Маргарита бакрачева бягства от щастието или
Изтегляне 2.09 Mb. Pdf просмотр
|
| Много ли са ни годините Познато на всички е клишето, че сме на толкова години, на колкото се чувстваме. Първата ни асоциация е за смешно и неподходящо за възрастта си облечен човек, който отчаяно се опитва да демонстрира усещането си за младост. Възниква и резонният въпрос какви са критериите, които определят кога човек трябва да започне да се възприема като зрял и сериозен и какво означава това като реализирана промяна в социалната роля, която изпълнява. През последните десетилетия Световната здравна организация промени границите на младостта и зрелостта с бонус, който ни дава възможност по-дълго да се наричаме млади. Всъщност, до настъпването на очевидно преклонната възраст, усещането за годините и възрастта преди всичко е свързано със социалните условности и все още доминиращите обществени норми. Свързано е или със започването на самостоятелен живот и грижа за дома, или с появата на дете. Във всички случаи има връзка със социалното сравнение и себеотнасяне спрямо връстниците. Знаков пример в това отношение е среща на випуска след 20 или 30 години. От една страна, човек може да се почувства поласкан, акцентирайки върху следите от възрастовите промени, които вижда сред съучениците си. От друга страна, несъзнателно започва да си поставя въпроса „Какво съм постигнал”, отново съпоставяйки се с другите. С хода на годините и в динамиката на ежедневието се отдалечаваме от тийнейджърското усещане, че животът е пред нас с всичките му предизвикателства и очарование. Натрупването на социален опит все повече ни кара да се страхуваме и да измерваме риска, отдалечава ни от мечтите, фантазиите, усещането за вяра в 88 Щастливи въпреки средата собствените сили. Тези процеси са напълно естествени и в рамките на нормалното. Те са доминирани от западната култура, от материалността на заобикалящия ни свят. Водещ става стремежът към успех и постигане на обективни върхове. Как се отразява всичко това на емоционалния ни свят? Всеки освен на възрастта, на която е, е и на всяка една предишна възраст. Отказът и потискането на спонтанността и безгрижието не означава, че те умират. Детето в нас винаги остава живо. На всекиго му се е случвало да усеща безпричинен прилив на енергия или желание за нещо безразсъдно. В такъв момент на преден план излиза възрастният в нас с упрека „Не може, не ти отива на годините”. Така продължаваме да потискаме импулсите и желанията си и все по-често да използваме фразата „На тези години”, без значение дали те са 30, 40, 50. Прокрадва се нюансът на тъга към това, което съзнателно сме си наложили да определим като безвъзвратно отминало. Има ли спасение от порочния кръг? Разбира се, не е приемливо и не е реално да се държим като 15-годишни тийнейджъри. Това, което можем да запазим, е енергията и усещането за възможности. Вместо да мислим, че животът си е отишъл и нищо хубаво не ни очаква тепърва, както и за всички отговорности, които ни тежат и няма как да бъдат пренебрегнати, бихме могли поне да се опитаме да си върнем усещането за перспектива. Именно то помага да се преборим с натиска на товара на годините. В една или друга форма перспектива винаги има. В случая по- важно е не какво реално можем да материализираме в живота си под формата на финансови или други обективни успехи, достатъчно е усещането, че не сме обречени да следваме руслото, в което сами сме се 89 Бягства от щастието ... или вкарали, ако това не ни удовлетворява. Предаването и инертността са двата проблема, които в ежедневието определяме с термина остаряване. Нека погледнем един от източниците на страх – загубата на текущата работа. Финансовите последствия не могат да не се отразят негативно и на нас, и на близките ни. Трябва ли обаче неистово да се вкопчим в нещо, което или не ни удовлетворява, или ни принуждава да правим твърде много компромиси, или е причина да се нагърбваме със задачи извън рамките на преките ни задължения, или ни създава други главоболия? Ако човек успее да съхрани усещането си за перспектива, няма да бъде по-безотговорен към професионалните си задължения и ще спечели по-голям ресурс на вътрешни сили. Концентрирането върху мисълта, че ако работата не е желаната, но въпреки кризата или конкретната ситуация, би могла да е друга, оказва много силен положителен ефект. Човек може никога да не се реши да смени работата си или да не потърси разли чно решение, но в случая става въпрос за вътрешното усещане и нагласа. Действеният момент е отделен – може да предприемем определена стъпка или не и това зависи от много фактори и причини извън нас. Вътрешното усещане е единствено в нашите ръце и в начина, по който възприемаме конкретната си жизнена среда. Ако успеем да запазим или ако вече сме позабравили, но успеем да възстановим, част от младежкия ентусиазъм и усета за тук и сега, бихме били по-толерантни и към себе си, и към другите, и към света като цяло. Така е заради усещането, че ако не сме доволни и удовлетворени, винаги можем да намерим алтернатива. Така е и заради усещането, че тази част от живота, която е пред нас, ще ни донесе положителни емоции, въпреки всички проблеми и несгоди. 90 |