Меценат на българската наука и култура

Извършеното първоначално проучване на албумите показва, че те са принадлежали на наследниците именно на Христо Иванов Гешов. Записаната

оскъдна информация при постъпването им, прави много трудно идентифицирането на изображенията на всички снимки. Затова ще спрем вниманието си само на тези, за които разполагаме със сигурни сведения.

Най-ценните снимки

са на Христо Ив. Гешов

и неговата съпруга Мария. Биографичните данни за двамата съпрузи

са крайно оскъдни. Видно от надгробния паметник в Пловдивския

гробищен парк, той е роден в Карлово през 1805 г. и умира в Пловдив през 1882 г. Неговата съпруга, по баща Мария Мутева, също е от известен род.

191

По тогавашната традиция

около 1860 – 1865 г. Снимката на Христо е дело на ателието на бащата и сина Никола

и Димитър Кавра и носи най-старото по вид оформление и идентификация

на авторите.

Снимката на Мария Гешова е по-ранна, няма обозначение на фотографското ателие, къдто е правена. Въпреки това е сигурно, че е дело на Никола Кавра и може да се датира около 1860г.

От децата на Христо и Мария Гешови най-много са запазените фотографии

на тяхната дъщеря Екатерина. Тя е родена в Пловдив през 1860 г. и се омъжва за един от най-видните български политически и обществени

дейци д-р Георги Странски – председател на Временното правителство

в Пловдив след Съединението на 6 септември 1885 г.

Второто дете в семейството на Христо и Мария Гешови е Евстрати, който се посвещава на военната кариера. Той е кавалерийски офицер, завършил Военното училище през 1889г. По-късно командва ескадрон в Балканските войни и достига до чин полковник и длъжността командир

на 10 конен полк по време на Първата световна

война. През 1916 г. полкът участва с успех

в Леринската операция

на Македонския фронт, а през 1917/1918 г. е изтеглен на Серския фронт в Югоизточна Македония. Награден е с Германски железен кръст ІІ ст. и Орден за храброст ІV ст. След края на Първата световна

война е освободен от

192

Следващото дете в семейството е Стефан, роден в Пловдив на 28 януари 1864 г. Учи в Елинското училище

в града, завършва Техническия факултет

на Университета в Лозана, Швейцария с диплома за инженер – конструктор. Участва при строителството на железопътната линия Ямбол – Бургас и като правителствен инженер при изграждането на павилионите на Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892г. По-късно е софийски окръжен инженер, директор на техническата служба в Софийската община и достига до поста на главен директор и главен секретар на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Умира в София на 18 януари 1927 г.2

За другите двама сина в семейството разполагаме с най-оскъдна информация.

Иван Христов Гешов учи право в Хайделберг, по-късно има адвокатска практика в Пловдив. Умира през 1913г. За Радослав Христов

Гешов знаем само, че е починал през 1912 или 1913 г. Някъде е наричан и Радул. Част от неговите снимки са правени в Свищов, което навежда на мисълта, че през последните години от живота си е живял в този град.

В албумите откриваме

снимки на личности,

с определено присъствие в пловдивската

и националната история. Тодор Гатев

1 Мухтарова, Н. Участието на Евстрати Хр. Гешов в Балканската

и Междусъюзническата война – Известия на музеите в Южна България, Т. 19, с. 161; Т. 20, с. 242.

2 Примов, Ат. Инженер Стефан Христов Гешов – Годишник на Регионалния исторически музей-Пловдив,

кн.VІ, 2009, с. 29

193

един от учредителите

на вестник „Борба“. В навечерието

на Съединението е секретар на БТЦРК и активно се включва в събитията на 5 срещу

6 септември 1885 г. в Пловдив. Участва в Сръбско-българската война, а по-късно завършва

право в Белгия. След завръщането си е член на Народно-либералната партия на Стефан Стамболов, народен представител и издател на вестник „6 септември“. Това е единствената запазена негова снимка от началото на 80-те години на ХІХ век.

Най-старата датирана снимка е от преди 1868 г. и е правена във фотоателието

„El Chark“ в Цариград. Според текста, написан на гърба й на гръцки език, е подарена е през март 1868 г на съпругата на Христо Гешов с посвещение от Хариклия Душко Моравенова. Тази млада жена е свързана с голямата коприщенска фамилия Моравенови и е сестра на Константин Моравенов и братовчедка на Гаврил Моравенов3.

Снимките в двата албума са първостепенен извор за историята на фотографията. Фотографията, дело Д. Карастоянов, направена в Пловдив

през 1892 г., доказва, че двамата братя Карастоянови са имали не само общо фотоателие в града по време и след Първото българско изложение,

но и че са работили и поотделно. В албума намираме и три снимки правени от Вацлав Велебни в София, което оборва тезата, че този фотограф е работил само в Пловдив. Наличните шест фотографии на ателието на Кавра в Пловдив дават възможност

да се проследят видовете основи за фотоснимки,

използвани от първия пловдивски

3 Пижев, Ал. Моравеновият род, Константин Моравенов

и раждането на неговия „Паметник“ – Годишник на Регионалния исторически музей-Пловдив, кн. VІ, 2009, с. 55.

194

Двата албума от фонда на РИМ – Пловдив са на разположение на изследователите и не се съмнявам, че в бъдеще те ще разкрият още много интересна информация за българските фамилии от края на ХІХ и началото на ХХ век.

195

СВЕДЕНИЯ ЗА ГЕШОВИЯ РОД, СПОРЕД „ПАМЕТНИКА“ НА

Александър Пижев

Регионален исторически музей - Пловдив

И до днес бележитият възрожденец Константин Моравенов (1812 – 1882) е слабо познат на широката българска общественост. Като възрожденски

писател и историк той оставя на съвременниците си и на идните поколения един единствен труд: „Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. За съжаление, както често се случва с ръкописите от онази епоха, „Паметника“ не вижда „бял свят“ десетилетия наред. „Изгарян от голямо родолюбие, той завършил към 1869 г. своето описание на Пловдив и завещал ръкописа си на Българското читалище в Цариград” - пише през 1976 г. Кирила Възвъзова, първият научен изследовател на безценното и тогава все още непубликувано цялостно ръкописно съчинение1.

Първото частично издание на Моравеновия труд е от 1930 г. и реализирано от видния пловдивски общественик и историк д-р Александър

Пеев,2 а цялостното му издаване е реализирано от пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ едва през 1984 г.3

През 1932 г. д-р Христо Кесяков прави следната характеристика за делото и личността на К. Моравенов: „Родолюбец и корав българин – истински потомък на заслужилите Моравенци, той в обширните си спомени просто, но умело, брани българското дело и бичува с факти народните ни врагове – гръкомани и гърци. Голяма поука ще извлече от записките му всеки българин, който ги прочете с внимание ... Със своя „Паметник“, издаден от Пловдивската община и обширно пояснен от Александър Пеев, вещият познавач на недавнашното минало на град Пловдив, Константин Моравенов си издигна паметник по-здрав от гранита,

по-траен от мрамора, понеже „Паметника“ му ще се чете от идните

поколения вредом из България“4. Бих искал да добавя и оценката на големия историк на Българското възраждане проф. Николай Генчев, който в предговора на забележителния си труд „Възрожденският Пло1

Известия на Народна библиотека „Кирил и Методий”, Т. ХІV, 1976.

2 Пеев, А. Пловдив към средата на ХІХ в., според описанието на К. Д. Моравенов. Пловдив, 1930.

3 Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите

заведения по произносно предание. Подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 314 стр.

4 Кесяков, Хр. Моравенци. Потекло, живот и дейност. - Мир, № 9570, 4 юни 1932.

196

дълбоко вникване в интимните същности на историческото минало. Подложен на статистическо проучване, този документ предлага изобилие

от свидетелства, които, както ще се види много често ще бъдат градиво

на историческия разказ.“5

В Моравеновия „Паметник“ се откриват разнообразни сведения за известни пловдивски родове, за семействата и домовете на видни българи,

дали съществени приноси в обществено-политическото и стопанското

развитие на възрожденския Пловдив и България. Богата е информацията

за фамилиите на Големите и Малките Чалъковци, Чомакови, Кесякови, Каблешкови, Моравенови, Груеви, Герови, Малееви, Стоилови,

Куюмджиоглу, Иванови – Станчиди, Стоянович, Недкович, Хаджиганчеви,

Хаджикалчови и не на последно място - Гешови. В него се споменават три от домовете на Гешовци и стопанските сгради, собственост

на фирмата им, които са се намирали на Трихълмието и които за съжаление не са запазени до наши дни. Благодарение на описанието на Моравенов днес можем с относителна точност поне да идентифицираме

местата, на които те са се намирали.

Родоначалник на търговския и банкерски род Гешови е Иван Гешов (1770 – 1842) - карловски първенец, женен за Анна Фратева (1775-1854) от Сопот. От брака си имат четирима сина – Христо, Евстратий, Димитър

и Стефан. Христо и Евстратий се преселват в Пловдив, а малко по късно към тях се присъединяват по-малките им братя Димитър и Стефан.

През 1834 г. основават търговската фирма „Братя Гешови“ и създават

нейни клонове във Виена, Цариград и Манчестър. Братя Гешови са видни участници в църковно-националното движение и в обществено-

политическия живот в Пловдив.

Ползвайки повествованието на „Паметника“, трябва да отбележим че авторовият разказ, посветен на пловдивското християнско население,

се развива, следвайки териториалния принцип, като обхожда възрожденския

Пловдив по неговите „окръжности“ (както ги нарича авторът).

Това са квартали, затворени в каре от няколко улици. Градът е разделен на няколко основни части, които се представят от енориите на по-големите православни храмове. От своя страна, по-големите енории

са разделени на по-малки части, също така наречени „окръжности“,

за чиито наименования са използвани като координати някои от по-известните пловдивски домове , обществени места или търговски заведения.

5 Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, с. 67

197

И така, на с. 101 от оригиналния ръкопис в главната „окръжност около

че се намира: „Къщата на Христа Ив. Гешова, българин от Карлово. Той я купи от наследниците на Ламбре хаджи Андоноглу. Той я наследи

от баща си хаджи Андона Абаджията ... Тая къща им остана [на наследниците] от баща им Ламбри, а той като се осиромаши, продаде я на Христа Ив. Гешова.“ От описането става ясно, че обявената под №4 къща на Христо Ив. Гешов се пада в пряка близост до сегашния катедрален храм „Св. Богородица“, тъй като според Моравенов храмът е разположен между къщите с номера 1 и 2. Следователно, Гешовата къща по местонахождение е била в пряка близост със западния главен

вход на черковния двор – т. нар. Свети Николска порта, отвеждаща към малкия храм „Св. Никола“6. В съвременния план на града можем да определим, че сградата се е намирала на ъгъла между днешните улици „Митрополит Паисий“ и „Съборна“, точно там, където започва тържественото стълбище, отвеждащо към Катедралния храм, изградено

през 30-те години на миналия век. Във връзка с благоустройството на черковния двор, предприето от митрополит Максим Пловдивски са отчуждени няколко несъвместими с благоустройствения план сгради. Вероятно тогава е съборена и Христо-Гешовата къща, която вече е притежание

на други собственици. Как е изглеждал домът на Христо Гешов,

каква е била неговата външна и вътрешна архитектура, планът и наредбата му – за всичко това днес не разполагаме с никакви сведения.

Няколко думи за собственика на тази къща. Христо Ив. Гешов (1805 – 1882) е активен деец на възраждането на българщината в Пловдив, дългогодишен член на българската община в града и член на Пловдивския епархиален съвет. Гробът му е запазен в православните пловдивски гробища “Св. архангел Михаил“. Намира се в гробно поле 48, под № 58. Оформен е с пирамидално издигнато мраморно надгробие,

увенчано с кръст. Над епитафията е скулптиран образът му, според неизвестна днес негова фотография.

При описанието на „окръжността“ на Таксим тепето – югозападната част на Трихълмието на с. 24 от ръкописа е упомената къщата на Евстрати

Гешов. Според оригиналния текст под „№ 41 е къщата на Евстратия

Ив. Гешова, българина. Той я състави от три разни лица, че преди двадесет годин съставляваше три къщи [около 1849 г., бел. моя- А.П.]. Едната купи от Димитра билерина, лекарина, родом от Стара Загора, той я наследи от жена си, а тя от баща й хаджи Кордоглу, лангера от Станимака, гдето тоз прякор съществува още. Втората била на дяда Калофера

българина, който преди 80 години [1789 г., бел. моя- А.П.] я купил,

но от кого не зная. Третата е била на хаджи Анастаса Кафтанджията,

той я купи от Димана Синджирлийката, българка – която до смъртта

6 Моравенов, К. Цит. съч., с.78

198

си носеше селското си облекло, но кой беше мъжът й - не зная. Подир тази къща иде фурната на Стоил Загарлията, лекарницата на Костаки Папасаулова и Гюмюшгердановите одаи, подир които дюкяни и три ханища

си. До тук се окончава Таксим тепето...“7.

В същата окръжност при описанието на къщата с № 32, която според Моравенов е собственост на Продром Калоферов (на с. 19 от ръкописа),

е споменато, че той я откупил преди 25 години, неизвестно от кого, „откакто продал неговият си [дом] на Евстратия Ив. Гешова“8. Това е второ упоменаване на едната от трите къщи, които Евст. Гешов купува от различни собственици и обединява в един общ имот около 1849 г. Днес мястото му можем да идентифицираме в западната част на паркинга

на ъгъла между улиците „Съборна“ и „Митрополит Паисий“ и под скалния масив, върху който се издига Дановата къща – музей.

Собственикът на този имот Евстратий (Евстати) Ив. Гешов (1805 – 1888) е женен за Харитина Нешова Чалъкова, дъщеря на чорбаджи Нешо Чалъков – най-малкия брат на Големите Вълко и Стоян Чалъкови. Той е радетел за издигането на българщината в Пловдив

и участник в църковно-националната борба. Евстрати и Харитина Гешови са родителите на големия български политик, общественик и книжовник

Иван Евстр. Гешов (1849 – 1924). През 1916 г. той публикува спомени,

озаглавени „Спомени из години на борби и победи“. В началната част на мемоарите, озаглавена „Детинство и младост“ откриваме кратко описание на родния му дом в Пловдив. „Мястото - дворът на пловдивската ни къща, един дълъг, тесен, неприветлив двор. На юг - един висок зид, като че нарочно вдигнат, за да пречи на слънцето да надниква в къщата.- пише той- На изток – пътните врати, на запад – готварницата. На север къщата с двойна каменна стълба за горния етаж ...“9. Макар и кратко описанието му е ценно, защото допринася за доизясняване на сведенията на Моравенов, представени в глава „Таксим тепето“.

В същата окръжност, но малко по-нагоре, по склона на сегашната ул. „Митрополит Паисий“ Моравенов ситуира под № 33 „къщата на Иванча Гешовите сирачета, българчета. Тя остана от баща им, той я купи от Евгеница

хаджи Манолаковица, а тя от кого, не зная“10. След нея с № 34 е посочен Светогорският метох на Великата лавра и след него под № 35 е локализирана малката черква „Св. Никола“ При тези обстойни координати е сравнително лесно да се определи мястото на къщата. От описанието научаваме също, че Иван Гешов е закупил тази къща преживе във връзка с търговията си с Пловдив и когато тук идват големите му синове Христо и Евстратий, те вече имат имот и дом, в който да се настанят.

7 Моравенов, К. Цит.съч., с. 28

8 Пак там, с. 25

9 Гешов, Ив. Ев. Спомени из години на борби и победи. С., 1916, с. 4

10 Моравенов, К. Цит.съч., с. 25

199

на „Паметника“ като „Окръжност на „Св. Богородица“, е описанието

на „Окръжността около Челеби Нановата къща“. Тук под № 2 е упомената „Къщата на Стефанаки Гешова, българин. Нему му я принесе

жена му, тя е наследи от баща й, който изново я направи, а мястото му го принесе жена му, която е най-малката дъщеря челеби Нанова. Челеби Нано е бил един чужденец, дойде в Пловдив преди 90 години [ок. 1780 г., бел. моя- А.П.11] Мястото й е от сев. страна на храм „Св. Богородица“.12 През една къща от тази на Стефан Гешов под № 4 в „Паметника“

е спомената къщата на Тодор Чалъков, син на Големи Вълко Чалъков. Мястото на сградата е доуточнено от Моравенов в текста след Чалъковата къща по този начин: „До тук се свършва тази окръжност (около Челеби Нановата къща, бел. моя-А.П.), срещу която е Лавриотския

метох (на Великата лавра в Света гора, бел. моя- А.П.) и зади него един малък мейданлък, на средата му стои църквата „Св. Николай“, малка една черква, зависима от „Св. Богородица“ и в която в четвъртък дослужват на наший език“13.

Един любопитен факт. При описанието на окръжността на Джамбаз

тепе Моравенов споменава още един имот на Стефан Гешов под № 34: „Къщата на Георгия Шагуна – цинцарин. Между тази и по горната къща (на Николаки хаджи Василева, бел. чоя- А.П.) имаше още една къща, която се сля с двете тез къщи и само едно кюше остана, което стежява Стефан Ив. Гешов, но не за жилще, но за да държи колата и конете си.“14

За пловдивчани от това време Стефан Ив. Гешов (неизв. - 1907) е виден деец на църковнонационалното движение, дългогодишен настоятел

на Катедралния храм „Св. Богородица“ в Пловдив и негов щедър дарител. През 1896 г. с негови средства е изградена черковна чешма в двора на катедралата. Оформена е с лицева мраморна плоча, чийто водоизточник е изведен през пастта на скулптирана в мрамора лъвска глава. В горния грай на плочата е врязан ктиторския надпис, който гласи:

„Съ пожервувание отъ Стефана Ив. Гешовъ постави се тая плоча источника при църкова Св. Богородица въ време на епитропа Илия х. Павловъ. Октомври 30 1896 г.“

За пловдивския дом на Димитър Ив. Гешов (1815 - 1887) авторът на „Паметника“ не споменава нищо, тъй като по време на написването на труда (1869) той отдавна живее в Цариград. Има само едно кратко упоменаване на съпругата му Ириница – дъщеря на големия пловдивски

търговец Антон Стоянович Софиянеца15. Откриваме го във връзка

11 Пак там, с.80.

12 Пак там.

13 Пак там, с. 92.

14 Пак там, с. 34.

15 Пак там.

200

с описанието на къщата на Цоко Каблешков. „Къщата на Цока Каблешкова,

софиянеца, българина, но като я видя, я не харесал и се развали

годявката. Тогава Петър Папасаул имал в заведението си Христа Джупана, гореречений и като му предложил, за да му стане зет, той се склони и взе Елена, от която остави две дъщери и един син, който после се помина, а дъщерите му – голямата се ожени за Христа Ив. Гешова, карловеца, но не доживя.“17

Георгица Гешова е била погребана в двора на катедралния храм „Св. Богородица“. При преустройството му през 1938 г. повечето от гробовете

на енориашите са премахнати, а костите им са прибрани в криптата

– костница на храма. Части от надгробните паметници, съдържащи епитафии, са били запазени и сега са експонирани в двора на Експозиция

„Българско възраждане“ на Регионален исторически музей – Пловдив

(къща „Георгиади“ в Старинен Пловдив). На надгробния камък на Георгица Гешова се чете следната епитафия:„Упокой Господи душу Георгица Хр. Ив. Гешооглу. Родена в лето 1830, починала ся на 1870, ноемврия 2- ий“.18

Относно търговската дейност на братя Гешови К. Моравенов ни е оставил

само две кратки споменавания. Едното се отнася за складовете за зърно, собственост на братята. При описанието на „Окръжността около Големият Капан“ четем: „В тая окръжност има към сокака шест къщи арменски, откъм Капана хамбари на братя Гешови, на Месробович и на Степан Чорбаджи / Степан Хиндлиян бел. а./ с бакалница на края...“19. Това са складовете за зърно, от предназначението на които идва названието

Житен пазар (Пиринч хамбар) на площада в средището на Големия

Капан. Във въведението на „Паметника“, при споменаването на пловдивските хълмове във връзка с най-отдалечения и най-висок хълм - Джендем тепе, авторът дава сведение за прочутия чифлик в местността Сарай къръ, който е обща собственост на няколко притежатели, между

16 Пак там, с. 92.

17 Пак там, с. 113.

18 Това надгробие е упоменато и от д-р К. М. Апостолидис. - Държавен архив Пловдив,

Апостолидис, К. М. Историята на град Филипопол. Атина, 1959, Ведомствен превод на български език, с.733.

19 Моравенов, К. Цит.съч., с. 116

201

Пловдив- има един чифлик стяжение на чорбаджи Стоян Чалъков, на зетя му Димитрика Мецовалийски, цинцарина и на братя Ив. Гешоглу...“20 Както Гешовите хамбари на Големия Капан, така и чифликът

в местността Сарай къръ под Джендем тепе, отдавна несъществуват.

Сградите им са съборени още в началото на миналия век.

Моравенов не пропуска да спомене, наред с други видни пловдивчани,

братя Гешови във връзка с народополезната им, щедра дарителска дейност. „...Но чорбаджи Стоян Т. Чалъкоглу запретнал се един ден, свика събор в митрополията от най-първите и там отвори спомоществувание,

за да въздигне ново здание на училището, и изпърво написал името на владиката Никифор с 20 хиляди гроша. Той се съпротиви, но откакто му доказа, че той същий ще ги начете, без да извади владиката

от джоба си пари, склонил се последният. След владиката написал своето име чорбаджи Стоян с щедро спомоществувание и след него написал сина си (Георги Чалъков, бел. моя- А.П.), зетя си Димитрика Мицора, племенника си Салча [Чомаков] и след тях написали се хаджи Иван Куюмджиоглу, Станче [Иванов], Пее Кюркчията, братя Гешови, Немцоглу и прочие.“21 Тези сведения се допълват и от данните в „Спомените“

на Иван Евстр. Гешов, цитирани по-горе. В тях има сведения за искане за назначаване на български учител в училището, подписано от Стоян Чалъков, Салчо Чомаков и братя Христо, Евстрати и Димитър Гешови. Техните имена фигурират и при подписката за откриване на българското епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив.

За уреждането му братята даряват 3000 гроша. Заради заслугите им и голямото доверие към тях Пловдивска българска община ги избира

за касиери на учебното заведение през периода 1856 – 1859 г.22

20 Пак там, с. 17

21 Пак там, с. 168

22 Гешов, Ив. Евстр. Цит.съч, с.18

202

ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА ИСТОРИКО-ДЕМОГРАФСКОТО

ПРЕЗ ТРЕТАТА ЧЕТВЪРТ НА XIX ВЕК

Доц. д-р Венцислав Мучинов

Институт за изследване на населението и човека при БАН

Гръцките извори се нареждат сред най-важните документални свидетелства

за историческата съдба на населението, обитаващо намиращите

се под османска власт български земи през XV–XIX в.1 Въпреки това, поради различни причини те остават до голяма степен недооценени

от родната историография, като сравнително малка част от тях са издирени и преведени на български език. Направената констатация важи в пълна степен и по отношение на изследванията, засягащи историко-

демографското развитие на българските земи през епохата на Възраждането2. За да бъде запълнена в известна степен тази празнота, в настоящата публикация ще бъде обърнато внимание на изворите от гръцки произход, съдържащи информация за историко-демографското развитие на гр. Пловдив и Пловдивския санджак през третата четвърт на XIX в.3

През разглеждания период Пловдив и прилежащият му тракийски регион се оказват в епицентъра на българо-гръцката църковно-нацио1

Генчев, Н. Българско възраждане. Трето допълнено и преработено издание. С., 1988, с. 45; Данова, Н. Гръцки извори за българската история XV–XIX век – състояние и перспективи на проучването им. – В: Помощни исторически дисциплини. Т. 5. С., 1991, 123–128.

2 Щерионов, Щ. Гърците по българските земи през XVIII–XIX век (до 1878 г.) (историко-

демографска характеристика). В. Търново, 2008, 63–65; Щерионов, Щ. Гръцки извори за демографското развитие на българските земи през Възраждането. – В: Сборник с доклади

от международна научна конференция „Българската хуманитаристика в контекста на европейското научно дирене”, посветена на 175-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов (София, 31 октомври – 1 ноември 2013 г.) (под печат).

3 Административните промени в балканските владения на Османската империя през втората четвърт на XIX в. довеждат до постепенното обособяване на Пловдивска Тракия

в отделна административно-териториална единица (санджак) с център гр. Пловдив

– процес, който придобива окончателна санкция от османската власт през 1848 г. Вж.: ДА – Пловдив. ЧП 14: Кепов, Ив. Из миналото на Пловдивския санджак. Ръкопис,

л. 4–5; ДА – Пазарджик. ЧП 419, а.е. 1, л. 9, 12; Документи за българската история.

Т. III: Документи из турските държавни архиви (1564–1908). Ч. I (1564–1872). Подбрал и превел П. Дорев. С., 1940, с. 232, 303–304; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив (Принос в Българското духовно Възраждане). Пловдив, 1981, 69–70; Мучинов,

В. Демографско развитие на Пловдивския санджак през XIX век (до 1878 г.). Дисертация. С., 2009, 4–5 и посочената там литература.

203

нална разпра4, в която ръководна роля за сплотяване на усилията на българското общество играят представителите на заможни и влиятелни

българско училище „Св. Кирил и Методий” той взема участие в решителния за църковната борба в Пловдив сблъсък за овладяване на църквата „Св. Богородица” от българите в края на 1859 г.6

Ожесточеният църковно-национален конфликт в Пловдив и региона през третата четвърт на XIX в. предизвиква силен отзвук сред тогавашната

българска и гръцка общественост както в пределите на Османската

империя, така и извън нея. Той довежда и до нарастване на интереса на гръцките автори към различни аспекти от живота на местното православно

население. Този интерес намира израз в значително увеличаване

на материалите за Пловдив и Пловдивско, публикувани в гръцката книжнина и периодичен печат – особено на страниците на излизащите в Цариград гръцки вестници, които са почти напълно непознати за българската

историография7. През 50-те–70-те години на XIX в. изследваният

регион заема все по-важно място и в дипломатическата активност на Кралство Гърция, което провокира изготвянето на редица консулски доклади и донесения от гръцките консулски служби в Тракия8.

4 По-подробно за средищната роля на Пловдив и Пловдивска епархия в общобългарското църковно движение след Кримската война вж.: Бонева, В. Българското църковно-национално движение 1856–1870. С., 2010, 94–99, 190–195, 234–236, 276–278, 464–470, 658–667, 917–924 и цитираната там литература. В. Бонева определя Пловдив „като основен извънстоличен център на църковното движение – не само от регионална, а и от национална величина” – Пак там, с. 1057. За българо-гръцкия църковно-национален конфликт в Пловдив вж. също: Λυμπεράτος, Α. Οικονομία, πολιτική και εθνική ιδεολογία. Η διαμόρφωση των εθνικών κομμάτων στη Φιλιππούπολη του 19ου αιώνα. Ηράκλειο, 2009.

5 За дейното участие на представителите на Чалъковия род в българското църковно-

национално движение вж. по-подробно: Левкова-Мучинова, М. Родът Чалъковци през Възраждането. Дисертация. С., 2012.

6 Гешов, Ив. Ев. Спомени из години на борби и победи. С., 1916, 12–21; Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. С., 1994, 10–12.

7 За издаваните през ΧΙΧ в. гръцки вестници и списания (както в свободната гръцка

държава, така и в пределите на Османската империя, най-вече в Цариград) вж.: Γκίνης, Δ. Κατάλογος ελληνικών εφημερίδων και περιοδικών: 1811–1863. Δευτέρα εκδοσις, Αθήνα, 1967; Χριστόπουλος, Π. Εφημερίδες αποκείμενες στη Βιβλιοθήκη της Βουλής (1789–1970). Περιγραφικός κατάλογος. Αθήνα, 1993.

8 За дейността на гръцките консулски служби в Тракия през ΧΙΧ в. вж.: Παπαθανάση-Μουσιοπούλου, Κ. Ελληνικά προξενεία στη Θράκη (1834–1862). Αθήνα, 1976; Γεωργαντζής, Π. Α. Προξενικά αρχεία Θράκης. Τόμος Α’: Πρεσβεία Κωνσταντινουπόλεως, Προξενείον Αδριανουπόλεως, Υποπροξενεία Φιλιππουπόλεως & Ξάνθης. Ξάνθη, 1998. Τόμος Β’: Προξενείον Αδριανουπόλεως, Υποπροξενεία Δεδεαγάτς, Ραιδεστού, Καβάλας

204

В настоящата статия се обръща внимание на няколко материала за историко-демографското развитие на Пловдив и Пловдивския санджак от края на 50-те до средата на 70-те години на XIX в., открити на страниците

на гръцките консулски служби в Тракия (най-вече в изходящата кореспонденция на Гръцкото вицеконсулство в Пловдив). Акцентът е насочен към съдържащите се във въпросните материали сведения за числеността на местното население и за неговото етно-религиозно разпределение

(както общо за санджака, така и по отношение на отделни населени места). Тази проблематика е колкото значима, толкова и „парлива”,

тъй като именно посредством публикуването на статистико-демографски

данни спорещите по време на българо-гръцкия църковен конфликт страни се стремят да докажат правотата на своята национална

кауза.

санджак на Власиос Скорделис, публикувани в края на 50-те и началото на 60-те години на XIX в. в издаваното в гръцката столица

Атина списание „Пандора”9. Авторът на тези материали е един от най-изявените дейци на гръцката общност в Пловдивска Тракия през третата четвърт на XIX в., с големи заслуги в областта на просветата и в отстояването на гръцките национални позиции в оспорвания с българите

тракийски регион10.

За настоящата публикация най-голям интерес представлява подробното описание на Пловдивския санджак от В. Скорделис11, в което се съдържат редица данни за административното устройство и за демографското състояние

на тази област към края на 50-те години на XIX в. – както за общия брой на местните жители, така и за тяхното разпределение по етно-религиозен

признак. Авторът посочва, че в административно отношение Пловдивският

санджак се състои от осем кази: едноименната Пловдивска, Па(

έως το 1905). Ξάνθη, 1999.

9 „Πανδώρα” („Пандора”) е гръцко литературно списание, излизало в Атина в периода

1850–1872 г. Досега в българската историография публикациите на В. Скорделис

в „Пандора” са използвани частично в изследванията на М. Христемова. Вж.: Христемова, М. Асеновград на страниците на българската и гръцката периодика през Възраждането. – В: Годишник на Регионален исторически музей – Сливен. Т. II: Българският

периодичен печат през Възраждането (Национална научна конференция Сливен, 7–8 октомври 2009). Сливен, 2011, 321–323.

10 В българската историография на личността и дейността на В. Скорделис се спира

по-подробно М. Христемова. Вж.: Христемова, М. Власиос Скордели и Йоаким Груев – две лица от пловдивската възрожденска просвета. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие (XVIII–XX век). Θεσσαλονίκη, 2000, 391–409.

11 Σκορδέλης, Βλ. Περί της διοικήσεως Φιλιππουπόλεως. – Πανδώρα, Τ. 11, Αθήνα, 1860–1861, 218–221.

205

зарджишка, Хаскьойска (Хасковска), Чирпанска, Заарска (Старозагорска), Казанлъшка, Султан йери и Ахъ челеби12. Санджакът включва и пет нахии: Конуш, Караджа даг, Гьопца (Гьопса), Коюн тепе и Рупчу (Рупчос)13, като обхваща общо около 1200 села14.

на жителите, се счита, че населението на цялата административна област е повече от 400  000 души. Мнозинството от тях са християни от източно вероизповедание (т.е. православни), 8 000–10  000 от западно вероизповедание

(т.нар. павликяни), а останалите са турци, малко арменци и евреи. Скорделис твърди, че православните християни, съставляващи около

3/5 от цялото население, се разделят според говоримия език на гърци и българи. Посочва, че в столицата на областта (Пловдив) и в останалите градове и градчета, както и в повечето от намиращите се на юг села преобладава

гръцкият език, докато в разположените на север по посока на Хемус (Стара планина) места преобладава българският език.

Авторът се опитва да убеди читателите, че до към края на 40-те години на XIX в. тези два разноезични народа съжителствали в „братска любов и хармония”, без каквито и да било спорове и разногласия. Нещата обаче се променили поради агитациите на многобройни пропагандатори – органи на чужди сили. Те посели във всички части на санджака „новите догми”, мамейки наивните и простодушни селяни с обещания за светло бъдеще. По този начин българите повели яростна война срещу гръцкия език и срещу

гърците като цяло, пропъждайки гръцкия език от училищата и от църквите

на много градчета и села на областта15.

В материалите си Скорделис предоставя информация за числеността на жителите на някои от по-големите селища в Пловдивския санджак. Той характеризира столицата на тази административна област – гр. Филипополис

(Пловдив), като най-търговския град на Тракия и като един от най-многолюдните и прекрасни градове на османската държава, разпростиращ активната си търговия от Европа (и най-вече Австрия) до Изтока. Населението му било нараснало на около 60  000 души16, от

12 Казата Султан йери е била разположена в Източните Родопи (днешно Момчилградско и Крумовградско), а казата Ахъ челеби – в Централните Родопи (днешно Смолянско).

13 Въпросните пет нахии влизат в състава на обширната Пловдивска каза, която през изследвания период се простира от билото на Стара планина на север до Централните

Родопи на юг. Относно териториалния обхват на отделните нахии и включените в техния състав селища вж. по-подробно: Народонаселението на Пловдивския санджак.

Пловдивска епархия. – Летоструй, г. II, 1870, 73–75; Мучинов, В. Демографско развитие на Пловдивския санджак…, 66–150.

14 Σκορδέλης, Βλ. Περί της διοικήσεως Φιλιππουπόλεως..., σ. 220.

15 Пак там, с. 219.

16 Посочената численост на пловдивските жители, която се среща и в други извори от епохата, е твърде преувеличена. Съвременните изследвания показват, че в периода от началото на XIX в. до 70-те години на века числеността на пловдивското население се движи в порядъка на 30  000–40  000 души. Вж.: Генчев, Н. Възрожденският Пловдив…,

206

имат осем църкви, арменците и католиците – по една, евреите разполагат с една хавра (синагога), а турците – с много джамии17.

Скорделис твърди, че сред християните в Пловдив се говори на гръцки

език и неслучайно отделя значително място на гръцкото просветно дело в града и особено на дейността на Централното гръцко училище, което определя като едно от най-издигнатите и преуспяващи гръцки учебни заведения18. Посочва и съществуването на три взаимоучителни училища, за чието поддържане се грижи известният М. Гюмюшгердан, на девическо училище, както и на други частни училища. Във всички тях се обучават около 1  000 ученици. Скорделис обаче е твърде пестелив

по отношение на пловдивските българи. Той се задоволява само да отбележи, че преди няколко години „чуждите на този град българи” устройват

българско училище в града, в което се обучават към 50 ученици,

от които само 18 са пловдивчанчета, а останалите са от селата19. По този начин Скорделис се опитва напълно да игнорира ролята на Пловдив

като български просветен и културен център през Възраждането20.

Скорделис отделя специално внимание на своето родно място – „гръцкото градче Стенимахос” (Станимака, дн. Асеновград), което определя

като едно от най-великолепните градчета не само в Пловдивска епархия, но и в цяла Тракия21. Основните доходи на неговите жители

63–66, 106–110; Щерионов, Щ. Демографски измерения на гръцкото етническо присъствие

в Пловдив през Възраждането. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие (XVIII–XX век). Θεσσαλονίκη, 2000, 147–150; Мучинов, В. Демографско развитие на Пловдивския санджак…, 66–71.

17 Σκορδέλης, Βλ. Περί της διοικήσεως Φιλιππουπόλεως..., σ. 220.

18 Само няколко години по-късно – през 1863 г., В. Скорделис става директор на Централното

гръцко училище в Пловдив и има големи заслуги за неговото издигане като най-елитното гръцко учебно заведение в Тракия през 60-те–70-те години на XIX в. Вж.: Христемова, М. Власиос Скордели и Йоаким Груев…, 400–402. По-подробно за гръцкото

образование в гр. Пловдив и Северна Тракия през XIX в. вж.: Κοτζαγεώργη, Ξ. Χαρακτήρας και είδος της εκπαίδευσης του περιφερειακού ελληνίσμου: Τα ελληνικά σχολεία στην Αν. Ρωμυλία (Νότιο Βουλγαρία), αρχές 19ου αι. – 1885. – Βαλκανικά Σύμμεικτα, Τεύχος 7, Θεσσαλονίκη, 1995, 61–112; Κοτζαγεώργη, Ξ. Η ελληνική εκπαίδευση στη Βουλγαρία, αρχές 19ου αι. – 1912. – Οι Έλληνες της Βουλγαρίας. ΙΜΧΑ, Θεσσαλονίκη, 1999, 251–374.

19 Σκορδέλης, Βλ. Περί της διοικήσεως Φιλιππουπόλεως..., σ. 220. Скорделис визира откритото

в Пловдив през 1850 г. централно българско училище „Св. Кирил и Методий”, което бележи важен етап в разграничаването на пловдивските българи от гърцизма. Вж.: Левкова,

М. Родът Чалъковци и българското учебно дело в Пловдив през Възраждането. – В: Просвета и промяна. Сборник в чест на чл. кор. ст.н.с. I ст. д.ист.н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия. С., 2010, 303–306.

20 За водещата роля на Пловдив в българското просветно движение през Възраждането вж.: Генчев, Н. Възрожденският Пловдив (Принос в Българското духовно Възраждане). Пловдив, 1981; Илиева, А. Център на общобългарското образование през Възраждането. – В: Очерци из историята на Пловдив. Ч. I. Състав. Ст. Шивачев. Пловдив, 1994, 36–53.

21 На своя роден град Скорделис посвещава специален материал в „Пандора”. Вж.: Σκορδέλης, Βλ. Περί της ελληνικής κωμοπόλεως Στενημάχου. – Πανδώρα, Τ. 10, Αθήνα, 1859–1860, 423–425.

207

от варваризми” – на такъв език, на какъвто говорят в Пелопонес и в Западна Гърция22.

Скорделис посочва, че станимаклии разполагат със седем църкви, като продължавало изграждането и на други храмове. Авторът със задоволство подчертава, че прочутите със своя елинизъм жители на Стенимахос „от стари времена” се грижат за просперитета на гръцкото

образование в градчето. Скорделис отделя значително внимание на развитието и състоянието по негово време на гръцкото просветно дело в Станимака, като за сметка на това изцяло игнорира наличието на българи

в селището, което представя като крепост на елинизма в цялата Пловдивска епархия23.

Авторът описва и някои други селища в района на Станимака, като най-подробно се спира на Воден и Куклен, които характеризира като гръцки градчета, разположени в подножието на Родопите. Посочва, че населението на Воден е към 2  000 души, всичките християни, говорещи на гръцки, а на Куклен – около 2  000 души, християни и турци24. Като голямо гръцко село отбелязва и Арванитохори, но уточнява, че на практика

под това име фигурират две села, едното от които е обитавано от християни, а другото – от турци25.

Скорделис предоставя сведения и за някои по-големи селища в другите

кази на Пловдивския санджак. Най-подробно описва гр. Пазарджик, център на едноименната каза. Подчертава търговското значение на града, който според него има население от около 25  000 жители, от които 3/5 са турци, а останалите християни. Скорделис с болка съобщава за враждебността

към елинизма в този район, довела до катастрофата на бившето гръцко училище, което преди това процъфтявало под управлението на К. Сайтидис. Авторът обръща внимание и на Перистера или Пещера, която определя като голямо гръцко село на югозапад от Пазарджик, обитавано от турци и християни. Посочва, че жителите му осъществяват забележителна и достойна за завист експортна търговия26.

Скорделис дава кратки сведения и за населението на двата най-големи

града в източната част на Пловдивския санджак – Хаскьой (Хасково)

и Заара (Ески Заара, дн. Стара Загора). Според неговите сведения

22 Пак там, 423–424.

23 Пак там, 424–425.

24 Σκορδέλης, Βλ. Περί της διοικήσεως Φιλιππουπόλεως..., σ. 220.

25 Става въпрос за две села на югоизток от Станимака, които през XIX в. нерядко се споменават под едно общо име – Арбанаси, Арванитохори или Арнауткьой. Днес това са селата Горнослав и Долнослав в община Асеновград, област Пловдив.

26 Σκορδέλης, Βλ. Περί της διοικήσεως Φιλιππουπόλεως..., σ. 221.

208

гр. Хаскьой има около 15  000 жители, турци и християни, а гр. Заара повече от 25  000 жители, също турци и християни. Скорделис отбелязва,

Това разкрива една от основните слабости на материалите на Скорделис:

подробното описание само на онези селища, които са обитавани предимно или частично от гръцко население през разглеждания период.

Освен това, като един от ръководителите на гръцкото културно-просветно

и национално дело в Пловдивска Тракия, Скорделис се опитва максимално да прикрие българското етническо присъствие в областта, поставяйки почти навсякъде българското население под общия знаменател

„православни християни”. За сметка на това гръцкото надмощие в конкретни селища като Станимака, Воден и Куклен, е специално подчертано

и подробно описано.

Не трябва обаче да се пропуска един важен момент – материалите на Скорделис, публикувани в издаваното в гръцката столица списание „Пандора”, имат за цел да запознаят гръцката общественост и най-вече гръцкия политически елит с проблемите на т.нар. „периферен елинизъм”

в отдалечената от пределите на Кралство Гърция Северна Тракия. Именно поради това Скорделис акцентира върху гръцкото просветно дело в Пловдив и региона, което за него представлява един от най-важните

стълбове за противопоставяне на надвисналата опасност от постепенно

претопяване на местните гръко-православни общности сред доминиращия в областта български етнически елемент. Въпреки желанието

на Скорделис да представи Пловдив и Пловдивския санджак като една от крепостите на елинизма, от неговите публикации прозира все по-ограниченото разпространение на гръцкото влияние в Пловдивска Тракия към края на 50-те години на XIX в.

Успехите на българското църковно-национално движение през следващото десетилетие водят до засилване на крайните позиции на гръцкия политически и обществен елит спрямо народностния облик на населението в т.нар. „спорни епархии” в Тракия и Македония. Това естествено намира своето отражение в тогавашната гръцка книжнина и периодичен печат – особено на страниците на излизащите в османската столица Цариград през 60-те и 70-те години на XIX в. гръцки периодични

издания. Особена активност по „българския въпрос” проявява цариградският гръцки вестник „Неологос”28, който през 1868–1869 г.

27 Пак там, 220–221.

28 „Νεολόγος“ („Неологос”) е гръцки вестник, който излиза в Цариград в продължение

на цели 30 години – от 1867 до 1897 г. В гръцката историография „Неологос” се определя като „важен глас на елинизма в района на Балканите и Мала Азия”. За позицията

на вестника към „българския въпрос” и усилията на българите за отделяне от Вселенската патриаршия вж. по-подробно: Αντωνόπουλος, Α. Οι Έλληνες της

209

публикува многобройни материали за етно-религиозната ситуация в Тракия, имащи за цел да подкрепят с исторически и демографски данни гръцката позиция по спорния въпрос29. Автор или редактор на повечето от тези материали е отново В. Скорделис, който през посочения период се установява в османската столица като защитник на интересите на гръцката общност в Пловдивска епархия по време на крайната фаза на църковната разпра30.

на Филипополския санджак”), отпечатана и като самостоятелна брошура32. Във въпросната публикация се отстоява българската позиция по спорния църковно-национален проблем, подкрепена с подробни статистико-

демографски данни, доказващи българския характер на преобладаващата

част от християнското население на гр. Пловдив и Пловдивския санджак. Именно поради това части от въпросната статия са публикувани още през 1869–1870 г. в българския периодичен печат – в няколко поредни броя на в. „Право” и в издаваното от Хр. Г. Данов списание „Летоструй”33, откъдето стават достояние на широк кръг от българското общество.

Οθωμανικής αυτοκρατορίας και το Ανατολικό ζήτημα 1866–1881. Η μαρτυρία του “Νεολόγου” της Κωνσταντινούπολης. Αθήνα, 2007.

Не са редки случаите на истинска „словесна война” между в. „Неологос” и българската

преса. Особено силни са „престрелките” на гръцкия вестник с редактирания от П. Р. Славейков в. „Македония”, който характеризира „Неологос” като „поборникът на панелинизма”. Българският вестник дори публикува някои свои статии на гръцки език, за да бъдат разбрани от издателите на в. „Неологос” и от „заблудените гърчеещи се българи”. Вж. напр.: Македония, г. ΙΙ, бр. 16, 16 март 1868.

29 Вж. напр. материалите: Η Φιλιππούπολις και ο Βουλγαρισμός. – Νεολόγος, бр. 493, 17 апр. 1869; Επτά Γραικοί εις επτά καζάδες της Ρούμελης. – Νεολόγος, бр. 500, 8 май 1869; Σκορδέλης, Βλ. Ο Βουλγαρισμός και η Φιλιππούπολις. – Νεολόγος, бр. 504, 17 юли 1869; бр. 505, 20 юли 1869; бр. 507, 24 юли 1869; бр. 509, 29 юли 1869; бр. 514, 10 авг. 1869; бр. 515, 12 авг. 1869; бр. 516, 14 авг. 1869.

30 Христемова, М. Власиос Скордели и Йоаким Груев…, 405–407.

31 „Le Courrier d’Orient” – френскоезичен вестник, издаван в османската столица Цариград

през 60-те и 70-те години на XIX в. Известен е с пробългарските си симпатии, поради което често става обект на нападки от страна на гръцката преса.

32 Според И. Янчева текстът е написан първоначално на български език и след това е преведен на френски. Въпреки че авторът на брошурата не е посочил своята самоличност,

Янчева предполага, че това най-вероятно е пловдивчанинът Атанас Малеев, член на настоятелството на българското епархийско централно училище в Пловдив. Вж.: Янчева, И. Етнология на възрожденския Пловдив върху периодичния печат. С., 1996, 238–239.

33 Народонаселението на Пловдивския санджак. – Право, г. IV, бр. 10, 11, 12 от 5, 10 май 1869; Народонаселението на Пловдивския санджак. Пловдивска епархия. – Летоструй, г. II, 1870, 70–78. Пълният текст на статията от в. „Le Courrier d’Orient” е публикуван и в: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. Състав. Й. Йорданов. С., 1995, 210–223.

210

Както може да се очаква, цариградската гръцка преса подлага на остра критика публикацията на в. „Le Courrier d’Orient”. Показателна в това отношение е обширната статия „Седем гърци в седем кази на Румелия“, публикувана във в. „Неологос” през май 1869 г.34 Редакцията на „Неологос“ не приема обнародваната във френскоезичния вестник информация за народностния характер на населението в Пловдивския санджак и се опитва да я обори посредством публикуването на свои „достоверни“ статистически данни. Според тях в шестте главни енории

„Неологос“ окачествява твърдението, че в градчето Стенимахос половината

от жителите са българи, като смехотворно и несериозно преувеличение.

Според вестника в това гръцко градче съществуват 5 гръцки

училища с 500 и повече ученици и 8 гръцки църкви. Признава се, че през последните 15 години в него се заселват български селяни-работници,

но те не съставят дори и 20 % от населението му.

В статията се твърди, че в Пазарджик и в Хаскьой съществуват цялостни

гръцки общности, поддържащи собствени църкви и училища; че гръцкият език се говори от многобройната част от християните не само в Пазарджик и в Хаскьой, но и във всички градчета на областта; че в нахията Конуш (днешно Асеновградско) и в казата Ахъ челеби (днешно Смолянско) не съществува селянин, който да не говори гръцки;

че думата „българин” като национално наименование е непозната за селяните в посочените райони, които се наричат християни или ромеи;

че „българин” се употребява от жителите на градовете единствено в значение на селянин и пр.

Цитираната статия е показателна за крайните позиции на тогавашната

цариградска гръцка преса по „българския въпрос”. Вместо обективен

отговор на статията от в. „Le Courrier d’Orient” се получава пълно отричане на съществуването на компактно българско население в Северна

Тракия и Родопите и опит да се наложи схващането, че „българин“

в тези области не е етноним и не представлява белег за национална

принадлежност35.

34 Επτά Γραικοί εις επτά καζάδες της Ρούμελης. – Νεολόγος, бр. 500, 8 май 1869.

35 Трябва да се отбележи, че не е по-различно и отношението на българския възрожденски

печат към гръцката общност в Северна Тракия, чиито представители традиционно

се обявяват за гърчеещи се под влиянието на Цариградската патриаршия българи (т.нар. гъркомани). Вж.: Мучинов, В. Българският възрожденски периодичен

печат за „другите” етно-религиозни общности в Горна Тракия през XIX в. – In: Bulgarian-Hungarian Scholarly Forum “Nations and Minorities in Central and South-East Europe” (Sofia, May 16–18, 2007). Papers. Sofia–Budapest, 2008, 195–204