М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
Главата на Том лекичко се повдигаше и отпускаше в такт с дишането на Изабел. – Чуваш ли нещо? Говорите ли си вече? – попита тя. – Да, казва да отнеса майка му в леглото, преди нощта да е застудяла. Той вдигна съпругата си на ръце и без усилие я понесе към къщата, докато откъм фара хорът възвестяваше: "Защото за нас се роди младенец". Изабел изгаряше от гордост и нетърпение да съобщи на майка си новината за очакваното раждане. – О, иска ми се да можех... знам ли, да преплувам до брега или нещо подобно, просто за да им кажа. Това очакване на кораба ме съсипва! – Тя целуна Том и попита: – Ще пишеш ли на баща си? На брат си? Том стана и се зае да бърше измитите чинии. – Излишно е – каза той и замълча. Изражението му – обезпокоено, но не и сърдито – подсказа на Изабел да не настоява. Тя леко дръпна кърпата от ръката му и каза: – Дай, аз ще довърша. Ти си имаш предостатъчно грижи. Том я докосна по рамото. – Ще поработя още малко по стола ти – каза той, опита се да се усмихне и излезе от кухнята. В бараката той погледна частите от люлеещия се стол, който се канеше да направи за Изабел. Бе се опитал да си припомни онзи, в който го люлееше майка му, докато му разказваше приказки. Тялото му помнеше усещането за нейната прегръдка – нещо загубено от десетилетия. Питаше се дали след десетки години детето им ще има спомен за докосването на Изабел. Колко загадъчно нещо е майчинството, колко смела трябва да бъде една жена, за да се впусне в това, помисли си той, размишлявайки за житейския път на собствената си майка. Но Изабел изглеждаше непоколебима. "Такава е природата, Том. От какво има да се страхувам?" Когато най-сетне издири майка си, той беше на двайсет и една година и скоро щеше да получи диплома за инженер. Най-накрая нямаше да зависи от никого. Адресът, който му даде частният детектив, се оказа пансион в квартала "Дарлингхърст". Когато застана пред вратата, стомахът му се сви от надежда и ужас и изведнъж отново се почувства осемгодишен. Дочу как звуците на чуждото отчаяние се промъкват под вратите покрай тесния дървен коридор – мъжки ридания от съседната стая и женски крясък: "Това не може да продължава!", съпроводен от бебешки плач; някъде по-нататък яростно се тресеше легло, навярно жената в него си изкарваше пари за наема. Том пак провери какво бе надраскал с молив върху листчето. Да, това беше номерът на стаята. Той отново изрови от паметта си звука на нежната приспивна песен: "Нани-на, мой малък Томас. Имаш раничка, но бърже мама ще ти я превърже". Почукването остана без отговор и той опита отново. Накрая колебливо натисна дръжката и вратата се отвори без съпротива. Познатият аромат лъхна насреща му, но само след част от секундата той осъзна, че е примесен с дъх на евтин алкохол и цигари. В сумрака зърна разхвърляно легло и стар фотьойл в кафеникави тонове. Прозорецът беше пукнат, а самотната роза във вазата – отдавна изсъхнала. – Ели Шербърн ли търсите? Гласът принадлежеше на жилав оплешивяващ мъж, който се бе появил на вратата зад него. Беше толкова странно да чуе собствената си фамилия. И "Ели"... никога не си я бе представял като "Ели". – Точно така, госпожа Шербърн. Кога ще се върне? Мъжът изсумтя. – Няма да се върне. За съжаление ми дължи наем за цял месец. Реалността се оказваше съвсем погрешна. Том не можеше да я съчетае с представата си за срещата, за която бе мечтал години наред. Пулсът му се ускори. – Имате ли новия ѝ адрес? – Там, където отиде, няма адреси. Умря преди три седмици. Тъкмо идвах да изнеса последните ѝ вещи. От всички възможни сцени, които Том си беше представял, нито една не завършваше по такъв начин. Той стоеше като вкаменен. – Ще влизате ли? Или излизате? – кисело попита мъжът. Том се поколеба, после отвори портфейла си и извади пет лири. – За наема – тихо каза той и тръгна по коридора, борейки се да удържи сълзите. Нишката на надеждата, която тъй дълго бе съхранявал, внезапно се скъса – на една затънтена уличка в Сидни, докато светът се олюляваше на ръба на войната. След един месец той постъпи в армията, като посочи за свой най-близък роднина майка си с адреса на пансиона. В наборната комисия не държаха особено на тези подробности. Том плъзна ръце по парчето дърво, което бе изгладил с шкурка, и се опита да си представи какво би могъл да разкаже в писмо до майка си днес, ако беше жива – как да ѝ съобщи новината за бебето. Той взе рулетката и се наведе над следващото парче дърво. *** – Зебеди. Изабел гледаше Том с напълно безизразно лице, само ъгълчето на устните ѝ потрепваше едва забележимо. – Какво? – попита Том и застина, както разтриваше крака ѝ. – Зебеди – повтори тя и пак заби нос в книгата, тъй че той не успя да я погледне в очите. – Не говориш сериозно. Що за име е това? Тя се нацупи обидено. – На брата на баба ми. Зебеди Занзибар Грейсмарк. Том я изгледа слисано, а тя продължи: – На смъртния одър на баба обещах, че ако някога имам син, ще го кръстя на брат ѝ. Думата ми на две не става. – Мислех си за нещо малко по-нормално. – Значи наричаш брата на баба ми ненормален? Изабел не се удържа и избухна в смях. – Върза се! Хвана се на въдицата! – Малка хитруша! Ще съжаляваш затова! – Не, спри! Стига! – Никаква милост – възкликна той, докато я гъделичкаше по корема и шията. – Предавам се! – Късно е вече! Двамата лежаха на тревата там, където започваше Корабокрушенският плаж. Беше късен следобед и жълтият пясък сияеше в меката светлина. Изведнъж Том спря. – Какво има? – попита Изабел, надничайки изпод провисналите пред лицето ѝ кичури. Той отметна косата от очите ѝ, после я погледна мълчаливо. Тя сложи ръка на бузата му. – Том? – Понякога не мога да повярвам. Преди три месеца бяхме само ти и аз, а сега има още един живот – просто се появи от нищото, като... – Като бебе. – Да, като бебе, но има и нещо повече, Из. Когато седях горе при фенера, преди да пристигнеш, често си мислех какво представлява животът. В сравнение със смъртта, искам да кажа... – Той замълча. – Ето че и аз взех да говоря глупости. По-добре да млъкна. Изабел сложи ръка под брадичката му. – Ти никога не говориш за тия неща, Том. Разкажи ми. – Не мога да го опиша с думи. Откъде идва животът? – Има ли значение? – Има ли значение? – отвърна той. – Това е загадка, която ние не разбираме. – Понякога искам да има отговор. Това мога да ти кажа. Виждал съм как човек изпуска сетния си дъх и ми се е искало да го попитам: "Къде отиде? Само преди секунди беше тук, до мен, а сега няколко парченца метал пробиха дупки в кожата ти, защото удрят ужасно силно, и изведнъж ти си някъде другаде. Как е възможно това?". Изабел прегърна коленете си с една ръка, а с другата докосна тревата до себе си. – Мислиш ли, че хората помнят този живот, когато си отиват? Мислиш ли, че в рая баба и дядо пак са заедно? – Знам ли... – промърмори Том. С внезапна припряност тя попита: – Когато умрем, Том, Бог няма да ни раздели, нали? Ще позволи да сме заедно. Том я прегърна. – Гледай какво направих. Трябваше да си държа глупавия език зад зъбите. Хайде, стига. Бяхме почнали да подбираме имена. А аз просто се опитах да спася клетото бебе от съдбата да живее под името Зебеди Занзибар. Докъде стигнахме с момичешките имена? – Алис, Амилия, Анабел, Ариадна... Том повдигна вежди. – Хайде пак... Ариадна! Не ѝ ли стига, че ще живее във фар? Да не я товарим и с име, заради което ще ѝ се присмиват. – Остават още само двеста страници – каза Изабел с усмивка. – Ами тогава да не се помайваме. Същата вечер, докато гледаше океана, застанал на металната тераса, Том се върна на въпроса. Къде беше досега душата на бебето? Къде щеше да отиде? Къде бяха душите на мъжете, които се смееха, козируваха и газеха през калта заедно с него? Ето го него – жив и здрав, с красива съпруга и още една душа, решила да се присъедини към тях. В най-далечното кътче на света изневиделица идваше бебе. Толкова дълго бе живял под сянката на смъртта, че му се струваше невъзможно животът да застане на негова страна. Той се върна в залата на фенера и отново погледна снимката на Изабел, която висеше на стената. Каква загадка се криеше във всичко това. Каква загадка... Другият подарък на Том от последната доставка бе книгата "Наръчник на австралийската майка за успешно отглеждане на деца" от доктор Самюъл Б. Грифитс. Изабел я четеше във всеки свободен момент. Тя обсипваше Том с информация: – Знаеш ли, че капачките на коленете на бебето не са от кост? Или: – Според теб на колко месеца бебетата могат да приемат храна от лъжичка? – Нямам представа, Из. – Хайде, познай! – Е, откъде да знам? – Не си забавен – оплака се тя и пак се потопи в книгата да търси поредния факт. След няколко седмици страниците бяха омачкани и покрити със зелени петна от дните, прекарани вън на тревата. – Ти чакаш бебе, а не изпит. – Просто искам да върша нещата правилно. Няма как да отскоча до вкъщи да питам мама, нали? – О, прекрасна моя Изи – разсмя се Том. – Какво? Какво смешно има? – Нищо. Съвсем нищо. Не искам да се променяш ни най-малко. Тя се усмихна и го целуна. – Ще бъдеш прекрасен баща, знам го. В очите ѝ се мярна въпрос. – Какво? – подкани я Том. – Нищо. – Не, наистина, какво? – Твоят баща. Защо никога не говориш за него? – Не се обичаме много. – Но какъв е? Том се замисли. Как би могъл да го опише? Как да обясни погледа в очите му, невидимата пропаст, която винаги го заобикаляше, така че той никога нямаше истинска връзка с околните? – Той винаги се смяташе за прав. Независимо за какво ставаше дума. Знаеше правилата и се придържаше към тях, та ако ще светът да се провали. Том се замисли за изправената висока фигура, хвърляща сянка над детството му. Корава и студена като надгробен камък. – Строг ли беше? Том се засмя горчиво. – Строг е безкрайно меко казано. – Той докосна с ръка брадата си и се замисли. – Може би просто искаше да бъде уверен, че синовете му няма да са бунтари. Биеше ни с колана за всичко. Или по-точно биеше мен за всичко. Сесил вечно ме портеше и повечето пъти му се разминаваше. – Пак се засмя. – Знаеш ли обаче, така по-лесно приех армейската дисциплина. Човек никога не знае за какво ще е благодарен. – Лицето му стана сериозно. – А и сигурно ми беше по-лесно да бъда там, като знаех, че никой няма да се съкруши, ако получат телеграма, че съм загинал. – О, Том! Недей да говориш така! Той притисна главата ѝ към гърдите си и мълчаливо я погали по косата. Понякога океанът не е океан. Не е син, дори не е вода, а някакъв буен взрив от енергия и заплаха – свирепост в мащаби, достъпни само за боговете. Той се нахвърля върху острова, изпращайки струи пяна чак над върха на фара, и отхапва парчета от канарите. А звукът му е рев на звяр, чиято ярост не знае граници. В такива нощи фарът е най-необходим. През най-страшните бури Том остава в него по цяла нощ, ако е необходимо, топли се с керосиновата горелка и си налива сладък чай от термоса. Мисли си за нещастниците на корабите и благодари на Бог, че е в безопасност. Наблюдава за сигнални ракети и държи лодката в готовност, макар че от нея едва ли би имало полза в подобно вълнение. През тази майска нощ Том седеше с молив и бележник в ръка, събирайки числа. Годишната му заплата беше триста двайсет и седем лири. Колко струваше чифт детски обувки? Ралф казваше, че омаляват за нула време. После дрехите. И учебниците. Разбира се, ако останеха на океанските фарове, Изабел щеше да преподава на децата у дома. Но в нощи като тази той се питаше дали е справедливо да налага подобен живот на някого, камо ли на дете. При тази мисъл обаче си спомняше думите на Джак Тросъл, един от пазачите по Източното крайбрежие. – Няма по-хубав живот за децата на този свят, кълна се – бе казал той на Том. – Моите, и шестте, пращят от здраве. Не спират да измислят игри и пакости: изследват пещери, ритат топка. Същински първопроходци. А жената има грижата да си учат уроците. От мен да го знаеш – да отглеждаш деца на остров с фар е от лесно по-лесно! Том се върна към сметките: как да спести малко повече, как да е сигурен, че ще има достатъчно пари за дрехи, за лекари и Бог знае за какво още. Идеята, че ще става баща, го вълнуваше и тревожеше. Докато се връщаше в мислите към спомените за баща си, бурята тътнеше около фара, заглушавайки всеки друг звук в нощта. Заглуши и виковете на Изабел за помощ. 9. – Да ти донеса ли чаша чай? – попита смутено Том. Той беше практичен човек: ако му връчеха сложен технически прибор, умееше да го поддържа; ако имаше нещо счупено, можеше да го поправи с мисъл и сръчност. Но изправен пред сломената си съпруга, Том се чувстваше безполезен. Изабел не вдигна очи. Той опита отново. – Искаш ли нещо обезболяващо? В курсовете по първа помощ учеха пазачите да спасяват удавници, да лекуват хипотермия и слънчеви изгаряния, да дезинфекцират рани; запознаваха ги дори с принципите на ампутацията. За гинекология обаче изобщо не се споменаваше и същността на спонтанния аборт си оставаше загадка за Том. Бяха минали два дни от ужасната буря. Два дни след началото на спонтанния аборт. Изабел все още кървеше и все още отказваше на Том да прати сигнал за помощ. След като стоя на пост през цялата бурна нощ, той най-сетне се върна в къщата веднага щом изгаси фара преди зазоряване и тялото му умоляваше за сън. Но влизайки в спалнята, завари Изабел превита на две, а леглото напоено с кръв. Никога не бе виждал очите ѝ тъй безжизнени. – Ужасно съжалявам – бе казала тя. – Толкова съжалявам, Том. После я разтърси нова вълна от болка, тя изстена и притисна ръце към корема си в отчаян опит да спре страданието. Сега Изабел каза: – Каква полза от лекар? Бебето си отиде. – Тя залута поглед наоколо и промърмори: – Отчайваща съм, нали? Другите жени раждат, без да им мигне окото. – Престани, Изи. – Аз съм виновна, Том. Няма кой друг. – Това просто не е вярно, Из. – Той притисна главата ѝ към гърдите си и я целуна по косата. – Ще дойде друго. Един ден, когато си имаме пет деца да търчат наоколо и да ти се пречкат в краката, всички това ще ни се струва като лош сън. – Той придърпа шала около раменете ѝ. – Навън времето е чудесно. Ела да поседиш на верандата. Ще ти се отрази добре. Двамата седяха един до друг в плетените кресла, Изабел увита в синьо карирано одеяло, и гледаха как слънцето бавно пълзи по есенното небе. Изабел си спомняше колко я порази пустотата на това място, което ѝ заприлича на празно платно, когато пристигна тук; как постепенно започна да вижда повече неща в него като Том, да съзира едва забележимите промени. Облаците с тяхното лутане и прегрупиране из небето; формата на вълните, които се подчиняваха на вятъра и сезона, и можеха, ако знаеш как да ги разчетеш, да ти предскажат времето на следващия ден. Беше се запознала и с птиците, които се появяваха от време на време, противно на всички очаквания – долетели съвършено случайно, като семена, понесени от вятъра, или морски водорасли, изхвърлени на брега. Изабел погледна двата бора и изведнъж се разплака от тяхната самота. – Тук трябваше да има гора – каза внезапно тя. – Липсват ми дърветата, Том. Липсват ми листата им, миризмата им, шумоленето на безброй клони... О, Том, липсват ми животните, дори проклетите кенгура! Всичко ми липсва. – Знам, мила. – Ана теб? – Ти си единственото на този свят, което желая, Из, и си тук. Всичко останало ще се оправи. Просто му дай време. Колкото и да се стараеше Изабел, прахта покриваше всичко с фин кадифен воал – сватбената ѝ снимка, снимката на Хю и Алфи с униформи през онази седмица на 1916 г., когато постъпиха в армията – усмихнати, сякаш току-що са ги поканили на рожден ден. Не бяха от най-високите, но животът направо бликаше от тях и изглеждаха страхотно наперени с новите си кепета. Кутията за ръкоделие бе чиста, както се полага, но не и безупречно подредена като на майка ѝ. Игли и карфици пронизваха тапицираната бледозелена подплата, а частите от недовършената рокличка за кръщене лежаха разединени като парчета от счупен часовник. Малкият наниз перли, сватбен подарък от Том, лежеше в кутийката, която той бе изработил за нея. Единствените други вещи върху тоалетната масичка бяха нейната четка за коса и гребените от черупка на костенурка. Изабел бавно влезе в дневната и огледа прахта, пукнатината в мазилката близо до прозореца, ресните по ръба на тъмносиния килим. Огнището се нуждаеше от почистване, а подплатата на завесите бе започнала да се прокъсва от непрестанното влияние на лошото време. Самата мисъл за тия задачи ѝ отнемаше повече енергия, отколкото можеше да събере. Само преди няколко седмици тя бе тъй изпълнена с надежди и енергия. Сега стаята приличаше на ковчег и животът ѝ бе затворен в него. Тя отвори албума, който бе получила от майка си като прощален подарък. Вътре бяха подредени нейните детски снимки с името на фотографското студио "Гъчър", отпечатано на гърба на всеки портрет. Имаше сватбена снимка на родителите ѝ; друга изобразяваше дома им. Тя плъзна пръст по масата и го задържа върху дантелената покривчица, която баба ѝ бе изплела за своя чеиз. Пристъпи към пианото и го отвори. Ореховото дърво бе започнало да се напуква. Над клавиатурата имаше позлатен надпис "Ивстаф, Лондон". Изабел често си представяше как е пътувало до Австралия и какъв друг живот е можело да има – в някоя английска къща или училище, където да остарява под тежестта на несъвършени мелодии, свирени от малки тромави пръстчета, или може би дори на някоя сцена. И все пак по волята на най-невероятни обстоятелства му бе писано да живее на този остров и гласът му да чезне сред самотата и морския вятър. Тя натисна средно "до" толкова бавно, че пианото не издаде никакъв звук. Топлият клавиш от слонова кост беше гладък като пръстите на нейната баба и това докосване я върна към следобедните уроци по музика, когато трябваше непрестанно да свири гамата напред и назад, повишавайки тона с една октава, после с две, три... Хю и Алфи лудуваха навън и през прозореца долитаха ударите на дървена бухалка по топката за крикет, а тя, "малката дама", гонеше "постижения" и слушаше обясненията на баба си колко е важно да държиш китките си повдигнати. – Но това е някаква си глупава гама! – хленчеше Изабел. – Е, значи ще знаеш всичко за гамата, мила моя – отбеляза баба ѝ. – Не може ли да поиграя крикет, бабо? Само малко и пак ще се върна. – Крикетът не е игра за момичета. Хайде сега етюдът на Шопен. И баба ѝ разтваряше нотната тетрадка, по която се тъмнееха бележки с молив и размазани отпечатъци от малки пръстчета, изцапани с шоколад. Изабел отново погали клавиша. Обзе я внезапен копнеж, не само по музиката, но и по онова време, когато можеше да изтича навън, да запретне пола и да се включи в играта на братята си. Тя натисна другите клавиши, сякаш те можеха да ѝ върнат миналото. Но чу само приглушено тракане на дърво в основата на клавиатурата, където филцът се бе протрил. – Каква полза от тази вехтория? – обърна се Изабел към влезлия Том и сви рамене. – Изпяла си е песента. Също като мен. И тя се разплака. Няколко дни по-късно двамата стояха на върха на скалите. Том заби здраво в земята малкия кръст, който бе направил от парче плавей. По молба на съпругата си беше издълбал върху него: "31 май 1922 г. Винаги ще те помним". Той взе лопатата и изкопа ямка за розмариновия храст, който Изабел донесе от билковата градина. Усети как постепенно му призлява, докато искрите на спомените се разгаряха между забиването на кръста и издълбаването на дупката. Дланите му се потяха, макар че задачата не изискваше големи усилия. Изабел наблюдаваше от върха на скалите как "Духът на вятъра" спира край кея за поредната доставка. Ралф и Блуи скоро щяха да се качат догоре. Нямаше смисъл да ходи да ги посрещне. Те слязоха по мостчето и за нейна изненада с тях имаше трети човек. Не се очакваха техници по поддръжката. Том се зададе по пътеката, докато тримата чакаха на кея. Непознатият, който носеше черна чанта, като че ли имаше известни трудности да се опомни след пътуването. Когато Том се приближи, лицето на Изабел бе обтегнато от гняв. – Как си посмял! Том залитна назад. – За какво говориш? – Казах ти, че не искам, но не си ме послушал! Е, сега просто вземи да го отпратиш. Не си прави труда да го водиш до тук. Не е желан. Когато се ядосваше, Изабел винаги заприличваше на дете. Том едва не се разсмя и усмивката му я вбеси още повече. Тя сложи ръце на кръста си. – Нали ти казах, че не ми трябва лекар, но ти си го викнал зад гърба ми. Не искам да ме опипва, преслушва и да ми казва неща, които знам и без него. Засрами се! Е, твоя си работа – върви да се разправяш и с тримата. – Изи – възкликна Том. – Изи, чакай! Не ставай инат, скъпа. Той не е... Но тя вече бе твърде далече, за да чуе останалото. – Е? – попита Ралф, когато стигна до Том. – Как го прие тя? Обзалагам се, че е на седмото небе. Том пъхна юмруци в джобовете си. – Не съвсем. – Но... – Ралф го изгледа смаяно. – Мислех, че ще бъде много доволна. Хилда трябваше да впрегне всичкия си чар, за да го убеди да дойде, а жена ми рядко прибягва до тия похвати! – Тя... – Том се поколеба дали да обясни. – Тя го прие откъм лошата страна. Съжалявам. Хванаха я бесните. Стане ли така, можеш само да залостиш люковете и да чакаш бурята да отмине. Затова се боя, че ще трябва да ви направя сандвичи за обяд. Блуи и другият човек се зададоха и след кратко представяне четиримата влязоха вътре. Седнала на тревата близо до мястото, което бе нарекла Коварните скали, Изабел кипеше от гняв. Мразеше факта, че нещастието им ще стане всеобщо достояние. Мразеше факта, че Ралф и Блуи е трябвало да узнаят. На връщане навярно по целия път щяха да обсъждат нейната най-срамна тайна и Бог знае още какво. Струваше ѝ се същинско предателство, че Том доведе лекар въпреки нейния изричен отказ. Тя седеше и гледаше как вятърът разпенва вълните, които по-рано през деня бяха тъй гладки и накъдрени. Часовете минаваха. Тя огладня. Доспа ѝ се. Но категорично отказваше да се доближи до къщата, докато лекарят е там. За да не мисли за това, се съсредоточи върху природата наоколо. Забелязваше грапавината на всяко листо, точния оттенък на зеленината му. Вслушваше се в звуците на вятъра, водата и птиците. После чу някакъв друг звук – настойчив, рязък, ритмичен. От фара ли идваше? От къщата? Не беше познатото метално дрънчене откъм работилницата. След малко го чу отново, този път в различна тоналност. Вятърът на Янус често разкъсваше звуците на отделни честоти и ги изопачаваше, докато прекосяват острова. Две чайки кацнаха наблизо и почнаха да се карат за някаква риба, а шумът, и бездруго слаб, съвсем заглъхна в тяхната врява. Тя пак се замисли, докато не я сепна добре познат звук, долетял с поривите на вятъра. Беше нотната стълбица – несъвършена, но все по-добра с всяко повторение. Никога не бе чувала Ралф или Блуи да споменават пианото, а Том изобщо не можеше да свири. Сигурно беше злополучният доктор, решил да си пъха носа там, където не му е работа. Тя така и не бе успяла да изтръгне мелодия от пианото, а сега то сякаш пееше. Тласкана от яростта, Изабел се втурна нагоре по пътеката, готова да прогони натрапника от инструмента, от тялото си, от дома си. Мина край пристройките, където Том, Ралф и Блуи подреждаха чували с брашно. – Здравей, Из... – опита се да я заговори Ралф, но тя решително го отмина, влезе в къщата и нахълта в салона. – Извинявайте, това е много деликатен инструмент... – започна тя, но веднага млъкна, смаяна от вида на напълно оголеното пиано, отворената кутия с инструменти и непознатия мъж, който затягаше гайка над една от басовите медни струни с малки клещи, почуквайки съответния клавиш. – Мумифицирана чайка. Това ви е проблемът – каза той, без да извръща глава. – Е, един от проблемите. Плюс двайсетина години пясък, сол и Бог знае какво още. След като подменя филца тук-там, ще започне да звучи по-добре. – Той продължаваше да почуква клавиша и да върти клещите, без да спира да говори. – Какво ли не съм виждал. Умрели плъхове. Сандвичи. Препарирана котка. Мога да напиша цяла книга за нещата, които попадат в хорските пиана, но нямам представа как са се озовали там. Обзалагам се, че чайката не е влетяла самичка. Изабел бе толкова слисана, че загуби дар-слово. Все още стоеше с отворена уста, когато усети ръка на рамото си и като се обърна, видя Том. Лицето ѝ пламна. – Дотук с изненадата, а? – рече той и я целуна по бузата. – Ами... Ами това е... – Гласът ѝ заглъхна. Той я прегърна през кръста и двамата помълчаха за миг, притиснали чело до чело, после избухнаха в смях. През следващите два часа Изабел седя в салона, гледайки как акордьорът постепенно постига по-ясен звук, заставя нотите да отекват по-звънко, откогато и да било, и накрая завършва с мощните звуци на хора от "Алилуя". – Направих каквото ми е по силите, госпожо Шербърн – каза той, докато прибираше инструментите си. – Всъщност пианото би трябвало да влезе в ателие, но пътуването до там и обратно ще причини повече вреда, отколкото полза. Не е съвършено, далече съм от тази мисъл, но ще ви върши работа. – Той придърпа табуретката пред пианото. – Искате ли да го изпробвате? Изабел седна пред клавиатурата и засвири гамата в до мажор напред и назад. – Е, така е далеч по-добре, отколкото преди – каза тя. Засвири началото на ария от Хендел и тъкмо се унасяше в спомени, когато някой се изкашля. Беше Ралф, застанал на прага зад Блуи. – Не спирай! – каза Блуи, когато тя се обърна да ги поздрави. – Бях толкова груба. Съжалявам! – каза тя и понечи да стане. – Ни най-малко – възрази Ралф. – И ето още нещо. От Хилда. Той извади иззад гърба си пакетче, завързано с червена панделка. – О! Сега ли да го отворя? – Непременно! Ако не се върна с най-подробен доклад, лошо ми се пише! Изабел разгърна опаковката и откри вътре "Голдберг вариации" на Бах. – Том смята, че можеш да свириш тези фантазии със затворени очи. – Не съм ги свирила от години. Но... о, толкова ги обичам! Благодаря ти! – Изабел прегърна Ралф и го целуна по бузата. – И на теб също, Блуи – добави тя с целувка, която случайно докосна устните му, когато се завъртя към нея. Блуи се изчерви до уши и заби поглед в земята. – Мен не ме брой, аз нямам почти нищо общо – каза той, но Том възрази. – Изобщо не му вярвай. Отишъл е чак до Олбъни, за да го доведе. Отнело му целия вчерашен ден. – В такъв случай ти се полага още една – каза тя и го целуна по другата буза. – И на вас също – добави тя, целувайки акордьора. Тази нощ, докато проверяваше горелката, Том слушаше серенада от Бах. Отмерените тонове се изкачваха по стъпалата на фара, звънтяха из залата на фенера и се процеждаха между призмите. Също като живака, който помагаше на фара да се върти, Изабел беше... тайнствена. Способна да лекува и да отравя; способна да понесе цялата тежест на фара, но и самата тя да се раздроби на хиляди неуловими частици, отлитащи във всички посоки, за да избягат от себе си. Том излезе на терасата. Докато светлините на "Духът на вятъра" изчезваха зад хоризонта, той изрече тиха молитва за Изабел и за съвместния им живот. После се върна при дневника и записа в графата "Забележки" за сряда, 13 септември 1922 г.: Посещение с кораба за доставки: Арчи Полък, акордьор. По предварително разрешение на ръководството. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|