Нещо не е наред

ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА

- Толя! Какво изпусна? – извиках аз на момчето и веднага си спомних, че то още не се е върнало от тренировка по тенис.

- Иди да видиш... – нервно каза Иванка, седнала до мен в кабинета пред телевизора. – Сигурно отново...

Медният пепелник, който от разсеяност бях отнесъл в банята и бях забравил върху пералната машина, беше паднал и се бе преобърнал. Върху мушамата, с която бе покрита пералната машина, имаше пепел и една угарка. Пепел имаше и върху пода. Сякаш вятър бе вдигнал пепелника и го бе хвърлил в облицованата с плочки стена на банята.

От няколко месеца в жилището ни ставаха необясними неща: внезапно – при затворени прозорци – се залюляваха тежките плюшени завеси, страниците на разтворена книга сами се прелистваха, моливът се надигаше от единия край и чукваше два-три пъти по масата... Веднъж, както седях в кухнята, изумен видях как чашата ми с неизпития чай без никаква причина се плъзна по пластмасовото покритие на масата и замря на ръба, замалко да падне на пода... Книгите и списанията неочаквано падаха от рафтовете... Любимата пръстена чаша за кафе на Иванка кой знае как се разпадна на късчета, щом я хванах в ръка...

Случаят с пепелника преля чашата на търпението ми. Това вече по никакъв начин не можеше да се нарече резултат от болно въображение.

- Иванке, ще ми обясниш ли най-сетне какво става? Да се надяваме, че ти самата не би се захванала с такива дребни бели... Някакъв дух ли се е настанил в дома ни? Или призрак?

- Изобщо не е дух.

- Какво тогава? Вече сериозно се дразня!

- Нека засега да отложим този разговор.

Късно през нощта, като приключи работата си с бурканите мед и кристалите, Иванка се затвори в кабинета и каза да не я безпокоим. Обясни, че щяла да се занимае с нашите движещи се предмети.

Четях в кухнята, когато към четири сутринта тя влезе при мен с голям тъмен кристал – марион – в ръката. Иванка поглаждаше кристала и се усмихваше.

- Този пакостник е човек! Дадох му да разбере, че зная повече за него, отколкото той си представя...

- Нима?!

- Къде, къде?

- В Бирма... В северната част. Не мога да ти кажа как се нарича селището. Той не живее в него; къщата му се намира до гората, на два километра от останалите къщи. Виждам един кладенец, иззидан от големи сиви камъни, и две дървета до кладенеца.

- Какъв е този човек?

- Библиотекар е. Отива на работа с велосипед. На 49 години. Изпочел е какви ли не глупости! Но е много силен...

- Какво иска от нас? – Престорих се на уплашен, макар че ми ставаше смешно.

- От тебе – нищо. Почувствал е енергийното уплътнение около мен. Опитва да си мери силите с мен през свободното си време... Но силата му е сляпа. Не ме вижда, не може да се съсредоточи. Затова блъска различни предмети. Като с лакти. Нали разбираш – движи се като слепец...

- Чуй какво, Иванке, не ти ли се струва, че приказваш дивотии?

- Исках да се пошегувам с него и да раздвижа косата на темето му, но се оказа с обръсната глава. И просто отпуснах дланта си върху това теме – влъжна, тежка длан... Да разбере веднъж завинаги, че няма работа тук. Нямам време за него: хора ме чакат.

В този миг в стойката за сушене на съдовете изцвъртя мишка, чашите издрънчаха. Втурнах се, отворих вратичката... Дрънченето спря. Никакви мишки не можеше да има у нас, камо ли пък в това шкафче.

Иванка поруменя:

- Нищо не е разбрал този щурчо! Виж ти, отговаря ми! Утре ще ме разбере, както трябва. Макар и да ми струва доста сили, но ще разбере!

Целия следващ ден Иванка прекара в кабинета. Изключи телефона. Не прие никого. Когато й донасях поредната чаша кафе, тя я вземаше, като само открехваше вратата. През пролуката забелязах, че на малката масичка е поставен все същият тъмен марион. Очите на Иванка блестяха разпалено. Нали съм ловец, тези очи ми напомниха за хрътка, попаднала на следа. Наложи се аз да приготвя вечерята.

Тъкмо режех лук за салатата, когато през стената дочух стон, сетне – смях, жена ми изскочи от кабинета и се затвори в банята. Успях да забележа, че лицето й бе плувнало в пот. Душът във ваната шурна.

- Какво става с теб? – й извиках през вратата.

В отговор само чух да си тананика народната песен “Канят ме, мамо, на тежка сватба...”

Допрях ухо до вратата. Иванка спря водата.

- Край, повелителю мой, Александре – чух веселия й глас, - вече съм спокойна за съдините ни!

Скоро се появи в хавлиен халат:

- Мушнах му едно клонче между спиците на велосипеда! Тъ-ъ-ничко клонче!... Не е опасно. Обаче той загря, че сладващия път клонът ще бъде дебел... И ще го пъхна при пълна скорост! Няма да му се размине!

Естествено не бях се побъркал дотолкова, че да възприемам тези “шегички” на Иванка за чиста монета, но фактът си е факт: от половин година завесите у дома ни не се разтварят, пепелниците не хвърчат и не цвърчат мишки в стойката за сушене на съдове...

Настъпи нов февруарски ден – рожденият ден на Иванка.

Жена ми започна изтощителната си двучасова гимнастика. Знаех: след това тя около час ще вдижи ръце около един от любимите си кристали, за да развива чувствителността им.

- Поне днес можеше да не се занимаваш с тези неща!

Иванка спря за миг.

- Трябва идеално да владея тялото си. Днес ще дойдат два пациента.

- Чакай, и днес ли?!

- Само двама... Това са хора, на които не мога да дам почивка.

- Но нали довечера щяхме да идем на ресторант – да пийнем шампанско...

- Как мислиш, коя съм аз?

- Смахната.

- Не – аз съм “ясновидещ дракон”!

- И какво “виждаш ясно”?

- Следващите пет години са мои... Трябва много неща да свърша!

- А после?

- После пак ще бъда Иванка.

Струва ми се, че никога не съм бил “глупак”, а жена ми Иванка, която пресата в родната й България сега нарича “екстрасенс №1”, не излита нощем от дома ни, яхнала метла, но, честна дума, представа си нямах за КАКВА се женя.

Бях млад материалист, оформен от твърдата дисциплина на татко, някогашен военен летец – “сталиниски сокол”, марксист-ленинец без капка съмнение; макар че романтичната страна на характера ми, сигурно наследена от мама, ме отведе в Литературния институт “Горки” в семинара по поезия.

Помня тогавашните шумни разобличителни кампании за развенчаването на йогите, на филипинските халери, на различните нашенски “псевдолечители”, на авантюристите, които придвижват предмети от разстояние, на телепатите и разните други – които уж били просто измамници фокустници, трупащи пари от доверчивостта на хората. Помня колко иронично се опровергаваха у нас слуховете за НЛО, за снежния човек... Всичко, каквото не се побираше в натрапената ни философско-политическа доктрина, нямаше право да съществува, прогонваше се “с ритник” от човешкото съзнание. От моето – също, и да си призная – успешно.

Може би и до днес щях да си живея с девствено-казармено въображение, ако не се бяха натрупали толкова много необикновени неща в семейната ми биография.

При това времената се менят и ето ни сега в другата крайност... Все по-често се чуват приказки за биоенергетична диверсия, за нечии опити да бъде разрушен по подобен начин генетичният фонд на народа... Чудно нещо, нали! Излиза, че нито водката, нито упоритото насаждане на робска психика имат нещо общо с това, но пък е разобличено “новото оръжие” на вражеските сили – по-страшно от атомната бомба! Тоест най-сетне се признава, да се изразим условно – биоенергетиката: едно слабо обяснено засега явление, но отново, както във времената на инквизицията, му приписват дяволска, мрачна същина.

Поляризацията на мненията понякога достига до крайна степен. От една страна, хората, измъчени от плодовете на комунистическия материализъм в действие, са готови да се хванат като за спасителна сламка за всяко привиждащо им се ЧУДО, а от друга – толкова е лесно, такава утеха е да повярваме, че за вечните ни житейски тегоби е виновно не дългогодишното бездарно управляване на страната, а “шаманите и вещиците”, тоест новооткритите екстрасенси, психотерапевти... Дали да не ги хвърлим на кладата?

Да си припомним за Иисус Христос, един от първите известни на историята вълшебни лечители – според мен екстрасенс по сегашната терминология – който лекувал с докосване, с дъх. Четем в Евангелието на Лука: “Той, като положи ръце на всеки един от тях, изцели ги”... Или: “И целият народ се стараеше да се допре до него, защото сила излизаше от него и изцеляваше всичките”.

А нали често и днес свещениците твърдят, че подобно лекуване било “от дявола”, забравяйки за неговата християнска традиция – за човеколюбието, за стремежа да бъдат утешени ближните, да се даде надежда в тленното земно съществуване.

Впрочем лечебна сила ли е това, Свят Дух ли е, кой знае? Спомням си афоризма на Иванка: “Истината е просторна и самотна”.

Допускам, че тази сила, за която става дума, в ръцете на зъл, неморален човек може да принася вреда... Но явленията, все още недостъпни за всеобщо разбиране, се коренят в изворите на човешката история, съществували са векове, преживели са векове и не е наша работа да се борим срещу тях.

Колко се зарадвахме ние, материалистите, на твърде неопределеното понятие “биополе”, което уж дава толкова желаното обяснение на необяснимото. Но само до биополето ли опира въпросът?

С биополе ли ме омагьоса носещата в себе си вълшебна тайна жена, която вече помогна на стотици хора с голямата си лечебна дарба и която не без основание наричат добра магьосница?

Надявам се, че на читателите ще бъде интересно да узнаят за Иванка от човека, видял повече от журналистите, сега толкова често питащи за нея. Може би им е било интересно да узнаят и как я кара един писател “материалист” под един покрив с “магьосница”.

Тази книга е опит за изповед; опит за правдив, макар и далеч непълен разказ какво съм разбрал и какво – още не, през годините, преживени заедно с Иванка, за пътя, изминат съвместно. Опит да разкажа за тайнствата, даващи ни сили да оцелеем в този пресметлив свят. Този опит ще бъде продължен.
Тази къща покрай път извиващ,

този мрак над твоята врата

са за тебе,

за да преоткриваш

смисъла на всяка самота.

Този вятър, свил се и застинал

тихо в полумъртвата трева

е за тебе,

за да имаш сила

да разпалваш слънчеви слова.

Тази чаша с билкова отвара,

кучето пред твоите врати

са за тебе –

да владееш дара

да повикваш духовете ти.

Само шепотът на тези устни,

топъл като Божа благодат

за кого е?

Гибелните чувства

не владееш ти на този свят.
ПОСЛЕСЛОВ
Читател на тази книга съм и аз – Иванка. За мен беше интересно каква е моята истина, преминала през най-близкия ми човек, какво и колко е в състояние той да приеме от нея, въпреки своя закостенял материализъм и възпитание. Тази книга не е моя – тя е плод на авторската философия и творческо виждане. Но аз съм определено щастлива: живея с поет, писател, т.е. с личност проникнала в най-възвишените прояви на човешкия дух... Оттук може би и ударите, които са се стоварили върху мен са били по-слаби, оттук може би и грижовността да бъда опазена е била многократно по-голяма, отколкото към други хора с подобен дар.

И ако до вчера животът ми изцяло бе вътрешно движение да се спаси и да се скрие “онова нещо”, което за всички останали е извън рамките на нормалното, и в същото време е моя норма, то днес всеки свой ден меря по това – какво още съумях да сторя, за да реализирам дабрата си.

Винаги съм страдала, че мога да помогна на много малко хора, всеки от които е мое “произведение на изкуството”, защото борбата с неизлечимата болест изисква от мен тежък, упорит, индивидуален труд. И ето – най-после създадох в родния си град Видин своя изследователски център – “Център Иванка”, за който дълги години се борих с човешкото неразбиране. Юридически той вече съществува. Предстои огромна работа по изграждането му – от основите, до най-съвършената техника, за да стигне един ден и до биологичното репродуциране на моята целебна сила.

Един журналист ме попита, колко му остава на човека да живее на тази Земя, след толкова грехове, стресове, войни, екологични катастрофи...