ва ка­то един вид но­во­го­ди­шен дар, ка­то един дар, кой­то ще про­дъл­жи да уп­ражня­ва сво­ите въз­дейс­т­вия през ця­ла­та след­ва­ща година, под­по­ма­гай­ки ни в ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на Христо­вия Импулс, в ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на Елохимите и тех­ни­те думи, проз­ву­ча­ли в из­ход­на­та точ­ка на Сътворението.

И в съ­що­то време, мо­ля Ви да свър­же­те пър­во­на­чал­ния за­ми­съл на те­зи лек­ции и с не­що друго, а имен­но с из­ход­на­та точ­ка на на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко ду­хов­но учение. То на­ис­ти­на след­ва да бъ­де на­ре­че­но „ан­т­ро- пософско", за­що­то чрез не­го чо­ве­кът все по­ве­че и по­ве­че ще нап­ред­ва в сво­ето себепознание. Човекът все още не мо­же да стиг­не до пъл­но себе- познание, по­не­же той не се от­на­ся се­ри­оз­но ни­то към това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в не­го­ва­та соб­с­т­ве­на душа, ни­то към ней­ни­те вза­имо­дейс­т­вия с външ­на­та природа. Обстоятелството, че ние виж­да­ме све­та по­то­пен в Майя, не е ня­как­ва при­уми­ца на Боговете, а де­ло на на­ша­та соб­с­т­вена душа, ед­но дело, свър­за­но с по­-вис­ши­те сте­пе­ни на себепознание, ед­на съ­щес­т­ве­на подробност, в която все­ки тряб­ва да вник­не със сво­ите лич­ни поз­на­ва­тел­ни сили, то­ва об­с­то­ятел­с­т­во е пря­ко свър­за­но и със са­ма­та антропософия, за­що­то ед­ва чрез нея ние сти­га­ме до пред­чув­с­т­ви­ето за всич­ко онова, ко­ето те­ософи­ята мо­же да оз­на­ча­ва за човека.

Когато ня­кой взе­ме ре­ше­ние за вли­за­не в Антропософското Движение, той тряб­ва да усе­ти им­пул­си­ра­щата му си­ла не ка­то друго, а ка­то ед­на скром­ност от на­й-­висш порядък; ед­на скромност, чий­то тих глас казва:

Добре е, ако все­ки мо­же да се досети, че Антропософското Общество след­ва да бъ­де ре­зул­тат от ед­на на­й-­дъл­бо­ка чо­веш­ка скромност. Защо- то един ден от та­зи скром­ност ще бли­кат по­то­ци­те на ед­на вис­ша се­риозност по от­но­ше­ние на све­ще­ни­те истини, в ко­ито то ще тряб­ва да прониква, след ка­то ние ще за­поч­нем да нав­ли­за­ме все по­-дъл­бо­ко в свръх­се­тив­ния свят. Ето за­що не­ка да пог­лед­нем на име­то Антропософ- ско Общество с по­до­ба­ва­ща скромност, с по­до­ба­ва­що сми­ре­ние и да си кажем: как­ва­то и нескромност, су­ета и честолюбие, как­ви­то и не­ис­ти­ни да бя­ха свър­з­ва­ни до­се­га с име­то теософия, те би­ха мог­ли да бъ­дат изко- ренени, ако под зна­ка и де­ви­за на скром­нос­т­та ние се опи­та­ме да пог­лед­нем на­го­ре към Боговете и тяхна­та мъдрост, ка­то оба­че за­дъл­жи­тел­но се съ­об­ра­зя­ва­ме с чо­ве­ка и не­го­ва­та мъдрост; приб­ли­жа­вай­ки се в мо­лит­вен тре­пет към теософията, ние по не­об­хо­ди­мост по­па­да­ме в по­ле­то на антропософията. Тази ан­т­ропо­со­фия ще ни от­ве­де в бо­жес­т­ве­ния свят, тя ще ни от­ве­де при Боговете. И ко­га­то бла­го­да­ре­ние на ан­т­ропо­со­фи­ята ние се на­учим да гле­да­ме в са­ми­те се­бе си по въз­мож­но на­й-с­ми­рен и чес­тен начин, ко­га­то преди всич­ко се на­учим да гле­да­ме в се­бе си, за да от­к­ри­ем как тряб­ва да се бо­рим сре­щу ця­ла­та Майя и срещу вся­ка­къв род заблуждения, то­га­ва над нас, над на­ша­та стро­га са­мо­дис­цип­ли­на и самовъзпитание, не­съм­не­но ще бъ­де из­пи­са­но ка­то в един вид брон­зо­ва плоча: Антропософия! И не­ка то­ва да се пре­вър­не за нас в ед­но преду- преждение: чрез ан­т­ро­по­со­фи­ята да тър­сим пре­ди всич­ко скром­ност и се­бе­поз­на­ние и по то­зи на­чин да пре­ми­нем към опи­та за из­г­раж­да­не на ед­на сграда*27, ко­ято да е ос­но­ва­на вър­ху ис­ти­ната, за­що­то ис­ти­на­та мо­же да по­къл­не са­мо тогава, ко­га­то стре­ме­жът към се­бе­поз­на­ние об­х­ва­не чо­веш­ка­та ду­ша с ед­на вис­ша не­пок­ла­ти­ма сериозност.

От Къде ид­ва ця­ла­та суета, ця­ла­та неистинност? Те ид­ват от лип­са­та на себепознание. От как­во по­къл­ва истината, от как­во по­къл­ва мо­лит­ве­ни­ят тре­пет пред све­та и мъд­рос­т­та на Боговете? Те по­къл­ват единстве­но в ат­мос­фе­ра­та на ис­тин­с­ко себепознание, са­мо­въз­пи­та­ние и самодисцип-
лина. Нека за та­зи вис­ша цел да пос­лу­жи и всич­ко онова, ко­ето пул­си­ра в на­ше­то Антропософско Движение. Този лек­ци­онен ци­къл беше за­мис­лен да проз­ву­чи имен­но в из­ход­на­та точ­ка на Атропософското Движе- ние и той би тряб­ва­ло да ни пред­с­та­ви не­ос­по­ри­мо­то доказателство: тук не ста­ва ду­ма за ня­как­во тес­ног­ръ­до учение; напротив, тъкмо чрез на­ше­то Антропософско Движение ние мо­жем да раз­ши­рим ду­хов­ния си хо- ризонт, ка­то вклю­чим в не­го съ­що и да­леч­ни­те об­лас­ти на из­точ­но­то мислене. Нека да се за­мис­лим вър­ху те­зи не­ща с по­до­ба­ващо смирение, не­ка да ги при­емем с ан­т­ро­по­соф­с­ка­та наг­ла­са за са­мо­въз­пи­та­ние и са- модисциплина.

И ако антропософията, скъ­пи мои приятели, бъ­де при­ета от Вас по то­зи начин, тя ще тръг­не по до­бър път и ще пос­тиг­не ед­на цел, ко­ято ще оз­на­ча­ва ис­тин­с­ко бла­го как­то за от­дел­ния индивид, та­ка и за вся­ко чове- ш­ко общество. Нека те­зи бъ­дат и пос­лед­ни­те ду­ми от лек­ци­он­ния ци­къл вър­ху Бхагавад Гита и Послани­ята на Павел, ма­кар че мно­зи­на от Вас ве­ро­ят­но ще от­не­сат в ду­ши­те си не­що от казаното, ко­ето след вре­ме ще се ока­же пло­дот­вор­но в рам­ки­те на на­ше­то Атропософско Движение. Защото Вие, скъ­пи мои приятели, бях­те съб­ра­ни тук, та­ка да се каже, за пръв път тък­мо в име­то на Антропософското Движение. Нека и за­нап­ред да се сре­ща­ме под зна­ка на ан­т­ро­по­со­фи­ята така, че с пъл­но пра­во да се по­зо­ва­ва­ме на оне­зи думи, ко­ито се­га бих­ме ис­ка­ли да пов­то­рим в са­мия край на то­зи лек­ци­онен цикъл, ду­ми­те „скромност" и „себепознание", за да ги из­диг­нем в то­зи миг ка­то един ис­тин­с­ки иде­ал пред на­ша­та душа.