М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Янус Рок 15 март 1921 г
Изтегляне 2.82 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Янус Рок 15 юни 1921 г.
| Янус Рок
15 март 1921 г. Скъпа Изабел, Надявам се това писмо да те завари в добро здраве. Аз съм много добре. Тук ми харесва. Може да ти се стори странно, но наистина е така. Тишината ме устройва. В Янус има нещо вълшебно. Никъде другаде не съм виждал подобно място. Иска ми се да видиш тукашния изгрев и залез. И звездите – нощем те обсипват небето и съзвездията се плъзгат бавно по него, сякаш наблюдаваш часовник. Утешително е да знаеш, че те ще изгреят отново, независимо колко лош е бил денят или колко са се объркали нещата. Това ми помагаше във Франция. То поставяше нещата в перспектива– звезди е имало и преди да се появят хората. Те просто продължават да греят, независимо какво се е случило. Мисля за светлината на фара като за късче звезда, паднало на земята – то просто блести, каквото и да се случи. Лете, зиме, в буря и ясно време. Хората могат да разчитат на него. Но стига съм го усуквал. Всъщност исках да кажа, че заедно с това писмо ти пращам и една малка кутийка, която издялах за теб. Надявам се да ти бъде полезна. Можеш да слагаш в нея бижута, фиби и какво ли не. Навярно вече си размислила и аз просто искам да знаеш, че всичко е наред. Ти си прекрасно момиче и всеки миг с теб бе истинско удоволствие. Корабът идва утре и ще предам писмото на Ралф. Янус Рок 15 юни 1921 г. Скъпа Изабел, Пиша ти набързо, тъй като момчетата се готвят да тръгват. Ралф ми донесе твоето писмо. Хубаво беше да получа вести от теб. Радвам се, че кутията ти харесва. Благодаря ти за снимката. Изглеждаш прекрасно, но не тъй палава като в реалния живот. Знам точно къде ще я сложа – в залата на фенера, тъй че да се вижда през стъклото. Не, въпросът ти всъщност не ми се струва чак толкова странен. Като се замисля за това, през войната познавах доста момчета, които си вземаха три дни отпуск, женеха се в Англия и после се връщаха на фронта. Повечето от тях не вярваха, че ще оцелеят задълго, а може би и момичетата си мислеха същото. С малко късмет моето предложение ще е по-дългосрочно, тъй че си помисли много внимателно. Готов съм да рискувам, ако и ти си готова. Мога да помоля за отпуск по изключение в края на декември, така че имаш време за размисъл. Ако промениш мнението си, ще те разбера. А ако не го промениш, обещавам винаги да се грижа за теб и да сторя всичко по силите си, за да бъда добър съпруг. Следващите шест месеца отминаха бавно. По-рано Том нямаше какво да очаква – бе свикнал да живее ден за ден. Сега имаше дата за сватбата. Имаше неща за уреждане, разрешения за получаване. Във всяка свободна минута той обикаляше къщата и намираше още какво да поправи: прозорецът в кухнята не се затваряше добре; кранът на мивката искаше мъжка сила, за да се завърти. Какво щеше да трябва на Изабел тук? С последния кораб той прати поръчка за боя, за да освежи помещенията; поръча още огледало за тоалетната масичка, нови кърпи и покривки за маса, нотни листа за раздрънканото пиано – сам той така и не го бе докоснал, но знаеше, че Изабел обича да свири. След кратко колебание добави към списъка нови чаршафи, две нови възглавници и пухен юрган. Когато най-сетне корабът пристигна да вземе Том за големия ден, Невил Уитниш слезе на кея, готов да го замести, докато отсъства. – Наред ли е всичко? – Надявам се – каза Том. След кратка проверка Уитниш каза: – Умееш да поддържаш фара. Това поне няма как да се отрече. – Благодаря – каза Том, истински трогнат от комплимента. – Готов ли си, момче? – попита Ралф малко преди да потеглят. – Един Господ знае – отвърна Том. – Никога не са казвани по-верни думи. – Ралф обърна поглед към хоризонта. – Хайде, друже, да потегляме, трябва да отведем капитан Шербърн при неговата любима. Ралф говореше на кораба по същия начин, по който Уитниш говореше на фара – като на живи, близки до сърцата им същества. За които милеят, помисли си Том. Той се загледа в кулата. Когато отново я видеше, животът му щеше да бъде коренно променен. Сърцето му изведнъж се сви: дали Изабел щеше да обикне Янус като него? Щеше ли да разбере неговия свят? 7. – Виждаш ли? Тъй като е толкова високо надморското равнище, светлината на фара достига отвъд извивката на земята – отвъд хоризонта. Не самият лъч, а сиянието... отблясъкът. Том стоеше зад Изабел на терасата около фара; прегръщаше я и бе отпуснал брадичката си на рамото ѝ. Януарското слънце разпръскваше златни искрици в тъмната ѝ коса. Беше 1922 г., вторият им ден насаме на Янус. Веднага след завръщането от медения месец – всъщност само няколко дни в Пърт – бяха потеглили направо към острова. – Това е като да виждаш в бъдещето – каза Изабел. – Можеш да изпревариш времето и да спасиш кораба, преди още да знае, че се нуждае от помощ. – Колкото по-висок е фарът и с колкото по-мощен обектив разполага, толкова по-надалече огрява. Този тук има по-широк обхват от всеки друг. – Никога не съм се качвала толкова високо! Имам чувството, че летя! – каза тя и се отдръпна, за да обиколи кулата още веднъж. – И пак да те попитам, как наричахте мигането на фара? – Сигнатура. Всеки крайбрежен фар има различна сигнатура. Този мига четири пъти на всяко двайсетсекундно завъртане. Така корабът знае, че като види проблясък на пет секунди, това е Янус, а не Люин, Брейксий или някой друг. – Как разбират? – Корабите подготвят списък на фаровете, край които ще минат по пътя си. За капитаните времето е пари. Те винаги се изкушават да минат по-близо до сушата – искат първи да разтоварят и да потеглят с нов товар. По-малко дни в морето означават и икономия от заплатите на екипажа. Фарът е тук, за да ги предпази, да ги накара да се отдръпнат. Изабел виждаше през стъклото тежките черни капаци на залата на фенера. – За какво служат? – попита тя. – За защита! Фенерът не се интересува каква светлина засилва. Щом може да превърне малко пламъче в милион свещи, представи си какво би сторил със слънчевата светлина, когато лещата стои неподвижна по цял ден. Няма страшно, ако си на десет километра от тук. Но не и ако си на десет сантиметра. Затова трябва да предпазваш лещата. И себе си... ако вляза вътре денем без затворени капаци, моментално ще се изпека. Ела да ти покажа как действа. Желязната врата издрънча зад тях, когато влязоха в залата на фенера, а после през отвора в самия фенер. – Това е първокачествена леща – от най-мощните. Изабел се вгледа в пъстроцветните отблясъци, хвърляни от призмите. – Толкова е красиво. – Дебелото стъкло в средата фокусира светлината. Тук има четири такива, но бройката може да бъде различна в зависимост от сигнатурата. Източникът на светлина трябва да се изравни точно с височината им, за да може лещата да концентрира лъча. – А какви са всички тия стъклени кръгове около центъра? Отделни дъги от триъгълни стъклени призми бяха подредени около центъра на лещата като кръгове на мишена. – Първите осем пречупват светлината така, че вместо да сочи нагоре към луната или надолу към океанското дъно, където не носи никаква полза, да отива направо към морето; все едно че я карат да завие зад ъгъла. Пръстените над и под металния прът... виждаш ли ги? Четиринайсет на брой. Колкото повече се отдалечават от центъра, толкова по-дебели стават; те отразяват светлината, така че да се съсредоточи в един сноп, а не да се разпръсква във всички посоки. – Значи нито лъч светлина не излиза от тук, без да си заработи заплатата – каза Изабел. – Може и така да се каже. А самата светлина идва от тук. – Том посочи малкия апарат върху метална стойка в центъра на помещението, обвит с телена мрежа. – Не изглежда много внушително. – Сега да. Но тази мрежа се нажежава и горивните изпарения пламват ярко като звезда, щом стигнат до нея. Ще ти покажа довечера. – Наша собствена звезда! Сякаш светът е създаден само за нас! Със слънчевите лъчи и океана. Принадлежим си един на друг и никому другиму. – Е, във Фаровата служба май смятат, че аз им принадлежа изцяло – каза Том. – Без любопитни съседи или досадни роднини. – Тя лекичко захапа ухото му. – Само ти и аз... – И животните. За щастие, на Янус няма змии. Някои острови гъмжат от тях. Паяци обаче се срещат и могат да те ухапят, тъй че си дръж очите отворени. Има... – Не беше лесно да довърши лекцията си за местната фауна, защото Изабел продължаваше да го целува, да го хапе по ушите и да бърка в джобовете му по такъв начин, че ставаше трудно дори да мисли, камо ли да говори свързано. Изобщо... – продължи с усилие той – не се шегувам, Из. Трябва да внимаващ... После пръстите ѝ намериха целта си и Том изпъшка. – Аз... – Тя се изкиска. – Аз съм най-смъртоносното същество на този остров! – Не тук, Из. Не и вътре във фенера. Хайде... – Той си пое дълбоко дъх. – Хайде да слезем долу. Изабел се засмя. – Точно тук! – Това е държавна собственост. – Какво... и в дневника ли ще трябва да го запишеш? Том се изкашля смутено. – Формално погледнато... Тия неща са доста деликатни и струват повече пари, отколкото ти или аз ще видим някога през живота си. Не искам точно аз да се оправдавам за нещо счупено. Хайде, нека да слезем долу. – А ако не искам? – подразни го тя. – Ами, предполагам, че тогава просто ще трябва... – Том я подхвана с една ръка – да те отмъкна насила, скъпа. И той я понесе надолу по стотиците тесни стъпала. – О, тук е истински рай – заяви Изабел на следващия ден, гледайки към гладкия тюркоазен океан. Въпреки мрачните предупреждения на Том за времето вятърът бе обявил примирие в нейна чест и отново грееше великолепно слънце. Том я бе отвел до лагуната – широк спокоен басейн с ултрамаринов цвят и дълбочина не повече от шест метра, където влязоха да поплуват. – Добре, че ти харесва. Полага ни се отпуск на континента едва след три години. Тя го прегърна. – Сега съм там, където искам да бъда, и с човека, с когото искам да бъда. Нищо друго няма значение. Докато тя говореше, Том лекичко я завъртя в кръг. – Понякога рибите се промъкват до тук през пролуки в скалите. Можеш да ги ловиш с мрежа и дори с голи ръце. – Как се нарича този басейн? – Няма име. – Всяко нещо заслужава да има име, не смяташ ли? – Е, избери му име тогава. Изабел се замисли за миг. – От този момент те кръщавам "Райското езеро" – каза тя и плисна шепа вода върху една скала. – Това ще е моето място за плуване. – Тук е сравнително безопасно. Но за всеки случай си отваряй очите. – Какво искаш да кажеш? – попита Изабел, докато плуваше насам-натам и слушаше разсеяно Том. – По принцип акулите не могат да преодолеят скалите, освен ако няма много висок прилив или буря, тъй че в това отношение вероятно всичко ще е наред... – Вероятно? – Но трябва да се пазиш от други неща. От морските таралежи например. Внимавай, като стъпваш по подводни камъни, иначе бодлите могат да се забият в крака ти и да го инфектират. Освен това понякога скатовете се заравят в пясъка близо до ръба на водата – ако настъпиш шипа в опашката им, здравата ще загазиш. А ако се стрелне нагоре и те убоде около сърцето, тогава... – Той забеляза, че Изабел е млъкнала. – Добре ли си, Из? – Някак по-различно звучи, когато го казваш така деловито... и когато сме тъй далече, че няма кой да ни помогне. Том прегърна Изабел и я издърпа до брега. – Аз ще се грижа за теб, скъпа. Не се притеснявай – каза с усмивка той. Целуна я по рамото и отпусна главата ѝ върху пясъка, за да я целуне по устните. Освен купищата дебели вълнени дрехи в гардероба на Изабел висят и няколко пъстри рокли – лесни за пране и достатъчно здрави, за да ги носи, докато се занимава с новите си задачи да храни пилетата, да дои козите, да бере зеленчуци или да чисти кухнята. Когато обикаля из острова с Том, тя носи една от ризите му и чифт стари негови панталони, навити около глезените и пристегнати с напукан кожен колан. Изабел обича да усеща земята под краката си и ходи боса, когато може, но за разходка по скалите се обува, за да предпази ходилата си от гранита. Така изследва границите на своя нов свят. Една сутрин, скоро след като бе пристигнала, малко опиянена от свободата, Изабел реши да експериментира. – Как ти се струва новият ми облик? – попита тя Том, когато по пладне му донесе сандвич в дежурната стая чисто гола. – Не мисля, че ми трябват дрехи в един тъй хубав ден като днешния. Том вдигна вежди и лекичко се усмихна. – Много е хубав. Но скоро ще ти омръзне, Из. – Поемайки сандвича, той я погали по брадичката. – Има неща, които човек просто трябва да върши, за да оцелее на далечните фарове, обич моя... за да остане нормален: да се храни в определеното време, да прелиства страниците на календара... – Той се засмя. – И да си носи дрехите. Повярвай ми, скъпа. Изчервена до уши, тя изтича в къщата и надяна няколко ката дрехи – камизола и фуста, рокля, жилетка, после си обу гумени ботуши и отиде да копае картофи, размахвайки мотиката с пресилено усърдие под яркото слънце. *** Изабел попита Том: – Имаш ли карта на острова? Той се усмихна. – Страх те е да не се изгубиш? Вече си тук от няколко седмици. Обърнеш ли гръб на водата, рано или късно ще се прибереш. А и по фара можеш да се ориентираш. – Просто искам карта. Трябва да има, нали? – Разбира се, че има. Има карти на целия район, ако ги искаш, но не виждам каква работа ще ти свършат. Така или иначе, няма къде да отидеш. – Приеми го за женски каприз, съпруже – каза тя и го целуна по бузата. По-късно същата сутрин Том донесе в кухнята голям свитък и с шеговита тържественост го връчи на Изабел. – Вашето желание е заповед за мен, госпожо Шербърн. – Благодаря ви – отвърна тя в същия тон. – Това е всичко засега. Можете да си вървите, сър. По устните на Том трепна усмивка. Той разтърка брадата си. – Какво си си наумила, скъпа? – Не питай! През следващите няколко дни Изабел излизаше на експедиции всяка сутрин, а следобед затваряше плътно вратата на спалнята, макар че Том бе зает с работата си и нямаше опасност да се появи. Една вечер, след като бе измила и избърсала чиниите от вечерята, тя донесе свитъка и го подаде на Том. – Това е за теб. – Благодаря ти, мила – каза Том, който четеше оръфана книжка за моряшките възли. За момент вдигна очи. – Утре ще го върна на място. – Но това е за теб. Том я погледна. – Картата е, нали? Тя се усмихна палаво. – Няма да разбереш, докато не погледнеш, нали? Том разгъна листа и го откри преобразен. Навсякъде бяха изникнали малки надписи, шарени картинки и стрелки. Първата му мисъл бе, че картата е държавна собственост и ще си има ужасни неприятности при следващата ревизия. Цялата беше нашарена с нови имена. – Е? – усмихна се Изабел. – Просто ми се стори нередно тия места да нямат названия. Затова им измислих имена, разбираш ли? Заливчетата, скалните стени, канарите и поляните – всичко бе обозначено и наименовано с изящен почерк също като Райското езеро: Коварните скали; Корабокрушенският плаж; Тихият залив; Наблюдателницата на Том; Канарата на Изи и още много други. – Навярно никога не съм мислил за тях като за отделни места. За мен всичко това е просто Янус – каза с усмивка Том. – Та те са безкрайно различни. Всяко място заслужава да си има название, също като стаите в къщата. Том рядко мислеше и за къщата като сбор от отделни стаи. За него тя бе просто "дом". И нещо дълбоко в него се опечали от дисекцията на острова, накъсването му на добри и лоши, опасни и безопасни места. Предпочиташе да го възприема като едно цяло. Нещо повече, притесняваше се за частите, получили неговото име. Янус не му принадлежеше – той принадлежеше на острова, както бе чувал, че се отнасят и аборигените към земята. Неговата работа бе само да се грижи за това място. Той погледна съпругата си, която се усмихваше гордо на своето постижение. Щом искаше да дава имена, може би в това нямаше нищо лошо. И може би в крайна сметка тя щеше да разбере неговата представа за острова. *** Когато получава покани за сбирки на батальона, Том винаги отговаря. Винаги праща най-добри пожелания и малко пари за почерпка. Но никога не ги посещава. Е, с тази професия не би могъл, дори и да иска. Знае, че някои хора намират утеха в срещата с познати лица, в слушането на стари истории. Но той не желае да бъде сред тях. Загубил е мнозина приятели – мъже, на които е вярвал, с които е воювал, пил и треперил. Мъже, които е разбирал без думи, познавал ги е, като че са били част от собственото му тяло. Той мисли за езика, който ги обвързваше – думи, възникнали за описание на обстоятелства, каквито никой никога не е срещал преди. "Ананас", "пищялка", "коледен пудинг" – всички видове снаряди, които могат да се стоварят в окопа. Въшките са "гостенки", храната е "кльопачка", а "отпускарка" е рана, която ще те прати обратно на лечение в Англия. Том се пита колко от тях могат все още да говорят този таен език. Понякога, когато се събужда до Изабел, той изпитва смайване и облекчение, че тя не е мъртва. За по-сигурно се вслушва в дъха ѝ. После притиска глава към нейния гръб да почувства мекотата на кожата ѝ, лекичкото надигане и отпускане на тялото ѝ в съня. Никога не е виждал по-велико чудо. 8. – Може би всички моменти от живота ми, които бих желал да забравя, са били проверка дали те заслужавам, Из. Три месеца след пристигането на Изабел на Янус двамата лежаха на одеяло върху тревата. Априлската нощ все още беше топла и в небето грееха ярки звезди. Изабел лежеше със затворени очи, сгушена в прегръдката на Том, а той я галеше по шията. – Ти си ми другата половина от небето – каза той. – Не знаех, че си поет! – О, не съм го измислил аз. Четох го някъде... латинско стихотворение? Гръцки мит? Нещо такова във всеки случай. – Е, друго си е да си учил в частно училище – подразни го тя. Беше рожденият ден на Изабел и Том ѝ бе приготвил закуска и вечеря, а за подарък ѝ връчи украсен с панделка механичен грамофон, който тайно се бе уговорил да му доставят Ралф и Блуи, за да компенсира факта, че пианото, което гордо ѝ представи веднага след пристигането, се оказа занемарено от години и напълно негодно. През целия ден тя бе слушала Шопен и Брамс, а сега тържествените звуци на Хенделовата оратория "Месия" долитаха откъм фара, където бяха сложили грамофона, за да кънти в тази естествената звукова камера. – Харесва ми този жест – каза Том, гледайки как Изабел навива кичур коса на показалеца си като пружина, после го пуска и се заема с друг. Внезапно смутена, тя отвърна: – О, мама казва, че е лош навик. Изглежда, го правя от малка. Дори не забелязвам. Том хвана кичур косата, нави го около пръста си и го пусна да се размотае като празнично флагче. – Разкажи ми друг мит – помоли Изабел. Том се позамисли. – Знаеш ли, че от Янус произлиза думата януари? Месецът и островът са наречени с името на един и същи бог. Той има две лица, гледащи в различни посоки. Доста е грозен. – На какво е бог? – На вратите, на портите. Вечно гледа насам и натам, разкъсван между два начина за виждане на нещата. Януари очаква с нетърпение новата година и се озърта към старата. Той вижда миналото и бъдещето. А островът се вглежда в два различни океана, надолу към Южния полюс и нагоре към екватора. – Да, това вече го знам – каза Изабел. Тя го щипна по носа и се засмя. – Закачам се. Обичам да ми обясняваш разни неща. Разкажи ми повече за звездите. Къде беше Кентавър? Том протегна ръка така, че да съвпадне със съзвездието. – Ето там. – То ли ти е любимото? – Ти си ми любимата. Повече от всички звезди, взети заедно. – Той се приведе да я целуне по корема. – Или по-точно би трябвало да кажа, че ти и то сте ми любимите, нали? Ами ако са близнаци? Или тризнаци? Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|