Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год



страница3/9
Дата21.07.2016
Размер1.76 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9
ГЛАВА III

СДС – МИНАЛО И БЪДЕЩЕ НА НАДЕЖДАТА


И КАПАНИТЕ НА РАЗБИТИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

Бурни и драматични събития за броени месеци измениха корен­но политическия лик на Източна Европа. Длъжни сме да отбеле­жим заслугата (наистина историческа!) на СДС за голямото събу­ждане на България. В нито една от бившите т.нар. социалистиче­ски страни не възникна като главна опозиционна сила подобна коалиция от партии, сдружения и движения с различна ориентация, различни цели и възгледи относно държавната уредба и обществения живот.

В богатата палитра от посоки и акценти във великата антисо­циалистическа революция изследователите ще намерят "храна" за безкрайни анализи, обобщения и монографии. Моите цели са по­-скромни. След като съм убеден, че СДС е феномен, ще се опитам да намеря ключа, подхода към този феномен; да открия в неговия генезис, в ограниченията, закодирани в неговата същност, и в грешките и сполуките на неговото израстване поне част от моти­вите за противоречивото му поведение сега.

СДС е не само рожба на промените в страната - той е и техен генератор. Затова спорът кое първичното - тия демократични промени или СДС - е подобен на спора за кокошката и яйцето. Цялата дейност на СДС преминава в една жестока, в една дpaмaтична, но и романтична борба с капаните, заложени на видими или скришни места от разбития социализъм. Тия капани са и вътре, в невидимата тъкан на съюза - в heгob te идеи, мотиви и амбиции.

Хората съдят за тактиката, коментират поведението на СДС, те правят догадки и за междупартийните му взаимоотношения, за търканията в сложния конгломерат от стремежи и морал на лиде­рите. Но малцина осъзнават напълно какви титанически усилия изисква това ежедневно себепреодоляване - да изчегърташ от съ­щността си ръждата на отминалите десетилетия, да късаш през болка налепите на тоталитарното мислене, да изрязваш от живата плът туморите на догматичното и деформиращо наследство. Същността и съществуването на СДС са опит за летене – да се изтръгнеш от закостенелите рамки и Да избегнеш желязната паст на ненаситните капани. А когато се случи някой от тях да щракне зловещо, мъжеството сбира в юмрук целия разум, за да се освободи от сляпата неизбежност.

В съзнанието на народа месеци наред се внедрява версията за пряка намеса на висши кръгове от БСП във формирането на СДС. Привеждат се ред аргументи - че за първите демократични митин­ги разрешението е идвало директно от Политбюро, чe сред ochoвателите на СДС е имало немалко партийни членове, някои от които впоследствие са се оттеглили, и т.н. Дори да са съществу­вали подобни намерения за тотално контролиране на опозицията, те се оказаха безрезултатни (изключвам баналните шпионски по­хвати, като подслушване, следене и четене на кореспонденция).

Идеолозите на БСП упорито внушават, че СДС е заразен от болшевизъм; че на мястото на червения тоталитаризъм идва син. Изброяват се сякаш трудно оспорими прояви на непримирима пра­волинейност, на нетърпимост към критиката, на рецидиви като "който не е с нас, е против нас". Тук е важно обаче каква е степента на поражение, от какви позиции се води и води ли се въобще борба с тези пороци. Важна е гледната точка. Аз например не смятам, че прекалихме с изнесената информация за масовите гробове и соци­алистическите концлагери. СДС просто не успя чрез многобройни­те факти да внуши главния извод - че след 1944 г. в България е имало няколко вълни на ликвидиране не само на иначемислещите, но въобще на мислещите и по този начин интелигенцията ни е била обезглавявана периодически с неумолима последователност и безпощадност. Това е основната причина у нас да няма събития, подобни на Берлин-51, Будапеща-56, Прага-68, Гданск-80 и Тбили­си-89. Ето защо не отричам, че повечето главни действащи лица в СДС произлизат от комунистическата партия. Нещо повече, твър­дя; че с малки изключения ние всички произлизаме от нея. Разби­тият социализъм ни е просмукал, загнездил се е във всяко кътче на нашето съзнание и все гледа да надникне предателски оттам. Ние всички сме негови роби и подобно на великите люде трябва да изстискваме от себе си тая робска отрова.

Аз отхвърлям патоса и аргументите на хитроватия доцент, осе­нен от елементарната дешифровка "Стани Да Седна". Той без грам съмнение обвини СДС в цинизъм; защото как другояче се наричат съзнателното користолюбие и откровената жажда за власт! От друга страна - не сочи назидателно с пръст една или друга проява на някой опозиционен деец, която напомня додесетоноемврийски времена. Опитвам се да видя злото червено духче, скрито зад нея, вместо да се включвам в акцията по изобличаване на внедрени в СДС комунистически агенти. Примитивно е охулването на Р. Во­деничаров caмо защото поведението му е различно от нашето. Не споделям понякога изказванията му, но ги отдавам на съвсем ес­тествения за всеки човек стремеж да надвие своите комплекси, особено когато прави равносметка на извървения досега път.

Нещо ме кара да мисля, че мнозинството от членовете на БСП си представя политическата борба у нас като новела от "Декаме­рон" на Бокачо. На БСП, естествено, се отделя ролята на отшел­ника Рустико, а за СДС - на наивната Алибек. Тази млада девойка искала най-добре и най-леко да служи на Бога и Рустико успял да я убеди, че това става, като "дяволът бъде вкаран в пъкъла, на който Бог го е осъдил". В края на краищата Алибек действително се съгласила, "че да служиш на Бога е безкрайно приятна работа". Хубаво би било, ако след нашата перестройка СДС кажеше, "че да служиш на демокрацията е безкрайно приятна работа". Но уви!

Говорим за уловките на мрежите, които системата разстилаше по пътя. Без съмнение най-коварната бе споразумението за нена­силие. СДС издържа успешно този труден, но високоморален из­пит, жертвайки част от популярността си в името на своите при­нципи. В политическия цугцванг бе намерен правилният ход, вме­сто да се отговори на демагогията с демагогия.

Погрешните стъпки на СДС продължават да се редуват с неве­роятни сполуки. При избора на президент упортитото отстояване на кандидатурата на д-р Петър Дертлиев едва не завърши с катастрофа. Цялата синя фракция изпадна в шок, когато Виктор Вълков мина на милиметри от президентския пост. Разиграха се Шекспирови сце­ни с трагични клетви за вярност. Имах чувството, че съм попаднал на пионерски сбор или в менажерия. Но чудото отново стана! Отнякъде се намериха морални сили за скъсване с илюзията за спасителен прагматизъм. Ето затова ги уважавам тия хора - пла­щат висока цена за заблудите, но не униват, стават и тръгват. До следващото изпитание. Когато пак ги заплашва подхлъзване, ко­гато пак бремето на черно-бялото безалтернативно мислене отно­во напомня за себе си. Както в случая на "бързата" реакция срещу д-р Тренчев след пожара в Партийния дом. Критика на недообми­слената позиция направи кратко и ясно Петко Симеонов: "Аз изклю­чвам участието на КТ "Подкрепа" и на д-р Тренчев в опожарява­нето на сградата на БСП. Много често се създават подобни ситуации, при които трябва да се намери някой виновен, и затова се подбират селективно думи, действия и реплики на даден човек. На хората е нужен враг и сега някои се опитват да посочат такъв."

Последният пример за плащане на данък на необективната оцен­ка и схематизма са критичните дни, които преживя СДС, а с него и хилядите му симпатизанти, докато се приеме декларацията за отказ от участие в правителството на БСП. Пак се понесоха упре­ци, квалификации за съглашателство, предателство и какво ли не още. Да, имаше хора, готови да седнат в министерските кресла. Но това не беше комплексът "Големанов" - промъкнала се бе наив­ната вяра, че спасението на България изисква, щото СДС да се съгласи да играе под свирнята на чуждата гайда. Мъже, които ги очаква ярка държавническа кариера, забравиха печалния отечественофронтовски опит за коалиция 1944-1946 г. И не само това...

Никак няма да е пресилено, ако кажем, че СДС буквално се раздира от непримиримата борба на вградените в него противоре­чия - между слецифичното и общото, частта и цялото, родилните петна и нравственото усъвършенстване. Трагичното и прекрасното в тази борба е, че с всяка крачка напред към демокрацията СДС върви и към своя край. СДС е непрестанно преодоляване, от една страна, на стремежа на отделните партии да разчупят коалицион­ните ограничения, а от друга - на опасността коалицията да се превърне в монолит. Обезпокоително е, че двете най-големи пар­тии в СДС страдат в значителна степен от дефектите на боравенето с овехтели количествени понятия, напъват се да станат все­народни по примера на партията с голямо "П". Има-няма, и напо­мни за себе си фикс-идеята за "гръбнак на съюза". Особено непри­ятна бе картината при регистрирането на кандидати за народни представители. Надеждата е, че многобразието на идеите и лич­ностите в СДС ще продължава все така да служи като отрезвител срещу подобни самоизмами.

Днес със задълбочаване на безперспективността и чувството за обреченост се създават условия за злокачествени изменения в об­ществото. Систематично и дълбоко обмислено се пускат в ход понятия, знаци на една нова действителност - ред, мерки, неофа­шизъм, гражданска война, популистка диктатура - действителност, която вещае мрачни дни. Нека бъдем наясно: ако има опасност от преврат, от диктатура, от насилие, тя произтича само и единствено от най-реакционните сили в БСП - от тия, у които е оръжието, у които са огромните пари.

Подобно на партийния дом, пламнал от искри на площадно недоволство, може да избухне цялото общество, подложено на ми­зерия и дестабилизация. И тогава истинските подпалвачи също ще бъдат в сянка, скришом наблюдавайки как всичко гори със син пламък.. Но не от демокрацията, а от старателно и предварително запасените лесно запалими материали. Ето това е най-страшният капан на разбития социализъм.

След години ние ще разказваме, преливащи от сантиментал­ност, на своите внуци как едно време, напук на всякаква логика, в България възникна романтичнинт и невъзможен Съюз на демо­кратичните сили - целият пропит от тоталитаризъм и разяждан от противоречия и догматично мислене.

Ще разказваме как пътят на този съюз бе осеян с капани и примки - работа безнадеждна - за оптимисти и страшни наивници. Но те победиха, дявол да го вземе. Първо себе си, а после и сис­темата. Въпреки грешките и илюзиите.

- Страшно ли беше? - ще ни попитат внуците.



- Страшното дойде после - ще им отговорим. - Когато започна обикновеният и нормален човешки живот.
Октомври, 1990 г.

СЦЕНАРИЯТ ЗА ПОСЛУШНАТА ОПОЗИЦИЯ СЕ ПРОВАЛЯ

Парадоксалният ход на политическите процеси в България пре­дизвиква всеобщо безверие, расте апатията, нервите са оголени иобтегнати до скъсване, а в душите кристализира опустошаващазлоба. Небивали по размах червени сборища в центъра на столи­цата позорят страната пред интегрираща се и преодоляваща гра­ниците Европа. Що за историческа слепота - да вееш знамената на една партия, чиито корени са в мерзкия атентат в храма "Света Неделя", чието ежедневие е била безпрецедентната по системати­чност разправа над всичко мислещо и честно в годините след деветосептемврийския преврат. Тази партия не намери у себе си капчица свян и смирение, за да се извини на народа за престъпленията, с които затри или осакати живота на цели негови поколения - акт на върховна справедливост би било България да си отдъхне поне за десетилетие от нея. Шансът за това обаче бе нелепо про­игран. Умува се и се спори ожесточено - имало ли е у нас сценарий? Сценарий за трансформиране на тоталитарната социалистическа Система в псевдодемократическо общество, в което комунистиче­ската партия, съхранявайки в преимуществено скрити форми сво­ята политическа власт, овладява контролните икономически лос­тове при подстъпите към пазарните отношения и сетне, благода­рение на натрупаната огромна стопанска и финансова мощ се връ­ща обратно към явното управление на страната като реформирана, съвременна (модерна) социалдемократическа (лява) партия. Абсо­лютно съм убеден, че при това обвързване на БКП с КПСС, на репресивния й апарат с безспорно най-мощната разузнавателна и терористична, враснала се в държавните структури организация, каквато е КГБ, такъв сценарий е имало. Той може спокойно да бъде наречен (и вече е наречен) български "мирен преход към демокрация" или накратко - българска "перестройка". Елементите на този сценарий са: отглеждане на послушна, т.е. контролируема опозиция, инсценировка на окончателно компрометиращи стария режим действия (от типа на побоя пред "Кристал"), безкръвен вътрешнопартиен преврат, забавяне с всевъзможни средства на демократичните промени, Впрягане на цялата държавна и инфор­мационна машина за спечелване на парламентарните избори, гла­суване на противоречиви, със силна популистко-социална окраска закони, създаване на коалиционно правителство, в което опозици­онни министри да вадят кестените от огъня на инфлацията, пос­тепенно размиване на границите между власт и опозиция, между БСП и СДС, създаване на оперативни служби към изпълнителната власт за прикриване и защита на прането на мръсни пари и т.н., и т.н. Мъката, обхващаща ме, когато се замислям за последните 36 месеца от нашия политически живот, в който участвам със скром­ните си сили, ме кара да бъда откровен и отговорен в анализа на преживените събития. Всяко едно от тях си има своите обективни причини и логични обяснения, но подредени в строга последова­телност, те очертават доста любопитна и поучителна картина. Ето - и напоследък сме свидетели и потърпевши на елементарни так­тически удари - прокарване на лъжата "политическо споразуме­ние" от 3 януари, с кухото обещание за нови избори през май; мелодраматични. кокошкарски съдебни процеси, в главния от ко­ито Тодор Живков бе спешно скрит от хорските погледи тъкмо тогава, когато трябваше да бъде разпитан свидетел No. 1 Андрей Луканов; блажени бяха верующите, надявали се въпросният потом­ствен комунист и вероятен кандидат за политическо убежище в белокаменна Москва да се яви на очна ставка със своя любим учител и закрилник; пълзяща реставрация в телевизията, при ко­ято тежката червена ръка, движеща марионетката Огнян Сапарев в стил "центральное телевидение", задушава обективността и ин­формацията и се справя най-после с Кеворк Кеворкян и въобще с лично­стите от синия екран. Това са само детайли от един перфектен и постоянно актуализиран план, чиято безупречност се взивява един­ствено от малката и незначителна подробност - веднъж изпуснат от бутилката на тоталитаризма, духът на демокрацията никога вече не може да бъде натикан обратно вътре. Историческото време тече еднопосочно и неизбежно.

Стратезите на нашенската "перестройка" бяха значително уле­снени от отсъствието у нас на каквато и да било организирана опозиция. След последователното физическо или морално унищо­жение на цвета на нацията страната се оказа без алтернативно мислещи съпротивителни слоеве сред интелигенцията. През 80-те години наченките на опозиционни възгледи бяха предимно у хора, членуващи или гравитиращи около комунистическата партия и получаващи определени привилегии за достъп до информационни­те ресурси - нещо съвсем еctectbeho за една тоталитарна държава. Може би главно поради това първите ни опозиционери мечтаеха за преустройство на Системата, а не за нейната смяна. Сред тях имаше голям брой сърдити високообразовани хора, които кръжаха около илюзиите на Пражката пролет за реформа на социализма. Да, но поколението на Дубчек и сродните му в Полша и Унгария станаха онази почва, върху която избуя новото поколение опози­ционери - скъсало с реформизма, отрекло социализма като идея и практика. А много от нашите реформатори стискаха дълго и след 10 ноември комунистическите си билети, произнасяйки пламенни антикомунистически речи; твърдяха, че са марксисти, но действаха и дори мислеха като антимарксисти. И така - поколението, което трябваше у нас да бъде почва за истинска антитоталитарна опози­ция само оглави борбата срещу тоталитаризма - с ограничеността на възгледите си, с деформираната от марксизма ценностна систе­ма. Някои (и немалко!) от тия сърдити борци за гласност, преус­тройство и екология бяха против личния режим на Тодор Живков и редица от фрапиращите морални извращения, но не и срещу самата Система. Обвързани с тази Система, поставени над оста­налите хора благодарение на верността си към нея, в момента, в който осъзнаха, че промените опасно застрашават основите й, те спешно се върнаха на старите си позиции, сред старите си партий­ни другари и нещо повече - станаха най-яростните, най-ортодоксал­ните комунисти - Стефан Продев, Анжел Вагенщайн, Нешка Робе­ва и подобните им. Други започнаха да изостават по пътя към демокрацията; всеки кръшваше тогава, когато получаваше това, към което се стремеше, когато достигаше до критичния предел на реформи на Системата, които можеше да понесе. Но и мнозина от останалите, отишли сравнително далеч по този път, като хора, така или иначе венчани с БКП, приели някога манталитета й, идеите й, целите й - те непременно и често неволно свързаха борбата за демокрация с борбата за по-преден пост, искаха да видят себе си в демократичните промени, демокрацията им стана конюнктурна, ограничена, лична - такава е била жизнената им позиция и точно тя е в основата на личната им драма. Нямам нищо против отдел­ните личности, особено когато класните и некомпрометирани про­фесионалисти са очевиден дефицит за страната, но все ми се стру­ва, че има някъде един тъничък морален предел, зад който мето­дичното подбиране на министри, посланици, съветници, кметове, шефове на агенции и служби все от един и същи кръг борци и радетели за демокрация вече намирисва. Впрочем така е било често в нашата история - романтизмът се оказва другото лице на откровения прагматизъм винаги щом доближи коридорите на вла­стта. Ето защо ние трябва да оценим достойнството и мъжеството на онези, които прекрачиха оттатък сковаващите хоризонти и съ­блазни и днес са все още общопризнати лидери на демократичните сили - техен лик и мярка за морал.

Анализирайки сегашната ситуацин с оглед на така приведените разсъждения, можем да кажем вече определено, че в момента завършва процесът на отстраняване от ръководните постове и ключовите места в СДС на опозицията, "назначена" от Луканов и компанията му от боянски апаши. Един по един неумолимо отпа­дат хора или съзнателно внедрени, или много прецизно селекти­рани по съответни качества, критерии и произход, подпомогнати деликатно и умно толерирани. Те изпълняваха съзнателно или не своите задачи и сетне - своевременно биваха изтегляни, понякога ­хладнокръвно жертвани. Всеки от тях бе на преден план дотогава, докато бе нужен. Вездесъщият кандидат на БСП за предидент Чавдар Kюpaнов седеше в щаба на СДС, когато се наливаха осно­вите на "мирнин преход". Фамознинт Румен Воденичаров в най­критичните за парламента дни с методична последователност се опитваше всячески да очерни СДС - същия този съюз, чийто го­ворител бе в началото. Ако превъртим лентата на събитинта назад към времената на първите митинги, кажете - за колцина от тога­вашните лидери сега синият електорат може да каже добра дума? Ненапразно щабът на БСП овреме спря печалния мартиролог "вси­чки сме грешни". Усети се, че част от грешните фактически (не искам да кажа - нарочно) действаха в негова полза. В този ред на мисли не мога да подмина безпринципната игра с предизборните квоти при регистрирането на кандидатите за народни представите­ли. Срам ме е да си спомням за тия сцени на небивала партизан­щина, ламтеж и трескав дележ на бъдещата баница, но те рефле­ктират в днешния ден на опозицията. Изкуственото пробутване на "своите" кандидати, предприето с неистова страст от левите партии и екологичните организации, сега изглежда като добре и из­тънко обмислен ход - тъкмо тия хора с отечественофронтовско мислене си седят блажено в парламента и наричат напусналите го депутати "крайно агресивни и арогантю " (Петко Огойски), "хора, жадни за власт, за постове" (Петър Слабаков). Забравиха десетки­те беловласи старци и млади кандидати за постове и слава как ни ги спускаха с парашути в пропорционалните листи, как тия "седе­сета", над които те сега се присмиват, с цената на колосално напрежение ги внесоха буквално на ръце в Народното събрание.



Подобни проблеми трябва да бъдат разчовъркани докрай, защото и мен, както стотици хора, винаги ме е вълнувал въпросът – как стана така, че от няколкото опита за възстановяване на БРСДП и БЗНС - Н. Петков тъкмо колаборационистки настроените групи на д-р Дертлиев и Милан Дренчев успяха? Може би отговорът на този въпрос е генетично свързан с поуките от сегашната политическа ситуация, когато СДС е практически обединен извън парламента, а е разединен вътре в него - главно поради прекомерните лидерски амбиции на д-р Дертлиев, а двата БЗНС са практически обединени вътре в парламента, но са разединени вън от него все поради същите стремежи на Милан Дренчев. И щом обвиняват СДС в тоталитаризъм, нека бъдем наясно дали е тоталитаризъм, когато в огромната си част електоратът на СДС стои зад Националния координационен съвет и групата на 39-те, или когато 70-80 депу­тати, лишени от политическото доверие на коалицията, от която са избрани, въпреки всичко игнорират нейните решения и си по­зволяват безцеремонно да говорят от нейно име.

Кризата на СДС е всъщност пречистване. На такова пречист­ване е способно само движение, чиято мисия е да освободи cтpa­ната от метастазите на социализма. И дойде денят, когато сцена­рият трябваше да бъде отхвърлен. Най-силният удар срещу този сценарий бе именно напускането на ВНС от шепа депутати. Това донкихотовско решение на групата т.нар. кресльовци, хулигани и екстремисти, взето по типично българския възторжен порив "за едната чест човек живее", разбърка окончателно сметките на уп­равляващата върхушка. Излизането им постави под съмнение съ­ществуването на последното Народно събрание с комунистическо мнозинство, превърна приемането на конституцията на демокра­тическия социализъм в неразрешим проблем и направи парламен­тарните избори близки и практически неизбежни. Създадоха се реални условия за учестяване на политическия пулс, лъчът на надеждата започна да проблясва, а по площадите пак наизлизаха хилядите „дървеници, хлебарки и ястреби”. Пред реалната заплаха от безвъзвратно проваляне на сценария не издържаха нервите на "Ду­ма", разтрепериха се и деклариралите верността си към нея изда­нийца; разшаваха се и свалиха маските си вестници, опитвали се да залъгват народа с показната си независимост. Заработи заговор срещу 39-те, целящ политическото им унищожаване; всяка жълта и червена страница стана трибуна на героите на социалистическия конституционен труд, криещи се гузни от своите избиратели. Пре­красният опит за летене, предприет от СДС, бе наречен диктатура на седесариата, затупаха се в демократските си гърди човечета, отдавна подозирани в тесни връзки със службите за сигурност, отличници на АОНСУ запяха бодри антиседесарски частушки. Ви­дяхме жалки пируети с периодично излизане от и влизане във парламента и като капак на всичко - развихри се безпардонна манипулация. На останалите в свещената сграда бе внушено (а те, бедните, толкова доверчиви били!), че президентът пожела рефе­рендума, че министерското ни трио изпадало в ужас при мисълта за саморазпускане на парламента, че 39-те били по-монархисти от самия цар. В същото време се отбягваше въпросът с такава ли конституция ще сменим Системата? Никой не пожела да проумее колко много исторически смисъл има в нашето искане за бързи парламентарни избори като последен шанс за измъкване на стра­ната от оста Тирана-Букурещ-София, като гарант на икономическата реформа и като катализатор за превръщането й в база на смяната на Системата, като импулс за коренни промени в полити­ческите структури на обществото, някои от които неизбежно ще трябва да бъдат разрушени. Вместо разум и отговорност отново започнаха старите хватки - с ерозиране на СДС, със създаване на фантомни организации. Такъв е т. нар. политически клуб "Екогласност", представляващ най-смешното недоразумение и профа­нация на "синята" идея; такова е и скалъпеното от Сапарев No. 2 пловдивско недоносче, кичешо се с абревиатурата СДС - своеоб­разен мутант на болшевишката конспирация. И какво – никаква надежда ли няма? Нищо подобно, нека размислим трезво.

1. Президентът на страната е "син". И ако той иска да остане в историята като явление, а не просто като факт, ще продължи при това още по-упорито и по-категорично дейността си за необратима смяна на Системата.

2. Еманацията на "синята" кауза - Националното движение СДС - се ползва с решителната подкрепа не само на "синия" електорат, но привлича и симпатиите на много притиснати от тежкия живот и насила деполитизирани от ежедневните грижи за насъщния хляб наши съграждани. Тази подкрепа става все по-мощна, защото се съпровожда о мъчителната раздяла с новите кумири и илюзии и с отърсването от циничните лъжи на СПолуката, защото хората разбират цената на нравственото оцеляване, защото са помъдрели с една година и все по-трудно им минават лисичите хитрини.

3. Социологическите проучвания месеци наред показват, че БСП може да разчита твърдо на 25% и максимум, дори при оптимално добро за нея развитие на нещата - на 30-33% от гласовете в сле­дващите избори. Това означава, че в новия парламент ще минат закони като тези за конфискация на заграбените за нея имущества и за приватизацията, които ще ликвидират икономическото й го­сподство и ще снемат от дневен ред въпроса за политическата й власт. А когато за една страна подобен въпрос отпадне веднъж завинаги, тя престава да бъде комунистическа.

4. Александър Лилов непрекъснато твърди, че ако СДС спечели изборите, ще започнат репресии над БСП. Това са жални вопли на гузна съвест, жалки опити на отиващата си върхушка да избегне справедливото съдебно възмездие. Подменяйки личните си персо­ни с цяла една организация от 500 000 души, те се опитват да им внушат собствените си патологични страхове. Обаче 99% от чле­новете на БСП - наши роднини, съседи и колеги - могат да спят спокойно - абсурдно е да се мисли, че някой иска да ги съди.. Но всичките тия Тодорживковчета, Станкотодоровчета, Добрижуров­чета, Андрейлукановчета и пр. от национален или местен мащаб ще си получат полагаемото според закона за всички золуми и никаква нова конституция няма да може да ги спаси. Ето това трябва хубаво да го обясним на нашия народ, та ничия червена параноя да не сее повече омраза.

5. Събитията се развиват бързо и ние трябва адекватно да ре­агираме на тях. С всеки изминал ден се убеждавам, че и от сега­шното разединение може да се извлече полза. Нима не е печеливш вариант да се противопоставят Нна БСП четири опозиционни сили.

- Националното движение СДС - носител на либерализма и главен генератор на демократичните промени, изразител на "си­нята" кауза, сила, способна да "дръпне" практически целия ради­кално настроен "син" електорат;

- БСДП - изразителка на социалдемократическата идея и обх­ващаща предимно нерешителната интелигенция, чиновничеството и избягващите силните усещания жители на средните и малките градчета;

- Единният БЗНС - мощен аграрен съюз, способен да даде ре­шителен бой на БСП в селата, където СДС няма скоро да бъде конкурентоспособен;

- БНДП и/или коалиция от партии - носители на националната идея (но не в крайната националистическа форма) - изключително важна и съзидателна сила като алтернатива на комунистическото лицемерие "България юбер алес".

При разумно и принципно про­ведена предизборна борба имаме шансове за решителна победа над БСП. Подобна мисъл придава увереност, която, съчетана с проме­нения политически климат в Европа и ярките победи над КПСС при последните избори и референдуми правят предчувствието за свобода, демокрация и справедливост просто неудържимо.
Юни, 1991 г.

1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница