Нещо не е наред

ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА

Влязох в гаровия гардероб, сложих пътните чанти в една гардеробна клетка, набрах четирицифрен номер и записах числата; пуснах листчето във вътрешния джоб на якето и затворих клетката. Сетне се върнах при Иванка, която ме очакваше пред входа. Имахме цял ден, за да разгледаме града. Чак вечерта – когато щях да се срещна с един човек, който ми трябваше, - щяхме да вземем друг влаг и да продължим за Москва.

- Как ти се струва градчето? – попитах жена си. – Погледни какво спокойствие, около нас все дървени къщи с резбосани корнизи на прозорците. Покрай реката – парк. Руската провинция е обаятелна. Място за художник.

- А колко плъхове из къщите! – мърмореше Иванка. – До тези старинни къщи – отвратителни окъртени панелни кутии. Нещастната разрушена страна! Рядко можеш да срещнеш човек с ведро лице. Погледни дори ей тези пред магазина... Мутанти с алкохол в гените и каша в главите. Народът е свикнал да живее в мръсотия и дори не е в състояние да се възмути! Впрочем и в България не е много по-добре...

Ядосвах се:

- Кой те кара да живееш толкова време в Русия?

- Нищо не разбираш. Не мога да се откъсна от съдбата на славянството. Трябваше да пристигна именно в Русия. И да живея именно тук.

- Защо?

На гарата се върнахме половин час преди потеглянето на влака. Влязохме заедно да вземем пътните чанти. Пуснах монета от петнайсет копейки в автомата, бръкнах в джоба и... се изпотих: листчето с номера го нямаше!

Сигурно е паднало, когато съм вадил пари, за да платя в ресторантчето. Ами сега? Трябва да потърсим милицията – да отвори багажната клетка. Веднага ще ни попитат: кои сте, откъде сте? Какво имате в багажа? Ще се разбере, че жена ми е чужденка... Ами разрешение за излизане от Москва? По онова време на чужденците не се позволяваше да се отдалечават на повече от петдесет километра от мястото, където живеят, без разрешението на Външния отдел на милицията, а ние с Иванка за пръв път правехме подобно нарушение. Ще ни се стоварят куп неприятности! Абсолютно сигурно бе, че ще изпуснем влака.

Почнах да ровя из всички джобове – листчето го нямаше. Тресеше ме от вълнение.

- Успокой се – тихо промълви Иванка.

Внезапно някак се отпуснах.

- Опитай да си спомниш какви бяха числата. Помниш ли първото?

- Май беше три.

- Дай ми дясната си ръка. Така... Спокойно. Поеми дълбоко дъх. Не мисли за друго... наистина не помниш нищо. Само ръката ти помни числата. Не се напрягай. Така... С лявата набирай шифъра: 3...7...5...2... Готово. Сега отвори!

Дръпнах ръчката. Вратичката се отвори. До влака имахме цели двайсет минути.

Нашият български познат, режисьорът Т., престана да се интересува от театъра. Напусна работата си и от две години успешно гледаше прасета на село, като бе преустроил във ферма обора в двора на баща си.

- Три хиляди чист приход на месец! – хвалеше се той. – Ще стане и повече!

За изкуство и прочие “възвишени неща” Т. вече не говореше, но когато се появеше в града, обикаляше баровете, вадеше дебели пачки по двайсет лева от джобчето на лятната си риза. Беше му останала стара страст към тотото от сиромашкия му театрален живот. Т. болезнено продължаваше да мечтае за шестте отгатнати цифри и за печалба от двайсет хиляди.

За пореден път срещнахме Т. пред павильончето на спорттото. Беше застанал с бланката в ръка и се чудеше какви числа да напише.

- Ще вземеш да се побъркаш! – поздрави го жена ми. – За какво ти е тази печалба, като имаш прасета?

- Ех, Иванке – вдигна той глава, - човек навсякъде трябва да печели в живота.

- Ами ако спечелиш, ще се върнеш ли в театъра? Хайде така да се спогодим! Ще ти помогна...

- В театъра ли? Никога!

- Добре правиш, че не лъжеш. Пък и за какво ли си му на театъра... – Иванка взе бланката на тотото, вгледа се внимателно в нея. Ръката й потръпваше, така продължи около минута...

Очите й рязко се присвиха.

- Двайсет хиляди, казваш? Много ще ти дойде! Давам ти пет печеливши числа. Пиши... – Тя му ги продиктува. – Шестото познай ти.

- Ами знаеш ли го? – Т. си облиза устните.

- Зная го, но няма да ти го кажа.

- Подиграваш ли се?

- Ако не искаш - не вярвай.

Тръгнахме си и оставихме Т. пред павильона.

- Пошегува се с нашия фермер, нали? - попитах аз.

- Разбира се! Но искам за всеки случай да ти кажа: шестото число е това на волейбола.

След седмица Т., разтреперан от възбуда, се втурна у дома ни:

- И петте числа са същите, и петте! – развика се той като луд. – Шестото е “волейбол”...

- Видя ли – спокойно реагира Иванка. – Честито.

Почти разплакан, Т. си призна, че тогава не повярвал и включил само две числа от тези, които Иванка му каза, другите избрал сам...

- Виж какво, Иванке, нали следващия път ще ми кажеш и шестте числа? Ще ти дам трийсет процента от печалбата, кълна се! – Т. говореше много сериозно, но очите му бяха като очи на луд...

- Общуването с прасетата не ти се отразява добре – сряза го Иванка.

Някогашният режисьор се залови да я убеждава... после почна да й се заканва, че ще отиде в милицията и ще обясни каква опасност представлява Иванка за обществото, щом може да отгатва печелившите числа на спорттотото и лотарията... Изобщо премина всякаква граница.

- Наведи се насам – каза Иванка и неочаквано отскубна един косъм от главата на Т., сетне го нави на пръста си. – Запомни, ще загрухтиш като прасетата си и в най-скоро време ще довтасаш да ми се извиняваш. Мирясай, докато не е станало късно!

Т. си тръгна кипнал от яд. Внимателно погледнах жена си:

- Виж какво, сега с теб можехме да имаме двайсет хиляди...

- Хайде, и ти ли!

- Чакай, да поговорим сериозно. Как позна числата? Нима ВИДЯ резултата от тегленето?

- Не може и дума да става! Ще загина, ако поне веднъж сторя нещо такова лично за себе си... Разбра ли? Ще за-ги-на!

- Добре де, нима не е неморално да сториш това за някого? Ти всъщност му подаряваше държавни пари!

- Но нали той не повярва – Иванка се засмя. – Много хубаво, че не повярва! А ако бях излъгала?

- А сега си спечели още един враг. За какво ти беше да постъпваш така с човека? Ами ако този глупак наистина отиде в милицията?

- О, нашият приятел още не си е получил заслуженото. Пада му се един добър урок. И ще го има!

На другия ден Иванка замина сама при баба си на село. А през нощта сънувах страшен сън...

Иванка вареше някакви билки в малко медно котле, окачено на веригата в огнището, бъркаше с дървена лъжица, баеше му нещо и примляскваше с устни. Най-ужасното обаче беше по-нататък... Тя откачи котлето от огъня и топна в него появилия се отнякъде в ръката й дълъг косъм на някогашния режисьор Т., с другата взе от рафтчето няколко косъма свинска четина и ги уви с намокрения в котлето косъм. После хвърли в догарящия огън стиска неприятно миришеща суха билка и щом пламъкът, внезапно станал оранжев, лумна към лицето й, хвърли космите в него.

Кой знае защо замириса на розово масло, а пламъкът стана лилав... Иванка силно духна към огъня, протегна ръце пред себе си. И видях как някъде в далечитана физиономията на Т. се превръща в грамадна свинска зурла...

Пробудих се.

На другия ден не ме свърташе, затова по обед взех автобуса и заминах за Раковица.

Иванка преспокойно се печеше на слънце до старата круша.

Погледна ме учудено:

- Домъчня ли ти за мен?

- Кажи, хвърли ли онзи косъм, дето го отскубна от Т.?

- Защо питаш?

- Да не си го изгорила случайно?

Очите на Иванка блеснаха остро:

- А ти как мислиш?

- Мисля, че ми се присънват разни работи.

- Много добре.

Т. дойде да се извини след десет дена. Донесе букет. Изглеждаше уплашен. Искаше да говори насаме с Иванка.

Тя се появи от хола:

- О-о, моето прасе пристигна. Е, най-сетне! Влизай, влизай приятелю, не се притеснявай – да поговорим!

Т. някак неестествено се закиска, изу си обувките в коридора и тръгна след Иванка.

Когато след малко надникнах в хола да си взема цигарите, видях, че Иванка бавно движи дланите си с насочени към Т. пръсти, сякаш разтрива челото му.

- Представяш ли си – като изпрати успокоения гост, рече Иванка, загледана някъде встрани, - въобразил си, горкият, че през предишния си живот е бил свиня. Женска. Почнал да се страхува от собствения си нерез – че ще му се метне.

- Не може да бъде!

- И освен това: хванал си някаква мацка наскоро, тя пък го наплашила съвсем: убеждавайки го, че грухти насън; не хърка, нали разбираш, а грухти! А вчера наистина изгрухтял в ресторанта...

- Натряскал се е сигурно – как няма да загрухти. Хайде, не ме баламосвай.

- А, не! Там е работата, че не е бил пиян – кълне се в това. Искал да извика сервитьора и съвсем неочаквано за себе си изгрухтял. Сепнал се здравата. Спомнил си нашият отдавнашен разговор и сега бе дошъл да иска съвет.

- Ти какво му каза?

- Да не се страхува. Вече няма да грухти. Спокойно да си развъжда прасетата.