Меценат на българската наука и култура

министри - титуляри.

Иван Евстратиев Гешов става приемник на една добре уредена дипломатическа

структура, базирана на конкретни предписания, и най-вече той наследява един утвърден дипломатически корпус със свое собствено

лице и особености. През 1911 г., когато заема поста външен министър,

България има единадесет дипломатически представителства в европейските

столици. Начело на повечето от тях стоят дългогодишни дипломати: в балканските столици резидират Михаил Сарафов (Цариград),

Андрей Тошев (Белград), Панчо Хаджимишев (Атина), Недялко Колушев (Цетина). В Западна Европа и Русия съответно са също добре познатите в дипломатическите кръгове д-р Димитър Станчов (Париж), Димитър Цоков (Лондон), Иван Стефанов Гешов (Берлин), Димитър Ризов (Рим) и Стефан Паприков (Петербург). Новите попълнения на правителството на демократите са бившият министър Иван Салабашев (изпратен във Виена) и д-р Георги Калинков (Букурещ). Всички те заемат

постовете на пълномощни министри и вече като представители на суверенна държава са интегрална част от европейското дипломатическо

семейство.

По всичко изглежда, че заварената дипломатическа структура няма нужда от промени или подобрения. Не така мислят обаче някои депутати

от ХV Обикновено народно събрание. При дебатите по бюджета на МВРИ за 1912 г. някои от тях се изказват срещу съществуващата система

и предлагат реогранизирането й с нов закон4. Според мненията на народните представители, проблемите на ведомството са многобройни, а независимото положение на страната изисква регламентирането на нови правила за функционирането на министерството. Част от съществуващите

проблеми касаят нуждата от уреждане на консулска служба, установяване на по-строг подбор при номинирането на пълномощни министри, намаляване на бюрократизма чрез ликвидирането на някои ненужни постове. Хроничен проблем на ведомството е липсата на централизиран

министерски архив, който да съхранява важните държавни

документи, на които към 1911 г., според определението, се гледа с „престъпно пренебрежение“. Недоумение буди и фактът, че подсъдим продължава да изпълнява длъжността си на пълномощен министър (става дума за д-р Георги Калинков)5.

Отговорът на Иван Евстр. Гешов на предложенията на колегите му хвърля любопитна светлина върху неговите намерения за управление на външното ведомство. По негови собствени твърдения, той още пре4

Стенографски дневници на XV ОНС, I РС, XXXVI зас., 7 дек. 1911, с. 955, 960.

5 Пак там, 957-958.

124

нов такъв, който да бъде внесен за гласуване в Народното събрание.

По консулския въпрос, според Гешов също се работи. Той споделя, че е наредил изработването на правилник за консулската служба, който скоро ще бъде готов и след одобрението му ще бъде обнародван. В допълнение

към амбициозната си програма, министърът заявява, че от два месеца е изработил инструкции за пълномощните министри и консулите,

които ще хармонизират с подготвяните нормативни актове6.

Видно е, че Иван Евстратиев Гешов има стремежа да реорганизира

и оптимизира работата на Министерството на външните работи и изповеданията. От погледа му не са убягнали актуалните проблеми на консулската служба, както и дефицитите на съществуващия вече закон за външното ведомство.

Последвалите събития обаче оставят добрите намерения на външния

министър нереализирани. Стенографските протоколи от втората редовна сесия на XV ОНС споменават за една единствена инициатива по МВРИ, а именно решение за сключване на договор за наемане на помещение за българската легация в Рим (одобрено на 13 март 1913)7.

Днес знаем, че към края на 1911 г., когато в събранието вървят дебатите

по бюджета на Министерството на външните работи и изповеданията,

външният министър вече е нагазил в дълбоките води на тайните междудържавни договаряния. Суверенитетът на държавата и произлезлите

от него промени в Конституцията се явяват силен катализатор за предприемането на стъпки в тази посока и за изоставянето на министерската

реформа.

отреждат правото на правителството да води тайна дипломация без санкцията на парламента8. Новото регламентиране на външнопо6

Пак там, с. 989.

7 Стенографски дневници на XV ОНС, II РС, с. 522 – внасяне на предложение за одобрение на Второ постановление на Министерски съвет от 16 септември 1912 г., протокол № 110 за сключването на договор за наемане на помещение за българската легация в Рим.

8 Чл. 17 гласи: „Царят е представител на държавата във всичките й сношения с другите

държави. От негово име правителството преговаря и сключва с други държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите

на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната допущат това.“ Промяната на този член, ако и не толкова скандална (защото е във връзка с чл. 92, който съществува още от създаването на Търновската конституция), дава карт бланш на малка група сред управляващите да вземат пълновластни решения и да определят курса на външната политика на Царството без знанието на народното представителство. Вж. подр.: Гешева, Й. Държавната институция Велико Народно Събрание. 1879-1911. С., 2001, 268-271; 280-283.

125

се заемат с парещия от десетилетия Македонски въпрос.

Самият Гешов в спомените си споделя, че негова първа задача като ръководител на българската политика е да се посвети на „тоя злочест македоно-одрински въпрос“9. По какъв точно начин той смята да го направи,

това не е уточнено в мемоарите, но все пак той убедено твърди, че до 1912 г. е най-големият миролюбец в България.10 Неговият политически

съмишленик и колега Теодор Теодоров, министър на финансите, потвърждава тезата за пацифизма на правителството и в частност на шефа му като заявява, че „кабинетът Гешов не е имал за преднамерена цел – войната“11. Още с встъпването си на власт правителството прави традиционното заявление за поддържането на приятелски отношения с великите сили и съседните държави, но акцентът пада върху „миролюбивите

намерения“ на кабинета12. Как обаче при гръмко декларираните мирни намерения на правителството, става така, че именно то въвлича България във война?

В поредицата от събития, предшестващи сключването на Балканския

съюз, несъмнено трябва да се отчете и ролята на цар Фердинанд, който отдавна изявява високата си амбиция да направлява задкулисно дипломацията на Царството. В историографията е изказано становището,

че владетелят създава коалицията на русофилските партии с цел да сключи съюз със Сърбия и да постигне договореност по отношение на Македония и заради натегнатото положение там. За това свидетелстват и съвременниците на събитията13. Познавайки добре характерите на българските политически лидери, монархът може би неслучайно се спира на фигурата на Гешов за министър-председател, тъй като последният,

наред с английската си деликатност, притежава и голяма доза нерешителност

– Ахилесова пета, която би могла да бъде използвана от другите участници в управлението за насочването на външната политика

в желаната от тях посока.

В полза на миролюбието на кабинета говори фактът за отдавна оформените

и твърдо поддържани схващания на Народната партия по на9

Спомени на Иван Евстратиев Гешов. – В: Балканските войни 1912-1913 г. Памет и история. Съставители: В. Танкова, Й. Гешева, Д. Вачков, В. Златарски, Д. Гоцева, А. Стрезова. С., 2012, с. 23.

10 Пак там, с. 24.

11 Спомени на Теодор Теодоров. – В: Балканските войни..., с. 77; Вж. също: Николова,

В., Р. Стоянова. Политиката като отговорност и изпитание. Теодор Иванов Теодоров.

1859-1924. Кореспонденция, речи, спомени на съвременници. С., 2014, 211-216.

12 Николова, В. Между консерватизма и либерализма. Народната партия 1894-1920. С., 2004, с. 214.

13 Пак там, с. 214.

126

в първата година на своето управление, Гешов прави неколкократни опити за договореност с Османската империя, но единственото, което получава, е обвинение в туркофилство от своите сънародници15. Дори след началото на тайните преговори със Сърбия, той изглежда не се отказва да постигне договореност с Турция.

През декември 1911 г. Гешов привиква пълномощния министър в Цариград М. Сарафов в София и го инструктира: „Политиката спрямо

Турция остава непроменена. Старание: да поддържаме приятелски добросъседски отношения, като държим войската си готова за всяка евентуалност, при изгледа, че Турция не ще бъде в състояние да се реформира.

Ще продължавам да работя за едно споразумение върху основа

на четиритях пункта.“ На срещата Сарафов не е информиран за проектирания балкански съюз: „Г-н Гешов ми съобщи, че преговорите с Турция били спрени през лятото от гръцка страна поради много работа.

Със Сърбия продължавали изменения на мисли за едно споразумение.

“16

1911 г. възниква удобен случай за промяна във външнополитическия

курс на българското правителство. Последвалите събития се характеризират с такъв динамизъм и активност, при това на фигури извън

правителството, че навеждат на мисълта за внимателно приготвен отрано сценарий, в който външният министър се оказва въвлечен и който

в крайна сметка е принуден да следва.

Интересно е да се отбележи, че инициативата за смяна на курса е направена от пълномощния министър в Рим Димитър Ризов, близък до сръбските управляващи кръгове и познат сред тях още от 1904 г. Той смята, че България трябва да се възползва от тази война, за да разреши македонския въпрос и за пълен успех на евентуални военнни действия

срещу Турция е необходимо да се сключи съюз поне със Сърбия17. Пристигнал в София в навечерието на Триполитанската война, Ризов споделя идеята си с управляващите и намира условната подкрепата на Гешов.

Министър-председателят не се решава да поеме пръв отговорността

за санкционирането на това твърде важно решение - той заминава

14 Пак там, с. 243.

15 Спомени на Иван Евстр. Гешов. – В: Балканските войни..., с. 26-27; Николова, В. Цит. съч., 247-248.

16 Сарафов, М. Дипломатически дневник. 1909-1912. България и Турция в навечерието на Балканските войни. Съставител: Цв. Величкова. С., 2008, с. 226, 23 декември 1911 г.

17 Спомени на Димитър Ризов. - В: Балканските войни..., с. 136.

127

и непоколебимо инструктира Ризов да замине незабавно за Белград и да направи сондаж за бъдещ съюз. Вероятно в тази връзка на пълномощния министър в Цариград М. Сарафов е наредено да прибере тайната архива и да я прати в София за три седмици18.

В този случай обаче трябва да се държи сметка на два твърде многозначителни

факта. Най-напред - какво прави пълномощният министър в Рим Д. Ризов в София тогава, когато всеки момент се очаква избухването

на войната между Италия и Турция. Неписаните правила на дипломацията

изискват не, а налагат пълномощният министър да стои на поста си и да информира своевременно своето правителство за ставащото

от местоназначението си. Другият прелюбопитен момент е делегирането

на правомощия за преговори на Ризов не от титулярния външен

министър, а от негов заместник, който иначе ръководи сферата на финансите и дотогава не е имал съприкосновение с външната политика. Цялата нелепост на ситуацията и действията на българските дипломати дават сериозни основания на по-сетнешните критици да видят задкулисна

воля, направляваща българската външна политика. Основателни са твърденията, че Ризов е изпълнител на чужда идея за решаването на Македонския въпрос, която му е внушена от по-рано и чийто носител той се явява още от края на XIX в. Това сурово обвинение всъщност визира участието и ролята на цар Фердинанд в дипломатическите инициативи

около сключването на Балканския съюз19.

В разговора си с белградските държавници Ризов за пръв път лансира

идеята за руски арбитраж за спорните територии в Македония20. В своите спомени той категорично отхвърля приписваната му вина, че е действал „зад гърба” на царския пълномощен министър в Белград Андрей

Тошев, но всъщност случаят е именно такъв. Всичко това се случва не само без официалните инструкции на Иван Евстратиев Гешов, но и без негово знание – това говори достатъчно за липсата на авторитет на външния министър и показва неуважение към него лично.

От този момент нататък Ризов се превръща в основен участник в преговорите със Сърбия. Впрочем изборът му не е случаен. Взима се предвид и неговият опит като преговарящ със сърбите през 1904 г., и многобройните му познанства в белградските управляващи среди. Но много от съвременниците на Ризов свидетелстват, че той изобщо не е

18 Сарафов, М. Дипломатически дневник..., с. 196; 22 септември 1911 г. (заповедта е издадена от Теодор Теодоров, управляващ министерството в отсъствието на лидера).

19 Мишев, Д. Авторите на българо-сръбския договор, Свободно мнение, г. II, № 3-4-5-6, 18 и 25 ян., 1, 6 февр. 1914 г. Представено в http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=556:--------------1912--------&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 (28.01.2015; 11:49).

20 Спомени на Д. Ризов. – В: Балканските войни..., 136-139.

128

подходящ за дипломат, защото не е тактичен, не е дискретен, говори много и мени често мнението си21. Гешов обаче не само се примирява с участието на Ризов в преговорите, но и мълчаливо се съгласява с отредената

Широко известно е, че в последвалите обсъждания на дипломатическите

ходове взимат участие и цар Фердинанд, премиерът, министърът

Теодор Теодоров (временно управляващ МВРИ, докато Гешов е в отпуск), д-р Стоян Данев (лидер на коалиционната Прогресивнолиберална

партия и председател на Народното събрание). В разискванията

са посветени дипломатите Димитър Ризов и д-р Димитър Станчов. Влиянието на коалиционния партньор Данев е в известна степен обяснимо

– лидер на втората в управлението партия, той също претендира за повече власт. А предвид голямата деликатност и нерешителност на премиера, всъщност той играе голяма роля22. Самият Данев признава, че Гешов го държи в течение на преговорите със сърбите23. Участието на Станчов и особено намесата му в изготвянето на промеморията за споразумение със сърбите, свидетелства за скритата ръка на монарха в разкъсването на Македония24.

И така, избраните дипломати се срещат през септември 1911 г. във Виена. Срещата се провежда в присъствието на тамошния пълномощен министър Иван Салабашев, назначен на поста от предишното правителство

на демократите. Разисква се въпросът дали България в споразумение

със Сърбия да се възползва от обявената на Турция война. Ризов и Станчов се изказват за военни действия, докато Салабашев смята, че не трябва да се доверяват на Сърбия25. Неговото мнение не е взето предвид, а и както бъдещите събития показват, той, представител на България в столицата на велика сила, не е държан в течение на сключването

на системата от съюзни договори26.

21 В писмо от 11 септ. 1898 г. К. Шахов пише на Д. Ризов: „Годните хора за вестникари

малко могат да бъдат годни за дипломати. Отчасти ти можеше да послужиш за пример. Истинските дипломати по-малко говорят, а повече работят.” - НБКМ-БИА, II В 7245. В спомените си за българо-сръбските преговори от 1904 г. Хр. Хесапчиев нарича Ризов „неуравновесен”, с „необуздана болна амбиция”, твърди, че познава добре „моралните му дефекти”; „Ризов имаше недопустимата и за най-нешколувания дипломат безтактност...” – Вж.: Хесапчиев, Хр. Служба на България в чужбина. Военнодипломатически

спомени (1899-1914). С., 1993, с. 57, 97, 100, 434-436.

22 Николова, В. Цит. съч., с. 212.

23 Спомени на Стоян Данев. - В: Балканските войни..., с. 56.

24 Мишев, Д. Цит. съч.

25 Салабашев, Ив. Спомени. С., 1943, с. 318.

26 В началото на октомври 1912 г., веднага след началото на Балканската война, Стефан

Бобчев, новоназначен български пълномощен министър в Петербург, минава на път за Русия през Виена, където се среща със своя колега Ив. Салабашев: „Той (Иван Салабашев, бел. моя, А.С.) не ми изглеждаше да е добре осведомен нито по работите на договора и конвенциите, нито по по-нататъшните мерки, които е взело българското правителство“ – Спомени на Стефан Бобчев. – В: Балканските войни, с. 145.

129

На тази историческа среща на българската дипломация се приема официална промемория, с която се конкретизират границите на териториални

разговор, некоординиран дори с Министерския съвет, камо ли с народното представителство. Няколко дена по-късно цар Фердинанд е уведомен за паметната записка, която одобрява.

И така, на 29 февруари 1912 г. е подписан българо-сръбски съюзен договор, който има отбранителен и нападателен характер. България официално се съгласява с разделянето на Македония. Тридесетгодишните

усилия на цяло едно поколение български държавници да запазят неделимостта на Македония са изпратени в забвение и път назад вече няма. На 16 май с. г. е подписан договорът с Гърция, който не предвижда

териториални договорености за Македония. В своите спомени за Балканските войни Гешов свидетелства за лекомислието, че „по нямане на време не се постигна съглашение с Гърция за теглене на граници в Македония“. Премиерът в прав текст признава, че са „прибързали“28. Още по-несериозно изглежда постигнатото устно споразумение с Цетина.

Първите сондажи са направени отново от Ризов и Станчов още през май 1912 г., а после разговорите продължават чрез българския пълномощен министър в Черна гора Н. Колушев29. По силата на тази договореност българското правителство отпуска на Черна гора, без одобрението на Народното събрание, сумата от 2,5 млн. златни лева30.

Българската дипломация не прави нищо, за да проучи настроенията в съседна Румъния. Пълномощният министър д-р Г. Калинков уверява, че Букурещ няма да се съгласи с промяна на балканското статукво и съветва

София да се разбере със северната си съседка. Но Гешов така и не го чува. След вяли опити от българска страна да се разбере румънското мнение, София изоставя идеята, уверена в руското покровителство31.

Иван Евстр. Гешов не прави необходимото, за да спечели подкрепата на някоя от великите сили, съответно на някой от двата военнополитически

блока. А сигналите за липса на поддръжка са повече от видни. Русия се противопоставя енергично на евентуалните военни действия, Великобритания също е резервирана32. Франция, след като разбира за

27Гешов, Ив. Ев. Спомени из години на борби и победи. С., 2008, с. 256 – промемория по споразумението със сърбите.

28 Спомени на Иван Евстр. Гешов. - В: Балканските войни..., с. 42.

29 Стателова, Е., Р. Попов, В. Танкова. История на българската дипломация 1879-1913. С., 1994, с. 440.

30 Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. С., 1929, с. 383.

31Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (1911-1912 и 1913 година). С., 1917, 95-98.

32 Спомени на Стоян Данев. - В: Балканските войни..., с. 58, 63; Спомени на Стефан

130

подготвяния военен съюз, дори спира котирането на българския заем на борсата33. А според мнението на д-р Георги Калинков, български пълномощен министър в Букурещ, Гешовото правителство не е посмяло

сериозен пропуск, тъй като междублоковите противоречия са вече толкова изострени, че и най-малкият конфликт би могъл да запали фитила

на голямата война.

Вече стана дума, че първоначално Иван Евстр. Гешов запазва дипломатическите

назначения на своите предшественици. Пасивността на министъра по кадровите назначения, особено след започналите преговори

със Сърбия, говори за липса на ясна стратегия по отношение на дипломатическите служители и по-специално във връзка с тяхната роля на медиатори в сложния процес на международното договаряне.

Едва в началото на 1912 г. е извършена първата дипломатическа смяна и то по настояване на цар Фердинанд. Монархът смята, че за да засили българската дипломатическа дейност и да спечели европейска подкрепа, в чужбина трябва да се изпратят лица с политическо значение.

Пълномощният министър в Лондон е отзован и на негово място е изпратен Михаил Маджаров. Бивш министър, виден публицист и общественик,

той няма никакъв дипломатически опит. Царският избор пада върху него поради няколко причини: „Маджаров е най-пригоден. Той знае английски, а англичаните обичат да им се говори на техния език. Той е прям и откровен – той ще може да спечели доверието им. Англия е съюзница на Франция и ще играе важна роля в бъдещите събития

на изток.”35 Заминавайки за Лондон, М. Маджаров не получава особени инструкции – „г-н Гешов се облягаше на моите лични познания

по въпросите, па и цар Фердинанд се интересуваше повече за своите

лични познанства, които в Англия бяха сравнително доста ограничени.”

Пред изгледа за един приближаващ голям балкански конфликт министър-председателят не намира за необходимо да даде напътствия на своя подчинен, а безгрижно го оставя да следва своята интуиция – стъпка, съвършено погрешна в международната дипломация. Самият Маджаров признава, че знае за преговорите със Сърбия, но не е напълно

в течението им36.

Втората дипломатическа промяна идва в навечерието на военните действия, когато Стефан Бобчев, известен политик, публицист, министър

в кабинета на Гешов от квотата на Народната партия, но също без никакъв външнополитически опит, е номиниран за български пълномоБобчев.

- В: Балканските войни..., с. 146.

33 Пешев, П. Цит.съч., с. 383.

34 Калинков, Г. Цит.съч., с. 93.

35 Маджаров, М. Дипломатическа подготовка на нашите войни. Спомени, частни писма, шифровани телеграми и поверителни доклади. С., 1998, с. 16.

36 Пак там, с. 18.

131

значение е изпратен в руската столица, а и заради известните си русофилски чувства37.

Войната избухва на 5 октомври 1912 г. и съюзените сили на балканските

държави бележат победа след победа над вековния противник. Оптимистичният възторг на българите твърде скоро отстъпва място на тревогата от новото преразпределение на силите и на стремежа на довчерашните съюзници да се облагодетелстват за сметка на България. Всъщност, нарастването на сръбския апетит е гръмко заявено още преди