Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
Обществото и експертитеПол Словик сигурно знае повече от всеки друг за особеностите на оценяването на риска, което правят хората. Неговият труд ни предлага образа на г-н Гражданин и г-жа Гражданка, който далеч не е ласкав: те се ръководят повече от емоцията, отколкото от разума, лесно се овладяват от тривиални подробности и са неадекватно чувствителни към разликите между ниските и съвършено ниските вероятности. Освен това Словик изследва и експерти, които са отчетливо по-добри в справянето си с числа и количества. Експертите показват много от същите деформации, както останалите от нас, но в по-слаба форма. Обаче техните оценки и предпочитания относно рисковете често се различават от тези при останалите хора. Различията между експертите и обществото се обясняват отчасти с деформации в лаическите оценки, но Словик насочва вниманието си към ситуации, в които различията отразяват истински конфликт на ценностите. Той посочва, че експертите често измерват рисковете по броя на изгубените животи (или години от живота), докато обществото прави по-фини различавания, например между „добра смърт“ и „лоша смърт“ или между случаен независещ от нас фатален инцидент и смъртни случаи например при каране на ски. Тези основателни различавания често се пренебрегват в статистиката, която само брои случаите. Словик твърди на базата на такива наблюдения, че обществото има по-богато разбиране за рисковете от експертите. Логично, той енергично се съпротивлява на виждането, че експертите трябва да управляват и че техните мнения трябва да се приемат без възражение, когато влизат в конфликт с мненията и желанията на гражданите. Когато експертите и обществото се разминават по отношение на приоритетите, казва той, „всяка страна трябва да уважава прозренията и интелигентността на другата“. В желанието си да изтръгне монополния контрол над политиката на риска от ръцете на експертите Словик поставя под съмнение основите на тяхната експертиза: представата, че рискът е обективен. „Рискът“ не съществува162 „някъде там“, независимо от нашите умове и култура, чакащ да бъде измерен. Човешките същества са измислили представата за риска, за да им помогне да разберат и да се справят с опасностите и несигурностите на живота. Макар че тези опасности са реални, не съществува такова нещо, като „реален риск“ или „обективен риск“. За да илюстрира твърдението си, Словик прави списък на девет начина да дефинираме риска за смъртност, свързан с отделянето на токсични вещества във въздуха, в диапазон от „смърт на милион човека" до „смърт в милион долара произведена продукция“. Той иска да покаже, че оценката на риска зависи от избора на мярка – при очевидната възможност изборът да се ръководи от предпочитанието към един или друг резултат. И заключава, че „следователно дефинирането на риска е упражнение на власт“. Вие може да не сте допускали, че от експериментални изследвания на психологията на оценката човек може да стигне до толкова щекотливи проблеми! Обаче в крайна сметка политиката се отнася до хората, до това какво искат те и кое е най-доброто за тях. Всеки въпрос за политиката включва допускания за човешката природа и по-специално за изборите, които хората могат да направят, и за последиците от техните избори за самите тях и за обществото. Друг учен и мой приятел, на когото много се възхищавам, Кас Сънстайн, изразява остро несъгласие с позицията на Словик по различните виждания на експертите и гражданите и защитава ролята на експертите като опора срещу „популистки“ крайности. Сънстайн е един от най-изтъкнатите учени в областта на правото в Съединените щати и заедно с други лидери в неговата професия е интелектуално неустрашим. Той знае, че може да овладее бързо и изцяло всякакво количество знание, и е овладял много области на знанието, включително психологията на оценката и избора и проблемите, свързани с регулирането и политиката на риска. Неговото виждане е, че съществуващата регулативна система в Съединените щати показва много слаб набор от приоритети, който представлява повече реакция спрямо обществения натиск, отколкото внимателен обективен анализ. Той тръгва от позицията, че регулацията на риска и намесата на правителството за намаляване на риска следва да се ръководи от рационално претегляне на разходите и ползите и че естествените единици за този анализ са бройките спасен живот (или може би броят спасени години от живота, който придава повече значение на спасяването на младите) и цената за икономиката, изразена в долари. Лошата регулация пилее живот и пари, две неща, които могат да бъдат измерени обективно. Сънстайн не приема аргумента на Словик, че рискът и неговото измерване са субективни. Много аспекти от тази оценка могат да бъдат дискутирани, но не и неговата вяра в обективността, която може да се постигне чрез наука, експертна оценка и внимателно обсъждане. Сънстайн смята, че пристрастните реакции спрямо рисковете са важен източник за безотговорни и погрешно определени приоритети в обществената политика. Законодателите и регулаторите могат да бъдат прекомерно отговорни към ирационалните тревоги на гражданите както заради политическа чувствителност, така и защото са склонни към същите когнитивни деформации, както останалите граждани. Сънстайн и един негов сътрудник, юристът Тимур Куран, измислят название на механизма, чрез който предубежденията преминават в политиката: каскада на наличността.163 Те обясняват, че в социалния контекст „всички евристики са равни, но наличността е по-равна от другите“. Имат предвид разпространеното схващане за евристиката, при която наличността осигурява евристичен метод за оценки, различни от честотата. По-конкретно значението на една идея често се преценява по честотата (и емоционалния заряд), с която хората си спомнят тази идея. Каскадата на наличността е самоподдържаща се верига от събития, която може да започне от медийни съобщения за някое относително дребно събитие и да доведе до обществена паника и правителствено действие от голям мащаб. В някои случаи медийната история за даден риск грабва вниманието на определен сегмент от обществото, който се възбужда и разтревожва. Тази емоционална реакция става история сама за себе си, подтиква към допълнително медийно отразяване, което на свой ред произвежда по-голяма тревога и интерес. Понякога цикълът се ускорява съзнателно от „предприемачи на наличността“ – индивиди или организации, които работят за осигуряването на непрекъснат поток от тревожни новини. Опасността се увеличава все повече, понеже медиите се конкурират за грабващи вниманието заглавия. Учените и другите, които се опитват да намалят растящия страх и погнуса, привличат малко внимание, повечето от което враждебно: всеки, който твърди, че опасността е преувеличена, бива подозиран в съучастие с „отвратителното прикриване“. Проблемът става политически важен, защото всички мислят за него, и реакцията на политическата система се ръководи от интензивността на общественото чувство. Каскадата на наличността сега пренарежда приоритетите. Всички други рискове и други начини, по които ресурсите могат да бъдат използвани за общественото благо, минават на заден план. Куран и Сънстайн се фокусират върху два примера, които продължават да будят противоречиви мнения: аферата „Канала на влюбените“ и така нареченият „ужас алар“. Закопаните в Канала на влюбените токсични отпадъци излизат на повърхността през един дъждовен сезон през 1979 г. и причиняват замърсяване на водните източници над стандартните граници, а освен това миришат отвратително. Жителите на общината се разгневяват и уплашват и един от тях, Лоуис Гибс, е особено активен в опита си да поддържа интереса към проблема. Каскадата на наличността се разгръща по стандартния сценарий. В нейната кулминация всеки ден се показват истории за Канала на влюбените, учените, опитващи се да изкажат твърдението, че опасностите са преувеличени, биват пренебрегвани или изключвани, Ей Би Си Нюз излъчва програма, озаглавена „Убиващата земя“, а пред кметството поставят празни детски ковчези. Голям брой жители се преместват на разноски на правителството, а контролът над токсичните отпадъци става главният екологичен проблем на 80-те години. Законодателството, натоварено с изчистването на токсичните места, наречено CERCLA, основава Суперфонд и се смята за значително постижение на екологичното законодателство. То е и скъпо и някои твърдят, че със същото количество пари биха могли да се спасят много повече животи, ако се насочеха към други приоритети. И досега мненията за онова, което действително се е случило в Канала на влюбените, са остро разделени и твърденията за реално увреждане на здравето, изглежда, не са доказани. Куран и Сънстайн представят историята за Канала на влюбените почти като лъже-събитие, докато, от другата страна на дебата, еколозите продължават да говорят за „катастрофата Канала на влюбените“. Мненията са разделени и по втория пример, който използват Куран и Сънстайн, за да илюстрират концепцията си за каскадата на наличността. Става дума за случая с алара. Аларът е химическо вещество, с което се пръскат ябълките, за да се регулира техният растеж и да се подобри външният им вид. Ужасът започва с истории от пресата, че когато се консумира в гигантски дози, химикалът причинява ракови тумори у плъхове и мишки. Историите разбираемо събуждат страхове в обществото и тези страхове се подсилват от медийното отразяване, основния механизъм на каскадата на наличността. Темата доминира в медиите и довежда до драматични медийни събития, като свидетелските показания на Мерил Стрийп пред Конгреса. Ябълковата индустрия понася големи загуби вследствие истерията. Куран и Сънстайн цитират гражданин, който се обажда да попита „дали е по-безопасно да излее ябълковия сок в канализацията, или да го занесе на сметище за токсични отпадъци“. Производителите изтеглят продукта, а Управлението по храните и лекарствата го забранява. Последващо изследване потвърждава, че веществото може да представлява много слаб риск като възможен карценоген, но случаят с алара определено е огромна свръхреакция спрямо един дребен проблем. Мрежовият ефект на случая върху общественото здраве е вероятно пагубен, защото консумацията на полезния плод намаля. Историята с алара илюстрира едно основно ограничение в способността на ума ни да се справя с малките рискове: ние или ги игнорираме изцяло, или им придаваме прекалено голямо значение – няма нищо по средата.164 Всеки родител, който чака закъсняваща дъщеря тийнейджърка да се върне от купон, ще разбере за какво говоря. Може да знаете, че наистина няма (почти) нищо, за което да се тревожите, но не можете да прогоните от главата си представите за катастрофа. Както твърди Словик, количеството тревога не е адекватно чувствително към вероятността за увреждане; представяте си числителя – трагичната история, която сте видели в новините – и не мислите за знаменателя. Сънстайн измисля израза „пренебрегване на вероятността“, за да опише този модел. Съчетанието от пренебрегване на вероятността и социалните механизми на каскадите на наличността неизбежно води до общо преувеличение на дребните заплахи, понякога с важни последици. В днешния свят терористите са най-значителните практици в изкуството на задействането на каскади на наличността. Като оставим настрана малкото ужасяващи изключения, като 11 септември, броят на нещастните случаи в резултат на терористични атаки е много малък в сравнение с другите смъртни случаи. Дори в страни, които са мишени на интензивни терористични кампании, като например Израел, ежеседмичните нещастни случаи почти никога не са близки до броя на смъртните случаи в резултат на пътни произшествия. Разликата е в наличността на двата риска, лекотата и честотата, с която си ги спомняме. Ужасните картини, безкрайно повтарящи се по медиите, изострят нервите на всички. Както зная от опит, трудно е да разсъждаваш в състояние на пълно спокойствие. Тероризмът говори пряко на Система 1. Каква е моята позиция в дебата между приятелите ми? Каскадите на наличността са реални и без съмнение изопачават приоритетите в разпределението на обществените ресурси. Кас Сънстайн търси механизми, които да изолират хората, които вземат решенията, от обществения натиск и да позволят разпределението на ресурсите да се определя от безпристрастни експерти, които имат широко виждане за всички рискове и за наличните ресурси, с които те могат да се намалят. Пол Словик вярва по-малко на експертите и малко повече на обществото, отколкото Сънстайн, и посочва, че изолирането на експертите от емоциите на обществото произвежда политики, които обществото ще отхвърли – една невъзможна ситуация при демокрацията. И двамата са забележително разумни и аз съм съгласен и с двамата. Споделям безпокойството на Сънстайн по повод влиянието на ирационалните страхове и каскадите на наличността върху обществената политика в сферата на риска. Споделям обаче и вярата на Словик, че широко разпространените страхове, дори ако са неоснователни, не бива да бъдат пренебрегвани от хората, които правят политиката. Рационален или не, страхът е болезнен и прави хората слаби, и онези, които правят политиката, трябва да се стремят да защитават обществото от страха, а не само от реалните опасности. Словик правилно подчертава съпротивата на обществото спрямо идеята решенията да се вземат от не избрани и не носещи отговорност експерти. Освен това каскадите на наличността могат да принесат полза в дългосрочен план, понеже привличат вниманието към видовете рискове и увеличават общия бюджет за намаляване на риска. Случаят с Канала на влюбените може да е бил причина за разпределението на изключително много ресурси за управлението на токсичните отпадъци, но оказва и по-общо въздействие с това, че повдига нивото на приоритетност на екологичните тревоги. Демокрацията е неизбежно сложна – отчасти защото евристиката на наличността и на афекта, която ръководи убежденията и нагласите на гражданите, е неизбежно пристрастна, дори ако по принцип сочи във вярната посока. Психологията би трябвало да дава информация за проектирането на такива политики на риска, които съчетават знанието на експертите с емоциите и интуициите на обществото. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|