М. Дж. Необходими пояснения

... не, няма външни травми, спи.... вероятно шок от претоварването... не, не мога да го направя... има имплантиран защитен резонатор.... да, регистриран е... разбира се, проверих всичко...

Погледът на Мари постепенно се прояснява. Намира се в ярко осветена стая, заобиколена от успокоително премигваща апаратура. Слаб, млад мъж, облечен в бледосиня униформа говори пред екрана на интеркома.

- Къде е това - обажда се Мари и се опитва да стане.

- А, значи се събудихме - набързо приключва разговорът мъжът и се обръща към нея - Как се чувстваш? Някакво замайване? Дезориентация?

- Нищо ми няма. Къде съм!

- Лазарета на „Свен IV” разбира се. Не помниш ли? - пита загрижено той.

- Помня... - промърморва Мари - как да не помня. Какви ги разправяш? Благодаря за грижите, сега ще си тръгвам - става и започва да отлепва разни датчици от тялото си.

- Легни ако обичаш - твърдо казва лекарят. - Слаба си още. Ти си Мари Бьорн - „Зеления Дракон”, нали така. Защо участваш в игричките на пиратите? Можеха да те взривят.

- Какви ги разправяш... Откъде знаеш коя съм?

- Проверих регистрацията ти - обяснява оня. - Имаш имплантиран защитен екран... знаеш ли?

- А-ха... знам бе, знам... Какво стана с „Фриорайт”?

- С кой... а, корабът... измъкнаха се. Чух офицерите да разправят, че са преминали в хиперниво-А.

- Аха... добре... ъ-ъ-ъ... искам да кажа жалко, че не сте ги хванали. - Мари се отпуска в леглото.

- Трябва да ти направя пълен преглед... беше подложена на много силно претоварване - колебливо започва да обяснява медикът. - Автоматът не може да преодолее „резонатора”... а-хм... ще трябва лично да се заема.

„Какво си имаме тук? Срамежливо докторче. Колко интересно.” - Хитро премижава Мари, готова за поредната дяволия.

- О-о... докторе, досега винаги ме е преглеждал автомат - потрепва срамежливо с клепачи и дори успява да се изчерви. - Ще се оставя в ръцете ви, но моля бъдете внимателен... аз... - обръща се настрани и прехапва устни. Всеки момент ще се разсмее.

- Да, да ... разбира се... вашият патрон се обади. Предупреди ни за Бойния рефлекс. Можете да ми се доверите.

- Уф! Пак ли Перон... тоя досадник - разочаровано мърмори Мари. - Развали ми майтапа.

/В това разклонение Мари се връща в орбиталния град. Играта продължава по основната сюжетна линия на модула „Игра на сенки” с възможност да продължи в „Преден пост”. Входът към модула „Отмъщение” е затворен./

КРАЙ.
38.

Пиратски кораб „Фриорайт”. Курс към астероидния пояс..

С цената на огромно претоварване, почти на границата на възможностите си, крайцерът коригира курсът си към сближаване с „Фриорайт”.

Капитанът на корсарите управява корабът си ръчно. Целта му е с непредсказуеми маневри да заблуди тактическите компютри на противника. В края на краищата успява. След последните корекции на курса „Свен IV” отново ги е изпреварил, като този път отклонението му е още по-голямо. Тежкият крайцер няма как да промени посоката си преди „Фриорайт” да излезе от обсега на следящите му системи.

Целият екипаж и двамата „пътници” са в навигационната. Настанени и опаковани в противоударните кресла. За всеки случай - според думите на Бьомберг.

- Отървахме се - обажда се някой - Поздравления капитане!

Удар! Серия алармени сигнали се включват в навигационната на „Фриорайт”. Корабът започва да се отклонява от курса.

- Обстрелват ни - вика Бромберг – Не се сдържа тоя гадняр! Внимание! Ларсен, Нилс… двигателите…

Капитанът на „Свен IV” е изчакал до последния възможен момент, после отчаян, че ще изпусне корсарите е стрелял само по данните на тактическия компютър. Труден изстреля с малки шансове за успех. Капитанът на крайцера предпочита да пропусне целта отколкото да взриви сенатора. Този път късмета е на негова страна.

Изстрелът поврежда основните двигатели на „Фриорайт”. Корабът е неуправляем. Корсарите са принудени да го напуснат и да бягат с транспортните совалки. Вилебергер, заедно с Мари и двама пирати, които са решили, че им стига, остават на повредения кораб в очакване крайцерът да ги прибере. Мари се връща при Перон в основната линия на модула „Игра на сенки”.

Астероиден пояс. Кораб на корсарите „Фриорайт”. „Работилница” на Ларсен. Два часа след полунощ по условното корабно време.

Корабът е тъмен и притихнал. Коридорите са осветени единствено от „нощните” аварийни светлини. На борда са само Мари и Ларсен. Помощник капитанът спи в малката си каюта - привилегия на „офицерския” му чин. Мари, която би трябвало да дежури, предпазливо се промъква в „работилницата”. Уж повреденият кибер-мозък сияе като „коледно дърво”.

- А-а-а, значи реши да се разкриеш - доволно шепне Мари - Знаех си, че не си повреден и не си никакъв тъп ескаватор. Какво... о-о-о...

Над мозъка се е появил Зеления Дракон, по-истински и по-великолепен от най-смелите й представи. Величествен. Огромен. Голямата му глава се навежда към нея. Едно немигащо жълто око приковава погледа й.

- Колко си красив, миличък. Откъде се взе? Толкова съм щастлива.

Главата на дракона бавно се залюлява. Плавна дъга наляво... после обратно. Очите му фиксират Мари. Неусетно тя започва да повтаря движенията му.

- Искаш да танцуваме - смее се тихо.

Драконът отговаря с ниско, почти инфразвуково ръмжене. Раздвоеният език се стрелва и леко я побутва.

- Какво... о, ама разбира се... почакай секунда, миличък - Мари сръчно се освобождава от дрехите си и ги подритва настрани - Готова съм! Да танцуваме.

Погалва дракона и вдига ръце. Металните стени изчезват. Мари и дракона са на тясна, огряна от луната площадка. Високо в планините. Лек ветрец гали тялото й. От някъде се чува тиха ритмична музика. Татуировките на Мари блестят като полирано сребро. Музиката се засилва и ускорява. Мари откликва с плавни движения, преминаващи в забързан насечен ритъм. Танцува унесено около дракона. Огненият му дъх я обгръща. Музиката гърми. Мари е като бурен планински поток... като лист понесен от вятъра... Приближава се. Прегръща огромната драконова глава. Целува ноздрите й. Гонг!

Всичко изведнъж свършва. Скалната площадка изчезва. Насред работилницата Мари се е притиснала до сияещото кълбо на мозъка. Диша учестено. Трепери. Постепенно се успокоява. Отдръпва се. Очите й светят, жълти като драконовите. Мозъкът проблясва за последен път, после потъмнява.

- „Какво...” - вслушва се в някакъв беззвучен глас Мари.- „Щом така искаш...” - Вдига парче от стоманена тръба и систематично разбива всичко.

- Какво правиш тук - разбуден от шума Ларсен най-после се е появил. – Добре ли си?

- Съвсем съм си добре - студено отвръща тя без да го погледне - Ще трябва да се върна при Перон. - Обръща се към Ларсен. Очите и загасват и връщат нормалния си цвят.

- Какво ти е? - не се успокоява онзи. - Изглеждаш странно. Защо разби мозъка?

- Тоя боклук... никакъв мозък не е... дразнеше ме... Ларс, миличък, много съм изморена, хайде остави ме да поспя. - Обръща му гръб и се помъква към изхода.

Помощник капитанът гледа слисан подире й. - „Какво я прихвана пак”?

Ако Перон беше тук сигурно щеше да му каже какво става и да се намеси... или само да наблюдава... кой може да знае. Така или иначе него го няма, а Мари вече не е същия човек... завинаги... може би.

/Тук слагаме край на разклонението „Корсари”. Мари се връща в орбиталния град за да участва в Шампионата. Читателят може да приеме, че е достигнал до „успешен” край. Кодовете КИБЕР и ШАМПИОН (ако го има) остават в дневника. Всички други се заличават.

Играта продължава в модула „Игра на сенки” и веднага след това в „Отмъщение”./

КРАЙ.
40.

Система Тархлейм. Планета Рикебийон. Транспортна совалка на „Фриорайт”. 54 дена след бягството от крайцера.

Совалката не е кораб за дълги разстояния. Малкият екипаж е проспал полета затворен в аварийните кресла. Автопилотът благополучно ги е докарал до Рикебийон, единствената населената планета в системата, изразходил е цялото гориво и неспособен да се справи с кацането е събудил човека в пилотското кресло.

Рикебийон! Огромният мегаполис се е разпрострял по цял един континент. Градът и планетата носят едно и също име. Дори от височината на орбитата могат да се различат гигантски, ярко осветени сгради-кули. Сензорите на совалката отчитат оживен въздушен трафик на няколко нива. Гледан от космоса Рикебийон изглежда напълно достоен за името си - „Богатия град”. Единствено две тъмни, начупени ивици, приличащи на грозни цепнатини, нарушават цялото това великолепие.

Креслото на Мари се отваря. Режимът на хибернация е прекратен. Тя повдига глава и сънено се оглежда. Пред пилотския пулт седи Ларсен. Останалите още спят. Мари се промъква напред и се настанява на мястото на втория пилот.

- Къде сме? - оглежда екраните. - Гладна съм.

- Вземи - Ларсен й подава някаква жилава пръчка. - Приближаваме Рикебийон... всъщност падаме.

- Какво е това? - невъзмутимо захапва пръчката Мари. - Прилича на кучешка храна. Не можем да паднем, моето момче, градът е защитен с емитери на Демпфер.

- Над карантинна зона сме. След няколко минути ще се врежем в атмосферата. Събери всички аварийни пакети. Опаковай ги в нещо и ги сложи в твоето кресло. Ти се по-малка, ще се събереш.

- Оле-ле... мале! Не можеш ли да се отклониш? Ще се разбием.

- Няма гориво. Останало е колкото да убия скоростта в последния момент. Надявам се да стигне. Хайде побързай, не знам на какво ще попаднем долу.

- Ами останалите - пита Мари докато сръчно събира разни кутийки. - В какво да ги опаковам... тук няма нищо... дай си ризата.

- Няма време за останалите! И така ще оцелеят. Сядай и затвори креслото. Веднага!

Совалката навлиза с голяма скорост в атмосферата на планетата. Защитния екран се включва и след няколко мига изчезва пометен от вихрите. Малкото корабче вибрира и се тресе. Огън обвива стените му. Ларсен се бори с лостовете за управление. Аеродинамичните спирачки се отварят. Скоростта започва да намалява.

Совалката пробива облаците. Спирачните двигатели изригват огнен поток. Лявото крило не издържа и отлита настрани. Корабът се премята няколко пъти и се забива в повърхността. С едно последно усилие корсарят успява да го изравни миг преди удара. Совалката изорава дълга бразда и спира.

Ларсен избива с няколко ритника страничния люк, отваря креслото на Мари и я издърпва от кораба. Все още в съзнание тя стиска здраво увитите в ризата му аварийни пакети.

- Пусни ме! - вика високо - Мога сама. Спри се де! Няма да се взриви!

Мегаполис Рикебийон. Пет часа след катастрофата. Нощ.

- Не мога повече - тръшва се на земята Мари - Да си починем малко, моля те.

- Добре, но само няколко минути. Много сме открити тук.

- Интересно - оглежда се Мари. - Не трябваше ли да сме в града?

Във всички посоки, от хоризонт до хоризонт се издигат безкрайни редици ниски, назъбени хълмове. Тук там неясните очертания на порутени сгради нарушават монотонния пейзаж. Далеч отвъд хълмовете силуетите на две масивни кули се открояват на фона на тъмното небе. Наистина не прилича на град.

- Легни! - дръпва я назад Ларсен. - Тихо!

От някаква дупка са изпълзели десетина увити в дрипи типове, въоръжени с груби самоделни оръжия.

- Що щем тук, Дюки? - Обажда се единият - Нещо гърми, святка и пада... мен к’во ме засяга, а.

- Гапът рече да видим к’во е... те т’ва те засяга... трай и си отваряй зъркелите. Бъкано е с мутита.

- Мож’ да е кола на некой баровец, а Дюки... мож’ да има пиячка... или оръжие... ша ма изкефи един лазер като на гапа.

- Баровците не летят тук, тъпако! Т’ва пристигна отгоре... некой от космическите ще да е...

- Тишина, гниди такива - смъмря ги водачът им - Насам.

Групичката се подрежда в неравна, разпокъсана колона и предпазливо се потътря напред. Когато последния се изравнява с Ларсен той тихо подсвирва. Оня спира и подозрително се оглежда.

- Ей, Дюки... - прошепва дрезгаво Ларсен. – Гле’й к’во имам.

- Сельо, ти ли си бе, тъпак такъв. Къде се вреш в тъмното. К’во си намерил? Делим на равно... иначе щ’а издам.

Ларсен незабелязано се е промъкнал до него и изведнъж се извисява над прегърбената парцалива фигура.

- Мутант... стой назад, мутант! Имам скрол. Само почакай... ето...

- Не съм заинтересован - промърморва Ларсен и го перва по главата. Оня се свлича на земята.

- Защо го удари? - приближава се Мари.

- Трябва ни информация. Искам да знам къде сме.

- Е, тоя скоро няма да проговори - подритва тя тялото. - Не си знаеш силата, скъпи - добавя саркастично.

- Ей Дюки, гнидо такава, г’де си бе? Ша ти извадя зъркелите да зна’йш! -Заканва се някой от тъмното.

Дрипльовците се връщат подредени в крива верига. Ларсен дръпва Мари назад и двамата предпазливо отстъпват в тъмното.

- Кой сте вие по дяволите - пита някой зад тях. - Защо се разправяте с тия дегенерати? Вие ли се разбихте днес... да вие сте... насам.

- Кой си ти? Не те виждам.

- Направи пет крачки вдясно. Има един ров. Вървете по него. Ще ви намеря. Сега трябва да се отървем от тия.

* * *

Един час по-късно.

Мари и Ларсен са в някаква приличаща на бункер сграда. Вероятно пристройка към бивш склад. Стаята е учудващо чиста и уютна. Осветена е от мъждивата светлина на две саморъчно направени свещи. Обзавеждането е повече от бедно. Метално легло, разкривена маса и няколко сандъка подредени край стените. На един от тях седи новият им познат. Слаб мъж на неопределена възраст, увит в грубо расо с отметната назад качулка. Представил се е като „Отец Нелсон - пастир на изгубени души”.

Отецът с добродушна насмешка изслушва объркания разказ на Ларсен за катастрофирал минен транспорт. Той Лари бил пилот... а-а-а... Мария е... ъ-ъ-ъ... младши бюрократ в минната компания наела транспорта.

Като всеки неопитен лъжец Ларсен непрекъснато се оплита в историята. Измисля едно след друго все по-нелепи обяснения, обърква се и накрая млъква смутен.

- Трябва повече да тренираш, младежо. Ако искаш да ти повярват разправяй прости истории. Щом си решил да криеш самоличността си, просто не казвай нищо... обаче аз познавам нея - кимва към Мари. - „Зеления Дракон” нали така. Аз съм на ваша страна, опитайте да ми се доверите.

Мари с досада извърта очи към небето. Тоя появил се кой знае от къде подозрителен тип иска да му се доверят. Смешник!

- Добре, де... дай да започнем отначало - казва тя. - Най-напред къде сме?

- Северозападна карантинна зона. Почти в средата... най-лошата част. Района просто гъмжи от мутанти и други още по-отвратителни неща.

- Неща?

- А тези дето ги срещнахме? И какъв е тоя гап, който ги командваше?

- Тия са дегенерати. Генетично увредени хора... заради карантината е.

- Аз пък съм чувал, че карантинните зони са за да ограничават точно такива... ъ-ъ-ъ... дефектни... - обажда се Ларсен.

- Така разправят... ама истината е друга. И не ги наричай „дефектни”. Те са само едни нещастни хора, изоставени от обществото.

- А гапа... или каквото беше там... той какъв е?

- Граждани за Активно Присъединяване - съкратено ГАП. Тия се имат за „нормални”... истински гадове. Разни изпаднали отрепки, престъпници... кланове някакви измислили... Въртят се по периферията на Зоната и около транспортните възли. Уж се борят за прочистване и присъединяване към мегаполиса.

- Вече двадесет и пет години съм тук и става все по-зле - започва да разправя - Когато наложиха карантината прекъснаха енергоподаването, водата и снабдителните линии. Обаче не всички. Главните транспортни връзки още действат. Работи фабрика за преработка на отпадъци. Няколко протеинови синтезатора. Автоматична поддръжка - нали разбирате.

Още в началото ГАПовете унищожиха защитните системи и превзеха фабриките. Хранят дегенератите с част от продукцията и използват тия нещастници да плячкосват изоставените сгради. Продават заграбеното по периферията. Добре са се уредили... а все разправят, че се борят за „чистота и присъединяване”. Мутантите пък си хапват дегенерати... или каквото докопат - така си живеем. Ами, това е... най-общо казано. Пък и историята на Зоната едва ли ви интересува, така че питайте. Сигурно имате много въпроси.

- За сега само един. Къде са сградите?

- Сградите ли? Какви сгради... о-о-о... разбрах. Мислех, че знаете къде сте се приземили. Не? Колко странно! А аз все се чудих защо сте се насочили точно насам.

- Стига си извъртал!

- Ами това тук е бунище... така да се каже... отдолу е подземната фабриката за преработване на отпадъци. Не работи както трябва и боклуците се трупат лека полека. Преди карантината точно на това място имаше колектор на канализационната система. Извадихте късмет, че вече не се използва... ужасна смрад беше. Какво смятате да правите?

- Първо трябва да се върнем при совалката и да освободим останалите - веднага отговаря Ларсен. - Никога не изоставям приятелите си!

- След толкова време... те едва ли...

- Те за запечатени в противоударни кресла със собствено захранване. Могат да изкарат още един месец там. Тия дегенерати нали нямат лазер или плазмени горелки?

- Не разбира се.

- Тогава мисля, че няма да отворят креслата. Дори и да греша, аз трябва да ида... искам да съм сигурен!

- Добре, ще ги намерим, по-спокойно. После какво?

Мари и Ларсен нямат намерение да прекарат остатъка от живота си в „грижа за изгубените души” - предложение на отец Нелсон - предпочитат колкото може по-бързо да се доберат до границата на карантинната зона.

- Ваша работа... приблизително 150 - 200 километра в която и да е посока - е единствения коментар на отеца - Не можете да тръгнете така. Ще ви донеса някои полезни неща. Чакайте тук.

- Само не ги взимай от боклука - вика подире му Мари. - Пфу! Сами се изхвърлихме на бунището, дявол го взел! Спи ми се... Ларс, миличък, искаш ли ти да пазиш първи.

След още десет часа.

Странният отец е довлякъл куп вехтории. Дрехи, някакви оръжия, раници с провизии и полезна (според него) екипировка. По някакви странни съображение е решил да ги придружи - поне донякъде.

Мари любопитно разравя и разглежда донесеното.

- Откъде го намери всичко това? Нали не е изровено от бунището.

- Не разбира се. Имам си мои... ъ-ъ-ъ... контакти така да се каже.

- Какво има тук? - Подушва тя съдържанието на една от кутиите. - Гхъ-ъ-ъх... отвратително!

- Протеинова паста - обажда се Ларсен. - Дай да опитам. Не е зле... прилича на пастет.

- Гадост! Няма да го ям!

- Твоя работа... предполагам, че друго няма да се намери. Тъкмо за нас ще остане повече.

- Глупости... тия парцали за какво са ни?

- Трябва да изглеждаме като местните. Не можем да се разхождаме облечени така както сме сега.

- Аха... ясно... чакай да видя. Това ще ти подхожда - набързо решава тя. – Не се мотай! Дай да видим как ще ти стои.

Малко по-късно Ларсен със съвсем объркан вид стои и гледа неразбиращо превиващата се от смях Мари. Отец Нелсон ги наблюдава развеселен, но и той не схваща какво толкова смешно има. Бившият корсар е облечен с панталон от груб плат, широка избеляла тениска и късо яке от материя наподобяваща кожа, обсипана с проблясващи метални украшения. Краката му са обути в тежки, високи обувки. (За по-кратко – прилича на малко позападнал рокер).

- Хайде престани - не издържа накрая. - Преиграваш!

- Какви ги разправяш - хълца от смях Мари - Извинявай, миличък, ама ми заприлича на викинг. Все едно си психо-боец на Олаф „Желязната глава”. Само една рошава брада ти трябва... и една голяма ръждива секира... ъ-ъ-ъ... ще му намериш ли една брадва, отче.

- Може да го уредим - подсмива се оня - Знаеш ли Ларсен, има нещо вярно в думите й.

- Какво е това „викинг” по дяволите!

Мари застава срещу него, съсредоточава се и до Ларсен се изправя висок, широкоплещест войн с дълга рошава брада. Донякъде прилича на корсаря, но е по-груб и доста по-мърляв. В ръцете на война се появява ръждива бойна секира. Илюзията хвърля кръвнишки поглед към Ларсен и изръмжава:

- Аз викинг... имаш нещо против? Искаш бие?

- Въобще не изглежда като мен. Хайде престани.

- Да и облеклото не е исторически вярно - намесва се отецът. - Ето така...

Сега „викингът” е облечен с лошо скроени кожени дрехи, якето е заменено от къс кожух с козината навън, на главата му се мъдри груб железен шлем. Разнася се остра миризма на зле ощавена кожа, немито тяло и... бира.

- Ти си Играч! - вика възбудено Мари - Страхотно! Кой си? Никога нямаше да се сетя за миризмата!

- Едно време бях Играч... отдавна. Да не се разсейваме повече. - Илюзията изчезва. - Поиграхме си. Ти обаче не може да се разхождаш така. Ще предизвикваш прекален интерес. Да те нагласим като момче. Става ли?

- Ох... добре - не изглежда убедена Мари - В твоя „бутик” май няма голям избор, но ще опитам. Пфу, боклуци! Що за мода сте имали тук. Я се обърнете за малко.

- Е, как е - пита след десетина минути.

Двамата мъже се споглеждат.

- Ами-и-и... добре е - промърморва Ларсен. - Обаче...

- Какво де?

- Приличаш на момиче.

- Че аз съм момиче, бе! Забрави ли?

- Косата - подсказва отецът. - Трябва да я отрежеш.

- В никакъв случай! Какви ги разправяш! Ларс, кажи му... не искам!

... /Тук вече трябва да сложим край на играта. Този дълъг епизод е встъпление към сюжетната линия „Карантинна зона”. Тя от своя страна е компенсация за читателите ” изпуснали” линиите КИБЕР или ВИРУС.

От решенията на Мари: да се подстриже или не... какво ще облече... и колко добре ще успее да се преструва на „момче” зависи планът, който ще изберат тримата, пътя по-който ще поемат и цялата редица от приключения./

... читателят трябва да заличи всички кодове освен ТАКТИКА.

КРАЙ.
41.

Астероиден пояс. Кораб на корсарите „Фриорайт”. „Работилница” на Ларсен. Два часа след полунощ по условното корабно време.

Корабът е тъмен и притихнал. Коридорите са осветени единствено от „нощните” аварийни светлини. На борда са само Мари и Ларсен. Двамата седят в малката каюта на помощник капитана - дребна привилегия за „офицерския” му чин. Оставили са корабът да се пази сам.

- Мари, може би не бива... аз...

- Какво не бива - примигва насреща му тя. - Не ме ли харесваш вече? - прави няколко танцови стъпки из тясното помещение. - Мислиш ли, че съм грозна?

Приближава се до Ларсен и обвива ръце около врата му. Оглежда смутеното му лице и се разсмива.

- Хайде прегърни ме, голям глупчо. Няма да ме счупиш...

Тия двамата могат да се разберат и без намесата на читателя. Нека за момент ги оставим и да се разходим из пустия кораб.

Карго помещение приспособено за работилница

„Повредения” кибер-мозък сияе като коледна елха. Прикачения към него кабел леко потръпва. Започва да се движи. Единият му край се измъква от куплунга и пипнешком намира друг захвърлен наблизо кабел. Искра. Ново движение. Още кабели. Движенията стават все по-уверени. Дългото пипало придърпва разни разхвърляни детайли и ги свързва в непонятен механизъм. Закачва се към него. Още светлини. Тихо жужене. Странната конструкция започва леко да дими. Не е това!

Пипалото се освобождава. Издига се като глава на змия и бавно се върти. Открива таблото на интеркома и се впива в него. Това е! Импулс!

Навигационна зала. Всички дисплеи светят ярко. Екраните показват огромен обмен на данни. Корабът леко се тресе. В бърза последователност се включват и изключват разни системи. Двигатели... Оръжия... Поддръжка на вътрешната среда... Хипердвигател. Това е! Импулс!

Миг по късно всичко се връща в първоначалното си положение. Все едно нищо не е било.

* * *

- Какво беше това? – ослушва се Ларсен. – Усети ли го?

- Аха, все едно някой ритна кораба. Метеор?

- Не, едва ли... не и в пръстена. Отивам да проверя. Стой тук.

- Ще има да вземеш! Идвам с теб.

Двамата претърсват целия кораб без да открият нещо подозрително. Едва накрая се сещат да погледнат в работилницата. Мозъкът и цялата купчина детайли около него димят покрити с пяна.

- Тоя боклук се е запалил. Виж противопожарната система се е задействала. Това трябва да е било - протяга се Мари - Зарежи го. Киберчистачът ще се справи.

- Може би... чудя се защо компютърът не вдигна тревога.

- На кой му пука. Студено ми е, Ларс.

- Добре, утре ще разберем.

... (запиши код: ВИРУС)

/Тук слагаме край на разклонението „Корсари”. Мари може да се върне в орбиталния град за да участва в Шампионата или да остане с новите си приятели. Читателят може да приеме, че е достигнал до „успешен” край. Кодовете ВИРУС и ШАМПИОН (ако го има) остават в дневника. Всички други се заличават. Играта продължава в модула „Игра на сенки” или преминава в „Преден пост”./

КРАЙ.
42.

Пиратски кораб „Фриорайт”. Равновесна точка „Лагранж две” на Мьолбрехт и Смооми.

Крайцерът е увеличил скоростта си дотолкова, че всеки момент ще напусне орбитата на малката луна. Поради много по-голямата му маса, инерционните сили са го извели в положение, което поставя малкия „Фриорайт” между него и Смооми. В момента „Свен IV” използва цялата огромна мощност на главните си двигатели за да „снижи” орбитата си и да притисне пиратите.

Стратегията на Бьомберг е да води кораба по дълга изтеглена орбита, с връх равновесната точка. За разлика от „Свен IV”, „Фриорайт” се стреми максимално да увеличи скоростта си. Ако продължи така гравитационното поле на сателита ще го завърти и като го ускори допълнително ще го изстреля по хипербола пресичаща астероидния пояс.

В момента двата кораба са в почти успоредни курсове. Разминават се с много висока относителна скорост След няколко минути Смооми ще остане между тях и всичко свършва. Тежкият „Свен” няма как да промени посоката си преди „Фриорайт” да излезе от обсега на следящите му системи.

Целият екипаж и двамата „пътници” са в навигационната. Настанени и опаковани в противоударните кресла. За всеки случай - според думите на Бьомберг.

От напрежение Мари почти е спряла да диша. Корабът вече завива и натоварването непрекъснато расте.

- Три секунди и сме на хиперболична - съобщава капитана - Честито на всички. Още малко и Смооми ше ни скрие. Дали да не ги поздравим тия…

Удар! Серия алармени сигнали се включват в навигационната на „Фриорайт”. Корабът започва да се отклонява от курса.

- Обстрелват ни - вика Бромберг – Тоя тъпак! Внимание! Ларсен, Нилс… двигателите…

Капитанът на „Свен IV” е изчакал до последния възможен момент, после отчаян, че ще изпусне корсарите е стрелял само по данните на тактическия компютър. Труден изстреля с малки шансове за успех. Капитанът на крайцера предпочита да пропусне целта отколкото да взриви сенатора. Този път късмета е на негова страна.

Изстрелът поврежда основните двигатели на „Фриорайт”. Скоростта му не е достатъчна и той влиза в орбира около Смооми. Вярно по различна траектория от крайцера, но и без особена възможност да маневрира. Няма къде да избяга. Двата кораба се разминават. Въпрос на време е „Свен IV” да изравни скоростта си с корсарите и да ги плени.

Тук слагаме край на приключението. След като Мари и Ларсен се споразумяват кой, на кого и какво е обещавал, се връщат в работилницата и разглобяват напълно дефектния „мозък”.