На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница27/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   ...   40

по-висок от другия. Гневен. Задъхан. Професорът усети,

че е на старица. Дрезгав. Почти мъжки. Той наостри уши

да чуе какво казва, ала в нощта се разнесе друг глас.

- Mi scusi!* - дружелюбно извика Витория.

Двете фигури спряха и се обърнаха. Лангдън се напрегна.

Витория закрачи към тях още по-бързо. Те нямаше

да имат време да реагират. Американецът не можеше

да помръдне. Гледаше как Витория отпуска ръце и протяга

пистолета напред. В този момент над рамото й видя

лице, осветено от уличната лампа. Обзе го паника и той

се хвърли след нея.

Извинете (ит.). - Б. пр.

- Недей, Витория!

Тя обаче както винаги го изпревари. С небрежно, бързо

движение младата жена вдигна ръце, пистолетът изчезна,

и тя се обгърна като жена в студена нощ. Лангдън

я настигна и едва не се блъсна в двете фигури с тъмни

наметала.

- Buona sera - малко смутено каза Витория.

Професорът облекчено въздъхна. Двете възрастни жени

ги гледаха намръщено. Едната беше толкова стара, че

едва се държеше на крака. Другата й помагаше. И двете

стискаха броеници. Изглеждаха объркани от неочакваната

среща.

Витория се усмихна, макар че все още не се бе съвзела.



- Dov'e la chiesa Santa Maria della Vittoria? - „Къде е

черквата..."

Двете жени едновременно посочиха грамадния силует

на сграда, разположена на улица в посоката, от която

бяха дошли.

- Е1а.*


- Grazie - отвърна Лангдън, постави ръце върху

раменете на Витория и леко я задърпа назад. Не можеше

да повярва, че за малко не са нападнали две

старици.


- Non si puo entrare** - предупреди ги едната жена.

- Е chiusa temprano.

- Затворили са по-рано, така ли? - изненада се Витория.

- Perche***?

Стариците едновременно започнаха да им обясняват.

Бяха ядосани. Лангдън разбираше само откъслечни фрази.

Преди петнадесет минути били в храма и се молели

за Ватикана в този момент на нужда, но дошъл някакъв

мъж и им казал, че черквата се затваря.

- Наппо conosciuto I'uomo? - напрегнато попита Витория.

- Познавахте ли този човек?

* Ето я (ит.). - В. пр.

** Не може да се влезе (ит.). - В. пр.

***Заш;о (ит.). - В. пр.

Те поклатиха глави. Мъжът бил straniero crudo* и

насила накарал всички да си тръгнат, даже младия

свещеник и разсилния, които казали, че ще повикат

полиция. Ала чужденецът само им се изсмял и им

отвърнал да предупредят полицаите да си носят камери.

„Камери?" - Лангдън изтръпна.

Стариците ядосано забърбориха и нарекоха мъжа „bararabo".

После продължиха по пътя си, без да престават

сърдито да мърморят.

- Какво е „bar-arabo"? - попита професорът.

- Презрителна игрословица, нещо средно между

„barbaro" и „arabo"... Арабин.

Лангдън бързо се обърна към черквата и замръзна от

ужас.


Без да забелязва нищо, Витория извади мобилния си

телефон и натисна бутона за автоматично избиране.

- Ще предупредя Оливети.

Онемял, американецът я докосна по ръката. После с

трепереща ръка посочи черквата.

Витория ахна.

Витражите сияеха като зловещи очи... осветени от

лумналите вътре пламъци.

Лангдън и Витория се втурнаха към главния

вход на „Санта Мария дела Витория".

Дървената врата беше заключена. Витория

стреля три пъти с полуавтоматичния пистолет на

Оливети в бравата и я разби.

Черквата нямаше преддверие и когато отвориха вратата,

пред тях се разкри целият храм. Гледката бе толкова

неочаквана, толкова странна, че Лангдън трябваше да

стисне клепачи и пак да ги отвори, за да повярва на очите

си.


Груб чужденец (ит.). - Б. пр.

„Санта Мария дела Витория" беше построена в стил

барок - с позлатени стени и олтари. Дървените пейки

под главния купол в средата на храма бяха натрупани

една върху друга и пламтяха като някаква епична погребална

клада. Огънят се издигаше високо нагоре. Професорът

проследи огнените езици и ужасът от гледката

го връхлетя като хищна птица.

От двете страни на тавана висяха две въжета, които се

използваха за окачване на кадилници с тамян над богомолците.

Сега обаче нямаше кадилници. Въжетата бяха

използвани за нещо друго...

На тях висеше човек. Гол мъж. Китките му бяха завързани

и ръцете му бяха разперени, сякаш бе прикован

на невидимо разпятие.

Лангдън хипнотизирано се взираше в него. След миг

пред очите му се разигра финалът на трагедията. Старецът

беше жив и повдигна глава. Ужасените му очи гледаха

надолу в безмълвна молба за помощ. На гърдите му

бе жигосано клеймо. Американецът не го виждаше ясно,

но не се съмняваше какъв е надписът. Когато пламъците

се издигнаха още по-нависоко и започнаха да облизват

краката на жертвата, мъжът нададе мъчителен вик и

тялото му се замята във въздуха.

Сякаш тласнат от невидима сила, Лангдън хукна по

главната пътека към кладата. Дробовете му се напълниха

с дим. На три метра от огъня го блъсна гореща стена,

която опърли кожата на лицето му. Той отскочи, скри

очи и се строполи на мраморния под. После с мъка се

изправи.


Плъзна очи по стените. „Тежък килим. Ако успея

някак си да угася... - Ала знаеше, че няма откъде да

вземе килим. - Това е барокова черква, Робърт, а не някакъв

немски замък! Мисли!" Професорът се насили отново

да погледне висящия мъж.

Към купола се издигаха пламъци и дим. Въжетата

опъваха ръцете на стареца, продължаваха нагоре към

тавана, минаваха през скрипци и пак се спускаха към

метални обтежки от двете страни на храма. Лангдън разгледа

едната. Беше високо на стената, но ако успееше да

я достигне и да разхлаби едното въже, мъжът щеше да

се залюлее настрани от кладата.

Изведнъж пламъците рязко се издигнаха нагоре и под

купола се разнесе пронизителен вик. Кожата на краката

на клетника започна да се покрива с мехури. Кардиналът

гореше жив. Лангдън се затича към обтежката.

Застанала в дъното на черквата, Витория се държеше

за облегалката на една от пейките и се опитваше да се

овладее. Гледката бе ужасна. Тя се насили да се извърне.

„Направи нещо!" Чудеше се къде е Оливети. Дали беше

видял хашишина? Може би го бе заловил? Къде бяха

сега? Младата жена понечи да затича към Лангдън, за

да му помогне, ала в този момент някакъв звук я спря.

Пращенето на огъня с всеки миг ставаше все по-високо,

но във въздуха се носеше и друг звук. Металическо

вибриране. Наблизо. Като че ли идваше от края на пейките

от лявата й страна. Остро тракане, като звън на

телефон, ала някак приглушен. Тя здраво стисна пистолета

и тръгна към звука. Той се усилваше, прекъсваше и

отново прозвучаваше.

Когато наближи края на пътеката, усети, че звукът

идва от пода зад последната пейка. Протегнала пистолета

в дясната си ръка, тя тръгна напред и в този момент

усети, че държи нещо и в лявата - мобилния си телефон.

В паниката беше забравила, че е набрала номера на командира...

и така бе задействала безшумната му вибрация,

за да го предупреди. Младата жена вдигна телефона

до ухото си. Все още звънеше. Оливети не беше отговорил.

Внезапно обзета от страх, Витория разбра какъв е

източникът на звука и разтреперана заобиколи пейката.

Видя безжизнената фигура на пода и цялата черква

сякаш потъна под краката й. От тялото не течеше кръв.

По него нямаше признаци на насилие. Само ужасяващата

геометрия на главата... завъртяна на сто и осемдесет

градуса в обратната посока. Витория прогони видението

на обезобразеното тяло на баща си.

Закаченият на колана на командира телефон бе притиснат

към пода и вибрираше до студения мрамор. Вито-

рия изключи своя и звъненето престана. В тишината се

чу друг звук. Дишане в сенките зад гърба й.

Тя понечи да се обърне, ала знаеше, че е закъсняла.

Лакътят на убиеца се заби в тила й и от темето до стъпалата

я прониза пареш; лазерен лъч.

- Сега си моя - чу се дрезгав глас.

После светът потъна в мрак.

Лангдън се беше покатерил върху една пейка, домъкната

до лявата стена на черквата, и се мъчеше да достигне

обтежката. Въжето се издигаше на около метър и осемдесет

над главата му. Такива обтежки бяха обичайни за

черквите и се поставяха високо, за да не ги пипат. Свещениците

ги достигаха с помощта на дървени стълби,

наречени „piuoli". Убиецът очевидно бе постъпил по същия

начин. „Тогава къде е сега стълбата, по дяволите?!

- Лангдън се огледа. Смътно си спомняше, че я беше

мернал някъде. - Но къде?" След миг сърцето му се сви.

Сети се къде я е видял. Професорът се обърна към бушуващия

огън. И естествено, тя бе там, на самия връх на

кладата, обгърната в пламъци.

Обзет от отчаяние, Лангдън огледа отвисоко цялата

черква в търсене на нещо, което да му помогне.

„Къде е Витория, по дяволите? - изведнъж си помисли

той. Беше изчезнала. - Дали е отишла да повика помощ?

- Американецът я извика, но не получи отговор. -

И къде е Оливети?"

Откъм купола се разнесе мъчителен вой и Лангдън

разбра, че вече е късно. Когато отново вдигна поглед нагоре

и видя бавно изгарящата жертва, мислите му бяха

насочени към едно-единствено нещо. „Вода. Много. За

да угаси огъня. Или поне да отслаби пламъците."

- Трябва ми вода, по дяволите! - извика той.

- И това ще дойде - изръмжа от дъното на черквата

някакъв глас.

Лангдън се обърна натам и едва не падна от пейката.

По страничната пътека към него се приближаваше

тъмно чудовище. Дори на блясъка на кладата черните

очите на мъжа пламтяха с изпепеляващ огън. Лангдън

позна пистолета в ръката му - онзи от собствения му

джоб, същия, който беше взела Витория.

Внезапно го обзе паника. Първата му мисъл бе за Витория.

Какво й беше направил този звяр? Беше ли ранена?

Или неш;о още по-страшно? В същия момент мъжът

под купола закрещя по-високо. Кардиналът щеше да

умре. Не можеше да му помогне. Когато хашишинът

насочи оръжието към гърдите на Лангдън, паниката му

се насочи към самия него. Реагира в мига, в който отекна

изстрелът. Американецът скочи и прелетя с протегнати

напред ръце над морето от пейки.

Падна по-тежко. Отколкото очакваше, и моментално

се претърколи по пода. Мраморът пое удара с цялата

милост на ледена стомана. От дясната му страна затропо-

лиха приближаващи се стъпки, Лангдън се надигна на

четири крака и запълзя под пейките.

Високо под купола кардинал Гуидера изживяваше

последните си мъчителни мигове. Виждаше как кожата

на краката му се покрива с мехури и се отлющва. „В ада

съм - реши той. - Господи, защо ме забрави?" Знаеше,

че това трябва да е адът, защото виждаше клеймото на

гърдите си наопаки... и въпреки това, сякаш по някаква

дяволска магия, не се затрудняваше да прочете английската

дума „fire" - „огън".

Три гласувания. Все още нямаше папа.

В Сикстииската капела кардинал Мор-

тати се молеше за чудо. „Прати ни кандидатите!"

Отлагането бе продължило достатъчно. Мор-

тати можеше да разбере, ако липсваше само един кандидат.

Но цели четирима? Това не им оставяше никакви

възможности. При тези обстоятелства за постигането на

мнозинство от две трети наистина щеше да е нужно Божие

чудо.

Резетата на външната врата със скърцане започнаха



да се вдигат и Мортати и цялата колегия на кардиналите

едновременно се обърнаха към входа. Главният електор

разбираше, че това може да означава само едно. По закон

вратата на капелата можеше да се отвори поради две

причини - за да изнесат някой тежко болен или за да

пуснат вътре закъснели кардинали.

„Фаворитите идват!"

Обзе го въодушевление. Конклавът беше спасен.

Но когато вратата се отвори, разнеслото се в черквата

ахване не бе радостно. Мортати смаяно зяпна влезлия

мъж. За пръв път във ватиканската история шамбелан

прекрачваше свещения праг на конклава след заключването

на вратите.

„Какво си мисли той!" .

Шамбеланът отиде до олтара и се обърна към изуме-.

ната публика.

- Синьори, чаках достатъчно дълго - каза той. - Но

сега трябва да ви кажа нещо, което имате право да знаете.

Лангдън нямаше представа накъде пълзи.

Единственият му компас беше рефлексът,

който го водеше в посока, обратна

на опасността. Лактите и коленете му пламтяха, докато

лазеше под пейките. Въпреки това продължаваше

напред. Някъде някакъв глас му казваше да се движи

наляво, „Ако стигнеш до главната пътека, ще можеш да

се затичаш към изхода." Знаеше, че това не е възможно

- главната пътека бе преградена със стена от пламъци!

Умът му търсеше възможности. Стъпките бързо се приб-

лиживаха от дясната му страна.

Лангдън предполагаше, че до края на пейките остават

поне три метра. Грешка. Изведнъж прикритието над него

изчезна. Той се вцепени за миг. В нишата от лявата си

стран1а видя точно онова, което го беше довело тук. Видението

на света Тереза се. издигаше като някакъв порнографски

натюрморт... легналата светица, извила гръб от

наслада, с отворени устни, от които се изтръгва стон, а

над нея ангелът, насочил огнената си стрела.

В пейката над главата му се заби куршум. Той се надигна

като спринтьор на старт, после затича приведен

към дясната страна на черквата. Зад него прозвучаха

изстрели и той отново се хвърли на пода, плъзна се по

мрамора и се блъсна в парапета на една ниша.

И тогава я видя. Свита на кълбо до стената. „Вито-

рия!" Босите й крака бяха свити под тялото й, но все още

дишаше. Нямаше време да й помогне.

Убиецът светкавично заобиколи пейките от отсрещната

лява страна на храма и отново започна да се приближава.

Професорът си помисли, че това е краят. Арабинът

вдигна пистолета и Лангдън направи единственото,

което можеше. Претърколи се през перилата в нишата.

По мраморните колони над него се посипаха

куршуми.


Чувстваше се като животно, приклещено в ъгъла.

Вмъкна се още по-навътре в полукръглата ниша. Съдържанието

й му се стори иронично подходящо - саркофаг.

„Може би моят" - помисли си Лангдън. Това беше scatola

тъкмо като за него - малък мраморен сандък без украса.

Капакът бе повдигнат и подпрян на два мраморни блока.

Американецът видя отвора под него и се зачуди дали ще

успее да се вмъкне вътре.

Зад него отекнаха стъпки.

Тъй като не му оставаше друга възможност, Лангдън

се притисна към пода, плъзна се към саркофага, хвана

се за двете мраморни подпори и като плувец се гмурна в

гробницата. Чу се пистолетен изстрел.

Гърмежът бе придружен от усещане, каквото изпит-

ваше за пръв път в живота си... куршум, прелетял на

косъм от него. Чу изсвирване като от камшик и в следващия

миг куршумът се удари в мрамора сред облак прах.

Лангдън запълзя по пода и се измъкна от отсрещния

край на саркофага.

Озова се пред задната стена на нишата. Не се съмняваше,

че това тясно пространство ще стане негов гроб.

„При това скоро" - разбра той, когато видя дулото на

пистолета да се появява в отвора под саркофага. Хаши-

шинът държеше оръжието успоредно на пода и го насочваше

право към гърдите му.

Нямаше начин да не улучи.

Инстинктът за самосъхранение го накара да се задейства.

Лангдън се обърна по корем и легна успоредно на

ковчега. После постави длани върху пода. Раната от стъклото

отново се отвори. Без да обръща внимание на болката,

той направи нещо като лицева опора и надигна корема

си от мрамора точно в момента, в който пистолетът

изгърмя. Усещаше ударната вълна на куршумите, които

минаваха точно под корема му и разбиваха на прах шуп-

лестия варовик зад него. Затворил очи и едва издържащ

от изнемога, професорът се молеше стрелбата да престане.

И желанието му се изпълни.

Гърмежите се смениха от студеното изщракване на

празен затвор.

Лангдън бавно отвори очи, сякаш се боеше, че клепачите

му ще издадат звук. Като се бореше с мъчителното

треперене, той остана на мястото си, извил гръбнак като

котка. Не смееше дори да си поеме дъх. Наостри заглъхналите

ей от грохота уши, за да чуе кога ще си тръгне

убиецът. Тишина. Помисли си за Витория. Трябваше да

й помогне.

Разнеслият се звук беше оглушителен. Нечовешки.

Гърлен рев от усилие.

Единият край на саркофага изведнъж се надигна.

Професорът се строполи на пода и се вторачи в накланящите

се към него стотици килограми камък. Гравитацията

надделя над триенето и капакът се плъзна и се разби

на пода до него. Последва го и самият саркофаг, който се

отдели от подпорите си и се прекатури.

Лангдън разбра, че или ще бъде погребан под него,

или някой от ръбовете му ще го смаже. Сви краката и

главата си и прилепи ръце към тялото си. После затвори

очи и зачака.

Разтърси се целият под. Горният край на саркофага

падна само на милиметри от темето му и зъбите му изт-

ракаха. Дясната му ръка пО чудо остана невредима. Професорът

отвори очи и видя сноп светлина. Десният ръб

на саркофага не беше паднал до самия под, а се бе задържал

върху подпорите. Точно отгоре му обаче буквално го

гледаше самата смърт.

Законният собственик на гробницата висеше над него,

залепнал за дъното на саркофага, както често се случва с-

разлагащите се трупове. Скелетът за миг остана във въздуха

като колеблив любовник, след това с пращене като

от чупещи се съчки се поддаде на гравитацията. Мъртвецът

полетя надолу да го прегърне и посипа с гнили кокали

и прах очите и устата му.

Преди Лангдън Да успее да реагира през отрора под

саркофага се провря ръка и като гладен питон се плъзна

сред костите. Заопипва, откри гърлото му и го стисна.

Американецът се опита да се съпротивлява срещу железните

пръсти, които мачкаха ларинкса му, ала левият

му ръкав бе затиснат под ръба на саркофага. Беше

свободна само едната му ръка и борбата като че ли бе

"обречена.

Той сви крака, опря ги в дъното на саркофага и напъна.

Саркофагът се помръдна съвсем леко, но достатъчно.

Саркофагът със зловещо стържене се хлъзна от подпорите

и се сгромоляса на пода. Ръбът му смачка ръката

на убиеца и се чу приглушен вик. Пръстите му пуснаха

гърлото на Лангдън. Арабинът с отчаяно, усилие успя да

се освободи и саркофагът с глухо тупване се залепи за

мраморния под.

Пълен мрак. Пак.

И тишина.

Нямаше ядосано удряне по прекатурения саркофаг.

Нямаше опити за повдигане. Нищо. Докато лежеше в

тъмнината сред купчина кости и се бореше с клауст-

рофобията си, Лангдън насочи мислите си към нея.

„Витория. Жива ли си?"

Ако знаеше истината - ужасяващата действителност,

в която скоро щеше да се свести тя, - заради нея щеше

да се помоли да е мъртва.

Седнал в Сикстинската капела сред смаяните

си колеги, кардинал Мортати се

опитваше да проумее думите, които чуваше.

Осветеният само от свещите шамбелан току-що им

беше разказал история за такава омраза и коварство,

че Мортати трепереше. Вентреска бе говорил за отвлечени

кардинали, жигосани кардинали, убити кардинали.

За древните илюминати - име, което разбуди

забравени страхове, - за тяхната повторна поява и за

клетвата им да отмъстят на Църквата. С болка в гласа

той беше говорил за покойния папа... жертва на илю-

минатска отрова. И накрая почти шепнешком бе говорил

за смъртоносна нова технология, антиматерия,

която след по-малко от два часа щяла да унищожи

целия Ватикан.

Когато свърши, сякаш самият сатана беше изсмукал

въздуха от капелата. Никой не помръдваше. Думите на

шамбелана увиснаха в мрака.

Единственият звук, който в момента чуваше Мортати,

бе неестественото бръмчене на телевизионна камера

в дъното - електронно присъствие, каквото не беше търпял

нито един конклав в миналото, присъствие, за което

бе настоял шамбеланът. За пълно удивление на кардиналите,

той беше влязъл в Сикстинската капела заедно с

двама репортери от Би Би Си - мъж и жена - и бе заявил,

че те ще покажат тържественото му обръщение на

живо пред света.

Вентреска пристъпи напред и погледна право към камерата.

- Обръщам се към илюминатите и към учените - с

дълбок глас каза той, после замълча за миг. - Вие спечелихте

войната.

Тишината се спусна над най-отдалечените кътчета на

капелата. Мортати чуваше отчаяното туптене на собственото

си сърце.

- Колелата отдавна са се въртели - продължи шамбеланът.

- Вашата победа е неизбежна. Това никога не е

било толкова очевидно, колкото в този момент. Науката

е новият Бог.

„Какво говори той?! - помисли си Мортати. - Полудял

ли е? Целият свят го слуша!"

. - Медицината, електронните комуникации, космическите

полети, генетичната манипулация... това са чудесата,

за които днес разказваме на децата си. Това са чудесата,

които изтъкваме като доказателство, че науката ще

ни даде отговорите. Древните истории за непорочни зачатия,

горящи храсти и разтварящи се морета вече нямат

значение. Бог е отживелица. Науката победи. Ние

отстъпваме.

През капелата премина вълна на смут и озадачение.

- Но победата на науката струва скъпо на всички ни

- с все по-силен глас прибави шамбеланът.

Мълчание.

- Науката може да е облекчила болестите и тежкия

труд и да е осигурила множество приспособления за наше

развлечение и удобство, но ни е оставила свят без чудеса.

Нашите залези са сведени до дължини на вълните и чес-

тоти. Сложностите на вселената са накъсани на математически

уравнения. Потъпкано е дори себеуважението

ни като хора. Науката обявява планетата Земя и нейните

обитатели за безсмислена прашинка във великия план

на космическа случайност. - Той замълча за миг. - Разделя

ни дори техниката, която обещава да ни обедини.

Всеки от нас е електронно свързан с целия свят и все пак

ние се чувстваме съвсем сами. Бомбардира ни насилие,

разделение, разпокъсаност и предателство. Скептицизмът

се превърна в добродетел. Цинизмът и търсенето на

доказателства се превърнаха в просветена мисъл. Чудно

ли е, че сега хората се чувстват по-потиснати и смазани,

отколкото в който и да е момент от историята? Има ли

нещо свято за науката? Науката търси отговори, като

анализира нашите неродени зародиши. Науката дори

обещава да промени собствената ни ДНК. Тя разбива

Божия свят на все по-малки парчета в търсене на смисъл...

1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница