Меценат на българската наука и култура

211

Ожесточената полемика между гръцките и българските вестници относно

на определени представи за „другите” етно-религиозни общности, включително за тяхното количествено и териториално разпределение. Тъй като цитираните публикации са създадени с конкретна цел: подкрепа

на гръцката или на българската национална кауза посредством публикуването на статистически данни за народностния характер на населението в „спорните области” на Тракия и Македония, този тип извори могат да се използват в историко-демографските изследвания само при внимателната им съпоставка с други източници от епохата.

Друга група извори от гръцки произход представляват документите,

произхождащи от дипломатическите служби на Кралство Гърция – най-вече докладите и донесенията на гръцките дипломатически представители

в Османската империя и по-специално на тези в разглеждания тракийски регион. Тъй като тези документи имат конкретно предназначение:

да информират гръцките политически среди за действителната ситуация в оспорваните с българите райони на Тракия и Македония, те съдържат редица данни за етно-религиозната картина по места, които често не съвпадат с изнасяната в гръцкия печат информация. Илюстрация

на това представлява докладът на пловдивския гръцки вицеконсул Г. Канакарис за гръцкото образование в Пловдивския санджак от 1863 г., в който се посочват и подробни данни за числеността на жителите на тази административна област и за тяхното етно-религиозно разпределение36.

Според сведенията на Канакарис цялото население на Пловдивския санджак наброява над 600  000 души, от които около 350  000 са отомани37,

175  000 българи, 60  000 гърци, 4000 арменци, 6000 евреи и 5000 павликяни. Населението на Филипополис, главен град и център на санджака,

Канакарис изчислява на повече от 60  000 души, от които 25  000 са отомани, 18  000 гърци, 3000 евреи, 3000 арменци, 2000 павликяни и 9000 българи38.

От данните на пловдивския вицеконсул излиза, че през първата половина

на 60-те години на XIX в. мюсюлманите съставляват повече от половината

жители на Пловдивския санджак. Тази информация обаче влиза в

36 Въпросният доклад е публикуван още през 1951 г. от А. Папакостас в неговата статия за гръцките училища в Източна Румелия (Северна Тракия), но въпреки това той рядко се използва и цитира дори от гръцките автори, изследващи развитието на този регион през XIX в. Вж.: Κανακάρης, Γ. Περί της Ελληνικής παιδείας εις διοικήσεις (σαντζάκια) Φιλιππουπόλεως και Σόφιας κατά το 1863. – Παπακώστας, Α. Τα ελληνικά σχολεία στην Ανατολική Ρωμυλία. – ΑΘΛΓΘ (Αρχείον του Θρακικού Λαογραφικού και Γλωσσικού Θησαυρού), Τ. ΙΣΤ’ (16), Αθήνα, 1951, 142–147.

37 По всяка вероятност в графата „отомани” (османци) са включени всички мюсюлмани в областта, включително и компактното българо-мохамеданско население в Родопите.

38 Κανακάρης, Γ. Περί της Ελληνικής παιδείας…, 142–143.

212

на „Пандора” само няколко години по-рано, но и с данните от османските

салнамета (годишници) на Одринския вилает от края на 60-те и началото на 70-те години на века39. Една от причините за това разминаване може да се потърси във факта, че през този период българите постепенно изместват турците (респективно мюсюлманите) като основен противник за осъществяването на гръцките национални аспирации към Тракия и Македония.

Т.е. вече не числеността на мюсюлманите в посочените области представлява проблем за гръцкия политически елит, а все по-големите успехи, които завоюва в „спорните епархии” българското църковно-национално

движение. В своя доклад Канакарис е принуден да признае количественото

превъзходство на българите сред православните жители на Пловдивския санджак (близо три пъти повече от гърците), въпреки че в самия Пловдив според вицеконсула гърците продължават да са двойно повече

от православните българи.

В доклада си Канакарис предоставя сведения и за броя на жителите на по-големите селища в санджака, като естествено най-голямо внимание

отделя на обитаваните компактно от гърци населени места, като Стенимахос, Воден, Куклен и др. Пловдивският вицеконсул характеризира

Стенимахос като градче, имащо около 12  000 жители. От тях гърците са към 10  000, а останалите са отомани и „българофони”, като числеността на последните две групи е приблизително еднаква. Според Канакарис изцяло гръцко е съседното на Стенимахос голямо село Воден,

имащо 1000 жители, а село Куклен от своя страна има население от 2500 души, от които 2/3 са отомани и 1/3 гърци40.

Канакарис отчита, че гр. Татар Пазарджик има към 25  000 жители, от които 2/3 са отомани, а от останалите мнозинството са българи. Гърците

са около 150 семейства. В Пазарджишка каза се намира и голямото село Перистера (дн. гр. Пещера), чието население е към 1000 семейства.

От тях 1/3 са отомани, а останалите са гърци и българи, разпределени

приблизително поравно41.

Интересни са данните на пловдивския вицеконсул за населението на гр. Хаскьой. Според него градът има 20  000 жители, от които 2/3 са отомани и 1/3 българи, като приблизително половината от последните

се гърчеят. Канакарис отчита, че хасковските „гъркомани българи”

39 Вж. напр. данните от Салнамето на Одринския вилает за 1870–1871 г., които са публикувани в достъпен табличен вид в: Bıyıklıoǧlu, T. Trakya‘da millî mücadele. II. Cilt. Ankara, 1956, 1–5. Същите данни (с малки неточности) публикува в превод на гръцки и К. Папатанаси-Мусиопулу в своята статия за динамиката на населението

в Тракия през вековете на османската власт. Вж.: Παπαθανάση-Μουσιοπούλου, Κ. Το πληθυσμιακού δυναμικού της Θράκης κατά την Τουρκοκρατίαν. – Οικονομική και κοινωνική ζωή του Ελληνισμού της Θράκης κατά την Τουρκοκρατίαν. Αθήνα, 1974 (Θρακικά, Τ. 47, 1974), 39–44.

40 Κανακάρης, Γ. Περί της Ελληνικής παιδείας…, 144–145.

41 Пак там, 145–146.

213

Канакарис по отношение на жителите на казата Ахъ челеби в Родопите. Посочва, че населението й е около 50  000 души, от които 4/5 са отомани и 1/5 „българофони гърци”. Признава обаче, че гръцко училище съществува само в село Читак (дн. кв. Устово на гр. Смолян), където има около 300 семейства на „българофони гърци”42.

По отношение на казите Ески Заара (Стара Загора), Казанлък, Чирпан

и Карлово Канакарис съобщава в телеграфен стил: „нито следа от гръцко училище, навсякъде български; разпалва се омраза спрямо гърците

и гръцкия език”. Поради това и пловдивският вицеконсул не счита за необходимо да даде каквито и да било сведения за числеността на населението в тези райони43.

Като цяло докладът на Канакарис разкрива една неблагоприятна за гръцките национални аспирации етно-демографска картина: все по-силното стесняване на елинизма в Пловдивска Тракия, който още в началото на 60-те години на XIX в. е изгубил напълно позициите си в северните части на областта (на север от р. Марица) и е претърпял сериозно отстъпление в южните райони. Така още преди образуването на Българската екзархия елинизмът в обширния Пловдивски санджак е ограничен в района на градовете Пловдив и Станимака и няколко други разпокъсани в пространствено отношение общности, като тези в Пазарджик

и Пещера. По отношение на ситуацията в Хасково и Родопите Канакарис признава, че местните гръко-православни общности се състоят

от гърчеещи се българи (т.нар. гъркомани).

Употребата на термина „българофони гърци” (т.е. българоезични гърци) в доклада на Канакарис обаче маркира началото на една нова антибългарска тенденция в гръцките политически среди: да се твърди,

че по-голямата част от тракийските и македонските българи всъщност

са „българофони”, т.е. гърци, които по една или друга причина са възприели българския език, но си остават дълбоко свързани с гръцката

култура и са неотделима част от гръцката нация. Този термин, под видоизменената си форма „славофони“, битува и до днес в гръцката историческа и популярна книжнина и довежда до сериозни изкривявания

на съществувалата през XIX в. историко-демографска реалност в „спорните области” на Тракия и Македония.

Трябва да се отчете, че освен от местните гръко-православни общини

и от собствени наблюдения гръцките консулски служби в Тракия черпят сведения за числеността на населението в разглеждания регион и от издаваните през 70-те години на XIX в. османски салнамета (годишници)

на Одринския вилает. Именно такъв е първоизточникът на

42 Пак там, с. 146.

43 Пак там.

214

информацията, съдържаща се в съхраняваната в Архива на Македония към Института за балкански изследвания в Солун статистика за броя на населението в Одринския вилает за 1873 г.44 Според посочените в този документ данни Пловдивският санджак обхваща 973 селища и се населява от 266  088 жители от мъжки пол, от които 93  329 отомани, 10  213 цигани и 162  546 жители от останалите етноси45. Въпреки че цитираните данни се отнасят само за мъжкото население на санджака – в съответствие с османската система за преброяване на населението, те позволяват да се изчисли, че в годините непосредствено преди Освобождението

и в останалите оспорвани райони в Тракия и Македония.

***

Представената в настоящата статия информация позволява да се откроят

публикувани в гръцкия периодичен печат през разглеждания

период, чиито автори са предимно дейци на гръцкото просветно и национално движение в Пловдивска Тракия. Това, от една страна, е предпоставка за относителната точност на информацията, но от друга страна, предполага неизбежно изкривяване на действителната картина под влияние на националния или локалния патриотизъм – особено що се отнася до сведенията за етно-религиозния състав на местното население.

До известна степен тази констатация е валидна и по отношение на втория тип гръцки извори, разгледани в настоящата публикация – документите,

резултат от дейността на гръцките консулски служби в Тракия.

Тъй като са предназначени да информират политическите среди в Кралство Гърция за действителната ситуация в „спорните области” на Тракия и Македония, тези документи по презумпция би следвало да съдържат по-подробни и достоверни статистико-демографски данни за етно-демографската картина по места. Именно в тези документи обаче се лансират някои спорни и неясни от етническа гледна точка термини като „българофони”, чиято употреба обслужва политически интереси и

44 „Νομού Αδριανουπόλεως: Στατιστική πληθυσμού, κατοίκων, εσόδων της κυβερνήσεως και ποσού γεννημάτων του Οικονομικού Έτους 1873” – Αρχείο Μακεδονίας του ΙΜΧΑ (ΑΙΜΧΑ), Τμήμα Ζ’, Φακ. 2 Α, Εγγρ. Γ–74, σ. 1–4.

45 Същите стойности (с незначителни разлики) са публикувани и в цариградския гръцки вестник „Анатоликос Астир”. Вж.: Ανατολικός Αστήρ, г. ΙΒ (ΧΙΙ), бр. 1108, 20 авг. 1873.

215

усложнява допълнително проучването на етно-религиозната ситуация в изследвания тракийски регион.

гръцки извори представляват важен източник за историческата съдба на Пловдивска Тракия и на обитаващото я население през XIX в. Те съдържат редица сведения за етно-консолидиращите процеси, които протичат сред православното българско население в този регион – процеси, които довеждат до окончателното скъсване на пловдивските

българи с гърцизма и приобщаването им към формиращата се през Възраждането българска нация. Този постепенен, но необратим процес води до значително стесняване на позициите на елинизма в обширния Пловдивски санджак, което представлява силен удар върху гръцките национални аспирации в Тракия.

С настоящата статия се надявам да провокирам по-нататъшното издирване,

превеждане и публикуване от страна на българските изследователи

на изворите от гръцки произход, тъй като те допринасят за по-детайлното проучване на редица страни от сложния и дългогодишен българо-гръцки църковно-национален конфликт, довел до национално еманципиране на българите в пределите на многонационалната Османска

империя.

216

НА ФАМИЛИЯ ГЕШОВИ В РИМ – ПЛОВДИВ

Д-р Видин Сукарев

Регионален исторически музей - Пловдив

Документите на османотурски език от Фонд 07 „Документи Нова история“

на Регионален исторически музей – Пловдив, на брой около 500, в огромната си част принадлежат към архива на небезизвестната търговска къща „Братя Гешови“. Точната бройка предстои да бъде уточнена, когато в близко време започне целенасочена изследователска работа. Проучването на документите е също в съвсем начален етап, но въпреки това получените до момента емпирични данни позволяват да се дадат допълнителни данни на специалистите, изследващи Иван Евстратиев Гешов, неговата фамилна история и стопанското развитие на българските земи през Възраждането. Тези османотурските документи за пръв път попадат в полезрението на изследователската колегия1.

Първият документ с инвентарен № 07/5460 (Приложение 1.) е препис

от поръчителска полица, под която има текст на български език, изписан от ръката на Никола Тъпчилещов – име, което често се среща в търговската кореспонденция и счетоводните книги на търговска къща „Братя Гешови“. Текстът гласи: „Горният кефиллик (гаранция, поръчителство)

даде Г. Д. Гешолу за давията (делото), която имам аз с Манола Иванов в тиджаретът (търговията) в количество, което ако излезе илямът

(съдебното решение), ще да си го плащам аз. Цариград 1 юни 1866. Н. П. Тъпчилещов.“

Османският текст, чийто превод не е съвсем пълен поради някои неразчетени думи, гласи следното: „Препис от полица за поръчителство

за европейския търговец Никола Тъпчилеща. По този начин му се поръчителства. Ние разгледахме съдебните спорове, които понастоящем

гореспоменатият, заедно с Манол Иванов водят в търговския съд. Никола Тъпчилеща като отсъстваше от съответното дело, поради това че обещах да изплати цялото задължение, беше оневинен като редови длъжник и първо [...] се одобри даване [на поръчителство – б.м., В.С.] в негова полза пред Манол.

1 Първият османотурски документ от архива „Гешови“ е публикуван съвсем наскоро: Сукарев, В. Османски документи за Асеновград и региона от фондовете на Регионален

исторически музей – Пловдив. – В: Стенимахос - Станимака – Асеновград. Принос

към изучаването на приемствеността и развитието на социално-икономическата и духовна история на града и региона. Материали от научна кръгла маса, проведена на 2-3 май 2014. Съставители: Г. Бойков, Д. Борисов. Асеновград, 2014, 195–203. Други колеги османисти също са имали достъп до споменатите документи, но не са ми известни

техни публикации.

217

полица ми се връчи в гореупоменатия търговски съд в началото на месец хазиран 1282 година (1/13 юни 1866 г).“

Очевидно е, че Никола Тъпчилещов

е писал текста на български,

а в османския вариант се говори от името на някой друг. За щастие българският текст посочва

кой е поръчителят. Зад инициалите

Г. Д. и фамилията Гешоглу най-логично е да стои личността на Димитър Гешов, третият брат (по-големите са Христо и Евстрати,

най-малкият е Стефан) от фамилията

Гешови, който се занимава

с делата на търговската къща в Цариград. Първата буква Г е съкращение

на думата „господин“, тъй като по това време няма друг член на фамилията, участващ в търговските дела, с този инициал.

Вторият документ инв. № 07/6275 (Прил 2.) се намира във връзка с първия.

Действието отново се развива в османската столица. Текстът гласи:

„С почитаемия господин Димитраки Гешоолу2 в наше съвместно владение са следните имоти в квартал Галата: на главна улица3 Али Кълъч

(Вероятно Али Кълъч Паша) на ъгъла на Гюрчю капъ (Грузинската порта) работилница за кебе с един вход (стая)4, жилищно помещение,5 отдолу дюкян; в упоменатото място, намиращо се на Кюмюрджи сокак

– половин работилница за кебе с жилищна част с два входа (стаи) и разположен отдолу дюкян с три входа (стаи); на главна улица Юксек калдъръм – на ъгъла до Хороз капъ (Петльовата порта или Портата на петела) дървена постройка с една врата. Въпреки целостта на имотите, по категоричен начин съм се отказал [от своя дял – б.м., В.С.] в полза

2 В оригиналния текст фамилията му е изписана като две отделни думи „Геш оглу“, но в превода я предавам слято, както е прието да се изписва на български.

3 В османските градове главните улици се обозначават с арабската дума джадде, докато

второстепенните са наричани с познатото и у нас понятие сокак.

4 Въз основа на досегашния ми опит в работата с османотурски документи, все още не мога да се ангажирам с точен превод на широко използваното уточнение за недвижимите

имоти – една врата (баб), две врати и пр. Не е ясно дали думата указва броя на вътрешните помещения или външните входове.

5 Тук е използвана арабската дума мензил, за която е прието да означава пътна станция,

но очевидно в терминологията на недвижимите имоти трябва да се предпочете значението жилище, квартира.

218

жилищни имоти и дюкяни е моя собственост, при положение че целият този наш имот е бил оценен до грош, с първата оценка половината част мое имущество продадох на споменатия Гешоолу, мой съдружник. Паричната стойност

на споменатите наши имоти според извършената ревизия взех и получих изцяло.

Твърдо заявява, че не остава следа от връзки и условности за половината част на споменатите помещения. Настоящият подпечатан

документ с номер и печат се връчи на 20 тешрин и еввел 1282 (по танзиматския календар) или 23 джемазиюлахър 1283 (от Хиджра)

= 20 октомври/1 ноември 1866 г.6

Известно.

Одобрено от Вътрешната канцелария

Печат:

Ибрахим Шихаб

Свидетели:

Раиф бей, най-добър познавач на шериата

Новопросветения Тевфик, най-добър познавач на шериата

Великият и славен Мехмед ага

И други.“

За съжаление в този случай не може да се разбере кой е съдружникът на Димитър Гешов, с когото те владеят посочените недвижимости. Подробното

проучване на документите от архива на търговската къща вероятно ще даде още данни за имотите, владяни от фамилията, и сделките с тях. Дори само от този запис се вижда, че състоянието на братята е значително – имотите се намират в сърцето на османската столица. Част от улиците и до ден днешен носят същите имена – т. е. при желание и възможност могат доста точно да бъдат локализирани. Интересен момент е определянето на

6 Двойната датировка се разминава с един ден.

219

В този документ Димитър

Гешов е наречен Димитраки, а фамилията му е записана като две отделни думи Геш оглу (произнася се оолу), за разлика от по-точния запис

в друг документ с инвентарен № 07/6272, издаден от пловдивския меджлис, където личното му име е записано с българската форма Димитър,

а фамилията е по-точно предадена

– Гешооглу.7 Друг любопитен

момент е, че освен липсата на името на съдружника (което не е толкова необичайна практика за османските

канцеларски традиции), не е посочена и сумата на сделката. Каквито и догадки да се правят за причината обаче, надали ще бъдат основателни, докато не се открият други документи.

Следващият документ с инв. № 07/6276 (Прил. 3) е малка бележка от два реда, но в нея се говори за обмяна на значително за времето си суми:

„Словом десет броя османски лири.

Твърдо заявявам, че получих десет

броя османски лири по-горепосочения

начин като обезщетение от почитаемия господин Димитраки Геш заде. Настоящият подпечатан документ се даде на 29 май 1284 г. (29 май /10 юни 1868 г.).

Печат: Шихабедин.

Две са интересните сведения в тази кратка разписка. Първото е използването на персийската дума заде като фамилно окончание, което

по принцип е равнозначно на

7 Сукарев, В. Цит. съч., с. 196.

220

Последният документ – инв. №. 07/6274 (Прил. 4) е с неизвестно място на издаване, но очевидно не е в Цариград. Под османския текст има записка

на гръцки език, която, когато бъде разчетена, ще даде допълнителна светлина върху съдържанието. Преводът от османотурски е:

„Словом две хиляди седемстотин и шестдесет гроша

Причина за написване документа е следната:

Настоящата 1260 г. на 29-я ден от достопочтения месец шеввал за 121 дни си получих (авансово), на основание горното, прибраните от стария станимаклия Мисафироолу Георги чорбаджи 2760 гроша. Без увеличаване уговореното в написаното [споразумение за – б.м., В.С.] съхранение.

Споменатата писмено сума му е предадена и издължена. Настоящият

документ е написан и подпечатан на 29 шеввал 1260 г. (11 ноември/

30 октомври 1844).

Честният мъж

Бали събра

Селим отсъди

Постоянни свидетели:

Неджал ага – дебаг (табак, кожар)

Шериф ага – мутаб (мутафчия, козинар)

Хаджи Ахмед – железар и др.”

Като се има предвид датировката, документът е издаден от шериатски

съд най-вероятно в Пловдив или Конуш8, към чиято нахия принадлежи

Станимака. Последната дума в гръцкия текст вероятно е Гешоглу. Това, както и местонахождението на документа сред останалите материали

в семейния фонд, не буди съмнение, че непосоченият получател на сумата е някой от членовете на фамилията. Що се отнася до Георги Мизафироолу, той действително е богат станимашки чорбаджия.9

Липсата на научна обработка при завеждането прави данните от представените тук османски документи откъслечни и разхвърляни, но въпреки това те са крайно интересни. Проучването на материалите на търговската къща „Гешови“, съхранявани в РИМ – Пловдив, без съмнение

ще допринесе за по-доброто разбиране на търговско-финансовите взаимоотношения през Възраждането и най-вече ще обогати познанията

ни за влиятелния български род Гешови.

8 Бойков, Гр. Неосъществените градове в района на Асеновград през османския период: Поповица/Ислямлъ и Конуш Хисар. - В:Стенимахос - Станимака – Асеновград..., 80-103.

9 Използвам случая да благодаря на колегите Мина Христемова от музея в Асеновград и на доц. Димо Чешмеджиев от Пловдивския университет за предоставената ми информация.

221

РАЗВИТИЕ НА ПЛОВДИВ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Свобода Запрянова

Регионален исторически музей - Пловдив

През 20-те и 30-те години на XIX в. Пловдив е един от първите търговски

центрове на Европейска Турция. Особено след танзиматските реформи, неговата търговия се отличава както с мащабността си, така и с голямото разнообразие на търгуваните стоки. Изнасят се главно вълна, коприна, розово масло, зърнени храни, сусам, кожи, дървен материал и др., а се внасят готови фабрични произведения, сукна, чоха, памучни платове, колониални стоки, порцеланови изделия, индиго, бакър, калай и др. Забелязва се трайно преориентиране на пловдивската търговия от Изтока към Западна Европа. Именно по това време Пловдив и целият