Лекции за взаимоотношенията между хората и ораторско изкуство, с които добива голяма популярност в цяла Америка

често оставят след себе си желанието за нещо по-добро.
Какви са най-типичните грешки? Дайте да разгледаме някои от тях и да се опитаме да намерим начин да ги отстраним.
Първо, има оратори, които завършват речта си по следния начин: „Ето това е приблизително всичко, което исках да кажа по този въпрос. Така че с това ще завърша". Това не е завършване. Това е грешка. Веднага се вижда, че ораторът е дилетант. Такава грешка е почти непростима. Ако това е всичко, което сте искали да кажете, то защо просто не завършите и не седнете на мястото си без разговори за това, че възнамерявате да завършите? Седнете, а изводът, че това е всичко можете спокойно и тактично да оставите на слушателите си.
Има такива оратори, които вече са казали всичко, което са искали, но не знаят как да завършат изказването си. Струва ми се, че още Джош Билингс е препоръчвал бика да се лови за опашката, а не за рогата, тъй като в този случай ще е по-лесно да го пуснеш. Ораторът, който е хванал бика за рогата иска да се махне от него, но не може да намери подходяща ограда или дърво, за да се скрие. Затова в края на краищата започва да се мята като в омагьосан кръг, повтаря се и оставя за себе си отрицателно впечатление.
Какъв е изходът? Понякога краят на изказването трябва да се планира предварително, нали?
Нима ще бъде разумно да се опитвате да измислите завършването на вашата реч, когато вече стоите пред слушателите и се намирате в нервно напрежение, когато вашите мисли трябва да бъдат насочени към това, за което говорите? Здравият смисъл подсказва, че е желателно краят на вашето изказване да се подготви предварително без притеснение, в спокойна обстановка.
Дори такива изтъкнати оратори като Уебстър, Брайт, Гладстон, владеещи блестящо английски език са считали за необходимо да напишат предварително и да научат наизуст последните ' думи на своите изказвания.
Ако новакът следва техния пример, то той рядко ще съжалява за това. Той трябва точно да знае с какви мисли иска да завърши своята реч. Трябва да отрепетира края на изказването си няколко пъти като не е задължително да използува едни и същи думи по време на всяко повторение, но трябва да въплъти мислите си в конкретни фрази.
Когато ораторът произнася импровизирана реч, то понякога му се налага доста чувствително да я изменя, да я съкращава, така че да съответствува на реакцията на неговите слушатели. Затова,
действително би било разумно предварително да се подготвят два или три варианта на края й. Ако някой от тях не се окаже подходящ, то може би друг би свършил работа.
Някои оратори въобще не могат да стигнат до края на своето изказване. Някъде по средата те започват да говорят бързо и несвързано и като че ли започват да прескачат, като двигател, на който почти е свършило горивото, и след няколко отчаяни тласъка почти напълно спират. Авария. Разбира се, че им е необходима по-старателна подготовка и е необходимо да имат повече практика — повече бензин в резервоара.
Много начинаещи оратори твърде бързо прекъсват своето изказване. Не им стигат плавност и умение за да завършат своята реч. Те фактически нямат край — просто внезапно прекратяват да говорят. Това предизвиква неприятно впечатление и слушателите виждат, че имат работа с дилетант.
Каквото бихте казали ако по време на разговор приятелят ви внезапно прекъсне своята реч и избяга от стаята, без да се сбогува вежливо с вас?
Дори такъв оратор като Линкълн е направил тази грешка в първоначалния вариант на своята реч по повод встъпването си на президентския пост. Тази реч е била произнесена в тежко време. Наоколо вече са се събирали черните буреносни облаци на несъгласието и ненавистта. Само няколко седмици след това върху страната са се стоварили потоци от кръв и ураган на разрушението. Заключителните думи, предназначени за жителите на Юга, с които Линкълн възнамерявал да завърши своята реч по следния начин са:
„Във вашите ръце, мои недоволни съотечественици, а не в моите се намира решението на най- важния проблем на Гражданската война. Правителството няма да ви напада. За вас няма да има никакъв конфликт, ако самите вие не станете агресори. Вие не сте давали на небесата никаква клетва да унищожите правителството, докато аз съм дал тържествена клетва да го запазя и да го защитя. Вие можете да се въздържите да го. нападате. Аз не мога да избегна от защитата му. Именно от вас, а не от мен, зависи решението на най-важния въпрос — ще има ли мир или меч!"
Линкълн показал своята реч на своя министър Сюард, който съвсем справедливо отбелязал, че заключителните думи били твърде резки, праволинейни, провокиращи. Сюард се опитал сам да промени края на речта, той написал фактически два варианта. Линкълн се съгласил с единия от тях и
61

го използувал с малки изменения вместо последните три изречения в края на речта, която първоначално бил приготвил. Като резултат първата му реч по повод встъпването на президентския пост загубила своята провокираща рязкост достигнала върха на дружелюбието, на истинската красота и поетическо красноречие:
„Завършвам с нежелание своята реч. Ние не сме врагове, а приятели. Ние не трябва да ставаме врагове. Въпреки че могат да избухнат някакви страсти, но те не трябва да нарушат връзките на нашата дружба. Тайнствените струни на паметта, идващи от всяко бойно поле, от всеки гроб на патриот към всяко живо сърце и към всяко огнище по цялата наша необятна земя ще присъединят своя глас към хора на Съюза, ако бъдат засегнати и това обезателно ще стане благодарение на божественото начало на нашата природа".
Как може новакът да си изработи правилно усещане за необходимостта от завършване на своето изказване? С помощта на механични правила?
Не. То както и културата е нещо съвършено тънко. Това трябва да бъде шесто чувство, почти интуиция. Ако ораторът не почувствува кога изказването му е завършено хармонически и изкусно, то как може да разчита да го постигне?
Обаче такова чувство може да се развие и това може да се направи като се изучат методите,
използувани от изтъкнатите оратори. Ето, например, края на речта на Уелския принц в Имперския клуб в Торонто:
„Опасявам се, господа, че бях несдържан и твърде много говорих за себе си. Но ми се иска да ви кажа, като на най-голямата аудитория в Канада, пред която имах честта да говоря, че мисля за своето положение и за отговорността, свързана с него. Мога само да ви уверя, че винаги ще се стремя да бъда достоен за тази голяма отговорност и за вашето доверие".
Дори и сляп човек да беше слушал тази реч, то той би почувствувал, че тя е завършила. Тя не би увиснала във въздуха като незавързано въже, не би останала незавършена. Тя е била завършена.
Знаменитият Хари Емерсън Фосдик говорил в женевския събор на свети Петър в неделята след откриването на VI Асамблея на Лигата на Нациите. Той си избрал темата: „Всички, вдигнали меч, от меч ще загинат". Обърнете внимание на това как красиво, тържествено и мощно е завършил своята проповед:
„Ние не можем да примирим Исус Христос и войната — ето в какво е същността на нещата.
Именно този проблем трябва днес да вълнува съвестта на християните. Войната е най-страшния и разрушителен обществен грях, поразяващ човечеството. Тя изцяло и напълно е нехристиянска, в своите методи тя въплъщава всичко, което е отричал Христос, и тя не може да означава това, което той е имал предвид. Тя е по-решително отрицание на всяка християнска доктрина за бога и човека,
отколкото всички атеисти-теоретици на-земята биха могли да измислят някога. Би било добре ако християнската църква се заеме с разрешаването на този най-голям морален проблем на нашето време,
и би било добре ако пак тя, като във времената на нашите праотци, изработи ясен начин за борба против езичеството на този съвременен свят и откаже да поддържа воюващите страни, да постави божието царство над национализма и да призове света към мир. Това не би било отрицание на патриотизма, а напротив, негов апотеоз.
Днес тук, под този висок и гостоприемен покрив, аз, американецът, не мога да говоря от името на своето правителство, но като американец и християнин, говоря от името на милиони свои съграждани и ви желая заслужен успех във вашата огромна работа, в която ние вярваме, за която се молим, и за неучастието в която дълбоко съжаляваме. Ние се борим по много начини за постигането на същата цел
— за свят, създаден за мир. Никога досега не е имало по-възвишена цел, за която да си струва да се борим. Алтернативата е най-страшната катастрофа, пред която някога се е изправяло човечество.
Подобно на закона за всемирното привличане във физическото царство, божият закон в царството духовно не прави изключение нито за един човек, нито за един народ: „всички, вдигнали меч, от меч ще загинат".
Обаче тези образци на заключения на речи биха били непълни без онзи величествен тон и без онази, подобна на орган, мелодия, които характеризират края на речта на Линкълн при повторното му встъпване на президентския пост. Покойният вече граф Керзон Кедлстоунски, почетен ректор на
Оксфордския университет, е казал, че това изказване „умножава славата и съкровищата на човечеството... служи като златен пример на ораторското изкуство, дори повече, почти божествено красноречие".
„Надяваме се с любов и плам да възнесем своите молитви, за да свърши колкото се може по- бързо това ужасно бедствие на войната. Но ако е угодно богу войната да продължи до тогава, докато
62

всички богатства, натрупани в резултат на двеста и петдесет години самоотвержен труд, бъдат унищожени; до тогава докато за всяка капка кръв, пролята от удара на камшик бъде заплатено с кръв,
пролята от удара на меч, както е казано преди три хиляди години, независимо от това ние трябва да кажем, че „съдът божий е правилен и справедлив".
Да не обръщаме към никого своята злоба, да обръщаме към всички своето милосърдие, като проявяваме твърдост в правото дело, когато господ ни дава възможност да видим тази правота. Дайте да се стремим към това да решим стоящата пред нас задача — да превържем раните на страната, да се погрижим за тези, които изнесоха тежестта на битката и паднаха в нея, за вдовиците и сираците, да направим всичко, което може да спомогне за постигането на справедлив и траен мир както сред нас,
така и сред всички народи".
Вие току-що прочетохте това, което по мое мнение представлява най-блестящия край,
произнесен някога от устата на смъртен... Съгласни ли сте с моята оценка? В кои други речи бихте могли да намерите повече хуманност, повече искрена любов, повече съчувствие?
„Въпреки че Гьотисбъргската реч бе благородна, — казва Уилям Бартън в своята книга „Животът на Абрахам Линкълн", — тази реч достига още по-високо ниво на благородство... Това е най- забележителната реч на Абрахам Линкълн и отразява изключително високото ниво на неговата интелектуална и духовна мощ".
„Тя приличаше на свещена поема, — писа Карл Шулц. — Нито един американски президент никога не е говорил подобни думи на американския народ. Америка никога не е имала такъв президент, който да е намирал такива думи в глъбините на своето сърце".
Но, вие, сигурно, нямате намерение да произнасяте безсмъртни речи, подобно на президента във
Вашингтон или на премиер-министъра в Отава или Канбера. Пред вас ще стои проблемът как да завършите обикновено изказване пред група хора, занимаващи се с обществена дейност. Как ще го направите? Дайте да помислим малко. Дайте да се опитаме да разработим няколко полезни предложения.
РЕЗЮМИРАЙТЕ ОСНОВНИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ НА ВАШЕТО ИЗКАЗВАНЕ
Дори в кратко три— или петминутно изказване ораторът е в състояние да засегне такова количество въпроси, че в края слушателите няма да могат да си представят напълно ясно всички основни положения на неговата реч. Но много малко оратори осъзнават това. Те предполагат неправилно, че ако тези моменти са абсолютно ясни в собственото им въображение, то те трябва да са толкова ясни и за слушателите. Нищо подобно. Ораторът е размишлявал над своите идеи в продължение на определено време, но всичките те са нови за неговите слушатели, те улучват слушателите като заряд от сачми. Някои от тях могат да ги засегнат, но болшинството пролитат покрай тях. Слушателите могат като Яго [Касио — Заб. ред.], „да помнят множество неща, но нищо точно".
Един ирландски политически деец е дал следния съвет по повод на изнасянето на речи:
„Отначало разкажете на публиката какво възнамерявате да й разкажете, след това й го разкажете, а накрая й разкажете за това, което вече сте й разказали". Съвсем нелоша мисъл. Наистина, много често се препоръчва „да разкажете за това, което вече сте разказали". Това, разбира се, трябва да се прави кратко, бързо, т.е. трябва да се направи обзор на казаното или резюме.
Ето един добър пример. Ораторът бил един от ръководните работници в системата на чикагските железници.
„Накратко казано, господа, нашият собствен конкретен опит от използуването на това блокиращо устройство, опитът от неговото използуване на изток, запад и север, разумните принципи, положени в основата на неговото действие, средствата, които бяха икономисани в продължение на една година благодарение на предотвратяването на катастрофи — всичко това ми дава основание по най- решителен и сериозен начин да препоръчам незабавното му внедряване в нашето южно отделение".
Забелязахте ли какво направи той? (Можете да го видите и почувствувате дори без да сте изслушали останалата част от изказването му. Той сумира в няколко изречения, с петдесет и пет думи,
практически всички основни положения, които е използувал в своята реч.
Нима не ви се струва, че подобно резюме помага? Ако е така, вземете този метод на въоръжение.
ПРИЗИВ КЪМ ДЕЙСТВИЕ
Току-що цитираният край се явява блестяща илюстрация на завършване на изказване,
призоваващо към действие. Ораторът е искал нещо да бъде направено, да се установят блокиращи устройства в южното отделение на неговата железница. Той е обосновал своя призив със средствата,
които ще бъдат икономисани, а също и с факта, че това ще предотврати катастрофи. Ораторът е
63

изискал действия и ги е получил. Това не е било учебно изказване. То е прозвучало на заседание на съвета на директорите на определена железопътна компания и е осигурило инсталирането на блокиращите устройства, т.е. това, към което е призовавало.
КРАТЪК И ИСКРЕН КОМПЛИМЕНТ
„Великият щат Пенсилвания трябва да възглави движението за ускоряване на идването на новото време. Този щат, който е огромен производител на желязо и стомана, щат, на територията на който се намира най-голямата железопътна компания в света и който е на трето място сред нашите селскостопански щати, съставлява основата на нашата търговска дейност. Никога досега пред този щат не са се откривали такива големи перспективи, никога досега възможностите за изпълняване на ръководната му роля не са били по-блестящи".
С тези думи Чарлз Шваб завършил своята реч пред обществото „Пенсилвания" в Ню Йорк.
Неговите слушатели се почувствували доволни, щастливи, оптимистически настроени. Това е заслужаващ положителна оценка начин да се завърши реч, но за да бъде ефектен, той трябва да бъде искрен. Никакво грубо ласкателство, никакви екстравагантности. Такъв род заключение, ако в него не звучи искреност, ще изглежда фалшиво, крайно фалшиво. Хората няма да пожелаят да го възприемат.
ХУМОРИСТИЧЕН КРАЙ
Джордж Коуен казвал: „КОГАТО СЕ РАЗДЕЛЯТЕ СЪС СЛУШАТЕЛИТЕ, ОСТАВЕТЕ ГИ
СМЕЕЩИ СЕ". Ако имате способност да го направите, а също така и необходимия материал, то това е много добре. Но как да го направим? Както е казал Хамлет в това е въпроса. Всеки човек трябва да върви по своя път.
Трудно е да предположим, че Ллойд Джордж е оставил смеещи се участниците в събранието на методистската църква, към които се обърнал с реч по най-тържествен повод, свързан с гробницата на
Джон Уесли. Но обърнете внимание как умно го е направил, отбележете също колко гладко и красиво е завършил своята реч.
„Радвам се, че сте взели в свои ръце ремонта на гробницата му. Това трябва да се приветствува.
Той беше човек, който изпитваше особено отвращение към неспретнатостта и липсата на чистота.
Струва ми се, че именно той е казал: „Нека никога и никой да не види окъсан методист". Именно благодарение на него вие никога не сте виждали такъв. (Смях.) Би било двойна неблагодарност да се остави гроба му в неспретнат вид. Вие помните какво каза той на момичето от Дербишър, което изтича към вратата, когато той излизаше и му извика: „Господ да ви благослови, мистър Уесли". Той й отговори: „Жено, благословията ще бъде по-ценна, ако лицето ти и престилката ти бъдат по-чисти".
(Смях.) Ето какво беше отношението му към неспретнатостта. Не оставяйте гроба му неоправен. Ако той би го видял такъв; това би го огорчило повече от всичко друго. Погрижете се за него. Това е паметна и свещена гробница. Тя лежи на вашата отговорност (Аплодисменти.)"

Изтегляне 0.64 Mb.

Сподели с приятели: