СЕДМА ГЛАВА За съвременните тенденции в науката за сигурността

Прекрасна илюстрация за това са научните търсения например на Иля Пригожин. Неговите изследвания в областта на неравновесната термодинамика и статистическата механика на необратимите процеси и разработената теория на дисипативните структури му донесоха световно признание, в т.ч. и Нобелова награда по химия за 1977 г.

В същото време, както и по-горе отбелязах, днес вече е трудно да си представим изучаването на човешките общества без прилагането в тях на разработките на Иля Пригожин, а значи — без понятията ентропия, атрактор, дисипация, самоорганизация, неравновесие, неустойчивост, нелинейност и други⁵⁴⁷. Разбира се, пресичането на естествените и обществените науки и техният взаимен обмен на идеи, модели, подходи и не на последно място — термини, не се изчерпва, разбира се, само с името на Иля Пригожин. Да се твърди това, би било несправедливо най-малкото към забележителния „баща” на фракталите Беноа Маанделброт (Benoît Mandelbrot).

Извършването на детайлен анализ на взаимодействията и взаимните припокривания и преливания на естествените и обществените науки е едно изключително интересно, но сложно предизвикателство, което излиза далеч извън рамките на моите скромни изследователски амбиции към днешна дата.

На този етап само ще изтъкна две важни съображения:

Първо, нарастващата сложност на света, в който живеем вече и повече не може да бъде изучавана без привличането на широк спектър от различни науки. В огромна степен традиционните подходи са се изчерпали, те са достигнали границата, ръба, предела на използваемостта и продуктивността на присъщия само на тях категориален и методически апарат. Да се смята, че и нататък ще бъде възможно всеки научен работник да „копае” своето парцелче в съответната наука, оставайки ограден от нейните межди и синори, без най-малкото да надзърта зад тях, е вече илюзия, на която не вярват дори блажените верующи от фабриката за дипломи, научни степени и звания, която у нас работи с пълна мощ и нерядко обратнопропорционално на реалните достижения в непрекъснато притисканата и пренебрегвана от държавата българска наука.

Второ, естествените и обществените науки много често използват едни и същи категории и понятия (например, само за илюстрация — време, пространство, система, енергия, сложност, адаптивност, стабилност, хомеостаза, напрежение, сила), което никак не е странно, защото в края на краищата и двата тези клона на научното познание изследват един и същи свят — нашия, само, че едните (естествените науки) описват този свят с формули, а другите (обществените науки) — с думи. Но светът е един — той е обиталището на човешкия род и на всяка друга жива и нежива материя. И се оказва толкова крехък, толкова уязвим, с толкова и изключително сериозни и трудно управляеми рискове.
Казаното току-що ми служи за преход към съвременните тенденции и еволюцията на една от най-важните релации в съвременната наука за сигурността — релацията (връзката) „Безопасност—Сигурност—Риск”.

Само за 20—25 години малко преди и след края на Студената война (не на последно място и поради събитията от 11 септември 2001 г.) ние станахме свидетели на двуетапна забележителна еволюция в разбирането за сигурността. Нещо повече, макар че говорим за еволюция, всъщност по-скоро би могло да се твърди, че за този кратък период в изучаването на сигурността протекоха забележителни процеси, които се характеризират като две последователни смени на парадигмата, т.е. имат измеренията (най-малкото в известна степен) на научни революции в духа на изследванията на Томас Кун (Thomas Kuhn, 1922—1996).

Томас Кун разглежда развитието на науката не като плавен, а като скокообразен процес, който може да бъде схематично описан така:

„Стара парадигма” (господство на нормалната, традиционната наука) à „Криза на старата парадигма” (сблъсък на подходите, нормите и категориите на старата и новата парадигми) à „Смяна на парадигмата” (научна революция по Томас Кун) à „Нова парадигма” (господство на екстраординарната, революционната наука).

Научната революция по Кун, се изразява именно в смяна на парадигмата⁵⁴⁸.

Следва да се поясни, че като говори за ключовата роля на парадигмите, под това понятие Томас Кун разбира „Някои общоприети примери от фактическата практика на научните изследвания — примери, които включват закона, теорията и тяхното практическо приложение и необходимо оборудване, — всичко това в своята съвъкупност ни дава моделите, от които възникват конкретните традиции на научното изследване”⁵⁴⁹.

Казано накратко, за определен период науката се развива в рамките на старата парадигма. На един етап обаче, старите методи на изследването и използваните до този момент понятия вече не могат да описват удовлетворително протичащите процеси. Според Томас Кун това означава, че са възникнали аномалии, които не могат да бъдат обяснени в рамките на съществуващата парадигма и „нормалната наука излиза от пътя през цялото време”. Когато това се стане, т.е. „когато специалистът не може повече да избягва аномалиите, разрушаващи научната практика”, се слага началото на „нетрадиционните изследвания, които в края на краищата довеждат целия отрасъл на науката към нова система от предписания (commitments), към нова база за практиката на научните изследвания”⁵⁵⁰. При този скокообразен, качествен преход (революция) от една научна парадигма към друга, естествено е, че в известен период подходите, нормите и категориите на старата и новата парадигма влизат в конфликт — това е етапът на кризата; на сблъсъка между адептите на старата и привържениците на новата парадигма; на промяната на схващанията, която понякога е мъчителна. Този конфликт е още по-сложен, защото става дума не за установяването на някакъв набор от нови правила и нов символен език (т.е. норми и понятия, засягащи отражението на ставащото), а за промени, които засягат пряко мирогледа, ценностите, етическата оптика, отговорите на предизвикателствата, логиката на нашите реакции, мотивите на поведението ни.
И така, нека, както казах по-горе, да маркирам еволюцията на релацията (връзката) „Безопасност—Сигурност—Риск”.

По отношение на сигурността и преди всичко в опазването на държавата (аналогично и на корпорацията) и отстояването на нейните интереси, стабилност и нормално и ефективно функциониране, също може да се говори за ТРИ ВЪЛНИ (без да се правят аналогии със знаменитата теория на Алвин Тофлър за трите цивилизационни вълни⁵⁵¹).

Този период може да се определи условно като „наследен” от Студената война и продължаващ приблизително до 1994 г., когато САЩ излязоха от стратегическото си лутане из вакуума, настъпил след падането на Берлинската стена (вакуум, осцилиращ от геополитическа полиархия до геополитическа анархия и породил много кризи, конфликти, нестабилност и несигурност, в т.ч. на Балканите) и поеха по пътя на укрепването на силно еднополюсния модел, превръщайки организациите, които се намират под техен контрол в инструменти на поддържането на този модел (например НАТО — ненапразно тогава бе взето решението за разширяването на НАТО „на Изток”) и минимизирайки в същото време ролята на организациите, в които те трудно можеха да прокарват и налагат своите решения (например ООН).

Когато говоря за тази Вълна на Безопасността, ще подчертая, че при нея безопасността бе разбирана, включително буквално, като „без-опасност”. Това не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за безопасност.

Ставаше дума за статика, т.е. за СЪСТОЯНИЕ, за стремеж към обезпечаване, по възможност, на АБСОЛЮТНА (ПЪЛНА) СИГУРНОСТ. Всяка заплаха, всяка опасност изискваше мобилизация на силите и ресурсите и се смяташе за нещо крайно нежелано, способно да извади системата от равновесие, затова към него се подхождаше с цялата налична сила, за да се запази СТАТИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ НА СИСТЕМАТА.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, фирмата) бяха насочени към ЗАЩИТА НА БЕЗОПАСНОСТТА.

Така че нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Безопасността е състояние.
  
• 
  Безопасността се защитава.
  
• 
  Целта е постигане на абсолютна (пълна) сигурност.
  
• 
  Стратегията е РЕСУРСНО ОРИЕНТИРАНА, т.е. базира се на наличните ресурси и затова се стреми максимално да ги умножи.