Меценат на българската наука и култура

са заимствани от личната кореспонденция и дипломатическите доклади на Найден Геров16. От съхранените автентични документи за църковнонационалните борби в Пловдив именно в записките и писмата на Геров се намират изтъкнатите в материала подробности, свързани с митрополит Хрисант. Отразяването на тези моменти в „Спомените” като етап от борбите в Пловдив е важно за разбиране на подхода и отношението

на Гешов към църковните борби, защото в „Побългаряванието...”

те са мимоходом споменати.

След временен застой по време на Кримската война борбата била подета отново. На помощ дошъл Найден Геров, който през 1856 г. се върнал в Пловдив като „негласен агент на Русия”17. Официални източници

сочат безспорния, но останал встрани от вниманието на много автори, факт – Геров имал колебания за дипломатическо назначение и

14 ДБИ, Т. 1, док. 42, с. 46.

15 Гешов, И. Е. Спомени из години на борби и победи..., 1916, 22-23.

16 ИАНГ, Т. 1, док. 97, с. 50, док. 122, 62-65; Т. 2. С., 1914, док. 1999, с. 231, док. 1770, с. 82, док. 1862, 140-141 и др.

17 Гешов, И. Е. Спомени из години на борби и победи..., 1916, с. 23.

34

предпочитал да бъде „негласен”, таен агент18. По-прецизният анализ на документите показва, че когато той се завръща в Пловдив през декември

от една страна, заради опасенията, че позицията на официален руски представител ще му пречи да помага на сънародниците си в техните

национални борби. От друга страна, в такова назначение той вижда

единственото възможно възмездие за оскърбленията, нанесени му по време на борбите с митрополит Хрисант. На 17 юли 1857 г. Найден Геров пристига в Пловдив като руски консулски агент19.

След неговото идване като „титулярен вицеконсул”, продължава Гешов, по едно чудно съвпадение, когато за първи път се вдигнало знамето на руското вицеконсулство в Пловдив, паднал и Хрисант. Митрополит Хрисант бил отстранен и на негово място бил назначен заслужилият после за нашето черковно дело Паисий. Според Гешов, макар да бил грък, след като се убедил в правотата на българите, които били мнозинство от неговото паство, той прегърнал тяхната кауза. Сетне подписал акта на отделянето от Цариградската патриаршия, за което заплатил с отлъчване и заточение20. Направените от Иван Евстр. Гешов преди повече от сто години констатации за личността и ролята на митрополит Паисий в църковнонационалното движение са актуални и в съвременната историческа наука.

Същият професионален подход проявява авторът, когато търси и посочва благоприятните условия за подема на църковната борба. Парижкият мирен договор дал права и нови надежди на балканските народи. Борбата срещу митрополит Хрисант, започнала седем годиин преди това и завършила с победа на българите, също стимулирала тяхната решителност. Освен това, пише още Гешов, от година заседавал Народният събор при Цариградската патриаршия, който бил „свикан по заповед на Високата порта, за да изработи устав за духовното управление на православните в Турско народи”, и колкото и умерени да били исканията на българските представители там, той също изиграл своята роля. За разрастването на църковното движение повлияло обстоятелството, че новият владика Паисий и пловдивският управител Азис паша проявявали добронамереност към българските искания21.

Едва ли десетгодишният по време на събитията в пловдивската църква „Св. Богородица” Гешов си е давал сметка за някои от тези детайли, които късният изследовател без съмнение е издирил за нуждите на своята статия. В цитирания текст той визира патриаршеския събор,

18 Кирилова, А. Откриване на руското консулско агентство в Пловдив през 1857 година.

– Исторически преглед, 2009, кн. 1-2, 66-68.

19 Пак там, 68-71.

20 Гешов, И. Е. Спомени из години на борби и победи..., 1916, 23-24.

21 Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., с. 165.

35

иницииран от Високата порта след издаването на Хатихумаюна, чиято задача била да приведе управлението на Цариградската патриаршия в съответсвие с промените след Кримската война22. И съвременници, и късни изследователи подчертават доброжелателното отношение на митрополит Паисий и на пловдивския мютесариф Азис паша към българските

които разглеждат църковните борби в града след Кримската война, неизбежно започват с онези предшестващи етапи в църковното движение

– и в национален, и в регионален мащаб, които играят ролята на катализатор и стимулиращ фактор за движението в Пловдив, посочени и от Гешов в неговия ранен труд. Така формулираните благоприятни фактори за подема на движението показват, че той се проявява не само като хроникьор на събития, на които е бил непосредствен свидетел. Дори в тази ранна статия е ясно доловим изследователският подход и стремежът на автора да постави събитията в по-широк контекст. При това направеният анализ е в синхрон с тогава известните и по-късно открити източници, а предложените тези се подкрепят от по-късните изследвания.

За година и половина пловдивските българи подали три прошения до Цариградската патриаршия, Високата порта и митрополит Паисий с искане за служба на църковнославянски език в пловдивските църкви, но не получили отговор. „Пловдивските българи безполезно бяха изпълнили длъжността на молбата. Оставаше им да прибягнат до правото на борбата” – пише Гешов24. За броя на подадените прошения косвено може да се съди от текста на запазен такъв документ, който не е датиран, но по всяка вероятност е подадената жалба през октомври 1859 г., непосредствено преди първите сблъсъци в църквата „Св. Богородица”

25. За същия брой прошения съобщава и Геров в доклад до Лобанов-Ростовски от 2 декември 1859 г.26

Първите драматични битки в църквата „Св. Богородица” са на 29 и 30 ноември 1859 г. Повод за тях, продължава Гешов, било желанието на българите да четат Апостола на български език, на което гърците се възпротивили и така „за пръв път удари се размениха между молящите се в една и съща пловдивска черква”. Гърците поискали от владиката да забрани да се чете на български в църквата „Св. Богородица”, а българите настояли да затвори храма докато въпросът не получи решение от „надлежните власти”. След като митрополит Паисий не сторил нито

22 Бонева, В. Цит. съч., с. 133 и сл.

23 Моравенов, К. Цит.съч., с. 147, 150; Кирил митрополит Пловдивски. Цит. съч., 84-96.

24 Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., 165-166.

25 Шопов, А. Д-р Стоян Чомаков. Живот, дейност и архива. – СбБАН, кн. ХІІ. Клон историко-филологичен и философско-обществен. С., 1919, № 320, 377-378.

26 ДБИ, Т. 1, док. 111, с. 107.

36

едното, нито другото, на 30 ноември – деня на Св. Андрей, се стигнало до още по-голямо сбиване. Гърци-пришълци демонстрирали с викове, че са господари на българите, които винаги щели да останат техни роби, и че ще бранят със сабя правата на гръцкия народ. Борбата се пренесла в града и било повече от наложително да се намери решение, защото имало опасност да завърши с кръвопролитие27. В един от докладите си Геров пише, че ако висшето духовно началство се забави с решението на въпроса, по време на настъпващите празници разпрата ще стигне до кръвопролитие28.

преглед на събитията в Пловдив през тази година31.

По-нататък следва описанието, което най-много се доближава до пресъздаване на спомен и преживяване, но е ясно, че и тук Гешов не се е оставил само на свидетелската емоция. Например, десетгодишното дете едва ли е можело да знае какви хора са присъствали в решителния ден в пловдивската църква, макар да пише от позицията на пряк наблюдател: „мнозина ми се видяха гърци, но по-голямата част българи.

27 Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., с. 166.

28 ДБИ, Т. 1, док. 116, с. 111.

29 Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., 166-167.

30 ДБИ, Т. 1, док. 106-111, 104-108.

31 Пак там, док. 116, 111-112.

37

Явно беше, че ако гърците бяха пратили своите герои, то и българите бяха свикали оня ден, в оня храм, своите юнаци”. Кулминацията на събитията е пресъздадена с впечатляващо описание: „И в тоя дом на мира, на прошката, на любовта, аз не видях вече освен ръце, които биеха, юмруци, които тупаха, свещи, които се употребяваваха наместо пръчки, и свещници, които се въртяха наместо сопи... И в тоя храм, и в това светилище, наместо да се изправя като кадило благочестива молитва, издигаше се към Вечния и Безконечния шумът на една нечестива борба, подигната от враговете на Неговата вечна правда и безконечна милост.”32 От всички разкази на съвременници33, това е най-силният и емоционален свидетелски спомен за събитията в пловдивската

Освен това, Иван Гешов е може би първият автор, който отбелязва важен момент, свързан с тази борби, волно или неволно пропускан дори от по-късни изследователи. Става дума за последвалото решение на Патриаршията да разреши изцяло църковнославянско богослужение в „Св. Богородица”, вместо преди определения ред да се служи смесено в две пловдивски църкви. След боя на 20 декември 1859 г., свидетелства Гешов, гърците предпочели да се оттеглят от църквата, гневни на Патриаршията за стореното отстъпление: „По тоя начин те избавиха наистина черквата „Св. Димитър”, но за всякога жертвуваха „Св. Богородица”. И Порта, и Патриаршия намериха по-практично и по-безопасно да се даде една цяла черква на българите, отколкото да им се отстъпват две половини.”34 Официално потвърждение за това се открива в доклад на Н. Геров от 5 януари 1860 г. до Н. Ступин. В него руският консулски агент съобщава на своя пряк началник, че на Пловдивския митрополит Паисий принадлежи разпореждането вместо да се служи смесено в две църкви, според по-ранното постановление на патриарха и Синода, да се отстъпят и двата клироса в Успенската църква на българите. Така от предния ден, 4 януари, пише още Геров, в тази църква започнала славянска служба „без примеси”. И тъй като желанието на българите е да имат една изцяло българска църква, вместо да делят две църкви с гърци, те останали доволни от това разпореждане35.

Последната проява на гръцка съпротива в онзи момент бил отказът на настойника на църквата – грък, да предаде ключовете и книгите на българите. Само намесата на консула, чиито поданик бил той, довел до

32Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., 167-168.

33 ДБИ, Т. 1, док. 106-111, 104-108; Моравенов, К. Цит. съч., с. 148; Бурмов, Т. Българо-

гръцката църковна распря.., с. 74; Димитров, Г. Г. Княжество България в историческо,

географско и етнографско отношение. Ч. І. С., 2013, с. 381; Груев, Й. Цит. съч., с. 17.

34 Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., с. 168.

35 ДБИ, Т. 1, док. 118, 118-119.

38

предаване на ключовете и регистрите в ръцете на българите36. Коректив на сведението откриваме у Константин Моравенов, който пише, че за разрешаване на спора се намесил австрийският консул, чиито поданик бил настоятелят на църквата37. Това приключва с успех близо двегодишните

С този кратък преглед се стремя да припомня позабравената статия на Ив. Евстр. Гешов от 1890 г., защото е написана не само професионално, но и много живописно и емоционално, в опит да я реабилитирам за науката, за да заеме тя достойно място редом с другите исторически ретроспекции на църковнонационалното движение и историята на Пловдив през ХІХ в.

36 Гешов, И. Е. Побългаряванието на Св. Богородица..., с. 168.

37 Моравенов, К. Цит. съч., 148-151.

39

ПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ ДРУЖЕСТВА В БЪЛГАРИЯ В ИЗСЛЕДВАНИЯТА НА ИВАН ЕВСТРАТИЕВ ГЕШОВ

Регионален исторически музей – Велико Търново

Изследванията на Иван Евстратиев Гешов върху задружните форми на владение и работа в България и тяхното разпространение в определени

региони до края на XIX в. имат приносен характер при събирането,

обработката и анализирането на сведенията за производителните дружества, формите на тяхното съществуване, условията за задружна работа, правата и задълженията между отделните членове. Основните акценти са поставени върху правото на собственост, организация и разпределение

на труда и капитала, разпределение на длъжностите, брой на членовете, географска локализация на общностите и форми на съществуване.

Трасирайки пътя пред бъдещите изледователи, Гешов посочва основните характеристики, прилики, отлики, предимства и недостатъци на производителните дружества, подчинени на традициите и обичайното право. Отчита липсата на законодателни инициативи до 1891 г., които да регламентират производствените отношения, изградени на родов принцип; предлага нови решения за промяна във формите на организация на труда в унисон с европейската икономическа мисъл. Той счита, че европейските нововъведения са приложими в практиката, само ако са съобразени със спецификата на българските условия и традиционните

форми на труд1.

Проучванията на Гешов, посветени на социално-икономическите проблеми в следосвобожденското общество, илюстрират ясно изградена концепция за стопанската модернизация на страната. Интересът към изучаването на задружните форми на собственост и труд по българските земи води до написването на четири последователни статии, посветени на професионалните сдружения, съществуващи като дружества, задружни, купщини, дружини, тайфи и т.н. Подобни практики,

изградени на семеен или родов признак, битуват у нас до края на XIX в. Те се оказват твърде устойчиви, жизнени и пълнокръвни. Освен икономически, производителните дружества съвместяват политически и морални ползи.

Гешов поставя и анализира няколко основни проблема, които са водещи за развитието на следосвобожденското стопанство. На първо

място той разглежда въпроса, свързан с правото на собственост и

1Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. С., 1994, с. 86.

40

правовите отношения между членовете на родовите общности и професионалните

през XIX в. в Сърбия, Хърватия, Македония и в селата на Западна България.

Хърватският закон дава най-точна формулировка на тези обединения:

„няколко челяди или членове, които живеят в същий дом под управлението

на един началник, които съставляват едно стопанство, работят заедно неразделни имоти, ползуват се заедно от приходите, съставляват патриархалното общество, което се нарича задруга”2.

Българските задруги, разпространени в Софийско, Трънско и Кюстендилско

се развиват и крепят на обичайното право и традиции.

Дружествата на градинарите в Търновско представят друга форма от икономическия живот, свързан със задружната работа. Професионалните

организации в Лясковец и околните търновски села представляват

производителни съдружия, в които се включват работници със своя труд. Капиталът не е задължително условие за тяхното участие в предприятията. Градинарските дружества илюстрират практическата замяна на наемния труд със съдружеските усилия в общата работа. И както посочва Гешов в своето съчинение, те са носители на „културата на един такъв дружествен живот, на една такава организация на труда, каквито всички одобряват, но малцина са осъществявали в Западна Европа”.

Дружествените договори не са заверени от нотариус. Липсват и писмени съглашения между отделните участници в предприятието. Професионалните взаимоотношения се градят на честност и доверие3. Производителните дружества на дюлгерите в северните български земи, в Дебър и в Паланка са сходни като организация с предприятията на градинарите. Разликата между тях се състои във вида на работата и времетраенето на ангажиментите4.

Относно организацията и разпределението на труда и капитала в родовите

и в производителните общности, Гешов представя членовете на задругата в Западна България като колективни собственици на имотите и ползватели на приходите от тях. Няколко стопанства съжителстват под властта на семейния началник. Той представлява задругата също както едно гражданско лице - дадена институция. Използвайки метода на ретроспективния анализ относно историческото развитие на фор2

Гешов, Ив. Ев. Задругата в Западна България. – Периодическо списание на Българското

книжовно дружество (ПСп.БКД), 1887, № 21-22, 427–428.

3 Гешов, Ив. Ев. Нашите градинарски дружества. – ПСп.БКД, 1888, № 27, год. 6, 325–326, 329, 335–336.

4 Гешов, Ив. Ев. Задружното владение и работение въ България. – ПСп.БКД, 1889, № 28-30, с. 546.

41

мите на собственост – колективна, родова и лична, Гешов споделя теорията

Професионалните дружества на странстващите градинари от Търновско

разчитат на силите и предприемчивостта на своите членове – градинарски работници. Двама по-опитни или изявени градинари учредяват и представляват дружеството, дружината или тайфата. Общността

наброява толкова членове, колкото са необходими за обработката

на градината и за продажбата на готовата продукция. Капиталът на дружествата се сформира от доброволните вноски на отделни членове,

от предоставения кредит на собственика на градината или професионалния

еснаф. След приключване на сезонната работа започва разпределението на печалбите на място преди отпътуването на работниците

за България. Дяловете от печалбата се наричат оки, а техните подразделения драмове. Главният съдружник получава до три дяла от печалбата, ортаците получават от 150 до 300 драма, а наетите чираци се назначават срещу годишна заплата от 150 до 300 лв. Възнаграждението на начинаещите съдружници варира от 12 до 25 драма6. От представителните

извадки за 1888 г., базирани на проучвания за 126 търновски села, е видно, че броят на странстващите градинари от северните български

земи възлиза на 12 000 души. В края на годината те внасят около 3600000 лв. от своя труд в български кредитни институти и стимулират развитието на националната икономика. По-заможните градинари развиват

и успешна търговска дейност със земеделски произведения7.

Дружините на дюлгерите от северните български земи и Македония се ръководят от майстори, които наемат обекти за обща работа от Димитровден

до Гергьовден. Във всяка чета има чираци, които работят срещу заплата. След завършването на сградата дюлгерите разпределят печалбата помежду си8.

Жътварките от Търновско, Габровско, Тревненско и Дряновско, които

излизат от своите села и паланки за сезонна работа в южна България съставляват чети. Техните формирования не се вписват напълно в представата

за дружествено устройство, но въпреки това имат значителен принос при изграждането на цялостната картина на националното стопанство.

Споразумението между водачите на групите и собствениците на големите земеделски стопанства е устно, като обикновено цената за свършена работа се формира от 12 до 15 гр. на дюлюм земя. При жътва5

Гешов, Ив. Ев. Задругата въ Западна …, 428–429.

6 Гешов, Ив.Ев. Нашите градинарски …, 329–334.

7 Пак там, 336–340.

8 Гешов, Ив. Ев. Задружното владение …, 546–547.

42

та има конкуренция за сръчност и умение, тъй като възнаграждението на всяка работничка се определя от нейната трудоспособност. Дяловете от печалбата се разпределят в съотношение три към едно в полза на водача на четата9.

в Добруджа плаща на правителството данъци за добитъка и земята.

Той плаща годишното възнаграждение на наемните работници на два пъти, като сумата не надхвърля 1000 гр. Споразумението между двете страни е устно по взаимно съгласие или по установените правила на обичайното право11. В края на сезона произведената стока – масло, сирене и кашкавал се разпределя между членовете на дружината. Същото

важи и за вълната, като частта, която принадлежи на стопанина, се продава от кехаята12.

Разпределението на длъжностите в дружествата и йерархичната система

се установява чрез общо гласуване. Задругата в Западна България,

както Гешов я нарича „това българско семейно учреждение”, се управлява от един домакин (собственик), който притежава необходимите

качества да ръководи, да обединява и да извлича печалби от земята

и нейните плодове за целия род. В тези формирования обикновено участват 2-3 семейства, които имат кръвна връзка помежду си. Съществуват

изключения, при които в задругата участват външни хора като пълноправни членове. Според морално-етичните норми домакинът е баща на цялото семейство, а в икономически аспект той се изявява като мандатен управител на дружеството. Организацията владее общ имот и вложеният труд е посветен на общата печалба. Разпределението на длъжностите се извършва с висшегласие. Задругата избира домакиня, която отговаря за всички членове от женски пол. Мъжете задругари работят

за благото на общото домакинство. Женените имат право на глас в управлението на дружеството. Всеки от членовете на семейната организация

има право да се оттегли от сдружението, ако не е доволен от създадените условия. От своя страна управителният съвет на задругата има право да изключва от редиците си членове, които не допринасят за благосъстоянието на рода. Наемните работници не са част от „задружната

челяд”13.

Градинарските тайфи от Северна България са съставени от главен ортак, ортаци, чираци и продавач на зеленчука. Основният съдружник

9 Гешов, Ив. Ев. Овчарите от Котленско и жътварите от Търновско. Според бележките на Б. Райнов и Д. Уста-Генчов. – ПСп.БКД, 1890, № 32-33, 319–324.

10 Пак там, 311–312.

11 Пак там, с. 312.

12 Пак там, с. 316.

13 Гешов, Ив. Ев. Задругата въ Западна …, 434–443.

43

– тайфаджията работи в градината, отговаря за дружествената каса, завежда

дълговете и разпределя печалбите. След уравнението на капитала в края на сезона връща взетите кредити със съответната лихва. След майстора по старшинство и важност в тайфата се нарежда продавачът на зеленчуците14.