М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Драга Изабел,
За щастие, не съм издухан или отнесен в морето (поне не още по-далече). Видях най-различни китове, но нито един не се опита да ме изяде досега – може би не съм много вкусен. В общи линии съм доста добре и понасям стоически липсата на пътища. Вярвам, че продължаваш да се грижиш за прехраната на местните птици. Очаквам с нетърпение да се видим, преди да замина от Партажьоз – кой знае накъде? – след около три месеца. Как да се подпише? – Привършваш ли? – подвикна Ралф. – Почти – отвърна той и написа просто "Том". Изписа адреса, запечата плика и го подаде на капитана. – Ще можеш ли да го пуснеш в пощата? Ралф погледна адреса и намигна. – Ще го доставя лично. Така или иначе ми е на път. 5. След изтичането на шестте месеца Том получи възможността да се наслади отново на гостоприемството на госпожа Мюет по една неочаквана причина – мястото на Янус се освобождаваше за постоянно. Вместо да си възвърне разсъдъка, Тримбъл Дохърти бе загубил и малкото, който все още му бе останал, и бе скочил от една огромна гранитна скала в Олбъни, наречена Пролома, очевидно убеден, че долу го чака лодка, управлявана от любимата му съпруга. Поради това поканиха Том на брега, за да обсъдят назначението, да уредят документите и да му дадат кратък отпуск, преди официално да поеме поста. Вече бе доказал способностите си тъй убедително, че от Фримантъл не си направиха труда да търсят друг кандидат. – Никога не подценявай значението на подходящата съпруга – каза капитан Хаслък, докато Том се канеше да излезе от кабинета му. – Старата Мойра Дохърти можеше и сама да се грижи за фара, тъй дълго беше живяла с Тримбъл. За живота по фаровете ти трябва много специална жена. Срещнеш ли подходящата, не се помайвай. Засега обаче ще се наложи да поизчакаш... Докато бавно се връщаше към пансиона на госпожа Мюет, Том си помисли за малките реликви във фара – плетивото на Дохърти, недокоснатия буркан с бонбони на неговата съпруга в килера. Животът отминава, следите остават. И се запита какво ли е било отчаянието на онзи човек, смазан от скръб. Дори без война не е трудно да рухнеш. Два дни след завръщането си в Партажьоз Том седеше вдървено в салона на семейство Грейсмарк, а двамата родители зорко бдяха над единствената си дъщеря. Опитвайки се да намери подходящи теми за разговор, Том не откри друго освен времето, вятъра (какъвто имаше в изобилие) и братовчедите Грейсмарк в други части на Западна Австралия. Оказа се сравнително лесно да отклони разговора от себе си. Докато го изпращаше до портата след посещението, Изабел попита: – Кога ще се връщаш на острова? – След две седмици. – Тогава да ги използваме най-пълноценно – каза тя, като че обобщаваше дълго обсъждане. – Така ли? – попита Том, изненадан и развеселен. Кой знае защо, тия думи му прозвучаха като покана за танц. Изабел се усмихна. – Да, точно така. – И отблясъкът на светлината в очите ѝ сякаш му позволи да надникне отвъд тях, да зърне яснота и обаятелна откровеност. – Заповядай утре. Ще си устроим пикник. Можем да слезем до залива. – Не трябва ли първо да попитам баща ти? Или майка ти? – Той приведе глава настрани. – Искам да кажа... ако не е много нахално... на колко години си? – Достатъчно голяма, за да изляза на пикник. – А в числено изражение...? – На деветнайсет. Отскоро. Тъй че остави аз да се погрижа за нашите – каза тя и лекичко му махна, докато се прибираше. Том пое окрилен към пансиона на госпожа Мюет. Сам не знаеше защо. Не знаеше нищо за това момиче, освен че се усмихва често и вътре в нея има нещо... добро. На следващия ден Том наближи дома на семейство Грейсмарк не толкова нервен, колкото озадачен и мъничко неуверен как така се завръща толкова скоро. Госпожа Грейсмарк отвори вратата с усмивка. – Точен до секундата – отметна тя в някакъв невидим списък. – Армейски навици... – каза Том. Изабел се появи с кошница за пикник и му я подаде. – Имаш грижата да я опазиш – каза тя и се обърна да целуне майка си по бузата. – Довиждане, мамо. До скоро. – И не стой много на слънце, инак цялата ще станеш на лунички – предупреди я майка ѝ. После хвърли към Том поглед, който говореше много по-строго от думите. – Приятен пикник. Не закъснявайте. – Благодаря, госпожо Грейсмарк. Няма да закъснеем. Изабел го поведе по уличките, които напускаха очертанията на града и водеха към океана. – Къде отиваме? – попита Том. – Това е изненада. Продължиха по черен път, който стигаше до нос, ограден от всички страни с непроходим гъсталак. Тук не растяха гиганти като из горите навътре в сушата, а жилави ниски дръвчета, способни да устоят на солта и бурните ветрове. – Пътят е доста. Не си много изморен, нали? – попита тя. Том се засмя. – Все някак ще се справя и без бастун. – Просто си мислех, че на Янус няма чак толкова много ходене, нали така? – Повярвай ми, онова непрестанно катерене по стълбището на фара поддържа добрата форма. Той все още се мъчеше да прецени тази девойка и нейната странна способност да го изкарва лекичко от равновесие. Постепенно дърветата взеха да оредяват и шумът на океана се засили. – Предполагам, че Партажьоз изглежда много скучен за човек от Сидни – подхвърли Изабел. – Всъщност не съм бил тук достатъчно дълго, за да преценя. – Да, навярно. Но Сидни... представям си го огромен, оживен и прекрасен. Големият град. – Нищо не представлява в сравнение с Лондон. Изабел се изчерви. – О, не знаех, че си бил там. Това трябва да е истински град. Може би ще го посетя някой ден. – Мен ако питаш, тук ти е по-добре. Лондон... ами беше доста мрачен, когато ме пуснаха в отпуск. Сив, посърнал и студен като труп. При всяко положение бих предпочел Партажьоз. – Вече наближаваме най-красивото място. Или поне за мен е най-красивото. Отвъд дърветата се появи провлак, вдаден далече навътре в океана – дълга ивица гола земя, широка няколкостотин метра и оградена с вълни от всички посоки. – Тук е краят на Пойнт Партажьоз – каза Изабел. – Любимото ми място е долу вляво, където са онези големи скали. Продължиха напред до средата на провлака. – Зарежи кошницата и ме последвай – каза тя, после светкавично събу обувките си и хукна към черните гранитни канари, струпани до самата вода. Том я настигна едва накрая. Пред тях имаше кръг от скали, в който вълните се плискаха и въртяха. Изабел се просна на земята и подаде глава отвъд ръба. – Слушай – каза тя. – Само слушай какъв звук издава водата, като че ли е в пещера или катедрала. Том се приведе напред, за да чуе. – Трябва да легнеш – каза тя. – За да чувам по-добре? – Не. За да не те отнесат вълните. Тук има ужасен прибой. Ако дойде изневиделица голяма вълна, ще те хвърли долу, преди да се усетиш. Том легна до нея и провеси глава над мястото, където вълните ревяха, кънтяха и се оттегляха. – Напомня ми за Янус. – Как е там? Хората разправят разни истории, но всъщност почти никой не е ходил на острова освен пазача и капитана на кораба. И един лекар веднъж, преди години, когато поставиха цял кораб под карантина заради коремен тиф. – Там е като... Ами... като никъде другаде на света. Това е отделен свят. – Казват, че времето било жестоко. – Понякога. Изабел се изправи. – Чувстваш ли се самотен? – От работа не остава време за самота. Вечно има нещо за поправка, проверка или записване в дневника. Тя приведе глава настрани, като че искаше да изрази съмнение, но премълча. – Харесва ли ти там? – Да. – Не си падаш много по приказките, нали? Том се изправи. – Гладна ли си? Трябва да е време за обяд. Той хвана ръката на Изабел и ѝ помогна да стане. Толкова дребничка мека ръка с тънък слой ситен пясък по дланта. Толкова деликатна в неговата. Изабел му поднесе сандвичи с говеждо печено и джинджифилов сок, а за десерт кейк и свежи ябълки. – Е, на всички пазачи от Янус ли пращаш писма? – попита Том. – На всички!? Ама че го каза – отвърна Изабел. – Та ти си първият нов от години. Том се поколеба, преди да рискува със следващия въпрос. – Какво те накара да ми пишеш? Тя му се усмихна и отпи глътка сок, преди да отговори. – Защото ми беше забавно да храним заедно чайките? Защото се отегчавах? Защото никога не бях пращала писмо до фара? – Тя отметна кичур коса от очите си и погледна надолу към водата. – Не биваше ли? – О, не, не исках да кажа това... Тоест... Том избърса ръце със салфетката. Непрестанно се чувстваше изкаран от равновесие. Това бе ново усещане за него. Том и Изабел седяха на края на вълнолома в Партажьоз. Наближаваше последният ден на 1920 г. и морският бриз свиреше своята простичка музика, като тласкаше вълни срещу корпусите на корабите и опъваше въжетата на мачтите. Пристанищните светлини се разтегляха по водата, а небето бе обсипано със звезди. – Но аз искам да знам всичко – каза Изабел, провесила боси крака над водата. – Не може просто да кажеш "Няма нищо друго за казване". Вече беше изкопчила най-същественото за обучението му в частна гимназия и инженерната диплома от Университета в Сидни, но изглеждаше все по-разочарована. – Аз мога да ти разкажа много неща – как баба ме учеше да свиря на пиано, какво си спомням за дядо, макар че той почина, когато бях малка. Мога да ти разкажа какво е да си дъщеря на училищен директор в градче като Партажьоз. Мога да ти разкажа за моите братя Хю и Алфи, как плавахме с лодката по реката и ходехме на риболов. – Изабел се загледа към водата. – Все още тъгувам за онези времена. – Тя нави кичур коса около пръста си, позамисли се, после въздъхна. – То е сякаш цяла... цяла галактика очаква да я откриеш. А аз искам да открия твоята. – Какво още искаш да знаеш? – Е, за семейството ти, да речем. – Имам брат. – Позволено ли ми е да узная името му, или си го забравил? – Няма скоро да го забравя. Сесил. – Ами родителите ти? Том присви очи към светлината върху една мачта. – Родители като родители. Изабел се изправи и надникна дълбоко в очите му. – Питам се какво ли става там вътре? – Майка ми е мъртва. Не поддържам връзка с баща ми. – Шалът ѝ се бе смъкнал от рамото и той го намести. – Не ти ли е малко хладно? Искаш ли да се прибираме? – Защо не желаеш да говориш за това? – Ще ти разкажа, ако държиш. Просто бих предпочел да не задълбаваме. Понякога е по-добре да оставим миналото на мира. – Семейството никога не е в миналото. Навсякъде го носиш със себе си. – Толкова по-зле. Изабел се изправи. – Няма значение. Да вървим. Мама и татко сигурно се чудят къде сме – каза тя. Умълчаха се и тръгнаха бавно по кея. През нощта, докато лежеше в леглото, Том мислено се върна обратно към детството, за което Изабел тъй силно желаеше да узнае. Никога не бе говорил за това с когото и да било. Но сега спомените му причиняваха остра болка като от плъзгане на език по счупен зъб. Виждаше се как едва осемгодишен дърпа ръкава на баща си и плаче: – Моля те! Моля те, пусни я да се върне. Моля те, татко. Обичам я! А баща му отметна ръката му, сякаш изтръскваше кално петно. – Не я споменавай повече в този дом. Чу ли, синко? Братът на Том, Сесил – с пет години по-голям и по онова време доста по-едър, – го перна по тила, когато баща им излезе от стаята с гневна стъпка. – Нали ти казах, глупако! Казах ти да си мълчиш. И напусна със същата тежка крачка, оставяйки малкото момче насред всекидневната. То извади от джоба си дантелена кърпичка, съхранила аромата на майка му, и докосна бузата си, като внимаваше да не я изцапа със сълзи. Не искаше да използва кърпичката, а само да я усети. Том си припомни голямата пуста къща – мъртвешката тишина, отекваща малко по-различно във всяка стая; кухнята с мирис на карбол, поддържана безупречно чиста от дълга поредица икономки; ужасната миризма на сапун за пране "Лукс" и отчаянието си, когато видя кърпичката колосана и изгладена от прислужницата с отдавна забравено име, която я бе открила в джоба на панталонките му и прозаично я бе изпрала, заличавайки аромата на майка му. Той обикаляше из цялата къща, търсейки някой ъгъл, някой шкаф, който да му върне неясното ѝ сладостно ухание. Но дори и в някогашната ѝ спалня имаше само дъх на паркетин и нафталин, сякаш нейният призрак най-сетне беше прогонен. *** Докато седяха в чайната в Партажьоз, Изабел опита отново. – Не се мъча да крия нищо – каза Том. – Просто ровенето из миналото е празна работа. – И аз не се мъча да любопитствам. Само че... досега си имал един цял живот, една цяла история и аз идвам в края. Опитвам се да осмисля нещата. Да осмисля теб. – Тя се поколеба, после попита плахо: – Ако не мога да говоря за миналото, позволено ли ми е да говоря за бъдещето? – Не можем истински да говорим за бъдещето, ако това имаш предвид. Можем само да говорим какво си представяме или желаем. Не е едно и също. – Добре тогава, какво желаеш? Том помълча. – Да съм жив. Това ми стига, струва ми се. – Той дълбоко въздъхна и се обърна към нея. – А ти? – О, непрекъснато ми се иска какво ли не! – възкликна тя. – Искам да има хубаво време за пикника на неделното училище. Искам... не се смей... искам добър съпруг и къща, пълна с деца. Искам звука на строшен прозорец от топка за крикет и аромат на яхния откъм кухнята. Искам да чувам как малки момиченца пеят коледни песни, а момченцата ритат футбол... Не мога да си представя да нямам деца някой ден, а ти? – Тя се унесе за миг, после добави: – Разбира се, не точно сега. – Поколеба се. – Не като Сара. – Коя? – Моята приятелка Сара Портър. Живееше малко по-надолу от нас. Двете често си играехме на семейство. Тя е малко по-голяма и винаги настояваше да бъде майката. – Лицето ѝ помръкна. – После наистина... стана майка, когато беше едва на шестнайсет. Техните я изпратиха в Пърт, да не бие на очи. Накараха я да даде бебето в сиропиталище. Казваха, че щяло да бъде осиновено, но то беше куцичко. По-късно тя се омъжи и всички забравиха за бебето. А един ден тя ме попита дали мога да я придружа до Пърт, за да посети тайно сиропиталището. Наричаше се Детски приют, само през няколко врати от Приюта за душевноболни. О, Том, никога не си виждал такава гледка – цяла болнична зала, пълна с невръстни сирачета. Без никой да ги обича. Сара не можеше да сподели със съпруга си – щеше да я изхвърли веднага. Той няма представа дори и сега. Нейното дете все още беше там, а тя можеше само да гледа отстрани. И най-странното беше, че не тя, а аз плаках през цялото време. Израженията на малките им личица. Това направо ме смаза. По-добре да изпратиш детето си в ада, отколкото в сиропиталище. – Всяко дете се нуждае от майка – каза Том, унесен в свои собствени мисли. – Сега Сара живее в Сидни – каза Изабел. – Отдавна не сме се чували. През тези две седмици Том и Изабел се срещаха всеки ден. Когато Бил Грейсмарк попита жена си дали това изненадващо "хойкане" е в рамките на благоприличието, тя отговори: – О, Бил. Животът е кратък. Тя е разумно момиче и може сама да решава. А и в днешно време няма кой знае какъв шанс да си намери мъж с всичките крайници на място. Освен това тя знаеше, че Партажьоз е малко градче. Нямаше къде да се дянат, за да сторят някоя пакост. Десетки очи и уши дебнеха и забелязваха и най-малкия признак за нещо нередно. Том сам се изненада с какво нетърпение очаква да види Изабел. Тя някак си бе успяла да се промъкне през защитата му. Той слушаше с удоволствие нейните разкази за живота в Партажьоз и неговата история; за това как французите са избрали такова име за тукашното място между океаните, защото то означава както "умеещ да споделя", така и "разделящ". Изабел му разказваше как като малка паднала от дърво и си счупила ръката, как един ден тя и нейните братя нашарили козата на госпожа Мюет с червени петна и почукали на вратата да кажат, че е болна от морбили. Разказа му тихо и с много прекъсвания за загиналите край Сома и колко ѝ се иска да може да накара родителите им да се усмихват отново. Той обаче оставаше предпазлив. Партажьоз бе малък град. Тя беше много по-млада от него. Едва ли щеше да я види отново, след като се върнеше на фара. Друг на негово място би се възползвал, но за Том идеята за чест беше своеобразна противоотрова срещу някои от нещата, които бе преживял. Изабел не би могла да изрази с думи новото усещане – вълнение може би, – което изпитваше всеки път щом видеше този мъж. В него имаше нещо тайнствено. Сякаш, прикрит зад усмивката си, той оставаше някъде далече. Тя искаше да надникне в душата му. Ако войната я беше научила на нещо, то бе да не приема каквото и да било за гарантирано, да знае, че е рисковано да отлагаш най-важното. Животът можеше да грабне онова, което цениш, и вече никога да не ти го върне. Започна да я обзема някаква странна припряност да се възползва от случая. Преди някоя друга да го стори. Вечерта преди неговото завръщане на Янус двамата се разхождаха по плажа. Макар че януари бе настъпил само преди два дни, имаха чувството, че са минали години, откакто Том пристигна за пръв път в Партажьоз преди шест месеца. Изабел погледна морето, където слънцето бавно се спускаше по небето към сивите води накрай света. – Чудех се дали ще ми направиш една услуга, Том – каза тя. – Да. Каква? – Чудех се – каза тя, без да забавя крачка – дали искаш да ме целунеш. Том бе почти сигурен, че думите са му се причули сред шума на вятъра. И тъй като тя не спираше да върви, той се опита да отгатне какво всъщност е казала. Накрая се спря на едно предположение. – Разбира се, че искам да те запомня. Но... може би ще се видим следващия път, когато съм в отпуск? Тя го изгледа странно и той започна да се тревожи. Дори в гаснещата светлина на деня личеше, че се е изчервила. – Аз... съжалявам, Изабел. Не ме бива много по приказките... в ситуации като тази. – Какви ситуации? – попита тя, смазана от мисълта, че навярно това му се случва през цялото време. По едно момиче във всяко пристанище. – Да се сбогувам. Умея да понасям самотата. Умея и да общувам. Но превключването от едното към другото ме съсипва. – Е, тогава аз ще те улесня, искаш ли? Просто ще си отида. Още сега. Тя рязко се завъртя и тръгна назад по плажа. – Изабел! Изабел, чакай! – Той изтича след нея и я хвана за ръката. – Не искам просто да си тръгнеш, без... ами да си тръгнеш просто така. И наистина ще ти направя услугата, ще те запомня. Ти си... как да го кажа... приятно ми е да съм с теб. – Тогава ме вземи на Янус. – Какво? Искаш да ме изпратиш с кораба? – Не, да живея там. Том се засмя. – Боже, понякога ти хрумват такива щуротии. – Говоря сериозно. – Не може да бъде – каза Том, но нещо в очите ѝ му подсказваше, че може. – Защо не? – Е, мога още сега да ти изброя стотина причини. Първо, защото единствената жена, която се допуска на Янус, е съпругата на пазача. Тя не отговори и той приведе глава още малко по-близо, сякаш това би му помогнало да я разбере. – Тогава се ожени за мен! Той премига. – Из... та аз едва те познавам! И освен това дори не съм... добре де, да си го кажа направо, дори не съм те целунал. – Най-сетне! Тя изрече тия думи така, сякаш изводът бе очевиден, после се надигна на пръсти и придърпа главата му надолу към себе си. Преди да разбере какво става, той усети целувката – неумела, но страстна. Отдръпна се. – Това е опасна игра, Изабел. Не може току-така да целуваш мъжете. Не и ако не си сериозна. – Но аз съм сериозна! Том я погледна. Самоуверено вирната брадичка, предизвикателен блясък в очите. Прекрачеше ли чертата, докъде щеше да стигне? О, все едно. По дяволите доброто поведение. По дяволите правилните постъпки. Едно красиво момиче молеше за целувка, а слънцето гаснеше, седмиците бяха отминали и утре по това време щеше да бъде насред пущинака. Той обгърна лицето ѝ с длани и се приведе с думите: – Ето как се прави. Целуна я бавно, оставяйки времето да изчезне. Не помиеше друга целувка като тази. Накрая той се отдръпна и отметна кичур коса от очите ѝ. – А сега е време да те изпратя до вас, че инак ще пратят войската да ни издирва. Обгърна с ръка рамото на Изабел и я поведе по пясъка. – Сериозно го казах... нали се сещаш, онова за женитба. – Трябва да ти хлопа дъската, за да искаш да се омъжиш за мен, Из. От пазене на фарове не се изкарват големи пари. И е адски трудно за съпругите. – Знам какво искам, Том. Той спря. – Виж какво. Не искам да прозвучи покровителствено, Изабел, но ти си... ти си доста по-млада от мен. Тази година навършвам двайсет и осем. И предполагам, че не си излизала с много момчета. След неумелата целувка бе готов да се обзаложи, че изобщо не е излизала. – Какво общо има това? – Просто... просто недей да се доверяваш на първото впечатление. Обмисли го. Обзалагам се на всичкия чай в Китай, че до дванайсет месеца ще си ме забравила. – Не ми отказвай, дори и да е каприз – каза тя и се надигна да го целуне отново. 6. През ясните летни дни Янус сякаш се надига на пръсти – човек е готов да се закълне, че понякога е по-висок, отколкото друг път, не само заради приливите и отливите. В поройните дъждове може да изчезне напълно, маскиран като богиня от гръцки мит. Или да се обгърне в морски мъгли – топъл въздух, натежал от кристалчета сол, които не пропускат светлината. Ако има горски пожари, димът може да стигне чак до там, понесъл гъста, лепкава пепел, която обагря залезите в пищни червени и златни тонове, и облепва с чернилка стъклата на фара. Поради тези причини островът се нуждае от най-силните, най-ярките светлини. От терасата хоризонтът се разширява до шейсет километра. На Том му се струва невероятно, че това тъй безкрайно пространство може да съществува в един и същи живот със земята, извоювана стъпка по стъпка преди броени години, където хората са губели живота си само за да сложат на няколко метра разкаляна пръст етикета "наши" вместо "техни" и ден по-късно да ги загубят. Може би същата страст към етикетите е накарала картографите да разделят тази водна шир на два океана, макар че е невъзможно да се посочи точното място, където теченията им почват да се различават. Разделяне. Етикети. Търсене на различия. Някои неща не се променят. На Янус няма причина да се говори. Том може по цял месец да не чуе собствения си глас. Той познава някои пазачи, които започват да пеят – също както човек включва двигателя, за да се увери, че все още работи. Но Том намира свобода в тишината. Вслушва се във вятъра. Наблюдава дребните подробности от живота на острова. От време на време, сякаш довеян от вятъра, в съзнанието му изплува споменът за целувката на Изабел – докосването на нейната кожа, меката ѝ цялост. И той си мисли за годините, когато просто не можеше да си представи, че на света има подобно нещо. Самата близост до нея го е накарала да се чувства някак по-чист и свеж. И все пак усещането го води обратно в мрака, обратно в лабиринтите от наранена плът и усукани крайници. Да го осмисли – това е предизвикателството. Да признае съществуването на смърт, без да бъде смазан от нейната тежест. Няма причина той все още да бъде жив и пълноценен. Изведнъж Том осъзнава, че плаче. Плаче за мъжете, погубени навсякъде около него, докато смъртта го е отминавала. Плаче за мъжете, които е убил. Във Фаровата служба се отчита всеки изминал ден. Попълваш дневника, докладваш какво се е случило, представяш доказателства, че животът продължава. След време призраците започват да се разтварят в чистия въздух на Янус и Том се осмелява да помисли за живота пред себе си – нещо, което години наред е било твърде невероятно, за да разчита на него. Изабел е в мислите му, весела въпреки всичко, изпълнена с ненаситно любопитство към околния свят и готова на всякакви лудории. Докато върви към бараката за дърва, в паметта му отеква съветът на капитан Хаслък. Той подбира парче евкалиптов корен и го отнася в работилницата. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|