М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| ВТОРА ЧАСТ
10. 27 април 1926 г. Устните на Изабел бяха пребледнели, очите ѝ приковани в земята. Понякога тя все още плъзваше с умиление ръка по корема си, преди неговата гладкост да ѝ припомни, че е празен. А по блузите ѝ още имаше петна от последните струйки кърма, бликали в изобилие през първите дни като гощавка за недочакан гост. Тогава пак се разплакваше, като че току-що бе получила скръбната вест. Тя се изправи с купчина чаршафи в ръцете – домакинската работа никога не спираше, също както работата на фара. След като оправи леглото и пъхна нощницата си под възглавницата, отиде на скалата да поседи край гробовете. Старателно се погрижи за новия, като се питаше дали младият розмаринов храст ще пусне корени. Изскубна няколко плевела покрай двата по-стари кръста, вече покрити с дългогодишна коричка от ситни кристалчета сол, нарастваща упорито въпреки поройните дъждове. Когато по вятъра долетя бебешки плач, тя инстинктивно погледна новия гроб. Преди логиката да успее да се намеси, настана миг, когато съзнанието ѝ подсказа, че всичко е било грешка – това последно дете не е било мъртвородено, а живо и дишащо. Илюзията се разсея, но плачът не. После Том извика откъм терасата на фара: – На плажа! Лодка! Тя изведнъж осъзна, че това не е сън, и се втурна да го догони по пътеката към лодката. Човекът вътре бе мъртъв, но Том извади изпод седалката на носа малък писклив вързоп. – По дяволите! – възкликна той. – По дяволите, Изи. Това е... – Бебе! Мили боже! О, Том! Том! Хайде... подай ми го! Отново бяха в къщата. Коремът на Изабел бе изтръпнал от самия вид на бебето – ръцете ѝ инстинктивно знаеха как да го поемат, да го успокоят и утешат. Докато го обливаше с топла вода, тя се възхити на нежната му кожа – изпъната, мека и без нито една бръчица. Целуна едно по едно малките пръстчета, отгризвайки ноктите много внимателно, за да не се одраска бебето. Тя пое в длан главичката му и с копринената кърпичка, която пазеше само за празници, избърса тънката коричка слуз под ноздрите и засъхналата сол от сълзи около очите. Мигът сякаш се сля с едно друго къпане, друго лице – действие, което просто е било прекъснато и сега продължава. Да наднича в тези очи бе като да гледа лицето на Бог. Нито следа от маска или неискреност – крехката беззащитност на бебето беше поразителна. Обземаше я смирено страхопочитание при мисълта, че това нежно същество, това най-изящно творение от кръв, кости и кожата е намерило път към нея. Че е дошло точно сега, само две седмици след... Беше невъзможно да го приеме за проста случайност. Крехко като падаща снежинка, бебето би могло тъй лесно да се стопи и потъне в небитието, ако теченията не го бяха понесли уверено и безпогрешно към Корабокрушенския плаж. В пространството преди думите, чрез някакъв друг език от създание до създание, чрез омекване на мускулите и отпускане на вратлето бебето изрази доверието си. След като бе стигнал тъй близо до лапите на смъртта, сега животът се сливаше с живот, както водата се слива с вода. Емоциите заливаха Изабел: страхопочитание пред хватката на миниатюрните ръчички около нейния пръст; умиление пред сладкото мъничко дупе, което все още не беше закръглено; благоговение пред дишането, което поемаше околния въздух и в кръвта го сливаше с душата. А под всичко това глухо стенеше тъмната пуста болка. – Виж как ме разплака, сладурче – каза Изабел. – Как успя да го направиш? Ах, мое дребничко, съвършено мъниче! Тя вдигна бебето от ваничката като свещено приношение, положи го върху меката бяла кърпа и започна да попива влагата, както се попива мастило от ръкопис – без да разтрива, сякаш се боеше, че ако не внимава, може да го изтрие напълно. Бебето търпеливо изчака да бъде поръсено с пудра и повито с нова пелена. Без колебание Изабел се отправи към скрина в детската стая и се разрови из неизползваните дрешки. Извади жълта рокличка с патенца на горнището и облече детето. Тананикайки приспивна песен, като прескачаше по някой ред тук-там, тя разтвори мъничката длан и се вгледа в линиите по нея. Те бяха там още от момента на раждането – вече предначертан път, който бе довел детето тук, на този бряг. – О, моя малка, малка красавице – каза тя. Но изтощеното бебе вече спеше дълбоко; дишаше лекичко и забързано, потръпвайки от време на време. Държейки детето с една ръка, Изабел отиде да сложи чаршаф на легълцето и да извади одеялцето, което бе изплела от мека агнешка вълна. Не намираше сили да го остави – все още не. Някъде далече, отвъд пределите на съзнанието, потокът от химикали, които до неотдавна подготвяха тялото ѝ за майчинството, тайно преобразяваше нейните чувства, насочваше мускулите ѝ. Осуетените инстинкти отново се втурваха към живота. Тя взе бебето в кухнята и го отпусна в скута си, докато прелистваше книгата с детски имена. Пазачът води сметка за всичко. Всяка вещ във фара се описва, прибира, поддържа и проверява. Нищо не убягва от погледа му. Заместник-директорът на Фаровата служба предявява претенции към всичко – от тръбите за горелките до мастилото за дневниците, от метлите в килера до стъргалката за обувки пред вратата. Всеки предмет е документиран в подвързания Регистър за оборудването – дори овцете и козите. Нищо не се изхвърля, нищо не се бракува без официално одобрение от Фримантъл или, ако е много скъпо, от Мелбърн. Тежко на пазача, комуто не достига кутия с резервни мрежи или галон нафта. Независимо колко далече от света живеят, пазачите са забодени на карфици като пеперуди в хербарий и няма как да избягат. Фар не се поверява на първия срещнат. Дневникът разказва за живота на пазача с една и съща неизменна писалка. Точната минута, когато е светнал фарът, точната минута, когато е изгасен на другата сутрин. Времето, преминаващите кораби. Кои са подали сигнали, кои само са минали през бурното море покрай острова, прекалено улисани в борбата с вълните, за да подадат сигнал по морза, или – както все още се случва понякога – чрез Международния сигнален код: откъде идват и накъде пътуват. Понякога пазачът си позволява да прояви остроумие, украсявайки началото на новия месец със сложна заглавна буква или завъртулка. Той може тайно да отбележи, че инспекторът от Фаровата служба е потвърдил отпуска му за дългогодишен трудов стаж, тъй като никой не би си позволил да отрече написаното. Но волностите свършват дотук. Дневникът е светата правда. Янус не е застрахователна агенция; не е и метеорологична станция, от чиито прогнози зависят корабите, тъй че, щом Том затваря страниците на дневника, едва ли нечии очи някога ще ги погледнат отново. Но докато пише, той изпитва особен покой. Вятърът все още се измерва по система от епохата на платноходите: от "спокоен (0-2 бала, достатъчен за корабоплаване)" до "ураганен (12 бала – нито едно платно не може да му устои, дори и в движение)". Том се наслаждава на този език. Връща се мислено към хаоса, към годините, когато фактите се манипулираха и човек не можеше да знае, камо ли да опише какво, по дяволите, се случва, докато експлозиите разтърсват земята около него. Той се радва на лукса да изписва простички истини. И затова в деня, когато пристигна лодката, Том се сети най-напред за дневника. Беше му станало като втора природа да докладва за най-дребното нещо, което можеше да има значение – задължаваха го не само правилата на професията, но и законите на страната. Неговата информация можеше да бъде само една малка частица от пъзела, но такава, която единствено той бе в състояние да допринесе, и бе жизненоважно да не пропуска да го направи. Сигнална ракета, струйка дим на хоризонта, парче метал, изхвърлено на брега, което може да се окаже останка от корабокрушение – всичко се записваше с неговия уверен и равен почерк, леко наклонен напред. Той седеше на бюрото под залата на фенера и автоматичната писалка в ръката му търпеливо изчакваше да изпише дневния доклад. Един мъж беше мъртъв. Хората трябваше да бъдат уведомени, да се проведе разследване. Макар че писалката беше почти пълна, той добави още малко мастило в резервоара. Провери някои подробности от предишните страници, после се върна на най-първия си запис от онази навъсена сряда преди шест години, когато пристигна на Янус. От тогава насетне дните следваха като надигането и спадането на приливите и отливите и сред всичките тези дни – когато биваше уморен като куче от спешни ремонти или от нощни бдения по време на буря, или когато се чудеше какво, по дяволите, търси там, дори през отчаяните дни след спонтанните аборти на Изабел – нямаше нито един, когато изписването на страницата да го е притеснявало толкова. Но тя го бе помолила да изчака един ден. В мислите си се върна към онзи следобед само преди две седмици, когато се прибра от риболов и го посрещнаха виковете на Изабел: – Том! Том, ела бързо! Втурна се към къщата и я завари да лежи на пода в кухнята. – Том! Нещо не е наред – изстена тя. – Идва! Бебето идва. – Сигурна ли си? – Разбира се, че не съм сигурна! – отвърна яростно тя. – Не знам какво става! Аз просто... О, мили боже, Том, боли! – Нека да ти помогна – подкани я той и коленичи до нея. – Не! Недей да ме местиш. – Тя се задъхваше, бореше се с болката за всеки дъх, всяка дума звучеше като стон. – Много ме боли. О, боже, нека да спре! – извика тя, а кръвта се процеждаше през роклята ѝ по пода. Не беше както предишния път – Изабел вече навлизаше в осмия месец и досегашният опит на Том не можеше да помогне. – Кажи ми какво да правя, Из. Какво искаш да направя? Тя трескаво дърпаше дрехите си, опитвайки да се съблече. Том повдигна бедрата ѝ, смъкна бельото надолу през глезените, а тя стенеше все по-силно, гърчеше се и виковете ѝ отекваха над острова. Раждането бе колкото преждевременно, толкова и бързо. Том безпомощно гледаше как бебето – нямаше съмнение, че е бебе, неговото бебе – излиза от тялото на Изабел. Беше окървавено и мъничко – подигравателно, умалено копие на детето, което чакаха тъй отдавна, удавено в потока от кръв, тъкани и секрети на жената, неподготвена за неговото идване. Около трийсет сантиметра от главата до петите; не по-тежко от пакет захар. Не помръдваше, не издаваше звук. Том го пое в ръцете си, разкъсван между удивлението и ужаса, без да знае какво би трябвало да направи или да чувства. – Дай ми я – изпищя Изабел. – Дай си ми бебчето! Искам да я прегърна! – Момченце. – Само това му дойде наум да каже, докато подаваше топлото телце на жена си. – Било е момченце. Вятърът продължаваше своя унил вой. Следобедното слънце все така сияеше през прозореца, обгръщайки в злато жената и нейното почти истинско бебе. Старият часовник на стената в кухнята все така отмерваше минутите с педантична точност. Един живот бе дошъл и отминал, без природата да му отдели и секунда. Машината на времето и пространството продължаваше да мели, а хората се изсипваха през нея като мливо през воденични камъни. Изабел бе успяла да се понадигне и изхлипа при вида на миниатюрното телце, което бе дръзнала да си представи по-голямо, по-силно – истинско дете на този свят. – Бебето ми, бебето ми, бебето ми, бебето ми... – шепнеше тя като магическо заклинание, което би могло да го възкреси. Лицето на мъничкото същество беше мрачно и тържествено, като на монах в дълбока молитва, със затворени очи и запечатана навеки уста – вече се бе върнало в онзи свят, който явно не желаеше да напусне. А стрелките на часовника все тъй усърдно пълзяха по пътя си. Отмина половин час, без Изабел да промълви и дума. – Ще ти донеса одеяло. – Не! – Тя сграбчи ръката му. – Не ни изоставяй. Том седна до нея, прегърна я през раменете и тя зарида, притиснала лице в гърдите му. Кръвта бе започнала да съхне по краищата на локвичката на пода. Смърт, кръв, утеха за ранените – всичко това му беше познато. Но не по този начин: с жена и бебе; без взривове и кал. Всичко останало бе точно както трябва да бъде: чиниите с върбови клонки стояха спретнато на сушилката; кухненската кърпа висеше върху вратата на фурната. Тавата с кейка, който Изабел бе изпекла тази сутрин, лежеше преобърната на масата, все още покрита с влажна кърпа. След известно време Том попита: – Какво ще правим? С... с него? Изабел погледна изстиналото създание в ръцете си. – Запали бойлера. Том я изгледа втренчено. – Запали го, моля те. Все още объркан, но и притеснен да не я разстрои, Том се изправи и отиде да запали бойлера. Когато се върна, тя каза: – Напълни коритото за пране. Когато водата се стопли. – Ако искаш да се изкъпеш, ще те отнеса, Из. – Не е за мен. Трябва да го изкъпя. После виж в шкафа за бельо, там са хубавите чаршафи – онези, бродираните. Ще донесеш ли един? – Из, мила, ще има време за всичко това. Ти си най-важна в момента. Ще отида да подам сигнал. Да пратят кораба. – Не! – Гласът ѝ стана свиреп. – Не! Не искам... не искам тук други хора. Не искам някой друг да знае. Все още не. – Но, скъпа, ти загуби толкова много кръв. Бяла си като призрак. Трябва да повикаме лекар, който да те отведе. – Коритото, Том. Моля те. Когато водата се стопли, Том напълни металното корито и го сложи на пода до Изабел. Подаде ѝ хавлиена кърпа. Тя я потопи във водата и съвсем нежно, като покри с плата само връхчето на пръста си, започна да милва лицето, отмивайки воднистата кръв от прозрачната кожа. Бебето оставаше унесено в молитвите си, в някакъв таен разговор с Бог, докато тя потапяше кърпата във водата, за да я изплакне. Изстиска я и започна отново, наблюдавайки втренчено, може би с надеждата, че очите могат да трепнат или миниатюрните пръстчета да се раздвижат. – Из – тихо каза Том и я погали по косата, – сега трябва да ме послушаш. Ще ти направя чай с много захар и искам да го изпиеш заради мен, бива ли? Ще донеса одеяло да те завия. И малко ще поразчистя тук. Не е нужно да ходиш някъде, но трябва да ми позволиш да се погрижа за теб. Без възражения. Ще ти дам таблетки морфин за болката и няколко хапчета желязо и искам да ги изпиеш заради мен. Гласът му беше кротък и спокоен, сякаш просто изброяваше фактите. Омагьосана от ритуала, Изабел продължи да почиства телцето, чиято пъпна връв все още бе свързана с плацентата на пода. Тя едва вдигна глава, когато Том я наметна с одеяло. След малко той се върна с кофа и парцал, коленичи и започна да бърше кръвта. Изабел отпусна телцето в коритото, за да го измие, като внимаваше да не потопи лицето. Изсуши го с кърпа, после плътно го пови в друга, както си беше с плацентата. – Том, би ли разстлал чаршафа на масата? Той измести тавата с кейка настрани и разпъна бродирания чаршаф, сгънат наполовина. Изабел му подаде вързопчето. – Сложи го отгоре – каза тя и той отпусна мъничкото телце върху чаршафа. – Сега трябва да се погрижим за теб – каза Том. – Има още топла вода. Ела да те почистим. Хайде, подпри се на мен. Само не бързай. Бавничко... Тежки алени капки бележеха пътя им от кухнята към банята, където той на свой ред избърса лицето ѝ с хавлиена кърпа, изплакна я в легена и започна отново. Един час по-късно, облечена в чиста нощница и със сплетена коса, Изабел лежеше в леглото. Том продължи да гали лицето ѝ, докато накрая тя се предаде на изтощението и морфиновите таблетки. После той се върна в кухнята, довърши почистването и сложи зацапаните дрехи да киснат. Когато се стъмни, седна на масата и запали лампата. Помоли се над мъничкото телце. Безбрежният океан, малкото трупче, вечността и часовникът, който обвиняваше времето, че отминава – всичко това тук изглеждаше още по-безсмислено, отколкото в Египет или във Франция. Беше виждал толкова много смърт. Но в покоя на тази имаше нещо особено – сякаш липсата на гърмежи и крясъци му позволяваше за пръв път да я види истински и изцяло. Мъжете, които бе придружавал до границата на живота, щяха да бъдат оплакани от майките си, но на бойното поле любимите хора бяха далечни и недостъпни дори за въображението. Да види дете, откъснато от майка си в самия момент на раждането – откъснато от единствената жена в света, на която държеше Том, – бе далеч по-страшна болка. Той отново погледна сенките, хвърляни от бебето и кейка до него, покрит с кърпа като близнак под саван. – Все още не, Том. Ще им кажа, когато съм готова – настоя на следващия ден Изабел, докато лежеше в леглото. – Но майка ти и баща ти... те ще искат да знаят. Очакват те да се прибереш със следващия кораб. Очакват първото си внуче. Изабел го погледна безпомощно. – Точно така! Те очакват първото си внуче, а аз го загубих. – Ще се тревожат за теб, Из. – Тогава защо да ги безпокоим допълнително? Моля те, Том. Това си е наша работа. Моя работа. Не сме длъжни да го казваме на целия свят. Нека да си помечтаят още малко. Ще им пратя писмо, когато корабът дойде отново през юни. – Но дотогава остават седмици! – Том, просто не мога. – Една сълза капна на нощницата ѝ. – Така поне ще имат още няколко седмици щастие... Така той отстъпи пред нейното желание и остави дневника да мълчи. Но онова беше различно – то беше личен въпрос. Появата на лодката не му оставяше подобна свобода. Сега той започна записките в дневника от парахода, който бе видял тази сутрин – "Манчестърска кралица", – плаващ за Кейптаун. После отбеляза тихото време, температурата... и остави писалката. Утре. Щеше да разкаже цялата история за появата на лодката утре, след като изпрати сигнала. За момент се замисли дали да остави празно място и впоследствие да го попълни, или е по-добре просто да остави да се подразбира, че лодката е дошла по-късно, отколкото беше в действителност. Той остави празно място. Утре сутрин щеше да подаде сигнал и да каже, че са били твърде заети с бебето, за да осъществи контакта по-рано. Дневникът щеше да казва истината, само че малко по-късно. Един-единствен ден. Той зърна отражението си в стъклото на рамката със Закона за фаровете от 1911 г. и за миг не успя да разпознае чие лице вижда там. – Не ме бива много в тия неща – каза Том на Изабел в следобедните часове след пристигането на бебето. – И никога няма да те бива, ако само се туткаш наоколо. Искам просто да я държиш, докато проверявам дали млякото се е затоплило. Хайде де. Няма да те ухапе – добави с усмивка тя. – Поне засега. Детето едва покриваше ръката на Том до лакътя, но той го пое боязливо, сякаш си имаше работа с октопод. – Само стой неподвижно за минутка – каза Изабел, намествайки ръцете му. – Добре. Дръж ги така. А сега... – тя лекичко коригира позата му – детето е изцяло твое за следващите две минути. И тя мина в кухнята. Том за пръв път оставаше сам с бебето. Стоеше изпънат мирно като новобранец на строева проверка. Детето започна да се върти, да мята крачета и ръчички насам-натам и това окончателно го сащиса. – По-кротко! Недей така, де! – рече умолително той, опитвайки се да го прихване по-здраво. – Не забравяй да крепиш главичката – обади се Изабел от кухнята. Той веднага плъзна ръка към главата на бебето и се изненада, като откри колко е малка в дланта му. То се разрита отново и Том го разтръска лекичко. – Стига де, бъди добра. Недей да тормозиш чичо си Том. Бебето премига срещу него, погледна го право в очите и Том изведнъж усети почти физическа болка. Бе надзърнал в един свят, който вече със сигурност никога нямаше да опознае. Изабел се върна с бутилката. – Ето. Сложи я в ръката на Том, насочи биберона към устата на бебето и показа как трябва да се потупа леко по устните, докато захапе. Том бе дълбоко впечатлен от хода на действието. Самият факт, че бебето не изисква нищо от него, му вдъхна чувство на преклонение пред нещо твърде непонятно. Когато Том пак се качи във фара, Изабел се разшета из кухнята да приготви вечеря, докато детето спи. Щом чу плач, тя веднага изтича в детската стая и вдигна малката от леглото. Бебето неспокойно притисна лице в гърдите на Изабел и започна да смуче тънкия памучен плат на блузата. – О, миличка, още ли си гладна? Наръчникът на стария доктор Грифитс казва да внимаваме да не преяждаш. Но може би съвсем мъничко... Тя затопли още малко мляко и предложи бутилката на бебето. Но този път то извърна глава от биберона и захленчи, опипвайки примамливото топло зърно, което докосваше бузата му през плата. – Хайде, ето ти го биберона, сладурче – изгука Изабел, но бебето все по-отчаяно риташе и се извърташе към гърдите ѝ. Изабел си спомни неотдавнашното мъчение от идването на млякото, когато гърдите ѝ болезнено натежаха, а нямаше бебе за кърмене – това ѝ се стори особено жестока шега на природата. Сега това бебе жадуваше за нейното мляко или може би просто за утеха, след като първоначалният му глад бе утолен. Тя застина неподвижно; в главата ѝ се въртеше вихър от детски плач, копнеж и мъчителна загуба. – О, сладко мъниче – прошепна тя и бавно разкопча блузата си. След секунди детето се впи в нея и засука доволно, макар че бликнаха само няколко капки мляко. Отдавна седяха така, когато Том влезе в кухнята. – Как е нашето... Той млъкна насред изречението, поразен от гледката. Изабел вдигна към него лице, по което се бореха невинност и вина. – Нямаше друг начин да я накарам да млъкне. – Но... Ами... От тревога Том дори не знаеше как да оформи въпросите си. – Тя беше отчаяна. Не приемаше биберона... – Но... но преди това го прие, видях я... – Да, защото умираше от глад. Вероятно буквално. Напълно объркан, Том продължи да се взира в нея. – Това е най-естественото нещо на света, Том. Най-доброто, което можех да направя за нея. Не ме гледай толкова стреснато. – Тя протегна ръка към него. – Ела тук, скъпи. Усмихни ми се. Той я хвана за ръката, но оставаше все тъй слисан. И дълбоко в душата му безпокойството продължаваше да нараства. Този следобед в очите на Изабел грееше светлина, каквато Том не бе виждал от години. – Ела да я погледнеш! – възкликна тя. – Не е ли прекрасна? Така чудесно се вписва в картинката! Тя посочи плетеното кошче, в което детето спеше спокойно и малките му гърдички се надигаха и отпускаха като миниатюрен отзвук на вълните около острова. – Настанила се е като ядка в черупка, нали? – каза Том. – Според мен още няма три месеца. – Как разбра? – Проверих. Том вдигна вежди. – В наръчника на доктор Грифитс – поясни Изабел. – Набрах малко моркови и ряпа и сготвих яхния с остатъка от овнешкото. А за довечера искам специален чай. Том се намръщи озадачено. – Трябва да посрещнем Луси и да се помолим за клетия ѝ баща. – Ако наистина ѝ е баща – каза Том. – Но защо Луси! - Е, трябва ѝ име. Луси означава светлина, тъй че ѝ подхожда идеално, нали? – Хубавата ми Изи. – Той се усмихна, после я погали по косата сериозно и нежно. – Внимавай, скъпа. Не искам да те видя разстроена... Тази вечер, докато палеше фара, Том все още не можеше да прогони безпокойството, нито пък да прецени дали то идва от миналото – разбудена стара мъка – или от лошо предчувствие. Докато слизаше през етажите по тясното вито стълбище, той усети тежест в гърдите си и го обзе усещането за падане обратно към мрака, от който си мислеше, че е избягал завинаги. Когато седнаха на вечеря, откъм кошчето долиташе бебешко гукане и по устните на Изабел от време на време грейваше усмивка. – Чудя се какво ли ще стане с нея? – изрече замислено тя. – Тъжно е да си мисля, че може да попадне в сиропиталище. Като момченцето на Сара Портър. По-късно се любиха за пръв път след злополучното раждане. Том имаше чувството, че Изабел е съвсем различна – уверена и безметежна. След това тя го целуна и каза: – Хайде напролет да си засадим розова градина. Та да остане тук дълги години след като си отидем. – Тази сутрин ще пратя сигнала – каза Том призори, когато се върна, след като бе изгасил фара. Перленият блясък на утрото се прокрадна в спалнята и погали лицето на бебето. То се бе събудило през нощта и Изабел го взе да спи между тях. Тя сложи пръст на устните си, кимна към спящото дете и стана от леглото, за да отведе Том в кухнята. – Седни, скъпи, а аз ще направя чай – прошепна тя и се захвана да подрежда чашите, чинийките и захарницата колкото се може по-тихо. Сложи чайника на печката и добави: – Том, размишлявах. – За какво, Изи? – За Луси. Не може да е просто съвпадение, че тя се появи толкова скоро след... – Изречението не се нуждаеше от довършване. – Не можем току-така да я пратим в сиропиталище. – Тя се обърна към Том и хвана ръцете му. – Скъпи, мисля, че тя трябва да остане при нас. – По-кротко, скъпа! Тя е прекрасно бебе, но не ни принадлежи. Не можем да я задържим. – Защо не? Помисли малко. Нали ме разбираш, реално погледнато, кой знае, че тя е тук? – Първо на първо, Ралф и Блуи ще знаят, когато дойдат след няколко седмици. – Да, но снощи ми хрумна – те няма да знаят, че не е наша. Все още всички ме мислят за бременна. Просто ще се изненадат, че е дошла по-рано. Том я гледаше със зяпнала уста. – Но... Изи, да не си се побъркала? Осъзнаваш ли какво предлагаш? – Предлагам човечност. Това е. Любов за бебето. Предлагам, мили – тя стисна ръцете му още по-силно, – да приемем този дар, който ни беше изпратен. Откога искаме бебе, откога се молим, за бебе? Том се завъртя към прозореца, хвана се за главата и избухна в смях, после умолително протегна ръце към нея. – За бога, Изабел! Като им кажа за човека в лодката, рано или късно ще се разбере кой е. И ще узнаят, че е имало бебе. Може би не веднага, но в крайна сметка... – В такъв случай смятам, че не бива да им казваш. Гласът му внезапно се промени. – Да не им казвам? Тя го погали по косата. – Не им казвай, скъпи. Не сме сторили нищо нередно, само подслонихме едно безпомощно бебе. Можем да осигурим на нещастния човек достойно погребение. А лодката... е, просто пак ще я пуснем по течението. – Изи, Изи! Знаеш, че бих направил всичко за теб, мила, но... който и да е онзи мъж, каквото и да е направил, той заслужава да постъпим с него както е редно. И както повелява законът впрочем. Ами ако майката не е мъртва, ако човекът има жена и тя отчаяно ги очаква? – Коя жена ще изпусне от поглед бебето си? Приеми го, Том: тя трябва да се е удавила. – Изабел отново стисна ръката му. – Знам колко много означават правилата за теб и знам, че формално това ги нарушава. Но за какво съществуват тези правила? За да спасяват живота! Точно това предлагам, скъпи: да спасим този живот. Тя е тук, тя се нуждае от нас и ние можем да ѝ помогнем. Моля те. – Изи, не мога. Не съм такъв човек. Нима не разбираш? Лицето ѝ посърна. – Как може да си толкова кораво сърдечен? Интересуваш се само от правилата, корабите и проклетия фар. Том бе чувал тези обвинения и преди, когато, обезумяла от мъка след поредния спонтанен аборт, Изабел се нахвърляше яростно срещу единствения друг човек на острова – мъжа, който продължаваше да изпълнява дълга си, който я утешаваше, както можеше, и криеше собствената си скръб. За пореден път той я усети как наближава опасния ръб – може би по-близо от всеки друг път. 11. Една любопитна чайка гледаше Том от облепената с водорасли скала. Тя следеше с безмилостен поглед как той увива в брезент тялото, излъчващо острия мирис на смъртта. Трудно бе да се отгатне какъв е бил този човек приживе. Не изглеждаше нито много стар, нито много млад. Беше дребен и рус. На лявата буза имаше малък белег. Том се запита кой ли тъгува за него, кой ли има причини да го обича или мрази. Старите гробове от корабокрушението бяха долу, близо до плажа. Докато се захващаше да изкопае нова яма, мускулите му поеха командването, изпълнявайки слепешком познатата задача на ритуала, който той не бе очаквал някога да повтори. Когато за пръв път го включиха в наряда за всекидневните погребения, той повърна при вида на труповете, проснати рамо до рамо в очакване на лопатата. След известно време това стана за него просто работа. Надяваше се да му се падне мършав покойник или труп без крака, защото така ставаше далеч по-лесно да го пренесе. Да го погребе. Да сложи знак над гроба. Да козирува и да си тръгне. Ето, така беше. Да се надява на труп с най-много липсващи парчета. Побиха го тръпки при мисълта, че по онова време не виждаше нищо странно в това. Лопатата глухо въздишаше при всяко проникване в песъчливата почва. След като струпа пръстта на спретната купчинка, той спря за момент да се помоли за незнайния клетник, но откри, че неволно нашепва: – Прости ми, Господи, за това и за всичките ми грехове. И прости на Изабел. Знаеш колко много доброта има в нея. И знаеш колко много изстрада. Прости на двама ни. Смили се. Той се прекръсти и се върна при лодката, готов да я изтегли обратно във водата. Задърпа я силно и в този момент лъч светлина жарна очите му – нещо блестеше под слънцето. Той се вгледа във вътрешността на лодката. Някакъв лъскав предмет беше заклещен под едно от ребрата отпред на носа и устоя на първия му опит да го измъкне. Той стисна по-здраво и измъкна нещо студено и твърдо, украсено с релефни шарки и ангелчета – сребърна дрънкалка, която изведнъж оживя и издаде тих звън. Том дълго я въртя в ръцете си, сякаш очакваше дрънкалката да заговори, да му даде някакъв отговор. После я пъхна в джоба си. Появата на тази странна двойка можеше да се обясни по хиляди начини, но само ако приемеше версията на Изи, че детето е сираче, би могъл да спи през нощта. За друго не смееше дори да помисли и трябваше да избягва каквито и да било доказателства за противното. Той се загледа към линията, където океанът и небето се срещаха като чифт стиснати устни. По-добре да не знае. Изчака, докато южното течение пое лодката, и чак тогава излезе на плажа. Радваше се на солената воня откъм зеленочерните водорасли, гниещи по скалите, защото тя прогони миризмата на смърт от ноздрите му. Едно малко лилаво пясъчно раче плахо изпълзя изпод каменното си укритие, приближи към една мъртва риба-таралеж, подута и бодлива дори в смъртта, и започна да къса с клещи малки парченца от корема ѝ. Том потръпна и тръгна по стръмната пътека нагоре. *** – През повечето дни тук няма къде да се скриеш от вятъра. Не е зле, ако си чайка или албатрос – виждаш ли ги как са се отпуснали върху въздушните течения, като че си почиват? Седнал на верандата, Том посочи една голяма сребриста птица, която бе долетяла от някой друг остров и сега сякаш висеше на конец в неподвижното небе въпреки бурния вятър. Бебето не обърна внимание на пръста на Том, а го загледа в очите, хипнотизирано от движението на устните и дълбокия отзвук в гърдите му. То изгука – писклив звук, напомнящ хълцане. Том се опита да не обръща внимание как заподскача сърцето му и продължи лекцията си. – Но само край това малко заливче има надежда да намериш тишина и спокойствие, защото то гледа на север, а вятърът почти никога не идва от там. От тази страна е Индийският океан – хубав, спокоен и топъл. Южният океан е от другата страна – не съществува по-див и опасен от него. Нямай му вяра, от мен да знаеш. Вместо отговор детето размаха ръка над одеялцето и Том го остави да стисне пръстчета около показалеца му. През изминалата седмица след пристигането на малката Луси той бе свикнал с нейното гукане, с безмълвното ѝ сънено присъствие в кошчето, което сякаш полъхваше из цялата къща като аромат на току-що изпечен сладкиш или цветя. Тревожеше го, че сутрин се ослушва да я чуе кога ще се събуди и че инстинктивно посяга да я вземе, когато се разплаква. – Почваш да се влюбваш в нея, нали? – каза Изабел, която ги бе наблюдавала от вратата. Том се намръщи и тя добави с усмивка: – Няма как да ѝ устоиш. – Всички тези муцунки, дето ги прави... – От теб ще излезе чудесен баща. Той се размърда на стола. – Из, и все пак не е редно да си мълчим. – Само я погледни. Нима ти изглежда, че сме сторили нещо нередно? – Но... точно там е работата. Не е нужно да правим нещо нередно. Можем да съобщим сега и да подадем молба за осиновяване. Още не е късно, Из. Още можем да постъпим както трябва. – Да я осиновим? – Изабел настръхна. – Никога няма да пратят едно бебе на фар сред пущинака – тук няма лекар, няма училище. Няма и църква, това сигурно най-много ще ги разтревожи. Дори и да я дадат за осиновяване, ще предпочетат някое семейство в града. И освен това тия формалности се влачат до безкрай. Ще искат да се срещнат с нас. На теб няма да ти дадат отпуск за това, а ще се върнем на континента едва след година и половина. – Тя сложи длан върху рамото му. – Знам, че ще се справим. Знам, че ще бъдеш прекрасен баща. Но те не знаят. – Изабел се вгледа в бебето и докосна с пръст меката бузка. – Любовта е по-силна от правилниците, Том. Ако беше съобщил за лодката, вече щяха да са я пъхнали в някое ужасно сиропиталище. – Тя отпусна ръка на рамото му. – Бог чу молитвите ни. Чу молитвите на бебето. Нима ще бъдем тъй неблагодарни да я отпратим? Простият факт бе, че както присадката се прихваща и разлиства върху розов храст, така и майчинството на Изабел – всичките ѝ пориви и инстинкти, болезнено оголени от неотдавнашното раждане на мъртво дете – се прихвана без усилие върху това мъничко същество, което се нуждаеше от майчини грижи. Скръбта и времето изцелиха раната, усъвършенстваха връзката с бързина, каквато само природата може да постигне. Когато вечерта Том слезе от фара, Изабел седеше до първия есенен огън за тази година и кърмеше бебето в люлеещия се стол, който той бе направил преди четири години. Тя не го забеляза и той дълго я наблюдава в мълчание. Сякаш по чист инстинкт Изабел знаеше как да се грижи за малката и влагаше цялата си душа във всяко движение. Том отблъсна мъчителните съмнения. Може би тя имаше право. Кой бе той, та да раздели тази жена от нейното бебе? Изабел държеше в ръцете си молитвеника, към който се обръщаше все по-често след първия спонтанен аборт. В момента четеше наум молитвите за жени след раждане. Ето, виж децата и плода на утробата – те са наследство и дар, що идва от Господа... На следващата сутрин Изабел стоеше до Том под залата на фенера и държеше бебето, докато той потракваше с морзовия ключ. Беше обмислил внимателно формулировката. Отначало пръстите му трепереха – беше се страхувал да прати вест за мъртвороденото дете, ала сега се чувстваше много по-зле. Бебето се роди преждевременно точка и двамата бяхме изненадани точка Изабел се възстановява добре точка не се нуждае от медицинска помощ точка момиченце точка Луси... Той се обърна към Изабел. – Нещо друго? – Теглото. Хората винаги питат колко тежи. – Тя си припомни бебето на Сара Портър. – Кажи три килограма и триста грама. Том я погледна, изненадан колко лесно ѝ се удаде лъжата. Пак се завъртя към ключа и натрака цифрите. Когато отговорът пристигна, той го преведе и вписа в дневника за сигналите. Поздравления точка прекрасна новина точка официално регистрирахме увеличение на населението на Янус според наредбата точка Ралф и Блуи вдигат наздравица точка бабата и дядото ще бъдат уведомени незабавно точка. " Той въздъхна, усещайки тежест в гърдите си, и изчака малко, преди да съобщи отговора на Изабел. През следващите седмици Изабел разцъфна. Тя пееше, обикаляйки из къщата. По цял ден неудържимо обсипваше Том с прегръдки и целувки. Усмивката ѝ го заслепяваше с чистата си откровена радост. А бебето? Бебето беше спокойно и доверчиво. То не подлагаше на съмнение прегръдката, която го държеше, ръцете, които го галеха, устните, които го целуваха и му гукаха, докато заспиваше: "Мама е тук, Луси, мама е тук". Не можеше да се отрече, че детето е в превъзходно състояние. Кожата му сякаш грееше с меко сияние. Гърдите на Изабел реагираха на кърменето, след седмица пак започнаха да отделят мляко – така наречената "релактация", описана най-подробно от доктор Грифитс – и детето сучеше без миг колебание, като че двете бяха сключили някакво тайно споразумение. Но Том започна да се задържа малко по-дълго във фара сутрин след изгасяването на фенера. От време на време неволно разгръщаше страницата на дневника за 27 април и се взираше в празното място. Правилата могат да убият човека, Том знаеше това. И все пак понякога единствено те застават между човека и диващината, между човека и чудовищата. Правилата, които казват, че е по-добре да вземаш в плен, отколкото да убиваш. Правилата, които казват, че трябва да оставиш санитарите да изнесат от ничията земя както твоите хора, така и ранените вражески войници. Но винаги всичко се свеждаше до простичкия въпрос: би ли могъл да лиши Изабел от това бебе? Ами ако то е сам-само на света? Наистина ли е правилно да отнеме детето от жената, която го обожава, и да го захвърли на произвола на съдбата? Том започна да сънува, че се дави, размахвайки отчаяно ръце и крака в търсене на опора, но нямаше къде да застане, нямаше какво да го удържи на повърхността освен една русалка, в чиято опашка се вкопчваше и тя го повличаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмната вода, докато накрая се събуждаше, задъхан и потен, а Изабел спеше блажено до него. 12. – Здрасти, Ралф. Радвам се да те видя. Къде е Блуи? – Тук съм! – извика морякът иззад камара сандъци на кърмата. – Как я караш, Том? Радваш ли се да ни видиш? – Винаги, мой човек. Нали разчитам на вас за пиячката – разсмя се Том, докато закрепваше въжето. Старият двигател пухтеше, кашляше и изпълваше въздуха с гъсти облаци от дизелови изпарения. Беше средата на юни и корабът за доставки идваше за пръв път след появата на бебето преди седем седмици. – Подготвил съм всичко, включително и лебедката. – Брей, колко си бил припрян, Том – възкликна Ралф. – Не бива да бързаме чак толкоз, нали? Днес е велик ден. Можем и да се помотаем. В края на краищата трябва да видим новото попълнение! Хилда ме е натоварила като кон с разни работи за мъничето, да не говорим за гордите баба и дядо. Ралф слезе с широка крачка по мостчето и сграбчи Том в мечешка прегръдка. – Поздравления, синко. Страхотни сте. Особено след... след всичко, което се случи преди. Блуи се зададе след него. – Да, браво на вас. Мама ви праща най-добри пожелания. Том зарея поглед към водата. – Благодаря. Много благодаря. Признателен съм. Докато се катереха нагоре по пътеката, Изабел се очертаваше пред тях на фона на въжето с прострени пелени, които се развяваха по вятъра като сигнални флагчета. Непокорни кичури се подаваха от прическата, която току-що си беше направила. Щом наближиха, Ралф разпери ръце към нея. – Е, не си ли личи от пръв поглед? Нищо не разхубавява жената повече от едно мъничко бебе. Рози в бузите и блясък в косите, така ставаше всеки път с моята Хилда. Изабел се изчерви от комплимента и бързо целуна стареца. После целуна и Блуи, който наведе глава и измънка: – Поздравления, госпожо Шербърн. – Влизайте всички. Чайникът кипи, има и кейк – каза тя. Докато седяха около старата маса, Изабел все се озърташе към заспалото дете в кошчето. – Всички жени в Партажьоз говорят за теб, как си родила бебето сам-самичка. Разбира се, фермерските съпруги изобщо не се впечатлиха. Мери Линфорд разправя, че родила три без ничия помощ. Но в града бяха много развълнувани. Надявам се, че и Том не е бил съвсем безполезен, нали? Двамата се спогледаха. Том понечи да заговори, но Изабел здраво стисна ръката му. – Той беше прекрасен. Не съм и мечтала за по-добър съпруг. В очите ѝ бликнаха сълзи. – Много хубаво дребосъче, доколкото виждам – каза Блуи. Но от пухкавото одеяло надничаше само нежно личице с бяла шапчица. – Взела е носа на Том, нали? – обади се Ралф. – Ами... – Том се поколеба. – Не знам дали носът ми е най-подходящ за едно малко момиченце! – И ти си прав. – Ралф се засмя. – Е, господин Шербърн, приятелю, сега ще ми трябва твоят автограф върху формулярите. Да отметнем и тая работа. Том с облекчение стана от масата. – Веднага. Елате в кабинета, капитан Адикот, сър – каза той, оставяйки Блуи да гука над кошчето. Младият мъж извади дрънкалката от легълцето и я разтръска над бебето, което се беше събудило. То наблюдаваше внимателно и той задрънка отново. – Щастливка си ми ти, гледай каква сребърна дрънкалка си имаш! Като за принцеса – никога не съм виждал нещо тъй великолепно! С ангелчета на дръжката и тъй нататък. Ангелчета за ангелче... И това хубаво пухкаво одеяло... – О, те останаха от... – Гласът на Изабел изтъня. – От преди. Блуи се изчерви. – Съжалявам. Дрънкам, без да мисля. Аз... По-добре да се захващам с разтоварването. Благодаря за кейка. И той се изниза през кухненската врата. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|