Меценат на българската наука и култура

Ив. Евстр. Гешов е дълбоко проникнат от ценностите и добродетелите

на възрожденската епоха и традиции. Неговата фамилия е активен участник в българското национално-освободително движение, с особени

заслуги в просветното дело и в борбата за църковно-национална независимост. Гешов произхожда от богато търговско семейство с кантори в Пловдив, Цариград, Виена и Манчестър. Получава солидно образование във „Виктория юнивърсити”, специалност „Финанси и политически науки” и стабилни познания за живота, нравите и обичаите в Англия.

1 Бобчев, Ил. С. Живот, дейност и възгледи на Ив. Ев. Гешов. С., 1933, с. 63.

53

С европейско образование и с натрупани познания в търговско-банкерските дела през 1872 г. Ив. Евстр. Гешов се връща в родния Пловдив, един от центровете на новобългарската култура. „Завърнал се в родината си след седемгодишен престой във Великобритания Гешов потъва във вихъра на събитията. Той е сред най-активните организатори на акции в защита на пострадалото след Априлското въстание българско население. Сам обикаля опожарените райони и изпраща дописки до лондонския „Таймс”. За дейността си Гешов е арестуван и осъден на смърт, но след намесата на британския външен министър е помилван и изпратен на заточение в Мала Азия”.2 Вестта за Освобождението го заварва в Цариград, но радостта е кратка. Българите са разделени. Според решенията на Берлинския конгрес се създава Княжество България и една автономна област с център Пловдив, наречена Източна Румелия. Именно в Пловдив след 1878 г. започва обществената и политическата кариера на Ив.Евстр. Гешов. В краткото очертаване на част от неговата биография смятаме да се спрем по-подробно на активната му държавническа и книжовна дейност

от нас тема.

Настъпилите промени в живота на българите откриват пред Гешов нови хоризонти. Той заварва в Пловдив събран елита на българската нация – д-р Стоян Чомаков, Иван Вазов, Петко Р. Славейков, Йоаким Груев, Драган Цанков, Тодор Бурмов, Христо Г. Данов, Екзарх Йосиф I, а наред с тях и млади хора с европейско образование като д-р Константин Стоилов, Григор Начович, д-р Димитър Греков, Константин Величков. Посочените имена са известни на българската общественост и имат големи приноси за превръщането на Пловдив в „първия литературен и духовен център на нова България”.3 До края на 1883 г. Гешов заема отговорни постове – председател на Областното събрание, председател

на Окръжния съвет, на Постоянния комитет, директор на финансите. Под негово ръководство са съставени редица закони и правилници, въведен е строг финансов ред в областта.

Ив. Евстр. Гешов намира време и сили да участва активно в културния

и в просветния живот на областта. Освен финансист, икономист и политик, той е учен, публицист и преводач. Още през 1873 г. става председател на местното читалище в Пловдив и член на настоятелството на Пловдивската семинария. Към нея той основава „Разисквателно дружество за дискусии по различни научни и политически въпроси”, което има кратък живот – около година4.

2 http://forbesbulgaria.bg/ 2011-01-24

3 Пловдивски университет, № 7-8, 20 окт. 2008, с. 5.

4 Стрезова, Ал. Пловдивската фамилия Гешови и раждането на българската дипломация.

- Годишник на Регионален исторически музей - Пловдив. Научен форум „Пловдивски

приноси. 2009. Род, семейство, отечество”. Пловдив, 2009, с. 25.

54

Малко по-късно вече работи за първия български следосвобожденски вестник „Марица” – едно издание с европейски облик, сериозен характер и разнообразно съдържание. Близо три години основен автор Гешов е и главен редактор на вестника. Безспорна е заслугата му за превръщане на в. „Марица” в общобългарски орган. „На 25 юли 1878 ние издадохме първия брой на в. „Марица”. И „веднага прогърмя из нейните стълбове жестока атака против Берлинския договор.”5

развитие на населението”.6 Между организаторите и членовете

на дружеството отново виждаме Гешов, наред с братя Груеви, д-р Георги Странски и др. Две години по-късно, през февруари 1881 г., е създадена нова културно-просветна институция – Научно-книжовно дружество с председател Иван Вазов. В първоначалния му състав влизат

известни пловдивски обществени и културни дейци като Ст. С. Бобчев, Г. Груев, Гр. Караджов, Ив. Салабашев, М. Маджаров, П. Наботков,

д-р Г. Янкулов, Ив. Евстр. Гешов и Ив. Ст. Гешов. Основната задача на това дружество е „разпространяване на науката и развитието на българската книжнина”7. Дружеството започва да издава литературно-

обществено периодично списание „Наука”. Списанието излиза от април 1881 до декември 1884 г. В изданието Гешов сътрудничи с преводни материали и представя новоизлязла европейска художествена и научна литература. Обект на нашето специално внимание е една негова статия, публикувана на страниците на сп. „Наука” през 1881 г., озаглавена „Новото издание на г. Каницовата книга върху България”8. Поводът за написването на този отзив е второто преработено и допълнено издание на книгата на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът. Историко-географическо-етнографически пътни изследвания през годините 1860–1880”, отпечатано в Лайпциг през 1879–1880 г.9

5 Гешов, Ив. Ев. Спомени и студии. С., 1928, с. 65.

6 Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. С., 1994, с. 40.

7 Пловдивски университет, № 7-8 от 20 окт. 2008, с. 5-6.

8 Гешов, Ив. Ев. Новото издание на г. Каницовата книга върху България. - Наука, г. I, кн. 4, Пловдив, 1881, 72 – 80.

9 Трите тома на „Дунавска България и Балканът” излизат в две издания (1875-1879 и 1879-1880 г.) и са посрещнати с голям интерес от европейската общественост. През 1876 г. следва руският превод на книгата „Дунайская Болгария и Балканский полуостров”

(грешката в заглавието произлиза от немското название, с което се означават както полуостровът, така и планината) и на френски – през 1882 г. В България са преведени и публикувани отделни части от труда на Каниц: „Ф. Каниц в България”, превод на Янко С. Ковачев; „Българский народен календар за проста година 1875”, г. VII, с. 32 – 44, Пловдив, 1880 г.; „Етнографический очерк на българите”, превод на А. П. Шопов в сп. „Наука”, г. II, кн. 1 (с. 45 – 62), кн. 2 (с. 158 – 166), кн. 3 (с. 257 – 285), Пловдив, 1882 г.; Янко С. Ковачев в списанието си „Българска илюстрация” помества текст и рисунки от труда на Каниц през 1880 г.; „Градът Ловеч от основаването му до

55

Нашият интерес към творчеството на Ф. Каниц има пряко отношение към участието на Научния архив и на Централна библиотека на БАН в съвместен проект за опазване и разпространение на българското културно-историческо наследство. В процеса на издирване на нови библиографски източници за живота и делото на австроунгарския пътешественик попаднахме на тази статия, която е първата и най-сериозна българска положителна рецензия върху труда на Каниц.

значение на този труд за опознаването на българския народ от европейския свят. Преоткриването на „забравените” българи става

в момент, когато „събития едни от други по-чудни, преврати едни от други по-значителни, дойдоха с поразителна бързина да оправдаят мнението, което г. Каниц беше си съставил за важността на българский народ в развитието на съдбините на Балканский полуостров”10. Книгата излиза тъкмо навреме, когато в Сан Стефано и в Берлин ще се решава съдбата на България: „Това не са събрани материали на възторжен вестникар, а високо значим труд, писан с ясно определена цел: да се покажат на света достойнствата на тоя многоброен, трудолюбив и културен народ, да се подчертае значението на тия земи, както в миналото и днес, така и занапред”.11 Трите тома на Каниц са отпечатани в продължение на четири години – от 1875 до 1879 г., време, изпълнено с бурни и значими събития за народа ни – Априлското въстание, зверското му потушаване и откликът за него в целия свят, намесата на Великите сили в разрешаването на Източния въпрос и Руско-турската война. Цивилизованият свят фокусира вниманието си върху кризата на Балканите и това обяснява големия интерес, с който е посрещнат трудът на Каниц и бързото изчерпване на изданието. Сам авторът, който следи отблизо и със съпричастност събитията по нашите земи, изстрадва борбата и освобождението на българите, взима решение за второ допълнено и преработено издание.

Книгата на Каниц прави сензационно за времето си впечатление и е един от най-значимите образци на книжовното културно-историческо наследство. Няма сериозен европейски изследовател, който, по думите на Гешов, да не е признал приносите на Ф. Каниц в

освобождението му”, превод на д-р П. И. Стоянов, Ловеч, 1902 г.; „От Казанлък ... за Търново”, превод на Елисавета Кр. Чапрашикова в сб. „Казанлък в миналото и днес”, кн. 2, 1910-1921 (1923), с. 37 – 61; „Дунавска България и Балканът”, превод на д-р Т. Иванов, София, 1932 г. През 1995 г. излизат пълните три тома на книгата, а през 2003 г. е отпечатан като отделен том в допълнение към първите три със статии, карта, показалци

– именен, географски и предметен.

10 Гешов, Ив. Ев. Новото издание..., 72 – 73.

11 Василев, О. Векове на неволя. – Сердика, № 3, 1940, с. 18.

56

изучаването на нашата география и история, етнически територии, народ и култура. „Само ние, българите, се отнесохме към книгата му със свойственото нам равнодушие” – възкликва Ив. Ев. Гешов. Той цитира две български публикации с извлечения от съчинението на Каниц, направени до излизането на неговата рецензия за „Дунавска България” през 1881 г. В действителност обаче те са повече. Българската колония във Виена, чиито членове са организирани в дружество „Напредък”, посрещат възторжено още първото издание на книгата на Каниц. По тяхна инициатива Христо Г. Данов и Янко С. Ковачев, близки приятели на Ф. Каниц, подготвят и издават статия в „Български народен календар” за 1875 г. под заглавието „Ф. Каниц в България”. В нея Ковачев характеризира личността на писателя, неговите умения и положените усилия при събиране на материала за България. Той коментира качествата на книгата и накрая цитира интересни пасажи, допълнени с две илюстрации, а именно: „Развалините на Белоградчик” и „Ковачи в Габрово”. Тази статия е направила силно впечатление на Ив. Евстр. Гешов и той я използва при написването на своя материал. Споменава и за друга публикация на Янко Ковачев в издаваното от него сп. „Българска илюстрация” през 1880 г. „Българската публика може да си състави едно мнение за верността и хубостта на картините [на Каниц, б.н.] от четирите

Освен посочените от Ив. Евстр. Гешов български преводи на части

от книгата на Ф. Каниц можем да споменем и други такива, отпечатани

до 1881 г., когато излиза неговата статия. Във възрожденския печат са помествани отзиви за публицистичната дейност на Ф. Каниц за България, недвусмислено изразяващи признателност и почит към него. Информиращите съобщения на списание „Читалище” и вестник „Напредък” веднага оповестяват обнародването на първия том на „Дунавска България” и изказват надежда „дано бъдем честити да го видим [това произведение, б.н.] и по-скоро преведено на родния наш език”.13

В статията си в сп. „Наука” Ив. Евстр. Гешов споменава в бележка под линия, че „един млад наш съотечественик” дава обява в русенски вестник, че е превел първата част от съчинението на Каниц по руското издание от 1876 г.14 Запознат в детайли с оригиналния текст на книгата,

12 Гешов, Ив. Ев. Новото издание..., с. 77.

13 Читалище, № 5, 1 март 1874; Напредък, № 104, 22 окт. 1876.

14 НА БАН, ф. 3К, оп.1, а.е. 128 и ф. 156С, вр. № 630. Идеята за цялостен превод на Каницовата „Дунавска България” е от края на ХІХ в., по-точно от 1881 г., когато д-р Константин Иречек е министър на просвещението. Това се вижда ясно от едно писмо на училищния инспектор Димитър Цанов Коцов, изпратено от Белоградчик до Иречек, в което четем: „ позволявам си да се ползвам от случая да Ви моля най-по57

с дълбокото си убеждение за нейното епохално значение, младият Гешов подхожда като истински учен. Той дава препоръка за един бъдещ превод да се предпочете второто немско издание като по-ново и по-пълно. Общата оценката на Гешов обаче е за „доста осъдително немарение” от страна на българите към заслугите на Каниц. Голямо е неговото учудване „как днес, при настоящата свобода, едно второ издание, съвършено преработено, се явява и не се намира ни един българин книжовник, който да извести обнародването му на българската публика и да спомене нещо за него... Това пренебрегване от наша страна на г. Каницовата книга е толкоз по-скръбно, че тя заслужава нашето внимание не само за това, че говори в наша полза, но още и за това, че е един богат рудник на полезни сведения върху северната част от нашето отечество”15.

Ето защо като свое задължение Гешов приема да разкрие изключителния принос на Феликс Каниц към българската наука и култура. В следващите страници той разказва за описаните в книгата „Дунавска България” пътувания на Каниц по нашите земи между Дунав и Балкана, Розовата долина, Софийското поле и Черноморското крайбрежие. С критично око анализира наблюденията и изследванията на австроунгарския пътешественик, неговия стил и език. „Но ние не трябва да забравяме, че не като белетрист е посетил г. Каниц нашата земя, а като изследовател. И като такъв, ние трябва да признаем, че той стои много високо. С немско търпение и немска солидност, той е събрал

и изложил една неимоверна маса от географически, исторически и етнографически данни върху местата, които е посетил... и за книгата на г. Каница може наистина да се каже, че съставлява една цяла енциклопедия върху България”.16 Това е едно великолепно обобщение на Гешов, висока оценка на учен, който се прекланя пред огромния труд на чуждия пътешественик.

Авторът обръща особено внимание на разнообразните наблюдения, описания и проучвания на Каниц върху българските етнически територии, народ и култура, допринесли за всестранното им опознаване от големите европейски държави. Изброени са приносите на бележития проучвател в областта на географията и картографията; топографията; историята и археологията; българската търговия, земеделие и промишленост; административните, обществените и политическите отношения преди Освобождението; бита и културата на българския народ. Ив. Евстр. Гешов набляга на обстоятелството, че събраните от Каниц сведения не се отнасят само за епохата преди Освобождението, а грижливо са допълнени

с многобройни подробности за най-новата ни история след 1878 г.

корно да ми позволите щото преведеното от мен съчинение „Дунавска България и Балканский полуостров” от господина Канитца, което желая да тура под печат, да ми позволите да го посвета Вам”.

15 Гешов, Ив. Ев. Новото издание..., 74-75.

16 Пак там, 75-76.

58

В страниците на второто издание читателят може да намери „още и това, което се е случило, и промененията, които те са претърпели през войната и от войната насам”. Гешов е впечатлен от описанието на София, което разкрива най-добре контраста между „прежното положение и днешното

столица - София по турско време и градът, както го е намерил два месеца след избирането на първия български княз: „Каниц се чуди дали това е София, която той беше видял преди време” – пише Гешов и цитира пътешественика: „Не е ли оптическа измама да виждам... един български Княз, обиколен от представители на великите европейски сили?... Доживях да видя освобождението на България, за което толкоз дълги години бях употребил своите скромни сили”.

Разлиствайки новото издание на Каницовата книга, Гешов анализира описанията на стара и нова България, нагледно допълнени от многобройни саморъчно нарисувани графични илюстрации, които се отличават с голяма точност и достоверност на рисунъка. В преобладаващата си част това са скици и изображения на местности, градове и крепости, села и селски сгради, антични развалини, оръдия на труда, битови сцени, фолклорни образи и други. Повечето от тях и до днес имат значението на единственото запазено визуално документиране на различни паметници от историята и културата на българите.17 С жив словесен разказ по картините на Каниц от преди и след освобождението, Гешов стига до извода, че „това съпоставление на радости и скърби, на весели и жални моменти из живота на българский народ дава един особен печат от съвременност на новото издание на г. Каницовата книга”.

Великолепната статия на Ив. Ев. Гешов завършва с изключително силни думи срещу апатията на българите към всяко европейско мнение и равнодушието към всичко, написано от другите за България. Колко актуално звучат и днес неговите препоръки да се възползваме от изследванията на чужденците за нас и да се постараем чрез тях да опознаем себе си: „Не е ли срамно за нас да нямаме още преведени в езика си книги като историята на г. Иречека и пътуванията на г. Каница! Не е ли стидно за един Българин да вижда, че Немецът, че Европеецът, който чете немски, има много по-голяма възможност да се запознае с миналото и настоящето на нашия народ отколкото той? Нека се надеем, че наший глас ще намери отзив, че нашите образовани ще се стреснат...

ще насърчат ... превода на книги, които като ни учат какво е било миналото ни и какво е настоящето ни, показват и пътя, който трябва да следваме, ако искаме да се приготвим добре и за светлото бъдеще, което всинца желаем и всинца бълнуваме”18.

17 Мавродинов, Н. Ф. Каниц като изследвач на български и сръбски художествени паметници. – Сп БАН, 1942, кн. 63, 91-116.

18 Гешов, Ив. Ев. Новото издание..., с. 80.

59

УЧАСТИЕТО НА ИВАН ЕВСТРАТИЕВ ГЕШОВ В СПИСВАНЕТО И ИЗДАВАНЕТО НА СПИСАНИЕ „БИБЛИОТЕКА СВЕТИ КЛИМЕНТ”

Научен архив на БАН

Иван Евстратиев Гешов е роден през 1849 г. в Пловдив. През 1866  г. придружава семейството си в Манчестър (Англия), където баща му открива клон на семейната търговско-банкерска къща. Като юноша постъпва в „Owen‘s College“, а по-късно в известния манчестърски университет „Victoria“, който завършва с отличие. Записва се в литературния

клуб на града и редовно посещава заседанията на дискусионното

дружество. Престоят в Англия има определящо значение за формирането на моралните, политическите и обществените възгледи на бъдещия общественик, държавник и политик. От тогава датира и възхищението му от принципите за законност и зачитане на общественото

мнение, както и мисълта му, че „най-добрата гаранция за добро управление е един просветен народ“. Придобил европейско образование,

едва навършил 23 години, Гешов се завръща в Пловдив, където е избран за председател на читалището и за член на училищното настоятелство

на гимназията. Основава дискусионно дружество, сътрудничи със статии и дописки на вестник „Век“ на Марко Балабанов, на списание

„Читалище“, на Дановия „Летоструй“. По време на Априлското въстание (1876) Гешов се включва в акциите за набиране на средства за пострадалите райони.

В разгара на Руско-турската освободителна война (1877-1878) Ив. Евстр. Гешов е арестуван и заедно с братовчед си е осъден на смърт, като само благодарение на намесата на чуждестранни политици присъдата е заменена с изселване на двете семейства в Мала Азия. Лично лорд Дерби, министър на външните работи на Великобритания, телеграфира на британския посланик в Цариград: «Нека Портата знае, че за делото на двамата Гешови се интересуват твърде много в Англия... Ако присъдата им се изпълни, ще произведе едно много неблагоприятно настроение срещу Турция»1.

Още преди да се завърне от заточение Гешов е избран от съгражданите си за председател на Окръжния съд. По-късно, когато вестник «Марица» се превръща в общобългарска трибуна срещу решенията на Берлинския конгрес, той е член на редакцията заедно с Григор Начович, Георги Бенев, Константин Стоилов, Димитър Хранов. Включен е в състава на делегацията, която трябва да пътува из Европа, за да се

1 Blue Books, Turkey, №1, 1878, p.335. - Цит. по: Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или Трънливият път на съзиданието. С., 1994, с.23.

60

срещне с представители на Великите сили във връзка със защитата на българските интереси и на Източна Румелия в частност. Отличното владеене на основните европейски езици и доброто възпитание му дават възможност да контактува с чужденците достойно и със съзнанието, че представя своя народ.

През 1886 г. Гешов става за кратко министър на финансите. При по-нататъшното си участие в българския политически живот той е премиер-министър, водач на една от най-добре структурираните и силни партии - Народната, официален български пратеник в международни срещи и разговори. При провеждането на Букурещката мирна конференция през 1886 г. е втори български делегат и въпреки изключително сложната обстановка преди и по време на самата конференция успява достойно да защити страната си. През целия си живот той е голям меценат и дарител, занимава се с хуманни каузи, председател е на БЧК, а по-късно става заместник председател на Международния червен кръст.

***

Списание «Библиотека Свети Климент» заема важно място в културно-историческото развитие на новата държава. Списват го едни от най-известните личности в България в онзи исторически момент: Петко Каравелов, Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Ив. Евстр. Гешов, Димитър Мишев и др.

За разлика от икономическото и политическото развитие на България при управлението на Стамболов културните изяви са незадоволително проучени. Българската историография се отнася с

61

известна пренебрежителност, подценявайки влиянието, оказано върху българското общество от дейността на дружеството “Свети Климент”, идейните възгледи на авторите и съдържанието на списанието.