Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год



страница9/9
Дата21.07.2016
Размер1.76 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Прагматичната вярност към традиционните похвати влиза в противоречие с коренните промени, настъпили върху геополити­ческата и геоикономическата карта - исканията за промяна в съ­става на Съвета за сигурност на ООН са точна индикация за това. Япония, Германия, Индия и др. искат за себе си нови роли, като по този начин ще открехнат вратите за радикални изменения на цялата мрежа и начините на функциониране на най-важните меж­дународни организации. Не е ли това поредният повод Европа да се замисли, вместо да се вайка непрекъснато за ренационализаци­ята на външната и отбранителната политика, за възможния крах на своя валутнообменен механизъм, за множащите се пукнатини, които могат да доведат до разпад на общото (западно) европейско пространство, до превръщането на идеята за Европейски съедине­ни щати в най-голямата илюзия. От сериозен анализ се нуждае ниската ефективност на СССЕ. Повече внимание трябва да се обърне най-сетне на идеята за създаването на собствен Европейски съвет за сигурност.

Сред водещите европейски политици силно впечатлява минис­търът на отбраната на Германия Фолкер Рюе. Той предупреди, че разширяването на НАТО не трябва да доведе до създаването около Русия на санитарен кордон, който да я накара да се чувства изо­лирана и противопоставена на Европа. Ф. Рюе постави въпроса дали интегрирането на една страна към Европейската общност трябва да предхожда приемането й в НАТО. Точно е и неговото предупреждение, че първоначалният дуализъм тоталитаризъм-де­мокрация се замества с нов - интеграция-дезинтеграция. Естестве­но, НАТО трябва да излезе от пелените на "студената война" с двумерното й мислене и елементарната логика „да-не"; когато се деляхме от берлински стени на мощни пактове. Ако този Алианс не иска да си остане гигант, чиито мощ, опит, военна структура се използват (ако изобщо се използват) неефективно, той е длъжен да служи не на сигурността на страните-членки, а на европейския континент, способствайки за увеличаването на пространството на сигурността в Европа. Балканите не са някъде далеч, те са в Европа и това, което става тук, е неразделен елемент от европейската сигурност. Процесите на интеграция не могат да бъдат спрени, докато се изравнят, или поне станат близки икономическите стан­дарти, докато станат съпоставими равнищата на демократизира­ност на Западна и Източна Европа – това са процеси, които ще траят с десетилетия, особено при сегашните непрекъснати препят­ствия пред икономическата интеграция. Единствено интеграцията в областта на сигурността може да бъде извършена по-бързо. Но как да стане това, ако не се осъзнае, че стабилността на България е не по-малко значима от тази на Вишеградската група? И изобщо - как в това драматично, опасно време може да се допуска, че сигурността на една страна е по-малко ценна от тази на друга? Наивитетът, схемите в мисленето само задълбочават неефективността на западната реакция и водят до импровизации и безсилие да се реагира на протичащите процеси. Един Милошевич, заедно с многоопитните си сътрудници, с подкрепата на Атина и Москва (и безспорно - на техните разузнавателни централи) постоянно надиграва и натиква в ситуации, които биха били смешни, ако не са толкова тъжни, западния политически елит със стратегическите му мозъчни тръстове и високорекламирани разузнавания. Свеж пример са точните маневри на Белград при церемониите по пог­ребението на плана Ванс-Оуен.

В хода на тези мисли е полезно да се приведат данни, на които се натъкнах напоследък- през 1992 г., при световни потоци от капитали в размер на 200 млрд. долара (28 млрд. от тях - за развиващите се страни) в Източна Европа са дошли само 3 млрд., трохите от които са за България и Румъния. За периода 1991-1992 г. помощта на САЩ за България е 200 милиона долара, а годишната издръжка на една американска дивизия в Германия е 4 милиарда долара.

Освен че България бе социалистическа държава, ние сме един­ствената страна от бившия Варшавски договор, чиито проблеми са изцяло балкански. Това, което става в довчерашна Югославия, отеква болезнено у нас. Ислямският фактор не е мит, с който националистическите баби плашат палавите си внуци. В Турция е постигнат национален консенсус по принадлежността на балканс­кия реtион към сферите на стратегически турски интереси и тук ролята на мюсюлманските малцинства е ключова. В Босна Изетбегович няма финансови проблеми и щедрите суми (напр. от Са­удитска Арабия) се измерват с големи деветцифрени числа. Пос­тепенно в мюсюлманските области на Босна (и без това най-добре развитите райони) и Македония, в Албания и Санджак се настаня­ват трайно капитали на ислямски страни, на нас ни препоръчват същия подход. Преди двадесетина дни пътувах до Охрид и съпру­гата ми със свито сърце броеше джамиите по пътя - още не пос­троени 5-6 нови къщи и вече стои, забила минаре в небето, нова­новеничка джамия. Вглеждах се в това бурно разрастващо се на­селение и ме обземаха тъжни мисли. Българката едно време също е раждала много деца, но е съхранявала духа си, осанката си, не­жното излъчване, докато на мен там ми се струваше, че навред срещам не жени, а детеродни машини, които изпълняват единст­веното си предназначение да се множат - полузабулени лица, све­дени глави, покорно подтичване след повелителя.

Албанският демографски взрив вече е водещ проблем в отноше­нието към Македония. Плачът на гайдата, ронещите се български думи от устните на стареца, който пееше в Битоля, сянката на джамията, и досега са пред мен, както са пред мен избодените очина цар Борис-Михаил от иконата в манастира "Свети Наум" в Охрид.

В този тревожен свят ние също сме длъжни да преосмислим цялостното си поведение като държава през последните 3-4 годи­ни. Стига сме, правили впечатление на страна, която не си знае националните интереси, която не знае да моли с достойнство и не може да казва „не"; която е готова да слуша чужди наставления, забравила, че първата й задача (но само първата!) е да оцелее. Страна, чиито лидери не са разбрали, че за разлика от математи­ката в политиката най-късото разстояние между две точки не е съединяващата ги отсечка. Маневрирането, гъвкавостта са по­-пряк път за постигане на целите й. Министрите, депутатите, кме­товете нека знаят, че са такива по време на преход, по време на криза и не бива да мислят за своите интереси, защото безидейни, склонни към корупция управници могат да създадат сцмо една материално и бедна духовно страна. Това не е пореден мандат, а мисия - да променят тази държава, да се опитат като Стамболов да защитят местния производител, да създадат средната класа с протекционистична политика, с вносни квоти, с разум и всеотдай­ност. Нещо съществено беше сгрешено в нашия преход, нещата не вървят, промените се компрометират, не стават обществено леги­тимни. Не може български депутат да отиде в друга страна и да игнорира там българското посолство, да крие от него разговорите си на най-високо равнище, да преговаря, без да се интересува от становището на държавните институции, да им поставя условия. Не може депутати, дошли с мисията на демократичните сили, да служат на чужди интереси или да хулят държавата си, така – както я хулят комунисти с "морала" на Луканов. Страната ни има остра нужда от лидерство, от лидери, които са готови и знаят как да работят за нея така, че да я извадят от немотията, от превръщането й в нарицателно за отсъствие на стратегически интереси и да я направят регионална сила, с която се съобразяват, в която инве­стират, която уважават, защото е надеждната преграда срещу ис­лямския фундаментализъм. Ние имаме много стратегически плю­сове - географски, икономически и политически - за това.

Длъжни сме да се извадим огромна поука, да ни е за последен път, когато безропотно и безусловно приемаме всички условия и със суперстриктно придържане към санкциите обричаме народа си на нищета. Да, санкциите са важно нещо (макар че едва ли една велика сила би ги допуснала, ако беше на наше място), но те са дело на международната общност и нека тя бъде така добра да разпредели справедливо бремето от тях, а не всички последствия и тегоби да бъдат главно на наш гръб, за наша сметка и с наши ръце да се вадят кестените от огъня, докато някои страни преспо­койно вършат нарушения. Не ни стигат преките загуби, но всеки ни скубе с какви ли не такси, с безбожни цени на всички допъл­нителни услуги и печели от безизходното ни положение. Какви сме били наивници - Комитетът по санкциите хладнокръвно отхвърля нашите идеи една след друга. Не му хареса тази за коридора, да­ видим как ще се произнесе за конвоите. Та ние спазваме санкциите строго и без да получим капка помощ, добра дума дори като обе­щание. А ако си платят, както платиха на Турция за Кувейт, пиле дори няма да прехвръкне. Наистина идва времето, когато България ще бъде доведена до положение да заяви, че не е в състояние повече да спазва стриктно санкциите. Това трябва да бъде заявено с максимално висок глас. В избирателния ми район предприятията са осъдени на смърт от ембаргото и поне аз няма да бъда в със­тояние да им обясня защо е необходимо да се правим на по-като­лици от папата. Има редица варианти за помощ - пряка и непряка, чрез облекчаване на достъпа до европейските пазари, чрез финан­сиране на проекти за алтернативни пътища - Великите трябва да си мръднат пръста за нас. А ние - да сме готови, като вдигнат ембаргото, нашето стъкло, желязо, цимент и всичко останало да е първо там, а не както в Кувейт нежно и цинично да ни пратят по дяволите.

Ясно е, че ще играем по международните правила, но всеки наш ход, всяка наша (от) стъпка трябва да се прави така, че да бъде с най-висока цена, а не за благото потупване по рамото - да не се дава без бой, от абстрактно демократични принципи. Крайно време е да преосмислим политиката си на покорно съгласие с всичко, на трепетно вслушване какво ще се реши някъде; нужен е трезв, реалистичен, геостратегически подход. Всичко е национална си­гурност и външна политика - дори транспортните комуникации ­- кой още спори, че най-първа грижа трябва да ни е железницата Кюстендил-Гюешево-Беляковци-Скопие?!



Cтpaнaта ни не върви на добре, бавно и постепенно си я изпу­скаме. Нека се опомним, иначе нещата стават необратими. Удиви­телна е кокошата слепота на тия политици, които не забелязват тази очевидна и болезнена истина.
Август, 1993 г.



1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница