Маргарита бакрачева бягства от щастието или
Изтегляне 2.09 Mb. Pdf просмотр
|
| Изграждане на доверие Всеки знае, че доверието е в основата на взаимоотношенията – с роднини, с приятели, с колеги, с партньор. Формирането му е двустранен и в много случаи дълъг процес. Трудностите са свързани с първоначалното изграждане на доверие между двама души и с още по- трудното му поддържане или възстановяване, ако бъде изгубено. Доверието има връзка със сигурността и по-скоро с намирането на сигурност, което е основна потребност. Необходимостта от изграждане на доверие на практика удовлетворява желанието за стабилност, към която се стремим в много абстрактната област на човешките взаимоотношения, а това прави процеса още по-сложен. Не може да се търсят или дадат гаранции, щом става въпрос за усещания или за неща, които са единствено в сферата на емоциите, и за провокираното в тази връзка поведение. Създава се среда на несигурност, която се преживява на дълбоко психическо равнище. Когато се чудим дали да се открием и да допуснем някого до себе си и дали можем да му вярваме, сме склонни да се разкъсваме между полярности. Чувстваме се лабилни и склонни да се потопим във всевъзможни съмнения, които се появяват от само себе си и ни тормозят. Домогваме се и до всяко нещо, за което можем да се хванем като удавник за сламка в търсенето на заветната сигурност. Лутайки се между тези крайности, както ние, така и другият, влизаме в процес на доближаване и отдръпване, на въпроси, съмнения, желание за близост. Преодоляваме редица вътрешни бариери. Една от тях е доколко следва ние да предприемем първата крачка, да свалим защитите си, да отворим вратата към себе си. Първият миг е еуфоричен и зареждащ. Много бързо обаче следва свързаната с него защитна реакция на трудно определим 251 Бягства от щастието ... или страх или болка. На повърхността са се формирали въпроси: „Не давам ли повече, отколкото трябва? Какво ще стане? Какво ще получа?“. В по- дълбок план причината е, че вече се е активирал механизмът на опасения – да не ни заболи, да не бъдем отхвърлени, дали сме достатъчно интересни и привлекателни и редица други съзнавани и несъзнавани терзания. В такъв момент избираме една от двете възможности – да търсим, намираме и интерпретираме всеки получен от другия човек сигнал като потвърждение, че сме приети и оценени или да тълкуваме всяка дума, всяко действие като липса на достатъчно взаимност. На практика винаги има и от двете. В подобна несигурност, каквато създава пространството на личните отношения, почти няма опорни точки, на които можем да стъпим, както и да демонстрираме на другия, че ние самите сме готови и осигуряваме стабилност и сигурност. Какви са възможните индикатори или неща, които ще ни накарат да се чувстваме сигурни и да се доверим? Може да следваме пътя на емоциите или на разума, в зависимост от личните ни предпочитания и особености, или пък да комбинираме двете. Може да се предадем, да не анализираме и просто да решим, че вярваме в човека – на принципа, че вяра има там, където липсват факти. Оставяме се на интуицията и вътрешния си глас, разчитайки че няма да ни подведат. Отваряме света на сетивното и се оставяме на чувствата да ни водят. Поемаме всички рискове от разочарованията, но не мислим за тях, осланяме се на усещането на мига, на радостта. Склонните към анализи и по- рационално ориентираните се нуждаят от много външни потвърждения, преди да успокоят надигналите се в тях опасения и страхове. Думите, 252 Щастливи въпреки средата които получават, обещанията, които остават само изказани, имат много еуфоричен заряд, но по никакъв начин не създават желаните сигурност и доверие. За този тип хора е трудно да следват принципа „Вярвам, защото е абсурдно”, те се фокусират върху действията. Насочват цялото си внимание към очакваните потвърждения в реалността: имат ли думите покритие, има ли готовност другият да подкрепи с действия декларираните намерения, какво и колко се прави в реални споделени дейности. Когато става въпрос за изграждане на доверие, ние сме не само получатели, но и даващи. Добре е да се съобразяваме с необходимостта самите ние да покажем, че сме достатъчно готови да създадем нужната среда на сигурност и да дадем това, от което знаем, че другият има нужда. Понякога именно тук се появява пробойна – ако забравим да се поставяме на мястото на другия или ако знаем за себе си, че сме искрени и открити, но го проявяваме по начина, който е „ОК“ само за нас. Ето един пример. Допущаме, че щом сме казали нещо, това дава достатъчна сигурност. Ако човекът срещу нас следва същия принцип, няма конфликт. Ако обаче искаме да успокоим прагматично ориентиран човек, на когото държим, се налага да използваме неговия език – да правим реални действия, да организираме реална среда с различни роли, които да успокоят другия и да го накарат да се отпусне. „Влизането в обувките“ на другия в известна степен остава валидно и след изграждане на първоначалното доверие. Емпатията е част от сигурността, създавана от възприетата от другия готовност да предостави нужната ни защитена среда, или на изградено и поддържано доверие. 253 |