Международно частно право

Уредбата е в чл. 66 до чл. 70 ВК. Основното е правилото на чл. 66 ВК – “Погиването или повреждането на стоката, след като рискът е преминал върху купувача, не го освобождава от задължението да плати цената, освен ако погиването или повреждането се дължи на действие или бездействие на продавача.”

Общото правило е, че рискът преминава върху купувача в момента в който той приеме /вдигне/ стоката, освен ако не го е направил навреме – в момента, в който стоката е била поставена на негово разположение – чл. 69 ВК. Важно условие за преминаване на риска върху купувача е стоката да бъде ясно обозначена като отнасяща се до договора “чрез маркировка, превозни документи, съобщение до купувача или по друг начин”. Т.е. необходимо е стоката да е индивидуализирана.

Ако договорът за продажба налага превоз на стоката и продавачът не е длъжен да я предаде на определено място, рискът преминава върху купувача, когато стоката бъде предадена на първия превозвач. Ако продавачът е длъжен да предаде стоката на превозвач на определено място, рискът не преминава върху купувача, докато стоката не бъде предадена на превозвач на това място.

В чл. 68 ВК е уредена продажбата на стока по време на превоз /res in transitu/. В тази хипотеза рискът преминава върху купувача в момента на сключване на договора. Обаче ако това следва от обстоятелствата, рискът се поема от купувача от момента, когато стоката е била предадена на превозвача, издал документите, установяващи договора за превоз.

Независимо от това, ако при сключване на договора за продажба продавачът е знаел или е трябвало да знае, че стоката е погинала или е повредена, и не е уведомил за това купувача, погиването или повредата са на риск на продавача.
XLVIII. Неизпълнение на договора за международна продажба на стоки

Защитни средства на купувача

Уредбата е дадена в раздел III ВК. В случай на нарушаване на договора от продавача, купувачът може:

1. 
   Да поиска продавачът да изпълни задълженията си, като даде допълнителен срок за изпълнение. Съгласно чл. 47 т.2 ВК – “Купувачът не може в течение на този срок да прибягва до каквото и да е средство за защита поради нарушение на договора, освен ако е получил уведомление от продавача, че той няма да изпълни своите задължения в така определения срок. Купувачът обаче не се лишава поради това от правото, което може да има, да търси обезщетение за вреди поради забава в изпълнението.”
   
2. 
   Да поиска замяна на стоката, ако първоначално доставената е несъобразна с договора. Това е възможно само ако несъобразността представлява съществено нарушение на договора и искането за стока в замяна е направено или едновременно с уведомяването по чл. 39, или в разумен срок след това.
   
3. 
   Да поиска поправка на доставената несъобразна стока, “освен ако това е неразумно с оглед на всички обстоятелства” – чл. 46 т.3 ВК.
   
4. 
   Да търси обезщетения за вреди и забава, наред с всички други защитни средства.
   
5. 
   Да обяви договора за развален, като уведоми за това продавача – чл. 49 т.1 ВК – “Купувачът може да обяви договора за развален:
   

Разваляне на договора е допустимо в две хипотези: 1)при съществено нарушение на договора; 2)когато продавачът не е изпълнил в даденият му допълнителен срок.

6. 
   Да намали цената, когато стоката е несъобразна с договора в същото съотношение, в каквото е стойността на фактически доставената стока.
   
7. 
   Да откаже да приеме стоката, ако продавачът я достави преди определената в договора дата. Ако продавачът достави по-голямо количество стока от предвиденото в договора, купувачът може да приеме доставката или да откаже количеството, доставено в повече. /Ако приеме доставеното в повече количество или част от него, той трябва да го плати по договорната цена./
   

В случай на нарушаване на договора от страна на купувача, продавачът може:

1. 
   Да определи допълнителен срок с разумна продължителност за изпълнение на задълженията на купувача.
   
2. 
   Да обяви договора за развален съгласно разпоредбите на чл. 64 ВК:
   

• 
  ако пропускът на купувача да изпълни което и да е от своите задължения по договора или по тази конвенция представлява съществено нарушение на договора;
  
• 
  ако купувачът не изпълни своето задължение да плати цената или да приеме доставката на стоката в допълнителния срок, определен от продавача;
  

3. 
   Да претендира обезщетение за вредите, които е претърпял.
   

Страната, която спира изпълнението преди или след изпращане на стоката, трябва да уведоми незабавно за това другата страна и е длъжна да продължи изпълнението на задълженията си, ако и бъде предоставено достатъчно обезпечение.

ВК дава възможност договорът да бъде развален, ако преди падежа стане ясно, че една от страните ще извърши съществено нарушение на договора. “Ако има време за това, страната, която възнамерява да развали договора, трябва да уведоми за това другата страна при разумни условия, така че да й позволи да даде достатъчно обезпечение, че ще изпълни своите задължения.” – чл. 72 т.2 ВК.

При договорите за последователни доставки ако неизпълнението на една от страните на което и да е от нейните задължения относно която и да е от партидите представлява съществено нарушение на договора /относно тази партида/, другата страна може да обяви договора за развален спрямо тази партида. Нещо повече – ако има сериозни основания да смята, че договорът ще бъде съществено нарушен и по отношение бъдещи доставки, страната може да обяви договора за развален изцяло при условие, че направи това в разумен срок – чл. 73 ВК.

Чл. 74 до чл. 77 ВК уреждат обезщетенията, дължими за нарушаване на договора. Основният принцип е даден в чл. 74 ВК – “Ако договорът е развален и ако по разумен начин и в разумен срок след развалянето купувачът е купил заместваща стока или продавачът е препродал стоката, страната, която търси обезщетение, може да получи разликата между цената по договора и цената по заместващата сделка, както и всяко друго обезщетение, дължимо в съответствие с чл. 74.” Т.е. обезщетението се изчислява като разлика между претърпяната загуба и пропусната полза поради нарушаване на договора и реализираната сделка за покритие.

Във връзка с това чл. 77 ВК задължава изправната страна да положи всички “разумни грижи” за намаляване на вредите /включително пропуснатата полза/ предизвикани от нарушението.

Наред с това чл. 78 ВК урежда възможността да се търси лихва – “Ако страна не плати цената или друга сума, за която е в забава, другата страна може да иска лихва върху нея, като си запазва правото да търси обезщетение, дължимо в съответствие с чл. 74.”

ВК определя условията, при наличието на които неизправната страна се освобождава от отговорност – чл. 79 и 80. Нарушилата договора страна няма да носи отговорност ако докаже, че “че неизпълнението се дължи на препятствие извън нейния контрол и че не би могло разумно да се очаква от нея да го вземе предвид при сключване на договора, както и да избегне или да преодолее било него, било неговите последици.” /ВК не си служи с понятието “непреодолима сила”, а с “препятствие извън контрола на страната”./

Отговорност за действията на трето лице ще се носи, ако страната го е натоварила с изпълнението на целия или част от договора. Отново възможността за екскулпиране се свързва с доказване на препятствие извън контрола на страната. По същият начин поддоставчикът ще може да се освободи от отговорност за действията на под-под доставчика.

Чл. 81 до чл. 84 ВК уреждат действието на развалянето на договора. На първо място страните, съгласно чл. 81 ВК, се освобождават от всички свои договорни задължения, освен евентуално дължимото обезщетение. Във всички случаи развалянето на договора не обезсилва никоя от клаузите за уреждане на спорове и правата и задълженията на страните в случай на разваляне, съдържащи се в него.

Ако някоя от страните е изпълнила изцяло или частично, тя може да иска връщане на доставеното /платеното/. Ако и двете страни дължат връщане, това трябва да стане едновременно.

Купувачът губи правото си да развали договора /да иска замяна/ ако не може да върне стоката “в съществено същото състояние, в което я е получил” – чл. 82 т.1 ВК. Това правило няма да се приложи, ако: 1) невъзможността не се дължи на негово действие или бездействие; 2) стоката или част от нея е погинала или повредена като последица от проверката; 3) стоката или част от нея е била продадена при нормална търговска дейност или е била употребена или преработена от купувача съобразно нормалното й използване, преди той да е открил или да е трябвало да открие нейната несъобразност.

Ако продавачът дължи да върне цената, той трябва също да плати лихви върху нея от деня, когато цената е била платена. Купувачът дължи на продавача равностойността на всяка полза, която той е извлякъл от стоката или от част от нея, когато: 1)е длъжен да върне стоката или част от нея; 2)макар и да е невъзможно да върне стоката /част от нея/ или не може да я върне в съществено същото състояние, е обявил договора за развален – чл. 84 ВК.

Накрая, в раздел VI на глава V ВК – чл. 85 до чл. 88, са уредени правата и задълженията на страните във връзка със запазване на стоката.

Ако купувачът забавя вдигането на стоката или не плаща цената и продавачът, ако е във владение на стоката /или е в състояние по друг начин да контролира разпореждането с нея/ трябва да вземе такива мерки, които са разумни с оглед на обстоятелствата, за да я запази. Продавачът има право на задържане за направените разумни разходи.

Ако купувачът е получил стоката, но е отказал да я приеме, той трябва да вземе мерки за нейното запазване, които са разумни с оглед на обстоятелствата. Купувачът има право на задържане, докато продавачът му плати направените разумни разноски.

Ако стоката е изпратена на купувача, или поставена на негово разположение и той е упражнил правото си да откаже нейното приемане, трябва да влезе във владение за сметка на продавача, “стига това да може да стане без плащане на цената и без неразумно неудобство или неразумни разноски.” В този случай купувачът отново има право на задържане за разумно направените разходи.

Съгласно чл. 87 ВК – “Страната, която е длъжна да вземе мерки за запазване на стоката, може да я вложи в склад на трето лице на разноски на другата страна, освен ако предизвиканите от това разноски са неразумни.” Разходите ще надвишават разумните граници, ако страна трябва да заплати цена по разтоварване или наем по-висока от стойността на стоката.

Чл. 88 ВК урежда правата и задълженията на страните в случай, че стоката не може повече да се пази. Във всички случаи страната, за която се е породило задължението да пази стоката за сметка на другата страна, може да я продаде, ако другата страна неразумно забави да влезе във владение, да вземе обратно стоката или да плати цената или разноските по запазването. /Необходимо е преди продажбата да уведоми другата страна за намерението си в разумен срок./ Предварителното уведомяване няма да бъде задължително, ако стоката е изложена на бързо разваляне или нейното запазване би предизвикало неразумни разноски.

Страната, която продава стоката, има право да задържи част от получената от продажбата сума, равна на разумните разноски за запазване и продажба на стоката. Остатъкът следва да се предаде на другата страна.

Обща уредба липсва, но съществуват отделни разпоредби за някои извъндоговорни задължения.

Водеща е уредбата в ЗЗД – чл. 45 – 54. Основния принцип за определяне на приложимото право в МЧП е привръзката местоизвършване на деликта – lex loci delicti commissi. Извод за това може да се направи от чл. 85 ГПК – “Иск за вреди от непозволено увреждане се предявява по местоизвършването на деянието или по местожителството на ответника.”; както и от договора между Р. България и Съюзните Обединени Сили, където в чл. 23 е уредено обезщетението, дължимо на Обединените Народи, претърпели загуба поради повреда на имуществото им в Р. България.

В този смисъл са и разпоредбите на чл. 9 (2) КТМ /” За вреди и загуби, причинени от непозволено увреждане на кораб в териториални и вътрешни води на Република България, се прилага този кодекс.”/ и чл. 14 (1) КТМ – “Отношенията по обезщетяване на вреди, възникнали поради сблъскване на кораби във вътрешни или териториални води на Република България, се уреждат съгласно разпоредбите на този кодекс.”

Подобна е уредбата в някои ДПП, като чл. 47 (2) ДПП с Полша и чл. 31 (1) ДПП с Виетнам.

Във връзка с приложимото право възникват множество проблеми при квалификация на понятията. Така например при случаите на отговорност за действията на трети лица квалификацията на понятията “родител”, “осиновител”, “настойник” и т.н. ще се прави не по lex loci delicti commissi, а по съответния приложим закон, съгласно правилата за семейните правоотношения в МЧП.

Възможни са и по-усложнени хипотези. Например lex loci delicti commissi може да квалифицира едно деяние като деликт, а lex fori не! За да бъде издадено съдебно решение, което да се допусне до изпълнение, е необходимо квалификацията да съществува и в lex fori и в lex loci delicti commissi.

Често срещана хипотеза е деянието да е извършено в една държава, а вредоносните последици да са настъпили в друга. В този случай приложим може да бъде закона на държавата по местонастъпване на последиците – lex loci damni commissi.

В случаите на извършен деликт между лица с еднакво гражданство или местожителство, съвременното МЧП приема да се прилага закона на държавата, с която двете лица са свързани – т.е. lex patriae или lex domicilii. В нашето право съществува и изричен текст в този смисъл – чл. 14 (3) КТМ – “Ако всички сблъскали се кораби плават под едно и също знаме, прилага се законът на знамето независимо от това, къде е станало сблъскването.”

Друга хипотеза е предвидена в чл. 14 (2) КТМ. Когато сблъскването на корабите е станало в открито море /т.е. на “ничия земя”/ приложим ще бъде lex fori.

Що се отнася до физическите лица, засега само в чл. 31 (2) ДПП с Виетнам е прието: “Ако причинителят на вредите и увреденият са граждани или имат местожителство на територията на една от договарящите страни, прилага се правото на тази страна.” Т.е. приложим е общият lex patriae или общия lex domicilii.

Отново водещи са разпоредбите на ЗЗД – чл. 55-59. Като принцип в МЧП се приема прилагане на закона на държавата, където е настъпило разместването на благата. Така например ако владелец е построил сграда върху чужда земя, без да има право на строеж, иска ще се преценява по lex rei sitae.

Основен принцип при връщане на недължимото платено е закона на държавата, в която е извършено недължимото плащане – lex loci actus.

Водене на чужда работа без натоварване

МЧП ще се придържа към разпоредбите на ЗЗД и ТЗ. Основен принцип е закона на държавата, където е извършена работата – lex loci actus.

Като деликт се определя и нелоялната конкуренция. В нашето МЧП има два текста, които вземат отношение по въпроса. На първо място може да се постави чл. 10 bis а (2) ПК за закрила на индустриалната собственост, според който: “Представлява акт на нелоялна конкуренция всеки акт на конкуренция, който е противен на частните обичаи в областта на индустрията или търговията.”

ЗЗК в чл. 30 (1) дава свое определение за нелоялна конкуренция, според което: “Нелоялна конкуренция е всяко действие или бездействие при осъществяване на стопанска дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите в отношенията помежду им или в отношенията им с потребителите.”

Уредбата в ЗЗК е материалноправна с преобладаващо повелителен характер. Законът има строго териториално действие. Неговите разпоредби ще се приложат при извършване на деликт – нелоялна конкуренция, и настъпили вреди на територията на Р. България.

Възможна е различна хипотеза – извършен деликт – нелоялна конкуренция, в чужбина от лице с постоянно местопребиваване в Р. България. В този случай ако сезиран е български съд, той ще приложи чуждото право – били като lex loci delicti commissi, било като lex loci damni commissi. Ако делинквента и увредения са с еднакво гражданство е възможно да се приложи техния общ lex patriae. Но особените повелителни норми на ЗЗК ще трябва да бъдат съобразени и в двете хипотези.

Когато деликтът – нелоялна конкуренция, е извършен в една държава, а вредоносният резултат е настъпил в друга, тенденцията в съвременното МЧП е да се прилага lex loci damni commissi.

Брачните и семейни отношения са често предмет на внимание на законодателя в последните десетилетия. Действащият СК е втори за Р. България. СК от 1968 г е първият законодателен акт в Р. България съдържащ самостоятелен раздел за отношенията с международен елемент. Неговите разрешения в значителна степен са включени в действащия СК.

СК се различава от предходния по своето съдържание. Той съдържа три категории норми: 1)посветени на самите брачни и семейни правоотношения; 2)норми с процесуален характер; 3)норми с общо значение – например чл. 140 и 141 относно отечествения закон на чужденците; чл. 142, уреждащ клаузата за обществен ред. Особено важна е разпоредбата на чл. 143 – съотношение между глава XI СК и международни договори по които страна е Р. България – “Разпоредбите на тази глава не се прилагат, когато е предвидено друго в международен договор, по който е страна Република България.”.

Материята е уредена чрез прилагане предимно на стълкновителния метод – чрез отпращащи норми. Това е обяснимо, пред вид обстоятелството, че вътрешната уредба на семейните и брачни правоотношения най-често се различава, тъй като в най-голяма степен отразява националните традиции.

Чл. 129 СК урежда сключването на брак с международен елемент и допустимата форма.Най-напред българският законодател предвижда възможността български граждани да сключат брак пред български дипломатически или консулски представител. Необходимо е закона на приемащата държава да допуска това. Предполага се, че български граждани сключващи брак по между си в чужбина ще предпочетат правото, което познават. Формата в случая е подчинена на българското право, в качеството му на закон на изпращащата държава и общ lex patriae.

Втората уредена хипотеза – чл. 129 (1) in fine СК – урежда сключването на брак между български граждани пред чужд компетентен орган при спазване формата по чужд закон. /Т.е. формата се урежда по lex loci celebrationis./ Реда, условията, свидетели и възможността за сключване на брак по пълномощно се уреждат изцяло по lex loci celebrationis. /Открит остава въпроса, дали у нас ще бъде признат сключен в чужбина брак в религиозна форма, макар тя да е била валидна по закона по местосключване на брака!/

Трета хипотеза – чл. 129 (2) изр. първо СК – сключване на брак между български гражданин и чужд гражданин в чужбина пред български дипломатически или консулски представител. Необходимо е lex patriae на да допуска това. /Все пак за него е от значение дали сключеният брак ще бъде признат в отечествената му държава./

Общото решение на СК може да се осъществи на практика само в държави, с които нямаме сключени международни договори – ДПП или КК, и неучастващи в ВК’63. Тъй като в посочените международни актове функцията на консулските длъжностни лица в тази материя е допустима само ако и двете лица са граждани на изпращащата държава.

*Действащият СК изостави изискването на СК’68 за допустимост по закона на приемащата представителството държава. Според Зидарова това е грешка, тъй като изборът на държавата, където се сключва брака , често не е случаен. Възможно е лицата да желаят там да установят съвместното си местожителство и за тях не е без значение дали бракът им ще бъде признат!

Съществува още едно допълнително изискване към чуждия гражданин. Той трябва да има различно гражданство от това на държавата, в която е акредитиран нашия дипломатически или консулски представител. На нейна територия чужди органи нямат компетентност да сключват брак – това би било грубо нарушение на суверенитета и принципите на МПП.

В случая приложимо е българското право като lex patriae на единия от бъдещите съпрузи и закон на изпращащата държава.

Четвърта хипотеза – чл. 129 (2) in fine СК – сключване на брак между български и чужд гражданин пред чуждестранен орган. Приложим по отношение формата е lex loci celebrationis. В редица случаи това ще е единствената възможност – например ако чужденецът е гражданин на съответната държава или отечественото му право не признава сключен брак в чужбина пред чужд дипломатически или консулски представител.

Накрая, съгласно чл. 129 (3) СК – “Брак, сключен между чужди граждани в чужбина, се признава в Република България, ако е спазена формата, предписана от закона по местосключването му.” Т.е. приложим по отношение брака между чужди граждани, сключен в чужбина, е lex loci celebrationis.

Има още една екзотична хипотеза – сключване на брак пред капитан на български кораб в открито море. Уредбата е по КТМ и СК. Капитанът на български кораб в открито море има компетентността на длъжностно лице по гражданско състояние.

Чл. 130 СК съдържа разпоредба с общо значение – засягаща всички чужди граждани, сключващи брак с български или друг чужд гражданин – “Чужд гражданин, който сключва брак с български гражданин в Република България или пред български дипломатически или консулски представител в чужбина, или пред капитан на български кораб в открито море, трябва да удостовери, че по неговия отечествен закон няма пречки за сключването на брака.”

*Удостоверителната декларация се нарича в международните източници “Nulla osta” – от латинското “нищо не пречи”.

Този текст значително опрости уредбата и улесни българските длъжностни лица по гражданско състояние. Предходната уредба е била по-сложна, но според Зидарова е създавала предпоставки за сключване на брак, който би бил признат от множество държави. Трябвало е чуждият гражданин да представи три документа: 1)удостоверение за условията и пречките по lex patriae; 2)удостоверение за условия и пречки за сключване на брак с чужденец по lex patriae; 3)декларация Nulla osta – конкретно за това лице съществуват ли пречки да встъпи в брак.

Чл. 131 СК урежда приложимият закон по отношение условията за встъпване в брак между български и чужд гражданин. Нашият законодател изрично се е разпоредил, че условията и пречките за встъпване в брак на български граждани ще се определят по българското право и сочи чл. 12 и 13 СК като задължителни. Пълното осъществяване на тази разпоредба е възможно само при брак пред български компетентен орган. В чужбина пред чужд орган е възможно местното право да сочи друг закон за материалните предпоставки. Но за да бъде брака признат у нас трябва да бъдат съобразени и нормите на чл. 12 и 13 СК, които имат характера на особени повелителни норми.

*При брак на български гражданин под 18г разрешението по чл. 12 (2) СК може да бъде дадено от нашия дипломатически или консулски представител.

За уреждане приложимия закон относно материалните предпоставки при чуждите граждани, законодателят е използвал диференциран подход. В хипотезата на брак между български и чужд гражданин в Р. България или пред български дипломатически или консулски представител, съгласно чл. 131 (2) СК приложим е lex patriae на чужденеца при кумулативно прилагане на изискванията по чл. 13 СК.

Ако бракът се сключва между чужди граждани в Р. България или пред капитан на български кораб приложим е lex patriae. /Темпоралната привръзка е към момента на сключване./ Кумулативно приложими към отечествените закони са разпоредбите на чл. 13 (1) СК и забраната за сключване на брак между роднини по права линия, братя и сестри.

*Следователно в горната хипотеза само част от изискванията на СК ще са приложими към сключвания брак. Решението се критикува от доктрината, защото на практика означава да се допусне брак между осиновител и осиновен или между братя и сестри по осиновяване.

Брачната дееспособност и по-точно брачната възраст изцяло се уреждат по lex patriae.