Мистър бог, това е анна господ говори английски
Стъпването по тревата - забранено
Изтегляне 0.9 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Хората нищо не виждат
- "Мистър Бог е съвсем празен"
- Висша математика или сметанови бонбони
- Девет тайни езика
Стъпването по тревата - забранено Първото лято на Анна при нас беше изпълнено с приключения и открития. За първия ни излет в града тя получи нова шотландка пола, нови обувки и карирани чорапи. Обръщаше се и се въртеше, изправена на пръсти. Плисираната пола се разтваряше като парашут. Анна подскачаше като сърне, летеше като птиче, балансираше като въжеиграч по тротоара и вървеше като Мили от нашата улица. Тази походка беше копирала от нея. Въртеше кокетно дупето си и плисетата се поклащаха в такт, а Анна се усмихваше закачливо на минувачите. Те отвръщаха на усмивките й, какво друго им оставаше? Анна осъзнаваше влиянието, което имаше върху хората и безскрупулно го използваше. Омагьосваше скитащи котки, кучета, гълъби и коне, да не говорим за пощаджии, млекари, кондуктори и полицаи. Навлязохме в друг квартал. Къщите ставаха все по-големи и по-големи. Анна запна с отворена уста. Тичаше напред и се връщаше като малко пале, което бяха освободили от каишката. Що се отнася до километража, навъртя сигурно три пъти колкото нас. Накрая объркано се спря. - Тук само царе и царици ли живеят? Това всичко дворци ли са? - попита. Анаглийската банка изобщо не й хареса, нито пък катедралата Св. Павел. Гълъбите бяха къде-къде по-красиви и интересни. Тя седне сред тях на паважа и им подаваше трохичките, които бяхме донесли. Стрелваше поглед наоколо и наблюдаваше минувачите и уличното движение. Понякога поклащаше неодобрително глава, но аз не знаех защо. Изглеждаше като някой, който разтръсква касичката си с надеждата, да върне обратно няколко монети през тесния процеп. Аз стоях наблизо и нищо не казвах. На това се бях научил междувременно. На въпроси като "Хей, какво има?" тя отговаряше най-много "Тихо. Мисля." И само, когато изобщо не можеше да подреди мислите си, започваше да задава въпроси. Имаше нужда от някой, който умееше да я слуша. Днес не питаше нищо и не казваше нищо, а това беше лош знак. Продължихме мълчаливо към Хайд Парк. И изведнъж видяхме поляните, горичките, реката. Природа. Сетих се, че Анна досега беше виждала само къщи, мръсни фабрики, комини и кранове. Никога не се бях замислял за всичко, което не познаваше. И сега изведнъж този огромен парк. Във всеки случай не бях подготвен за реакцията й. Тя отвори широко очи, огледа се и зарови лице в скута ми, вкопчи се с две ръце в панталона ми и започна жално да хлипа. Вдигнах я и тя ме обгърна с ръце и крачета. Сълзите й се стичаха по врата ми. Нищо не помагаше, дори прегръдките и успокоителните ми думи. След няколко минути се осмели да надникне иззад рамото ми и спря да плаче. - Искаш ли да си ходим, дребосъче? - попитах. Тя поклати глава. - Пусни ме да сляза. Помислих си, че ще хукне веднага. Познавах приключенския й дух и страстта към откритията. Но тя здраво се вкопчи в ръката ми и така изследвахме Хайд Парк заедно. Анна имаше своите страхове и опасения като всяко дете, но за разлика от много други, мислеше за тях и ги включваше в живота си. Кой ще прецени, колко голям е детският страх? Какво беше това днес? Тя само срамежлива ли беше, неспокойна или целият житейски страх се беше стоварил наведнъж в краката й? Хайд Парк по-страшен ли беше от десетоглаво чудовище? Само понякога пускаше ръката ми, за да вдигне камък, листо или клонка. Всеки път се оглеждаше, дали още съм там. Имаше нужда от закрила и сигурност. Усмихваше се, когато ме видеше. Когато бях на нейната възраст, родителите ми веднъж ме бяха завели на море. Водата, вълните и многото хора на онзи плаж ме бяха уплашили до смърт. Държах се здраво за ръката на баша ми, но изведнъж това изобщо не беше баща ми, а аз се бях вкопчил в някакъв непознат, без да го забележа. Светът се разпадна. Това беше краят. Виждах страховете й и тя беше сигурна, че я разбирам. Изведнъж чух, как пазачът силно викаше нещо. Тя беше коленичила пред една леха. Бях забравил да й кажа, че не е позволено да се стъпва по тревата. Анна не би склонила дори пред дявола, ако беше в правото си, да не говорим за някакъв пазач. Но още една катастрофа за тази сутрин щеше да ми дойде в повече. Затова се затичах към нея, вдигнах я и я изправих на крака. - Онзи идиот там - каза тя сърдито и посочи с пръст в посоката, от която беше дошъл пазачът, - онзи идиот казва, да се махна от тревата. - Да. Тук не бива да се стъпва. - Но това е най-хубавата поляна! - Погледни табелката. Там пише, че е забранено да се ходи по тревата. Тя се втренчи в табелката. По-късно следобеда седяхме на една пейка и хапвахме стафиди в шоколад. Тя промърмори: - Тъпи думи. - Кои думи? - Ами онези - "Стъпването по тревата - забранено". Винаги всичко е забранено. По най-хубавата трева не може да се ходи. В църквата не мога да танцувам, да вдигам шум, даже не мога да разкажа приказка на Мистър Бог. Всичко е забранено. Замислих се, каква ли църковна служба би се понравила на Анна. Може би с танци, песни и детска глъч и съм сигурен, че Мистър Бог би бил много благодарен. Тя още не си бе изляла мъката. Попита: - Знаеш ли, защо ревах тази сутрин? - Мисля, че се досещам. - Просто беше ужасно. Изведнъж започнах да се смалявам и ставах все по-малка и по-малка, толкова малка, че почти изчезнах съвсем. Гласът й звучеше тихичко, сякаш идваше от много далече, но изведнъж се засили. Тя засия. - Обаче още ме има, виждаш ли?! Хората нищо не виждат Най-голямото откритие на Анна през тази година бяха буквите. Тя разви невероятна заетост. Навсякъде в къщата бяха пръснати на купчинки нейните малки сини тефтерчета и откъснати страници. Всичко, което беше ново за нея, трябваше да бъде записано, но не от нея самата. Това още не умееше. Затова спираше съвършено чужди хора на улицата, подаваше им лист и молив и казваше: - Моля ви, ще ми запишете ли това? И с по-едри букви, ако може. Това "Запишете го, моля, но с по-едри букви" често предизвикваше объркване. Малкото момиченце с червените коси и изпитателния поглед дори плашеше повечето хора. Затова я отпращаха грубо "Изчезвай, малката" или "Стига си се пречкала". Но тя не даваше мира. Човек не можеше да се отърве толкова лесно от нея, когато ставаше дума за нови открития. Много вечери седях на стълбите пред нашата къща и наблюдавах, как заговаряше хората с широко ококорени очи и молещ глас. Една вечер всички я бяха отпратили. Изглеждаше тъжна. Беше време, да я прегърна и да я утеша. Станах и се доближих до нея. Тя посочи отчупен чарк от чугунената ограда и каза: - Някой трябва да напише нещо хубаво за това, но никой не го вижда. - Може би хората са прекалено заети - предположих. - Неее, не е вярно. Те просто не го виждат. И не разбират, какво искам. Това изречение чувах все по-често "Не разбират, не разбират." Виждах разочарованието й и знаех, макар и неясно, какво да направя. Или поне си мислех, че знам. Вдигнах я и казах: - Не се разочаровай, дребосъчке. - Не съм разочарована. Само тъжна. - Е, недей де. Аз ще го запиша за теб. С огромни букви. Тя се смъкна надолу, събра си бележките и наведе глава. Сълзите й потекоха. Какво можех да направя? Явно и аз не знаех. Мислите ми се завъртяха в кръг. Нищо не се сещах. Така стоях там и чаках. Тя беше толкова отчаяна, толкова далечна. Знаех, че искаше да се гушне в мен. Но защо не го правеше? Просто стоеше там и се бореше със себе си. Трамваите завиваха свистейки зад отсрещния ъгъл, хората мъкнеха пазарски чанти, пътуващите търговци предлагаха стоката си. А ние двамата стояхме там. Анна се вслушваше в себе си. Оглеждаше новите рисунки, които трептящата й малка душа бе сътворила. Накрая вдигна поглед. Очите й потърсиха моите. Аз се смразих и изпитах желание да набия някого. Познавах този поглед, макар че още никога не го бях виждал при нея. Тя не само беше тъжна, тя тъгуваше, а това беше нещо различно. През широко отворените й очи видях, колко самотна беше. В очите й имаше детска самота. - Не искам да записваш изобщо нищо! - опита се да се усмихне, но не й се получи. Сбръчка носле и каза: - Много добре знам, какво виждам. И какво ти виждаш. Но повечето хора не виждат абсолютно нищо, и... и... Сега се хвърли хлипайки в прегръдките ми. Така стоях в сумрака на една привечер в Лондонския Йист Енд и хвърлих поглед в детската й душа. Но зад разплаканите очи на това петгодишно малко момиченце имаше чиста самота. Бог беше създал човека по свое подобие, не по свой образ, не според собственото си телосложение, собствените си ръце, крака, носове, уши... а според Същността си. Не дяволът правеше човека самотен, самотата извираше от приликата му с Бога. Банално? Не, само така звучи. Хората не можеха да видят това, което Анна виждаше - красотата на чугунения чарк, цветовете, кристалните мотиви там, където беше отчупен. Те не виждаха нищо, освен ръждясало желязо - е и? Анна искаше, хората да можеха да участват в най-новите й открития в този приказен свят. За нея този чарк беше нещо вълнуващо. Мистър Бог разбира се знаеше всичко и Анна беше сигурна, че той се радваше на всичките тези дребни неща. А от това следваше, че Мистър Бог нямаше нищо против да се смали съвсем. Хората винаги мислеха, че Бог е огромен и безкраен. Но да мислиш така беше погрешно. Очевидно Мистър Бог можеше да бъде толкова голям или малък, колкото му харесваше. - Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае, как живеят калинките? Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Анна хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше. - Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход. - Не знаеш какво? - Не знаеш, че си мил и добър. Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореша така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже. - Добре, дребосъчке, я ми го обясни. Тя се ухили. - Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак. Почувствах се като двойкаджията на класа и само поптах: - Защо? - Да не мислисш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил и милосърден? - Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае? Един Господ знае, в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Анна. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече: - Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен. Що се отнася до Анна, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо! Днес не получих повече сведения от Анна, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея. "Мистър Бог е съвсем празен" Изчаках още няколко дена, но тъй като Анна не каза нищо, най-накрая попитах: - Дребосъчке, какво беше онова онзи ден? Мистър Бог е празен, просто празен като ваза без вода и без цветя ли? Тя моментално се обърна към мен. Имах усещането, че отдавна е очаквала този въпрос. - Помниш ли? Всичко беше червено през червеното стъкло и освен това си говорихме за цвета на цветята. Спомнях си добре. Бяхме светили с фенерче през червено стъкло и от другата страна беше излязла червена светлина. Защо светлината приемаше цвета на стъклото и оцветяваше всичко в червено? С помощта на призма бяхме видели целия цветови спектър, после бяхме събрали цветовете и това, което се получи, беше белият цвят, не-цветът или всички цветове, взети заедно. Бях обяснил на Анна, че жълтите цветя на масата отхвърляха цвета си и само затова можехме да видим, че са жълти. Беше информация, която тя попи. Виждах, как нещо се мъти. После поде: - Добре, сега аз нещо ще ти кажа, Фин. Ако онези цветя там отхвърлят жълтото, значи не го обичат, Запазват всички други цветове за себе си, само този единия не. Трябваше й един ден, за да ми обясни новата си философия. Всяко нещо, всяко живо същество получаваше етикет при създаването си и на него пишеше "добър" или "лош", например. Хората четяха тези етикети и се ориентираха по тях. Те разглеждаха нещата през цветни стъкла и всичко изглеждаше различно: тъмно, светло, червено, зелено, грозно или красиво. Само Мистър Бог не правеше така. На него не му трябваха никакви етикети. Цвете, което не приемаше жълтия цвят, ни изглеждаше жълто. Само че това не важеше за Мистър Бог. Защото той приемаше всичко и не отхвърляше нищо. И защото това беше така, не можехме да го видим. Всичко беше ясно. Но що се отнасяше до нас, то ние искахме да го видим и разберем и дори да му приличаме и затова трябваше да добавим, че Мистър Бог е съвсем празен. Не истински празен, разбира се, но празен, защото приемаше всичко и не връщаше нищо. Сложно, а? Можехме да се залъжем малко, ако го гледахме през цветно стъкло или четяхме етикетите "Бог е добър", "Бог е мъдър". Но така не научавахме нищо за истинската му същност. - И затова е съвсем истински Бог - продължи Анна. - Понякога възрастните дават на децата цветните си стъкълца и ги карат да гледат през тях. - Защо? - Защото тогава децата правят всичко така, както големите го искат. - Големите насилват малките? - Да. За да не станат различни от тях. - Искаш да кажеш, че възрастните казват "Ако не си изядеш зеленчуците, Господ ще ти се разсърди". - Точно така. При това на него му е все тая, дали обичам зеленчуци или не. Ако ме наказваше за това, щеше да бъде голям идиот. А той не е идиот. Повечето хора бяха доволни, ако знаеха по нещичко за собствения си малък свят, който обитаваха. Анна откриваше безброй светове. Гледаше през цветни стъкла, оглеждаше се в старомодните стъклени топки, с които бяха заобиколени лехите в градината. Наричаше ги "топки за вещици" Човек виждаше в тях себе си, градината и къщата, невероятно разтеглени в широчина. Към това се прибяваше ледено син или блестящ червен оттенък. "Розата е роза е роза" беше нещо съвсем различно от "червеното е червено е червено". Висша математика или сметанови бонбони Следващият пролем, който трябваше да бъде решен, пак беше свързан с думите. Главно се отнасяше до Мисис Съсъмс. Срещнахме Мисис Съсъмс на улицата. Всъщност тя се казваше леля Доли и беше отдалечена роднина, която имаше само една голяма страст в живота си и това бяха сметановите бонбони. Поглъщаше индустриални количества, понякога няколко наведнъж. Лицето й беше един вид непрекъснато изкривено, защото едната й буза винаги беше по-издута от другата. Единственото, което не можехме да понасяме у леля Доли, беше навика й, да ни целува. Не веднъж на ден, а повече пъти, колкото ни срещнеше. Да дъвчеш сметанови бонбони или да целуваш някого - добре, с това можеше да се свикне. Но двете неща едновременно бяха просто опасни. Лицевите й мускули бяха невероятно заякнали от постоянното дъвчене на бонбони. С четири или пет бонбона в двете бузи, тя все още говореше почти разбираемо. - Отвори си устата - казваше, смучейки и след това ни натъпкваше с лепкавото сладко. Изправяше Анна на една ръка разстояние пред себе си и отсичаше: - Боже, колко си порастнала! Аз едва отлепвах зъбите си и смутолевях: - Джа, мнуого. Анна успяваше да каже: - 'объл 'ен, 'еьо 'оли. Леля Доли грейваше, подаряваше ни още бонбони, лапваше два и продължаваше нататък. Анна и аз тъкмо играехма нова игра на улицата, когато се появи леля Доли. Подскачахме по най-лудешкия начин, така че понякога ни трябваха цели два часа, за да стигнем до другия край на улицата; при това тя бе не по-дълга от 200 метра. Бяхме се споразумели, че един командва, а другият изпълнява. Анна трябваше да назове нещо на улицата - къс хартия, изгоряла кибритена клечка и аз трябваше да скоча отгоре. След това командваше "локва" или "канавка" или каквото друго се сетеше и аз трябваше да се опитам да достигна "локва" или "канавка" с един единствен скок. Затова подскачах във всичко посоки - напред, встрани, назад. Когато Доли си тръгна, продължихме с играта си и ни трябваха 20 минути, за да изминем 20 метра. - Фин, сега ще играем другояче. Аз ще командвам и двамата ще изпълняваме. Така двамата подскачахме по нейните команди. Тя мърмореше "великанска крачка хоп, малка крачка хоп, великанска крачка хоп". След последната "великанска крачка хоп" се огледа за мен и попита: - Това великанска крачка ли беше? - Не много великанска. - Но за мен беше огромна. - Защото си малка още. - Леля Доли каза, че съм много голяма. - Тя иска да каже, че си голяма за възрастта си. Такова обяснение разбира се не беше достатъчно. Тя престана да подскача и се обърна към мен, с ръце, опрени на хълбоците. Виждах, как мисли. Накрая каза тържествено: - Това изобщо нищо не значи. - Напротив, - отвърнах аз - ако сравним с повечето момичета на пет години, ти си много висока. Това означава. - Хубаво. Но ако повечето момичета бяха вече на десет години, щях да съм малка, нали? - Вероятно. - Ако бях съвсем самичка на света, нямаше да съм изобщо малка или голяма. Кимнах. След това ме заля потоп. Опитах се да кажа още едно изречение, преди тя да ме засипе с нови въпроси: - Виж сега, не можеш да използваш думи като "по-голям" или "по-красив" или "по-малък" или "по-сладък", ако нямаш база за сравнение. Анна е "по-голяма" ОТ Боси, разбираш ли? - Тогава и ти не го можеш, - отвърна тя с дълбоко убеждение. - Какво не мога? - Не можеш да сравняваш, защото... - Анна вече изстрелваше триумфално следващия си залп - защото Мистър Бог ... искам да кажа, няма двама Мистър Богове и затова не можеш да сравняваш, дали е голям. - Хората не сравняват Мистър Бог със себе си. - Знам, - засмя се тя и се зарадва на опита ми да се защитя. - Тогава защо правиш от мухата слон? - Защото... защото хората сравняват себе си с Мистър Бог. - Това е съвсем същото. - Нееее! - Дребосъчке, струва ми се, че този път аз ще спечеля. Ако хората не сравняват Мистър Бог със себе си, значи не сравняват и себе си с Мистър Бог. А ти каза, че сравняват. Би трябвало да кежеш, че не го правят. Нали? Тя ме погледна мълчаливо и замислено. Срамувах се от лесната си победа. Сигурно беше разочарована. След толкова усилен мисловен труд принизявах целия й проблем до общ знаменател. Погалих я, но тя се отърси. - Фин, - каза тихо - колко е две сравнено с три? - Едно по-малко, - отвърнах доволно. - Хм. А колко е три сравнено с две? - Едно повече. - Виждаш ли, едно по-малко е същото като едно повече. - Колко глупаво, - извиках, смеейки се - едно по-малко не е същото като едно повече... ей, ти! Изведнъж тя изскочи като полудяла кокошка. Извиках след нея: - Не е същото! - Същото е! - изкрещя тя. Изчезна между будките и сергиите на зеленчуковия пазар. Аз хукнах след нея, но не можах да я настигна. Беше толкова подвижна и малка, че се промъкваше навсякъде там, където отдавна вече не можех да я последвам. Девет тайни езика Изключително рядко се случваше, Анна да си глътне езика. Но веднъж я видях наистина удивена: Една лъжица с млечна баница и ванилов сос увисна във въздуха. А това се случи така... Дебелата Ма Б притежаваше баничарница. Никой не знаеше истинското й име и всички я наричаха просто Ма Б. Тя беше чудо на природата - беше по-широка, отколкото висока. Може би толкова обичаше произведенията си, че всеки ден опитваше от тях. Способността й да води разговор, беше ограничена до минимум. Всъщност използваше само две изречения: "Какво да бъде, деца?" и "Какво ще кажете за това?" И двете служеха за изразяване на всевъзможни настроения, а разликите бяха предимно в интонацията, с която ги произнасяше. "Какво ще кажете за това?" можеше да означава удивление, възмущение, уплах или смесица от най-различни чувства, в зависимост от предмета на разговора. Когато Ма Б изплюваше своето "Какво да бъде?", ние казвахме "Две банички с кайма и една пица". Ако поръчката й харесаше, понякога добавяше, "Знаете ли, че синът на госпожа Еди-коя-си е постъпил еди-как-си?" Тук следваше прословутото "Какво ще кажете за това?" Може би синът на госпожа Еди-коя-си беше попаднал под трамвая? В този случай "Какво ще кажете за това?" носеше меланхолично-тъжна нотка. А пък дъщерята на госпожа Еди-коя-си беше избягала с наемателя. И "Какво ще кажете за това?" означаваше "Не ви ли казах, че точно така ще се случи?!" Дани твърдеше, че Ма Б е изяла толкова сладкиши през живота си, че гласните й струни са се разтеглили и затова може да произнася само тези две изречения. Между другото, тя продаваше всички видове банички, които човек можеше да си представи: банички с кайма, банички с маслен крем, със стафиди, с грах, с неопределен пълнеж, имаше и кнедли - с или без плодове. А повечето хора пазаруваха при нея, защото имаше изобилие от най-различни заливки: малинова, шоколадова, ванилов сос - при това безплатно. Освен това предлагаше кисели краставички, лукчета в оцет и маслини. Два до три пъти на час спокойствието на това райско кътче беше нарушавано. Именно тогава, когато Ма Б съглеждаше някоя малка ръчичка да се прокрадва към витрината. В същия момент Ма Б вдигаше 200-килограмовото си туловище от стола и замахваше с черпака по посока на крадливото хлапе. Но за съжаление не умееше да улучва. Ръчичката отдавна победоносно се беше оттеглила и черпакът се озоваваше в някоя тенджера със сос, която се беше изпречила на пътя. Клиентите се оказваха облети с дъжд от ванилов сироп. Или пък някоя нещастна торта ставаше на пихтия, когато Ма Б влизаше в действие. Запознатите с темперамента й, се държаха настрана или седяха на малките масички с табелки "резервирано". Дани, Анна и аз седяхме една вечер в райското кътче и нагъвахме баница с грах и пилешки дроб. Вече бяхме привършили и оставаше да се справим с млечната баница със захар и стафиди. На съседната маса седяха двама млади мъже, облечени във френски униформи. Единият каза на висок глас: Mon Dieu, le pudding, il est formidable!" Лъжицата на Анна увисна във въздуха. Устата й вече беше отворена в очакване на млечната баница, а сега направо зяпна от удивление. Ако досега в очите й имаше изражение на сладко предчувствие, то сега те се изпълниха с въпросителни. Дани каза, дъвчейки с пълни бузи: - Французи са. - Какво каза той? - попита Анна. - Каза, че този крем е отвратителен. - Дани шумно се изсмя. Анна не се засмя с него. Не й беше до смешки. Тя прилежно постави лъжицата си върху чинийката и ни погледна, сякаш се чувстваше лично засегната: - Но аз наистина не знам, за какво говорят. Моите собствени познания в областта на френския език се ограничаваха с това, че papillons са belle, vaches се хранят с трева, а pleur е нещо морко. Така че й обясних, че във Франция се говори френски, че хората там го могат още като деца, но затова пък не разбират английски, поне повечето от тях. Дани беше рядък екземпляр, който разбираше и двата езика. Помахах неопределено в източна посока, за да й покажа горе-долу, къде се намираше тази странна държава. Анна погълна тази информация по-бързо от млечната баница на Ма Б. - Мога ли да го попитам? - прошепна. - Какво да го питаш? - Дали може да ми запише това, което каза? - Разбира се. Въоръжена с хартия и молив, Анна тържествено се отправи към съседната маса, за да й запишат това за сметановия крем. "С по-едри букви, моля." Един от тях разбираше малко английски, така че не се наложи да се намеся. Когато се върна след половин час, вече докарваше доста сносно au revoir. Възбудата от тази среща се задържа ден-два. А фактът, че във Франция има повече хора, които говорят френски, отколкото англоговорящи в Англия, беше малък шок за нея. Няколко дена по-късно я взех с мен в библиотеката и й показах книги на различни езици. Но по това време тя вече беше решила проблема за себе си. Обясни ми го така: - Е, това е ясно. Котките говорят на котешки език, кучетата на кучешки, дърветата на дървен, а франзуците на французки. Започнах да схващам мисълта й. Нали тя самата вече знаеше няколко езика. С Тик-ток от нашата улица си говореше на езика на знаците, защото той се беше родил глухоням. Бях й показал една страница с Брайловата азбука. Рдиоточката ми й беше помогнала да разгадае тайните на Морзовия код. А реакцията й при срещата с френския език означаваше по-скоро "Охо, още един ли имало?" Един нов въпрос се блъскаше в главата й: как да си направя таен език, само за мен? Тя веднага се захвана с решаването му. Една вечер гордо ми представи резултатите. Домъкна стара кутия от обувки, натъпкана до горе с листчета и бележници. На първия лист вляво беше написала отгоре надолу числата в тяхната последователност, а от дясната страна съответстващите букви. Беше открила, че можеше да се каже както "5 ябълки", така и "пет ябълки" и въпреки това нищо не се променяше. Това беше удивително и много важно. Щом всички числа можеха да се изпишат с букви, значи и всички букви можеха да се изпишат с числа. Значи най-лесно беше да се даде на всяка буква номер и тайният език беше готов. Мистър Бог се пишеше по следния начин: 13.9.18.19.28.17.2.15.4. Ако превърнехме това думи, Мистър Бог се казваше един милиард, триста деветдесет и един, осемстотини деветнайсет и двадесет и осем милиона, стоседемдесет и две хиляди стопетдесет и четири. Впечатляващо и много тайно, нали? Можехме да го съкратим на Мистър Б. и да махнем "Мистър" и тогава оставаше само ДВЕ. Мистър ДВЕ, това също ставаше, звучеше още по-тайно. И все пак, май беше доста сложно и неразбираемо. Какви други възможности имахме? В буквара пишеше "Я като ябълка" - "К като кукла" - "М като маса". Логичният извод беше, че вместо ябълка можеше да се каже просто я, а вместо я - ябълка. А цялата дума ябълка звучеше така: " Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 0.9 Mb. Сподели с приятели:
|