Махмуд даруиш „след тебе няма след” Антология Подбор и превод



страница5/7
Дата15.11.2017
Размер1.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Да помълчим за Газа!
Петък, 7 март 2008

Тя запасва на хълбоците си пояс с експлозиви… И избухва… Това не е смърт… не е и самоубийство. Това е начинът, по който Газа заявява, че е достойна да живее.

Вече четири години плътта на Газа се разлита на осколки от снаряди.

Това не е магия, не е и чудо. Това е оръжието, с което Газа защитава своето оцеляване и обезкръвява врага.

Вече четири години врагът се наслаждава на мечтите си… и е погълнат да ухажва времето… Само не в Газа.

Защото Газа е далече от роднините, плътно долепена до враговете… Защото Газа е остров и при всяко нейно избухване, а тя не спира да избухва, лицето на врага остава изподрано, сънищата му – разбити, и пак му е попречила да се радва на времето.

Защото в Газа времето е нещо друго. Защото в Газа времето не е неутрален елемент – то тласка хората не към хладнокръвно съзерцание… А към избухване и сблъсък с истината. Времето там не отнася децата от детството към старостта, а ги прави мъже при първата среща с врага. Времето в Газа не е безделие, то е щурмуване на пламналото пладне. Защото ценностите в Газа са други… други… други.

Единствената ценност за човека под окупация е степента на съпротивата му срещу окупацията… Това е единствената конкуренция там.

Газа е пристрастена към познанието за тази жестока безкористна ценност… Не я е научила от книгите, нито от ускорените курсове за обучение,нито от силния звук на високоговорителите, нито от химните. Научила я е единствено от опит, от работата, която се върши само в името на декларацията и снимката.

Газа не се перчи със своите оръжия, революционност и финансиране. Тя отдава своите горчиви меса, изразходва своята воля и пролива своята кръв.

Газа не умее да произнася речи… Газа няма гърло… Порите на кожата й говорят – с пот, с кръв, с пожари.

Затова и врагът я мрази дотам, че да я убие. Бои се от нея – до престъпление. Стреми се да я удави в морето, или в пустинята, или в кръв.

Затова и близките й и приятелите й я обичат – със срам, който стига до ревност, а понякога и до страх. Защото Газа е дивият урок и светлият пример едновременно за враговете и за приятелите.

Газа не е най-красивият от градовете…Брегът й не е по-лазурен от бреговете на арабските градове. Портокалите й не са най-хубавите в Средиземноморието. Газа не е и най-богатият от градовете… Не е най-древният от градовете, нито най-големият от градовете. Но е равносилна на историята на цяла една нация. Защото в очите на враговете тя е най-грозната, най-бедната, най-мизерната, най-свирепата. Защото от всички нас тя е най-способна да помрачи настроението и спокойствието на врага, защото тя е неговият кошмар, тя е портокал с часовников механизъм, деца без детство, старци без старост, жени без желания. И тъкмо защото е всичко това, тя е най-красивата, най-чистата, най-богатата, най-достойната за любов сред нас.

Несправедливи сме към нея, когато търсим поезията й – нека не осакатяваме красотата на Газа, най-красивото в нея е, че тя е празна откъм поезия във време, когато се опитахме да победим врага със стихове и сами си повярвахме, и възликувахме, когато видяхме врага да ни оставя да си пеем… И го оставихме да победи. После стиховете по устата ни пресъхнаха и видяхме, че врагът вече бе построил градовете, крепостите, улиците.

Несправедливи сме към Газа и когато я превръщаме в легенда, защото ще я намразим веднага, щом открием, че тя не е нищо повече от един малък беден град, който оказва съпротива.

А когато се запитаме: Какво я направи легенда?,

ще изпотрошим всичките си огледала и ще заплачем, ако носим в себе си достойнство, или пък ще я прокълнем, ако откажем да въстанем срещу себе си.

Несправедливи сме към Газа, ако я прославяме, защото преклонението пред нея ще ни доведе до очакване, но Газа няма да дойде при нас, Газа няма да ни освободи, Газа няма кавалерия, нито авиация, нито магическа пръчка, нито офиси в столиците. Газа освобождава себе си едновременно от нашите качества, от нашия език и от своите нашественици, и срещнем ли се с нея в някой сън, тя може и да не ни познае, защото Газа е родена в огъня, а ние сме родени в очакването и в сълзите по дома.

Вярно е, че Газа има свои собствени условия и свои революционни традиции. Нейната тайна обаче не е загадка: Нейната съпротива е народна, сплотена, знае какво иска (иска да прогони врага от дрехите си).

В нея връзката на съпротивата с масите е като връзката на кожата с костите. А не като връзката на учителя с учениците.

Съпротивата в Газа не се е превърнала в служба, съпротивата в Газа не се е превърнала в институция. Не е приела ничия опека, не е обвързала съдбата си с ничий подпис или отпечатък от палец.

За нас не е твърде важно да знаем името й, образа й. Нейното красноречие не повярва, че тя е медиен материал, не се подготви за пред камерите, не сложи на лицето си паста за усмивка. Нито тя го иска… нито ние го искаме.

Затова Газа е губеща търговия за посредниците, затова е и безценно морално и духовно съкровище за всички араби.

Част от красотата на Газа е и това, че нашите гласове не стигат до нея, нищо не я разсейва, нищо не отклонява юмрука й от лицето на врага към формите на управление в палестинската държава, която ще изградим в източната част на Луната или в западната част на Марс. Тя е изцяло отдадена на отказа. Глад и отказ, жажда и отказ, прокуда и отказ, изтезания и отказ, обсада и отказ, смърт и отказ.

Враговете може и да надвият Газа (бурното море може и да надвие един остров, чиито дървета са изсечени).

Могат да счупят костите й.

Могат да посеят танкове във вътрешностите на децата и жените й, могат да я хвърлят в морето, в пясъка или в кръвта. Тя обаче няма да повтори лъжите, няма да каже на нашествениците: Да.

Ще продължи да избухва.

Това не е смърт, не е и самоубийство. Това е начинът, по който Газа заявява, че е достойна да живее.

Пауза:

И ще продължи да избухва.



Това не е смърт, не е и самоубийство. Това е начинът, по който Газа заявява, че е достойна да живее.
Отсега нататък ти си някой друг! (Следа от пеперуда, 2008)
Трябваше ли да паднем от главоломна височина и да видим собствената си кръв по ръцете си… за да осъзнаем, че не сме ангели, както смятахме досега?

* * *


И трябваше ли също да разкрием пред всички голотиите си, та нашата истина да престане да бъде девствена?

* * *


Как лъжехме, когато казахме: Ние сме изключение!

* * *


Да си повярваш сам е по-лошо, отколкото да излъжеш другия.

* * *


Дали да бъдем мили с ония, които ни мразят и жестоки с ония, които ни обичат – това е принизяването на извисения и високомерието на низкия.

* * *


Ти, минало, не ни променяй, колчем се отдалечим от теб!

* * *


Ти, бъдеще, не ни питай: Кои сте вие? И какво искате от мен? – И ние самите не знаем.

* * *


Ти, настояще, понасяй ни малко – ние не сме нищо повече от минувачи с тягостни сенки!

* * *


Идентичността е онова, което оставяме в наследство, а не онова, което наследяваме. Онова, което създаваме, а не онова, което си спомняме. Идентичността е покварата на огледалото, което трябва да чупим винаги, когато образът ни се хареса!

* * *


Той надяна маската, дойде му смелост и уби майка си… Защото тя беше плячката, която му падна на мушката… И защото една войничка го спря, разголи пред него гърдите си и му рече: Майка ти има ли такива?

* * *


Да не бяха срамът и мракът, щях да ида в Газа, без да знам пътя нито до дома на новия Абу Суфиян, нито името на новия пророк!

* * *


Да не беше Мохамед печатът на пророците, всяка банда щеше вече да си има пророк, а всеки сподвижник – милиция!

* * *


Хареса ни Юни на неговата четиридесетгодишнина – като не намерихме кой да ни нанесе повторно поражение, сами си нанесохме поражение, та да не забравяме!

* * *


Колкото и да гледаш в очите ми, няма да видиш там моя поглед. Позорът го отвлече!

* * *


Сърцето ми не принадлежи нито на мен… нито на никого. То си извоюва независимост от мен, без да се превърне в камък.

* * *


Знае ли оня, който скандира „Велик е Аллах” върху тленните останки на жертвата си – брата си, знае ли, че е неверник, защото вижда Алах в своя собствен образ: по-дребен от нормално човешко същество?

* * *


Затворникът, чиято амбиция бе да наследи затвора, скри от камерите победоносната усмивка, но не успя да потули щастието, което струеше от очите му.

Може би защото прибързаният текст бе по-силен от актьора.

* * *

За какво ни е нарцисът, щом сме палестинци.



* * *

И щом не знаем разликата между джамия и университет, защото са от един и същ езиков корен, за какво ни е държава… щом тя и дните имат една и съща съдба?

* * *

Голям надпис над входа на нощен клуб: Приветстваме палестинците, които се завръщат от битката. Входът е безплатен! И нашето вино… не опива!



* * *

Не мога да защитя своето право да работя като ваксаджия на тротоара.

Защото моите клиенти имат право да ме сметнат за крадец на обувки. – Така ми каза един университетски професор!

* * *


Аз и чужденецът – срещу братовчед ми, аз и братовчед ми – срещу брат ми. Аз и моят шейх – срещу самия мен. Това е първият урок по новото патриотично възпитание в подземията на мрака.

* * *


Кой ще влезе пръв в рая? Който е умрял от вражески куршум, или който е умрял от братов куршум?

Някои богослови казват: Някой твой враг може да е роден от майка ти!

* * *

Не се гневя срещу фундаменталистите – те вярват по свой си начин. Гневя се срещу техните привърженици-лаици и техните привърженици-атеисти, които вярват в една единствена религия: собствените им снимки по телевизията!



* * *

Той ме попита: Може ли един гладен пазач да пази дом, чийто стопанин е заминал да прекара лятната си отпуска на френската или на италианската ривиера – без значение?

Рекох: Не.

* * *


Той попита: Дали аз + аз = две?

Рекох: Ти и ти си по-малко от едно.

* * *

Не се срамувам от своята идентичност – тя все още е във фаза на формиране. Срамувам се обаче от някои неща във Встъплението на Ибн Халдун.



* * *

Отсега нататък ти си някой друг!



Отсега нататък ти си себе си (Следа от пеперуда, 2008)
Кармел е на всевластното си място… Гледа отвисоко към морето. А морето въздиша – вълна след вълна като влюбена жена, която мие краката на високомерен възлюбен!

*

Като че не съм се отдалечавал. Като че съм се върнал от кратко посещение, за да се сбогувам с приятел, който заминава, и съм намерил душата си седнала да ме чака на каменна пейка под ябълково дърво.



*

Всичко, което е било изгнание, се извинява от мое име на всичко, което не е било изгнание!

*

Сега, ей сега… зад кулисите в театъра ще настъпят родилните болки на една тридесетгодишна дева и тя ще ме роди пред очите на сценографите и фотографите!



*

Много вода е изтекла в долините и реките. Много трева е израсла върху зидовете. А забравата е отлетяла с прелетните птици… На север, на север.

*

Времето и историята ту са в съюз, ту във вражда по границите помежду си. Високата върба нехае, не я интересува. Тя си стои насред пътя.



*

Стъпвам леко, за да не счупя своята крехкост. Стъпвам тежко, за да не литна. И в двата случая земята ме пази да не изчезна в нещо, което не е от нейните качества!

*

В дълбините ми – тайнствена музика, боя се за нея от соловото изпълнение.



*

Правил съм грешки, които ме подтикват, за да ги поправя, да работя допълнително върху черновата на вярата в бъдещето. Който не е грешил в миналото, не се нуждае от тази вяра.

*

Планина, море и небе, летя и плувам, като че ли съм водно-въздушна птица. Като че ли съм поет!



*

Всяка проза тук е първична поезия, лишена от превзетостта на майстора. И всяка поезия тук е проза, достъпна за минувачите.

*

С цялата радост, която ми е дадена, крия сълзата си от струните на мандолината, която се е притаила в моя предсмъртен хрип да открадне копненията на девойките.



*

Частното е общо. Общото е частно… До второ нареждане, независимо от настоящето и от намерението на поемата!

*

Хайфа! Чужденците имат право да те обичат, да си съперничат с мен за онова, което е в теб, да забравят край теб своите страни – толкова ти си гълъбица, която вие гнездото си върху муцуната на газела.



*

Аз съм тук. И всичко останало е слух и клюка!

*

Какво време! Лечител за емоционалните… Как превръща раната в коричка, а коричката – зрънце сусам. Гледам назад и се виждам как тичам под дъжда. Тук, и тук, и тук. Дали съм бил щастлив, без да знам?



*

Това е разстоянието: упражнение на погледа в работите на прозрението, изковаване на желязото с една далечна флейта.

*

Красотата на природата смирява нравите, с изключение на нрава на оня, които не е бил част от природата. Кармел е мир. А пушката – дисонанс.



*

Бе път вървя. Не търся нищо. Не търся дори себе си сред цялата тази светлина.

*

Хайфа нощем… Сетивата се отдават на тайните си занимания, далече от своите стопани, будни по терасите.



*

Колко очевидно! Съкрушително и за метала, и за доказателството!

*

Любезнича със своите критици и раните лекувам на ония, дето ми завиждат, че обичам своето отечество…, чрез лекичко пълзене и назаем взета маска за лицето.



*

Не видях генерал да го попитам: Ти коя година ме уби? Но видях войници, които пиеха бира на тротоара в очакване на края на бъдещата война, за да идат в университета и да изучават арабска поезия, написана от мъртви, които не са умрели. И един от които съм и аз!

*

Стори ми се, че стъпките ми по Кармел от миналото са тези, които ме водят към „майчината градина”, и че повторението е отглас от сантиментална песен, недопята заради това, че тъй силно жадува за възобновяваща се недостатъчност!



*

Няма мъгла. Един бор навръх Кармел разговаря с кедър от Ливанските планини: Добър вечер, братко!

*

Има в сърцето ми една необитаема зона, която приветства малчуганите, търсещи неокупирано място, за да разпънат лятна палатка!



*

Прекосявам широка улица към зида на моя отколешен затвор: Здравей, мой първи учителю по филология на свободата. Ти беше прав: Поезията не се оказа невинна!

*

Беше ли казал някой: Господарят на думите е господар на пространството? Това не е нито от горделивост, нито на шега. Това е начинът на поета да защити смисъла на думите и постоянството на пространството в един подвижен език!



*

Летният аромат на дърветата има еротичен привкус. Тук се слях с тревите, мъха и луничките под лунната светлина!

*

Хайфа ми казва: Отсега нататък ти си себе си!


За изгнанието (сп. „Ал-Маджалла Ас-Сакафийя”, април 2008)
Изгнанието има множество имена и две лица: вътрешно и външно. Вътрешното изгнание е отчуждението на човека от собственото му общество и култура, дълбоко самовглъбяване заради различията между неговото гледище за света и за смисъла на собственото му съществуване от гледищата на другите, поради които той се усеща различен и чужд. В този случай изгнанието няма пространствени граници. То битува в душата, лишена от собствената й лична свобода на мислене и изразяване, поради насилието от страна на политическата власт или властта на традициите. Това се извършва в антипространството като дефиниция на изгнанието. Това се извършва вътре в отечеството.

Външното изгнание е отделянето на човека от някакво първично пространство. От неговото първо пространство, от неговата емоционална география. То е остър срив в биографията, дълбока пукнатина в ритъма, тук изгнаникът носи всички елементи на формирането си: детство, пейзажи, памет, спомени, първоизточници на езика, в защита на своята специфика и идентичност. А изразът на неговия копнеж по отечеството придобива формата на сакрална молитва. Тук изгнаникът развива различията си от другите, защото се бои от претопяване и забрава. Той живее върху ничията земя между „тук” и „там”, смята своята далечна земя за твърдата, а земята на другите – за чужда и нестабилна.

Изгнаникът е пар екселанс човек без принадалежност. Не принадлежи към никое място извън първичната си памет. Паметта се превръща в страна и самоличност, а съставките на паметта стават идоли. Така изгнаникът преувеличава красотите на страната си, придава им качествата на изгубения рай. И вглеждайки се гневно в историята, не си задава въпроса: Аз син ли съм на историята, или съм само нейна жертва?

Това се случва, когато изгнанието е принудително – поради война, природно бедствие, политически гнет, окупация или етническо прочистване.

А има и доброволно изгнание. Тогава изгнаникът търси други условия за живот… нов хоризонт. Или състояние на усамотение и съзерцание във висини и далнини, изпитание на способността на душата за приключения, за излизане от самата себе си към неведомото и впускане в човешкия опит, тъй като цялото човешко битие е само една от формите на изгнанието – откакто ние, синовете на Адам и Ева, бяхме наказани с история!

Има писатели, избрали изгнанието, за да стане разстоянието между тях и тяхното минало огледало, в което да видят по-ясно себе си и своите места. Има писатели, избрали езиковото изгнание в търсене на по-осезаемо присъствие в културите на по-разпространени езици… или пък за да отмъщават на господаря на собствения му господстващ език.

Има и писатели, ненамерили по-добро място от изгнанието, където да слеят в едно собственото си отчуждение и отчуждението на съвременния човек. Те са изобретили изгнанието, за да изразят безпътицата на човечеството. Те даже ни убеждават, че литературата на изгнанието е над границите на културата, че е способна да претопи човешкия опит в едно горнило в израз на взаимодействието между културите. Подтикват ни да се запитаме отново едновременно за понятието „национална литература” и за понятието „световна литература”. Това са писатели, заличили границите, победили опасността на изгнанието и обогатили своята културна идентичност с плурализъм на елементите.

Но ако сполуката е била на страната на дарованията на тези писатели и им е осигурила начин да доразвият човешкия литературен опит, същото не може да се каже за всички изгнаници – не всички те са писатели.

Затова писателят няма право да забравя мизерията, болките и бедите, в които живеят милиони бежанци, изгнаници, изселници и прокудени, лишени от правото да се върнат в страната си от една страна и от друга – лишени от правата на гражданството на страните, където са се установили. Това са хора плаващи, аутсайдери, изтръгнати от корен... Не могат да гледат напред, защото бъдещето ги плаши. Не могат и да се върнат назад, защото миналото се отдалечава. И се въртят в кръг около своето настояще, без да го намират, в предградията на мизерията, където няма милост и надежда.

В нашия палестински случай преди шейсет години мнозинството от палестинския народ стана обект на престъплението изкореняване, изселване и изгнание. Милиони бежанци продължават да живеят в лагерите на заточението и диасапората, лишени от елементарни условия за живот, от граждански права, лишени от правото да се завърнат. А когато лагерите им биват разрушени, а това се случва във всяка малка или голяма война, те търсят временен лагер в очакване да се завърнат не в отечеството... а в някой предишен или следващ лагер.

Един от трагичните парадокси е, че мнозина палестинци, които живеят в родната си страна, продължават да живеят в бежански лагери, защото са превърнати в бежанци в страната си, след като селата им са били сринати и земите им конфискувани, а върху тях са построени израелски заселнически колонии. Те се готвят да бъдат индианци от нов тип. Гледат отстрани как други живеят техния живот, гледат миналото си, седнало срещу тях, без да могат да му идат на гости, за да проронят няколко сълзи или да попеят тъжни песни. Тук изгнанието вътре в отечеството е още по-жестоко, по-садистично.

Окупацията е изгнание. Изгнанието на палестинеца започва от ранни зори: откакто отвори прозореца – армейски постове, войници, заселници.

И границите са изгнание. Никоя друга малка земя не е познала такъв огромен брой граници между индивида и неговото обкръжение. Постоянни граници, преносими граници – на всяка крачка. Граници, натоварени на камиони или джипове. Граници между всеки две села. Понякога – между всеки две улици. Но всички те – граници между човека и неговото право да живее естествен живот. Граници, които правят нормалния живот ежедневно чудо. И стената е изгнание. Стена, която отделя не палестинците от израелците... а отделя палестинците от палестинците и от тяхната земя. Стена, която не отделя историята от митологията... а пар екселанс ги обединява.

Липсата на свобода е изгнание, липсата на мир е изгнание. Изгнанието невинаги е път и пътуване. То е затваряне на хоризонта с гъста мъгла. И нищо не ни благовести, че надеждата не е нелечима болест. Ние се раждаме в изгнание и изгнанието се ражда в нас. И за нас не е утешително, когато казват, че цялата човешка земя е изгнание, за да сложим нашето си изгнание в литературна категория.

В детството си преживях опита на изгнанието вътре в отечеството, преживях и опита на външното изгнание. Бях бежанец в собствената си страна и в чужбина. Преживях опита на затвора. Затворът също е изгнание. При вътрешното изгнание се опитах да се освободя чрез думите. При външното изгнание се опитах да се завърна чрез думите. Думите станаха път и мост, а може би и местожителство. И когато ми бе разрешено да се завърна, външното изгнание се смеси с вътрешното изгнание, не защото се бе превърнало в част от моята поетическа нагласа, а защото също така беше реалистично.

Разстоянието между вътрешното и външното изгнание не бе напълно видимо. Във външното си изгнание осъзнах колко близо съм до далечното... Колко „тук” е „там”. И колко „там” е „тук”. Вече нищо не беше лично – от толкова много обобщаване. И вече нищо не беше общо – толкова много засягаше личното. И не знаех кой е изгнаникът – ние или отечеството. Защото отечеството в нас, с детайлите от пейзажа, доразвива образа си с понятието за своята противоположност – изгнанието. Оттук всяко нещо ще се тълкува чрез своя антипод. И поемата ще заеме мястото на реалността. Ще се опита да слепи парчетата от пространството. Езикът ще ми даде сила да премоделирам своя свят и да се опитам да опитомя изгнанието. И така. Колкото по-продължително е изгнанието на поета, толкова повече укрепва неговото пребиваване в езика, той се превръща в негово алегорично отечество... става едновременно негово средство и същност, става негов дом и той го защитава с него.

Отдалечаването от отечеството като източник на вдъхновение и детство на езика може да сломи поета. Това отдалечаване е мъчително изпитание на способността за създаване на интимност към ново място. За създаване на приятелство с един живот, за който не сме подготвени. Да вървим по улици, които не познаваме. Да се приспособяваме към различен климат. Да живеем в квартал, в който нищо не ни свързва с хлебаря, аптекаря, ресторанта и пералнята. Накратко, това е приучване на душата да се роди сама от себе си, без помощ, и сама да се подготви да се изправи срещу смъртта. Но ако изгнанието не те сломи, ще те направи по-силен. Защото си използвал висшата си енергия и вътрешната си свобода не за да съставиш коалиция, или да постигнеш компромис, а да се помириш с душата си, да надмогнеш и нея, и загубата. И тогава някой може да те попита: Ако не беше изгнанието, щях ли да съм те слушал? Няма да знаеш как да отговориш. Може би ще кажеш: Ако не беше онази земя, на която и от която съм се родил, щях ли да бъда това, което съм днес? И ти щеше ли да ме питаш?

Изгнанието има много имена и разрушителни съдби, от които може би ще се спасят само неколцина, които няма да са правилото. Колкото до мен – мен отечеството ме е окупирало в изгнанието. И изгнанието ме е окупирало в отечеството... И двете вече не са ясни в мъглявината на смисъла. Но аз зная, че няма да бъда свободен индивид, ако страната ми не се освободи. А когато страната ми се освободи, няма да се срамувам да отправя няколко думи на благодарност към изгнанието!



Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница