Мисленето
Заблудите на предприемачите
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
Заблудите на предприемачитеШансовете един малък бизнес да оцелее пет години в Съединените щати са около 35%. Но хората, които стартират такъв бизнес, не вярват, че тази статистика се отнася за тях. Едно изследване открива, че американските предприемачи са склонни да вярват, че тяхната сфера на бизнес е обещаваща: средната им оценка на шансовете за успех на „всеки бизнес като вашия“ е 60% – почти двойно повече от вярната стойност. Деформацията е по-ярка, когато хората оценяват шансовете на собственото си предприятие. Цели 81% от предприемачите оценяват своите лични шансове за успех със седмица или с повече от скала с 10 числа, а 33% казват, че шансът им за провал е нула.254 Посоката на деформацията не е изненадваща. Ако интервюирате човек, който наскоро е открил италиански ресторант, няма да очаквате от него да подценява перспективите си за успех или да има лошо виждане за способностите си като ресторантьор. Но ще се учудите: дали той пак би инвестирал пари и време, ако беше положил разумни усилия да проучи шансовете – или ако беше проучил шансовете (60% от новите ресторанти излизат от бизнеса след три години), дали би им обърнал внимание? Идеята да обмисли нещата с поглед отвън вероятно не му и хрумва. Един от плюсовете на оптимистичния темперамент е, че той насърчава човека да упорства пред лицето на трудностите. Обаче упоритостта може да му струва скъпо. Впечатляваща серия от изследвания, проведени от Томас Астебро, хвърля светлина върху онова, което се случва, когато оптимистите получат лоша новина. Той черпи своите данни от една канадска организация – Програмата за подкрепа на изобретателите, – която срещу малка такса дава на изобретателите обективна оценка на търговските перспективи на тяхната идея. Оценките се базират на щателни класации на всяко изобретение по 37 критерия, включително необходимостта от продукта, производствената му цена и преценената тенденция за неговото бъдещо търсене. Анализаторите обобщават класациите си с буквена оценка, при която D и Е предсказват провал – прогноза, направена за повече от 70% от прегледаните изобретения. Прогнозите за провал са забележително точни: само 5 от 411 проекта, на които е била дадена най-ниската оценка,255 стигат до търговска реализация и нито един няма успех. Обезкуражителната новина кара половината от изобретателите, които са получили оценка, еднозначно предсказваща провал, да се откажат от начинанието си. Обаче 47% от тях продължават усилията си дори след като им е казано, че проектите им са безперспективни и, средно взето, тези упорити хора (или инати) увеличават двойно загубите си, преди да се откажат. Забележителното е, че упоритостта след обезкуражителната новина се среща относително често сред изобретатели, които имат висока оценка при измерване на личния оптимизъм – критерий, по който изобретателите по принцип имат по-високи оценки в сравнение с общото население. Навсякъде печалбите от частната инвестиция са малки, „по-ниски от печалбите от частния капитал и високо рисковите ценни книжа“. По-обобщено казано, финансовата печалба от самонаемането е посредствена: при една и съща квалификация хората получават по-висока печалба, когато продават уменията си на работодател, отколкото когато се реализират сами. Данните навеждат на извода, че оптимизмът е широко разпространен, упорит и скъпоструващ.256 Психолози потвърждават, че повечето хора искрено вярват, че превъзхождат повечето от останалите по най-желателни качества – готови се да се обзаложат на малка сума пари257 за тези свои убеждения в лабораторията. На пазара, естествено, убежденията им в собственото им превъзходство имат сериозни последици. Ръководители на големи предприятия понякога залагат огромни суми за скъпоструващи сливания и придобивания, водени от погрешното убеждение, че могат да управляват активите на другата компания по-добре от настоящите ѝ собственици. Капиталовият пазар обикновено реагира с понижаване стойността на придобиващата фирма, защото опитът показва, че усилията за обединяване на големи фирми по-често се провалят, отколкото имат успех. Погрешно направените придобивания се обясняват с една „хипотеза за хюбриса“:258 изпълнителните директори на придобиващата фирма просто са по-малко компетентни, отколкото си мислят, че са. Икономистите Улрике Малмендир и Джефри Тейт идентифицират оптимистичните главни изпълнителни директори по количеството акции на компанията, които те притежават лично, и наблюдават, че ръководителите, които са големи оптимисти, поемат изключително големи рискове. Те поемат повече дългов, отколкото емитиран капитал и за тях е по-вероятно, отколкото за другите да „надценяват набелязаните компании и да предприемат сливания, унищожаващи стойността“.259 Характерно е, че капиталът на придобиващата компания пострадва значително повече в сливанията, ако главните изпълнителни директори са прекалено големи оптимисти според критерия на авторите. Капиталовият пазар очевидно е способен да идентифицира прекалено уверените главни изпълнителни директори. Това наблюдение оправдава изпълнителните директори по отношение на едно обвинение, макар да ги обвинява в друго: ръководителите на предприятия, които поемат неразумни рискове, не правят това, защото рискуват чужди пари. Напротив: те поемат по-големи рискове, когато рискуват лично. Вредата, причинявана от прекалено уверени главни изпълнителни директори, се утежнява, когато бизнес пресата ги миропомазва като знаменитости; данните показват, че престижните награди на пресата, които се дават на главните изпълнителни директори, струват скъпо на акционерите. Авторите пишат: „Ние откриваме, че фирмите с печелещи награди главни изпълнителни директори впоследствие показват по-ниски постижения както по отношение на капитала, така и по отношение на функционирането. В същото време възнаграждението на главните изпълнителни директори се увеличава, изпълнителните директори прекарват повече време в дейности извън компанията, като например писане на книги и участия в заседания на външни бордове, и е по-вероятно да се заемат с управление на доходите.“260 Преди много години съпругата ми и аз отидохме на почивка на остров Ванкувър и започнахме да оглеждаме къде да се настаним. Открихме атрактивен, но изоставен мотел, разположен на път с малко движение в средата на една гора. Собствениците бяха очарователна млада двойка, които трябваше само малко да подтикнем, за ни да разкажат историята си. Били учители в провинцията на Албърта; решили да променят живота си и използвали спестяванията си, за да купят този мотел, който бил построен десетина години по-рано. Казаха ни без ирония или самоосъзнаване, че успели да го купят евтино, „защото шест или седем от предишните му собственици не бяха успели да го разработят“. Освен това ни казаха, че планират да потърсят заем, за да направят мястото по-атрактивно, като построят ресторант до него. Не чувстваха никаква необходимост да ни обяснят защо очакват да успеят там, където шестима или седмина други се бяха провалили. Има една обща нишка на самоувереност и оптимизъм, която свързва хората на бизнеса, от собствениците на мотели до главните изпълнителни директори звезди. Оптимистичното поемане на риск от страна на предприемачите определено допринася за икономическата динамика на едно капиталистическо общество, макар че повечето хора, които рискуват, завършват с разочарование. Обаче Марта Коельо от Лондонското училище по икономика посочва какви тежки политически проблеми възникват, когато основателите на малки бизнес предприятия молят правителството да ги подкрепи в решения, които най-вероятно ще завършат зле. Редно ли правителството да осигурява заеми на предприемачи аматьори, които вероятно ще банкрутират след няколко години? На много представители на поведенческата икономика им харесват „либертарианските патерналистки“ процедури, които помагат на хората да увеличат спестяванията си над онова, което биха постигнали сами. Въпросът дали и как правителството трябва да подкрепя малкия бизнес няма еднозначно удовлетворителен отговор. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|