Меценат на българската наука и култура

25

той оставя къщата си на ул. “Сердика” № 4 на БАН33. Академията получава

на Ив. Евстр. Гешов до влизане във владение на имота. Волята на дарителя е с парите от продажбата на къщата да се разшири и довърши строежа на академичната сграда. Най-късно до две години след смъртта

му да бъде издаден книжовен труд за неговата дейност, а на всеки две години да се публикуват (чрез премии или по друг начин) студиите и статиите на дарителя, посветени на идеите и идеалите, които са го ръководили през целия му живота. Академията също така да подпомага издаването на книги за историята на България за времето, когато Гешов е работил като общественик и публицист.

БАН стриктно се придържа към изпълнение волята на своя дългогодишен

председател и благодетел. Подарената на сграда, както пожелава дарителя, не се продава, а се поддържа и периодично се ремонтира, за да носи повече доход. И днес тя се ползва за нуждите на Академията и остава материален белег на едно благородно дело.

Съгласно волята, изразена в завещанието, паричните средства формират

фонд „Ив. Евстр. Гешов”. С приходите от него и под редакцията на секретаря на Академията Ив. Пеев-Плачков са издадени книгите „Иван Ев. Гешов. Възгледи и дейност” (1926 г.) и „Иван Ев. Гешов. Спомени и студии” (1928 г.). През 1936 г. лихвите се използват за издаване на труда на Дабко Устагенчев „Прилагане на Женевската конвенция в Сръбско-българската

война”. Награда от фонда получават изследванията на Коста Бобчев

„Промишлена политика” (1933 г.), на Тодор Гиргинов „Исторически развой на съвременна България” (1933 г.), на Димитър Йоцов „Граф Игнатиев

и нашето Освобождение” (1940 г.), на Асен Крайников „Македонският

въпрос” (1939), „Русия, великите сили и българският въпрос след избора на княз Фердинанд (1888 – 1896) (1942 г.) и др.34

Дарителската дейност на Гешов не се изчерпва жестовете му към БАН и науката35. Част от тази дейност е построяването на „Дом на Иван и Мария Евстр. Гешови”36 – общежитие за бедни студенти от Софийския

университет, Художествената и Музикалната академии - синове

на загиналите и останали неработоспособни в последните войни

33НА-БАН, ф. 1К, оп.2, а.е. 1118, л. 2-3, 4; Евлогий Гешов, синът на дарителя, е натоварен да изпълни волята на баща си.

34 НА-БАН, ф. 1К, оп. 2, а.е. 1118.

35 Следващият кратък преглед на дарителската дейност е в допълнение към темата на доклада.

36 През 1915 г. учредява фонд към Фондация “Братя Евл. и Хр. Георгиеви”, чийто цел е да осигури средства за строежа. Bж. Стоянова Р. „Братя Евлогий и Христо Георгиеви

от Карлово” – фондация. – В: Енциклопедия Дарителството. Дарителски фондове и фондации в България 1878 – 1951. Т. 1. Съставители: В. Николова, Р. Стоянова. С., 2011, 89-99.

26

български офицери, подофицери и войници, както и децата на другибедни

Филантропията е част от мирогледа на Ив Евстр. Гешов. През целия си живот той подпомага с щедри различни дружества, читалища, църкви

и болници, субсидира издатели на вестници, списания, книги. Ще спомена само някои от неговите жестове.През 1897 г. подарява къща в Пловдив на Женското благотворително дружество “Постоянство”. С негово

съдействие и материална подкрепа е довършена и мебелирана българската

болница в Цариград. Той дава средства за построяване сграда за библиотека в Чепеларе, за читалище “Славянска беседа”. Изпраща 10 хил. за фонд за материално подпомагане на уволнените преподаватели

по време на университетската криза (1907 г.). В продължение на 20 г. внася пари във фонд “Безплатни ученически трапезарии” в София. С негова помощ са построени паметникът на загиналите в Сръбско-българската

война (1885 г.) във Видин, паметникът “Цар Освободител” в Плевен. Организира строителството, обзавеждането и откриването на текстилната фабрика в Карлово. Със завещанието си оставя 100 хил. лв. на БЧК, за чието развитие има значителен дял. Като дългогодишен председател на дружеството той съдейства да се открие Училището и пансионът за медицински сестри.

Българската академия на науките почита и пази паметта за своите благодетели. Жестовете са разнообразни. Името на Ив. Евстр. Гешов е изписано на възпоменателна плоча, поставена и тържествено осветена през 1939 г. в големия салон на сградата. Институцията чества кръглите

годишнини от неговото рождение. В по-ново време през 1999 г. бе поставена възпоминателна плоча на дарената от него къща на ул. „Сердика”

№”4. Масленият му портрет е сред ликовте на останалите достойни

председатели, бюстът му краси заседателната зала на Академията.

Подареният от неговия правнук Джон Димитър Паница маслен портрет (седнал, полуфигура) заема достойно място в кабинета на председателя на БАН. През 2009 г. на фасадата на централната сграда тържествено, в присъствието на много граждани, беше открит барелеф на Ив. Евстр. Гешов, дело на известния скулптур Георги Чапкънов. По инициатива на Научния архив на БАН и Българския червен кръст на 9 март 2012 г. в столичния храм “Св. София” беше възстановена панихидата

в памет на големия български държавник, дарител и дългогодишен председател на Българската академия на науките.

27

ИВАН ЕВСТРАТИЕВ ГЕШОВ КАТО ИСТОРИОПИСЕЦ НА ЦЪРКОВНОНАЦИОНАЛНОТО ДВИЖЕНИЕ

Доц. д.р Антоанета Кирилова

Институт за исторически изследвания при БАН

В издаваното и редактирано от Иван Вазов списание „Денница”, в неговия брой четвърти от 1890 г., е публикувана кратката статия на Иван Евстратиев Гешов „Побългаряванието на Св. Богородица. Въспоминание из борбата ни с гърците”1. Тя е включена от самия Гешов

в издадените през 1916 г. спомени2. Намираме я в негови сборници със спомени и студии от 1928 и 2008 г. с произволна редакторска промяна

в заглавието3, но това е същият разказ за причините, хода и следствието

от борбите за църковна независимост, разиграли се в Пловдив в годините непосредствено след Кримската война (1853-1856).

Борбата за църковнославянски език на богослужението в църквата „Св. Богородица” в Пловдив през 1858-1859 г. завършва с успех и подтиква българите в близките селища успоредно или малко след това също да издигат искания за славянска църковна служба. Няколко месеца по-късно, в Цариград, водачите на църковното движение отхвърлят зависимостта от Цариградската патриаршия и провъзгласяват собствена църковна йерархия. Актът от 3 април 1860 г. в църквата „Св. Стефан” е знак, който дава тласък за повсеместно отделяне на българските епархии от властта на Цариградската патриаршия.

Обект на изследване в настоящото съобщение са събитията в Пловдив през есента и зимата на 1859 г., видени през свидетелския поглед и по-късната авторска интерпретация на Иван Евстр. Гешов. Освен посочената статия, ще бъдат привлечени и неговите „Спомени из години на борби и победи”, където по-подробно са засегнати някои предшестващи моменти в църковнонационалното движение в Пловдив, свързани с личността и борбата срещу митрополит Хрисант. За да е ясно, къде стоят анализите на Гешов в поредицата от съчинения по проблема, са нужни някои предварителни пояснения. Прегледът на

1 Гешов, И. Е. Побългаряванието на „Св. Богородица”. Въспоминание из борбата ни с гърците. – Денница, г. І, 1890, № 4, 163-168. За Иван Евстр. Гешов вж.: Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. С., 1994.

2 Гешов, Ив. Ев. Спомени из години на борби и победи. С., 1916, 12-21.

3 Гешов, Ив. Ев. Спомени и студии. С., 1928, 1-11; Гешов, Ив. Ев. Спомени из години на борби и победи. Съставители: Ива Бурилкова, Цочо Билярски. С., 2008, 20-26. В тези сборници статията е приела заглавието „Из епохата на борби за черковни правдини”, което не е оригинален авторски титул.

28

източниците и литературата за събитията в Пловдив през 1856-1860 г. и борбата за църквата „Св. Богородица” дава възможност да се откроят три периода в нейното описание и изследване, които ще представя в кратки характеристики.

Следва период на преход – от записване на мемоари/спомени към писане на история. Историческите съчинения носят елементи и на непосредствения свидетелски разказ, и на изследователския труд. Към тази група могат да бъдат причислени мемоарно-изследователските творби на Тодор Бурмов, Иван Евстр. Гешов, Георги Г. Димитров, Йоаким Груев4. Създадени от очевидци или преки участници в описваните

събития в края на ХІХ – началото на ХХ в., скоро след събитията, за които разказват, те не са достатъчно отдалечени от епохата, за да бъдат изцяло изследвания, и са достатъчно близо, за да са свидетелства за спомените и личните преживявания на авторите. Като време на издаване

бележат период от около 20 години.

Изследванията, които проучват събитията чрез инструментариума на историческата наука – анализ и съпоставка на различни по вид и произход източници, принадлежат на Петър Ников, патриарх Кирил, Николай Генчев и Вера Бонева5. Издавани са в период от около 80 години.

Кратката по обем статия на Иван Гешов е една от първите, която излиза от регионалната рамка и прави опит да постави събитията в Пловдив на национален фон. Историческите разкази за събитията в Пловдив през 1856-1860 г., създадени след втората половина на ХХ в., не се опират на тази статия на съвременник и свидетел, но и изследовател на събитията, какъвто всъщност е и първият историописец на църковните борби – Тодор Бурмов. За разлика от Гешов, той създава широкомащабно платно на движението за църковна независимост.

4 Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря. Глава І. – Периодическо списание на Българското книжовно дружектво (ПСпБКД) г. ІV, 1885, Средец, кн. ХVІ (подп. Р. Вителов);

Същият. Българо-гръцката църковна распря. Глава ІІ. – ПСпБКД, г. ІV, 1885, Средец, кн. ХVІІ (подп. Р. Вителов); Същият. Българо-гръцката църковна распря. С., 1902; Гешов, И. Е. Побългаряванието на „Св. Богородица”..., 1890; Димитров, Г. Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Ч. 1. Пловдив, 1895; Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906.

5 Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения.

С., 1929; Кирил митрополит Пловдивски. Паисий митрополит Пловдивски в народната борба. Пловдив, 1948; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. (Принос към българското духовно възраждане). Пловдив, 1981; Бонева, В. Пловдивският 20 декември

1859 година (Към предисторията на Българския Великден). – Минало, 2001, № 2, 44-48; Българското църковнонационално движение 1856-1870. Велико Търново, 2010.

29

На тази Бурмова творба и на други брошури, писани от него в хода и от позицията му на участник в събитията, се позовава почти всеки автор от следващите генерации. Първите глави от излязлото като книга през 1902 г. съчинение за „распрята” са публикувани в „Периодическо списание” на Българското книжовно дружество след 1885 г. Работещите по проблемите на църковното движение след него обаче не ползват тези публикации, а се позовават на книгата от 1902 г., което може да се обясни с обстоятелството, че когато един автор има монография по определен проблем, дори тя да е предшествана от отделни разработки по същата тема, следващите автори предпочитат да цитират монографията вместо публикации в периодични издания. Освен това, поради естеството на неговия труд, описанието на Тодор Бурмов за църковните борби в Пловдив след Кримската война е твърде кратко и обзорно. Статията на Иван Евстр. Гешов натежава като фактологичен пълнеж, интерпретация и анализ, поради което си струва да бъде извадена от забрава и да стане равностойна на другите съчинения, които разглеждат борбите за езика на богослужението в Пловдив през третата четвърт на ХІХ в.

Още първите редове в статията насочват към стремежа на автора да изведе регионалните събития в национален контекст. Във въведението Гешов разсъждава за ролята на някои градове в историческото развитие на България и обособява три центъра на първата фаза от борбата за освобождение от „гръцкия духовен хомот” – Търново, Видин и Пловдив. Той подчертава, че Пловдив „по-продължително и по-упорито се е борил в нея” и търси причините, определили водещата роля на града в църковното движение след Кримската война. Според автора, за излизането на града в предния фланг на борбата решаващи се оказват

30

две причини. Първата от тях е наличието на будни българи – „влиятелни, честни и патриоти българи първенци”. Гешов отхвърля очернянето на тези „наши първенци, многоохулените чорбаджии” и критикува отрицанието на Неофит Бозвели в „Мати Болгария”, според когото те били причина за всички беди за българския народ. Съвременната българска историография се солидаризира напълно с изказаното преди повече от сто години негово мнение: „Безпристрастната история едва ли ще потвърди тия толкоз общи и колкото и тежки обвинения, хвърлени безразборно против всичките българи първенци, съвременници на едни бурни и буйни епохи, в които често е по-мъчно да познае човек длъжността си, отколкото да я изпълни.” В подкрепа на думите си подчертава, че със своето влияние пловдивските мъже повели цялото българско население след себе си, а със своята честност и доблест успели да устоят на всички изкушения и интриги против тях и святото им дело6.

Въпреки твърденията на гърците, че църквата е гръцка, тя е българска по мнозинството на богомолците, които се черкуват в нея, но най-вече защото е построена с материалните средства на българи. Освен това, надписът около образа на Господ Саваот, поставен от настойниците при изграждането й, е на български език, което не би било възможно, ако тя е гръцка. Но недоволството и справедливият гняв на българите се предизвиква най-вече от забраната за извършване на църковнославянска служба. Дори да е строена с български средства, църквата не е българска по езика, на който се служи в нея, и това „позорно неравенство пред Бога” изпъква с цялата си сила, но търпението на българите е на път да се изчерпи8.

Най-голeмият масив от документи за борбата за езика на

6 Гешов, И. Е. Побългаряванието на „Св. Богородица”..., 163-164.

7 Пак там, с. 164.

8 Пак там, 164-165.

31

богослужението в Пловдив се намира в архива на руския вицеконсул Найден Геров. В по-късните си спомени, издадени през 1916 г., Гешов сам сочи Геровия архив като един от своите източници. Статията обаче е публикувана две десетилетия преди архивът да стане публично достояние, но в нея се откриват сведения, които могат да бъдат проследени по тази преписка. Ще потърся данните у Гешов, които имат аналог в документите на Геров и в други автентични източници. Разбира се, възможните успоредици ще бъдат до голяма степен предполагаеми.

на Найден Геров е запазена неголяма преписка с представители на Гешовата фамилия, в която наред с лични проблеми са застъпени и някои

въпроси, касаещи развитието и перспективите пред българите след края на Кримската война10. Родът Гешови играе важна роля в обществените

дела преди Освобождението – негови представители са членове на училищните и църковни настоятелства в града в различни години, други вземат участие в просветното и църковното движение в Пловдив и Цариград11.

Самият Иван Евстр. Гешов изпитва влиянието на времето, в което живее. Според собствените му думи – „наложи и на мене епохата своя отпечатък”. По време на събитията в църквата „Св. Богородица” той е едва 10-годишен, или във възрастта, когато разнородни фактори и обстоятелства оказват влияние върху формирането на личността. След връщането си от Манчестър през 1872 г. Гешов се включва активно в обществения живот в Пловдив – избран е за председател на читалището и на настоятелството на пловдивското училище; полага старания да издигне нивото на читалището, а по негова инициатива в гимназията в Пловдив се създава разисквателно дружество. Тези моменти от ранната житейска биография на Гешов, а и други, тук неспоменати, определят по-нататък развитието му като политик, общественик, меценат.

9 НБКМ-БИА, ф. 22, оп. 1, а. е. 249; ф. 272, а. е. 918.

10 Пак там, ф. 22, оп. 2, а. е. 251, а. е. 253; Из архивата на Найден Геров. Под редакцията на Тодор Панчев (ИАНГ). Т. 1. С., 1911, док. 711-726, 455-463.

11 Глушков, Х. Българска фирма в Манчестър до Освобождението. – Векове, 1975, № 4, 30-38; Примов, А. Търговско-банкерската къща „Братя Ив. Гешови” от Пловдив. – Известия на музеите от Южна България, 1981, Т. VІІ, 125-134; Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или ..., 7-9; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Принос в Българското

духовно възраждане. С., 2007.

32

Настоящото изложение е опит да добави малък щрих към неговата биография на учен.

Във всички свои записки Геров изтъква противопоставянето на българския и гръцкия етнически елемент на базата на зародилата се сред българите национална идея, затова не е възможно да се цитира дори малка част от тях. Заключението на Гешов за презрителното отношение на гърците към всичко българско и заграбването на общите заведения, голяма част от които са градени с български пари, има своето потвърждение в доклад на Геров до А. Б. Лобанов-Ростовски от 23 декември 1859 г. по повод събитията в Пловдив. Геров съобщава, че чувството на народността е събудено вече у всички слоеве на народа и те са готови да бранят своята националност от гоненията на няколко пришълци, преселили се в Пловдив неизвестно откъде, които заедно с гърчеещите се местни жители присвояват всички обществени заведения и налагат своето господство над българите13.

Иван Евстр. Гешов вижда в борбата за езика на богослужението в Пловдив израз на зародилата се национална идея. Неговото наблюдение за противоречието между принадлежността на църквата и невъзможността на българите да слушат църковна служба на разбираем за тях език може да бъде подкрепено с много документи от архива на Геров, но най-вероятно в този случай за източник му е послужил доклад на Н. Геров до руския консул в Одрин Н. Ступин от 29 януари 1858 г. В него се изтъква, че българите са местни жители в града и са дарявали за строеж на църквата, което се вижда от нейните „книги” – кондики,

12 Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите

заведения по произносно предание. Подарен на Българското читалище в Цариград

1869. Пловдив, 1984; Кирил митрополит Пловдивски. Паисий митрополит Пловдивски...,

1948; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив..., 2007; Грънчаров, М. Борбата за църковна независимост и утвърждаване на националното съзнание в Пловдив. – Векове, 1981, № 6, 72-83; Тодев, И. Д-р Стоян Чомаков (1819-1893). Живот, дело, потомци. Част първа: изследване. С., 2003 и др.

13 Документи за българската история (ДБИ). Т. 1. С., 1931,док. 116, с. 111.

33

затова те имат право на служба на роден език. Гърците искат своя език само защото намират, че той е по-благороден от „славянския”14.