I.7. Лема и Дилема на сигурността

В несигурност хората си приличат, в смисъл, че състоянието и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, повишена мнителност, раздразнителност. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея - дали е влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив, или нещо друго. Човекът губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл.

Обратното - при сигурност всички хора са различни. Тогава е твърде важна първопричината - какво именно е направило този или онзи човек по-сигурен. Вникнем ли в твърдението "по-сигурен", ще се окаже, че при гарантирана сигурност то означава вече по-здрав, или по-богат, или по-уверен, или по-влюбен и т.н. Подчертава се най-често тъкмо онова, което е липсвало преди на човека и го е карало да се чувства несигурен. В отличие от несигурността, където различните ù източници от един момент нататък въздействат еднакво, при сигурността различните ù източници въздействат всеки по своему. Рязко подобрявайки едно от измеренията на сигурността, даден източник може да окаже благотворно влияние и на някои други измерения (например, професионалната сполука, може да породи стремеж за емоционални завоевания), но това не винаги е задължително. Даже при изключително добре гарантирана сигурност някои неща у човека могат да вървят отлично, някои - едва-едва. Подемът в едно отношение рядко води към подем във всички други отношения, за разлика от несигурността, когато рухването на една опора повлича целия психологически градеж.

В голяма степен горните съждения важат и за общности от хора (групи, племена, народи). Независимо от различията им (политически, икономически, културни, етнически, религиозни), при несигурност за тях са характерни сходни реакции. За Даниел Бел: “Индивидите не могат да понесат прекалено голяма несигурност във всекидневния си живот, а най-плашещите измерения на несигурността са бързото и флуктуиращо обезценяване на парите… и флуктуиращата безработица. Тъкмо при тези обстоятелства традиционните институции и демократични процедури в обществото се пукат по шевовете и се надигат ирационалните вълни на недоволство и на копнеж по политически спасител.”[18] За всяка общност от хора, според Роналд Инглхарт, при повишена несигурност, неувереността поражда остра потребност от предсказуемост, ред, ясни правила и сработва т.нар. "авторитарен комплекс", приемащ обикновено едната и/или другата от следните форми[19]:

- отрицание и съпротива срещу промените, вяра в непогрешимостта и отстояване на собствения културен модел;

- преклонение пред лидер с желязна воля, който да преведе общността през трудностите към по-сигурни времена.

Според Р. Инглхарт една от ключовите функции на религията е "да дава чувство за надеждност в невнушаваща чувството за сигурност среда."[20] Подобна роля за снемане на неопределеността на настоящето и бъдещето и постигане на предсказуемост играят и повечето идеологии.

Психологията е богато поле за търсене на примери, потвърждаващи Лемата на несигурността. Има и други, по-частни наблюдения, които говорят за сходност на реакциите и последствията от тях в условията на повишена несигурност.

Самюъл Хънтингтън определя опитите за военни преврати като актове на отчаяние от слабото икономическо развитие и "без изпадане в абсолютен икономически детерминизъм", въвежда чрез Брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението "полезен икономически критерий" за успеха им - в страни с БВП от 1000 дол. или повече, превратите не успяват; в страни с БВП от 3 хил. дол. или повече няма опити за преврат, успешните преврати са в страни с БВП под 500 дол. на човек[21].

Може да се приеме, че при гарантирана икономическа сигурност, независимо от цивилизационните им характеристики, обществата (с изключение на маргинални групи в тях) са удовлетворени от статуквото и не предприемат опити за преврат, т.е. опити - в определен смисъл - за промяна със сила на статуквото. С понижаване на сигурността, започвайки постепенно да изпитват недоволство от статуквото, обществата се опитват понякога да го променят силово. В тези случаи като правило не се отива докрай или вложената енергия е недостатъчна, защото все още са значими прослойките, боящи се, че ще загубят малкото, което имат и затова предпочитат сигурността на оскъдното настояще пред несигурността на неизвестното бъдещето. Накрая, в състояние на рязко повишена икономическа несигурност (напр. крайна бедност) и при наличие на съответни условия, обществата успяват в своя "акт на отчаяние".

Да вземем друг пример на С.Хънтингтън: "Почти всички анализи посочват, че едно общество се натъква на големи затруднения, когато възрастовият дял на 15-24-годишните надхвърля 20% от общото население. Не ще да е съвсем случайно, че делът на младежите в Иран е достигнал 20% в края на 70-те години и че иранската революция избухна през 1979 г. Или че определената цифра от 20% бе надмината в Алжир в началото на 90-те години, т.е. в момента, в който Фронтът за ислямско спасение бе на път да получи подкрепата на населението и да грабне победата в изборите."[22] Този пример също е разбираем. Когато делът на младите хора стане твърде голям, обществото се дебалансира, редица процеси променят своя естествен ход. Младите са винаги непокорни, често - безотговорни (защото все още имат малко отговорности). На тях трябва да се даде шанс за по-добър живот, да им се осигурят работа и жилище.Те носят със себе си огромна енергия, която, ако не бъде поне отчасти овладяна, придобива деструктивен потенциал. Където порасналите вече деца са достигнали взривоопасна численост, но няма кой да им предложи дори надежда, защото властта е склеротизирала, а икономиката - немощна, там настъпват социални сътресения, които повишават рязко несигурността на обществото и раждат воля за смяна на режима.

Суровата реалност на живота дава най-очевидни аргументи в полза на Лемата на несигурността. Без значение къде по света се намират хората от една общност, те реагират еднакво: при агресия отвън (готовност за саможертва, консолидация, всеотдайност, идеализъм); при висока безработица (стачки, социални вълнения, саботажи, индивидуални актове на насилие); при остър ръст на престъпността (мерки за защита на живота и собствеността - личните и на най-близките хора); при стихийни природни бедствия (солидарност, взаимопомощ, загърбване на вражди).

Затова несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходната, водещата величина. В нея, за разлика от сигурността, преобладава не статиката, а динамиката. Тя ражда импулси и мотиви за действие, тя се съпротивлява срещу статуквото. Както казва Иля Пригожин: “В равновесието материята е сляпа, а извън равновесието тя проглежда.”[23]

Карл Дойч пише за своеобразен закон на Паркинсон за националната сигурност: чувството за несигурност на една нация нараства успоредно с нейната сила/мощ [power] [24]. Колкото повече мерки за да гарантира сигурността си предприема тя, толкова по-несигурна се чувства. Като всеки друг "закон", и този е парадоксална интерпретация на познат факт. Чувството за несигурност зависи както от реалните въздействия, така и от начина по който системата ги възприема и оценява. Арнолд Уолфърс различава субективна и обективна сигурност. Субективната сигурност се свързва с отсъствието на страх от заплаха, обективната сигурност - с отсъствието на заплаха. За да има истинска сигурност и обективната, и субективната сигурност трябва да са налице[25]. Щом сигурността е субективно усещане, колко сигурост е потребна, за да се чувства нацията сигурна? С манипулации, заплахи, внушения може да се понижи рязко усещането за сигурност. Как тогава да се определи кога обществото е настина сигурно? То лесно може да бъде тласнато в грешна посока – да търси повече сигурност, отколкото му е необходима. Или да преглътне всичко с мисълта – да става каквото ще, да правят каквото щат, само мир да е! С други думи – единственото, което запазва своята ценност тогава е мирът. Мирът като съгласие да се живее в по-малко сигурност, само и само да се избегне войната.

Споделянето на хляба прави залъка по-малък. Споделена, информацията не се променя – остава си същата. Споделянето на сигурността с другия я увеличава. Като малки дъщерите ми слизаха - всяка самичка - в мазето със страх и несигурност (но слизаха). Заедно обаче, изобщо не се бояха и бяха абсолютно сигурни в себе си. Макар че ако там имаше върколак, таласъм, каракоднжул, който да “изяде” едната, той нямаше да има изобщо никакви проблеми и с двете заедно.

При изучаване на сигурността винаги е бил изследван нейният долен праг, под който започват необратими промени в системата или структурни деформации с разрушителен потенциал. Някои тревожни симптоми в общества с абсолютна (твърде висока) сигурност, напр. в Скандинавия, изискват изследването на горния праг на сигурността, над който могат да бъдат наблюдавани аналогични промени и деформации. От прекалена сигурност се губи мотивът за развитие, за борба с обстоятелствата, за самоусъвършенстване и системата започва да деградира, да се разяжда без цели и без стимули, дори – да се разпада. Макар далеч от това състояние, Швеция се замисля над опасни явления в тази насока – самоубийства и наркомания; все по-чести, с опасност да се превърнат в тенденция, сексуални връзки вътре в семейството – на майка със син, на баща с дъщеря. Те навярно са резултат от затварянето на хората в много тесен кръг, най-често в семейния; средата извън него се възприема като агресивна или абсолютно безинтересна – няма стимули за контакт с нея, загубват с уменията да се общува с нея.

Можем да преминем към Дилемата за сигурността. Смисълът ù е следният:

Нека А и В са две държави и нека предположим, че държавата А оценява (подчертаваме - "оценява" - това е субективното усещане на А) своята сигурност като недостатъчна в сравнение със сигурността на В, т.е. по отношение на В, А се чувства в несигурност. Изхождайки от вероятността за най-лошия сценарий, тя влага определени ресурси за да постигне паритет на сигурността с В [или дори известен запас от повече сигурност]. В обаче отказва да допусне, че целите на А са изцяло със защитен характер, оценява новия баланс като нарушен в нейна вреда и пристъпва към укрепване на своята сигурност, за да постигне паритет [или дори известен запас от повече сигурност]. Като резултат и двете държави са изразходвали повече усилия за укрепване на сигурността си, отколкото в началото, без всъщност да са станали по-сигурни, защото срещу всяка от тях стои противник, чиято мощ междувременно е нараснала. Нещо повече - спиралата се завърта за втори път. Отново е ред на А да отделя средства за сигурността си, защото смята, че В е променила едностранно баланса в своя изгода. Сетне В прави същото. После пак А, и отново В. Стъпка след стъпка се пълзи нагоре по спиралата на недоверието. Разходите на държавите растат, а сигурността им - намалява, защото противникът им става все по-силен. Така се получава абсурдът, съставляващ същността на Дилемата за сигурността - всяка от държавите се стреми да повиши своята сигурност, но ненадеждността на каналите за комуникация или изобщо - отсъствието на такива канали, чрез които те да съобщят една на друга истинските си намерения и страхове, води до ситуация, когато и двете се чувствуват много по-несигурни, отколкото в началния момент.

Дилемата за сигурността е взета на въоръжение от представителите на школата на политическия реализъм. Според тях "несигурността е универсална и неизменна черта на международния ред^"[26], защото те разглеждат системата от международни (всъщност, много повече - междудържавни) отношения като анархистична. В смисъл, че при нея, за разлика от държавата, липсват задължителни норми на поведение (закони) и институции, които да гарантират спазването им и да наказват за всяко тяхно нарушение. Горният вариант на Дилемата е в лабораторно чист вид. Ала и в действителността съвсем по Гойя сънят на разума ражда чудовища. И ако не чудовища, то поне страхове, водещи до преразход на материални и морални ресурси за защита от заплахи, които или не съществуват, или не са в толкова краен вид, като могат да бъдат урегулирани чрез добра воля, мирни средства и с помощта на международни структури и процеси.

Главното, което ражда несигурност и превръща взаимните страхове и подозрения в самосбъдващо се предсказание, е липсата на доверие. Сър Едуард Грей, бивш британски външен министър, пише за причините, довели до Първата световна война: "Въоръжава ли се едната страна, същото е длъжна да прави и другата. Когато една от държавите трупа оръжие, останалите не могат да остават беззащитни и така да я изправят пред съблазните на агресията… Огромното нарастване на въоръженията в Европа, чувството за несигурност и страх, които те пораждат - това е, което прави войната неизбежна."[27] Да припомним и думите на С. де Мадаряга, председател на Комисията по разоръжаване на Обществото на Народите: "Народите не изпитват доверие един към друг не затова, че са въоръжени, те са въоръжени затова, че не изпитват доверие един към друг."[28]

С цел да осмислим по-добре същината на несигурността, ще предложим поглед към нея, свързан с аналогия, взета вече не от механиката, а от физиката (по-скоро от термодинамиката и статистическата физика). Ще разглеждаме несигурността в системата на международните отношения като величина, аналогична на ентропията във физическите процеси.

Eнтропията е функция на състоянието на една система, с която се измерва безпорядъкът в нея[29]. Теорията на вероятностите и теорията на информацията също използват понятието "ентропия"[30].

За физическия свят, от който сме частици и ние, са в сила т.нар. Първи и Втори закон на термодинамиката. Далеч по-известен и разбираем е Първият закон - за съхраняването на енергията (E): E=const. Всеки помни нещо от това, че енергията не се създава и не се унищожава, а само преминава от един вид в друг.

Вторият закон е за нарастването на ентропията (S). Ако обозначим с dS промяната на ентропията, то Вторият закон на термодинамиката се записва така: dS≥0[31], което ще рече, че ентропията е величина, която никога не намалява. Това неравенство е валидно за всяка изолирана система, т.е. система, не обменяща с околната среда нито вещество, нито енергия, [да добавим - и информация]. Ако процесите в системата са обратими, имаме равенство dS=0 и ентропията е постоянна; а ако те са необратими, каквито всъщност и за жалост са реалните физически процеси, имаме неравенство dS>0, т.е. ентропията винаги нараства.

По нечия воля - на Бога, на външен за този свят Разум (което може би е едно и също), или като резултат от нелепа Случайност, нашата Вселена е обречена ентропията ù да нараства, т.е. да нараства хаосът в нея. Драмата на Вселената ни е, че тя неизбежно ще се стреми към онова състояние на последното равновесие и най-големия безпорядък, при което ентропията достига своя максимум[32]. Краят на нашата Вселена изглежда предопределен. Като ентропийни създания, ние, човеците, носим в себе си същата орис на предопределения край. И животът ни е път към финалния акорд на последното равновесие и максималната ентропия.

Неизбежността на съдбата не означава примирение с нея. Нашият свят не може да спре растежа на ентропията (а значи на хаоса), но може да направи този растеж много по-бавен и да отдалечи в необозримото бъдеще вещания си разпад.

През Студената война, сянката на ядрения сблъсък няколко пъти надвисваше над човечеството. Най-зловеща бе тя през 1962 г., по време на Карибската криза. Подобен сблъсък би довел до взривно нарастване на хаоса на Земята и нейната ентропия. Тогава само разумът и търпението на Никита Хрушчов и Джон Кенеди предотвратиха настъпването на планетарната катастрофа.

Нека посочим лъч надежда в този ентропиен апокалипсис. Все пак в горния си вид Вторият закон се отнася за изолирани системи. Ако една система А е неизолирана и заедно с друга система В образуват изолираната система С=A+B, с ентропия, равна на сумата от ентропиите на двете системи: dS_C=dS_A+dS_B, тогава Вторият закон за С се записва по познатия начин: dS_C≥0. За промяната dS_A на ентропията на системата А, обаче, нищо определено не може да се каже, тя зависи от промяната dS_B на ентропията на системата В. Не се изключва възможността дори dS_A да е отрицателна, т.е. ентропията на системата А да намалява и в нея да нараства редът. Принципът на компенсацията на ентропията гласи: "Ентропията на системата може да бъде намалена само когато системата взаимодейства с друга или с други системи така, че в процеса на взаимодействието протича компенсиращо увеличение на ентропията."[33] Ето защо, ако съществува друга Вселена освен нашата, и ако контактът с нея се окаже възможен, то тогава има надежда, че чрез този контакт общата ентропия и хаосът в родната Вселена ще започнат да намаляват, а нейният безпорядък - ще започне да се превръща в ред.

А ако този лъч надежда ни се стори твърде безнадежден, то тогава можем да се насочим към идеите на големия учен и хуманист Иля Пригожин. Чрез своя синтез на науката и философията той се стреми да докаже, че дори да изглежда обречена, за всяка една система има шанс чрез върховно усилие на самоорганизация, тя да избегне края на ентропийния максимум (наричан още "топлинна смърт") и да премине към ново структурно състояние, позволяващо ù да оцелее. Така че при определени условия от хаоса може да се роди нов ред![34]

Приемем ли, че несигурността е ентропията в системата на международните отношения, то при протичащите в тази система процеси тя ще нараства, или поне няма да намалява. Тази теза е спорна и песимистична, но тя се доказва от цялата човешка история, чийто вечен спътник са конфликтите и войните. Въоръжени с такъв възглед за несигурността, ние ще се опазим от леката вяра в периодически издигани възторжени или лицемерни призиви за вечен мир, основан ту на всеобщата любов, ту на комунистическата идея, ту на силата на правото, а не на правото на силата, ту на общочовешките ценности на Михаил Горбачов. Подобна еуфория разтърси света при падането на Берлинската стена, когато на изтормозените от блоковата конфронтация народи бе обещан един примамлив, многообещаващ, мирен "нов световен ред".

Тези, които твърдяха, че еуфорията е временна, че държавите все така имат не малко различни интереси, които ще отстояват на всяка цена, че абсолютната сигурност си остава химера, бяха наричани скептици, песимисти, "изкопаеми" и как ли не още. Със своя реализъм за пореден път те се оказаха прави. Голямата несигурност на блоковото противопоставяне се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чийто сбор започва да я надвишава многократно. А несъстоялата се Трета Световна война се взриви на неизброими конфликти и войни (етнически, религиозни, социални и др.) и ежедневно се смее зловещо от екраните на телевизорите. Светът стана неустойчив, многовариантен и многоизборен. Това бе неизбежно, защото Системата за международна сигурност е сложна, самоорганизираща се, с нелинейна динамика, под въздействието на съвкупност от фактори, които умножават експоненциално нестабилността и неравновесието ù и я правят недетерминирана и непредсказуема.

Както с ентропията, илюзия е да се надяваме, че можем да спрем нарастването на несигурността. Това, към което трябва да се стремим е да полагаме максимални усилия нейното нарастване да бъде с възможно най-бавни темпове.

Това важи в пълна сила за (не)сигурността на България. Колкото и несигурност да се генерира от системата ни за национална сигурност, ако страната ускори процесите на интеграция, т.е. продължи отварянето си за сметка на своята изолираност, тя ще увеличи възможността чрез “обмен на вещество, енергия, информация с друга отворена система”, да си “прелее”, имплантира сигурност отвън, и като резултат да намали общата си несигурност, да спре нарастването на собствената си ентропия, т.е. несигурост и да предотврати така свличането си във всеобщия социален хаос. Само да не се забравя, че България попада в гравитационното поле на различни държави и системи, всяка със свои интереси и цели. Такава чиста схема, когато ние се обединяваме с една държава или с група държави в рамките на система, от която да си имплантираме сигурност, та да намалим своята несигурност, може да се окаже практически неосъществима. При неразумна външна политика, съществува голям риск да си привнесем не сигурност, а несигурност с което още повече да влошим нашия общ баланс.

Процесите на интеграция в международните отношения ще се задълбочават, противопоставяйки се на другата водеща тенденция - на дезинтеграция. К. Дойч въвежда понятието "security community" - общност за сигурност. Характерни свойства на такава общност са следните: интегритет, споделена сигурност, чувство на сплотеност и готовност за съвместно отстояване на интересите; договореност, че всички спорове между участниците в нея ще се решават само с мирни средства и чрез преговори; механизми, институции и традиции за преодоляване на заплахите и конфликтите[35].

Следвайки К. Дойч, ще различаваме два типа такива общности[36]:

- Амалгамни: в тях отделните единици, макар и съхранявайки някои елементи от собствените си системи за сигурност, изграждат обща система за сигурност в рамките на общността. Нейните институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ са пример за такава общност на своите щати. Донякъде това важеше за Варшавския договор, въпреки че доброволността на участието в него може да бъде оспорвана. А и Доктрината "Брежнев" (на ограничения суверенитет, на социалистическия интернационализъм), едва ли даваше най-обективни критерии за заплахи за сигурността на отделните държави.

- Плуралистични: в тях отделните единици запазват в значима степен самостоятелността на системите си за сигурност, но в същото време прехвърлят не малка част от функциите по гарантирането ù към общността и нейните институции за планиране, управление и контрол. В тези институции всички членуващи участват на равноправни начала и могат да защитават своите интереси. Пример за такава общност е НАТО.

Амалгамните общества за сигурност са като тъкан, платно, от което където и каквото парченце да се отреже, то от гледна точка на сигурността ще бъде едно и също, хомогенно, съдържащо напълно свойствата на цялото (Тексас и Тенеси). При плуралистичните обаче, всяко отрязано от тъканта, от платното парченце, има и своя собствена идентичност в сигурността, може, ако се скъса връзката с центъра да мине на функциониране в автономен режим (Гърция и Турция).

Всяко участие в система за колективна сигурност за малките държави е покупка на сигурност и ограничение на националния суверенитет. То води до стрес и дори психологически шок от допира с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати. Размяната на суверенитет със сигурност се плаща осъзнато от обществото, само когато то има условия за свободен избор, когато разполага с достатъчно знание, за да калкулира рационално всички възможни активи и пасиви от решението си да предприеме подобна размяна.

Членството в такава система влияе върху стратегическото планиране на политиката за сигурност. Тя губи самостоятелността си, принудена е да се съобразява с не малко ограничения. Страната се лишава от ред възможности за многовариантно поведение в кризисни ситуации, за маневриране и предприемане на усилия за намиране на решения на проблемите си на базата на сепаративни споразумения.

Силно влияние оказва неравнопоставеността на участничките в системата за колективна сигурност. И най-съвременните процедури за съгласуване на решения пораждат напрежения между отделните държави. Според своята реална мощ и финансов ангажимент за ефективно функциониране на системата, страните имат различни възможности за въздействие върху партньорите си. Независимо от декларираните намерения, едни страни са много повече производители, а други - много повече - консуматори на сигурност и това автоматически отрежда на втория род страни по-задно място в скалата на тежестта на гласовете. Влиянието на по-силните върху по-слабите партньори в системата за колективна сигурност е както неофициално, проявяващо се в ежедневния процес на съвместна дейност, така и фактически институционализирано - чрез срещи на високо равнище или специални комисии (групи, инициативи) с ограничен брой участници.

Договореностите в системата за колективна сигурност имат по-висш приоритет пред вътрешните цели и задачи на страната-членка. Присъединявайки се към тях за да бъде гарантирана при екстремни обстоятелства, тази страна се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на системата, която стои над всичко. Т.е. заплаха за сигурността на страната (според системата) има само тогава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на системата. Малките страни много по-трудно съобщават тревогите си по локални проблеми: напр. гранични спорове, малцинствени или религиозни напрежения - вътрешни или със съседите. На такива проблеми се гледа като на психологически, породени от изостаналостта. Дори в системите за колективна сигурност, където всички са равноправни и вземат решенията с консенсус, малък брой държави имат право на по-глобални интереси.

Поставяйки в центъра на анализа сигурността, можем да се доближим по-плътно до смисъла на редица други понятия. Да вземем двойките изолационизъм-интервенционизъм, милитаризъм-пацифизъм.

- Изолационизъм – това е политика за сигурност, при която системата се стреми да увеличава собствената си сигурност, опазвайки я от контакти с външния свят, за да не си внесе (имплантира) от неговата несигурност. Системата сочи нормите, принципите и ценностите, които ù гарантират висока степен на сигурност, като образец на другите, за да ги стимулира чрез следването им и те да увеличават своята сигурност. При тази политика се засилва влиянието, за сметка на въздействието.

- Интервенционизъм – това е политика за сигурност, при която системата се стреми да увеличава собствената си сигурност чрез повишаване на сигурността на заобикалящия я свят, като му изнася (трансплантира) сигурност. Системата налага на другите нормите, принципите и ценностите, които ù гарантират висока степен на сигурност, за да ги стимулира чрез изповядването им и те да увеличават своята сигурност. При тази политика се засилва въздействието, за сметка на влиянието.

Не бива да се бъркат изолационизъм (политика за сигурност) и затворено общество (характеристика на режима). Отворено общество (напр. САЩ) може да води политика на изолационизъм, а затворено общество (напр. Китай) - политика на интервенционизъм. Освен това една и съща държава може да провежда едновременно политика на изолационизъм към един регион на света и политика на интервенционизъм - към друг (напр. САЩ към Европа и Африка).

- Пацифизъм – това е политика за сигурност, при която системата абсолютизира мира за сметка на войната. Тя поставя на преден план в регулиране на конфликта стремежа към помирение, защото смята мира, ненасилието, като най-ефективното средство за преодоляване на противоречията и защита на интересите. Основен критерий за нея е не военният потенциал, а декларираните принципи на опонента. Главното е мирното разрешаване на спора, всичко друго - морал, принципи, чест – има по-малко значение, защото няма нищо по-важно от човешкия живот и затова и един убит е твърде висока цена за победата. Най-дълбоки корени има сред интелигенцията и духовенството, но не рядко и сред настроени космополитично кръгове със силно присъствие в политическия елит.

- Милитаризъм – е политика на сигурност, при която системата абсолютизира войната за сметка на мира. Тя поставя на преден план в регулиране на конфликта военната мощ, защото смята войната, насилието, като най-ефективното средство за преодоляване на противоречията и защита на интересите. Основен критерий за нея са не декларираните принципи, а военният потенциал на опонента. Главното е военното разрешаване на спора, всичко друго - морал, принципи, чест – има по-малко значение, защото няма нищо по-важно от националните интереси и затова и хиляди убити не са твърде висока цена за победата. Най-дълбоки корени има сред военните и специалистите от ВПК, но не рядко и сред настроени крайно националистически кръгове със силно присъствие в политическия елит.

Не бива да се смята, че държава, изповядваща пацифизъм е без армия (без армии са само две държави в света – Исландия и Коста Рика); както и че държава, изповядваща милитаризъм е задължително милитаристична държава.

Анализът на понятието "сигурност" не би бил пълен, ако не се спрем на задълбочаващите се нейни различия с две други архиважни понятия - "мир" и "отбрана", с които сигурността доскоро се смяташе за почти идентична.

В Устава на ООН съчетанието "мир и сигурност" се употребява 105 пъти[37]. На практика в този исторически документ мирът и сигурността са синоними. Трудно би могло да бъде другояче, след като светът все още е в развалини след най-унищожителната война в своята история. Днес обаче има ли сигурност, има и мир, но обратното вече не е вярно. Сигурността е много повече от мира. Дори с магическа пръчка да бъдат овладени непрекъснато избухващите конфликти и в един миг да настъпи мир на планетата, все едно - тя още дълго време няма да се радва на сигурност, защото остават активни проблеми, чиито последствия могат да направят дните на човечеството преброени в буквалния смисъл на думата.

Отбрана и сигурност също все повече се отдалечават една от друга по смисъл и съдържание. В управлението и защитата на държавата сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а отбраната - на военните (разбира се, самата отбрана вече не е само военен въпрос, тя все повече се превръща в политически проблем). Сър Джеймс Еберле пише: "Политиката за сигурност преследва политически цели; отбранителната политика - военни цели. Сигурността включва процесите на политически диалог. Отбраната включва структурата и действието на въоръжената сила. Сигурността включва рискове и предизвикателства, които са извън полето на военната компетентност. Отбраната в крайна сметка почива върху способността на въоръжените сили да вземат връх по време на война."[38] Отбранителнатата недостатъчност днес все по-успешно може да се компенсира с мерки за укрепване на сигурността.

Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент, само докато водят до количествени, и много по-трудно, когато водят до качествени промени. Един проблем на обществото става проблем на сигурността, или както се казва в западната литература – секюритизира се, когато като резултат от него могат да възникнат качествени промени, когато обществото не може да го абсорбира без структурни трансформации.

Съществуват различни класификации на отделните аспекти на сигурността, т.е. на видовете сигурност. Ние ще приведем накратко три от тях.

- Първата класификация дава основните компоненти на сигурността. Свързана е със спектъра на рисковете и заплахите към нея. В този случай сигурността бива военна, икономическа, социална, етническа, екологическа, информационна и др.

- Втората класификация слага акцента върху способа, по който се “атакува” сигурността – дали чрез материално въздействие, т.е. твърда сигурност (hard security) или чрез нематериално влияние (soft security). При твърдата сигурност се работи с измерими величини/потенциали – сила, натиск, армия; това са sticks – тоягите, санкциите, наказанията и др.; докато при меката сигурност имаме идеи, манипулация, дезинформация; това са carrots – морковите, поощренията, наградите). При първия случай заплахата е по-пряка, по-откровена и по-груба, а при втория – по-индиректна, по-префинена и по-коварна [вж. Също глава III.].

- Третата класификация се прави според посоката, от която идват заплахите и предизвикателствата към сигурността: дали от фактори, източници, субекти извън националната държава или в нея; тя дели сигурността на външна и вътрешна.

В исторически план сравнително доскоро основен обект на изучаване и защита бе външната сигурност. Водеща за нея бе опасността от военно нападение срещу територията, суверенитета и независимостта на държавата. Вътрешната сигурност бе преди всичко сигурност на властта (монарха, диктатора), т.е. - на режима. Едва след нея бе опазването на обществения ред и сигурността на отделния човек.

При тоталитарната държава сливането на сигурността на режима и сигурността на страната е пълно, а сигурността на индивида се принася в тяхна жертва. Чрез насилие, промиване на мозъците и пропаганда, обществото в такава държава много често е карано да идентифицира сигурноста си със сигурността на режима.

Нека със Σ_д – обозначим разходите, които демократичното общество отделя за сигурност. В тях влизат, например: същински разходи – за издръжка на хората и институциите от системата за национална сигурност; разходи, свързани със ситуацията в региона, отчитащи регионалните особености; разходи, определени от членството в система за колективна сигурност и др. Нека Σ_т са разходите на тоталитарното общество за сигурност. Тогава, в общия случай, при прочие равни условия, за двата типа общества е в сила следната зависимост: Σ_т=Σ_д+Σ_с; като сумата Σ_с (≥0), с която разходите за сигурност на тоталитарното общество надвишават тези на демократичното, това са средствата, които тоталитарният режим инвестира за укрепване на собствената си сигурност (преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби). Тази формула е само илюстрация, че тоталитарното общество като правило влага повече средства за сигурност от демократичното, сигурността при него излиза “по-скъпо” на народа. Появата на Σ_с в общество, претендиращо, че е демократично, е критерий за превръщането на режима в недемократичен. Той става и аморален, защото използва парите на поданиците, за да укрепва властта си над тях.

Привидното противоречие, че САЩ, определящи се за най-демократичната държава, имат най-големи разходи за сигурност, се обяснява с това, че те гледат на себе си като на страна (Страната) с глобални отговорности. Всеки проблем на сигурността по света САЩ възприемат като проблем на собствената си сигурност, като свой ангажимент.

Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното – знак за неуспешно управление е ако с повече средства, инвестирани в сигурността, то постига по-малко сигурност. В нестабилна ситуация потребностите от сигурност се надценяват, а възможностите на държавата да я обезпечи се подценяват от обществото. При стабилна ситуация има склонност потребностите от сигурност да се подценяват, а възможностите на държавата да я обезпечи - да се надценяват. Обикновено надценените потребности и подценените възможности водят до излишен психологически дискомфорт. И до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. Надценените възможности и подценените потребности възможности водят до излишен психологически комфорт. И до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.

Главна причина за възникването на държавата е потребността да се гарантира сигурността (отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Държавата е функция на стремежа на обществото за повече сигурност и както пише Роман Херцог: “Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”.[39]

През вековете се е смятало, че повече държава означава повече сигурност. И най-често това е било така. От един момент нататък обаче, повече държава престава да значи винаги повече сигурност, дори води до по-малко сигурност. Защото освен сигурността и понякога наравно с нея, се появяват други ценности и блага – напр., свободата и човешките права. И преди всичко – демокрацията.

С развитието на демокрацията, сигурността изживява многопосочна еволюция. Тя бе свалена от пиедестала на абсолютната ценност; демокрацията сне ореола ù на абсолютно благо и я направи относително благо. Обществото не е съгласно вече да стои покорно в построената от властта златна клетка на сигурността.

Много остро възниква проблема що е Сигурност на Държавата. На Държавата като история, като пространствена и времева духовна протяжност, която даденият народ населява и обитава с векове, заедно с традициите, вярата и идеалите си. И на Държавата като власт, като конкретен режим на управление. Държавата-Власт се стреми да представи своята Сигурност, като Сигурност на Държавата-История. И от това да черпи легитимност и подкрепа, несъизмерима с конкретните ù дела.

Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото от сигурността на управляващото мнозинство, сигурносттта на управляваните – от сигурността на управляващите. Приоритет за сигурността е само сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на управляващото мнозинство, на управляващите не може да е самоцел за държавата, а следствие от нормалното ù функциониране. Иначи картината е позната – силовите структури се натоварват с функции по опазване на режима, а не по опазване на обществения ред.

Демокрацията е изключително сложна форма на управление от гледна точка на постигането на оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни, национални интереси. Това не е най-добрият механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи решения за укрепване на сигурността.

При демокрацията, свободата може да се изроди в свободия, да се снемат всякакви обществени и лични задръжки. При нея се сблъскват компетентността и изборността, интересите на управляващото мнозинство (то носи статиката, защото е получило властта от съотношението на силите към определен момент – денят на изборите, но скоро това съотношение може да се промени и най-често се променя) и интересите на обществото (то отразява динамиката на непрекъснатата промяна).

Сигурността е не само резултат от състоянието на обществото, негова функция - тя самата поражда процеси в обществото. Демокрацията в теоретичен план най-добре знае интересите на обществото (защото държи ръката си на неговия пулс) и затова, пак теоретично, най-добре може да планира средствата за сигурност. При тежки социални проблеми и негативно развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация срещу повече сигурност. И все пак, едно от най-ефективните средства за укрепване на сигурността е укрепването на демокрацията, нейната консолидация. Това лекарство е спасително - проблемите на сигурността могат да се лекуват с повече демокрация, но не формална, а истинска (граждански и парламентарен контрол, прозрачност, отчетност, независима съдебна власт, будни структури на гражданското общество). Като всяко лекарство, и при това дозата е много важна, за да не се превърне то изведнъж в отрова. Най-важният въпрос е - колко сигурност е нужно на обществото, за да се съхрани то като демократично и колко демокрация е нужна, за да не се разпадне сигурността му.

Както обикновено се случва, махалото залитва от едната крайност в другата. Виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. За общества, свикнали със сигурността като извечна, полагаща им се привилегия, демокрацията става главна, единствена ценност и те налагат този си възглед на останалите държави, където сигурността е в остър дефицит. Напразно. Идва време за реабилитация на сигурността. Тя става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията. И така ù отмъщава за отнетия си статут. Двете са само относителни, не абсолютни блага.

Съществуват два полярни възгледа за релацията Държава-Сигурност. Според първия, държавата трябва да съхрани максимално монопола си върху опазването на сигурността, върху обезпечаването – ресурсно и кадрово – на системата за национална сигурност. Според втория, държавата трябва да се изтегли максимално от функциите си по сигурността. Истината отново е някъде в средата, в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Все пак, последните права и задължения, които Държавата ще бъде принудена да отдаде, трябва да са тези, свръзани със сигурността. Не само защото друг освен нея не може да има (по Макс Вебер) правото на легитимна употреба на сила, а защото при бягство ù от тази мисия е трудно да се прогнозира нито докъде ще се стигне с раздържавяването на нейните правомощия, нито какво изобщо ще остане тогава от държавата, дали обществото няма да се върне в Хобсовото състояние на война на всеки срещу всеки и от единно, сплотено цяло, да се изроди в сива маса от спасяващи се по единично индивиди. Пълното оттегляне от отговорностите, свързани с националната сигурност, ще означава край на държавата.

За първи път понятието “национална сигурност” е употребил президентът на САЩ Теодор Рузвелт в обръщение към Конгреса прези 1904 г., обосновавайки присъединяването на зоната на Панамския канал с интересите на националната сигурност[40]. А първото определение на националната сигурност в категориите на "националните интереси" е дадено от Уолтър Липман: "Държавата се намира в състояние на сигурност, когато не ù се налага да принася в жертва своите законни интереси, за да избегне войната и когато тя е в състояние да защити при необходимост своите интереси чрез водене война".[41]

Речникът на военните термини на Министерството на отбраната на САЩ, издаден от Комитета на началник-щабовете, придава на националната сигурност ярък проамерикански дух и американоцентричност, определяйки я като “Сфера на прилагане на съвместните усилия на военната и външната политика на страната и като желано условие за нейното развитие, обезпечавано преди всичко чрез американско военно и отбранително превъзходство над всяка чуждестранна държава или група държави, чрез благоприятна позиция в международните отношения, а също чрез способност за отбрана. Съвкупността на тези фактори позволява успешно да се противостои на враждебни или разрушителни, явни или скрити действия на други страни, включително на прилагане от тях на военна сила.”[42]

В Закона на Руската Федерация "За сигурността", националната сигурност е “състояние на защитеност на жизнено важните интереси на личността, обществото и държавата от вътрешни и външни заплахи."[43]

В руския Енциклопедически речник "Политология", националната сигурност е дефинирана така: “Състояние, при което се обезпечава защитата на жизнено важните интереси на държавата и гражданското общество в икономическата, политическата, военната, екологическата, хуманитарната и други области”.[44]

В Концепцията за национална сигурност, приета от кабинета на Жан Виденов през 1995 г. и негласувана от парламента, е дадено определението: "Националната сигурност е динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжена агресия, политически диктат или икономическа принуда, или ако такава се появи, те ще бъдат надеждно защитени.”[45] По-рано, в приетата от същото правителство и неодобрена от Народното събрание Военна доктрина се казваше, че: ”Националната сигурност се счита за гарантирана, когато държавното ръководство прецени, че не съществува заплаха за националните интереси или заплаха от всякаква форма на насилие и принуда, или, че тази заплаха може да бъде компенсирана, неутрализирана или управлявана.”[46]

И накрая, според официално приетата през 1998 г. Концепция за национална сигурност: “Национална сигурност има, когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториалната цялост и независимостта на страната, когато не съществува опасност от въоръжено нападение, насилствена промяна на конституционния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и гражданските институции, в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават своето благосъстояние и се развиват. Сигурността е гарантирана, когато страната успешно реализира националните интереси, цели и приоритети, и при необходимост е в състояние ефективно да ги защити от външна и вътрешна заплаха."[47]

I.12. Национална и Международна сигурност

За да си изясним какъв е обхватът и къде се разполагат Националната и Международна сигурност, нека да подредим в една опростена (понеже служи за онагледяване и включва само най-съществените връзки и взаимоотношения), но разбираема схема отделните нива на сигурността:

- Първото ниво е сигурност на индивида [на личността, на отделния човек] - наричана различно: лична, индивидуална, персонална сигурност; съответно human/individual/personal security. Тя излиза все повече на преден план, защото е свързана пряко не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности.

- Второто ниво е сигурност на групата [от хора] - групова сигурност, group security. Групата може да се обособи по различни признаци: етнически, религиозен, социален, професионален, сексуален. Напр., такива групи са малцинствата. Тук се включват различни обществени прослойки, като краен вариант - самото общество. Групата носи в себе си материални и духовни ценности, идентичност, памет, език, традиции, обичаи. Опазването и зачитането им е важен аспект на сигурността ù.

Когато се говори за цивилизационните противоречия Запад-Изток, под "Запад" се разбират демократичните общества, а под "Изток" - недемократичните. Тук ще се спрем на друга гледна точка. Редица автори определят Западните общества като индивидуалистични. И обратното - Източните общества според тях са колективистични. Тогава релацията Запад-Изток придобива нови измерения, също свързани със сигурността. На Запад с много повече основание се смята, че една група от индивиди е в състояние на сигурност, когато всеки от нейните индивиди е в такова състояние. Водещата ценност тук е сигурността на индивида, а сигурността на групата е следствие от индивидуалната сигурност на всички нейни членове. На Изток далеч по-правдиво е твърдението, че един индивид е в състояние на сигурност, когато групата, на която принадлежи е в такова състояние. Съответно, водещата ценност тук е сигурността на групата, а сигурността на всеки от изграждащите я индивиди е следствие от нея.

При подобно тълкувание на различията Запад-Изток, като че ли ние, българите, особено що се касае до възгледите и възприятията ни за сигурността на индивида и групата, сме от т.нар. in-between общества, между-общества, т.е. не сме нито отляво, нито отдясно на тирето, а сме самото тире или поне част от него. Даже когато най-много държим на индивидуалната сигурност, едното ни око винаги гледа към груповата, за да се мушне на завет под крилото ù. И обратното, дори най-дълбоко стаили се в групата, нещо от нас мисли преди всичко за себе си, без да си прави сметка понякога какви могат да се окажат последствията от това за цялата група.

Акцентът на групата, на общността изобщо не пренебрегва интересите на най-голямата общност в рамките на държавата - обществото. Не само сигурността на обществото е функция на сигурността на групите в него, но и сигурността на групите в едно общество е безспорна функция от сигурността на обществото. За да се самоорганизира и съхранява една система като общност, неотменимото демократично право на самоорганизация за защита на индивидуални и групови интереси не бива да носи в себе си дезинтеграционен потенциал.

- Третото ниво е сигурност на държавата - държавна сигурност [Терминът "държавна сигурност" е натоварен с много негативно съдържание по названието на съответната тоталитарна институция и това ни кара да усложняваме систематизацията, само и само да избегнем прекомерната му употреба - бел. авт.], state security. Тя е свързана е със защитата на изконни ценности: териториална цялост, независимост, суверенитет, конституционен ред и др.

- Четвъртото ниво е сигурност на общността [от държави] - т.е. колективна, коалиционна сигурност, или collective/community/alliance/coalition security. Терминът "общност" обхваща различни форми на сдружаване на държави: двустранни и многостранни договори и пактове, общности за сигурност, коалиции, съюзи и др.

- Петото ниво е сигурност на света [на планетата] - т.е. глобална, универсална, обща, всеобща сигурност, съответно global/common/cooperative security. При нарастващата взаимообвързаност, проблемите на глобалната сигурност постепенно излизат на преден план. Ръководената от Улоф Палме Независима комисия по въпросите на разоръжаването и сигурността към ООН първа разработи в началото на 80-те години концепцията за обща сигурност [common security], съгласно която не може да има трайна сигурност, ако тя не бъде споделена от всички и че обща сигурност може да бъде постигната само чрез сътрудничество, основано на принципите на равенството, справедливостта и реципрочността.[48]

Първите три нива на сигурността - на човека, на групата, на държавата определят националната сигурност.

Последните три нива на сигурността - на държавата, на общността, на света определят международната сигурност.

Сигурността на държавата е сечението на националната и международната сигурност. Държавата е основен, но не и единствен актьор на националната сцена, затова няма знак за равенство между държавна и национална сигурност. Схемата отчита важността на сигурността на различните общности от хора за националната сигурност и, не на последно място, тя е в крак със засилващото се човешко измерение на сигурността като ключов елемент на националната сигурност.

Тази схема отразява възгледа, че държавите са основни, но вече не единствени актьори и на международната сцена. Отдава се дължимото на сложната плетеница от организации, наречена архитектура за сигурност и се отчитат глобалните процеси, които превръщат света в обща за всички лодка и придават трансграничен и наднационален характер на много повече заплахи за сигурността, така че опазването на общата сигурност става все по-основен и жизненоважен приоритет.

В либералната трактовка държавата обезпечава колективния интерес, в т.ч. и сигурността, а индивидът – частния. Днес, смята Татяна Алексеева, съотношението "сигурност на държавата/международна сигурност" е изоморфно и възпроизвежда в същата трактовка, но на по-високо равнище, съотношението "сигурност на индивида/сигурност на държавата", т.е. държавата е в качеството на индивида, обезпечаващ “частните” интереси, а международната общност обезпечава колективния интерес на всички представители на земната цивилизация[49].

Международната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за международни отношения, т.е. на International Relations System. По аналогия, националната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за във-държавни/вътрешно-държавни (във-национални/вътрешно-национални) отношения, или с гъвкавостта на английския език - на Intranational Relations System.

Нарастващата взаимозависимост размива границите между различните нива на сигурността. Проблеми, характерни за системата за национална сигурност придобиват аспекти, присъщи на системата за международна сигурност и обратно. Многократно сигурността на отделна личност става въпрос на международната сигурност - да си спомним съдбата на Андрей Сахаров по време на перестройката. Ами пословичният случай как т.нар. възродителен процес на българите с турско етническо самосъзнание от проблем на груповата им сигурност прерасна (от гледна точка на нашия регион) в проблем на международната сигурност.

Има не малко примери за "движение" в другата посока. Да вземем НАТО - класическа общност за сигурност. Без да сме неин член, разширяването ù отдавна от проблем на колективната сигурност на тази общност, се превърна в проблем на нашата национална сигурност. Докато аварията в Чернобил, от заплаха, свързана с глобалното ниво на сигурността, за броени дни стана пряко предизвикателство към здравето на българските граждани, а значи и към националната ни сигурност.

*

* *

И понеже в надчитането поне теоретично всички са равни и с равни шансове, то отварянето на науката за международните отношения и сигурността към другите науки, обогатяването ù с идеи от тези науки, по-смелото ù навлизане в смятани доскоро за чужди обители на знанията, ще ù дадат нови стимули и тласъци, които да върнат живеца, умността и оригиналността на монографиите и статиите, посветени на нейните проблеми. Защото каквито и различни да са отделните клонове на познанието, те така или иначе са само ъгли, от които човекът се опитва да погледне материалния и духовен свят, който все още обитава.

Остана само да споделим надеждата, че горният абзац е възприет като епилог на тази глава и в никакъв случай не като убеденост, че тя е сполучила да постигне поне малко от това, което този епилог си пожелава.

Литература към ГЛАВА ПЪРВА

1. АН СССР, Авторский коллектив, "Современные буржуазные теории международных отношений (критический анализ)", М., “Наука", 1976, здесь стр. 332.

2. Георги Стефанов, "Международната сигурност", С., "Сиела", 1997 г., стр. 9.

3. Конституция на Република България, "Държавен вестник", бр. 56, 13.07.1991 г.

4. Татьяна Алексеева, "Дилемма безопасности: американский вариант", "Полис", No. 6, 1993 г., стр. 16-28, тук стр. 19.

5. Васил Проданов, “Вътрешната сигурност и националната държава”, “Военен журнал”, Nо. 2, 1995, стр. 8-17, тук стр. 9.

6. John Herz, "International politics in the Atomic Age", New York, Columbia University press, 1962, p. 3.

7. Георги Стефанов, "Международната сигурност", стр. 11-16.

8. Илия Пеев, “Психологически аспекти на сигурността”, стр. 33-46, във: “Сигурност чрез партньорство и интеграция. България, НАТО и европейската архитектура на сигурност”, БЕКСА, София, 1996, тук стр. 37.

9. Вж. също Н.Абъркромби, Ст.Хил, Б.С.Търнър, “Световен речник по социология”, Бургас, "Делфин прес", 1993 г., стр. 290.

10. Цветан Семерджиев, “Стратегически ръководител и колектив”, “Военен журнал”, Nо. 3, 1999 г., стр. 16-26, тук стр. 16.

11. Jef Huysmans, "Security! What Do You Mean? From Concept to Thick Signifier", "European Journal of International Relations", Vol. 4, Nо. 2, June 1998, pp. 226-255, here p. 233.

12. John W. Burton, "Conflict Provention as a Political System", pp. 115-127, in: John A. Vasquez, James Turner Johnson, Sanford Jaffe, Linda Stamato (edts.), "Beyond Confrontation. Learning Conflict Resolution in the Post-Cold War Era", Ann Arbor, The University of Michigan Press, 1995, here p. 120.

13. Райна Стойнешка, Илия Пеев, "Икономическа психология", Варна, "ТедИна", стр. 55.

14. Илия Пеев, “Психологически аспекти на сигурността”, тук стр. 38-39.

15. Васил Проданов, “Вътрешната сигурност …”, тук стр. 8.

16. Георги Стефанов, "Международната сигурност", стр. 9.

17. Дж. Тернер, “Структура социологической теории”, М. "Прогресс", 1985 г., тук стр. 45, 83.

18. Даниел Бел, “Културните противоречия на капитализма”, С., "Народна култура", тук стр. 347.

19. Рональд Инглхарт, “Постмодерн: меняющиеся ценности и изменяющиеся общества”, “ПолИс”, Nо. 4, 1997, стр. 6-32, тук стр. 17-18.

20. Ibid., стр. 20.

21. Самюъл П. Хънтингтън, “Реформиране на гражданско-военните отношения”, “Демократически преглед”, брой 6-7, 1996 г., стр. 241-249, тук стр. 247.

22. Самюъл П. Хънтингтън, "Западът и сблъсъкът на цивилизациите", стр. 8-13, във: "Войната и мирът XXI век (Някои политически аспекти)", С., Изд-во на МО "Св. Георги Победоносец", тук стр. 11.

23. Илья Пригожин, "Философия нестабильности", "Вопросы философии", No. 6, 1991 г., стр. 46-52, тук стр. 50.

24. Karl Deutsch, "The Analysis of International Relations", New Jersey, Prentice-Hall, Inc., 1968, here p. 88.

25. Barry Buzan, Ole Wæver, Jaap de Wilde, "Security. A new Framework for Analysis", Lynne Rienner Publishers, Boulder London, p. 30.

26. Франсис Фукуяма, “Краят на историята и последният човек”, С., "Обсидиан", 1993 г., тук стр. 277.

27. Цит. по: Пол Кенеди, “Стратегия и дипломация 1870-1945”, С., Изд-во на МО "Св. Георги Победоносец", 1998 г., тук стр. 145.

28. Цит. по: Камалудин Гаджиев, "Геополитика", М., "Международные отношения", 1997 г., тук стр. 201-202.

29. Ф. Рейф, "Статистическая физика", М., "Наука", 1977 г., тук стр. 147.

30. "Математическая энциклопедия", т. 5, М., Изд-во "Советская Энциклопедия", 1977, тук колони 1003-1004.

31. С. де Гроот, П. Мазур, "Неравновесная термодинамика", М., "Мир", 1964 г., тук стр. 19, 28.

32. Ф. Рейф, "Статистическая физика", стр. 280.

33. Ibid., стр. 282.

34. Вж. напр. Илья Пригожин, Изабелла Стенгерс, "Порядок из хаоса. Новый диалог человека с природой", М., "Прогресс", 1986 г.

35. АН СССР, Авторский коллектив, "Современные буржуазные теории …", тук стр 273.

36. Karl Deutsch, "The Analysis of International Relations", here p. 103.

37. Георги Стефанов, "Международната сигурност", стр. 9.

38. Сър Джеймс Еберле, "Интересите на Западна Европа в областта на сигурността", стр. 139-151, във: “Информационен политически сборник", БАН, ИПИ, брой 1, С., 1991 г., тук стр. 143.

39. Роман Херцог, “Държавата през ранните времена. Произход и форми на управление", С., “ЛиК”, 1997, тук стр. 87.

40. Ю.И.Аверьянов, общ. ред. и сост., "Политология: Энциклопедический словарь", М., Изд-во Коммерческого института, 1993, тук стр. 197.

41. Владимир Петровский, "Доктрина "Национальной безопасности" в глобальной стратегии США", М., "Международные отношения", 1980, тук стр. 323.

42. И. Жинкина, О понятии “безопасность государства”, “США-ЭПИ”, Nо. 9, 1995 г., стр. 57-67, тук стр. 58.

43. Камалудин Гаджиев, "Геополитика", стр. 374.

44. Ю.И.Аверьянов, "Политология”, стр. 197.

45. Концепция за национална сигурност на Република България, “Международни отношения”, №. 3, 1995 г., стр. 98-124, тук стр. 98.

46. Military Doctrine of the Republik of Bulgaria, “Bulgarian Military Review”, No. 3-4, 1994, pp. 3-15, here p. 8.

47. Концепция за националната сигурност на Република България, "Държавен вестник", брой 46, 22.04.1998 г., стр. 1-5.

48. The Commission on Global Governance, "Our Global Neighbourhood", Report, 1994, www version.

49. Татьяна Алексеева, "Дилемма безопасности…", тук стр. 20,24.