Лекции изнесени в Кьолн от 28. 12. 1912 до 1913 г

Ето как ти мо­жеш да се доб­ли­жиш до веч­нос­т­та по два пътя: чрез мис­лов­но­то об­х­ва­ща­не на све­та от ед­на страна, и чрез Йога от дру­га страна; и два­та пъ­тя ще те от­ве­дат до това, ко­ето Ведите на­ри­чат един­ния Ат- ман-Брахман, жи­ве­ещ как­то в дъл­би­ни­те на душата, та­ка и във външ­ния свят. Ето до­къ­де ще стиг­неш ти, след ка­то ми­неш по мис­лов­ния път на
фи­ло­со­фи­ята Санкхия, и по мо­лит­ве­ния път на Йога. Ето как ние отпра­вя­ме пог­лед на­зад към ми­на­ли­те епохи, ко­га­то съ­щес­т­ву­ва­ха за­бе­ле­жи­тел­но сил­ни яс­но­вид­с­ки спо­собности, свър­за­ни с чо­веш­ка­та при­ро­да имен­но чрез кръвта, как­то опи­сах то­ва в мо­ята лек­ция :"Кръвта ка­то един осо­бен сок". Обаче меж­дув­ре­мен­но чо­ве­чес­т­во­то нап­ред­на в сво­ето развитие, из­ми­на­вай­ки пре­хо­да от он­зи свър­зан с кръв­та прин­цип на ясновидството, до прин­ци­па на ду­шев­но­-ду­хов­но­то познание.

И за да не бъ­де окон­ча­тел­но из­гу­бе­на връз­ка­та с душевно-духовното, ко­ято е би­ла пос­ти­га­на по спо­ме­натия на­чин в древ­ни­те времена, ко­га­то е гос­под­с­т­ву­ва­ла имен­но кръв­на­та връз­ка всред пле­ме­на­та и на­ро­дите, за да не бъ­де из­гу­бе­на та­зи връзка, тряб­ва­ше да се из­г­ра­дят но­ви мето- ди, но­ви нас­тав­ле­ния с ог­лед преми­на­ва­не­то от кръв­но­то род­с­т­во към периода, в кой­то то прес­та­на да съществува. Ето към то­зи гран­диозен преход, към но­ви­те ме­то­ди ни от­веж­да ве­ли­чес­т­ве­на­та по­ема Бхагавад Гита. И тя ни раз­каз­ва как на стъп­ват осо­бе­но жес­то­ки бор­би меж­ду по­том­ци­те на цар­с­ки­те си­но­ве от пле­ме­на­та Куру и Панду. Ние насоч­ва­ме пог­лед към ед­на от­ми­на­ла епоха, ко­га­то е въз­ник­на­ла Бхагавад Гита, ко­га­то древ­но­то ин­дийс­ко поз­на­ние и са­мо­то по­ве­де­ние на хо­ра­та все още се е оп­ре­де­ля­ло от за­па­зе­ни­те тра­ди­ции на древ­но­то познание; виждаме, та­ка да се каже, ед­на­та линия, ко­ято пре­ми­на­ва от ста­ри­те вре­ме­на в новите, на­й-­ве­че в ли­це­то на сле­пия цар Аритаращра от пле­ме­то Куру. И тък­мо не­го виж­да­ме ние да раз­го­ва­ря с во­да­ча на сво­ята бой­на колесни- ца. Той стои от ед­на­та стра­на на воюващите; от дру­га­та стра­на сто­ят онези, ко­ито са не­го­ви кръв­ни род­с­т­ве­ни­ци и те во­дят бит­ка­та сре­щу не­го имен­но за­що­то се на­ми­рат в пре­хо­да от ста­рите към но­ви­те времена. И во­да­чът на бой­на­та ко­лес­ни­ца раз­к­ри­ва на своя цар, кой­то дос­та­тъч­но яс­но е пред­с­та­вен ка­то слепец, че за­нап­ред в то­ва пле­ме ще се нас­ле­дя­ват са­мо фи­зи­чес­ки­те качества, но не и духовните. Водачът на бой­на­та ко­лес­ни­ца раз­каз­ва на своя цар как­во ста­ва се­га от­та­тък при си­но­ве­те на Панду, ко­ито тряб­ва да се пог­ри­жат за ду­хов­но­-ду­шев­ни­те ка­чес­т­ва на сво­ите потомци. И той разказва, че от дру­га­та стра­на на бой­но­то по­ле би­ва по­уча­ван не друг, а са­ми­ят пред­во­ди­тел на воюващите, Арджуна, и че то­зи Арджуна е по­уча­ван от Кришна. Той раз­каз­ва на царя, как Ар- джуна е по­уча­ван от Кришна във всички об­лас­ти на живота, раз­каз­ва му още до­къ­де мо­же да стиг­не човекът, ако при­ла­га фи­ло­со­фи­ята Санкхия и Йога, ако раз­би­ва как­то мис­ле­не­то та­ка и смирението, за да про­ник­не на­го­ре до онова, ко­ето ня­ко­га ве­ли­ли­те учи­те­ли са вло­жи­ли във Ведите. И кол­ко величествено, как­то във философски, та­ка и в по­ети­чен сми­съл са раз­ка­за­ни нас­тав­ле­ни­ята да­де­ни от Кришна, от ве­ли­кия учи­тел на но­во­то човечество, ко­ето рано или къс­но ще от­х­вър­ли кръв­но­то родство. И се­га ние виждаме, как от ста­ри­те вре­ме­на проб­ляс­ва още нещо. В она­зи

А това, ко­ето осо­бе­но ни прив­ли­ча в Бхагавад Гита, е убе­ди­тел­ни­ят начин, по кой­то се го­во­ри за пъ­тя на човека, осо­бе­но мно­го ни прив­ли­ча с как­ва наг­лед­ност се го­во­ри за пъ­тя на чо­ве­ка към све­та на неп­ре­хо- дното. Там пред нас зас­та­ва Арджуна, из­пъл­нен с ду­шев­на мъка; ето как­во чу­ва­ме от во­да­ча на бой­на­та колесница, по­не­же тък­мо той раз­каз­ва съ­би­ти­ята на сле­пия цар Дритаращра. Там пред нас зас­та­ва Арджуна със сво­ята ду­шев­на мъка, по­не­же виж­да как во­юва с пле­ме­то Куру, със сво­ите кръв­ни род­с­т­ве­ни­ци и се­га той казва: Аз тряб­ва да во­ювам про­тив тези, с ко­ито имам кръв­но родство, про­тив тези, ко­ито са си­но­ве на бра­тя­та на моя баща. Тук има мно­го герои, ко­ито тряб­ва да на­со­чат оръ­жие про­тив сво­ите роднини, а от дру­га­та стра­на на бой­но­то по­ле съ­що има герои, ко­ито тряб­ва да на­со­чат оръ­жие сре­щу нас.

Ето от къ­де ид­ва не­го­ва­та ду­шев­на мъка: Мога ли да по­бе­дя в та­зи битка, тряб­ва ли да по­бе­дя в та­зи битка, тряб­ва ли бра­тя да на­соч­ват меч сре­щу братя? - Тогава пред не­го зас­та­ва Кришна, ве­ли­ки­ят учи­тел на но­во­то човечество, и му казва: Първо се за­мис­ли вър­ху чо­веш­кия жи­вот и ед­ва пос­ле пог­лед­ни на по­ло­жението, в ко­ето се на­ми­раш ти самият. В те­ла­та на тези, сре­щу ко­ито ти тряб­ва да воюваш, т.е. в пре­ход­ни те фор­ми на хо­ра­та от пле­ме­то Куру жи­ве­ят душите, ко­ито са непреходни, и в те­зи фор­ми те тър­сят са­мо своя вън­шен израз; т.е. в тво­ите про­тив­ни­ци жи­ве­ят веч­ни­те души, ко­ито тър­сят на­чин на из­ра­зя­ва­не с по мощ­та на фор­ми­те от външ­ния свят. Вие тряб­ва да воювате, по­не­же та­ка изис­к­ва ва­ши­ят закон, за­ко­нът за външ­на­та ево­лю­ция на човечеството. Вие тряб­ва да воювате, та­ка изис­к­ва нас­то­ящи­ят момент, кой­то обоз­на­ча­ва пре­ход от един пе­ри­од в друг. Но ни­ма ти тряб­ва да тъгуваш, са­мо за­що­то фор­ми во­юват против форми, са­мо за­що­то ед­ни про­ме­няй­ки се фор­ми
во­юват про­тив дру­ги про­ме­ня­щи се форми? Кои от тези фор­ми ще из­п­ра­тят дру­ги­те фор­ми в ло­но­то на смъртта? Какво е смър­т­та и как­во е животът? Промяната на фор­ми­те - ето как­во пред­с­тав­ля­ва смъртта, жи- вотът. Еднакви са душите, ко­ито ще се ока­жат по­бе­ди тели, ед­нак­ви са душите, ко­ито ще пре­ми­нат в смъртта. И как­во пред­с­тав­ля­ва та­зи побе- да, как­во пред­с­тавля­ва та­зи смърт в срав­не­ние с това, до ко­ето те из­ди­га мис­лов­но­то съ­зер­ца­ние на Санкхия, в срав­не­ние с веч­ни­те души, ко­ито сто­ят ед­ни сре­щу дру­ги и ос­та­ват не­за­сег­на­ти от битките?

По един ве­ли­чес­т­вен и не­пов­то­рим начин, под­с­ка­зан от са­мо­то по­ло­же­ние на нещата, ние научаваме, че Арджуна не би­ва да из­пит­ва ни­как­ва ду­шев­на мъка, а са­мо да слу­жи на он­зи дълг, кой­то го зо­ве към бит ката, за­що­то той тряб­ва да на­со­чи пог­лед от преходното, ко­ето е на­ме­се­но в битката, към вечното, ко­ето ще живее, не­за­ви­си­мо да­ли той е по­бе­ди­тел или победен. И така, уда­ре­ни­ето във ве­ли­чес­т­ве­на­та Бхагавад Гита се пос­та­вя по осо­бен на­чин вър­ху ед­но важ­но съ­би­тие от ево­лю­ци­ята на човечеството, уда­ре­ни­ето се пос­та­вя вър­ху пре­ход­но­то и непреходното. И ние сме на прав път не ко­га­то схва­ща­ме аб­с­т­рак­т­ни­те мис ли, а ко­га­то ос­та­вим чув­с­т­ве­но­то съ­дър­жа­ние на не­ща­та да се на­ме­си не­пос­ред­с­т­ве­но в на­шия ду­ше­вен живот. Ние сме на прав път тогава, ко­га­то раз­г­леж­да­ме нас­тав­ле­ни­ята на Кришна така, ся­каш той ис­ка да из­диг­не ду­ша­та на Арджуна от степента, на ко­ято тя стои и чрез ко­ято е впле­те­на в мре­жа­та на пре­ход­ното; да, той ис­ка да я из­диг­не до ед­на по­-ви­со­ка степен, в ко­ято тя да се чув­с­т­ву­ва над всич­ко преходно, дори ако то зас­та­не пред очи­те му по един тол­ко­ва мъ­чи­те­лен на­чин как­то в по­бе­да­та или поражението, как­то в при­чи­ня­ва­не­то или по­на­ся­не­то на смъртта.

И се­га за нас на­пъл­но се пот­вър­ж­да­ва това, ко­ето ня­кой бе­ше ка­зал вед­нъж за та­зи из­точ­на философия, ко­ято е вло­же­на във ве­ли­чес­т­ве­на­та по­ема Бхагавад Гита: та­зи из­точ­на фи­ло­со­фия бе­ше в съ­що­то вре­ме и тол­ко­ва дъл­бо­ка религия, че този, кой­то я из­по­вя­да­ше - до­ри и да е бил ве­лик мъд­рец - съв­сем не е бил лишен от ре­ли­ги­оз­ни чувства, от ре­ли­ги­озен копнеж; как­то и на­й-п­рос­ти­ят човек, жи­ве­ещ са­мо в сво­ите рели­ги­оз­ни чувства, съв­сем не е бил ли­шен от да­ро­ве­те на мъдростта. Ето как­во треп­ва в сър­ца­та ни, ко­га­то виж­да­ме как ве­ли­ки­ят учи­тел Кришна не са­мо фор­ми­ра иде­ите на своя ученик, но и не­пос­ред­с­т­ве­но до­косва не­го­ва­та душа, та­ка че се­га уче­ни­кът зас­та­ва пред нас, вгле­дан в све­та и в мъ­ки­те на преходното, и ус­т­ре­мя­ва ду­ша­та си към та­ки­ва висини, къ­де­то тя се но­си над всич­ко преходно, над всич­ки мъки, бол­ки и стра­да­ния на пре­ход­ния свят.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Кьолн 30 Декември 1912

В обяс­не­ни­ята от пос­лед­ни­те дни ние се за­поз­нах­ме с два све­тог­лед­ни нюанса, ос­вен тре­тия нюанс, то­зи на нап­рав­ле­ни­ето Веди, а имен­но с фи­ло­со­фи­ята Санкхия, и с Йога; два све­тог­лед­ни нюанса, ко­ито - ако пра­вил­но ги об­гър­нем с на­шия ду­хо­вен пог­лед - ни по­каз­ват по един за­бе­ле­жи­те­лен начин, как све­тог­леди­те на­ис­ти­на мо­гат да се прев­ръ­щат в съд­ба за чо­веш­ка­та душа. С по­ня­ти­ята на фи­ло­со­фи­ята Санкхия мо­жем да свър­жем всичко, ко­ето чо­ве­кът пос­ти­га ка­то знание, ка­то поз­на­ние под фор­ма­та на идеи, ка­то об­зор вър­ху всич­ки оне­зи све­тов­ни явления, в ко­ито по един или друг на­чин се из­ра­зя­ва ду­шев­ни­ят живот. И ко­га­то на­зо­ва­ва­ме това, което, та­ка да се каже, е ос­та­на­ло в на­ши дни от ед­но та­ко­ва познание, от един та­къв из­ра­зим в идеи светоглед, об­вит в мал­ко или мно­го на­уч­на форма, ко­га­то го оп­ре­де­ля­ме Като един от ню­ан­си­те на познанието, ма­кар и в ду­хо­вен сми­съл да стои мно­го по­-нис­ко от фи­ло­со­фи­ята Санкхия, ние сме в пра­во­то си да кажем: Да, в на­ши дни все още мо­же да бъ­де до­ло­вен съд­бов­ни­ят ха­рак­тер на всич­ко онова, за ко­ето ни го­во­ри фи­ло­со­фи­ята Санкхия. Разбира се, съд­бов­но ще до­ла­вя не­ща­та са­мо онзи, кой­то при­ема то­зи све­тог­ле­ден ню­анс по ед­нос­т­ран­чив начин, са­мо онзи, ко­го­то бих­ме оп­ре­де­ли­ли като ед­нос­т­ран­чив „учен" или „последовател" на фи­ло­со­фи­ята Санкхия. Как гле­да на све­та един та­къв човек? Какво усе­ща той в сво­ята душа?

Ето един въп­ро­с,­на кой­то всъщ­ност мо­же да се от­го­во­ри са­мо от ли­чен опи­т. ­Чо­век тряб­ва да поз­на­ва онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в ед­на душа, ко­га­то тя се от­да­ва по мал­ко или мно­го ед­нос­т­ран­чив на­чин на един све­тог­ле­ден нюанс, ко­га­то тя вла­га всич­ки­те си сили, за да раз­по­ла­га с по­до­бен светоглед. Едва то­га­ва тази ду­ша мо­же да нав­ле­зе до на­й-­го­ле­ми под­роб­нос­ти във фор­ми­те на ми­ро­ви­те явления, може, та­ка да се каже, да пос­тиг­не пре­въз­ход­но раз­би­ра­не за всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в све­та ка­то неп­ре­къс­на­то про­меня­ща се форма. Ако ед­на ду­ша би се от­да­ла на све­та са­мо по то­зи на­чин - да предположим, че в ед­на ин­карна­ция би на­ме­ри­ла са­мо по­вод да се по­то­пи чрез сво­ите способности, сво­ята Карма, в яв­ле­ни­ята на све­та така, че пре­ди всичко, не­за­ви­си­мо да­ли е оза­ре­на или не от ясновидство, раз­би­ва ед­но пре­дим­но ум­с­т­ве­но поз­на­ние - ед­на та­ка­ва осо­бе­ност на ду­ша­та бо­ди при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва до из­вес­т­на сту­де­ни­на на целия ду­ше­вен живот. И спо­ред това, ка­къв е ней­ни­ят тем- перамент, ние ще установим, че та­зи ду­ша при­ема мал­ко или мно­го ха­рак­те­ра на ед­на не­за­до­во­ле­на иро­ния спря­мо яв­ле­ни­ята на света, или ­
изпит­ва пъл­на липса на интерес, но то­ва е ед­на не­за­до­во­ле­ност в рам­ки­те на та­ко­ва познание, ко­ето прис­тъп­ва от ед­но яв­ление към дру­го без да пра­ви как­ва­то и да е връз­ка меж­ду тях. Всичко онова, ко­ето е при­съ­що на тол­ко­ва мно­го ду­ши от на­ше­то време: стре­ме­жът към ед­но познание, но­се­що от­пе­ча­тъ­ка на ученост, студенина, пус­то­та и не­за­до­во­ле­ност - всич­ко то­ва зас­та­ва съв­сем яс­но пред на­шия поглед, ко­га­то раз­миш­ля­ва­ме върху то­ку­-що по­со­че­на­та тенденция. Една та­ка­ва ду­ша на­ис­ти­на се чув­с­т­ву­ва опус­то­ше­на и не­си­гур­на в себе си. Какво бих получил, ако зав­ла­дея це­лия свят, а не зная ни­то за мо­ята душа? В то­зи случай, аз не бих усе­щал нищо, не бих мо­гъл да из­жи­вея ни­що в ду­ша­та си; там би ос­та­на­ла са­мо ед­на ог­ром­на празнота! Ето как би мог­ла да се из­ра­зи с ду­ми ед­на та­ка­ва душа. Да, чо­ве­кът мо­же да бъ­де бук­вал­но пре­си­тен с ця- ло­то зна­ние на све­та и да бъ­де в съ­що­то вре­ме празен: то­ва на­ис­ти­на мо­же да се пре­вър­не в ед­на гор­чи­ва съдба; то­ва би мог­ло да из­г­леж­да ка­то ед­но пъл­но обър­к­ва­не всред яв­ле­ни­ята на света, ка­то ед­на теж­ка за­гу­ба на всич­ко онова, ко­ето има ня­как­ва стойност за душата.

Ние от­к­ри­ва­ме та­зи тъж­на кар­ти­на при всич­ки хо­ра със сту­ден ум, при всич­ки аб­с­т­рак­т­ни философи, при оне­зи незадоволени, не­щас­т­ни души, ли­ше­ни от вся­ка­къв ин­те­рес към сво­ето познание, при оне­зи мно­го- брой­ни случаи, ко­га­то ня­кой зас­та­ва пред нас, по­тъ­нал в сво­ята аб­с­т­рак­т­на фи­ло­со­фия и ма­кар да ни убежда­ва в съ­щес­т­ву­ва­не­то на Бога, на космологията, на чо­веш­ка­та душа, ние все пак усе­ща­ме съв­сем ясно: Всичко то­ва се на­ми­ра са­мо в не­го­ва­та глава; тук ня­ма мяс­то за сърцето! И ка­къв студ ни облъхва, ко­га­то сре­ща­ме та­къв човек!

Ето как фи­ло­со­фи­ята Санкхия мо­же да се пре­вър­не по то­зи на­чин в съдба, в ед­на теж­ка съдба, ко­ято ка­ра чо­ве­ка да усе­ща се­бе си ка­то ед­но пропаднало, из­гу­бе­но същество, ед­но същество, ко­ето ня­ма ни­що об­що ни­то със се­бе си, ни­то със све­та и от чи­ято ин­ди­ви­ду­ал­ност све­тът ве­че не мо­же да по­лу­чи аб­со­лют­но нищо.

Нека от­но­во да се обър­нем към ед­на душа, ко­ято ед­нос­т­ран­чи­во се стре­ми към сво­ето раз­ви­тие чрез Йога, ко­ято е, та­ка да се каже, про­пад­на­ла за света, ко­ято из­бяг­ва све­та и не ис­ка да знае ни­що за него. Тя казва: ка- к­ва пол­за имам аз, ако уз­ная как е въз­ник­нал светът; аз ис­кам да из­в­ле­ка ця­ло­то поз­на­ние от са­мия се­бе си, ис­кам да нап­ред­на един­с­т­ве­но чрез раз­ви­ти­ето на мо­ите соб­с­т­ве­ни сили. Може би та­зи ду­ша усе­ща ня­как­ва топ­ли­на вът­ре в се­бе си; тя чес­то зас­та­ва пред нас по та­къв начин, ся­каш ни се явя­ва ка­то не­що за тво­ре­но в се­бе си, ка­то за­до­во­ле­на в се­бе си. Може и да е така! Обаче то­ва не про­дъл­жа­ва дълго; с нап­редва­не­то на вре­ме­то та­зи ду­ша не­из­беж­но ще бъ­де под­ло­же­на на ед­но пъл­но усамо- тение. Когато ед­на та­кава душа, уса­мо­те­на в сво­ето отшелничество, по­ис­ка да се из­диг­не до ви­со­ти­те на ду­шев­ния живот, нав­лезе в све­та и

Едва ко­га­то об­гър­нем с пог­лед по­доб­ни съ­от­но­ше­ния в живота, ние усе­ща­ме кол­ко съд­бов­ни са све­тог­ледите. И в ос­но­ва­та на та­ки­ва ве­ли­чес­т­ве­ни прояви, на та­ки­ва ве­ли­чес­т­ве­ни све­тог­ле­ди как­ви­то на­ми­ра­ме в Бхагавад Гита, а съ­що и в Посланията на апос­тол Павел, пред нас зас­та­ва имен­но съдбовното, пред нас зас­та­ва са­ма­та съдба. Бихме мог­ли да кажем: как­то зад Бхагавад Гита, та­ка и зад Посланията на апос­тол Павел - ако по­не мал­ко над­ник­нем в това, ко­ето се на­ми­ра зад тях - на­ши­ят пог­лед би­ва прес­рещ­нат от не що, ко­ето вед­на­га се прев­ръ­ща в съд­бов­на си­ла за са­ми­те нас. И как ни гле­да съд­ба­та от Посланията на апос­тол Павел?

Там ние чес­то пъ­ти виж­да­ме как ис­тин­с­ко­то бла­го за раз­ви­ти­ето на ду­ша­та се със­тои в та­ка на­ре­че­но­то оп­рав­да­ние чрез вяра, за раз­ли­ка от пъл­на­та без­по­лез­ност на външ­ни­те дела, в оно­ва ду­шев­но пре­об­ра­зува- не, ко­ето нас­тъп­ва след ка­то чо­ве­кът на­ме­ри връз­ка­та с Христовия Им- пулс и усе­ти в се­бе си ве­ли­чес­т­вена­та сила, ко­ято ид­ва от пра­вил­но­то раз­би­ра­не на Възкресението Христово. Когато чу­ва­ме те­зи ду­ми в По- сланията на апос­тол Павел, от ед­на стра­на ние чув­с­т­ву­ва­ме как чо­веш­ка­та душа, та­ка да се каже, се от­п­ра­вя към са­ма­та се­бе си, как чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да из­бег­не външ­на­та ак­тив­ност и да се ос­та­ви на пъл­но в ръ­це­те на Божията милост, на оп­рав­да­ни­ето чрез вярата. Едва пос­ле ид­ва външ­на­та активност, външ­на­та дейнос­т; в­се пак тя съ­щес­т­ву­ва в све­та и ние не мо­жем да я пре­мах­нем ка­то из­да­дем указ или забрана; ние неп­ре­къс­на­то се сблъс­к­ва­ме с нея тук или там по света. И се­га гла­сът на съд­ба­та от­но­во прогър­мя­ва сре­щу нас в ця­ло­то си гран­ди­оз­но величие. Да, са­мо ако об­х­ва­нем не­ща­та по то­зи на­чин ние ще се доб­ли­жим до ве­ли­чес­т­ве­ни­те пос­ти­же­ния на човечеството, за ко­ито го­во­рим в момента.

Обаче външ­но погледнато, те­зи две ве­ли­чес­т­ве­ни пос­ти­же­ния на чове- чеството: в Бхагавад Гита и Послани­ята на апос­тол Павел, са ко­рен­но раз­лич­ни ед­но от друго. И та­зи външ­на раз­ли­ка ние от­к­ри­ва­ме нав­сякъ- де. Ние зас­та­ва­ме пред Бхагавад Гита не са­мо удив­ля­вай­ки се по­ра­ди причините, ко­ито ве­че из­тък­нах ме; ние зас­та­ва­ме с ис­тин­с­ки тре­пет

Колко раз­лич­но е по­ло­же­ни­ето при Посланията на апос­тол Павел! Там лип­с­ва ве­ли­чи­ето на по­етич­ния език, лип­с­ва до­ри въз­ви­ше­но­то без­п­рис­т­рас­тие на Бхагавад Гита. Ето, ние взе­ма­ме в ръ­це­те си Послания та на апос­тол Павел, ос­та­вя­ме се под тях­но­то въз­дейс­т­вие и яс­но усещаме, как от тях, от ус­та­та на апостол Павел, сре­щу нас връх­ли­та страстната, ярос­т­на­та при­ро­да на един раз­г­не­вен човек, раз­г­не­вен сре­щу всичко, ко­ето ста­ва наоколо. Понякога то­нът е по­ви­шен и бих казал, до­ри сърдит. В Посланията на апостол Павел мно­гок­рат­но се осъж­да и уко­ря­ва то­ва или онова. Наистина, апос­тол Павел го­во­ри за ве­ли­ки­те идеи на хри- стиянството, за ми­лос­т­та и благодатта, за закона, за раз­ли­ка­та меж­ду пос­ле­до­ва­те­ли­те на Мой сей и християните, за Възкресението, но всич­ко то­ва ни се под­на­ся в един тон, кой­то е, та­ка да се каже, философски, ко- й­то ис­ка да пре­рас­не в един вид фи­ло­соф­с­ка де­фи­ни­ция и все пак ни­ко­га не се прев­ръ­ща в такава, за­що­то във вся­ко из­ре­че­ние зву­чи ед­на спе­ци­фич­на Павлова нотка. В ни­то ед­но из­ре­че­ние ние не мо­жем да забра- вим, че тук го­во­ри един човек, кой­то е или пре­ко­мер­но възбуден, или се из­каз­ва под влияни­ето на един оп­рав­дан гняв спря­мо дру­ги хора, ко­ито са сто­ри­ли то­ва или онова; или пък го­во­ри вър­ху на­й-­вис­ши­те по­ня­тия на хрис­ти­ян­с­т­во­то така, че ние чувствуваме: то­зи чо­век е ан­га­жи­ран лич­но и е не­поко­ле­би­мо убеден, че е един ис­тин­с­ки про­па­ган­да­тор на те­зи идеи.

При че­те­не­то на Бхагавад Гита ние съв­сем не долавяме, че там бли­ка ед­но та­ко­ва нас­т­ро­ение от стро­го лично естество, как­во­то сре­ща­ме нав­ся­къ­де при апос­тол Павел, нап­ри­мер ко­га­то той се об­ръ­ща към та­зи или она­зи църква: „Как се зас­тъ­пих­ме ние са­ми­те за Христа Исуса! Спомне- те си, че не бях­ме бре­ме за ни кого, ка­то ра­бо­тих­ме ден и нощ, за да не
бъ­дем бре­ме за никого." Колко стро­го лич­но е всич­ко това! Един по­лъх на стро­го лич­но­то при­със­т­вие ми­на­ва през всич­ки Послания на апос­тол Павел. Напротив, във ве­личес­т­ве­на­та Бхагавад Гита, ние по­па­да­ме в ед­на чуд­но спо­кой­на и чис­та сфера, в ед­на етер­на сфера, ко­ято нав­ся­къ­де гра­ни­чи със свръхчовешкото, а по­ня­ко­га се прос­ти­ра и там, в све­та на свръхчовешкото. Следователно, външ­но погледнато, на­ис­ти­на съ­щес­т­ву­ват го­ле­ми раз­ли­чия и ние бих­ме мог­ли да кажем: Да, истин­с­ки пред­раз­съ­дък би било, ако не ис­ка­ме да признаем, че в ли­це­то на ве­ли­ка­та поема, чрез ко­ято ня­кога ин­дийс­ки­ят на­род из­жи­вя сли­ва­не­то на съд­бов­но сил­ни светогледи, че в ли­це­то на Бхагавад Гита древни­те ин­дий­ци по­лу­чи­ха не­що въз­ви­ше­но и чисто, не­що безлично, спокойно, ли­ше­но от вся­как­ви страс­ти и от вся­как­ви афекти, до­ка­то това, ко­ето има­ме ка­то източник, ка­то пър­ви­чен из­точ­ник на хрис­ти­ян­с­т­во­то - Посланията на апос­тол Павел - но­си един из­ця­ло и стро­го ли­чен характер, чес­то пъ­ти бу­шу­ващ от страсти и ли­шен от вся­как­во спокойствие. Ние сти­га­ме до поз­на­ни­ето не чрез това, че се зат­ва­ря­ме пред ис­ти­ната и от­ри­ча­ме по­доб­ни факти, а ка­то ги раз­би­ра­ме и обоб­ща­ва­ме по пра­ви­лен начин. Не- ка да не заб­ра­вя­ме та­зи пъл­на про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Бхагавад Гита и Посланията на апос­тол Павел ни­то за миг.

Още вче­ра обър­нах вни­ма­ни­ето Ви вър­ху това, че в ли­це­то на Бхагавад Гита има­ме сбор от оне­зи мъд­ри наставления, ко­ито Кришна да­ва на Арджуна. Но кой всъщ­ност е Кришна? Този въп­рос тряб­ва да ни ин­тере­су­ва из­к­лю­чи­тел­но много. Ние не мо­жем да раз­бе­рем кой е Кришна, ако не се за­поз­на­ем с един друг факт, за кой­то аз ве­че съм го­во­рил по раз­лич­ни по­бо­ди тук или там, а имен­но с факта, че це­ли­ят начин, по кой­то в ста­ри вре­ме­на са би­ли да­ва­ни име­на на хората, е бил на­пъл­но раз­ли­чен от сегашния. Общо взето, днес начинът, по кой­то хо­ра­та по­лу­ча­ват сво­ите име­на е не­що съв­сем формално. Защото в край­на сметка, днес ние ед­ва ли ще уз­на­ем мно­го не­ща за един човек, ако разберем, че той но­си то­ва или оно­ва име, че се каз­ва нап­ри­мер Мюлер или Шулце. В край­на сметка, ние не зна­ем ни­що за един чо­век - то­ва след­ва да бъ­де приз­на­то от все­ки - ако научим, че той е прид­во­рен съветник, та­ен съветник, или не­що подобно. Следователно, ние не на­уча­ва­ме кой знае кол­ко за съ­от­вет­ния човек, ако знаем, че той но­си та­зи или она­зи титла. Днес не на­уча­ва­ме не­що но­во за ня­ко­го ако, например, знаем, че мо­жем да се обър­нем към не­го с думи­те „Ваше благородие", „Ваше Преподобие", или с „Уважаеми господине"; или ка­за­но накратко: всич­ки те­зи наз­ва­ния не ни го­во­рят нищо. И Вие лес­но ще се убедите, че съ­що и ре­ди­ца дру­ги на- именования, кои то из­би­ра­ме днес, не ни го­во­рят осо­бе­но много. Обаче в по­-с­та­ри­те вре­ме­на то­ва съв­сем не е би­ло така. Независимо да­ли ще взе­мем наименованията, обоз­на­че­ни­ята на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, или

Вече казах: в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята Санкхия, чо­ве­кът се със­тои от гру­бо­то фи­зи­чес­ко тяло, от по­-фи­ното еле­мен­тар­но или етер­но тяло, от тялото, съ­дър­жа­що ес­тес­т­ве­ни­те за­ко­но­мер­ни си­ли на сетивата, от оно- ва, ко­ето е на­ре­че­но Манас, Ахамкара и т.н. - не е нуж­но да се спи­ра­ме на дру­ги­те по­-вис­ши със­тав­ни части, понеже, об­що взето, те все още не са дос­та­тъч­но разбити. Но ко­га­то се обър­нем Към хората, та­ки­ва как­ви­то те зас­та­ват пред нас в та­зи или она­зи инкарнация, ние бих­ме мог­ли да кажем: Хората се раз­ли­чават ед­ни от други, по­не­же при един чо­век из­пък­ва на­й-­ве­че това, ко­ето на­ми­ра из­раз в етер­но­то тяло, при друг из­пък­ва на­й-­ве­че това, ко­ето се на­ми­ра в ес­тес­т­ве­на­та за­ко­но­мер­ност на сетивата, при тре­ти - вът­решно­то сетиво, при чет­вър­ти - Ахамкара. Или, ако го­во­рим на наш език: ние сре­ща­ме хора, при ко­ито действу­ват пре­дим­но си­ли­те на Сетивната Душа; сре­ща­ме и други, при ко­ито дейс­т­ву­ват пре­дим­но си­ли­те на Разсъдъчната Душа; как­то и трети, при ко­ито из­пък­ват си­ли­те на Съзнателната Душа; а по­-къс­но среща­ме и други, при ко­ито дейс­т­ву­ва не­що по различно, глав­но по­ра­ди обстоятелството, че те са вдъх­но­вени от Манас. Всички те­зи раз­ли­чия се по­раж­дат от спе­ци­фич­ния начин, по кой­то чо­ве­кът про­явя­ва сво­ите ду­шев­ни сили. Тези раз­ли­чия имат от­но­ше­ние към са­ма­та ду­шев­на същ­ност на човека. В на­ши дни, по­ради лес­но раз­би­ра­еми причини, е не­под­хо­дя­що да се из­би­рат име­на на хо­ра­та спо­ред оби­чая на дреб­ни­те епохи. Защото ако днес, при ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­на­та ду­шев­на наг­ла­са на хората, бих­ме ка­за­ли при­мерно, че най-висшето, ко­ето чо­ве­кът мо­же да пос­тиг­не в нас­то­ящия ци­къл на човечеството, е са­мо един полъх на Ахамкара, все­ки би бил убеден, че тък­мо той на­й-­яс­но из­ра­зя­ва Ахамкара и би би­ло не­що обид­но за не­го ако ня­кой ос­по­ри то­ва с твърдението, че в слу­чая на пре­ден план из­пък­ва ед­на по­-низ­ша със­тав­на част. Но в ста­ри вре­ме­на не е би­ло така. Тогава чо­ве­кът е по­лу­ча­вал сво­ето име спо­ред сво­ята вът­реш­на същност, осо­бе­но ко­га­то е ста­ва­ло ду­ма за това, да бъ­де от­ли­чен от ос­та­на­ло­то чо­ве­чес­т­во или нап­ри­мер е тряб­ва­ло да вле­зе в ро­ля­та си на предводител, та­ка че във всич­ки те­зи слу­чаи се е об­ръ­ща­ло вни­ма­ние вър­ху ед­на мно­го по­-дъл­бо­ка същ­ност на нещата.

Да предположим, че в древ­ни вре­ме­на би се ро­дил един човек, кой­то би из­жи­вя­вал в се­бе си Ахамкара, по -доб­ре казано, би из­ра­зя­вал в на­й-­ши­ро­кия сми­съл Манас, кой­то на­ис­ти­на би из­жи­вя­вал в се­бе си Ахамкара, но би ос­та­вил Ахамкара да отс­тъ­пи на за­ден план ка­то стро­го ин­ди­ви­ду­ален еле­мент и в сво­ята външна ак­тив­ност би про­явил имен­но Манас. Според за­ко­ни­те на по-старите, по­-мал­ки цик­ли от об­що­чо­вешка­та ево­лю­ция един та­къв чо­век - и са­мо из­к­лю­чи­тел­но мал­ко хо­ра би­ха мог­ли
да от­го­ва­рят на съ­от­вет­ни те ус­ло­вия - един та­къв чо­век би тряб­ва­ло да ста­не ве­лик законодател, или из­тък­нат пред­во­ди­тел на го­леми на­род­ни маси. И хо­ра­та око­ло не­го да­леч не би­ха се за­до­во­ли­ли да го на­зо­бат та­ка как­то на­зо­ва­ват и дру­ги­те хора, а би­ха го на­зо­ба­ли спо­ред не­го­вия най-­от­чет­лив приз­нак ка­то но­си­тел на Манас, до­ка­то друг свой пред­с­та­ви­тел би­ха на­зо­ба­ли ка­то но­си­тел на сетивата. Те би­ха казали: Ето, то­зи чо­век е но­сител на Манас, то­зи чо­век е един Ману.

Да, ко­га­то се сблъс­ка­ме с начина, по кой­то дреб­ни­те са из­би­ра­ли име­на­та на то­зи или он­зи човек, ние трябва да знаем: име­то е обоз­на­ча­ва­ло най-отличителната, на­й-­из­пък­ва­ща­та със­тав­на част на човечеството, ко­ято е из­ли­за­ла на пре­ден план в съ­от­вет­на­та инкарнация. Да предполо- жим, че при един човек: би из­пъква­ло осо­бе­но сил­но това, че той усе­ща в се­бе си бо­жес­т­ве­на­та инспирация, че в сво­ите поз­на­ния и действия да­леч не се ръ­ко­во­ди от това, ко­ето външ­ни­ят свят му пред­ла­га чрез се­ти­ва­та и не­го­вия свър­зан с мозъ­ка разум, а нав­ся­къ­де се вслуш­ва в бо­жес­т­ве­но­то Слово, че пра­ви от се­бе си един вес­ти­тел на бо­жес­т­вена­та суб- станция, ко­ято го­во­ри от са­мия него. Такъв чо­век би бил на­ре­чен Син Божи. И още в на­ча­ло­то на пър­ва гла­ва от Евангелието на Йоан онези, ко­ито ня­ко­га са би­ли такива, са на­ре­че­ни имен­но Синове Божии.

Но съ­щес­т­ве­но­то се­га се свеж­да­ше до това, че ко­га­то хо­ра­та ис­ка­ха да под­чер­та­ят то­ва важ­но качество, всич­ко ос­та­на­ло из­губ­ва­ше как­во­то и да е значение. Всичко ос­та­на­ло из­губ­ва­ше значение. Да пред­по­ложим, следователно, че сре­ща­ме два­ма души; еди­ни­ят от тях би бил, та­ка да се каже, чо­век на сетивата, т.е. той се до­ве­ря­ва на сво­ите се­ти­ва и чрез тях въз­п­ри­ема окол­ния свят, раз­съж­да­вай­ки със своя опи­ращ се на мо­зъ­ка разум; дру­ги­ят би бил един та­къв човек, в ко­го­то би про­ник­ва­ло сло­во­то на бо­жес­т­ве­на­та мъд­рост. И тогава, в сми­съ­ла на ста­ри­те традиции, хо­ра­та би­ха казали: Ето, в пър­вия слу­чай има­ме един човек, ро­ден от ба­ща и майка, чо­век от плът и кръв. Във вто­рия слу­чай ние има­ме един вес­ти­тел на бо­жес­т­ве­на та суб­с­тан­ция и ня­ма за­що да се съ­об­ра­зя­ва­ме с под­роб­нос­ти от не­го­ва­та зем­на биография, как­то при първия човек, кой­то въз­п­ри­ема све­та чрез се­ти­ва­та и фи­зи­чес­кия разум. Да пи­шем по­доб­на би­ог­ра­фия за не­го - то­ва би би­ло пъл­на глупост. Защото обстоятелство- то, че той раз­по­ла­га с ед­но тя­ло от плът и кръв, е не що несъществено; той си слу­жи с не­го само, за да бъ­де за­бе­ля­зан от дру­ги­те хора. Ето за­що се казва: Синът Божий не е ро­ден от плът, Той е не­по­роч­но за­че­нат и про­из­ли­за нап­ра­во от Духа. Или с дру­ги думи: съ­щес­т­ве­но­то при Него, това, ко­ето е от зна­че­ние за ця­ло­то човечество, ид­ва нап­ра­во от Духа. Ето на какво се дър­же­ше в ста­ри­те времена. И за ня­кои от уче­ни­ци­те на пос­ве­те­ни­те би би­ло на­й-­го­лям грях, ако за ед­на или дру­га лич­ност те би­ха по­ис­ка­ли да със­та­вят ня­как­ва биография, съ­дър­жа­ща са­мо оби­чай­-
ни­те дан­ни от всекидневието, осо­бе­но ако се досещаха, че въп­рос­на­та лич­ност - по­ра­ди усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­ни­те си свръх­се­тив­ни със­тав­ни час­ти - е от зна­че­ние за ця­ло­то човечество. И ако чо­век има ед­на ма­кар и съвсем бег­ла пред­с­та­ва за све­то­усе­ща­не­то на древните, той би на­ме­рил за на­пъл­но аб­сур­д­но всич­ко онова, ко­ето днес ли­те­ра­то­ри­те ни пред­ла­гат ка­то „биографии" на Гьоте.

И ако се­га си представим, че дреб­но­то чо­ве­чес­т­во е жи­ве­ело с та­ка­ва усещания, с та­ки­ва чувства, ние лес но ще раз­бе­рем до как­ва го­ля­ма сте­пен древ­ни­те хо­ра мо­же­ха да бъ­дат пов­ли­ява­ни от ед­на та­ка­ва лич­ност, в ко­ято жи­ве­еше глав­но Манас, и че по­доб­на лич­ност тряб­ва­ше да из­чак­ва про­дъл­жи­тел­ни пе­ри­оди от време, пре­ди да се по­яви всред чове- чеството.

Ако се­га на­со­чим пог­лед към това, ко­ето жи­вее в на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на чо­веш­ка­та ду­ша - ес­тес­т­вено, имам пред­вид се­гаш­ния етап на ево­лю­ци­ята -, ако на­со­чим пог­лед към това, ко­ето все­ки чо­век мо­же да пре­ду­се­ти в се­бе си ка­то не­ви­ди­ми и тай­ни сили, ко­ито мо­гат да го из­диг­нат до не­по­до­зи­ра­ни ду­шев­ни висини, ако стиг­нем до представата, че онова, ко­ето при дру­ги­те хо­ра съ­щес­т­ву­ва са­мо ка­то за­лож­ба и в мно­го ред­ки слу­чаи се про­явя­ва ка­то оп­ре­де­ля­ща със­тав­на част на ед­но или дру­го чо­веш­ко същество, явява­що се пе­ри­оди­чес­ки ка­то пред­во­ди­тел на ос­та­на­ли­те хора, и ко­ето стои по­-ви­со­ко от всич­ки Ману - т.е. она­зи сила, ко­ято е скри­та във все­ки човек, но ко­ято се про­явя­ва ка­то кон­к­рет­на лич­ност са­мо вед­нъж в даде­на ис­то­ри­чес­ка епо­ха - да, ако об­х­ва­нем всич­ко това, то­га­ва ние се приб­ли­жа­ва­ме до същ­нос­т­та на Кришна. В не­го­во ли­це ние виж­да­ме чо­ве­ка изобщо; той представлява, бих казал, чо­ве­чес­т­во­то ка­то такова, чо­ве­чес­т­во­то ка­то от­дел­но същество. И то­ва не е ни­как­ва абстракция. Когато днеш­ни­те хо­ра го­во­рят за човечеството, те из­па­дат в пъл­на абстракция. В днеш­ния свят, къ­де­то хо­ра­та са из­ця­ло под влас­т­та на се­ти­ва та, аб­с­т­рак­т­на­та същ­ност се е пре­вър­на­ла в ед­на все­об­ща съдба. Когато днеш­ни­те хо­ра го­во­рят за чо­ве­ка изобщо, те си слу­жат с неясни, без­жиз­не­ни понятия. Но онези, ко­ито го­во­рят за Кришна ка­то за чо­ве­ка из общо, съв­сем не казват: „Да, тук ние има­ме са­мо ед­на аб­с­т­рак­т­на идея!"; те казват: „Да, та­зи ду­хов­на същност дейс­т­ви­тел­но жи­вее ка­то скри­та за­лож­ба у все­ки човек, но ка­то кон­к­рет­на личност, тя се явя­ва са­мо вед­нъж във вся­ка ми­ро­ва епо­ха и то­га­ва тя го­во­ри с чо­веш­ка уста!" В слу­чая важ­но­то е не външ­на­та те­лесна обвивка, не съ­що и по­-фи­но­то еле­мен­тар­но тяло, не и си­ли­те на се­тив­ни­те органи, не и Ахамкара, ни­то Манас, а важ­но­то е това, ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но се вли­ва в Буда и Манас от все­об­щи­те ми­ро­ви субстанции, от са­мия бо­жес­т­вен свят.

С ог­лед ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на човечеството, пе­ри­оди­чес­ки ид­ват на све­та та­ки­ва ве­ли­ки учители, един от ко­ито виж­да­ме нап­ри­мер в ли­це­то на Кришна, нас­тав­ни­ка на Арджуна. Кришна про­по­вяд­ва на­й-­вис­ша­та чо­веш­ка мъдрост, на­й-­вис­ши­те чо­веш­ки добродетели, про­по­вяд­ва ги ка­то свои лич­ни качества, но в съ­що­то вре­ме той до­кос­ва и ед­на срод­на стру­на във вся­ка чо­веш­ка душа, по­не­же всичко, ко­ето се съ­дър­жа в ду­ми­те на Кришна, жи­вее и ка­то скри­та за­лож­ба и във вся­ка чо­веш­ка душа.

Да, ко­га­то чо­век пог­леж­да към Кришна, той пог­леж­да съ­щев­ре­мен­но и към сво­ята соб­с­т­ве­на същност, към един друг чо­век вът­ре в се­бе си, у ко­го­то той по­чи­та всич­ко онова, ко­ето сам но­си в се­бе си ка­то скри та за­лож­ба и кой­то все пак е съв­сем друг, раз­ли­чен от него; и той се от­на­ся към то­зи друг чо­век така, как то един Бог се от­на­ся към хората. Ето как тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме от­но­ше­ни­ето на Кришна към не­го­вия уче­ник Арджуна; на­ред с то­ва оба­че ние до­ла­вя­ме и ос­нов­ния тон, кой­то зву­чи в Бхагавад Гита, зву­чи там по та­къв начин, ся­каш до­кос­ва вся­ка душа, и то тол­ко­ва човешки, тол­ко­ва ин­тим­но човешки, ка­то че ли вся­ка чо­веш­ка ду­ша би тряб­ва­ло да се упреква, ако не усе­ща коп­не­жа да се по­то­пи във ве­ли­ко­то уче­ние на Кришна. От дру­га стра­на всич­ко зас­та­ва пред нас тол­ко­ва спокойно, ли­ше­но от страс­ти и афекти, толко­ва въз­ви­ше­но и мъдро, по­не­же се­га тук на­ми­ра вън­шен из­раз са­ма­та бо­жес­т­ве­на мъд- рост, ко­ято е стаена у все­ки човек, ма­кар и да се въп­лъ­ща­ва ка­то бо­жес­т­ве­но­-чо­веш­ко съ­щес­т­во са­мо вед­нъж в ево­лю­ци­ята на човечеството.

Колко ве­ли­чес­т­ве­ни са те­зи дреб­ни учения! Те на­ис­ти­на са тол­ко­ва ве- личествени, че с пъл­но пра­во уче­нието на Кришна но­си чу­дес­но­то име Бхагавад Гита. Сега пред нас зас­та­ва оно­ва ве­ли­чес­т­ве­но учение, за ко- ето ста­на ду­ма и във вче­раш­на­та лекция: всичко, ко­ето нас­тъп­ва по един или друг на­чин в света, не­за­ви­симо да­ли външ­но то из­г­леж­да ка­то раж­да­не или смърт, Като по­бе­да или поражение, но­си в се­бе си не­що не пре­ход­но и вечно; и че онзи, кой­то се стре­ми към то­чен пог­лед в ми­ро­ви­те процеси, тряб­ва да се из­диг­не от све­та на пре­ход­но­то в све­та на непреходното. Ето как­во до­ла­вя­ме ние във фи­ло­со­фи­ята Санкхия: ра­зумно­то вник­ва­ме в све­та на непреходното, спо­кой­но­то при­ема­не на факта, че по­бе­де­на­та ду­ша и ду­ша­та побе­ди­тел­ка са на­пъл­но ед­нак­ви пред Бога, ко­га­то те ми­на­ват през Портата на смъртта.

Но по­-на­та­тък Кришна каз­ва на своя уче­ник Арджуна, че ду­ша­та мо­же да по­еме и по един друг път на съзерцание, а имен­но по пъ­тя Йога. Когато ду­ша­та по­еме по пъ­тя на съзерцанието, то­ва пред­с­тав­ля­ва друга­та стра­на на ду­шев­но­то развитие. Едната стра­на е тази, ко­га­то чо­век пре­ми­на­ва от ед­но яв­ле­ние към друго явление, ка­то си слу­жи със сво­ите мис­лов­ни способности, не­за­ви­си­мо да­ли те са об­лъх­на­ти от яс­но­вид-
ство­то или не; дру­га­та стра­на е тази, ко­га­то чо­век от­к­ло­ня­ва ця­ло­то си вни­ма­ние от външ­ния свят, ко­га­то зат­ва­ря про­лу­ки­те на се­ти­ва­та и не поз­во­ля­ва на ра­зу­ма да из­каз­ва сво­ите до­во­ди и съждения; да, в то­зи слу­чай чо­век из­к­люч­ва как­ва­то и да е въз­мож­ност да си спом­ня за от­дел­ни под­роб­нос­ти от ежедневието, нав­ли­зай­ки в сво­ята вът­реш­на същ- ност, за да об­х­ва­не - с по­мощ­та на съ­от­вет­ни уп­раж­не­ния - това, ко­ето е скри­то в не­го­ва­та соб­с­т­ве­на душа; в то­зи слу­чай ду­ша­та се на­соч­ва към на­й-­вис­ши­те области, ко­ито човек мо­же да си представи, и се из­ди­га към те­зи об­лас­ти не с друго, а със си­ла­та на съзерцанието. Там, къ­де­то то­ва е възможно, чо­ве­кът се из­ди­га с по­мощ­та на Йога все по­-ви­со­ко и по-високо, доб­ли­жа­ва се до по­-вис­ши­те степени, ка­то при то­ва си слу­жи на­й-­ве­че с ор­га­ни­те на сво­ето тяло; до оне­зи по­-вис­ши сте­пени, къ­де­то чо­ве­кът пребивава, ко­га­то е ве­че на­пъл­но сво­бо­ден и не­за­ви­сим от сво­ите те­лес­ни органи, ко­га то се на­ми­ра - та­ка да се ка­же - из­вън сво­ето тя­ло и жи­вее не в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, а в ус­ло­вията на свръх­се­тив­на­та чо­веш­ка организация. Така чо­ве­кът се из­ди­га на­го­ре до ед­на съ­вър­ше­но дру­га форма на живот. Жизнените про­яв­ле­ния ста­ват духовни; чо­ве­кът все по­ве­че и по­ве­че се доб­ли­жа­ва до соб­с­т­вено­то си бо­жес­т­ве­но би­тие и го раз­ши­ря­ва до пре­де­ли­те на кос­ми­чес­ко­то битие, раз­ши­ря­ва се­бе си до преде­ли­те на Бога, пос­те­пен­но из­губ­ва ин­ди­ви­ду­ал­ни­те гра­ни­ци на соб­с­т­ве­на­та си лич­ност и чрез Йога се разтва­ря в Космоса.

После ние на­уча­ва­ме и средствата, с чи­ято по­мощ уче­ни­кът на ве­ли­кия Кришна мо­же да се из­диг­не по еди­ния или дру­гия път до ду­хов­ни­те висини. Сега тук пър­во­на­чал­но се пра­ви раз­ли­ка спря­мо онова, към ко­ето хо­ра­та се стре­мят в обик­но­ве­ния живот. Бхагавад Гита ни обяс­ня­ва то­ва с по­мощ­та на след­на­та ситуация. Арджуна тряб­ва да во­юва сре­щу сво­ите кръв­ни родственици. Това е не­го­ва­та външ­на съдба, не­гова­та външ­на активност, не­го­ва­та Карма, сбо­рът от действия, ко­ито тряб­ва да извърши, на­ми­рай­ки се в съ­от­вет­ния ста­дий на своя живот. Първонача- лно той се включ­ва в те­зи дейс­т­вия по един чис­то вън­шен начин. Обаче ве­ли­ки­ят Кришна го предупреждава: чо­ве­кът ста­ва мъ­дър и се свър­з­ва с божествения, неп­ре­ходен свят, имен­но ко­га­то за­вър­ш­ва сво­ите дейст- вия, по­не­же във външ­ния ход на при­род­на­та и об­що­чо­вешка ево­лю­ция те­зи дейс­т­вия са не­що необходимо, ма­кар че нак­рая мъд­ре­цът все пак ще тряб­ва да се ос­во­боди от тях. Но за­се­га той е вът­ре в сво­ите дейст- вия, въп­ре­ки че у не­го се про­буж­да един стра­ни­чен наб­людател, един зри­тел на те­зи действия, кой­то не взе­ма ни­как­во учас­тие в тях, а са­мо констатира: Аз ръ­ко­водя действията, но в съ­що­то вре­ме бих мо­гъл и да кажа, че прос­то ги ос­та­вям да про­ти­чат без ни­как­ва наме­са от моя стра- на. Човекът се прев­ръ­ща в мъд­рец по­не­же по от­но­ше­ние на това, ко­ето върши, зас­та­ва така, ся­каш ня­кой друг вър­ши съ­от­вет­ни­те действия, без

И се­га ве­ли­ки­ят Кришна каз­ва на своя уче­ник Арджуна: Независимо да­ли си всред си­но­ве­те на Панду, или всред си­но­ве­те на Куру: как­во­то и да вършиш, ка­то мъдрец, ти тряб­ва да се ос­во­бо­диш как­то от принад­леж­нос­т­та към Панду, та­ка и от при­над­леж­нос­т­та към Куру. Когато не те за­ся­га това, че би мо­гъл да си об­вър­зан с де­ла­та на ро­да Панду, ако би бил един от по­том­ци­те на Панду, ни­то пък че би мо­гъл да си об­вър­зан с де­ла­та на ро­да Куру, ако би бил един от по­том­ци­те на Куру, ко­га­то сто­иш над всич­ко то­ва и не си за­сег­нат от тво­ите соб­с­т­ве­ни действия, ко­га­то жи­ве­еш в тво­ите соб­с­т­ве­ни действия, съ­що как­то огъ­нят го­ри спо­кой­но на за­щи­те­но от вя­тъ­ра място, ко­га­то ду­ша­та жи­вее във вът­реш­но спо­койс­т­вие и ре­дом със сво­ите дейс­т­вия - то­га­ва тя ста­ва мъдра, то­га­ва тя се ос­во­бож­да­ва от сво­ите дейс­т­вия и ве­че не се ин­те­ресу­ва да­ли те­зи дейс­т­вия ще до­не­сат ус­пех или поражение. Защото пос­ле­ди­ци­те от дейс­т­ви­ята - то­ва е не що, ко­ето мо­же да за­сег­не са­мо ед­на бед­на и ог­ра­ни­че­на душа; но ко­га­то упор­с­т­ва­ме в на­ши­те действия, по­не­же те са от зна­че­ние за ево­лю­ци­ята на све­та и човечеството, то­га­ва ние вър­шим вси- чко, не­за­ви­си­мо да­ли на­ши­те дейс­т­вия за­вър­ш­ват с крах или тържество, не­за­ви­си­мо да­ли те ни но­сят стра­да­ние или ра­дост.

Ето до как­во ве­ли­ки­ят Кришна ис­ка да до­ве­де своя уче­ник Арджуна: до освобождаването, до еман­ци­паци­ята на уче­ни­ка от не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни действия, до она­зи вът­реш­на вер­ти­кал­ност - ка­за­но от глед­на точка на Бхагавад Гита -, ко­ято ду­ша­та ус­пя­ва да съхрани, не­за­ви­си­мо от всичко, ко­ето на­ша­та ус­та изговаря, не­за­ви­си­мо от всичко, ко­ето на­ши­те ръ­це и на­ши­ят меч ус­пя­ват да пос­тиг­нат или не! Така ве­ли­ки­ят Кришна доб­ли­жа­ва своя уче­ник Арджуна до един от иде­али­те на човечеството, кой­то се свеж­да до това, че чо­векът казва: " Аз нап­ред­вам в мо­ите действия, в мо­ите дела. Обаче не­за­ви­си­мо от това, да­ли зад тях стоя аз или ня­кой друг, аз яс­но виж­дам мо­ите действия. Всичко, ко­ето ста­ва чрез мо­ите ръ­це и ко­ето проз­ву­ча­ва от мо­ята ус­та - аз го виж­дам съ­що тол­ко­ва обективно, как­то нап­ри­мер наб­лю­да­вам ед­на скала, ко­ято се откъс­ва от пла­нин­с­кия връх и по­ли­та на­до­лу в пропастта. Ето как аз гле­дам на мо­ите соб­с­т­ве­ни действия. Дори и ко­га­то съм в със­то­яние да опоз­ная нещо, да си из­г­ра­дя ед­но или дру­го по­ня­тие за света: не­що в мен се раз­г­ра­ни­ча­ва от те­зи понятия; да, вът­ре в мен жи­вее един стра­ни­чен наблюдател, на­ис­ти­на той е свър­зан с мен и осъ­щес­т­вя­ва ед­на или дру­га сте­пен на познание, но аз гле­дам на то­ва поз­на­ние Като на не що чуждо: и по то­зи на­чин аз сам се ос­во­бож­да­вам от мо­ето познание! Да, се­га аз сам се ос­во­бож­да­вам от мо­ите действия, от мо­ето познание!"

Ето пред ка­къв висш иде­ал се из­п­ра­вя­ме се­га ние. А ко­га­то по­-на­та­тък аз се из­ди­гам в ду­хов­ния свят, мога да срещ­на де­мо­ни или све­ще­ни Богове, но се­га те ми из­г­леж­дат ка­то не­що външно, аз зас­та­вам пред тях вът­реш­но сво­бо­ден от всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва око­ло мен в ду­хов­ния свят. Аз съм с ши­ро­ко от­во­рени очи и вър­вя по своя път; в из­вес­тен сми­съл аз ве­че не учас­т­ву­вам в събитията, за­що­то съм ста­нал те­хен зрител. Ето в как­во се със­тои уче­ни­ето на Кришна.

И ко­га­то чуваме, че уче­ни­ето на Кришна се опи­ра на фи­ло­со­фи­ята Сан- кхия, за нас е лес­но да раз­бе­рем защо на мно­го мес­та в уче­ни­ето на Кри- шна, ве­ли­ки­ят учи­тел се об­ръ­ща към своя уче­ник с думите: Душата, ко­ято жи­вее в теб, е свър­за­на как­то с гру­бо­то фи­зи­чес­ко тяло, та­ка и със сетивата, с Манас, с Ахамкара, с Будхи. Обаче ти си не­що раз­лич­но от това. И ко­га­то го раз­г­леж­даш ка­то не­що външно, ка­то един вид обвивки, ко­ито са раз­по­ло­же­ни око­ло теб, без да за­ся­гат тво­ята ду­шев­на същност, то­га­ва ти ве­че си до­ло­вил не­що от уче­ни­ето на Кришна. Когато про- умееш, че тво­ите от­но­ше­ния към външ­ния свят, към све­та изобщо, ти са да­де­ни чрез Гуните, чрез Тамас, Раджас, Сатва, то­га­ва нап­ра­ви уси­ли­ето да разбереш: в обик­нове­ния жи­вот чо­ве­кът е свър­зан с мъд­рос­т­та и доб­ро­то бла­го­да­ре­ние на Сатва; в обик­но­ве­ния жи­вот чо­векът е свър­зан с афектите, страс­ти­те и жаж­да­та за съ­щес­т­ву­ва­не бла­го­да­ре­ние на Рад- жас; в обик­но­ве­ния жи­вот чо­ве­кът е свър­зан с леността, неб­реж­нос­т­та и апа­ти­ята бла­го­да­ре­ние на Тамас.

И за­що в обик­но­ве­ния жи­вот да­ден чо­век е пре­из­пъл­нен с ен­ту­си­азъм за пос­ти­га­не­то на мъд­рос­т­та и доброто? Защото е из­г­ра­дил ед­но от­но­ше­ние към при­род­ния свят с по­мощ­та на Сатва. Защо в обик­но­ве­ния жи­вот да­ден чо­век е пре­из­пъл­нен с ра­дост и с же­ла­ние да преб­ро­ди це­лия свят? Защото е из­г­ра­дил ед­но от­но­ше­ние към све­та с по­мощ­та на Рад- жас. Защо в обик­но­ве­ния жи­вот сре­ща­ме лениви, неб­реж­ни и апатич­ни хора? Защо те се усе­щат ка­то сма­за­ни под те­жес­т­та на сво­ето тяло? За- що те не ус­пя­ват да се про­будят и да пре­одо­ле­ят инер­ци­ята на сво­ето тяло? Защото те са из­г­ра­ди­ли ед­но от­но­ше­ние към све­та на външни­те форми, ко­ето фи­ло­со­фи­ята Санкхия обоз­на­ча­ва с име­то Тамас. Обаче ду­ша­та на мъд­ре­ца тряб­ва да се ос­во­бо­ди от връз­ки­те си с външ­ния свят, ко­ито се из­ра­зя­ват в леност, неб­реж­ност и апатия. И ко­га­то чове­кът про­го­ни от се­бе си вся­ка ле­ност и апатия, то­га­ва ду­ша­та за­паз­ва са­мо оне­зи от­но­ше­ния към външния свят, ко­ито е из­г­ра­ди­ла бла­го­да­ре­ние на Раджас и Сатва. Когато чо­ве­кът из­го­ре­ни от се­бе си вся­как­ви страс­ти и афекти, вся­как­ва жаж­да за съществуване, и съх­ра­ни в се­бе си ен­ту­си­аз­ма за доброто, със­т­ра­дани­ето и стре­ме­жа към познание, то­га­ва той из­г­раж­да ед­но от­но­ше­ние към външ­ния свят, ко­ето фи­ло­со­фията Санкхия обоз­на­ча­ва с име­то Сатва. А ко­га­то чо­ве­кът се ос­во­бож­да­ва от вся­ка

И как­во раз­би­ра то­га­ва човекът, след ка­то се стре­ми да пос­тиг­не он­зи идеал, кой­то ве­ли­ки­ят Кришна поста­вя пред не­го­вия пог­лед - как­во раз­би­ра той тогава? Разбира ли той по­-доб­ре външ­ни­те фор­ми на ви­димия свят? Не, тях той от­дав­на е разбрал; се­га той се из­ди­га над тях. Разбира ли той по­-доб­ре от­но­ше­ни­ето на ду­ша­та към те­зи външ­ни форми? Не, и то­ва той от­дав­на е разбрал; се­га той се из­ди­га над вся­как­ви лични отно- шения. Освобождавайки се от три­те Гуни, той прес­та­ва да раз­би­ра как­то мно­го­об­ра­зи­ето на външни­те форми, та­ка и сво­ето от­но­ше­ние към тях; за­що­то всич­ко то­ва при­над­ле­жи към ве­че пос­тиг­на­ти сте пе­ни от раз би­ти­ето на душата. Доколкото ос­та­ва в Тамас, Раджас и Сатва, чо­ве­кът из­г­раж­да из­вес­т­но отно­ше­ние към при­род­ни­те ос­но­ви на битието, вклю­ча се в со­ци­ал­ни­те връзки, в познанието, в по­ри­ва към доб­ро­та и състрада- ние. Когато оба­че се из­ви­си над всич­ко това, той от­х­вър­ля от се­бе си всич­ки връзки, про­из­ти­ча­щи от пре­диш­ни­те сте­пе­ни на сво­ето ду­шев­но развитие. И как­во се от­к­ри­ва то­га­ва пред очи­те му? Тогава пред очи­те му се от­к­ри­ва всич­ко онова, ко­ето той не е ус­пял да постигне. Но как­во пред­с­тав­лява онова, ко­ето се раз­ли­ча­ва от при­до­би­ти­те ду­шев­ни способ- ности, до­ка­то той е нап­ред­вал по пъ­тя на Гуните? То не е ни­що друго, ос­вен това, ко­ето нак­рая чо­ве­кът опоз­на­ва ка­то своя соб­с­т­ве­на същност; за­що то всич­ко друго, ко­ето се про­явя­ва във външ­ния свят, е са­мо ре­зул­тат от ве­че пре­ми­на­ти степени; т.е. не що, ко­ето чо­ве­кът е ус­пял да от­х­вър­ли от се­бе си.

И в сми­съ­ла на те­зи обяснения, как­во всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва всич­ко това? Всичко то­ва е не друго, а са­мият Кришна; за­що­то Кришна из­ра­зя­ва на­й-­вис­ша­та сте­пен на лич­но­то съвършенство. Или с дру­ги думи: из- ди­гай­ки се над се­бе си с це­на­та на вът­реш­ни усилия, уче­ни­кът зас­та­ва пред ве­ли­кия учител, Арджуна за ста­ва пред са­мия Кришна, кой­то жи­вее във всичко, ко­ето съ­щес­т­ву­ва и кой­то дейс­т­ви­тел­но мо­же да ка­же за се­бе си: Аз не съм ед­на от­дел­на планина, аз съществувам, ко­га­то се на­ми­рам всред планините, и съм на­й-­ги­ган­т­с­ка­та от тях; ко­га­то ид­вам на Земята, аз не съм от­де­лен чо­веш­ки индивид, а на­й-­вис­ше­то чо­вешко явление, ко­ето нас­тъп­ва са­мо вед­нъж в ед­на ми­ро­ва епо­ха под об­ра­за на

един ми­ров учител; един­но­то във всич­ки фор­ми - ето то­ва съм аз, Кришна.

Да, тък­мо по то­зи на­чин Кришна про­явя­ва сво­ята същ­ност и зас­та­ва пред Арджуна. Но в съ­що­то вре­ме Бхагавад Гита яс­но показва: тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред на­й-­ве­ли­чес­т­ве­на­та и вис­ша степен, ко­ято е по сили­те на човека. Арджуна мо­же да се из­п­ра­ви пред Кришна са­мо в ре­зул­тат на ед­но про­дъл­жи­тел­но пос­веще­ние - и то мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то тък­мо в рам­ки­те на Йога. Но то мо­же да въз­ник­не и ка­то нещо, което ид­ва ка­то плод на са­ма­та об­що­чо­веш­ка еволюция, и чо­ве­кът го получава, бих казал, по Божията ми­лост. Ето как са пред­с­та­ве­ни не­ща­та в Бхагавад Гита. Сякаш Арджуна би­ва из­диг­нат на­го­ре чрез ня­ка­къв вън­шен тла- сък, та­ка че Кришна зас­та­ва пред не­го в телесен, фи­зи­чес­ки смисъл. Но в след­ва­щия миг Кришна не стои пред Арджуна ка­то чо­век от плът и кръв. Един човек, из­г­леж­дащ ка­то дру­ги­те хора, би про­по­вядвал са­мо това, ко­ето е съв­сем не­съ­щес­т­ве­но за Кришна. Защото съ­щес­т­ве­но­то е това, ко­ето се на­ми­ра във всич­ки хора; но по­не­же дру­ги­те ми­ро­ви цар­с­т­ва пред­с­тав­ля­ват един вид „раз­пи­ле­ния по всич­ки по­соки човек", квин­те­сен­ци­ята на всич­ко е вло­же­на в него, в Кришна. Останалият свят из­чез­ва и се­га съ­ществу­ва един­с­т­ве­но Кришна. Кришна се от­на­ся към от­дел­ни­те чо­веш­ки същества, как­то Макрокосмосът се от­на­ся към Микро- космоса.

Но ко­га­то всич­ко то­ва се да­ва на човека, как­то казах, по Божията ми- лост, то­га­ва чо­веш­ка­та про­ни­ца­тел­ност съв­сем не е достатъчна, за­що­то дъл­бо­ка­та същ­ност на Кришна, до ко­ято чо­век мо­же да стиг­не са­мо чрез на­й-­вис­ша­та сте­пен на ясновидството, се­га се про­явя­ва по съв­сем раз­ли­чен начин, а не как­то обик­нове­но хо­ра­та са свик­на­ли да тър­сят Кришна око­ло се­бе си. Сега чо­веш­ки­ят пог­лед ся­каш се из­ди­га над всичко дру­го и той съ­зи­ра Кришна в не­го­ва­та на­й-­вис­ша природа; в то­зи миг Бхагавад Гита ни по­каз­ва ис­тинския човек, в срав­не­ние с ко­го­то всич­ко е мал­ко и незначително; ето пред ко­го зас­та­ва Арджуна. Но се­га Арджуна из­губ­ва вся­как­ва спо­соб­ност за раз­би­ра­не на нещата. Той все още гле­да с очи­те си и са­мо сри­чайки мо­же да из­ра­зи това, ко­ето вижда. Това впро­чем е на­пъл­но обяснимо: по­не­же в до­се­гаш­но­то си разви­тие той не е свик­нал да се из­ра­зя­ва с думи. Ето за­що описанието, ко­ето в то­зи мо­мент Ар- джуна да­ва за своя учи­тел Кришна, е твър­де забележително. Да, то­ва е ед­но от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те описания, как­то в художествено, та­ка и във фи­ло­соф­с­ко отношение, ко­ито от­к­ри­ва­ме в ис­то­ри­ята на човечест- вото, а именно, как Арджуна все пак на­ми­ра ду­ми и ги из­го­ва­ря за пръв път в жи­во­та си, по­не­же по­-ра­но очи­те му не са виж­да­ли ни­що подобно; но ето че сега, из­п­ра­вен пред ве­ли­кия Кришна той казва: „В тво­ето тяло, о Боже, аз виж­дам всич­ки Богове; как­то и мно­жес­т­во­то на всич­ки

После той се об­ръ­ща към си­но­ве­те на пле­ме­то Куру: „Също и те­зи смели, цар­с­т­ве­ни войни, за­ед­но с Бхишма и Дрона, за­ед­но с на­ши­те на­й-­доб­лес­т­ни герои, всич­ки те, мо­лей­ки се, ко­ле­ни­чат пред теб и се удивля­ват пред тво­ето величие. Тъкмо теб, пра­на­ча­ло­то на битието, бих ис­кал аз да опозная. Защото аз просто не разбирам, как­во се от­к­ри­ва пред моя поглед."

Ето как го­во­ри Арджуна, ко­га­то е на­са­ме със са­мия се­бе си, ко­га­то не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същ­ност зас­та­ва на пъл­но обек­тив­но пред него. Следова- телно, ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на ве­ли­ка ми­ро­ва тайна, ве­ли­ка не по­ра­ди ней­но­то те­оре­ти­чес­ко значение, а по­ра­ди смаз­ва­що­то усещане, ко­ето се по­раж­да у нас, ко­га­то по ис­ка­ме да я раз­бе­рем докрай. Тази тай­на
е за­бе­ле­жи­тел­на и с това, че тя се от­к­ри­ва на чо­веш­ки­те усе­щания по един съ­вър­ше­но нов начин.

Когато са­ми­ят Кришна за­поч­ва да говори, то­га­ва в уши­те на Арджуна зву­чи приб­ли­зи­тел­но следното: "Аз съм времето, ко­ето уни­що­жа­ва вси- ч­ки светове. Аз идвам, за да ув­ле­ка хо­ра­та напред. Дори и да ги по­бедиш в битката, то­ва не про­ме­ня нищо, за­що­то смър­т­та и без дру­го ще по­ко­си всички. Ето защо, вдиг­ни гла­ва­та си и пре­мах­ни вся­ка­къв страх. Стреми се към сла­ба­та и та­ка ще по­бе­диш врага. Ето, по­бе­да­та ти да­ва знак; виж го и из­пъл­ни сър­це­то си с радост. Когато вра­го­ве­те пад­нат на бой­но­то поле, те ще са уби­ти не от теб, а от мен. Бъди са­мо инструмен- тът, бъ­ди са­мо во­инът с нет­реп­ва­ща ръка! Дрона, Джайрдана, Бхишма, Карна и всич­ки дру­ги герои, ко­ито пад­на­ха сра­зе­ни от мен и са ве­че мър­т­ви - убий ги се­га и ти, за да из­чез­нат мо­ите дейс­т­вия на­вън в све­та на илюзията. Убий ги! И това, ко­ето съм из­вър­шил аз, при вид­но ще из­г­леж­да ка­то из­вър­ше­но от теб. Не трепери! Ти не би мо­гъл да сто­риш нищо, ко­ето да не е вече нап­ра­ве­но от мен. Воювай! Тези, ко­ито съм убил, ще пад­нат про­ни­за­ни от твоя меч!"

Ние знаем, че всич­ки наставления, от­п­ра­ве­ни към си­но­ве­те на пле­ме­то Панду, са раз­ка­за­ни на Арджуна от Кришна така, ся­каш во­да­чът на бой­на­та ко­лес­ни­ца се об­ръ­ща към Дритаращра. Тук по­етът не каз­ва на пра- во: ето, се­га Кришна се об­ръ­ща към Арджуна; по­етът описва, как Санд- шайя, во­да­чът на бой­на­та ко­лесни­ца от войс­ка­та на Дритаращра, се об­ръ­ща към своя сляп господар, ца­ря от пле­ме­то Куру. След ка­то Сандша­йя раз­каз­ва всич­ко това, той про­дъл­жа­ва нататък: И ко­га­то Арджуна чу­ва те­зи ду­ми на Кришна, разтре­пе­ран от ужас, ед­ва сричайки, той казва: „С пра­во све­тът се рад­ва на тво­ята сла­ва и се прек­ла­ня пред теб. Раджа- сите - то­ва са Духове - бя­гат ужа­се­ни на всич­ки страни. Свещените вой- н­с­т­ва - всич­ки те се прекла­нят пред теб. И за­що да не се прек­ла­нят пред онзи, кой­то е по­-дос­то­ен от Брахман?

Тук ние дейс­т­ви­тел­но сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на ми­ро­ва тайна; за­що­то как­во каз­ва Арджуна, ко­га­то виж­да пред се­бе си сво­ята соб­с­т­ве­на същ- ност? Обръщайки се към нея, тя му се явя­ва ка­то не­що по­-вис­ше от са мия Брахман. Да, ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на ми­ро­ва тайна. Защото об­ръ­щай­ки се към сво­ята соб­с­т­ве­на същност, чо­ве­кът тряб­ва да въз­п­ри­еме ка­за­ни­те ду­ми без по­мощ­та на оне­зи усещания, чув­с­т­ва и мисли, ко­ито са при­съ­щи на обик­но­ве­ния живот. За чо­ве­ка не съ­щес­т­ву­ва по­-го­ля­ма опас­ност от тази, да свър­же ду­ми­те на Арджуна с ед­но или дру­го чув­с­т­во от обик­но­ве­ния живот. И ако би пос­тъ­пил така, ако би прини­зил та­зи ми­ро­ва тай­на до ед­но или дру­го чув­с­т­во от обик­но­ве­ния живот, то­га­ва лу­дос­т­та и ма­ни­ята за ве­ли­чие би­ха из­г­леж­да­ли не­що съв­сем не­вин­но в срав­не­ние с болестите, ко­ито би­ха се сто­ва­ри­ли вър­ху него.

Да, ко­га­то ед­но чо­веш­ко съ­щес­т­во се об­ръ­ща към дру­го чо­веш­ко съще- ство, ние на­ис­ти­на сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на го­ля­ма тайна. А пос­ле Кри- шна от­но­во каз­ва на своя ученик: „Аз ти се явих по благодат. Пред теб стои мо­ята на­й-­вис­ша същност, ма­ги­чес­ки из­ви­ка­на пред теб от мо­ето всемогъщество, не­из­ме­ри­мо велика, си­яй­на и не­до­кос­на­та от никого. Така как­то ти ме виждаш, не ме е виж­дал ни­кой друг. Сега ти ме виж­даш бла­го­да­ре­ние на силите, ко­ито са да­де­ни чрез мен - ис­кам да знаеш, че до­се­га Ведите не са го­вори­ли ни­ко­га та­ка за мен, съ­що и жер­т­ви­те ни­ко­га не са дос­ти­га­ли до мен. Никакви да­ро­ве за Боговете не са дос­ти­га­ли до мен, ни­как­во чо­веш­ко познание, ни­как­ви бо­гос­лу­же­ния и цере- монии, до­ри на­й-­гор­чи­во­то раз­ка­яние не ме е виж­да­ло в та­зи моя чо­веш­ка форма, в ко­ято съм зас­та­нал пред теб! Ти си ис­тин­с­ки герой. Пред моя ужа­ся­ващ об­раз ти не би­ва да из­пит­ваш ни­ка­къв страх, ни­как­во смущение."

После Санджайя раз­каз­ва на сле­пия цар Дритарашра следното: „Когато Кришна каз­ва то­ва на Арджуна, неизмеримото, без­на­чал­но­то и безкрай- ното, стро­ящо­то над всич­ки си­ли из­чез­на и Кришна от­но­во се поя ви в своя чо­веш­ки образ, ся­каш ис­ка­ше да ус­по­кои този, кой­то бе­ше из­пад­нал в ужас. Арджуна казва: „Ето, се­га аз от­но­во имам пред се­бе си твоя чо­веш­ки об­раз и си въз­в­ръ­щам разума, от­но­во ста­вам този, който бях."
А Кришна допълва: „Този тру­ден за по­на­ся­не образ, кой­то ти се­га видя, е нещо, ко­ето до­ри Богове­те коп­не­ят да зърнат. Ведите не спо­ме­на­ват ни­що за то­зи образ, до не­го не се сти­га ни­то чрез разкаяние, ни­то чрез да­ро­ве или жертвоприношения, ни­то чрез богослужения, об­ре­ди и цере- монии. Чрез всич­ко то­ва аз не мо­га да бъ­да ви­дян в то­зи образ, в кой­то ме ви­дя ти сега. Само този, кой­то мо­же да прек­ра­чи по­-нататък, ос­во­бо- ж­да­вай­ки се от вся­как­ви Веди, от вся­как­во разкаяние, от вся­как­ви даро- ве, жер­т­воп­ри­но­шения и церемонии, по­чи­тай­ки един­с­т­ве­но мен - са­мо той мо­же да се приб­ли­жи до моя образ, да ме опоз­нае и на­пъл­но да се слее с мен. Да, си­не мой от пле­ме­то Панду, са­мо този, кой­то пос­тъп­ва спо­ред вдъх­но­ве­нието, ид­ва­що от мен, кой­то ме по­чи­та и обича, кой­то не се съ­об­ра­зя­ва със света, а оби­ча всич­ки жи­ви съ­щества - са­мо той мо­же да се из­диг­не до мен".

Да, ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на ми­ро­ва тайна, за ко­ято ста­ва ду­ма и в Бхагавад Гита; тя се ра­зиг­ра­ва в един за­бе­ле­жи­те­лен мо­мент от ис­то­ри­ята на човечеството, ко­га­то свър­за­но­то с кръв­та дреб­но яс­но­видство угас­ва и чо­веш­ка­та ду­ша тряб­ва да тър­си но­ви пъ­ти­ща към свръх­се­тив­ния свят. В ху­до­жес­т­ве­но­то изоб­ра­зя­ва­не на та­зи тай­на ние до­ла­вя­ме съ­що и всич­ко онова, ко­ето мо­же да бъ­де опас­но за човека, ако той ре­ши да из­в­ле­че сво­ята ис­тин­с­ка същ­ност от са­мия се­бе си. Когато с по­мощ­та на ис­тин­с­ко­то се­бе­поз­нание вник­ва­ме в та­зи дъл­бо­ка чо­веш­ка и ми­ро­ва загадка, то­га­ва ние се доб­ли­жа­ва­ме до на­й-­не­обят­на­та миро­ва тайна. Обаче ние мо­жем да се до­кос­нем до нея само, ако сме из­пъл­не­ни с кро­тост и смирение. Интелек­ту­ал­ни­те спо­соб­нос­ти за раз­би­ра­не на не­ща­та тук не вър­шат ни­как­ва работа; тук чо­ве­кът се нуж­дае от яс­ни и пра­вил­ни усещания. Никой не би­ва да се доб­ли­жа­ва до та­зи ми­ро­ва тайна, ко­ято зву­чи от Бхагавад Гита, ако не е из­пъл­нен с кро­тост и смирение. Само с по­мощ­та на те­зи усещания, на те­зи чувства, ние бих ме мог­ли да се доб­ли­жим до нея. А как та­зи ми­ро­ва тай­на след­ва да бъ­де виж­да­на от глед­на­та точ­ка на Бхагавад Гита, и в точ­но оп­ре­де­ле­на сте­пен от об­що­чо­веш­ка­та еволюция, и как имен­но чрез това. ко­ето Бхагавад Гита ни раз­каз­ва за нея, тя хвър­ля свет­ли­на и вър­ху Посланията на апос­тол Павел, с всич­ко то­ва ние ще се за­ни­ма­ем в хо­да на след­ва­щи­те лекции.