На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница28/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   40

и открива само нови въпроси.

Мортати благоговейно гледаше шамбелана. Движенията

и гласът на Карло Вентреска притежаваха физическа

сила, каквато кардиналът никога не беше виждал на

ватикански олтар. В думите на свещеника отекваха убеденост

и тъга.

- Древната война между науката и религията приключи



- каза шамбеланът. - Вие победихте. Но не победихте

честно. Не победихте, защото сте открили отговорите.

Победихте, защото толкова радикално преориентирахте

нашето общество, че истините, които някога смятахме

за неизменни, днес изглеждат нелепи. Религията

не може да настигне модерния свят. Научното развитие

придоби невероятни мащаби. То се храни като вирус.

Всяко ново откритие отваря вратите за други след себе

си. На човечеството са му били нужни хиляди години, за

да извърви пътя от колелото до автомобила. И само десетилетия,

за да стигне от автомобила до космоса. Днес

ние измерваме научния прогрес в седмици. Контролът се

изплъзва от ръцете ни. Пропастта помежду ни става все

по-дълбока и докато религията изостава, хората се озовават

в духовен вакуум. Ние настояваме за отговор на

въпроса за смисъла. Виждаме НЛО, разговаряме с мъртъвци,

напускаме телата си - всички тези ексцентрични

идеи имат научно лустро, но са безсрамно ирационални.

Те са отчаян вик на съвременната душа, самотна и измъчена,

осакатена от собствената си просветеност и неспособността

си да приеме смисъл в каквото и да е, щом не

е свързано с техниката.

Мортати установи, че се е навел напред. Заедно с другите

кардинали и хората по света, той поглъщаше всяка

дума на този свещеник. Шамбеланът не говореше реторично,

нито язвително. Не цитираше Светото писание,

нито Иисус Христос. Говореше на модерен език, неразк-

расен и изчистен. Като че ли словата му излизаха от самия

Бог... използвайки съвременния език, той излагаше

древното послание. В този момент Мортати видя една

от причините, поради които покойният папа толкова

много беше обичал младежа. В свят на апатия, цинизъм

и обожествяване на техниката, хора като шамбелана,

реалисти, които можеха да говорят на човешките

души като този човек, бяха единствената надежда

на Църквата.

Карло Вентреска още повече извиси глас.

- Науката, казвате вие, ще ни спаси. Науката, казвам

аз, ни погуби. От дните на Галил ей Църквата се опитва

да забави безпощадния ход на науката, понякога с погрешни

средства, но винаги с добри намерения. Въпреки

това съблазните са прекалено големи, за да устои човек.

Предупреждавам ви, огледайте се наоколо. Науката не е

изпълнила обещанията си. Обещания за ефикасност и

простота, които не са довели,до нищо друго, освен до

замърсяване и хаос. Ние сме разпокъсан и отчаян вид...

който се плъзга надолу по гибелен път.

Шамбеланът замълча задълго, после впери поглед в

камерата.

- Кой е този Бог-наука? Кой е Богът, който предлага

на своя народ могъщество, но не и морал, за да знаем

труд и да е осигурила множество приспособления за наше

развлечение и удобство, но ни е оставила свят без чудеса.

Нашите залези са сведени до дължини на вълните и честоти.

Сложностите на вселената са накъсани на математически

уравнения. Потъпкано е дори себеуважението

ни като хора. Науката обявява планетата Земя и нейните

обитатели за безсмислена прашинка във великия план

на космическа случайност. - Той замълча за миг. - Разделя

ни дори техниката, която обещава да ни обедини.

Всеки от нас е електронно свързан с целия свят и все йак

ние се чувстваме съвсем сами. Бомбардира ни насилие,

разделение, разпокъсаност и предателство. Скептицизмът

се превърна в добродетел. Цинизмът и търсенето на

доказателства се превърнаха в просветена мисъл. Чудно

ли е, че сега хората се чувстват по-потиснати и смазани,

отколкото в който и да е момент от историята? Има ли

нещо свято за науката? Науката търси отговори, като

анализира нашите неродени зародиши. Науката дори

обещава да промени собствената ни ДНК. Тя разбива

Божия свят на все по-малки парчета в търсене на смисъл...

и открива само нови въпроси.

Мортати благоговейно гледаше шамбелана. Движенията

и гласът на Карло Вентреска притежаваха физическа

сила, каквато кардиналът никога не беше виждал на

ватикански олтар. В думите на свещеника отекваха убеденост

и тъга.

- Древната война между науката и религията приключи



- каза шамбеланът. - Вие победихте. Но не победихте

честно. Не победихте, защото сте открили отговорите.

Победихте, защото толкова радикално преориентирахте

нашето общество, че истините, които някога смятахме

за неизменни, днес изглеждат нелепи. Религията

не може да настигне модерния свят. Научното развитие

придоби невероятни мащаби. То се храни като вирус.

Всяко ново откритие отваря вратите за други след себе

си. На човечеството са му били нужни хиляди години, за

да извърви пътя от колелото до автомобила. И само десетилетия,

за да стигне от автомобила до космоса. Днес

ние измерваме научния прогрес в седмици. Контролът се

изплъзва от ръцете ни. Пропастта помежду не става все

по-дълбока и докато религията изостава, хората се озовават

в духовен вакуум. Ние настояваме за отговор на

въпроса за смисъла. Виждаме НЛО, разговаряме с мъртъвци,

напускаме телата си - всички тези ексцентрични

идеи имат научно лустро, но са безсрамно ирационални.

Те са отчаян вик на съвременната душа, самотна и измъчена,

осакатена от собствената си просветеност и неспособността

си да приеме смисъл в каквото и да е, щом не

е свързано с техниката.

Мортати установи, че се е навел напред. Заедно с другите

кардинали и хората по света, той поглъщаше всяка

дума на този свещеник. Шамбеланът не говореше реторично,

нито язвително. Не цитираше Светото писание,

нито Иисус Христос. Говореше на модерен език, неразк-

расен и изчистен. Като че ли словата му излизаха от самия

Бог... използвайки съвременния език, той излагаше

древното послание. В този момент Мортати видя една

от причините, поради които покойният папа толкова

много беше обичал младежа. В свят на апатия, цинизъм

и обожествяване на техниката, хора като шамбелана,

реалисти, които можеха да говорят на човешките

души като този човек, бяха единствената надежда

на Църквата.

Карло Вентреска още повече извиси глас.

- Науката, казвате вие, ще ни спаси. Науката, казвам

аз, ни погуби. От дните на Галилей Църквата се опитва

да забави безпощадния ход на науката, понякога с погрешни

средства, но винаги с добри намерения. Въпреки

това съблазните са прекалено големи, за да устои човек.

Предупреждавам ви, огледайте се наоколо. Науката не е

изпълнила обещанията си. Обещания за ефикасност и

простота, които не са довели,до нищо друго, освен до

замърсяване и хаос. Ние сме разпокъсан и отчаян вид...

който се плъзга надолу по гибелен път.

Шамбеланът замълча задълго, после впери поглед в

камерата.

- Кой е този Бог-наука? Кой е Богът, който предлага

на своя народ могъщество, но не и морал, за да знаем

как да използваме могъществото? Що за Бог дава огън в

ръцете на дете, но не го предупреждава за опасностите?

Езикът на науката не казва кое е добро и зло. Учебниците

ни учат да предизвикваме ядрени реакции, но в

тях няма глава, която ни пита дали това е добро, или

зло.

- Обръщам се към науката - продължи той. - Църквата



е уморена. Изтощихме се да полагаме вашите морални

устои. Силите ни се изчерпват от опитите ни да

сме гласът на равновесието, докато вие сляпо препускате

в търсенето си на по-малки чипове и по-големи печалби.

Вашият свят се движи толкова бързо, че ако спрете дори

за миг, за да обмислите значението на действията си,

някой по-ловък ще профучи покрай вас като комета.

Затова продължавате все напред. Вие разпространявате

оръжията за масово унищожение, но папата трябва да

обикаля света и да моли държавните ръководители за

сдържаност. Вие клонирате живи същества, но Църкйа-

та ни напомня да обмисляме моралния смисъл на действията

си. Вие насърчавате хората да контактуват с телефони,

видеоекрани и компютри, но Църквата отваря вратите

си и ни напомня да общуваме лично, защото сме

създадени за това. Вие дори убивате неродени бебета в

името на проучвания, които ще спасят живота на други

хора. И пак Църквата посочва погрешността на тази логика.

- И през цялото време вие твърдите, че Църквата била

невежа. Ала кой е по-невеж? Човекът, който не може да

дефинира мълнията, или онзи, който не уважава нейната

огромна мощ? Църквата ви протяга ръка. Протяга

ръка на всички. И все пак колкото повече го правим,

толкова повече вие ни отблъсквате. Дайте ми доказателство,

че има Бог, казвате вие. Аз ви казвам, погледнете

небесата със своите телескопи, и ми кажете как може да

няма Бог! - В очите на шамбелана бликнаха сълзи. -

Питате как изглежда Бог. Аз ви казвам, откъде идва

този въпрос? Отговорите са едни и същи. Не виждате ли

Бог в своята наука? Как може да не Го забележите! Вие

твърдите, че дори най-малката промяна в силата на гравитацията

или теглото на атома ще превърне нашата вселена

в безжизнена мъгла, вместо нашето великолепно

море от божествени тела, и все пак вие не виждате Божията

ръка в това? Наистина ли е толкова по-лесно да

вярвате, че просто сме изтеглили вярната карта от милиарди

други? Толкова ли сме духовно банкрутирали, че

предпочитаме да вярваме в нещо математически невъзможно,

вместо в сила, по-могъща от нас?

- Независимо дали вярвате в Бог, трябва да повярвате

в следното - решително заяви шамбеланът. - Когато

човешкият вид се отказва от вярата си в тази по-могъща

сила, ние се отказваме от чувството си за отговорност.

Вярата... всички вери... са. предупреждение, че съществува

нещо, което не сме в състояние да проумеем, нещо,

пред което сме отговорни... С вярата ние сме отговорни

едни пред други, пред самите себе си и пред една по-

висша истина. Религията е грешна, но само защото е

грешен самият човек. Ако външният свят види тази черква

така, както я виисдам аз... ако види онова, което се

крие под ритуала на тези стени... той ще съзре едно съвременно

чудо... братство от несъвършени, прости души,

които искат само да са глас на състрадание в изплъзващия

се от контрол свят.

Карло Вентреска посочи колегията на кардиналите и

операторката от Би Би Си инстинктивно ги фокусира.

- Отживелица ли сме ние? - попита шамбеланът. -

Динозаври ли са тези хора? Ами аз? Светът наистина ли

се нуждае от глас за бедните,.слабите, онеправданите, за

нероденото дете? Наистина ли се нуждаем от души като

тези, които, макар несъвършени, цял живот умоляват

всеки от нас да зачита моралните принципи и да не се

отклонява от пътя си?

Сега Мортати осъзна, че неволно или не, шамбеланът

прави блестящ ход. Като показваше кардиналите, той

персонализираше Църквата. Ватиканът преставаше, да е

сграда, той се превръщаше в хора - хора като самия

него, които прекарваха живота си в служба на доброто.

- Тази нощ ние се намираме на ръба на пропаст ~

продължи Карло Вентреска. - Никой от нас не може да

си позволи да е безучастен. Независимо дали виждате

това зло като сатана, корупция или аморалност... тъмната

сила е жива и расте с всеки изминал ден. Не я пренебрегвайте.

- Шамбеланът сниши глас и зашепна. Камерата

отново се насочи към него. - Макар и могъща, тази

сила не е непобедима. Доброто може да възтържествува.

Вслушайте се в сърцето си. Вслушайте се в Бог. Заедно

ние можем да отстъпим назад от тази бездна.

Сега вече Мортати разбираше. Това бе причината.

Конклавът беше прекъснат, но нямаше друг начин. Това

бе драматичен и отчаян зов за помощ. Шамбеланът говореше

и на своя враг, и на приятелите си. Умоляваше

всеки, приятел или враг, да види светлината и да прекрати

тази лудост. Някой със сигурност щеше да осъзнае

безумието на този заговор и да се отзове.

Карло Вентреска коленичи пред олтара.

- Помолете се с мен.

Кардиналите паднаха на колене. На площад „Св. Петър"

и по цялото земно кълбо... смаяният свят коленичи

заедно с тях.

Хашишинът остави плячката си на задната

седалка на буса и за миг се възхити

на тялото й. Не беше толкова красива,

колкото жените, които бе купувал, ала притежаваше

животинска сила, която го възбуждаше. Тялото й лъщеше,

мокро от пот. Миришеше на мускус.

Докато й се наслаждаваше, хашишинът не обръщаше

внимание на пулсирането в ръката си. Макар и болезнено,

натъртването от падналия саркофаг нямаше значение...

струваше си компенсацията, която лежеше.пред

него. Утешаваше го мисълта, че американецът, който

беше виновен за това, сигурно вече е мъртъв.

Втренчен в изпадналата си в безсъзнание пленница,

хашишинът предвкусваше очакващото го удоволствие.

Той прокара длан под ризата й. Гърдите под сутиена бяха

съвършени. „Да - усиихна се арабинът. - Ти си повече

от компенсация." Овладя желанието да я има още сега,

затвори вратата и потегли в нощта.

Нямаше нужда да предупреждава пресата за това

убийство... пламъците бяха достатъчни.

Силви смаяно изслуша обръщението на шамбелана.

Никога не се беше чувствала толкова горда, че е като-

личка^ и толкова засрамена, че работи в ЦЕРН. Докато

вървеше по коридора, тя виждаше, че учените във всички

стаи са замаяни и мрачни. Когато се върна в кабинета

на Кьолер, лампичките и'на седемте телефонни линии

светеха. Въпросите на медиите никога не се насочваха

към директора, следователно можеше да е само едно.

Оферти.

Антиматерията вече имаше купувачи.



Гънтър Глик следваше шамбелана, който излизаше

от Сикстинската капела. Двамата с Макри току-що бяха

направили репортажа на десетилетието. И то какъв репортаж.

Речта на шамбелана беше хипнотизираща.

Свещеникът се обърна към репортера и операторката.

- Помолих швейцарската гвардия да ви осигури снимки

- снимки на жигосаните кардинали, както и на Негово

светейшество. Трябва да ви предупредя, че те няма да

са приятна гледка. Отвратителни изгаряния. Почернели

езици. Но искам да ги покажете на света.

Глик реши, че във Ватикана трябва вечно да е Коледа.

„Той иска да покажа изключителна снимка на мъртвия

папа?"

- Сигурен ли сте? - като се опита да скрие вълнението



си, попита репортерът.

Шамбеланът кимна.

- Швейцарската гвардия ще ви предостави и видеозапис

на контейнера с антиматерията.

Глик зяпна. „Коледа. Коледа. Коледа!"

- Илюминатйте скоро ще разберат, че са преиграли -

заяви свещеникът.

Задушаващият мрак се беше завърна^

като повтаряща се тема в някаква дяволска

симфония.

„Няма светлина. Няма въздух. Няма изход."

Лангдън лежеше прикован под прекатурения саркофаг

и усещаше, че разумът му се люлее опасно близо до

ръба. В опит да съсредоточи мислите си в каквато и да

била посока, вместо към смазващото пространство наоколо,

той ги впрегна в логически процеси... математика,

музика, каквото и да е. Ала нямаше място за успокоително

съзерцание. „Не мога да помръдна! Не мога да дишам!"

Слава Богу, при падането на ковчега затиснатият ръкав

на сакото му се бе освободил и сега той можеше да

движи и двете си ръце. Въпреки това, когато натисна

тавана на тясната си килия, установи, че не поддава.

Странно, прииска му се ръкавът му все още да е затиснат.

„През пролуката поне щеше да прониква малко въздух."

'

Докато натискаше тавана, ръкавът му се повдигна;



нагоре и разкри слабото сияние на един стар приятел.

Мики. Зеленикавото анимационно лице му се стори подигравателно.

Лангдън потърси в мрака други източници на светлина,

но ръбът на саркофага плътно прилягаше върху пода.

Проклети италиански перфекционисти! Сега бе застрашен

от същото онова художествено превъзходство, което

бе учил студентите си да уважават... безупречни ръбове,

идеални успоредни прави и разбира се, само най-гладък

и як карарски мрамор.

Прецизността, можеше да е задушаваща.

- Вдигни тая проклетия - каза той на глас и още по-

силно натисна ковчега сред купчината кокали. Саркофагът

помръдна. Стиснал зъби, професорът опита отново.

Каменната грамада отгоре му се повдигна с около половин

сантиметър. Обгърна го мимолетна светлина, после

саркофагът пак го затисна. Лангдън се отпусна задъхйн

в мрака. Опита се да използва краката си като предишния

път, но вече нямаше място дори само да изпъне коленете

си.

Връхлетян от паническа клаустрофобия, Лангдън си



представи, че саркофагът се свива около него. Измъчван

от това видение, той се съпротивляваше на илюзията с

всички логически остатъци от разума; си.

- Саркофаг - каза американецът, като вложи в гласа

си колкото може повече научна безпристрастност. Ала

днес дори ерудицията, изглежда, му бе враг. - Терминът

„саркофаг" идва от гръцката дума „саркс", която означава

„месо", и „фагеин" - „ям". Затворен съм в сандък,

който буквално е създаден, за да яде месо."

Виденията на плът, откъсвана от кост, само му на-

помниха^ че е затрупан с човешки останки. От тази мисъл

му се пригади и го побиха тръпки. Но и му хрумна

нещо.

Лангдън сляпо заопипва около себе си и намери парче



от кокал. Може би ребро? Нямаше значение. Просто му

трябваше клин. Ако успееше да повдигне саркофага, дори

съвсем мъничко, и провреше костта под ръба, може би

щеше да влиза достатъчно въздух...

Той се пресегна, пъхна острия край на реброто в пролуката

между пода и ковчега и с другата си ръка натисна

нагоре. Нищо. Отново опита. За миг му се стори, че

камъкът помръдва, ала това беше всичко.

Разбираше, че при това ужасно зловоние и липсата на

кислород, изчерпваща всичките му сили, има време само

за още един опит. Знаеше също, че ще му трябват и двете

ръце.


Лангдън се съсредоточи, пусна костта и като премести

тялото си, опря рамо в реброто. Като внимаваше да не

го събори, вдигна ръце над себе си. Обземаше го все по-

силна паника. Днес за втори път попадаше в затворено

пространство без въздух. Професорът нададе вик и с всичка

сила натисна саркофага. Мраморната грамада поддаде

само за секунда. Ала това бе достатъчно - костта, която

натискаше с рамо, се плъзна в разширяващата се цепнатина.

Когато ковчегът падна обратно, реброто се сцепи,

но този път под каменния ръб се процеждаше бледа светлина.

Изтощен, Лангдън се отпусна и зачака с надеждата,

че буцата в гърлото му ще изчезне. Ала с изтичането на

секундите положението само се влошаваше. Изобщо не

усещаше проникващия през процепа въздух, Зачуди се

дали това количество ще е достатъчно, за да не умре. И

за колко време щеше да му стигне? Ако припаднеше,

кой щеше да разбере, че е тук?

Той повдигна натежалата си като олово ръка и погледна

циферблата на Мики. 22:12. С треперещи пръсти

опипа часовника и направи последния си ход. Завъртя

едно от миниатюрните копчета и натисна някакъв бутон.

Докато съзнанието му избледняваше и стените на саркофага

го обгръщаха, професорът беше обзет от някогашните

си страхове. И както много пъти в миналото, се

опита да си представи, че е на открито. Образът обаче не

му помогна. Връхлиташе го кошмарът, който го преследваше

още от детството...

Цветята бяха като картинки, помисли си детето, докато

тичаше със смях по моравйта. Искаше му се родителите

му да са там. Ала те бяха заети с лагера.

— Не се отдалечавай, много — беше казала майка му.

Бе се престорил, че не я чува, и беше навлязъл дълбоко

в гората.

По средата на прелестната поляна се натъкна на

купчина камъни. Сигурно бяха основи на стара къща. Не

се приближи. Знаеше, че не бива. Освен това вниманието

му привлече неш,о друго - пъстър венерин чехъл, най-ряд-

кото и красиво цвете в Ню Хампшир. Беше го виждал

само в книгите.

Той радостно се запъти към цветето. Приклекна.

Земята под него му се стори мека и куха. Разбра, че неговото

цвете си е намерило място с богата почва. Растеше

върху гниещо дърво.

Развълнувано от мисълта да го откъсне, момчето

протегна ръка... изпъна пръсти към стъблото.

Така и не го достигна.

Земята под него поддаде.

През трите секунди на замаян ужас докато падаше,

той си помисли, че ще умре. Докато летеше надолу, се

приготви за разтърсващ сблъсък. Ала нямаше болка. Само

мекота.

И студ.


Падна по очи във водата и потъна в мрак. Запремята

се и заопипва вертикалните стени около себе си. Инстинктивно

успя да изплува на повърхността.

Светлина. Горе. Сякаш на километри над него.

Ръцете му се плъзнаха по стените на кухината в

търсене на някаква опора. Само гладък камък. Беше пропаднал

през капак на изоставен кладенец. Закрещя за

помощ и виковете му отекнаха в тясната шахта.

Продължи да крещи. Отворът над него постепенно помръкна.

Спусна се нощ.

Сякаш мина цяла вечност. Постепенно го обзе вцепенение.

Измъчваха го видения на падащи стени, които го

погребват жив. Ръцете го боляха от умора. На няколко

пъти му се причуха гласове. Той викаше, но собственият

му глас бе приглушен... като в сън.

С напредването на нощта шахтата ставаше все по-

дълбока. Стените безшумно се свиваха навътре. Момчето

се свиваше в дупката. Изтощено, то вече мислеше да

се откаже. И все пак усещаше, че водата го повдига и

охлажда изгарящите му страхове.

Спасителите завариха момчето почти е безсъзнание.

Беше останало във водата пет часа. След два дни „Бостън

Глоуб" публикува на първа страница материал, озаглавен

„Малкият плувец, който успя".

Хашишинът вкара буса в грамадната каменна

сграда, гледаща към Тибър, и се

усмихна. Нарами плячката си и я понесе

нагоре по тунела, благодарен, че жената е слаба.

Стигна до вратата.

„Храмът на просвещението - възторжено си помисли

убиецът. - Древното илюминатско скривалище. Кой би

се сетил, че е тук?"

Остави я върху един плюшен диван. Опитно завърза

ръцете й зад гърба, после обездвижи и краката й. Знаеше,

че онова, за което копнее, ще трябва да почака, докато

не изпълни и последната си задача, „Водата."

1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница