Мотивация на специалистите по здравни грижи
ГЛАВА ПЪРВА 1.1.Мотив. Видове мотиви
Изтегляне 87.43 Kb.
|
ГЛАВА ПЪРВА 1.1.Мотив. Видове мотиви. Личностната мотивация (хората, работниците, служителите) е определяща за постигането на висока ефективност на организацията (било то от публичния или от частния сектор в икономиката). За да се постигне взаимност, или споделеност, съпричастност на интереси и вярвания е необходимо да се вземе под внимание онова, което кара личността да дава най-доброто от себе си както за нейния собствен интерес, така и за общите интереси. Да мотивираш означава „да насочиш личността в определена посока, да предприемеш необходимите стъпки, за да стигне тя там“ (Андреева, 1995: 7). Постигането на система за ефективно стимулиране на персонала, предполага наличието на съответна теоретична обосновка на проблемите, свързани с мотивацията на личността. Без да се познава системата от потребности и интереси на отделните индивиди и групи във фирмата, без да се знаят факторите, които ги мотивират за ефективен труд, е невъзможно да се изгради система за стимулиране, която да способства за максималното отдаване на силите и възможностите в производствения процес. Можем да разгкедаме мотивацията като процес на „пробуждане към дейност за постигане на определени цели“ (Палешутски, 2011: 193). Тя е вътрешно състояние, което активизира индивида към определена дейност, която е насочена към задоволяване на определени потребности. Когато става дума за осмисляне и предизвикване на посочения процес на равнище на отделния индивид, може да се говори за самомотивация. Възможно е обаче мотивите да бъдат пробудени от друг човек, който да накара, чрез осмислянето на мотива, даден индивид да действа в желаната от него посока. И в двата случая обаче мотивите се осмислят и водят към действие от страна на осъзналия ги индивид. Външната форма на изява на мотивите може да бъде различна - желания, стремежи, подбуди, които в крайна сметка водят към определено усилие за дейност. Възникването на потребност от дадения индивит (хората, работниците, служителите), съответно възниква стремеж да бъде задоволена. Единството от потребността (нуждата) и стремежа определят мотива, а стимулите са тези, които определят интензивността на проява на мотивите. От посочената зависимост се вижда, че в основата на стимулирането стои съществуващата система от потребности (респ. мотиви). От гледна точка на М. Армстронг целта на мотивацията „е да се постигне чувството за обща цел и да се осигури желанията и нуждите на организацията и желанията и нуждите на нейните служители да бъдат в хармония.” (Армстронг, 1993: 124). Думата „мотив” произлиза от латинската дума „movere“. Едно от нейните значения е подбуда, подтик, подбудителна причина, повод за някое действие (Младенов,2011: 4).. Мотивите са фактори за въздействие върху човешкото поведение. Те могат да се определят още като подбуди, които много често са неосъзнати от хората отчасти или напълно. Показателно е, че мотивите възникват преди конкретно действие и съпътстват цялото му извършване или цялото въздържание от извършването му. С други думи „мотивът се поражда от липсата на вътрешно равновесие в резултат на наличието на някакви незадоволени потребности, желания и очаквания.”(Александров, 1995: 49). Тези потребности могат да са лични или потребности на групата като цяло. За да мотивират някакво определено действие или поведение, потребностите трябва да са не само осъзнати, но и логически и емоционално оценени от гледна точка на целите и ценностите, както на индивида, така и на неговото социално обкръжение. По този начин личността ранжира потребностите си според тяхната значимост и ценност, а също и според очакваният резултат от задоволяването им. Наличието на някаква незадоволена потребност мотивира определено поведение, като има за цел нейното задоволяване. Достигането на тази цел намалява или премахва неравновесието и предизвиква удовлетворение. Следователно, задоволената потребност престава да бъде мотив за действие, но веднага на преден план излиза друга незадоволена потребност и целия цикъл се повтаря отново. Когато обясняват подбудите си, хората са склонни да се позовават на мотиви. Следоватено мотивите за определена цел са подбудите, които най-добре познаваме и на които се позоваваме твърде много във всекидневието. Това се разбира лесно от гледна точка на същността на мотивите. Според Б. Минчев „Мотивът е вид подбуда, функционираща на съзнателно равнище. Съдържанието на мотива може да е предмет, ценност, дейност, склонност, която се изказва с думи. Индивидът е убеден, че осъзнаваното съдържание на мотива има причинно действие върху неговите преживявания и действия.“ (Минчев, 2008: 102). След констатациите до момента ни се изяснява, че мотивът се преживява достатъчно отчетливо, за да се превърне в тема на преживяване. При това той намира словесен израз спонтанно или с известно усилие. Субектът има действителното или мнимо чувство, че преживяваното като мотив е достъпно за истинно разбиране и би могъл да го съобщи на други хора. Мотивът участва в рационалния контрол над собствените подбуди и се включва задължително в построяването и реализацията на волевото действие. Всичко казано до тук важи за идеалния тип на мотива. Част от реалните мотиви функционират според този идеализиран образец. Но има и „превърнати”, мними мотиви – където субектът изпитва илюзия, заблуждава се, че знае истинските причини за своята психо-поведенческа активност. Също се случва индивидът да знае истинския мотив, но да дава словесно обяснение на другите, което е съвсем различно. В случая той заблуждава околните, лъже относно мотивите си. Мотивите изпълняват следните функции: подбуждат и насочват активността на индивида; задават смисъл на действията на индивида; служат като обяснителни схеми. (Лечева, 2009: 77). Ако разгледаме мотивите според функцията, която изпълняват, се делят на две основни групи: реално действащи и обяснителни мотиви. Понякога се наричат още мотиви „за да” и мотиви „защото”. Но те не са винаги в отношение на изключване – реално действащият мотив може да бъде и обяснителен, но може и да не бъде. Разяснявайки се за поведението на други хора, субектът е убеден, че обяснението му е универсално и симетрично, т. е. че обяснението се отнася до всички деятели, включително и за него самия. Но практически не става така – обяснителните схеми за успешно и неуспешно действие на самия себе си и на другите субекти често са противоположни. Съгласно Б. Минчев „В развитата тук концепция няма място за несъзнателни мотиви. Последните биха били противоречие в понятието. Мотив е винаги достатъчно осъзната подбуда. Мотивите са важно психологическо средство за преднамерена регулация на индивидуалната дейност и са възлови моменти във функционирането на субектния блок на психиката. Индивидът винаги има избор дали да включи един или друг мотив в следващия акт на преживяване. Такава свобода субектът няма по отношение на своите потребности и нагласи.“(Минчев, 2008:110). Пъстротата и подбудителната сила на мотивите на субекта отразяват степента на развитие на неговото съзнание и личност. Мотиви, които са високо устойчиви и субектът често ги избира като движещи сили на неговите преживявания и поведение, се трансформират в личностни или смислообразуващи мотиви. Чрез тях индивидът придава насоченост на жизнения си път и реализира делото на своя живот. Литературните дейци по темата за „мотивация“ дават множество различни дефиниции. В мотивацията, както подчертава Бенджамин Франклин „енергията и постоянството побеждават всичко”. От тук произлиза и определението според което мотивацията се дефинира като „вътрешни стремежи, които дават тласък на постъпките на даден човек. Това е вътрешно състояние, което активизира или движи”.(Янкович, 2013: 10). Т.е. казано опростено и ясно, мотивацията е онова в нас, което ни кара да се държим така, а не другояче. Тя е силата, която кара хората да постъпват по определен начин. Древър в Речника си по психология накратко определя мотивацията като „понятие което се използва предимно за стимули и мотиви. Mотивът се определя като емоционално-волеви фактор, който се занимава с насочване поведението на индивида към една цел, било то съзнателно или безсъзнателно” (Янкович, 2013: 12). От сериозна важност е аспекта на анализа на мотивационното поведение на индивида представляват механизмите за регулиране на това поведение. На първо място са механизмите, свързани с волевата регулация на поведението. Благодарение на включването на съзнанието в процеса на избор на едно или друго поведение в конкретна ситуация, става възможно елиминиране или игнориране на нерегулираното влияние на „стихийно” формирани влечения. Благодарение на волевата регулация става възможно осмисляне и осъзнаване на водещите цели за бъдещото поведение. Защото една от най-съществените характеристики на мотивационното поведение е изборът на целите или процеса на формиране на целите, свързани с осъществяването на един или друг вид дейност. В психологически аспект формирането на целите се свързва с проблема за равнището на претенции на индивида. Този проблем е задълбочено изследван от Ф. Хопе. Според автора „преди започване на изпълнението на определена дейност, индивидите си поставят като цел постигане на определени резултати. Поставяните като цел предварителни резултати се определят като равнище на претенции. Ако резултатите превишават равнището на претенции, то те се оценяват като успех, докато резултати, които са по-ниски от претенциите, се оценяват като неуспех.“ (Иванов, 2005:173). В разглеждане на аспекта на претенциите като желаната за постигане цел и връзката им със субективно преживяване на успех или неуспех от конкретните резултати, позволява да бъде разкрита важна психологическа закономерност, която е свързана с бъдещото равнище на претенции. Компонента който следва в мотивационната структура на личността представлява ценностната значимост на извършваната от конкретния индивид дейност. Тази ценностна значимост може да бъде установена в структурата на индивидуалната ценностна система, т.е. по позициите и отделните ценности в тази структура, отнесени към субективната значимост на осъществяваната дейност. В случая, установената психологическа закономерност, че колкото дадена ценност заема по-висока позиция в индивидуалната ценностна система, толкова тя оказва по-силно влияние върху поведението на личността, означава, че по-голямата субективна значимост на осъществяваната дейност ще мотивира „по-силно” индивида за нейното изпълнение и постигането на по-високи резултати. Поради тази установена психологическа закономерност за връзката между субективната значимост на извършваната дейност (ценност) и силата на мотивацията за нейното осъществяване и постигане на високи резултати, се формулира един от основните начини за целенасочено въздействие върху мотивацията на индивидите. От значително важните характеристики на мотивацията е нейната двумодалност, т.е. нейната положително-отрицателна структура. И тази характеристика се проявява не само в мотивацията „стремеж към нещо” или „избягване от нещо”, но и като своебразен баланс между положителното и отрицателно значение, което има подбудата. Т.е. „чрез характеристиката „модалност“ в психологически план могат да бъдат определени онези функционално - енергетични разходи, които е готова да направи личността за удовлетворяване на определени потребности.“ (Нюттен, 1975: 224). Изображение за значението на двумодалния характер на мотивацията са така наречените „мотивационни стратегии”. Установени са две основни мотивационни стратегии: Изтегляне 87.43 Kb. Сподели с приятели:
|