Мистър бог, това е анна господ говори английски
Изтегляне 0.9 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Малката пророчица
- Един сквилион въпроси
- Необикновен урок по сексология
- Нощни размисли
- Конят Ноби
- Книгата без страници
- Съотношения
- Дяволски сметки
| ЯбълкаБонбонЪгълЛалеКуклаАспирин"
Кутията с бележки говореше за усилен труд. Оказа се, че изобщо не беше трудно да измислиш таен език. Много по-трудно беше да си избереш един от безбройните варианти. В края на краищата си избрахме един вид Морзов код. За всяка буква използвахме определен брой чертички и точки. Мистър ДВЕ беше толкова любезен да даде на всеки човек два крака, на които можеше да се подскача. Подскок на ляв крак беше беше точка, подскок на десен - чертичка. Подскок на два крака обозначаваше края на думата. Супер. Тренирахме новия език и напредвахме бързо, по-точно: изминавахме дълги разстояния и чудесно се разбирахме. Когато мускулната треска ни обореше, сядахме на някоя ограда и измисляхме следващия език. Потропване с левия показалец - точка, потропване с десния - чертичка. Плясваш с две ръце - и думата е готова. Всичко на всичко измислихме девет различни езика. Мистър ДВЕ се наричаше просто Мистър Б., това ни спестяваше подскоци. Сигурен съм, че той не се сърдеше. Все пак говореше много различни езици и знаеше за трудностите, които срещахме. Малката пророчица Как можеше да бъде определена Анна? Струва ми се, че заради собственото ми удобство ми се искаше, да имам някакъв етикет за нея, по който да мога да се ореинтирам. Сладка, хубава, умна, нежна... нещо такова. Но за щастие тя не беше подходяща за подобни определения. След няколко седмици щастлив живот с нея открих, че имам два проблема, от които единият можеше да бъде разбран сравнително лесно, но другият ставаше все по-голям и сложен. Нито един от двата не успях да разреша напълно и в действителност ми трябаха две години, за да се приближа поне до някакъв отговор. Първият проблем се занимаваше с въпроса: Какво означава за мен връзката ми с Анна? Какво беше тя за мен? Бях достатъчно голям, за да й бъда баща, поне на теория и известно време доста успешно се вписвах в тази роля. Но може би това изобщо не бе подходящо... Не бях ли по-скоро като по-голям брат за нея? И това не беше съвсем точно. Виждах се като баща, брат, чичо, приятел - винаги според ситуацията. Но както и да се чувствах, оставаше някаква празнина, която не можеше да бъде запълнена. И не се случваше нищо, което да ми помогне да реша този проблем. Вторият и доста по-сложен въпрос гласеше: Какво всъщност беше Анна? Дете, малко момиченце, разбира се, много интелигента и талантлива, но това далеч не беше всичко. Всеки, който се докоснеше до нея, оставаше впечатлен. Всеки виждаше в нея нещо особено. "Тя е фея", казваше Мили, проститутката. "Тя има дарба", казваше майка ми. "Тя е страхотен гений", казваше Дани. А свещеник Касъл твърдеше, че "тя е досадно, нахално хлапе". Нейната различност предизвикаваше у хората чувство на несигурност, но невинният й поглед и чарът й веднага премахваха всички страхове и подозрения. Ако беше гений на математиката - хубаво. Човек щеше да каже, че някоя от мозъчните й гънки е особено добре развита. Тя можеше да сметне наум неща, които други хора не можеха да сметнат дори на лист хартия. Ако беше дете чудо с особена музикална дарба - пак добре. И с това щях да се справя. Щеше да свири на пиано или цигулка по-добре от другите - какво от това? Но нейното дълбоко различие се коренеше другаде. В това, че толкова често беше права в категоричните си възгледи. И колкото по-дълго живееше с нас, токлкова повече тази й способност изпъкваше. Една от съседките ни дори беше твърдо убедена, че Анна вижда в бъдещето. Но тази съседка твърдеше същото и за себе си. Прекарваше дните си между картите таро и утайката от кафето, така че нейното мнение не се броеше. Факт беше, че Анна скоро се превърна в оракулът от Йист Енд, една прекалено малка пророчица. Това със сигурност нямаше нищо общо с мистериозни духове или други подобни явления. В по-дълбок смисъл това беше колкото загадъчно, толкова и просто. Тя просто обхващаше нещата по нейния си начин и знаеше, как да сглоби голямото от многото малки парченца. Всичко беше едновременно сложно и просто, като паяжината на паяк кръстоносец в ранна пролетна утрин или равномерните спирали по черупката на морски рак. Анна виждаше творението там, където другите виждаха само хаос и неразбория. Анна виждаше неща там, където другите не виждаха нищо. И в това беше дарбата, расличието й. Един сквилион въпроси Беше през онзи ден, когато каруцата се заклещи със задното си колело в релсите на трамвайната линия. Половин дузина ентусиасти се втурнаха да помагат. - Всички заедно момчета! Ей сега ще я изтеглим. Като кажа "старт", започваме да бутаме. Готови... старт! Бутахме като подивели. А каруцата не се помръдваше. Беше заклещена. - Хайде пак, момчета! Едно, две, готови! Старт! Отново нищо. Още няколко минути минаха в напразни викове и напрягане на мускули. Тогава Анна ме дръпна за ръкава. - Фин, може би ако сложите нещо твърдо под заклещеното колело, то няма да се плъзга, когато бутате. И конят ще може също да тегли. Намрих един плосък железен лост, който положих напряко на релсите. Няколко камъка подпираха колелото. Ние бутахме, конят теглеше. И колелото се отлепи толкова плавно, сякаш издърпахме тапа от бутилка. Някой ме потупа по гърба. - Страхотна идея, момчето ми! Как можех да си призная, че идеята не беше моя, а на едно 6-годишно момиченце? Приех похвалата мълчаливо, като истински страхливец. Вярно е. Анна имаше много късмет. Съдба е като че ли по-точната дума за това. В такива моменти се гордеех с нея, но имаше и моменти на мъчение, когато прекрачваше всички граници. Разбиранията и изискванията й понякога ми изглеждаха прекалено необуздани и прибързани, така че се чувствах длъжен да я възпирам. Тя го приемаше спокойно, без коментар. Аз бях несигурен и дълго време правех много грешки. Анна разбираше всичко. За нея строежът на атома беше толкова елементарен, колкото е елементарно за канарчето да кълве зрънцата си. Огромните размери на Вселената и безбройните звезди не я караха дори да мигне, камо ли да се впечатли. Изчислението на Едингтън за броя на атомите в космоса й се струваше достойно за внимание, но сравнително прегледно. Дори не беше трудно, човек да си измисли число, по-голямо от това. Анна разбра отведнъж, че числата могат да стигнат безкрая и за тях няма граници. Скоро обаче установи, че няма да й стигнат думите, за да назове все по-големите числа. Думата "милион" беше достатъчна за повечето нормални неща. Милиардът беше по-рядко срещан. Но ако искаше да мисли за нещо, по-голямо от милион или милиард, трябваше да си измисли дума. Анна откри думата "сквилион". Беше странно разтеглива дума. Човек можеше да я разтяга като чисто нов ластик. А на Анна такава дума спешно й трябваше. Една вечер отново седяхме на перона, наблюдавахме минаващите влакове и махахме на хората в техните купета. Анна пиеше бълбукаща вода, нейната любима, отвратително розова лимонада. И докато пиеше, започна да се смее. Трудно е да се опишат следващите няколко минути. Но ако искате да си представите настроението ни, ще кажа само: бълбукаща лимонада плюс детски смях прави хълцане. А трите заедно сравнително бързо те оставят без дъх. Изчаках, докато смехът утихна и хълцането премина. Изчаках, докато Анна отхвърли глава назад и раъмаха гривата си. - Ей, дребосъчке, кое беше толкова ужасно смешно? - Току що открих, че със сигурност мога да отговоря на един сквилион въпроси. - И аз го мога - казах сухо и без да се замисля. - Какво? И ти ли? - те ме погледна удивено. - Естествено, това е лесно. И със сигурност половин сквилион от отговорите ми ще са грешни. С това твърдение исках да постигна определена педагогична цел. Но не успях, дори не улучих мишената. - О! - разочарованието й беше безгранично, - Моите отговори ще са съвсем правилни. Това, помислих си аз, наминава границите. Тук липсва авторитет. Трябваше леко да коригирам очевадната й мания за величие. - Това е невъзможно. Никой не може да отговори правилно на един сквилион въпроси. - Аз мога. Мога да отговоря правилно дори на един сквилионсквилион въпроси. - Това са глупости, дребосъчке. Никой не го може. - Аз мога... със сигурност. Аз си поех дълбоко въздух и я завъртях с лице към себе си, за да може да ме гледа в очите. Почти щях да започна да я ругая, но очите й бяха спокойни и уверени. Тя беше убедена, че има право. Затова замълчах. Тя проговори: - Ще те науча. И преди да мога да вметна дори едно единствено възражение, обучението започна. - Колко е едно плюс едно плюс едно? - Три, разбира се. - А колко е едно плюс две? - Три. - А колко е осем минус пет? - Всер още три - замислих се, накъде бие, но не можах да стигна до никакъв извод. - Колко е освем минус шест плюс едно? - Три. - Колко е сто и три минус три? - Стига. Край, дребосъчке. Също три, разбира се, но ти искаш да ме вкараш в капан. - Не, нищо подобно не искам. - Но така изглежда. Измисляш си въпроси и ме бомбардираш с тях. - Ами да. - Ето, виждаш ли. По този начин можеш да продължиш да задаваш въпроси, докато почернея или докато ти почернееш. Усмивката й експлодира в звучен смях и аз се замислих, какво толкова смешно бях казал. Не беше ли "докато почернееш" същото като "да зададеш един сквилион въпроси"? А какво беше тогава? Само още едно завъртане на зъбчатото колело. Тя попита: - Колко е половинка плюс половинка плюс половинка? Сложих пръст на устните й. Бях разбрал. Анна изобщо не очакваше отговор, тя просто искаше да задава въпроси. С усърдието на грижлива майка, която слага бебето си да спи, тя ме попита: - А на отговорът на колко въпроса е "три"? Почувствах се доста несигурен, къде ли шеще да ме отведе отговорът на този въпрос. Въпреки това казах тихичко: - На един сквилион въпроса - без да я поглеждам. Помахах след един влак. Някой помаха отсреща. Анна облегна глава на рамото ми и каза: - Не е ли странно, Фин? Всяко число е отговорът на един сквилион въпроси... Мисля, че в този момент започна същинското ми възпитание. Колко време бях спал? Знаех ли, дали идвам или си отивам? Живеех по старомодния начин, първо да задавам въпроси и после да търся отговори. А сега? Сега се беше появило едно дребничко, живичко същество, един червенокос демон, висок три четвърт метър и този демон говореше с мен, шепнеше ми, всичко, което досега си учил, е погрешно. Всяко изречение, всяко число, всяка дума, всеки дъх е отговорът на един сквилион непопитани въпроси. Боже, не беше ли това лудост? Но аз вече бях позволил да се стигне дотам и харесвах новия си живот. Първо намирах отговорите и после ги проследявах назад, по целия дълъг път, докато се сблъсквах с въпроса. - Това, че има страшно много въпроси за един единствен отговор, това е много забавно, нали? Но само с една забавна игра Анна не беше доволна. - Сега ше го играем така: Ти казваш отговор и аз измислям въпросите към него. И ако знаеш един единствен отговор, към който да има един единствен въпрос, печелиш. Оказа се, че колкото по-малко въпроси имаше към даден отговор, толкова по-важни и значими бяха те. Какъв объркан свят! Започна да ми харесва все повече и повече да знам отговорите на сквилиони въпроси. Измислях си какви ли не небивалици и отговорът винаги беше един и същ. В задаването на въпроси бях станал отличник на класа, какъвто никога не бях искал да бъда. Сега знаех, как трябва да се е чувствал той. Горд, удовлетворен, аз съм най-добрият. Само другият край на скалата ми създаваше главоболия.. Не намирах нито един отговор, към който да имаше само един въпрос. Играта просто не можеше да бъде спечелена. Необикновен урок по сексология Когато човек живееше в лондонския Йист Енд, темата за секса не представляваше проблем. По онова време на тези неща не се отдаваше такова огромно значение. Искам да кажа, че в Йист Енд нямаше никой, който цял живот смяташе, че се е родил в птиче гнездо или е пуснат от щъркел през комина. Никой не вярваше на разкрасената история за пчеличките и цветята. Всеки знаеше, че има голяма вероятност да е заченат някъде в храстите през топла лятна вечер, но никой не твърдеше, че там го е оставил великденският заек. Децата боравеха с необходимата терминология, преди да могат да да броят до десет. Секс все още не се изписваше с огромни, светещи букви. Само при Анна. Тя установи, че тази дума трябва изобщо да бъде изписвана само с главни букви. СЕКС, СЕКС. А това нямаше нищо общо със сексуалност. Очевидното й беше безинтересно. Бебетата бяха бебета, както и да ги наричаше човек. Малките котета бяха котешки бебета, агънцата бяха бебета, а малките зелки бяха зелеви бебета. Единственото общо, което те имаха помежду си, беше фактът, че са чисто нови. Току-що създадени. И ако това беше вярно, как стоеше въпросът с идеите и мислите? А със звездите? С планините? С най-различните неща? Беше ли необходимо да се спори, когато някой казваше, че думите могат да създават идеи? Беше ли възможно, думите да имат нещо общо със секса? Не подозирах, колко дълго Анна бе размишлявала над този проблем, може би с месеци. Беше щастлива случайност, че присъствах, когато тя приключи с него. Това се случи един следобед, след поредното провалено занятие в неделното училище. Двамата с Дани се бяхме подпрели на уличната лампа и бъбрехме с Мили, която пристигна, клатейки дупе. Улицата бе изпълнена с играещи, крещящи деца. Четири или пет от тях се биеха за един жълт балон, докато го спукаха. Мили се затича към разплаканите деца, за да им избърше сълзите с дантелената си кърпичка, а един отбор хлапета се нахвърли върху Дани, той беше следващият, за когото искаха да се бият. Анна си играеше на топка. Една безкрайна игра, при която човек трябваше изкусно да удари топката в стената, също така изкусно да я хване обратно, веднъж отляво, веднъж отдясно, веднъж между краката, веднъж зад гърба си. Сега престана и дойде при мен. Седнахме на паважа и се облегнахме на уличната лампа. Изведнъж осъзнах, че Анна цъкаше с език. Един неподражаем звук, за който не знам, как го постигаше, а и не можех да си го обясня. Но винаги, когато го правеше, това бе знак, че размишлява усилено. Погледнах я. Тя държеше парченце латекс от спукания балон. В единия край го бе застъпила с крак, в другия го разтягаше с лявата си ръка. - Я... това е страшно интересно - промърмори. - Фин, я погледни! - Какво има дребосъчке? - Я дръпни тук. Аз ратеглих балона, или това, което беше останало от него, а Анна го изтърбуши с показалец, без да го скъса. - Това е страхотно, нали? - Кое му е страхотното? - Ами, погледни как изглежда! - Изглежда като балон, в който Анна завира показалец. Така изглежда. И това ти се вижда страхотно? - Ама това изглежда като твоето нещо. Имам предвид като нещото, което имат мъжете, не виждаш ли? - Е, малко е тъничко, но горе-долу така изглежда. - А пък от другата страна изглежда като това на жените. - Наистина ли? Я дай да видя - аз се вгледах внимателно. Анна издърпа пръстчето си и наистина от другата страна остана вдлъбнатинка в балона. C малко въображение човек наистина можеше да открие прилика. - Ама това наистина е страшно забавно! - Е, чак толкова забавно не ми се вижда. - Аз правя само едно единствено нещо, а излиза това на мъжа и това на жената, двете едновременно. И ако това не е страхотно! Аз се засмях: - По твоя метод поне става бързо. Това е весело. Тя стана и отиде да си играе с другите. Трябва да е било около три часа през ноща, когато се появи до кревата ми. - Фин, буден ли си? - Не. - Супер. Мислех, че спиш. Мога ли да се мушна при теб? Тя бързо се плъзна под одеалото. - Фин, църквата. Искам да кажа - църквата може би също е сексуална? Сега вече се събудих окончателно. - Какво имаш предвид? - Хората винаги казват, че църквата посява доброто семе в човека и сътворява всички нови неща... нали? - О! - И затова има само Мистър Бог, а не госпожа Бог! - Така ли? - Би могло да бъде така, не мислиш ли? Май и училището е сексуално. - Това по-добре не го казвай на учителката си. - Защо не? Там също слагат разни неща в главите ни и от тях пониква нещо съвсем ново. - Дребосъчке, това не е секс, това са уроци, разбираш ли? Със секс се правят бебета, много добре знаеш. - Не вярвам, че са само бебета. - Това пък как ти хрумна? - Значи, ако от едната страна е мъж и едновременно от другата - жена... - От едната страна на кое? - Още не знам. Трябва да помисля - тя млъкна за момент. После попита: - Аз жена ли съм? - Мисля, че да. Почти истинска дама, дребосъчке. - Ама не раждам бебета, нали? - Все още не. Но по-късно със сигурност. - Обаче нови идеи мога да имам съвсем сама... нали? - Разбира се. Купища нови идеи. - Ами това не е ли като правенето на деца? Поне мъничко? Тук нощният ни разговор пресъхна. Половин час по-късно все още бях буден, но после явно съм заспал. Във всеки случай някой силно ме разтърси и Анна попита: - Фин, спиш ли? - Вече не. - Ако нещо излиза, значи е жена. Ако нещо влиза, значи е мъж. Мъжко, искам да кажа. - Кое е това "нещо"? - Ами нещо изобщо. Всички неща. - О! Това е ... интересно. - Да. Не е ли ужасно вълнуващо? - Невероятно. И ако сега не ме оставиш да спя, няма никога вече да ти обеля дума. Млъкни и пази тишина. - Но помисли си, можеш да бъдеш мъжи жена - двете едновременно. - Спя вече. Нощни размисли Двете години живот с Анна бяха изпълнени с радост, гордост и удоволствие от това, което беше казала или направила. Съседите се провикваха през оградата: "Познай, какво каза Анна днес" или "Познай, какво направи". Аз се усмихвах на нейната смелост и на детското й безгрижие. Усмихвах се с обич. Бях няколко стъпала по-нагоре по онези склонове, които се наричаха живот. Човек се научаваше бавно на търпение и разбиране и понякога падаше и се контузваше. Но колкото по-виско бе стигнал, толкова по-добронамерен и щедър беше. Добронамерен и към тези, които се намираха по-долу от него по тази стръмна пътека. Анна смело се изкачваше. Че всъщност ме беше отдавна задминала, забелязах едва по-късно. Тя ръсеше бисерите на своите размишления, където й паднеше. Понякога се навеждах и вдигах някои от тях. Много оставаха захвърлени в прахта, защото изглеждаха като обикновени камъчета. Всяка секунда от живота ни се запаметява в някое ъгълче на нашия мозък. Но къде бях запазил мислите на Анна? Загубил съм ключа към здраво залостените чекмеджета. Само понякога някое от тях случайно изскача. Вътре има мисъл - новичка, блестяща. Нещо се случва, някоя дума пада и моите спомени се възвръщат. Открих същността на връзката cи с Анна през онази вечер, когато започнах да разбирам, коя тя беше в действителност. Или поне научих малко за това, как подхождаше към проблемите. Колкото и странно да изглеждаше това. Беше в началото на зимата. Рано се стъмваше, а ние бяхме сами в кухнята. Освен нас двамата, вкъщи нямаше никой. Затворените капаци на прозорците, не позволяваха на моркото и студено време да нахлуе при нас. В печката въглищата припламваха и треперещи огнени езици понякога облизваха решетката. На кухненската маса бяха разхвърляни полу-готово радио, няколко кутии с всевъзможни дреболии, примус, поялник и "подредена" бъркотия от инструменти, бушони и лепила. Анна беше коленичила на стола си и опряла лакти в масата. Брадичката й беше подпряна в дланите и тя внимателно ме наблюдаваше. Аз бях седнал срещу нея и вниманието ми се разтрояваше между радиото, нея и сенките по стената. Огънят в печката вече се разгаряше. Пламъците хвърлята отблясъци по стената и очертаваха сянката на Анна. Обяснението за това е просто, но тайнственият ефект изключваше всяко научно, неромантично тълкуване. Ето, там отново плъзна сянка по стената. Първо се спря върху маслената картина, която изобразяваше два елена, после прескочи до вратата и накрая се закачи в пердето. Сенките бяха оживели. Появяваха се и изчезваха, сякаш си играеха. Проследявах ги с поглед, от едната към другата и изведнъж забелязах, че са станали три. Пламъците загаснаха и всичко изчезна. Нещо в мен се раздвижи, но беше заровено прекалено дълбоко, за да бъде разпознато. Анна вдигна поглед и се усмихна. Въртележката с мисли в мен се въртеше, но нищо не се случваше. Сенките се разтваряха в нищото и оставяха в мен меланхолия. Захванах се с жичките си. Мълчахме. Само пламъчето на поялника леко просъскваше. Вклучих батериите и бушоните. Настъпи големият миг: натиснахме копчето и притаихме дъх. Нищо. Това се случва дори на мен от време на време. Измерих напрежението, явно там се коренеше проблемът. Бях запоил погрешно няколко жички и трябваше да ги отворя. Беше една от онези нелепи, смешни грешки, които се случват поради невнимание. Лесно я открих. Анна сложи ръката си върху моята и сбръчка чело. - Какво направи току-що? - попита и посочи към уреда, с който бях измерил напрежението. - С това нещо открих грешката. - Фин, моля те, направи всичко още веднъж. Точно както го направи първия път - тя не ме гледаше. Очите й се бяха закачили в малкия уред. - Направи всичко съвсем отначало. - Но защо? Искаш от мен пак да направя грешката, която току-що поправих. Дребосъчке, не ме ядосвай! Но тя само ме гледаше умолително и ми кимна. Така че аз отново разглобих всичко и запоих погрешно жичките. - И какво да направя сега, вещице? - Сега пак го поправи, точно като преди, но с обяснения - замоли тя. - Но, дребосъчке, това са само технически термини, нищо няма да разбереш. - Аз не искам да разбирам думите. Имам предвид нещо съвсем друго. - Е добре. Първо измерих тук напрежението, после на мястото на съпротивлението и това показа различно напрежение на двете места - показах й с пръст за какво говорех. - Както виждаш уредът навсякъде показва правилното напрежение и сега стигаме до мястото, където вероятно е грешката... Анна се втренчи в уреда и цифрите, които той показваше. - Виждаш ли, - продължих, - тук числата са други. Тук трябва да се намира грешката. Сега ще разпоим жичките, ще измерим и ще видим, какво ще се случи. Ето! Няма напрежение, няма ток! Нищо! Ръцете й се плъзнаха по-наблизо. Кимнах. Тя лекичко премести жичките и ги постави на правилното място. Нямаше ток. После сглобихме липсващата частичка и заедно затворихме кутията. Завъртяхме копчето и чухме музика. Към два часа се събудих от звука на дървените халки - чук-чук-чук. Анна стоеше пред леглото ми, окъпана в светлината на уличната лампа. Беше удивително, как тихото потракване на халките ме събуждаше всеки път. Невероятно, като си помисли човек, че спяхме в стая, в която профучаващите навън влакове буквално ти влизаха от едното и излизаха от другото ухо. С това бях свикнал, но халките винаги чувах. През тези две години Боси и Печ се бяха превърнали в личната гвардия на Анна. Никой не биваше да се приближава до господарката им без специално разрешение. Боси, халата с острите нокти, тази нощ се озова с един скок върху гърдите ми. Печ не беше чак толкова бурен, но се обърна да види, дали Анна го следва. - Буден ли си, Фин? - Какво има, дребосъчке? - Много неща. - О... Тя хлипа по-дълго от обикновено и аз прелиствах в паметта си случките от последните няколко дена, за да открия поводa за сълзите й. - Онова нещо по средата ли го сложи? - Кое нещо в коя среда? - Ами счупената частичка в радиото, която после работеше? - Искаш да кажеш, когато напрежението беше прекъснато? - Да. Онова нещо, което изглеждаше като малка кутиика, по средата ли беше? - Да. защо питаш? - Винаги се сещам за Мистър Бог и църквата в такива случаи. - Виж сега, не мислиш ли, че прекалайваш? Нищо не разбирам. Не можеш за щяло и нещяло да спрягаш Мистър Бог. Анна най-сетне се засмя и каза: - Но това е съвсем вярно. Наистина. В два часа сутринта мозъкът ми работи, но значително по-бавно от обикновено. За да си размърдам сивите клетки сега, трябваше да стана, но беше кучи студ. 3апалих си цигара. Димът ни обгърна и ни ободри. Значи Бог и неговата църква бяха нещо като поправката на радиоапарат. Е добре, в два часа сутринта това е солиден материал за размисъл. Но Анна не можеш да бъде възпряна. Склоних глава пред неизбежното и казах: - Църквата и поправката на радио е едно и също. Вярно. Обаче сега ми го обясни пак. Нещо не го разбрах, започни отначало... и бавно, моля. Тя се облегна назад и си подреди мислите. Явно търсеше възможно най-простите изречения, които можешe да разбере и един възрастен човек. - Какво направи съвсем в началото? - Измерих напрежението. - Отвън? - Разбира се, напрежението може да се измери само отвън. - А после? - Измерих тока. - Отвътре ли? - Да. Ток може да бъде измерен само там, където тече. - Виждаш ли. Значи вътре. Това е точно като с хората в църквата. Тя видя, че все още нищо не бях схванал и продължи: - Искам да кажа, че хората ходят на църква и си мислят, че могат да измерят Мистър Бог. И винаги го правят отвън. Но да го измериш наистина, искам да кажа, силата му - можеш само, ако си вътре. Тя търпеливо изчака да види на каква почва щеше да се натъкне идеята й. Навън профуча Continental Express в посока Ливърпул. Изсвири уморено. Беше късно. Звукът претича отвън покрай прозорците ни, сякаш ми се присмиваше. Спалните вагони разкъсваха тишината на нощта - трак-трак... трака-трака-трак. Всичко в тази нощ се бе обединило против мен. Няколко от мозъчните ми гънки бавно се разсъниха. Наскоро бях чел Тома Аквински, но той не беше казал нищо за радиоапаратите. Затова го отместих, за да сторя място на Анна. Да примем, че съм християнин. Значи мога да стоя отвън и да измервам Богa. Уредът ми не показва напрежението, а други качества - Любов, милосърдие, състрадание. На скалата имаше много такива чертички. А сега - следващата стъпка. Отварям кръга и включвам измервателен уред - себе си. Така ставам част от Бога. Дали искаше да каже това? - Казваш, че мога да си мисля, че съм християнин. Мога да измеря Мистър Бог отвън и да кажа, че ни обича, че е всемогъщ и всичко това. Но в действителност това не струва нищо? Аз не струвам дори колкото умряла патица? - Хората така правят. - Да. Но и аз съм част от хората. - Ами тогава трябва да го знаеш. - Кое? - Че изобщо всичко е измислено от хората. Аз настоявах за още уточнения. - Ако успея да се включа в кръга и да разбера Мистър Бог отвътре, чак тогава ли ставам християнин? Тя поклати глава. - Би могъл да бъдеш като Хари, нали? - Той е евреин. - Или като Али. - Той е индиец. - Точно това казвам. Няма никакво значение, какъв е човек, когато разбира Мистър Бог отвътре. - Чакай. Какво по дяволите мога да измервам и разбирам, когато съм стигнал дотам? - Нищо. - Как така нищо? - Защото тогава няма значение. Ти просто си част от него, малка част, разбира се. Но все пак си вътре. Сам го каза. - Никога не съм казвал такова нещо. - Напротив. Каза го. Каза, че когато запоиш онази малка част за жичките, тя става малка част от цялото. Беше вярно, Бях го казал и разбира се имах предвид чисто техническата й употреба. Анна обаче си беше направила кардинални изводи. Църковният часовник удари 6 часа. Беше мрачна утрин. Попитах я: - Колко неща не ми разказваш? - Всичко ти казвам. - Ама съвсем всичко ли? - Не - каза тя спокойно, но колебливо. - И защо не? - Има неща, които са... те просто са... - Странни? - Хм. Сърдиш ли ми се? - Не, никак. - Мислех си, че можеш да ми се разсърдиш, ако ти кажа това. - Нe. И колко странни са тези неща, които не ми казваш? Тя седна до мен, заби нокът в ръката ми и погледна предизвикателно. - Толкова странни... колкото две и пет може би е четири. Това беше. Знаех съвсем точно, какво има предвид. Възможно най-спокойно разкрих собствената си тайна. - Или може би както две и пет е десет? За момент всичко притихна. После тя се обърна към мен и тихо каза: - Какво? И ти ли? - Хм. И аз. А на теб как то дойде наум? - Долу под моста, когато минаваме напряко. Числата върху лодките. А на теб? - В огледалото. - В огледалото? - тя се ококори. - Да, в огледалото или в огледалния образ на повърхността на водата. - Разказвал ли си го някому вече? - Няколко пъти. - И какво ти казаха другите? - Казаха ми, че съм глупак и си губя времето с глупости. Ти споделяла ли си тайната си с някого? - Веднъж. С учителката ми. - А тя какво каза? - Каза, че нищо не разбирам. Ние се усмихнахме съзалкятнически. Вървяхме заедно по пътя, живеехме в общ свят, който другите смятаха за безсмислен или ненормален. И двамата търсехме новото, искахме да разгадаваме тайни. И двамата бяхме научени, че пет е точно пет и нищо друго. Но когато петицата се оглеждаше в огледалото, вече не беше петица, а приличаше на двойка. От тези прости неща излизаха най-невероятните сметки. Това ни омагьосваше, макар че от него нямаше никакъв смисъл. Петицата беше петица, защото винаги е било така. Всеки се съобразяваше с това неписано правило. Но тази петица не означаваше пет сама по себе си. Ако човек си избереше нещо друго, то петицата можеше да означава нещо друго. Смисълът се променяше като следствие на волята. Изпробвахме го и се натъкнахме на приключение. Знаехме, че математиката не съществува, за да решаваш задачи с нейна помощ. Тя беше много повече, портата към един тайнствен свят. Тук имаше правила, които всеки можеше сам да определя и сам поемаше отговорност за всички резултати. Беше отвъд човешкия здрав разум. Важно казах: - Пет и две е десет. - Понякога само две. - А може би дори седем? Нямаше никакво значение. Но имаше един сквилион чужди светове, които все още не познавахме. - Дребосъчке, стани да ти покажа нещо, - казах. Пресегнах се да взема огледалото на мама. То се сгъваше по средата. С него се промъкнахме в кухнята, където още беше студено и тъмно. Намерихме голямо парче бял картон и аз нарисувах по вертикала дебела черна линия. След това поставих огледалото на масата и между двете му половини се образува ъгъл като при полуотворена книга. Между двете огледала сложих картона и нагласих ъгъла. - Я погледни, - промълвих и затаих дъх. Тя погледна и нищо не каза, Можех да чуя дишането й, възбудата, Много добре си спомнях, как се бях чувствал, когато открих чудото в огледалото. Анна ми се хвърли на врата. Заклещи ме в прегръдката си и смеейки се, ми захапа носа. Двамата бяхме на сквилиони километри от реалността. Беше началото на едно пътешествие. Чудесата никога нямаше да свършат. Имаше нови и нови - и двамата го знаехме. Конят Ноби На чаша чай правехме планове. Щом отовреха магазините, щяхме да излезем и да купим от Woolworth цял куп огледала. Когато стигнахме до площада, магазините още не бяха отворили. Няколко продавача подреждаха витрините си с нова стока. Други бързаха към работните си места, поздравяваха и си разменяха новини. Краката пристъпваха по паважа, сякаш искаха да стъпчат студа, който се надигаше. От лафката се носеше на облаци ароматът на прясно кафе, който се смесваше с уханието на горещи наденички. - Дай насам една чаша кафе, две филии с мас и едно паче сладкиш с извара - каза таксиметровият шофьор. - А за мен едно кафе и две соленки с кимион - поръча колегата му. - А за теб, ранобуднико? Какво да бъде? - аз бях наред. - Две кафета и четири наденички. Метнах парите на плота и ми върнаха няколко монети, които бяха целите мокри от локвичките бира и кока кола. Анна хвана чашата си с две ръце и зарови нос надълбоко. Над ръба проблясваха две будни очи, които попиваха всичко, което се случваше наоколо. Тя не можеше да се справи едно временно с кафето и наденичките, затова ги държах между пръстите си, като две димящи цигари, готови за отхапване. Имаше едно сухо местенце, на което оставих чашата си, за да измъкна цигара с една ръка. Опитах се да запаля клечка кибрит с десния си палец, но това се оказа невъзможно. Никога нямаше да разбера, как го правеха приятелите ми. Най-близо бях до решението на задагката веднъж, когато главичката на клечката се отчупи и се подпали под нокъта ми. Заболя. Анна вдигна крак и аз запалих клечката в подметката й. - Внимание! Пазете се! Внимание! - като вълна пред корабен нос хората се разплискаха по паважава и после се търкулнаха обратно. Един кон с каруца премина през тъплата. Конят димеше в утринния студ. - Ърни, Ърни! - извика жена в кожена престилка. - Къде по дяволите си сложил щайгата със зелките? За слушателите добави: - Това момче е пирон в ковчега ми. Ще ме вкара в гроба. - Би бил истински благодетел - промърмори някой. Отнякъде се появи човек с табелка на врата и гръмогласно провъзгласи: - Краят е близо! - после си поръча горещ чай. - Ангелът на провъзглашението самолично - засмя се друг. - Хей, Джо, пийни нещо топло с мен - това беше таксиджията. - Благодаря, другарю - изръмжа ангелът. - Ей, Джо! Какви новини носиш днес? - Краят е близо - простена той. - Хвърляш ни в страх и паника - съседът му се ухили. - А какво ни каза миналата седмица? - Пригответе се, никой няма да избегне съдбата си. - Откъде ги вадиш тези новини? - Той получава всеки ден телеграма от Св. Петър. От другия край на лафката се разнесе тътен: - Кой от вас простаци ми е откраднал соленките? - Ако си дръпнеш мръсния лакът, ще ги намериш! - Хари, стегни се, тук има едно дребно. Хари обърна поглед към нас. В едната си ръка държеше соленките, а в другата литрова халба кафе с мляко. В ръката му халбата изглеждаше като чашка за ракия. - Хей, дребното. Как се казваш? - Анна. А ти? - Хари. Сама ли си? - Тц, с този тук - тя кимна по посока на мен. - И какво правите тук толкова рано? - Чакаме Woolworth да отвори. - Какво ти трябва толкова спешно оттам? - Няколко огледала. - Ах? - Трябват ми десет. - За какво са ти десет огледала? - В тях могат да се видят други светове, най-различни - каза Анна. - О! - отвърна Хари, накар че нищо не разбра - Ти си страхотна скица! Анна засия. - Искаш ли шоколад? Тя ме погледна и аз кимнах. - Да, моля, господине... - Хари, просто Хари - поправи я той и заклати пръст. - Да, моля, Хари. - Артъъъър - провикна се Хари през рамо - Дай насам няколко шоколада. Артър ги подхвърли и Хари ги хвана. - Ето ти шоколад, Анна. - Благодаря. - Благодаря какво? - в гласът му прозвуча огромна въпросителна. - Благодаря, Хари - Анна разви единия шоколад и му предложи да си отчупи. Ръцете му бяха с размерите на дървени стволове. Той протегна една от тях. На края й висеше нещо като връзка банани. Поне толкова големи бяха ръцете му. С тези банани пръсто той си отчупи прилично парче шоколад. - Обичаш ли коне, Анна? Анна съобщи, че обожава конете - Тогава ела с мен да посетим Ноби. Завихме в една пресечка зад ъгъла и там стоеше Ноби, един кон-гигант, който подхождаше само на великани от породата на Хари. Лъснатият му косъм блестеше почти колкото украсените с месинг юзди. Той хрупаше нещо, което се подаваше от вързания на врата му чувал. Когато Хари се приближи, конят пръхна с ноздри и ние се оказахме обсипани с овес и слама. Хари гръмко се засмя. Преди пет минути беше готов да разбие всекиму черепа заради соленките си. А съм сигурен, че лесно можеше да се справи с четири или даже шест нормално развити мъже. Сега обаче се разтапяше като великан от приказките при вида на едно малко момиченце и един кон. Даде на Анна шепа захарчета за Ноби. - Нищо няма да ти стори, Анна. Той не може да убие дори муха. Ноби разтегли усни и показа зъбите си, които изглеждаха като подредени един до друг надгробни камъни. След това заинтересовано зарови нос в ръката на Анна и захарчетата изчезнаха едно подир друго. Хари му говореше нещо неразбираемо, а после се обърна към Анна: - Ако искаш можеш да го яхнеш и да си говориш с него, докато разтоварвам. Като свърша, ще ви закарам до Woolworth. Анна кимна и бананените ръце я вдигнаха. С един замах принцесата се озова на коня си. Хари се зае да разтоварва. Щайгите и чувалите изглеждаха, сякаш са пълни с перушина. После взе Анна и леко я приземи в каруцата. Самият той седна до нея, а на мен направи знак да се настаня отзад. Анна държеше юздите и потеглихме с гръмко подвикване. На Ноби това изобщо не му беше нужно. Той познаваше пътя си насън. Не можехме да минем напряко през пазарния площад, защото каруцата имаше размери като тези на Ноби и Хари. Беше нещо като боен кораб на колела. Спряхме на ъгъла. - Wuhlwohrt - изкрещя Хари и скочи с трясък от мястото си. - Анна, това е Wuhlwohrt - обясни още веднъж. - Благодаря ти, Xари - каза тя. - Благодаря ти, Анна - ухили се той. - Дано пак да те видя някой път. После замина заедно с коня и каруцата си. По-късно често срещахме Хари и Ноби. Книгата без страници Продавачката във "Wuhlwohrt" успя да се убеди едва след неколкократно запитване, че действотелно имахме нужда от десет огледала. - Вие двамата май сте доста суетни - отбеляза тя най-сетне. Втурнахме се с плячката си към къщи и разчистихме кухненската маса. Две от огледалата залепихме посредством парченца плат така, че да изглеждат като кориците на книга. Анна донесе картона с черната черта. Поставихме го така пред книгата, че гръбчето на огледалата да образува върха на триъгълник, а отворените страни да пресичат чертата. Нарисуваната линия и отраженията й в двете огледала образуваха равностранен триъгълник. Започнах бавно да затварям огледалната книга , ъгълът намаля, линиите изведнъж образуваха квадрат. Анна се втренчи. - Още малко! - изкомандва решително тя. Аз намалих още малко ъгъла и започнах да назовавам фигурите. Шестоъгълник, осмоъгълник. Когато стигнахме до десетоъгълника, имената се изчерпаха. Затова просто брояхме страните и наричахме фигурите "седемнайстоъгълник" или "четиридесетоъгълник". Анна отбеляза, че това е странна и вълшебна книга. Колкото повече човек я затваряше, толкова по-интересно ставаше. Още по-забавното бе, че тази книга се състоеше само от две огледала. Всяка фигура имаше една страна в повече. Значи трябваше да има и такива с милиони, не -сквилиони страни. Кой беше чувал за книга, в която имаше един сквилион рисунки и нито една страница! Колкото повече затваряхме книгата, толкова по-сигурно влизахме в капан. Двете огледала бяха отворени само на сантиметър и ние вече не можехме нищо да видим. Сега какво се случваше там вътре? Започнахме отначало. Но при "хиксоъгълника" отново не успяхме да продължим. А сега накъде? Анна каза: - Ако е сквилионоъгълник, може би е кръг. Но как можехме да го проверим? Накрая изстъргахме прозорче в гърба на едното огледало и си направихме шпионка. Действително. Сквилионоъгълникът действително беше кръг. По-скоро беше трудно да се каже, че не е кръг и никога няма да бъде. Следващият капан беше светлината. Колкото повече затваряхме книгата, толкова по-тъмно ставаше в нея. Анна непременно искаше да знае, как изглежда вътре, когато е съвсем затворена. Сложен проблем. Как се осветява здраво затворена вълшебна книга? Отхвърлихме клечките кибрит и свещите като прекалено опасни или неизползваеми. Накрая се сетихме за миниатюрната лампичка на фенерчето, която свързахме с батерията посредством тънки жички. Тя, разбира се, все още беше прекалено голяма и книгата не се затваряше съвсем, но все пак имахме напредък. Поставихме огледалата успоредно едно до друго, толкова плътно, че помежду им имаше място само за крушката. Така ставаше. Отгоре преметнахме парче плат, за да не прониква друга светлина. Анна надникна през шпионката. - Там има милиони и милиони светлинки - прошепна тя с притаен дъх. И с още по-голямо удивление добави: - Фин, няма сквилионоъгълник. Само две прави линии. Преди десет години чудото ме бе смаяло по същия начин, затова бях подготвен за реакцията й. Пресегнах се над нея и лекичко притиснах огледалата в единия край. Тя се облегна назад и ме погледна. - Кръг. Огромен кръг, най-големият кръг на света. Как го направи? Очите й се удивляваха. Притиснах огледалата в другия край и най-големият кръг на света отново се превърна в две черни линии, които после се разбягаха в другата посока. Оттам нататък Анна разглеждаше книгата си стотици пъти на ден. Най-различни неща пъхаше между двете огледала и получаваше фигури и форми, които просто трябваше да учудят всекиго. Един следобед се случи нещо ново. Анна започна да пише големи букви на хартийки и да ги поставя пред отворената книга. - Странно, - промърмори - поглеждайки първо в дясното огледало, после в лявото. - Странно. Първо е наопаки, а после - в другото огледало пак е правилно. Някои от буквите бяха ту правилно, ту наопаки. Други винаги оставаха правилни. Анна извади грешните букви, и тези, които останаха бяха: А, Д, Ж, Л, М, Н, О, П, Т, Ф, Х. Седнах до нея и измъкнах буквата А от купчината. Разделих А-то по средата посредством огледалото. Тя наблюдаваше, взе огледалото и го направи сама. Изпробва всички букви. Това я занимава в продължение на един час, после беше разгадала, за какво става дума. - Фин, когато половинката в огледалото е съвсем същата като тази на хартията, това са правилните букви. Те си остават същите. А пък О-то най-забавно. Можеш да го разрежеш във всички посоки. Остава си О. Анна беше открила закона на симетрията. Някои неща се превръщаха отвътре навън, други отляво надясно, а някои си оставаха винаги същите. Мили и приятелката й Кейт ни подариха джобните си огледала, за да си направим миниатюрни книжки, които носехме винаги в себе си. Коленичехме на улицата, когато имаше необикновени шарки по асфалта. Умножавахме буболечките по четири, по 16 или по няколко сквилиона, листата, семенцата, изхвърлени трамвайни билети. Можехме да прекараме цели часове и дни по този начин. Включвахме цветни лампички и надничахме през шпионката. За няколко цента ни принадележаха светлините на Пикадили Сиркъс. Беше тайнствено и не само това. Можеше да бъде дори смислено, защото ни показваше двете страни на дадено нещо едновременно. Анна искаше да знае, дали може да види нещото от всичките му страни. Така построихме огледалния куб. Закачихме това, което искахме да видим, на конец и го пуснахме в куба. Чудото отново се случи: нещото се виждаше отвсякъде. Никога не съм броил, колко огледала купихме, използвахме и счупихме. Измисляхме си всевъзможни геометрични задачи, които бяха смислени само в нашия огледален свят. Пишехме и смятахме на хартия, а пред нас стоеше огледало. Не поглеждахме на листа, пишехме и смятахме в огледалото. Беше вълнуващо, изискваше концентрация, но скоро безпогрешно го овладяхме. Мистър Бог бе направил човека по свой образ. Това възможно ли беше? Вярно ли беше? - Фин, може би той има едно огромно огледало. - За какво му е? - Не знам, но би могъл да си направи, нали? - О, да, защо не... - Може би ние сме от другата страна? - Кой и къде? - Може би ние сме тези, които са наопаки? - Дребосъчке, това е безумно. - Може би затова винаги объркваме всичко. - О, да! Винаги объркваме всичко... - Анна невинаги можеше да разчита на моето разбиране. - Толкова е просто. Това всеки идиот може да го измисли. Мистър Бог ни е направил по свой образ. А такива образи има само в огледалото. А в огледалото всичко е наопаки. Ляво и дясно, дясно и ляво. И затова Мистър Бог може би е от едната страна, а ние - от другата. Той поглежда в огледалната си книга и вижда себе си - два пъти, три пъти, милиони и сквилиони пъти. А сквилионите Мистър Богове може би сме ние, просто наопаки. Той може да ни види, ние него - не. Като погледнеш в огледалото, виждаш себе си, нали, Фин. Но лицето ти в огледалото не може да те види. То не може да излезе от огледалото... нали? А може би му се иска. То не може да излезе и затова не може да стане като Мистър Бог. Най-много да прилича на него. Разбираш ли, какво искам да кажа? Най-чудното беше може би, че Мистър Бог ни беше дал все пак толкова разум, колкото да можем да мислим. Поне малко. Анна дори предполагаше, че Мистър Бог пише книга за собственото си творение. Беше си измислил роман със заплетен сюжет. Но ние не можехме да му помогнем. Ние бяхме фигурите в разказа му. Но може би понякога ни позволяваше да се доближим до него, за да прелистваме страниците. Анна със сигурност беше на постоянна служба. Тя вече обръщаше страниците. Съотношения Един ден срещнах на улицата учителката по религия на Анна. Тя ме помоли, не, заповяда ми да накарам Анна да се държи по-добре в часовете й. Какво бе направила? Беше прекъсвала урока с въпроси, беше възразявала и използвала "мръсни думи". Трябва да призная, че дребосъчката имаше невероятен репертоар и понякога безкомпромисно го използваше. Опитах се да обясня на учителката, че Анна изричаше лоши думи, но никога с лошо намерение. Разликата за мен бе очевидна, но стрелата не улучи целта си. Можех живо да си представя поведението й в клас, въпреки че дамата не желаеше да ми разкаже повече подробности. Затова вечерта се обърнах лично към разбойничката: - Срещнах учителката ти по религия. Трябва да се държиш по-добре в часовете й. - Няма да влизам повече там. Никога вече. - А защо не? - Тя е учителка. За Мистър Бог не можеш да научиш нищичко при нея. - Може би не я слушаш? - Напротив, внимавам, но тя нищо не казва. - Искаш да кажеш, че съвсем нищо не научаваш при нея? - Само понякога. - Е, това все пак е нещо. Какво научаваш тогава? - Че тя ужасно се страхува. - Това пък как ти хрумна? От какво се страхува? - Когато ни преподава, никога не позволява на Мистър Бог да порастне. Това я плаши. - Това са абсолютни глупости. - Мистър Бог голям ли е? - Да, да, да, добър и много голям. - А ние малки ли сме? - Разбира се, че сме малки. - И това е голяма разлика, нали? - Естествено, че има разлика между малък и голям. - И ако нямаше съвсем никаква разлика, всичко това нямаше да има никаква стойност... нали? Това ме обърка. Трябва да съм направил особено тъпа физиономия, защото тя веднага продължи с обясненията си: - Ако Мистър Бог и аз бяхме абсолютно еднакви, нищо нямаше да ти направи впечатление... нали? - Да - казах, - горе-долу рабирам какво имаш предвид. Когато разликата е огромна, се вижда най-добре колко голям е Мистър Бог в действителност. - Понякога - каза тя предпазливо. Явно нещата не бяха толкова елементарни. Но все пак ме доведоха най-после до прозрението, че в момента, в който разликата между Мистър Бог и човека е огромна, в този момент Мистър Бог би бил абсолютен. - А това какво общо има с учителката ти по религия? Тя разбира от тези неща. - О, да, разбира ги. - Тогава къде е проблемът? - Когато аз си измисля някаква разлика между Мистър Бог и мен, при мен Мистър Бог става все по-голям и по-голям. - Аха? - Да, обаче когато учителката си измисля такива неща, при нея Мистър Бог никога не става по-голям. Той винаги си остава еднакъв. Там няма какво да се научи. - На какво се дължи това? - Нали ти казах вече, че я е страх. Почти щях да пропусна обяснението й. Беше едно от онези полу-изречения, които толкова често се губеха. Тя каза: - Учителката само смалява хората. Нищо повече - и добави - Защо ходим на църква, Фин? - За да се научим да разбираме Мистър Бог. - Да не го разбираме. - Как така? - За да не го разбираме. - Стига толкова, дребосъчке. Днес съвсем си се побъркала. - Изобщо не съм побъркана. - Побъркана си. - Не съм. Ходиш на църква и там правиш Мистър Бог съвсем, съвсем, съвсем голям. Но когато го направиш толкова голям, изобщо не го разбираш... и чак тогава знаеш всичко за него. Тя бе учудена и разочарована, че това надхвърляше способностите ми. Въпреки това запази търпение и продължи да обяснява: - Когато си дете, разбираш всичко. Мистър Бог седи на златен трон, има мустаци и дълга бяла брада и корона на главата. Всички го сочат с пръст и пеят през цялото време като луди. Оди и химни и такива неща. Кой може да понесе това? А Мистър Бог прави всичко, трябва само да го помолиш достатъчно мило. Може да направи брадавица на носа на Уили, защото бие Мили, когато не му носи достатъчно пари. Прави прекрасно всички тези неща и затова е важен и ние го използваме през цялото време. Малко по-късно започваш да мислиш за други неща и Мистър Бог става по-малко разбираем. Но някак все още се справяш. После изведнъж ти се струва, че той вече не иска да те разбира. Просто не те изслушва. Изведнъж изобщо не разбира, за какво ти трябва ново колело. И не го получаваш. Това съвсем те обърква. Колкото по-голям ставаш - като теб и мен, Фин - толкова по-сложно става всичко. И се смалява. И започваш да го разбираш точно толкова, колкото и другите сложни неща. През цялото време в живота ти той се рони. И стигаш точката, в която изобщо вече не го разбираш. Виждаш ли, тогава той отново е съвсем, съвсем, съвсем голям. Толкова голям, колкото е в действителност. И баммммм - започва да ти се присмива, че си бил толкова глупав. Дяволски сметки Анна се интересуваше от всичко и навсякъде завираше малкото си, обсипано с лунички, носле. Изобщо не мога да си спомня, някога да се е страхувала. Понякога се озоваваше в ситуации, за които й липсваха думи. Тогава си измисляше нови, съвсем нови думи. Или използваше познати думи с ново значение. Така, както една вечер ми разказа , че светлината е "на ресни". Излязохме на тъмната улица, въоръжени с фенерчета и рулетка. Анна закрепи фенера си на една кофа за боклук и насочи лъча му към стената на перона. Стъклото на фенера беше може би 6 см в диаметър, а светлото петно на стената - 70 см. Отдалечихме кофата и петното се уголеми, стана неясно. По краищата му наистина се образуваха "ресни". - Това защо е така, Фин? Можеш ли да направиш така, че светлината да не го прави? Влязохме в къщата и аз започнах да обяснявам. Говорихме за рефлектори, за лещи. Анна ококорено ме слушаше и внимателно разглеждаше скиците ми. Досега огледалната книга я беше учила по един особен начин да открива за себе си факти. Това, че някои от тези "открития" не бяха съвсем истински, нямаше никакво значение. Откакто видяхме, че светлината става "на ресни", Анна разбра, кое е факт и кое не. Фактът беше твърдата черупка на значението. Фактът и значението бяха две зъбчати колела, които се въртяха в срещуположни посоки. Но ако поставехме между тях едно колелце, наречено въображение, започваха да се движат синхронно. Въображението беше важното междинно звено и един Господ знае, докъде можеше да ни отведе. Законът на Анна гласеше: Първо обръщаш всичко отвътре навън, после нагоре с краката, после отзад напред и отляво надясно. Накрая разглеждаш резултата и... - Фин, знаеш ли, че някои неща, пречетени отзад напред и отпред назад, остават винаги еднакви. А-н-н-а, например. Думите оживяваха. Анна ги разглабяше и после ги събираше в друга последователност. От бира ставаше риба и двете бяха различни неща. Тя се научи да борави с езика и да го използва по нов начин. Рисуваше - може би не бяха прекрасни картини, но тя ги рисуваше съредоточено и с цветни очила на носа. После се смееше на резултата, когато картината бе готова и си свалеше очилата. - Фин, можеш ли да ми направиш сините очила червени? - питаше и продължаваше да рисува. Произведенията й не украсяваха ничия стена. Но за това и не бяха създадени. Те представляваха просто откривателски експедиции в света на цветовете. И не беше ли прибързано да се твърди, че червената роза не може да вижда? Кой смееше да го каже със сигурност? Може би виждаше с венчелистчетата или надничаше между бодлите? Беше напълно възможно. Как ли изглеждаше светът от перспективата на роза? Едно от моите пристрастия бе математиката. С нетърпение очаквах да разбера, как Анна щеше да се справи с нея. Беше любов от пръв поглед. С помощта на логиката числата бяха прекрасни. Понякога сложни, но схванеше ли човек основните правила, нямаше тайни. Внезапно тази чувствителна любов претърпя сътресение и аз дълго не знаех, защо. Един ден Чарлз ми разкри причината. Чарлз бе учител в същото училище, в което което преподаваше и Мис Хейнс. А Мис Хейнс преподаваше на Анна математика. По време на един урок, тя се концентрирала изцяло върху Анна. - Анна, ако посадиш 12 цветя в един ред и засадиш всичко на всичко 12 реда, колко цветя ще имаш в лехата си? Горката Мис Хейнс! Било е достатъчно да попита колко е 12 х 12. Но не, тя е украсила въпроса си с цветя и лехи и е получила отговор, какъвто не е очаквала. Анна е сбръчкала нос. А това е знак на крайно неодобрение. - Ако, ако си садите цветята в такива тъпи редове, изобщо не трябва да имате цветя! Мис Хейнс е изтъкана от търпение. Тази реплика не я притеснила и тя опитала пак: - Амо имаш седем бонбона в едната ръка и девет в другата, колко бонбона имаш общо? - Нито един - казала Анна. - Нямам нито един бонбон. Нито един в лявата и нито един в дясната. И защо казвате, че имам бонбони, щом нямам? Това е лъжа, а не бива да лъжете. Горката Мис Хейнс. Но тя не се отказала. - Анна, дете, исках да кажа да си представиш, просто да си въобразиш, че имаш бонбони. Нали го можеш? Анна си представила бонбоните и светкавично отговорила с триумфиращ тон: - Четиринадесет! - Защо така, Анна? - запитала Мис Хейнс търпеливо, - Имаш повече. Имаш шестнайсет. Виж, седем бонбона и девет бонбона правят шестнайсет. - Знам това. Но Вие казахте да си ги представя. Аз си представих, че един ще изям веднага и един ще дам на приятелката си. Остават 14. Следващото изречение целяло да успокои учителката и прозвучало като самобичуване: - Бонбонът не беше вкусен, затова веднага го изплюх. Този начин да се борави с числа, объркваше Анна повече от всичко останало. Последният удар дойде една лятна вечер на улицата. Динки седеше на стълбата пред входната врата и пишеше домашни, докато си говореше с едно приятелче. Динки беше на 14. Можеше да вкара гол от всеки възможен ъгъл и да хвърли върху релсите отвъд стената 6-килограмово паве, но математиката за него бе велико тайнство. - Тъпънар - каза Динки. - Кой? - попита друигият. - Този идиот се къпе. - Нали е петък. - Какво общо има с петък? - Ден за баня. - Глупости. - Е добре де, какво прави идиотът във ваната, щом не е петък? - Тъпанарят пуска водата и не запушва ваната. - Някои никога не го схващат и въпреки това са живи. - Ние изобщо нямаме кран за водата. В събота слагаме ваната в кухнята и аз трябва да я напълня... с кофата. - Тогава защо се занимаваш с този идиот и неговите кранове? - Трябва да сметна за колко време ще си напълни ваната. - Никога няма да я напълни. Щом не е запушена. - Наистина ли? - Може да почернее, докато я чака да се напълни. - Какъв фукльо! - Ми остави го да се къпе сам тогава. Ела да ритаме. Аз съм вратар. Анна слушаше внимателно и разговорът потвърди най-големите й опасения. Подобни глупости бяха дело на дявола, за да мъчи с тях глупаците по света. Смяната тъкмо беше свършила. Клиф, Джордж и аз прекосявахме фабричния двор. Там стоеше Анна и ме чакаше. Дотук не идваше никога. Притесних се и се затичах към нея. Тя също се затича към мен. - Какво се е случило, дребосъчке? Тя се хвърли на врата ми и извика: - Фин, толкова е прекрасно! Не можах да дочакам, докато се прибереш. Тя бръкна в джоба си и измъкна оттам листче, изписано с числа. Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 0.9 Mb. Сподели с приятели:
|