Мистър бог, това е анна господ говори английски
Изтегляне 0.9 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Сенките
- Албърт Айнщайн е сгрешил
- Как изглежда Мистър Бог
- За смъртта
- Дарбата на Анна
- Нощни птици
- Макове
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 На пръв поглед елементарно, би казал човек. Но какво означаваха квадратите? Анна ме гледаше с очакване. Но аз не схващах, какво искаше и се чудех. - Чакай, ще ти покажа. Виж, Фин - тя започна да се върти превъзбудено. Коленичихме на паважа. Бързащите към къщи работници ни заобикаляха и се усмихваха. - Виждаш ли, ако събереш напряко числата в квадратите, значи две плюс десет плюс осемнайсет е същото като от другата страна. Как се нарича това? По диагонал? Значи две плюс десет плюс осемнайсет е същото като четири плюс десет плюс шестнайсет. Или там долу 24 + 32 + 40 е същото като 26 + 32 + 38. И можеш да си направиш толкова квадрати, колкото искаш. Винаги излиза същото. Видях как внимателно бе проверила, дали експериментът й е безгрешен. Всеки диагонал беше огледален образ на другия. Вечерта си измислихме още такива игри. Колкото по-сложни ставаха, толкова по-щастлива беше Анна. Можеше да се разчита на добрия стар Мистър Бог. Резултатите му бяха безпогрешни, освен, когато ние случайно бяхме объркали сметките. И когато човек се замислеше за задачите, в които разни идиоти си пълнеха ваните и искаха да знаят от другите, колко време трае това, ставаше ясно, че това безспорно е дяволска работа. Анна категорично отказваше да реши дори една единствена от тези задачи. Просто не можеше да бъде убедена в смисъла им. Опитах се да й обясня, че за други хора това беше по-лесно и по този начин се научаваха да смятат по-бързо. Нищо не помогна. Числата сами казваха, какво може да се прави с тях и какво не. Можеше ли да се подходи сериозно, когато там пишеше: "Двама мъже изкопават за два часа дупка" - единственият логичен въпрос беше, за какво им е тази дупка? Но не, трябваше да си представим, че идват още петима и изкопават абсолютно същата дупка още веднъж. Въпрос: За колко време? А не: За какво са им две дупки? - Онзи идиот в банята! Фин, нали не искаш да ми кажеш, че знаеш защо един възрастен човек пуска водата да тече от крана, без да запуши ваната? Поне това не се споменаваше в задачата. А Мис Хейнс садеше цветята си в редички, за да може да ги брои после. Какви глупости! Сенките Дългите зимни вечери скъсявахме с машинката, която прожектираше върху стената приказки за Анна. Освен това имахме цял набор забавни картинки, които никак не бяха забавни и още такива с "възпитателна стойност", които не притежаваха подобна стойност. Освен, ако човек не се интересуваше от броя на прозорците в Кристалния дворец или не искаше непременно да установи, от колко каменни блока е изградена Хеопсовата пирамида. Тогава все още не знаех, че прожекторът беше далеч по-забавен и дори възпитателен, когато не прожектираше никакви картинки. Много интересно беше, например, да поставиш ръката си в светлинния сноп и да наблюдаваш сянката й върху екрана, който всъщност не беше екран, а опънат чаршаф. Беше дотолкова възпитателно, доколкото ни доведе до няколко извънредно оригинални идеи. - Ще включил ли днес машината? - замоли Анна. - А какво искаш да гледаш? - попитах я в отговор. - Нищо. Просто да е включена. Бях загрижен, защото тя просто седеше и дълго време гледаше втренчено осветения чаршаф. Трябваше ли да прекъсна необикновения й транс или просто да изчакам, какво шеще да се развие? Цяла една седмица тя наблюдава тази скучна, осветена програма и аз ставах все по-нетърпелив. Накрая продума: - Фин, я сложи тази кибритена кутия в светлината. На платното се появи сянката на ръката ми, която държеше кибритената кутия. След дълго и внимателно наблюдение Анна изкомандва: - А сега книгата. Разгледа сенките на една дузина различни предмети и упорито мълчеше. Днес не беше ден за обяснения. Предпазливо я запитах: - Хей, дребосъчке, какво мъдриш? Тя обърна лице към мен, но очите й бяха много далечни. - Това е необикновено, - промърмори. - наистина необикновено. Вгледах се в нея и се притесних. Нещо не беше наред. Изведнъж мислите й се върнаха и тя започна да се кикоти. Обхвана ме онова тягостно чувство, което ни обхваща, когато установим, четейки криминален роман, че някой е откъснал последната страница. По време на петия или шестия сеанс, Анна помоли за лист хартия, който трябваше да забода с карфици върху чаршафа. Днес поиска да види сянката на каната за мляко. После ме помоли да я очертая с молив върху листа. В едната ръка каната, в другата - молива - стоях там и не можех да помръдна. Разстоянието бе прекалено голямо. Бях на около половин метър от платното. Но Анна не се отказа. При нея никой не се отказваше. Сухо подметна: - Защо не поставиш нещо под каната? Домъкнахме масичка и купчина книги, върху които сложих каната и след това очертах сянката й върху листа, както ми бе заръчано. - А сега я изрежи - гласеше следващата команда. Имах усещането, че значимите ми дарби страдаха от изпълнението на подобна слугинска работа. - Сама го направи - отвърнах. - Моля те, направи го ти. Моля те, Фин. Недоволствайки демонстративно, изрязох каната по очертанията и й я подадох. Тя кимна и мълчаливо се втренчи в нея. После сложи хартиената кана между страниците на дебелата енциклопедия. На следващата вечер поиска още три сенки, но като че ли нямаше намерение да ме въведе в мислите си. По това време не подозирах, че Анна вече бе решила проблема си. За това нямаше и намек. Тя подреждаше идеите и хрумванията си в пълна тишина. Изминаха още три дена, докато поиска отново да види чудната машина. Три дена, през които можех да наблюдавам само загадъчната й усмивка. Усмихваше се като Мона Лиза в умален размер. Сетне проговори: - Сега. Нека бъде сега. Измъкна четирете изрязани сенки от енциклопедията и ги нареди на масата. - Фин, я подръж това, моля. Задържах хартиената кана за мляко в светлинния сноп. Появи се отново сянка на кана за мляко. За какво й беше сянката на сянката? - Не, не така, Фин, светлината не трябва да пада върху каната, а върху ръба й, тънкия ръб. Обърнах листа на 90°. - Какво виждаш, Фин? Погледнах към Анна. Тя държеше очите си здраво затворени и не гледаше. - Виждам черта върху платното. - Сега следващата. Какво виждаш? - Отново черта. Останалите две сенки също образуваха само тънки черти. Какво хрумване! Анна бе открила, че всички неща притежават сенки - било то планините, мишките, цветята или самият крал. Когато обаче сенките попаднеха в сноп светлина, резултатът беше неизменно черта върху стената. Но това все още не беше всичко. Тя отвори очи и строго ме погледна. - Фин, можеш ли да си представиш какво ще се получи, ако светлинният сноп уцели чертата по цялата й дължина? Какво ще видим тогава на екрана? - Точка - отговорих. - Да - усмивката й бе по-ярка от светлината на вълшебната лампа. - Но аз все още не разбирам какво означава всичко това. Най-прекрасният комплимент, който Анна някога ми направи, бе мълчанието й в този момент. То означаваше - ти си интелигентен човек, сам ще се сетиш. И аз се сетих. Обикновено обличах резултата от размислите си във въпроса "Искаш да кажеш, че...?" Това, което искаше да каже този път, беше горе-долу следното: Щом човек можеше да използва едно число, да кажем седем, за да преброи толкова различни неща като монети, бебета или книги, то тези неща трябваше да имат нещо общо помежду си. Нещо, което обикновено ни се изплъзваше. Какво би могло да бъде то? Нещата притежаваха сенки и сенките бяха неоспоримото доказателство за съществуването на нещата. Сянката ни спестяваше много от това, което не можеше да бъде преброено - например това, дали дадено нещо беше червено на цвят или сладко на вкус. Сянката имаше само форма. И дори това бе прекалено много. Сянката спестяваше излишната информация и затова сянката на самата сянка би трябвало да опрости нещата още повече. Сенките на сенките бяха черти, но чертите все още бяха с различна дължина, значи ни трябваше сянката на сянката на сянката, а това бе точка. Точката, до която всичко можеше да бъде смалено. Точката, която единствено имаше значение. Анна посочи една черна точка върху лист хартия. - Не е ли великолепно, Фин? Това може да бъде сянката на сянката на моята сянка или на сянката на автобуса или на нещо съвсем различно... или може би това си ти, Фин? Огледах себе си, погледнах точката и не можах да се разпозная. И все пак знаех, какво искаше да каже. Точката беше най-малкото нещо, което не можеше да бъде опростено. А как беше обратният път? Точката можеше да бъде уголемена, да стане черта или форма. Тя се разрастваше до размерите на Вселената, дотам, където нямаше как да порастне повече. Там беше абсолютът и той се наричаше Мистър Бог. Между него и точката се движеше всичко останало. Албърт Айнщайн е сгрешил Последното си откритие за сенките Анна ми сподели през една мокра и ветровита зимна вечер. Вечер, с която дори днес, след тридесет години, не съм съвсем наясно. Бях се настанил удобно пред камината и четях. Анна си играеше наоколо и размахваше лист и молив. - Какво четеш, Фин? - Разни неща за времето и пространството, не е за теб. - За какво става дума? - За времето и пространството и... - тук направих фаталната грешка - ... и светлината. Тя престана да рисува. - О!Какво пише там за светлината? Засърбя ме. Сенките и светлината бяха в момента сред най-любимите й теми. Не трябваше нищо да казвам... но вече го бях сторил. - Е, добре. Един човек, който се нарича Албърт Айнщайн, е изчислил, че няма нищо по-бързо от светлината. - О! - каза тя още веднъж и продължи да рисува. Внезапно се обърна към мен: - Това не е вярно. - Така ли? Не е вярно? Тогава защо ми позволи да чета книгата? - шегата не улучи целта си. - Аз изобщо не знаех, какво четеш - каза тя. - Е, добре. И кое според теб е по-бързо от светлината? - Сянката! - Това не е възможно. Светлината и сянката са еднакво бързи. - Защо? - Защото светлината прави сянката - вече започнах леко да се обърквам - Виж сега, сянката е там, където няма светлина. И затова не може да стигне някъде по-бързо от самата светлина. Анна млъкна за пет минути, докато осмисли това твърдение. Аз продължих да чета. - Сенките са по-бързи. Мога да ти го докажа. - Дребосъчке, това трябва да го видя. Давай! Тя скочи от стола, облече палтото си и се пресегна към фенера. - Накъде? - Надолу към гробището. - Вали като из ведро и е непрогледен мрак. Тя размаха фенера пред носа ми. - Не мога да ти покажа сенки по светло... нали? Навън бе тъмно като в миша дупка. Дъждът поройно се лееше от небесата. - Защо на гробището? - Заради дългия зид. Пътят към гробището беше нещо като задънена улица. От едната страна я ограждаше перонът на гарата, от другата - зидът. Беше слабо осветена и аз се надявах, че малко хора се разхождаха навън по това време. Спряхме се по средата на улицата. - Сега какво? - Аз ще се отида малко по-нагоре - каза Анна - и ще те осветя с фенера. Ти трябва да следиш сянката си върху зида. С тези думи изчезна в тъмнината. Изведнъж фенерът светна, лъчът му се огледа слепешком в тъмнината, докато ме откри. - Готов ли си? - провикна се Анна. - Да - провикнах се в отговор. - Виждаш ли сянката си? - Не. - Тогава сега ще се приближа. Дай знак, когато я видиш - лъчът грейна по-ярко. - Стоп! Сега! - извиках, когато открих тъничката си сянка в другия край на стената. - Сега я следи внимателно - даде указанията си Анна. Бавно започна да се приближава. Движеше се на около половин метър зад мен покрай зида. Аз се взирах в тъмното и следях сянката си. Тя се приближаваше, придобиваше очертания, ставаше все по-бърза и по-бърза. Във всеки случай значително по-бърза от Анна, която също се приближаваше. Изведнъж се забави, задмина ме по стената и се отдалечи в другата посока. В този момент Анна застана до мен. - Видя ли? - извика тя. - Хм. Да, видях. - Бързо, а? - Много бързо? Как го откри? - Колите. Фаровете им така го правят. - Дребосъче, слушай. Направила си страхотно откритие. Сянката ми тича много по-бързо от теб и твоята сянка тича по-бързо от мен, но и двете не са по-бързи от светлината, разбираш ли? Никакъв отговор. Погледнах я. Анна беше далече, много далече. Не ме беше чула. Обмисляше, как това щеше да продължи. Хванах я за ръката: - Ела, дребосъчке, ще пием чаша горещ чай при Ма Б и ще си поръчаме нещо вкусно за ядене. Времето е отвратително. По пътя срещнахме Сали. - Луд ли си? Какво правиш навън с малката при този дъжд? - Питай я, какво тя прави с мен. Ела с нас при Ма Б, искаме да пием чай. - Ще дойда, ако ме поканиш. Аз съм фалирала. Бях изял цяла баничка с кайма, когато Анна приключи с размислите си. - Слънцето е точно като автомобилен фар! - след още няколко минути насочи неизползваната си вилица към мен: - А ти, ти си Земята. Например, искам да кажа. А стената е на сквилиони и сквилиони километри разстояние. Разбира се не истинска стена - тя погледна встрани и чак сега забеляза, че Сали седеше на масата ни. - Здрасти, Сали - Анна се усмихна. - Здравей, Анна - каза Сали - Какво ново? Анна задържа погледа си върху мен. - Слънцето огрява Земята и Земята хвърля сянката си на стената. Искам да кажа онази стена, която я няма наистина, но ти трябва да си я представиш. Аз се усъмних: - Не съм много сигурен, дребосъчке. Тя се усмихна. - Но нали в мислите си можеш да си представиш, че би могло да е така. И когато Земята обикаля слънцето и сянката й я следва по стената... - ... която е на сквилиони километри разстояние? - Толкова колко е бърза сянката по стената? Аз набучих парче пица на вилицата си и я размахах над главата й, за демонстрация. Земята беше пицата, главата й - слънцето. Тя наклони глава и ме загледа в очакване. Не отговорих. Не казах, че на светлината й трябват еди-колко-си секунди за един милион километра. Знаех, че няма по-голяма скорост от скоростта на светлината. И сенките не бяха по-бързи. Господин Айнщайн бе напълно прав. Замислих се за нещо съвсем различно. Може би не бях показал на Анна правилния начин да събира информация. Със сигурност я бях научил на много неща - смешни, интересни, прекрасни неща. Но къде бях сбъркал? Аз самият не бях сигурен, кой път е правилният. И така Анна бе решила да сглоби всичките си прозрения сама и вече не можеше да бъде разубедена. Колкото и невероятни да бяха. За мен това беше сложен проблем. Дали не бях сбъркал изцяло с Анна? Как изглежда Мистър Бог Най-често употребяваната дума в разговорите ми с Анна безспорно беше Мистър Бог. И сигурно щеше да се изтърка, ако Анна нямаше непрекъснато нови прозрения. За нея Мистър Бог всеки ден разкриваше по нещо ново от себе си. Вторите по важност думи бяха въпросителните. Кое, как, колко и преди всичко защо. Вяка от тях си имаше двойник - дума за отговор. Това, така, толкова и... защото. Изобщо Анна реши да раздели словото на въпросителна и отговаряща половина. Въпросителната беше по-важна. Защото без нея другата половина отпадаше така или иначе. Въпросите бяха вълнуващи и понякога опасни. И човек никога не знаеше, докъде ще го отведат. Tова се оказваше проблем, когато ставаше дума за църквата или училището. Подобни институции явно смятаха, че отговарящата половина е по-значима. Беше във висока степен възмутително какви готови и безропотно възприети възгледи се сервираха на хората там, дори ако и отдавна да се бяха оказали напълно погрешни. Важното бе, какво целеше въпросът и какво трябваше да се постигне с него. Имаше толкова безсмислени въпроси, чиито отговори не те отвеждаxa никъде. В училище можеше да се запълни с тях материалът за няколко години. Анна бе сигурна, че съществува рай с ангели и всичко останало. И знаеше горе-долу как изглежда там или по-скоро знаеше, как не изглежда. Преди всичко ангелите не изглеждаха като на шарените картинки, които рисуваха хората. Това, което най-много я дразнеше, не бяха смешните крилца, с които ги изтипосваха, а фактът, че приличаха на хора. Предположението, че прекарваxa ангелския си живот, пеейки химни и духайки в тромпет, я изпълваше с дълбоко съмнение и отчаяние. В деня на възкресението пак ли щяхме да имаме същите два крака, две уши, очи, ръце? И това й се струваше измислица на болен мозък. Защо хората си губеха времето в размисли за рая и догадки за това, къде се намира. Всички тези въпроси бяха част от онези безсмислици, които никъде не ни отвеждаха и затова не трябваше да бъдат задавани. Дори само начинът, по който Мис Хейнс и свещеник Касъл използваха думите "виждане" и "знание", беше объркващ. Касъл непрекъснато повтаряше, как виждаме Господ Бог очи в очи. По време на неделната си пpоповед, отново бе напълно обсебен от любимата си тема и не подозираше, че едва се изплъзна от средноголяма катастрофа. Анна се вкопчи в ръката ми, клатейки енергично глава и опитвайки се, да преглътне гнева си. Прошепна ми с глас, който многократно отекна в черковното пространство: - И какво ще направи, ако се окаже, че Мистър Бог изобщо няма лице? Даже очи? Значи изобщо не го вижда "очи в очи"! - тя имитираше нещастния проповедник и всички в църквата го чуха. Касъл млъкна за момент, после продлъжи. - Фин, какво ще направи той тогава? - Приближи се, - прошепнах - говори по-тихо. Устните й се доближиха до ухото ми и тя изсъска: - Мистър Бог няма лице. Аз вдигнах вежди, а това означаваше: "Обясни ми!" - Той вижда всички хора по света, всеки един и не му е небоходимо да се обръща или да мести поглед. Анна кръстоса ръце пред гърдите си, кимна удовлетворено и предизвикателнo се втренчи в проповедника. По пътя към вкъщи започна да обяснява: - Виж сега, Фин, толкова е просто. Аз си имам "отпред" и "отзад". И когато искам да видя нещо отзад, трябва да се обърна, защото нямам очи на тила. Обаче Мистър Бог има само "отпред". Той гледа навсякъде, едновременно. - О, - казах аз - напълно ясно. Идеята, че Мистър Бог няма "отзад" ме забавляваше. Опитах се да сподавя смеха си, но не успях. Избухнах. Анна ме погледна учудено: - Но защо се смееш? - Ами просто идеята, че Мистър Бог няма "отзад"... може би тогава няма и задник? За секунда очите й се присвиха, после усмивка огря лицето й: - Точно така, няма! Мистър Бог няма дупе - запя тя на висок глас, докато подскачаше по улицата. Неодобрението на минувачите се превърна в ужасени погледи. - Отвратително, това дете - процеди през зъби един неделен костюм. - Колко невъзпитано! - изскърцаха два лъснати ботуша. А джобният часовник на един дебел мъж изръмжа: - Дяволско изчадие. Анна продължи на подскоци и се смееше заедно с Мистър Бог, който й бе приятел. Тя не беше лоша и не беше глупава, просто бе сигурна, че приятелите й я разбират. За смъртта Анна и майка ми бяха неразделни. Те водеха сериозни разговори, защото и майка ми имаше дарбата да задава въпроси, които те отвеждат напред. През една неделна утрин тя попита: - Кое ли е най-голямото, което Бог някога е сътворил? Аз помислих и отвърнах: - Най-голямото е сътворението на човека. Тя поклати глава и никак не беше съгласна. Започнах да гадая - може би животните или цветята? Изброих целия инвентар на сътворението, но пожънах само отрицателно поклащане на главата. Друго не ми хрумна. Но видях погледите, които си разменяха Анна и майка ми. Майка ми бе сложила коледната си усмивка и радостно намигаше на Анна. Анна я погледна, подпря брадичка на юмруците си и между тях настъпи абсолютно разбирателство. Изведнъж Анна се изправи. На лицето й бяха изписани въодушевление и учудване. Пое дълбоко въздух и избълбука: - Най-великото е "седмият ден". Аз гледах ту в едната, ту в другата, прокашлях се и исках да привлека вниманието им върху себе си. - Това не го разбирам - смутолевих. - Значи е направил всичките си чудеса за шест дена. И на седмия си почива. Какво особено има тук? Анна скочи от стола и се настани в скута ми. Това беше нейната тактика, когато трябваше да обясни нещо на горкото, непросветено момче. - А защо си е почивал на седмия ден? - запита. - Ами защото е свършил доста работа. - Обаче не си е почивал, защото е бил уморен. - Така ли? Аз се уморявам само като си помисля, колко е работил. - Той не. Той не е бил уморен. - Сигурна ли си? - На седмия ден е направил спокойствието, сътворил, искам да кажа. - Наистина ли? - Да. И това е същинското чудо. Измислил е спокойствието и после го е сътворил. Как, мислиш, е изглеждало всичко, преди да започне работата си през първия ден? - Сигурно е било страшна бъркотия. - А можел ли е да си почине, ако навсякъде е било такава бъркотия? - Сигурно не. И после? - После е започнал да прави всичките тези неща и бъркотията малко се е подредила. - Звучи логично - кимнах в съгласие. - И когато е свършил, всичко е било сложено в ред. Сега е можел да си измисли спокойствието. И затова спокойствието е най-голямото чудо. Можеш ли да го разбереш? Ако разглеждах нещата от този ъгъл, много ми харесваха. Въпреки това отново се чувствах като глупака в отделението и исках да блесна. - Обаче знам, какво е направил с бъркотията - казах. - Какво? - Натъпкал я е в главите на хората. Това беше планирана провокация, но никой не ми се скара. Вместо това двете се зарадваха, че толкова бързо бях с хванал. Затова и аз доброволно приех одобрението им. Но как можех сега да задам вероятно глупавия въпрос, защо Мистър Бог бе постъпил така? Все пак не исках да се излагам. - Странно, всичките тези боклуци в главата... - опипах предпазливо почвата. - Изобщо не е странно. Даже е задължително да имаш толкова боклуци в главата си, преди да разбереш, какво значи наистина спокойствието. - О, да. Разбира се. Това трябва да е причината. - Да си мъртъв е почивка. Можеш да погледнеш назад и да подредиш всичко, преди да продължиш. Да бъдеш мъртъв беше нещо, за което не ce притеснявахме. Умирането можеше да бъде проблем, но само, ако човек не бе живял истински. Умирането изискваше подготовка и единствената подготовка беше, да живееш истински. Така, както се бе подготвяла баба Хардинг - цял живот. Анна и аз седяхме до нея и държахме ръката й, когато почина. Тя се радваше на смъртта, не защото животът се бе отнесъл зле с нея или защото бе работила прекалено много, просто искаше да подреди живота си и да прегледа отново всичките дълги години. - Вътрешното се обръща навън - каза тя. И докато ни разказваше за прекрасна екскурзия в лятна утрин, умря. Щастлива, защото бе живяла щастливо. По този повод баба Хардинг влезе в църква за втори път през 93-годишния си живот. Това се случи три седмици, преди да отидем на друго погребение. Две дузини или повече от нас дойдоха на погребението на Скипър, шестима от големите и около 20 деца на различна възраст. Хората казваха за нея, че няма да остарее и бяха прави. Главата й беше пълна с бръмбари и винаги настроенa за смешки. Щеше да се смее още много, много повече, ако не беше кашлицата й. Кашляше прекалено много в последно време. Не беше навършила 15, когато умря. Беше руса и синеока, с кожа като прозрачна копринена хартия. Неотдавна всички заедно бяхме говорили за смъртта. Бънти беше започнал: - Как се умира? Някой друг каза: - Лесно е. Просто преставаш. А Скипър се провикна: - Раъзбира се, че е лесно, лесно до смърт. И всички бяха изръмжали нещо неразбираемо. Погребението бе тържествена церемония. Прекалено тържествена за човек като Скипър. Свещеник Касъл тръбеше из църквата за невиността на младите и някой подтисна напушилия го смях. Касъл вдигна очи към купола и провъзгласи, че Скипър се намира на небето. Амин. Всички зяпнаха с отворени усти и видим интерес нагоре. Само Дора се беше втренчила в пода, докато някой не я ощипа и не й прошепна: - Гледай нагоре, глупачке, нагоре! Дора уплашени вдигна глава, спъна се и се сгромоляса на каменните стълби. - Загубих си дъвката - проплака. Но това не възмути свещеник Kасъл. Той продължи да описва Скипър с най-прекрасни слова, но никой от нас не можеше да я разпознае. Това не беше нашата Скипър, за която говореше. И добре, че мъртвите не възразяват. Можех живо да си представя, как Скипър би изръмжала "По дяволите, какви идиотизми говори тоя!" Нещо в този тон. За щастие Касъл нищо не забеляза и кротко завърши дивотиите си. Всички отидохме на гробището и хвърлихме пръст върху ковчега й. После се заблъскахме към и3xода покрай голям мраморен ангел, който се опитваше да сложи мраморният си букет върху мраморния гроб. На и3xода изчакахме Бъз, който изостана малко. Някой каза: - Можете ли да си представите, че Скипър има криле? - Естествено, много е гот да прехвърчаш така. - На мен не ми трябват криле. - защо не? - Как ще си събличам ризата с тези неща на гърба си? - Не бъди глупав. Ангелите не носят ризи. - А какво носят? - Май-много нощници. - Божееее, кой носи нощници? Женска му работа! Животът продължаваше. Скоро бяхме забравили свещеник Касъл и нелепата му проповед. - Меги! - провикна се някой, - Мееееги, знаеш ли случайно къде е раят? - Какво значение има? Все някъде трябва да бъде - отвърна Меги, докато си бъркаше съсредоточено в носа. - Ей там горе е, гъска такава! - Не би било никак добре да си прав. - Защо не? - Ако Скипър е наистина там горе, отдавна щеше да ти се е изпикала на главата. - Ти си гадна. - Бъз, за кого ще се ожениш, щом Скипър е мъртва? - Крава - каза Бъз. - Тя щеше да си изкашля дробовете. По-добре, че е мъртва - изломоти друг. - Меги, има ли различни видове рай? Искам да кажа за курви, за евреи или негри или хора като Касъл? - Не, сигурно има само един. - А защо тогава има толкова видове църкви и синагоги и разни такива? - Нямам представа. - Сигурно ги е измислил дяволът. Това е типично за него. - Може би Скипър изобщо не е на небето? - Може би се пържи в ада? - Дяволът няма да издържи. След два дена ще я и3xвърли оттам. - Горкият дявол. Колко смешно! - Кое е толкова смешно? - Смях. Той се изправя на нокти само като чуе някой да се захили, а Скипър избухва в смях с повод и без повод. - Какво мислиш, че прави Скипър сега? - Сигурно пее химни. - Това е много тъпо, да пееш през цялото време химни - каза Мати. Погледна нагоре и запя неприлична песничка. Всички въодушевено се включиха. - Басирам се, че Скипър ще научи ангелите на това. - О, да! И на другата... онази за Артър. - Недей, престани, тази е прекалено глупава. - Въобще не е глупава. Ако Скипър я изпее на дядо Господ, той ще се пръсне от смях, обзалагам се. - Не ти вярвам. Мръсна е. - Е, за какво ни е дал задници, ако не можем да говорим за тях? - Мръсна е, казах. - Това са глупости. Ако бях Господ, щеше да ми е смешно. - На теб да. Ами Исус? - Какво Исус? - Ми погледни рисунките. Прилича на педераст. - Сигурно изобщо не е изглеждал така. - Баща му е бил дърводелец. - И той самият също. - Е, представи си, ако режеш по цял ден дърва, това прави мускули. Исус сигурно е имал мускули. Старецът не би му позволил да хойка, трябвало е да работи. - Сигурно е бил страшен пич. - Разбира се. И много е носил на пиене. - Откъде знаеш? - Пише го в Библията. Превъръщал е водата във вино. - Страхотно! Баща ми не може такива неща. - Баща ти нищо не може. - Защо не бива да казвам "задник"? - Така не се прави. - И Исус е имал задник. - Ама не е казвал "задник". - Откъде знаеш? - Казвал е "дупе", обзалагам се. - Не е. Говорил е иврит. - Глупости. - Помниш ли миналата неделя, Касъл наистина каза, че дъждът са сълзите на ангелите. Тия пък за какво толкова циврят? - Заради тъпите ти въпроси. - Направо жал ми става за дядо Господ. - Защо? - Ами заради молитвите и песнопенията, не му ли омръзват? - Ако бях Господ, щях да разсмивам всички хора. - Няма нужда. Ако беше Господ, и без това всички щяха да ти се присмиват. - Ако бях Господ, щях непрекъснато да те удрям по главата с гръмотевицата си. - Имам страхотна идея! - О, чудо! - Не, сериозно. Ще основем нова църква. - Ти си просиш боя. Имаме си достатъчно църкви. - Ама не такава с молитви и песнопения. Искам да кажа, ще разказваме смешки за дявола и за всичко. Би било екстра. - Ще си направим църква за смях. - Страхотно, такава църква... И така продължаваше. Час след час, ден след ден, година след година. Говорехме и се смеехме и нищо не премълчавахме. И това беше, за което копнееше Анна. Дарбата на Анна В нощта след погребението на Скипър, се събудих от отчаяно хлипане отвъд завесата. Отидох при Анна и я прегърнах, за да я успокоя. Може би бе сънувала кошмар или тъгуваше за Скипър. Гушнах я, но те ме отблъсна и отнесено застана до леглото си. Бях озадачен и не знаех какво да направя. Светнах лампата, но това, което видях, ме уплаши. Анна стоеше изправена, със странен блясък в широко отворените си очи. Беше притиснала длан до устата си, за да не хлипа. Сълзите й се стичаха надолу по лицето. Не ме виждаше и не виждаше нищо друго. Внезапно чух гласа й: - Мистър Бог, моля те не позволявай да остана толкова глупава, колкото всички останали и колкото съм глупава сега. Искам всичко да науча! Моля те, кажи ми как да задавам правилните въпроси. За един безкраен миг видях Анна като чист пламък и потреперих. Не знам, как преодолях този момент. По един невероятен, мистериозен начин за пръв път "видях". След това усетих малката й ръчичка в лицето си. - Фин, Фин - каза тя и стаята отново беше стая - Фин, какво ти става? Не знам, може би от страх започнах безобразно да псувам. Всеки мускул ме болеше и зъзнех от студ. Анна обви ръце около врата ми. - Недей да псуваш, Фин, защо си толкова сърдит? Сега всичко е наред. Аз се опитах още ведънж да си спомня този страховит и едновременно прекрасен момент. Опитах се да се върна в настоящето. Беше, сякаш трябваше да сляза по безкрайно дълга стълба. Анна прошепна: - Колко се радвам, че дойде, Фин. Обичам те. Исках да й кажа, че също я обичам, но не можех да издам звук. В главата ми беше мъгливо. Забелязах, как Анна ме води към леглото. Легнах си и се почувствах нещастен и изтощен. Мислите ми се оплитаха. Една чаша чай, която изведнъж сe озова в ръката ми, ме върна в съзнание. - Изпий това, Фин, изпий го до дъно - каза Анна. Чух, как ми запали цигара. След това се надигнах и се подпрях на лакти. - Какво се случи, Фин? - Един Господ знае, какво се случи, дребосъчке. Ти спеше ли? - Неее, будна бях от доста време. - Помислих си, че си сънувала нещо страшно. - Не, просто се молих. - Но ти плачеше... и аз си помислих... - Затова ли те беше страх? - Не знам. Може би. Беше странно. Почувствах се лош и съвсем празен. За момент си помислих, че виждам себе си, какъвто съм наистина. Не беше хубаво. Тя не отговори. После каза съвсем тихо: - Да, знам. Бях безкрайно уморен и положих глава в ръцете й. Не беше правилно. Трябваше да бъде наобратно. Друг път тя се подпираше на мен. Но почувствах, че така е добре. Така исках да бъде. А всичките непопитани въпроси? След малко казах: - Дребосъчке, защо помоли Мистър Бог да те научи, как да питаш правилно? - О, това е тъжно... нищо повече... - Кое е тъжно? - Ами хората. - Разбирам. И какво им е тъжното на хората? - Ами аз си мисля, че хората трябва да стават все по-умни и по-умни, колкото по-стари стават. Боси и Печ, например, поумняват. Хората не. Това е тъжно. - Наистина ли мислиш така? - Да, Кутииките им стават все по-малки. - Какви кутии? - Ами... това е така, всеки въпрос се намира в кутиика и отговорите, които хората получават, винаги са точно толкова големи, колкото кутииките с въпросите. Това е като с измеренията, помниш ли? - Искаш да кажеш онези от книгата? - Да. Ако имаш въпрос с две измерения, ще получиш отговор с две измерения. Това е строго определено. Точно като размерите на кутията. - Мисля, че горе-долу те разбирам. - Отговорът е точно толкова голям, колкото кутията и след това край. Няма повече. Като в затвора. - Мисля, че всички сме някак затворени. Тя поклати глава. - Не вярвам. Мистър Бог не би позволил подобно нещо. Cами се затваряме. - Може би си права. И по-нататък? - Мистър Бог е и позволява ние да бъдем. - Ето виждаш ли, че ни има. - Не. Ние го затваряме в малки кутиики. - Със сигурност не правим нищо подобно. - Hапротив. През цялото време. 3ащото не го обичаме наистина. Вчера пуснах мишката от капана за мишки, защото я обичам. Трябва да освободим Мистър Бог от църквата. И тогава наистина ще го обичаме. Нощни птици Може би се дължеше на това, че с Анна се запознахме нощем. И двамата обичахме тъмнината, защото някои неща се случваха само тогава. Шумът и напрежението, всичките изнервени дейности на ежедневието, вечер се смаляваха и ставаха прегледни. Нощем беше време за разговори и ако нямаше с кого, човек можеше да си приказва и с уличната лампа, без да рискува да бъде прибран на топло. - Слънчевата светлина е прекрасна - каза Анна, - но свети толкова силно, че не можеш да виждаш надалече. Нощем животът е много по-хубав. Можеш да порастнеш толкова, че да стигнеш звездите, макар че те са безкрайно далече. През деня всичко е толкова шумно, че нищо не се чува... а нощем пеят листата. Мама проявяваше разбиране спрямо нощните ни излети. Кай знае, дали не й се искаше всъщност да се присъедини към нас? - Забавлявайте се - казваше всеки път, когато потегляхме. - И не се губете. Нямаше предвид, че действително бихме могли да се загубим по улиците на Йист Енд. Но знаеше, че човек се оплита във въображението си сред всичките тези звезди. "Да се загубиш" и "да намериш пътя си" за нея бяха двете страни на една и съща монета. Едното не можеше без другото. - Защо не излезете? - питаше мама. - Навън вали като из ведро, а вие се мотаете вкъщи. Колкото и ужасно да бе времето, майка ми беше на мнение, че трябва да излезем, да го помиришем, вкусим, да го почувстваме. Да събираме опит. Да бъдем любопитни. Докато другите майки прибираха своите Берти, Бети и Фредовци, моята казваше: - Когато се приберете, на печката ще има стоплена вода, за да не настинете. Ще ви направя чай. Години наред това бяха правилата, докато откри, че сме достатъчно големи, за да си топлим сами водата и да си правим чай. За мама беше нормално да отсъстваме понякога по цяла нощ. Тя знаеше, че да прекараш нощта навън, е нещо специално. Денят познаваха всички. Нощта само малко хора. Затова имаше нощни птици - хора, които човек не можеше да срещне денем. Повечето от тях обичаха да говорят и човек можеше да научи неща, които иначе дори насън не биха му хрумнали. Разбира се, имахме и съседи, които ни хвърляха неодобрителни погледи. Нощем всеки добре възпитан човек трябваше да лежи в леглото си и да спи, особено, когато ставаше дума за малко момиче. Нощта беше времето на лошите - на крадците и разбойниците. Нощта принадлежеше на дявола. Може би имахме късмет, но по време на нощните си експедиции никога не срещнахме злите, крадците и разбойниците. Срещахме само хора. - Странно, Фин - каза Анна - имената на нощните хора не са като тези на дневните. Беше права. Човек още не беше казал добър вечер и вече всички се бяха представили. - Това е лудата Лили. Малко е бръм, но иначе напълно безобидна. А онова там е "старчето". Всъщност се казваше Робърт еди-как-си, но тук всички го наричаха "старче". Нощните хора имаха време за приказки. Не работеха само, за да се строполят късно вечер полумъртви в леглата си и на другата сутрин да започнат отново да бъхтят. Разказваха, разказваха, а после внимателно слушаха този, който имаше какво да разкаже. Бутилката обикаляше подред. Всеки внимателно избърсваше гърлото й с ръкава си и отпиваше глътка. Аз също отпих, когато дойде редът ми. Защо го направих? Стомахът ми се обърна. Кашляйки, плюейки и със сълзящи очи подадох бутилката нататък. Отровата имаше вкус на блажна боя с примес от течен динамит. Една глътка бе опитност, две - наказание, а три означава сигурна смърт. - За пръв път ли пробваш, пиле? - попита "старчето". - За пръв и за последен - простенах аз. - Ако пийнеш повече, ще свикнеш - вметна лудата Лили. - Как се нарича тази дяволска смес? - постепенно започвах да си поемам въздух. - Почти позна. Нарича се "адски огън" - отвърна "старчето" - ако го пиеш през зимата, няма да хванеш хрема. - Има вкус на бензин. Лудата Лили се разкиска: - Не е вярно, ще ти се услади. Анна също искаше да пробва адския огън, затова натопих крайчето на носната си кърпичка и й дадох да смуче. Тя се закашля точно като мен. - Отвратително - отбеляза и направи гримаса. Всички се засмяха. Но защо така грижливо избърсваха гърлото на бутилката? Нито един бацил не би оживял. Оттам нататък пиехме само чай и какао. Уили-затворникът разказваше приключенията си. Бяха толкова невероятни, че биха запълнили живота на четирима яки мъжаги. Какво значение имаше, дали историите му бяха истински? Кому вредеше въображението му? Въображението му бе чиста поезия. Звездите събаряха стените, зад които бяха затворени хората. Фантазията се носеше свободно из пространството. Анна седеше върху петролен варел и бе център на вниманието, винаги и навсякъде. Очите й искряха, бузите й се зачервяваха, докато Уили предеше мислите си. В една такава нощ и тя проговори. "Страчето" й помогна да застане върху една щайга и две дузини нощни приятели внимателно я слушаха. Тя разказваше за краля, който наредил един затворник да бъде обезглавен, но после променил решението си, защото видял детска усмивка. Всички слушатели кимаха, а Уили каза: - Да, такава усмивка е винаги нещо особено. Това ми напомня, как навремето... - и отново измислицата придоби плътност. През една премръзнала априлска нощ срещнахме Господин Никой. Никой не знаеше, защо се наричаше така. Нашите приятели го уважаваха. Беше мъдър и добре възпитан, висок и ходеше изправен, сякаш е глътнал бастун. Гърбест нос, брада и размити сини очи. Когато се усмихваше, усмивката достигаше само ъгълчетата на устните му. Но човек изобщо не виждаше усмивката му, гледаше право в очите, които го приковаваха. В тях имаше изписано доверие и те обливаха с топлина. Когато двамата с Анна пристъпихме в светлината на огъня, на който се топлеха приятелите ни, Господин Никой вдигна поглед и ни огледа. Никой не проговори. Очите му се преместиха от мен на Анна и там останаха. Той й протегна ръка и тя се приближи. Хвана го за двете ръце и двамата бяха приятели. - Ей, малката, не трябва ли да си в леглото? - попита той. Тя замълча и го погледна. Знаеше, че няма нужда от отговор. Той не бързаше заникъде и умееше да чака. - Достатъчно голяма съм за живота - спокойно отвърна тя най-сетне. Господин Никой се усмихна и притегли една щайга към себе си. Анна седна. Аз стоях забравен и изгубен, докато не си намерих щайга и не се присъединих към тях. Няколко минути мълчахме. Господин Никой натъпка лулата си и се надвеси над огъня, за да я запали. Когато се върна на мястото си, сложи ръка върху главата на Анна и каза нещо, което не успях да доловя. Двамата се засмяха. Той спокойно пушеше. - Обичаш ли поезия? - попита. Анна кимна, а той продължи да се занимава с лулата си. - Знаеш ли, какво е стихотворение? - запита пак, докато бълваше кълбета дим. - Да - каза Анна - нещо като бродерия. - АхЪм - Господин Никой поклати глава - и какво искаш да кажеш с "нещо като бродерия"? Анна премяташе наум думите си. - Мисля, че човек сглобява от много малки части нещо ново и то е съвсем различно от това, което е било в началото. - Хм, - промърмори Господин Никой - това е доста добро определение за поезия. - Може ли да те попитам нещо? - каза Анна. - Разбира се. - Защо не живееш в къща? Господин Никой се загледа в лулата и поглади брадата си. - Мисля, че не мога да ти дам отговор. Можеш ли да попиташ същото по друг начин? Анна се замисли за момент и каза: - Защо обичаш да живееш в тъмнина? - В тъмнина ли? - Господин Никой се усмихна. - На този въпрос мога да отговоря с лекота, но дали би разбрала отговора ми? - Ако е отговор, ще го разбера - каза Анна. - Ах, разбира се, ако е отговор. Разбира се... но дали е отговор? - той притихна. - Обичаш ли тъмнината? Анна кимна. - Тя те прави голям. Разширява затворите на деня, за да не ти е тясно. Господин Никой тихо се засмя. - Действително, действително... Аз обичам тъмнината, защото мога да мисля за себе си и да търся яснота. През деня другите мислят за мен и повечето от това, което мислят, е грешно. Това разбираш ли го? Анна се усмихна. Господин Никой протегна ръка и погали очите й. После взе ръцети й в своите и се замисли. Огънят огряваше уличния ъгъл. През деня това беше мръсен и неугледен ъгъл като всеки друг. Но тази вечер бе омагьосан. Най-сетне Господин Никой проговори: О, искряща нощ, звездни полкове, Как ме издигате! Как се прехласвам по теб, Вълшебен свят! Бог е творец! Извисен си, Боже, творецо!* Това е поезия, разбираш ли? Стихотворение. От него можеш да научиш много неща - човешки, божествени, въображение, живот, просто всичко. Трябва да учиш стихотворения, Анна. Или сама да ги пишеш. Денят е за мозъка, за мислите. Нощта отговаря за въображението. Не се страхувай, Анна. Мозъкът ти може да греши понякога, но сърцето ти никога. Той се надигна и ни огледа, насядали в кръг наоколо, после пак погледна към Анна. - Познавам те, малка лейди. И ти познаваш мен. Загърна се плътно в палтото си и пристъпи в тъмнината. още веднъж протегна ръка насреща й и тихо каза: Как благоговее пред звездите този, Kойто чувства, Kолко е малък и колко голям е Бог, Че е прашинка, а Бог е величествен, Hеговият Бог! О, благоговение, бъди с мен, Дори и да умирам... С тези думи си тръгна. Ние мълчахме, вгледани в огъня. Никой не задаваше въпроси, защото нямахме отговори. Дори не си казахме лека нощ, когато Анна и аз станахме да си ходим. Бавно тръгнахме по празните улици, всеки улисан в мислите си. Градското чистене мине и изяде боклуците на деня от улицата. Водата се разплиска по тротоара, големите четки чистеха града ден след ден. Ние отскочихме встрани, за да не се намокрим. Анна наруши мълчанието със смеха си. - Четките закусват с боклуците от улицата. Принцесата танцуваше своя вещерски танц и на известно разстояние се появи полицай. - Да не сте пияни? - попита той и заинтересовано се приближи. Ние се смеехме и подтичвахме след цистерната, подскачахме между капките, останали без дъх от удоволствие. Бяхме мокри до кости. Шофьорът спря душа и слезе от колата. Краката ни се подкосиха от смях. От другата страна на улицата се приближаваше призракът на Хамлет в образа на полицай. Втурнахме се квичейки надолу по улицата и се спряхме чак на достатчно разстояние. Призракът на Хамлет и шофьорът от градското чистене гледаха след нас и разговаряха. Кой знае какво обсъждаха? Може би непочтителното държание на младото поколение? Продължихме да тичаме към реката и седнахме на оградата. Там закусихме сандвичите, които си бяхме направили предната вечер. По реката вече имаше усилено движение, покрай нас бавно и сънено минаваха товарните влекове. Анна се смъкна на тротоара и започна да подскача на дама по паветата. 30 метра по-надолу се обърна и се върна при мен. - Здрасти, Фин - каза и се завъртя като пумпал. - Здрасти, Анна - отвърнах аз. Тя отново се отдалечи, подскачайки като гумено топче от щастие. - Фин, дай ми моля тебеширите. Мое задължение беше, винаги да нося в себе си кутията й с цветни моливи. Подадох й ги. Тя коленичи на паважа и нарисува един голям червен кръг. - Представи си, че това съм аз. После нарисува много цветни точки извън кръга и почти същия брой точки вътре в него. Аз я наблюдавах с интерес. - Сега ще ти обясня, - каза тя. - Виждаш ли онова дърво там? За него съм сложила тази точка тук. А вътре в кръга съм нарисувала същата точка още веднъж и това също в дървото, дървото в мен. То е вътре в мен. По средата. - Мисля, че това вече съм го чувал някъде - промърморих. - А това тук, - тя нарисува още едно кръгче в големия кръг - това е летящ слон. Но къде е летящият слон отвън? Я кажи, Фин? - Няма летящи слонове и затова не можеш да го нарисуваш отвън - обясних аз. - Правилно. Но как тогава летящият слон е влязъл в главата ми? Анна седна върху петите си и се втренчи в мен. - Не знам, как тези неща влизат в главите ни. Летящият слон е плод на въображението ти, той не е действителен. - А въображението ми не е ли действително, Фин? - тя озадачено наклони глава. - О, разбира се, че въображението ти е действително, но това, което излиза от него, не е. Искам да кажа, че не е реално - още едно объркано обяснение. - Да, но тогава как е влязъл слонът във въображението ми? Тя почука с тебешира в кръга. - Откъде идва, щом го няма отвън? Откъде идва въображението? Бях благодарен, че не изискваше веднага отговор. Бе набрала скорост и продължи да говори: - Отвън също има много неща, които ги няма вътре, вътре в мен, разбираш ли, Фин? Коленичи и продължи да рисува. - Фин, харесва ли ти рисунката ми? - Разбира се. Много ми харесва. Тя посочи с тебеширения си пръст в средата на кръга и тихо каза: - Понякога не знам, дали съм затворена вътре или вън. Двамата седяхме на паважа и рисувахме "отвън" и "отвътре", когато до нас застанаха два лъснати ботуша и един глас проговори: - Това тук не е ли малката вещица? Аз вдигнах поглед. Беше полицаят. - Нямате ли си легло? Защо не сте вкъщи? И каква е тази драсканица? - Това не е драсканица. Това е рисунка, господин полицай - каза Анна. - И какво означава рисунката ти? - Означава Мистър Бог. Този кръг тук, това съм аз и всичко, което е в мен, това са точките. А другите точки означават всичко, което още не е в мен. А всичко заедно прави Мистър Бог. - Аха - отбеляза полицаят. - Въпреки това е забранено да се рисува по паважа. Той безспорно бе защитник на закона, но за Анна важаха съвсем други правила. - Тази точка тук, това сте Вие, господин полицай - каза тя. - А тази тук вътре също сте Bие, вътре в мен, така, както си представям полицаите. Нали, Фин? - Естествено. Разбира се, че е точно така - подкрепих я аз. Полицаят пак погледна и повтори: - Аха! - после погледна мен и вдигна въпросително вежди. Аз вдигнах рамене. Той посочи една голяма зелена точка извън кръга и попита: - Знаеш ли, кой е това? Това е стaршина Милър, който ще мине оттук след пет минути. И ако паважът не е чист дотогава, ще влезеш ей тук - ботушът му описа кръг. - И знаеш ли, какъв е този кръг? Това е полицейското управление! Широката му усмивка го издаде. Анна взе носната ми кърпичка и избърса рисунката си. После стана и изтупа роклята си от тебеширения прах. - Господин полицай, винаги ли работите тук? - Почти винаги. Анна го хвана за ръката и го завлече към реката. - Господин полицай, реката водата ли е или е дупката, в която тече водата? Полицаят я погледна мълчаливо за момент, после отвърна: - Водата, разбира се. Няма река без вода! - О, - каза Анна учудено - това е странно. Защото когато вали в реката, дъждовната вода не е река, значи се казва река едва тогава, когато дъждът се влее в голямата дупка. Защо е така, господин полицай? Той се обърна към мен: - Подиграва ли ми се? - Вие сте щастливец, - отвърнах - с мен се отнася така по цял ден. На полицая окончателно му писна. - Хайде, вие двамата, марш вкъщи или ще ви подкарам натам. И по-добре да минете по другата улица. Оттук ще мине ей сега цистерната на градското чистене, ясно ли e? Ако онези двамата ви хванат, ще изядете голям пердах. Той посочи с пръст посоката и се ухили, доволен от себе си. - Веселба, а? - промърморих аз - Целият свят е пълен със забавления. Добра работа, между другото, дребосъчке. Как го измисли това с реката? - О, то още не е готово. Знаеш ли, откъде нещо започва да бъде река и къде свършва? Има ли някъде някаква точка, Фин? Господин Никой бе прав. Денят изостряше разума, а нощта обучаваше въображението. Тежко и горко ми, когато двете се срещнеха сутрин в шест. Бавно започнах да разбирам, защо повечето хора спят нощем. Беше по-лесно. Много по-лесно. Макове Случи се в един прекрасен, слънчев ден. Улицата бе изпълнена с детска глъч, когато изведнъж светът ми се срути. Един писък уби смеха. Беше Джеки. Тичаше към мен, пребледняла от страх и ужас. - Фин! О, Господи, Фин! Анна! Мъртва е. Със сигурност е мъртва. Тръпки ме побиха. Хукнах надолу по улицата. Анна висеше напряко през една ограда. Вдигнах я и я притиснах към себе си. Ръчичките й безсилно се опитаха да се увият около врата ми. В очите й потрепваше болката. - Паднах от дървото - прошепна тя. - Няма нищо, дребосъчке. Всичко ще се оправи. С теб съм, ще те държа много здраво. Чувствах се ужасно. В периферията видях нещо, което ме уплаши дори повече от детето в ръцете ми. Падайки, Анна бе счупила парче от онази чугунена ограда, на която никой не искаше да обърне внимание преди две години. Сега всеки виждаше желязото, всеки виждаше кристалите на мястото, където беше отчупено. Алено от страм. Алено като кръвта й. Занесох Анна вкъщи и внимателно я положих на леглото. Лекарят дойде, превърза я и ни остави насаме. Държах малките й ръце и я гледах в лицето, което се изкривяваше от болка. Опита се да се усмихне. Усмивката спечели. Болката се скри. Слава Богу, щеше да оздравее, да се оправи. Благодрая ти, Мистър Бог! - Фин, как е принцесата? - прошепна Анна. - Добре е - отговорих, но не бях сигурен, че съм прав. - Седеше на едно дърво и не можеше да слезе. Подхлъзнах се, Фин. - Добре е. - Тя се страхуваше, толкова се страхуваше. Нали е просто дете. - Добре е. Почивай си, ще остана при теб. Не се страхувай - повторих. - Не се страхувам, Фин. Никак не се страхувам. - Спи, дребосъчке. Поспи малко. Тук съм. Тя затвори очи и заспа. Всичко щеше да се оправи, всичко щеше да се оправи, всичко щеше... Дълбоко в себе си го знаех. Два дена се задържа спокойствието и прогони страха ми. Усмивката й и разказите за Мистър Бог ме успокояваха. Страховете ми се разпръснаха. Гледах през прозореца, когато ме повика: - Фин? - Тук съм, дребосъчке. Какво искаш? - обърнах се към нея. - Фин, толкова е странно. Всичко се обръща отвътре навън. На лицето й бе изписано учудване. Сърцето ми се сви. Спомних си Баба хардинг. - Дребосъчке! - гласът ми беше прекалено остър - Дребосъчке! Погледни ме! Очите й трескаво проблясваха, когато се усмихна. Хвърлих се към прозореца и рязко го отворих. Кори бе навън. - Тичай, доведи лекаря! Кори кимна и и3xвърча. Внезапно разбрах. Върнах се при Анна. Нямаше време за сълзи. Никога нямаше време за сълзи. Cтрахът ледено беше заседнал в сърцето ми. Държах ръката й. Мислех, молех, молих се, умолявах Мистър Бог. - Фин, - прошепна тя и отново усмивката й се задържа на лицето - Фин, обичам те! - И аз те обичам, дребосъчке. - Фин, обзалагам се, че Мистър Бог ще ме пусне в рая си. - Сигурен съм, че те очаква лично на портата. Исках да кажа още много неща, но тя вече не ме слушаше... Дните изгаряха като големи свещи. Времето се топеше и се превръщаше в безполезна, грозна сплав. Два дена след погребението й намерих кутиика, в която беше събирала семена. Това ми създаде работа. Отидох на гробището и постоях известно време там. Защо не й бях по-близък? Защо не знаех повече за нея? Защо... Поръсих семената по прясно обърнатата пръст и изхвърлих кутииката. Исках да мразя Мистър Бог, да го изхвърля от живота си. Но той не можеше да бъде прогонен. Стана по-реален отвсякога. Не можех да го мразя, най-много да го перезирам. Бог беше глупак, идиот, кретен. Можеше да спади Анна, защо не го бе направил? Просто позволи да се случи и това бе най-безсмисленото нещо на света. Това дете... нямаше осем години. Точно когато... ах, по дяволите. Продължих да живея. Годините минаваха. Понякога долавях уханието на дървени въглища и огън във въображението си. Господин Никой, Уили, лудата Лили, Анна и аз. После нещо се случи и аз се разплаках. Плачех за първи път от години. Тази вечер излязох и цяла нощ останах навън. Облаците плаваха. Може би тъгата ми не беше вярна? Може би животът й беше съвършен? Може би всичко това изобщо не беше безсмислена, идиотска случайност? На следващия ден отидох на гробището. Знаех, че няма надгробен камък, а само малък дървен кръст. Намерих го чак след един час. Дишах дълбоко. Кръстът стоеше леко килнат встрани, сякаш беше пиян. Боята се лющехе. Името все още се четеше АННА Исках да се засмея, но човек не се смее на гробищата. Но не можех да се спра. Смях се, докато ми потекоха сълзи. Измъкнах кръста и го захвърлих в храсталака. - Е добре, Мистър Бог - смеех се аз - печелиш. Убеди ме. Добричък стар Мистър Бог. Понякога си малко бавен, но накрая всичко се оправя. Върху гроба й растеше килим от кървавочервени макове. Острани растяха калдъръмчета. Дърветата си говореха на своя дървен език. Анна беше у дома си. Един тон от най-скъпия мрамор не можеше да направи това място по-прекрасно. Постоях известно време и за пръв път след пет години казах на Анна: - Довиждане. По пътя към изxода минах покрай мраморния ангел. Той все още се опитваше да положи мраморните си цветя върху мраморния гроб. - Хей, ти - обърнах се към него - откажи се, приятелю. Никога няма да успееш. Железните порти се отвориха. Аз казах: - Отговорът е "вътре в мен, по средата". И за миг се сепнах, когато чух Анна да пита: - И на кой въпрос е това отговорът, Фин? - Това е лесно. Въпросът е: "Къде е Анна?" Бях я намерил. И бях сигурен, че някъде Анна и Мистър Бог седяха един до друг и се смееха. Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 0.9 Mb. Сподели с приятели:
|