Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

IV.6. Европа

Без лидерство и визия, скована от институционална склероза, мъчена от безработица, Западна Европа се залъгва с илюзии. В отбраната и сигурността тя просто се е превърнала в клиент на САЩ, изпадайки в почти наркотична зависимост от техните пари, оръжия и логистика, идеи и воля – резултат от сключената (или наложената) след Втората световна война сделка на Западна Европа със САЩ “сигурност срещу суверенитет”. Европейският истаблишмънт е индоктриниран с вяра в трансатлантическата връзка - евфемизъм, забулващ факта, че САЩ имат решаваща дума в сигурността на Европа.

Пристрастяването на Европа към американската помощ в такава важна сфера, заплахата тя да играе в нея вторична, второстепенна роля е сред най-сериозните предизвикателства към нашия континент. Зб. Бжежински е ехиден: “Факт е, че Западна Европа, а това в нарастваща степен важи и за Централна Европа, си остава до голяма степен американски протекторат, като съюзните държави пазят спомена за васалите и сателитите от древността”[51]. Нерядко САЩ унижават Европа с еднолични решения – напр. разширяването на НАТО и бомбардировките в Югославия, когато на европейските лидери се падна честта да убеждават своите народи в правилността на решенията на Белия дом. А тонът, с който Олбрайт позволява на европейците да имат своя идентичност в отбраната и сигурността само в рамките на НАТО, е арогантен.

Отношението на САЩ към Европа е психологически обременено - то пази спомена за първите американски заселници, които са били - заслужено или не - утайката на Европа, отритнатите от нея. От създаването си и досега САЩ "имат зъб на Европа", гледат на нея преднамерено и се стремят да не допуснат да бъде тя единна, интегрирана, самостоятелна.

Европа прави плахи (но ги прави!) стъпки – към създаването до 2003 г. на т.нар. еврокорпус в рамките на ЕС - европейски сили за бързо реагиране с численост 50-60 хил. души, както и на специален полицейски контингент до 5 хил. души за участие в операции по предотвратяване на кризисни ситуации. ЕС смята за целесъобразно да възложи ръководството на корпуса на военните органи на НАТО и да изпълнява с негова помощ общозначими задачи. В основата на идеята е англо-френският проект от Сен Мало (декември, 1998 г.)[52]. Присъствието на Англия в него е опит на Тони Блеър да води политика, обърната към Европа и към САЩ едновременно, но и гаранция за САЩ, че процесът няма да излезе извън техен контрол. А назначаването на Хавиер Солана за висш представител за общата политика в областта на външните отношения и сигурността на ЕС, е намигване към САЩ, показващо опасението на сегашните лидери на ЕС да не би в своята еманципация в сигурността Европа да отиде прекалено далеч. Все пак, в европейския принос наистина назряват промени, щом многократно целуваната, на така и не разбудена спяща красавица Западноевропейският съюз ще се слее с ЕС и така “въоръжената ръка” на ЕС ще стане част от тялото си, а не неефективна протеза; щом САЩ са склонни да се съгласят командването на Южно-Европейския театър на военните действия (ТВД) с щаб-квартира в Неапол да се оглави от европейски генерал. Висши офицери от европейски държави ще възглавят и силите за бързо разгръщане на НАТО, регионалните командвания на Северно-Европейския и Южно-Европейския ТВД със щаб-квартири в Брунсум и в Неапол и едно от командванията на ВМС НАТО на Южно-Европейския ТВД в Неапол[53]. Но за да не се отиде твърде далеч в мечтите, ще припомним записаното от Сената на САЩ при ратификацията на протоколите за приемане в НАТО на трите вишеградски държави:

- Силното лидерство на САЩ в НАТО спомага за и защитава жизненоважните интереси на националната сигурност на САЩ.

- САЩ поддържат своята лидираща роля в НАТО чрез разполагане на свои въоръжени сили в Европа, чрез обезпечаване на военни командири на ключовите командвания на НАТО, и чрез присъствие на свои ядрени сили на територията на Европа[54].

Безспорен факт е, че Европа не умее да разрешава ефективно конфликти по своята периферия. Липсват ù както необходими за целта военни средства: напр. спътниково разузнаване и тежки транспортни самолети, компютризирани и точни въоръжения и системи за прицелване, бойни средства за нощно виждане и съвременно комуникационно оборудване, така и воля.

С тревога видни европейци пишат за отсъствието на единна политика на континента спрямо глобализацията. Европа е особено уязвима за нейните въздействия. Поради родството си със САЩ, поради това, че е достатъчно богата, за да си доставя нейните плодове и “блага” в пълен обем, тя няма имунитета и съпротивителните сили, с които разполагат другите цивилизации - срещу МакКултурата, културата на трите М – Макдоналдс, Мики Маус и Мадона.

Европа има всички дадености и ресурси да остане ключов играч върху голямата шахматна дъска – благодарение на традициите и културата, на количеството и качеството на населението, на военния потенциал и огромния пазар, който представлява. Тя уважава индивидуалностите, не претопява различията между тях. Още няма случай на яростен антиевропеизъм по света, на изгорено синьо, 12-звездно европейско знаме. Докато антиамериканизмът е често явление, а кадрите на изгорени американски знамена са почти ежемесечие.

Европа не е фундаменталистка, изживяла е своите кръстоносни походи, своята реформация, научила се е да бъде търпима, да цени другото мнение. Даже Африка, настрадала се толкова от нея, я зове обратно, иска да бъде реколонизирана, за да се спаси от участта на септична яма на човечеството.

Европа едва ли ще посегне на нашата същност, на българското у нас. Докато САЩ ще продължат офанзивата си срещу православието, подбуждани от личности от ранга на Зб. Бжежински. А както казахме по-горе, смачкването на православието ще доведе до счупването на гръбнака на българската идентичност. Мисъл на атинския философ Антистен дава точна рецепта за отношението ни към САЩ: да не се отдалечаваме твърде много, за да не замръзнем и да не се приближаваме твърде много, за да не изгорим.

Макар Европа да няма ясни интереси на единен организъм, ако тя иска да оцелее като глобален фактор, ще трябва се вземе в ръце, да се сплоти.

IV.7. Европейският съюз и/или НАТО

В началото на прехода членството на България в НАТО бе вписано в европейския контекст на новата външна политика, диреща мястото ни в европейските и евроатлантическите структури, сред които континентът ни отделяше водещо място на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Силно влияние оказваше идеята на Парижката Харта за нова Европа – за обща и неделима европейска сигурност. Затова в приетата с консенсус Декларация на Народното събрание от 21.12.1993 г. се говореше за приобщаването ни към европейските и евроатлантическите структури за сигурност и ”за интегрирането на държавите от Централна и Източна Европа в НАТО … в интерес на укрепването и гарантирането на европейската сигурност.”[55]

По-късно, под натиска на САЩ, започна преориентирането на системата за международни отношения към силно еднополюсен модел, съпроводено със задълбочаване на второстепенната роля на Европа с изтласкване на Русия от континента и от ключови региони в него (напр. Балканския), с маргинализиране на такива организации, върху които се крепеше мирът през Студената война и които САЩ не можаха да поставят под свой контрол - като ОССЕ и ООН.

Първа на дръвника на новия световен ред падна главата на ОССЕ. През 70-те години ОССЕ бе носител на визията, че светът е обща лодка и всеки в нея трябва да гребе в името на общото оцеляване и преодоляване на общите заплахи. Това бе духът на Хелзинки, който някога ще се появи отново – както духът на бащата на онзи, който трескаво се питаше да бъде или да не бъде.

След ОССЕ дойде редът на другата фундаментална организация – ООН. В сложния двуполюсен свят тя служеше за намиране на мъдър баланс между интереси, сили и принципи. Днес превъзходството на САЩ е така явно, че те налагат силово своите интереси, сили и принципи. На тях структура, в която трябва да се вслушват в гласа и волята на другите, не им е особено потребна. Затова държат кранчето на финасовия кислород за ООН и ù дължат 1 млрд. долара. 74 конгресмени гласуваха веднъж за изтеглянето на САЩ от ООН. Резултатът е налице - описан най-добре във "Financial Times": ООН започва да наподобява хор от гръцките трагедии, който коментира събитията, без да им влияе[56]. “Пренебрежението и съсипването на ООН може един ден да се окажат най-трайното външнополитическо наследство на Клинтън”[57]. ООН стигна дотам в своята криза, че вече я наричат Организация на разединените нации или United Nothing – Обединено нищо (игра на думи с английското название United Nations).

Днес САЩ залагат на организации, намиращи се под техен контрол, където важи не демократичният принцип “1 държава – 1 глас”, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: “1 долар – 1 глас”[58] (НАТО, МВФ, Г-7) – между впрочем, в тях Русия не участва или е с правата на беден (и просещ) роднина.

Това забави трансформацията на НАТО от военен в политически съюз и засили милитаристичното ù измерение. НАТО започна да набляга на здравите мускули, на простички военни игри от типа “летиш и стреляш (от 60 хил. фута височина)”, да разширява зоната си на отговорност - тя вече не е само територията на страните-членки, а обхваща цяла Европа. Нещо повече, М. Олбрайт говори настоятелно, че НАТО трябва да разшири своя географски обхват извън (“beyond Europe”) европейския континент и да се развие в “сила за мир от Близкия Изток до Централна Африка”. Дългогодишният представител на САЩ в НАТО Робърт Хънтър предава тази идея така: “Съюзниците по НАТО са длъжни да решат въпроса за разширяването на своята дейност извън пределите на Европа – потенциално в Северна Африка, зад Кавказкия хребет, в Близкия Изток и в Персийския залив”[59]. Действително, ако НАТО може да се намеси в Косово, тя теоретично може да се намеси навсякъде[60] Подобна амбиция се чете и в новата Стратегическа концепция на Съюза[61]. В НАТО има среди, стремящи се да превърнат Алианса в пожарна команда, в бърза медицинска помощ и световен полицай, в инструмент за поддържане на еднополюсния глобален модел, за крепеж на американското лидерство.

В унисон с тази тенденция, една активна, добре финансирана кампания у нас измести самия смисъл на членството в НАТО. То бе превърнато в ярка декларация за трансатлантическа вярност с цивилизационни акценти!

Членството ни в НАТО трябва да бъде върнато в своята точно изведена насоченост – в рамките на европейския процес. Само усилията за европейско модернизиране на страната дават надежда за оцеляване и просперитет. За България няма друго бъдеще, освен във и със Европа. Добро за България е това, което я приближава към интегрираща се Европа и ù гарантира достойно място в нея. Българската идентичност е съзвучна с европейската, социалната насоченост на бита и културата ни са по-близки с европейските, отколкото с американския краен индивидуализъм. България трябва най-напред да се обърне с лице към Европа и едва тогава да се надява за членство в нея. Но отварянето на България към Европа крие и рискове, то не трябва да бъде стихиен "щурм унд дранг", а съзнателен процес, в който балансът, разумът, здравословният национализъм са условия за избягване на крайностите.

Главен приоритет на българската външна политика е членството в ЕС. А членството в НАТО е много повече средство, отколкото цел. Грешна е тезата за членството в НАТО като единствена цел и дори самоцел за България. При цялата обвързаност на ЕС и НАТО, знак за равенство между тях не може да се сложи. И затова ако сближаването с НАТО скъсява дистанцията с ЕС – то трябва да бъде стимулирано. Кой разумен човек би възразил с необорими аргументи срещу присъединяването на България и към ЕС, и към НАТО. Ала както е напълно вероятно дълги години да останем извън двете организации, така не можем да изключим възможността да се задоволим с членство само в едната от тях. Ако това се случи и на България се наложи да избира – или ЕС, или НАТО, приоритетът е очевиден: членството в ЕС надхвърля по смисъл и стойност членството в НАТО. ЕС гарантира и трите най-сериозни потребности на нашето общество – жизнен стандарт, демокрация и сигурност. Докато НАТО решава само проблема със сигурността, а първите два - с ред уговорки, доколкото те не са нейна (на НАТО) водеща задача – да си спомним изостаналостта на Португалия до влизането ù в ЕС, феодалната мизерия, царяща и днес в някои далечни райони на Турция. Вариантът “Финландия” – членство само в ЕС (плюс добри отношения с Русия) е далеч за предпочитане от варианта “Турция” – членство само в НАТО (плюс конфронтация с Русия). Обратното – да влезем в НАТО с цената на отказ от ЕС, ще има дългосрочни последици. То може да ни изправи пред следните рискове:

- България да получи утешителна награда под формата на полу-, а всъщност псевдоевропейска, непълноценна интеграция.

- България да стане поредното общество-участник в експериментите на нови подходи за ранно сигнализиране на конфликти, превантивна дипломация, управление на кризи и мироподдържащи операции.

- България да се окаже в стрес от изместването на демократичните ценности на заден план, защото, както казахме, за държава на острието на американските интереси е важно да следва тези интереси стриктно, а човешките права, просперитетът, гражданските свободи са с по-нисък приоритет.

- България да загуби частично геополитическата си значимост, защото ще се превърне в част от защитния тил на Турция – както логистично, така и като планиране на политика за сигурност. Българското отбранително пространство ще започне да се разтваря в турското, ще се превърнем в тил на държава, която има сериозни проблеми както с Европа, така и с всички свои съседи. Ние ще заприличаме на онези варварски племена, разполагани край границите и приемани в армиите на римската, а сетне на византийската империи, за да ги охраняват в замяна на някои, оказали се сетне доста съмнителни привилегии.

А защо пропускаме варианта вместо България да влезе в НАТО, НАТО да влезе в България и “интеграцията” ни да спре? Тази опция се игнорира прекалено лесно.

При влизането си в ЕС през 1995 г., Финландия подписа договор от 80 хил. страници, а Испания, при приемането ù за член на НАТО, сложи подписа си под документ от 8 страници[62]. Докато при ЕС критериите и изискванията са прекалено високи, сложни и многобройни, то при НАТО те са главно политически. “Приемането в НАТО” зависи преди всичко от стратегическия избор на НАТО. Само отчасти държавата кандидатства за членство в НАТО, много повече и по-упорито нея я кандидатстват (ухажват, агитират, убеждават, принуждават) да влезе в НАТО - ако приемането ù отговаря на интересите на Алианса.

Основната геополитическа ос на Европа е оста Север-Юг. По нея се е извършвало европейското разширяване и обединение, тя сочи направлението на европейското възраждане, оцеляване и просперитет. Докато оста Запад-Изток е носила на континета главно разделяне от стени и железни завеси, втори роли в световните дела. По нея САЩ осъществяват въздействието си върху Европа. Затова абсолютният акцент върху Коридор № 8 (от Адриатика през южните Балкани и по пътя на коприната) е спорен избор на нашата външна политика, в разрез с европейския интерес. Той настройва Гърция срещу ни (а тя държи ключа за инфраструктурните фондове на ЕС). Чрез него България ще заседне в група от държави и псевдодържави - Босна, Черна гора, Албания, Косово, Македония и Турция, без шанс за скорошно членство в ЕС. България не бива да допусне нова недалновидна алтернатива – “или САЩ, или Европа”, при която изборът да бъде в полза на САЩ, а цялата концепция за национална сигурност да се сведе до стиха “като US няма втора, тъй велика на света…!”. Ако този път обществото ни не попадне в капана на черно-бялото мислене, ще даде знак за съзряване и дори помъдряване.

Американските интереси не са априорно зло, а обективна реалност - като природно явление и ние не бива да им се сърдим, че ги има, нито да се правим, че ги няма, а да се стремим да минимизираме негативните и да оптимизираме позитивните последствия от тях за страната ни.

От отговора на задалите се на нейния хоризонт предизвикателства, пред България има две алтернативи: да се реинтегрира в Европа като разумен стратегически посредник или да агонизира в периферията на континента, смирявайки се с ролята на санитарен кордон и сателит. Тези алтернативи означават: България да бъде част от пространството на общите ценности, от модерното европейско общество или да стане транзитна, коридорна територия и обслужваща държава, чийто народ ще се нагърби с дейности, които достигналият висок стандарт европеец не би се захванал да върши.

Първата алтернатива дава уникален шанс - да се реализираме пълноценно едновременно и като българи, и като европейци. Втората ще ни обрече на унило съществуване, затворено в пространство без надежда и изход, ще ни превърне във вътрешни емигранти или ще ни тласне да се спасяваме по единично - по-далеч от тук, където да си българин означава най-злата орис.

Кои са опорите на убеждението, че европейският избор и вграждането на ценностите на европейската демокрация в мотивационната ни и морална системи, стават ключов елемент в усилията за превръщане на България в правова държава със стабилна икономика и висок жизнен стандарт?

- Без приобщаване към интегрираща се Европа, България не може да реши проблемите на своята отбрана и сигурност. Тази цел е изпълнима само в рамките на европейска система за колективна сигурност. Всяка опция, която разчита единствено на собствени усилия е в разрез с изграждането на обща европейска политика в областта на външните отношения и сигурността и ще доведе до пренапрягане и колапс на нашата система за национална сигурност.

- Без приобщаване към интегрираща се Европа, България не може да реши проблемите на инфраструктурна си модернизация, на технологичното обновление на индустрията и на оцеляването на селското ù стопанство.

- Без приобщаване към интегрираща се Европа, България не може да реши проблемите на прехода към информационното общество. Изгубим ли се някъде из лабиринта, водещ до това общество, означава, както казахме, да превърнем децата си в утрешни информационни бедняци.

- Без приобщаване към интегрираща се Европа, България не може да реши проблемите по съхраняване и развитие на уникалното си културно и научно богатство. Опазването на българщината минава през отвоюване на свое място в европейското разнообразие. Илюзия е да си мислим, че чрез самозатваряне и изолация ще опазим повече от това, което ни прави българи.

България трябва да върви близо до главното течение на европейската политика. Но дали сляпото днешно упование в грубата сила приляга на мъдра Европа е спорно. Нашата сигурност не може да стои с гръб към НАТО, но в никакъв случай националната ни сигурност не е само НАТОинална сигурност.

Ала ние трябва да си даваме сметка, че всяка политика се прави не във виртуалното пространство, а в реално време и среда. През последните години някои процеси у нас са отишли твърде далеч. Резките движения могат да имат неблагоприятни последици за страната. Това изисква балансирано, разумно, съизмеримо с европейския избор поведение, лекуване на рани и натрупани подозрения в отношенията с наши съседи, а не създаване на нови. Повече не бива да изпращаме сигнали за готовност да се борим отново за званието Най-близък сателит, да се показваме като държава, способна на манекенска външна политика, т.е. да разхожда с поклащаща се походка и оголени прелести скроени и ушити от друг пищни, но не ставащи за нормално облекло, дрехи.

Необходимо е обаче, Европа да си изясни докъде се простират границите ù, а водещите европейски държави да сближат понятията си за европейска интеграция. Засега всяка от тях влага тук свое индивидуално разбиране. Все още Европа възприема себе си като механичен сбор от съюзи, организации, зони с различна степен на икономическо развитие, с различна степен на сигурност. Ред държави (напр. Белгия, Холандия, Гърция) се опасяват, че при по-бърза и по-дълбока интеграция ще загубят привилегирования статут на избрани, ще станат редови, по-незначителни. Както беше писано някъде, Германия се стреми към по-голяма Европа, за да бъде в центъра ù, а Франция - към по-малка Европа, за да остане в центъра ù. По думите на германски дипломат, Германия не желае повече на Запад от нея да е Запад, а на Изток - Изток; тя желае отвсякъде за нея да е Запад. А в политически и икономически план значението на Германия несъмнено ще нараства. Не само Германия се европеизира, но и Европа се германизира. Това трябва да се отчита от българските политици при порива им за интегриране в европейските структури. То е повод за размисъл, за внимателен прочит на историята и поуките от нея. Миналото е едновариантно, без право на избор с днешна дата, но бъдещето е многовариантно и какво ще бъде то, зависи и от избора ни днес.

Европа има две ключови алтернативи като вектори на нейната интеграция:

1. Европа на олимпийските кръгове. При това интегриране различните организации, институции и процеси се пресичат и допълват, а участието в тях е въпрос за избор на отделните държави – т.нар. коалиции на желаещите. Темповете естествено са по-бавни, но така се дава възможност за по-широк обхват на интеграцията чрез включване на повече държави в повече съвместни дейности и усилия.

2. Европа на концентричните кръгове. Такова интегриране означава приемане на нови членки на вълни (през сравнително дълги периоди от време) и отделянето на относително малко ядро от държави, което ще се консолидира и хомогенизира с бързи темпове, ще увеличава дистанцията с другите и най-важното – от един момент нататък ще започне да развива собствени интереси и приоритети. Наистина, това е по-дълбока интеграция и по особено съществени направления, но затова пък с ограничен брой пълноценни участници.

Независимо, че интеграцията е водещ европейски интерес, съвпадащ с нашия национален интерес, на нас никак не ни е безразлично как на практика ще се реализира тя. В този смисъл е съвсем естествено, че първият от тези два варианта е далеч по-добрият, ако не и единственият за България.