Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
- Навигация на страницата:
- Как се провалих на един изпит
Решения и грешкиОт онзи петък следобед изминаха повече от тридесет години. Често си мислех за него и го споменавах в лекциите си по няколко пъти годишно. На някои от приятелите ми им омръзна да слушат тази история, но аз продължих да черпя нови и нови уроци от нея. Близо петнадесет години след като за пръв път заедно с Амос съобщих за заблудата в планирането, се върнах към тази тема заедно с Дан Ловало. Двамата скицирахме една теория за вземането на решения, в която оптимистичната деформация е значителен източник за поемането на риск. В стандартния рационален модел на икономиката хората поемат рискове, защото шансовете са благоприятни – приемат известна вероятност за скъпоструващ провал, защото вероятността за успех е достатъчна. Ние предложихме алтернативна идея. Когато прогнозират резултатите от рискови проекти, изпълнителните директори твърде лесно стават жертва на самозаблуда в планирането. Намирайки се в неин плен, те вземат решения, базирани по-скоро на измамен оптимизъм, отколкото на рационално претегляне на печалбите, загубите и вероятностите. Те надценяват ползите и подценяват разходите. Измислят си сценарии за успех, докато пренебрегват потенциала за грешки и неправилни изчисления. В резултат преследват инициативи, които е невероятно да се покрият от бюджета или във времето, или да осигурят очакваните постъпления – или дори да бъдат завършени. От тази гледна точка хората често (но невинаги) се захващат с рискови проекти, защото са прекалено оптимистични относно шансовете, пред които са изправени. Ще се връщам на тази идея отново и отново в настоящата книга – тя може би помага за обяснението на това защо хората се съдят, защо започват войни и защо стартират малък бизнес. Как се провалих на един изпитДълги години мислех, че основното в историята с учебната програма беше онова, което научих за приятеля си Сиймор: че неговото предположение за бъдещето на нашия проект не бе формирано от онова, което той знаеше за проектите, подобни на нашия. Когато разказвах историята, аз изглеждах доста добре: изпълнявах ролята на човека, задаващ умни въпроси, и на проницателния психолог. Едва наскоро осъзнах, че всъщност бях играл ролите на главен тъпак и некадърен ръководител. Проектът беше моя инициатива и следователно отговорността да гарантирам, че той ще бъде смислен и че основните проблеми ще бъдат обсъдени надлежно от екипа бе моя, но аз се провалих на този изпит. Моят проблем вече не беше самозаблудата в планирането. Излекувах се от тази заблуда веднага щом чух статистическото обобщение на Сиймор. Ако ме бяха притиснали, щях да кажа, че предишните ни оценки са били абсурдно оптимистични. Ако продължеха да ме притискат, щях да призная, че сме започнали проекта при погрешни предпоставки и че е необходимо поне да обмислим сериозно възможността да обявим поражението си и да си ходим. Обаче никой не ме притисна и нямаше никакво обсъждане; ние мълчаливо се съгласихме да продължим, без да имаме изрична прогноза колко дълго ще продължат усилията ни. Беше лесно да направим това, защото не бяхме направили такава прогноза в началото. Ако бяхме имали разумна изходна прогноза, когато започнахме, нямаше да се залавяме с проекта, но вече бяхме инвестирали много усилия – пример за заблудата от невъзвратимите разходи,247 която ще разгледаме по-подробно в следващата част на книгата. На нас – и особено на мене – щеше да ни е неудобно да се откажем в този момент и изглеждаше, че няма непосредствена причина да го направим. В криза е по-лесно да сменяш посоките, но това не беше криза, а само няколко факта за хора, които не познавахме. Беше ни много по-лесно да игнорираме погледа отвън, отколкото лошите новини за собствените ни усилия. Според мен най-доброто описание на нашето състояние е, че то бе форма на летаргия – неохота да мислим за случилото се. И така, ние продължихме нататък. През останалото време, през което бях член на екипа, не се направи друг опит за рационално планиране – особено тревожен пропуск за екип, посветил се на обучението по рационалност. Надявам се, че днес съм по-мъдър. Придобих навика да търся погледа отвън. Но това невинаги е естественото нещо, което правим. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|