ГЛАВА ОСМАКАК ДА ЗАПОЧНЕТЕ РЕЧТА СИ

тежките дни са зад нас и започна сезонът на деловата активност, ние се обръщаме към вас с кратка, но решителна молба: искаме повече дим".
Отдава ли се на начинаещите оратори да постигнат такава похвална бързина и краткост във встъплението към своите речи? Болшинството неопитни и неквалифицирани оратори започват своите изказвания по един от два несполучливи начина. Дайте да ги обсъдим.
ПРЕДПАЗВАЙТЕ СЕ В НАЧАЛОТО НА ИЗКАЗВАНЕТО СИ ДА РАЗКАЗВАТЕ ТАКА
НАРЕЧЕНАТА СМЕШНА ИСТОРИЯ
По някакви достойни за съжаление причини, ораторът-новак често предполага, че трябва да бъде остроумен. По своята природа той може да бъде сериозен като енциклопедия, напълно лишен от каквото и да е чувство за хумор. Въпреки това, в мига, в който започва да говори, си представя, че го е осенил духът на Марк Твен. Затова той се стреми да започне своето изказване със смешен разказ,
особено ако говори след официален обяд. И какво се получава? Може да се заложи двадесет срещу едно, че и разказът и маниерът на изложение на този новоизявен разказвач ще бъдат така тежки като речник. Разказът му сигурно няма да има успех. Като се изразяваме с безсмъртните думи на безсмъртния Хамлет, той ще се окаже „нищожен, плосък и тъп".
Ако разказвачът допусне няколко подобни засечки пред слушателите, които са заплатили за местата си, ще започнат да го освиркват и в залата ще се чуят неласкави за него възгласи. Но обикновено слушателите се отнасят към оратора със симпатия и затова, от чисто филантропически съображения, ще приложат всички усилия да хихикнат няколко пъти, въпреки че в дълбочината на сърцата си ще изпитват жалост към неуспелия хуморист за неговия провал! Те самите ще се чувствуват неловко. Нима не ви се е налагало да наблюдавате такъв род фиаско?
Няма нищо по-сложно и по-рядко в цялото нелеко ораторско изкуство от умението да накараш слушателите да се смеят. Хуморът е нещо спонтанно, свързано с индивидуалността, личността.
Запомнете, разказът, сам по себе си, рядко е смешен. Всичко зависи от това как се разказва. От сто човека деветдесет и девет ще претърпят съкрушителен провал ако разказват същите истории,
които са направили Марк Твен знаменит. Прочетете разказите, които Линкълн е повтарял в кръчмите на осми съдебен окръг на щата Илинойс. За да слушат тези разкази, хората пътували много мили,
слушали ги до сутринта и понякога, по думите на очевидци, разказите предизвиквали слушателите гръмогласно да се смеят и да падат от столовете. Прочетете тези разкази наглас на семейството си и вижте ще предизвикат ли усмивка. Ето един от разказите, който носел на Линкълн потресаващ успех.
Защо да не се опитате да го разкажете? Само че, направете го, моля ви се, без странични хора, не пред аудитория: „Веднъж един закъснял пътник като се опитвал да се добере до дома си по разкаляните пътища на щата Илинойс, бил застигнат от бурята. Нощта била черна, като мастило. Дъждът се леел с такава сила, като че ли на небето се е разкъсал някакъв бент. Мълниите разкъсвали сърдитите облаци като динамит. Светкавици непрекъснато осветявали падащите наоколо дървета. Тътенът оглушавал пътника. Най-накрая удар на гръмотевица, който бил най-страшното и най-ужасното нещо, което този безпомощен човек бил виждал някога в живота си, го повалил на колене. Той, обикновено, никога не се молел, но сега, задъхвайки се, занареждал: „О, прави боже, умолявам те, изпрати повече светлина и по-малко шум".
Вие можете да бъдете един от хората, щастливо надарени с редкия дар на хумора. Ако е така,
култивирайте този дар с всички средства. Ще ви приветствувад три пъти по-топло, където и да говорите пред слушатели. Но ако вашият талант лежи в други области, то ще бъде безразсъдство и даже, може да се каже, държавно престъпление от ваша страна да се опитате да облечете мантията на
Чонси М. Депю.
Ако ви се удаде някога да прочетете неговите речи, изказванията на Линкълн или на Джоб
Хеджес, то вероятно ще ви учуди това, че те са разказвали на слушателите си съвсем малко разни истории и то особено в началото на речта. Едвин Джеймс Кетъл сподели с мен, че никога не разказвал забавни истории само заради смеха. Такива истории трябва да се казват на място и да илюстрират някакво изказано становище. Хуморът трябва да бъде глазурата на тортата, шоколадът между слоевете на тортата, но в никакъв случай самата торта. Стриклънд Джйлиан, един от най-добрите лектори- хумористи в Съединените щати, си създал правило никога да не разказва никакви истории в течение на първите три минути от своето изказване. Ако той е считал това подходящо за себе си, то мисля, че и вие и аз можем да последваме примера му.
Трябва ли тогава началото на изказването да бъде тежкотоварно, слоноподобно и изключително тържествено? В никакъв случай. Предизвикайте смях, ако можете да го направите, като използувате позоваване на характерни местни особености, свързани с дадената ситуация или със забележки към
54

някой от предишните оратори. Отбележете някаква несъобразност. Преувеличете я. Такъв род шеги ще ви донесат успех четиридесет пъти по-бързо, отколкото остарелите анекдоти за Пет и Майк, за тъщата и за козата.
Може би най-лесният път за създаване на весело настроение е шегата със самия себе си.
Разкажете за себе си, как сте попаднали в смешно и затруднително положение, и това веднага ще осигури хумористична атмосфера. Ескимосите се смеят даже на човек, който си е счупил крака.
Китайците се кискат когато куче падне от втория етаж и се разбие. Ние сме малко по-добри, но нима не се смеем, когато някой се опитва да стигне шапката си или се подхлъзне върху бананова кора?
Почти всеки може да накара хората да се смеят ако съпоставя несъпоставимото, както е направил един журналист, написал, че „не може да търпи деца, ястия от шкембе и демократи".
Вижте как умно е успял Ръдиярд Киплинг да предизвика смях у слушателите си в началото на една от своите политически речи, изнесена в Англия. Той не разказвал готови анекдоти, а споделял своя собствен опит и весело съпоставял несъпоставимото:
„Уважаеми лордове, дами и господа! Когато бях млад и се намирах в Индия, обикновено осветлявах криминалните дела за вестника, в който работех. Това беше интересна работа, тъй като тя ме запознаваше с фалшификатори на пари, прахосници, убийци и други предприемчиви „спортисти"
от този род. (Смях.) Понякога, след като съставех отчета от съдебната зала, посещавах в затвора своите приятели, излежаващи там наказанието си. (Смях.) Спомням си един човек, който бе осъден за убийство на доживотен затвор. Това беше умен младеж, който добре изразяваше своите мисли и той ми разказа това, което нарече историята на своя живот. Той ми каза: „Повярвайте ми — ако човек е застанал на нечестен път, то една постъпка влече след себе си друга до тогава, докато не се окаже в такова положение, че му се налага да премахне някого от пътя си, за да излезе отново на правия път".
(Смях.) Именно това определя сегашно-то положение на кабинета на министрите. (Смях. Одобрителни възгласи.)"
По същия начин Уилям Хоуърд Тафт успял да внесе доза хумор на ежегодния банкет на ръководните работници на компания „Метрополитън лайф иншуърънс". Най-забележителното се състои в това, че: той се шегувал и едновременно с това правел на слушателите изящен комплимент:
„Господин президент, господа сътрудници на компания „Метрополитън лайф иншуърънс"!
Преди девет месеца посетих своите родни места и чух на един банкет изказването на един джентълмен, който говореше с въодушевление. Той каза, че предварително се е консултирал със свой приятел, притежаващ голям опит в произнасянето на банкетни речи и този приятел му съобщил, че най-добрата аудитория за такъв род речи е интелигентната, добре образована и пийнала аудитория.
(Смях и аплодисменти.) Днес трябва да кажа, че за специалиста по банкетни речи вашата аудитория е една от най-добрите, които някога съм виждал. Е, наистина, при вас отсъствува единият от елементите, за които се споменаваше в предидущата фраза (аплодисменти), но мисля, че той се компенсира от духа на компания „Метрополитън лайф иншуърънс". (Продължителни аплодисменти.)"
НЕ ЗАПОЧВАЙТЕ С ИЗВИНЕНИЯ
Втората груба грешка, която обикновено прави новакът в началото на своето изказване, се състои в това, че той произнася извинения: „Аз не съм оратор... Не съм се подготвял да говоря... Нямам какво кажа... „
В никакъв случай! В никакъв случай! Едно от стихотворенията на Киплинг започва с думите:
„Няма смисъл да се върви по-нататък". Именно такова усещане се поражда в читателите, когато ораторът започва своето изказване по подобен начин.
Така или иначе, ако не сте подготвени, някои от нас ще забележат това и без вашата помощ,
Други няма да го забележат. Защо да им привличате вниманието върху този факт? Защо да оскърбявате слушателите, като им внушавате мисълта, че не сте счели за нужно да се подготвите и че което и да е старо ястие, което случайно ви е останало на печката, ще свърши работа, за да ги нагостите с него? Не, в никакъв случай! Ние не желаем да слушаме вашите извинения. Ние сме дошли тук, за да ни информирате и заинтересувате, заинтересувате, запомнете това.
В секундата, в която се появите пред слушателите, те естествено и неизбежно ви отдават своето внимание. Не е трудно да го запазите в продължение на следващите пет секунди, но е трудно да го запазите в продължение на следващите пет минути. Ако го загубите, ще ви бъде два пъти по-трудно отново да го върнете. Затова започнете своето изказване с някое много интересно съобщение още в първото изречение. Не във второто, не в третото, а в първото, ПЪРВОТО!
„Как да го направим?" — ще попитате вие. Признавам, че не е просто. Като се опитваме да съберем материал за тази цел, ние трябва да минем по околни и криволичещи пътечки, тъй като
55

толкова много зависи от вас, от вашите слушатели, от темата, от събрания материал, от ситуацията и т.н. И въпреки всичко се надяваме, че препоръките, които ще бъдат разгледани и илюстрирани в останалата част на дадената глава, ще ви донесат определена полза и ще се окажат ценни.

Изтегляне 0.64 Mb.

Сподели с приятели: