Махмуд даруиш „след тебе няма след” Антология Подбор и превод



страница7/7
Дата15.11.2017
Размер1.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Той рече: Щом е тъй, ми говори за миналото

златно време.

Бил ли съм дете – тъй, както настояват многобройните ми

майки? И дали лицето ми показвало е пътя

на добрите ангели към Бог?

Не помня… Не, не помня аз да съм се радвал

на каквото и да е, освен спасението от смъртта!

Кой каза: „Там, при детството,

се мие вечността в реката… синя” ?

При реката заведи ме/


Ще дойде – рече тя – реката при нощта ти,

аз когато те прегърна,

ще дойде тя, реката, при нощта ти/
А сега къде съм аз? Ако не виждах вместо слънце

две слънца в ръцете ти, повярвал бих,

че ти си качество на укротената фантазия.

Ако не беше полъхът на пеперуди откъм утрото на двете ти трапчинки,

бих повярвал аз, че викам те по име.

Не, не е далечното пространство не-пространство,

а пък ти ми казваш:

„Не отсядай в името си”,

„Не напускай името си”!
Ето ни, разказваме, разказваме – повествователно,

а не лирично биографията на мечтателите и надсмиваме се

над това, което ни се случва, докато четем за зодиите си.

а междувременно неканен минувач ни пита:

Аз къде съм? И тогава взираме се дълго в ореховите дървета

покрай нас и му отвръщаме:

Ей тук. Ей тук. И после се завръщаме към мисълта за вечността!
Не е пространството капанът…

Малко кафене на улицата,

улицата ширнала се,

улицата като влак забързана,

за да превози обитателите си отнякъде нанякъде…

Малко кафене на улицата,

улица широка.

„Плочата не спира” – тя му каза,

той отвърна: „След минута ще излезем от местенцето си

на широката, забързаната като влака

улица.

Ще дойдат после други двама като мен и теб



и ще довършат разговора за изкуството,

за увлеченията на Пикасо и Дали,

за болките на Ван Гог и на другите...

и за това, какво от любовта остава след ваканцията.

Може да попитат те дали по силите на паметта е

в тялото да върне оня електрически заряд?

И можем ли и след завръщането си от лятото

да си възстановим усещането

за солеността и влагата в първоначалното море?/
Не е пространството капанът.
Има как да кажем:

Ето тук е нашта улица

и поща,

и хлебар,

пералнята ни,

будката за вино и цигари,

ъгълчето,

ароматът, който си припомня./


Ето, пием си кафето, безметежни като принцове,

непритежаващи пауни. Ти – принцеса на самата себе си

и повелителка на сушата и на морето от петите на нозете

до почудата на вятъра сред кичур от косата.

В светлината на обезсърчеността си от това, че вчерашният ден се връща,

ти изтръгваш показания от несъмнен живот. И без охрана

охраняваш тайни царства. Аз пък,

гост на този ден, съм принц на моя дял

от тротоарите на есента. Забравям кой от нас е говорителят –

тъй силна приликата е между отсъствието

и завръщането, ако срещнат се в покрайнините на цигулките.

За своето сърце си спомням, само ако любовта разцепи го

на две, или пресъхне то от жажда за любов,

или пък някое от качествата ти на речното крайбрежие ме изостави!

И като гост на мимолетен миг

се вкопчвам аз в будуването –

няма покрай мен и теб ни вчера,

нито памет;

нека бъде извисен духът ни!
Птици сини, жълти и червени

пият от вода на облак, който се поспира

да надникне иззад

раменете ти. А тоя ден е тъй прозирен и ефирен,

сластен и прекрасен, с посетителите си блаженства, женствен,

и като маслините на твоите очи и дързък, и невинен. Нищо

днес не е далечно, щом като денят

приветства ме. Ей тук като близнаци раждат се любов

и блян, и раждаме се ние... А какво

от вчерашния ден аз искам? И какво от утрешния

искам? Щом си имам зряло настояще, мога

да гостувам сам на себе си, напред-назад, като че аз,

като че аз. Щом имам настояще, мога

да създам и свое „вчера” по вкуса си, не

каквото е било. Като че аз съм аз. Щом имам

настояще, мога думата за свое утре да създам от

онова небе, което между две войни копнее

за земята; аз пък съм, защото съм!

- Като че пишеш стихове – изрича тя.

Той казва: - Следвам ритъма на

кръвообращението си. Например

казах, че обичам аз едно момиче,

ала не обичах някое момиче, а

си го представях: имаше бадемови очи,

коса като река от тъмнина, която се излива върху

раменете й и двата нара върху мраморен поднос.

Представих си я само, за да мога да й почета на глас

от стиховете на Неруда, сякаш аз съм той –

поезията е като илюзия/
Не е пространството капанът.

Не очаквах ти да ме очакваш – можеше и друга някоя

да заповяда на съня да чака дълго

върху коленете й. Вземи ме в безпространствието, отредено

за такива като нас – умеещи да разтълкуват паметта на облаците

между пролетта и есента: а

пролет е написаното от поетите, ако успеят

с въдица от думи да изтеглят бързото

пространство. Есен пък е онова, в което сме –

упътвани от аромата на дървото на емоциите,

търсим странницата в думите на странника за

имената на копнежа... за сходство облачно

в диадата: поезия и проза. Нито прозата е проза,

нито пък поезия поезията, ако не прошепнеш ти:

Обичам те!, или ако жена във влака не помоли

непознат: Ще ми помогнеш ли за таз пчела

между гърдите ми... Или пък мързеливец заприказва

Александър Македонски: „Слънцето

от мен не скривай.” Ала аз, когато пея,

пея, за да съблазня смъртта със смърт./


Не е пространството капанът,

докато усмихната си и нехаеш

колко дълъг ще е пътят... Както искаш ме вземи –

ръка в ръка, или пък ехо в ехо, или даром.

Аз не искам никога поемата да свършва,

и не искам тя да има ясна цел,

не искам карта на изгнание да бъде

и страна,

не искам никога поемата да свършва

нито с хубав, нито с тъжен край,

а искам тя да е каквато тя би искала

да е:


поема, писана от друг. Поема против мен. Поема

от съперник равностоен...

Искам тя да е молитвата на моя брат или на моя враг.

Като че в нея второто лице съм аз – говорещият в трето, но и в първо.

Сякаш ехото е тялото ми. Сякаш аз

съм ти или пък друг, извън нас. Сякаш аз съм своя собствен друг!


Предела за да разширя,

ми трябваше да имам

- втора лястовица,

- нарушаване на римата,

- да забележа колко е широка пропастта.
Не искам никога поемата да свършва

и не искам този ден от есента да свършва,

без да сме се убедили, че действителна е вечността.

Можем да обичаме,

но можем също обичта да си въобразим,

за да отложим своето самоубийство, ако то е неизбежно,

за по-късна дата...

Няма да умрем сега и тук, в такъв

един венчален ден, преизпълни се

с вяра в пладнето; преизпълни се ти, преизпълни

със светлината на прозрението /
Есенният ден ми съобщава,

че ще крачим двама с теб по пътища, където други

двама странници са стъпвали единствено, за да горят

в тамян божествен.

Съобщава, че ще чуем птича песен,

точно от каквато се нуждаем... лека,

с тайна мъка, нито пасторална, ни патриотична,

и не ще си спомним нищичко загубено./


Времето капанът е.

Къде ме водиш? – тя попита.

Каза той: Да бе по-малка ти от моето

пътуване, достатъчно ще бъде да перефразирам сцената последна

в Омировата пиеса... и да кажа:

твоето легло е твоята и моя тайна,

миналото ти ще дойде утре,

яхнало звезда, която няма на росата зло

да причини;

заспивам аз, а ти събуждаш се и нито ти си вкопчена

в ръката ми, ни аз препаска съм на хълбоците ти.

И няма да ме опознаеш никога,

защото времето е нещото, което състарява ехото,

а аз все тъй вървя... вървя,

и ти все тъй от хоризонта чакаш поща.

Аз съм онзи; не затваряй портата на къщата си

и недей ти, моята жена, ме връща на морето като морска пяна.

Аз съм онзи, който беше роб

на родното ти място... или господар.

Аз онзи съм в ръцете ти, какъвто ме създадоха

ръцете ти, за теб единствена съм женен

и от теб не съм се излекувал, нито пък от погребалната си песен.

И напразно ме примамваха сирените от всичките морета.

Аз съм онзи, за когото губиш време

над кълбото с прежда;

който заблудил се бе на път за вкъщи... после пътя си намери –

по леглото ти, притулено в маслинов ствол,

то моята и твоята е тайна...

Рече тя: За мен ожени се друг странник, не ти,

страннико,

и няма тук маслинов ствол

или легло,

защото времето капанът е./
Светликът в есенния ден ми съобщи,

че вече съм те виждал и преди – да стъпваш босонога

върху думите в езика ми; върви, аз казах,

бавно по тревата, бавничко върви,

за да подиша тя от теб и се раззелени. А времето

вниманието си от теб е отклонило... Бавно ти върви, та

с двете си ръце да хвана моя сън. Аз вече съм те виждал и преди –

пшеничена като жетварска песен, галена от

класовете, смугла от будуването по седенки нощем,

бяла – от това, че толкова се смя водата,

щом се доближи до извора. Пристъпвай бавно –

и под стъпките ти спомените ще поникват сякаш са поля

с цикория; аз вече съм те виждал и преди – във

времената на пастирите;

спи странницата

колкото нощта на странника./


Закривай се, показвай се, играй, пречупвай

силата ми с твоите копринени ръце. Недей ми казва

докъде ще стигнеш с мен по коридорите на тайната си

и недей ми казва докъде след мен ще стигнеш

и къде след теб ще стигна аз. След тебе

няма след. Сега да се погрижим и за розата лилава,

а пък вечността да продължи без нас със заниманията си,

и все едно дали ще се забавим край реката,

или не. Ще изживеем и остатъка от този

ден, и ще живеем, ще живеем. А в нощта,

ако се спусне нощ, когато в мен заспиш

като духа ми, бавно аз ще се събудя – с ритъма

на сън отдавнашен, ще се събудя и ще съчиня елегията си.

Тъй тихо, тихо. И ще видя колко дълго съм живял

На моста близо до Апокалипсиса – самичък

и свободен. И ако елегията ми хареса

тъй, без ритъм и без рима, в нея ще заспя и ще умра,

а ако не – душата ми ще се пресели

в циганина катунар:

Китарата ми ще ми е кобилата

по пътя, който не отвежда

в никаква Андалусия.

С участта на птиците ще се задоволя

и с волността на вятъра. Сърцето ми раненото Вселената е.

А Вселената - сърцето ми широко. С мен ела

да посетим живота, да отидем там, където шатри

си издигнахме от кипариси и тръстика по

брега на вечността. Животът е голямо име

на победа малка над смъртта ни. Но животът

е и твойто име, носещо се като лунен сърп лазурен

посред бялото небитие; събуждай се, стани. Не ще умрем

сега и тук – смъртта е произшествие,

което случи се в началото на таз поема –

малка смърт тогава срещнах, подарих й роза,

тя се поклони почтително и рече: Ако някой ден

поискам те, ще те намеря. /


Хайде да се учим да обичаме неща, които ни принадлежат,

Но и не ни принадлежат… Ако погледнем заедно на тях отгоре,

както пада сняг над планина,

ще ти попее циганинът, както никога не е запявал:

Казвам й,

не ще сменя

на своята китара струните,

не ще ги заменя,

не ще ги претоваря повече от силата им,

не, не ще ги претоваря,

няма да й кажа

нищо – само онова, което тя желае да й кажа,

тя понесе ме, за да я нося,

няма струните й да сменя,



не ще ги заменя.
Не искам аз поемата да свършва,

не искам есенният ден да свършва.
Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница