Новото лечителско изкуство ценка Стойчева съдържание въведение

БОЛКАТА

Във връзка с темата за болката и смъртта у мен дълбоко се е запечатал споменът за един сеанс по регресивна терапия. Жената дойде при мен с оплаквания от хронична язва на стомаха, която периодично се активираше, причиняваше й доста болка и не се поддаваше на традиционно лечение. След щателна диагностика установих, че в основата на заболяването стояха стари емоционални травми, за чието неутрализиране бе необходимо прилагането на регресия.

По време на първия сеанс изплува спомен за живот от далечна епоха. Беше по времето на Римската империя. Тя беше мъж – римски патриций с благородно потекло и демократични възгледи. Участваше в заговор срещу императора тиранин, но планът на заговорниците беше разкрит. Поради неизвестни причини животът му беше пощаден – наказанието му бе изгнание в Гърция. И там по време на пир този човек бе отровен от поддръжниците на императора. Отровата беше бавнодействаща, разпространи се в организма, причинявайки неописуеми стомашни болки. Споменът за тази насилствена и болезнена смърт се беше запечатал в подсъзнанието, за да се активира в сегашния й живот под формата на стомашната язва, за която стана дума.

При следващия сеанс тя се върна към живот на млад индианец от северноамериканско племе. Беше по време на нашествието на европейците на американския континент. Племето й след кръвопролитни битки бе изтласквано все по-високо в планините – в неплодородни територии с трудни за оцеляване климатични условия. По време на едно от поредните сражения младият мъж бе прострелян в корема и умря от тази смъртоносна огнестрелна рана. След като преведох пациентката през смъртта, зададох задължителния (от моя гледна точка) за такива сеанси въпрос – какво е научила душата й от този живот и защо е било необходимо да го напусне по такъв болезнен начин. Отговорът бе: „Защото чрез болката душата се пречиства!” Може би ви интересува резултатът от сеансите, за които ви разказах? След като на подсъзнанието на жената бе обяснено, че болката от отровата (и огнестрелната рана) принадлежи на тела, които вече не съществуват, че тази болка няма място в настоящия й живот и че сегашното й тяло е здраво, язвата изчезна.

Честно да си призная, дори и след този сеанс за мен бе загадка по какъв начин и с какъв невидим механизъм болката действа пречистващо! Въоръжих се с надеждата, че може би някой ден ще узная. Години по-късно най-сетне успях да преодолея до известна степен емоционалния си протест спрямо болката и страданието, които за жалост не са спестени на нито едно живо създание на планетата. Едва тогава допуснах до съзнанието ми да достигне отговорът на въпроса защо на света все още съществува толкова мъка, защо милиони хора страдат и умират от болести, недояждане, насилие или по други причини.

Колкото и жестоко да ви прозвучи, оказва се, че болката е крайната мярка, посредством която научаваме необходимия за душата ни урок и към нея се прибягва едва тогава, когато всички други средства за обучение са изчерпани. Тогава, когато, заинатени, продължаваме да тъпчем на едно място или да се въртим в омагьосания кръг на собствените си многократно повтаряни грешки. Съгласни сте, че след като веднъж сме изгорили болезнено ръката си, ние никога отново не бихме посегнали към горящата главня, нали? Именно страданието и болката запечатват по незаличим начин в душата ни информацията, че едно деяние, реакция, емоция или начин на мислене е в разрез с Космичните закони, чието нарушаване води до нежелани не само за нас, но и за другите последствия.

Вярно е, че с будното си съзнание може и да не знаем какво деяние в минал наш живот е причина за страданието ни в сегашния, но свръхсъзнанието ни „знае” за какво става дума. Идеята е обаче това скрито знание да стане явно, така че урокът съзнателно да бъде научен веднъж завинаги. Свят ми се завива, като си представя колко пъти сме причинявали на другите болка, докато най-накрая се научим да не го правим посредством личното й изживяване. Научаваме се да не предаваме приятел при каквито и да е обстоятелства едва когато многократно изживеем болката от предателството на собствения си гръб. Да не нараняваме физически или емоционално, да не манипулираме за собствена изгода, да не насилваме или ограбваме физически или духовно и т.н., и т.н. - и все едва тогава, когато всичките тези злини бъдат изпитани от нас самите. Думите на Пако Рабан, че „най-големите светци са били най-големите грешници”, съдържат в себе си една голяма и болезнена истина.

Питам се през какви ли страдания е преминал всеки един от нас и какъв ли „грешник” е бил, преди да развие и затвърди някоя от настоящите си добродетели. Разбирането на споделеното дотук би ни помогнало да се отърсим веднъж завинаги от склонността си да сочим обвинително с пръст и безапелационно да съдим и осъждаме. Очевидно е, че едва тогава, когато ние многократно сме преживели конкретна болка, вече сме напълно наясно какво е усещането, така че сме в състояние да предвидим как би се чувствал човек, комуто я причиним. Поговорката „Сит на гладен не вярва” е валидна в такива ситуации, защото само този, който е гладувал, може да разбере човек, който се оплаква, че е гладен.

Думите на Тибетеца, че на този етап „расата се обучава чрез страдание”, които навремето ме потресоха, ми дадоха повод да подложа на преоценка на първо място собствения си живот и страданията, които съм преживяла в резултат на многократно повтаряни от мен сходни грешки. Чудя се за смях ли е, или за плач осъзнаването на факта, че, както се казва, не разбираме от дума (разбирайте – от еднократна болка), та се налага да се обучаваме чрез страдание. Но както всички виждаме, явно дебелоглавието ни и нежеланието ни да се поучим от грешките си, погледнато в общочовешки план, налагат и съответните драстични понякога способи, които в крайна сметка да ни принудят да поемем по пътя, предопределен да ни изведе на следващото стъпало от общата ни еволюция. И когато това се осъществи, ще ни се наложи да преминем през мъчителния етап на адаптация към съществуване, лишено от болка и страдание. Звучи парадоксално, но това ни предстои в следващите ни животи. А ако сме отличници и учим бързо и качествено – може да го преживеем и в настоящия. Нашето здраве, живот и съдба, както никога досега, са в нашите ръце и от нас самите зависи ще изберем ли болката за учител, или ще положим старание да се справим и без този толкова нежелан наставник.
* * *

Много хора си отиват от този свят без болка и страдание, като тихо угасват пред учите ни или докато спят, неусетно за самите тях преминават в Отвъдното. Високоразвитите души са способни да се оттеглят от тялото си съзнателно, с волеви акт. В далечно бъдеще всички ние ще напускаме Земята именно по този начин – спокойни, съзнателни по време на процеса на оттегляне и умиротворени. Защо обаче пророци, велики световни Учители и дори Исус Христос са избрали страданието и болката, можем само да предполагаме.

Имам подозрения обаче, че в нашето смутно време на големи природни катаклизми и на военни конфликти, както и в резултат на ширещото се насилие много хора напускат света на формите преждевременно, без това да е планирано от душите им. Това от своя страна е фактор за натрупване на карма на причинителите на преждевременната им смърт - както лична и родова, така и национална и расова. И как ще завърши всичко това – един Бог знае!

През цялата си практика като лечител съм имала възможност само няколко пъти да „наблюдавам” от разстояние, измервайки умиращия по примерна скица, този мистичен процес на оттегляне на душата. За пръв път това ми се удаде с Б, за която ви разказах, че почина от левкемия. И тогава, както и при други подобни случаи, чакрите една по една - най-напред първа, а после и следващите, започваха да „мигат” – ту отчитаха активност, ту липсата й, като една по една „угасваха” окончателно. Когато тези пулсации приключеха, аз знаех, че смъртта е настъпила. Медицинското заключение отчиташе смъртта с няколко часа по-късно от мен.

Тибетеца, класифицирайки хората на три основни групи – нискоразвити, средноразвити и високоразвити, твърди, че при първите изтеглянето става през стъпалата, при вторите – през центъра на слънчевия сплит, а при третите – през теменната чакра. Въпреки наставленията му, че лечителят трябва да усвои умението честно и открито да съобщи на пациента си, че умира, аз и до ден днешен не съм го постигнала. Случвало ми се е да имам такива пациенти – виждала съм, че душата е в процес на оттегляне, чиято продължителност за всеки е различна. Може да продължи дни, месеци, дори година – това не поставям като въпрос, тъй като по правило никога не се ангажирам с прогнози, включващи фактора време.

В такива случаи не съм намирала сили да направя и намек за установеното от мен. Възможно е да е израз на предпазливост, дори страх от моя страна да не би да греша. Другата причина, поради която съм го премълчавала, е, че смятам повечето хора за неподготвени да приемат спокойно такава вест. Може и да е израз на малодушие от моя страна, може би – на страх, че ако все пак има минимална вероятност по незнайни за мен причини душата да промени решението си, то моето предположение би отнело у този човек волята за борба да се върне към живота. А как съм постъпвала ли? Ами заявявам, че случаят не е в моята компетенция, съветвам го да се обърне към лекар и се опитвам да го окуража доколкото мога. По друг начин постъпвам обаче, когато разговарям с близките на умиращ. С тях съм честна, въпреки че внимателно подбирам думите си и начина, по който да им поднеса тази вест.

Спомням си за един случай, когато при мен дойде бивша моя пациентка. Няколко дни преди това тя ми се обади и помоли да се срещнем у дома. Първоначално сметнах, че отново е възникнал някакъв проблем с нея, но когато си разменихме по няколко встъпителни реплики, тя най-неочаквано промълви, че не знае защо е дошла и какво очаква от мен. Преди няколко дни съпругът й бил приет по спешност в хирургичното отделение със спукана язва на стомаха. Лекарите не давали гаранция за живота му. Минути след това, приключвайки с измерванията на параметрите му, я посъветвах да тича в болницата – по мое мнение човекът беше вече в кома и процесът на оттегляне на душата беше необратим. Казах й, че ако все пак смъртта не настъпи в близките няколко часа, то ще е поради намесата на лекарите, но противно на намеренията на душата му.

Така и стана. Човекът излязъл от комата в резултат на спешната намеса на персонала на отделението. Малко след като се съвзел обаче, започнал с неподозирана за състоянието му сила да маха от себе си венозните системи, да ги хвърля по лекарите и сестрите, като през цялото време не спирал да ги ругае. Седмица или две след това той почина в областната болница – отиде си от този свят усмихнат. Мъките му бяха свършили.

Друг подобен случай беше със съпруга на близка моя приятелка, който внезапно получи инсулт. И при него душата се оттегляше и аз не скрих мнението си от нея. Въпреки това приятелката ми направи всичко възможно, за да му помогне. В резултат на грижите й и намесата на лекарите постепенно той се възстанови. Объркана и усъмнена в себе си, доста време се питах дали при измерването на параметрите му съм се дистанцирала достатъчно, за да бъда обективна и безпристрастна. Най-накрая реших, че времето ще покаже, и спрях да се терзая. Поуката обаче, която тази опитност ми дари, беше да вярвам в себе си, никога да не забравям за отговорността, която поемам, и винаги, когато е възможно, да проследявам случая във времето, трупайки по този начин ценен опит и увереност в собствените си възможности. Година по-късно внезапно, буквално за броени минути, човекът почина. Този път явно душата избра по-сигурен начин да осъществи намерението си.

Морално-етичният въпрос, който и лекари, и лечители си задават, е: трябва ли и по какъв начин да се съобщава на болния вестта за скорошната му смърт. Не мога да дам еднозначен отговор на този въпрос, той има много аспекти и за всеки отделен случай трябва да се решава конкретно. А и личният ми морал не ми позволява да се изказвам категорично или да давам съвети по въпроси, чието цялостно решение все още не съм открила за себе си.

На близките на неизлечимо болни обаче бих искала да кажа – не се натоварвайте с излишно чувство за вина, не скърбете прекалено. Вашият любим човек е избрал да си отиде. Избрал е момента, дори болката. Уважавайте избора му и му простете за всичко, за да си отиде в мир. В повечето случаи този избор е продиктуван от една основна причина – има по-подходящо тяло и по-подходящи условия за развитието на тази душа.

Всички ние се въплъщаваме на Земята с набор от предварително набелязани задачи. Идваме тук с товар от минали кармични дългове, за изплащането на които са настъпили подходящите условия, в това число и присъствието на планетата на повечето от тези, с които сме обвързани кармично. Приемаме физически облик, за да научим необходимите за развитието ни уроци, както и да развием или усъвършенстваме едно или няколко важни за душата ни качества. Душата на всеки от нас знае не само какво й предстои да изплаща и да научи, но и момента на оттеглянето си от това измерение. Внезапната и бърза смърт подсказва, че някъде другаде се е създала най-подходящата за момента възможност за превъплъщение, която да ни подпомогне при изкачване на следващото духовно стъпало. И ако този момент бъде пропуснат, излишно и изкуствено се намалява темпото не само на личното, но и на общото ни развитие.

Огледалната противоположност на подобен мигновен отклик на призива на душата за оттегляне е ненужното продължаване на престоя ни тук. В такива случаи, въпреки че времето ни отдавна е изтекло и пребиваването ни на планетата в това тяло и при тези условия да е излишна загуба на възможности и енергия, много от душите се оказват хванати в капана на физическото измерение. Основната според мен причина да попаднем в този капан е сериозно нарушената връзка между будното ни съзнание (личността ни) и вътрешния ни Аз (душата). Факторите, довели до това нарушение, са както от личен, така и от социален и планетарен характер, но така или иначе се е стигнало до кристализация и застой. Физическият свят с неговите илюзии, изкушения и примамки ни е вкарал в клопката си, от която не можем вече да излезем сами - без странична помощ. Тъй като от нашето развитие пряко зависят и други души, дори и същества от други еволюции, забавяйки собственото си темпо и ненужно удължавайки престоя си тук, ние забавяме и задържаме и тях. Без да го осъзнаваме, неволно ние възпрепятстваме не само присъстващите тук, но и тези, които чакат в Отвъдното за подходящи условия, за да се въплътят във физическа форма.

В такива ситуации се включват различни механизми, които е трудно да бъдат изброени, но с помощта им такива отклонения от общия План постепенно биват отстранени. Като коректори могат да бъдат посочени нелечимите заболявания, дори масовите епидемии, транспортните или природни катастрофи и катаклизми. Кой точно от тези неумолими процеси ще бъде приведен в действие, зависи от това, дали се касае за единици, или за големи групи хора, чийто срок за пребиваване на Земята вече е изтекъл.

По мое мнение от голямо значение е все повече хора да бъдат осведомени и запознати с тази тема. Да бъдем грамотни относно процесите на пристигането и заминаването си оттук, е от съществено значение не само за отношението ни към смъртта – наша или на друго същество. Тази грамотност ни позволява да открием и скрития смисъл на живота си – както във физическо тяло, така и след като сме го напуснали. След като веднъж сме хванали нишката, бавно, но неотклонно тя ще ни поведе по път, водещ до едно по-проникновено познание и разбиране – на нас самите и на заобикалящата ни действителност. Постепенно ще внесем промени не само в начина си на живот, в реакциите си спрямо случващото се с нас, но и в разбирането си спрямо ролята на смъртта. Това ново разбиране няма да се появи изневиделица в съзнанието ни. Ние ще го изстрадаме. Но когато то ни изпълни, ще забележим, че сме постигнали степен на освобождение – от страховете си, от чувството си за вина спрямо преминалите в Отвъдното наши близки, от усещането за необратима предопределеност и обреченост.
* * *

В противовес на споделеното дотук ми се иска да ви разкажа и за други случаи, за които си спомням с голямо вълнение. Защото съдбата ми е изпращала и този дар – да съобщя на пациент, противно на лекарската диагноза „нелечима болест със смъртен изход”, че изобщо не става дума за такова заболяване.

Беше преди доста години. Моя позната доведе при мен млада жена – вдовица с две малки деца. Тя работеше в гинекологичното отделение в градската болница и при един профилактичен преглед й съобщили „новината” – рак на матката. Това беше първият ми такъв случай. Когато измерванията ми не отчетоха раково заболяване и с почуда възкликнах: „Моето момиче, кой ти каза, че си болна от рак?” - жената се разплака с глас. Аз също – безгласно. Извадена от равновесие от това съпреживяване на болката й, я отпратих, признавайки й, че в такова състояние не мога да й бъда кой знае колко от полза. Доста по-късно узнах, че момичето се е подложило на допълнителни изследвания и първоначалната диагноза се оказала погрешна.

Не толкова отдавна мой приятел ме помоли да консултирам негова близка. Ситуацията беше почти идентична – отново лекарите бяха побързали да се произнесат – рак на шийката на матката. Дни преди да се срещнем, с вълнение мислех и премислях как да се държа, ако и аз установя същото. Да споделя ли открито установеното от мен, или пак да се измъкна, както преди, препращайки я обратно при лекарите. Молех се за сили да остана неутрална и за мъдрост, за да преценя как да подходя при такъв предполагаем развой на събитията.

Рак нямаше! Дори и доброкачествен тумор не беше, така че и операция не беше необходима, да не говорим за химиотерапия, както бяха прогнозирали специалистите. Моето мнение беше, че се налагаше кратка амбулаторна манипулация - и толкова. Приключвайки с диагностиката, абсолютно убедена в правотата си, я посъветвах да ходи, ако трябва, и при десет специалисти. И дори девет от тях да твърдят, че е рак, да не им вярва. Докато попадне на лекар, който да потвърди моето заключение и да й назначи правилното лечение.

Дни след срещата ни жената проведе повторна консултация, вече в областната болница. Съдбата й спести деветте консултации – още с първата се установи казаното от мен. Когато го узнах, радостта ми беше по-умерена от първия път. И аз си бях научила урока да не се ангажирам чак до такава степен, че да се сливам с пациента и проблема му.

Винаги съм изпитвала огромно чувство на благодарност към всички мои пациенти – за доверието им, за тяхната смелост, откритост и честност при излагането на проблема си, за това, че ми дадоха възможност чрез собственото им страдание да се уча, да се развивам и да трупам не само лечителски, но и човешки опит. Надявам се някои от тях да прочетат тази книга и най-вече тези, на които досега не съм имала възможност да благодаря лично.

А какъв беше урокът, който извлякох от последния случай, за който току-що ви разказах? В дните преди срещата си с тази жена внезапно у мен изникна въпросът как бих постъпила аз, какво бих предприела, какво бих оставила на заден план и на какво бих дала приоритет, ако ми съобщят такава вест: „Болна си от рак. Остават ти броени дни живот.” Господи, просветна ми внезапно, та нашите дни СА преброени! Просто все още не сме развити до степен да знаем деня и часа на заминаването си от този свят.

До този момент не бях се замисляла чак толкова по този въпрос. Поне не и от този ъгъл. Преживяла съм две тежки операции на бедрените кости на двата си крака, когато бях на 15 години. Години по-късно случайно разбрах, че са били доброкачествени тумори. Вярно е, че веднага след операциите прекарах доста време в онкологичното отделение, подложена на лъчева терапия. Но тогава бях почти дете. На кого да му мине през ума какво означава да си в това „отделение на смъртта”. Дори и фактът, че през ден изнасяха труп от някоя от стаите, тогава не ме травмира емоционално, навеждайки ме на мисълта, че и аз съм болна от рак.

Години по-късно – вече бях родила второто си дете, отново започна да ме боли десният крак. Когато се обърнах към специалист, мнението му беше – рак на костта. Само човек, който е бил изправен поне веднъж в живота си пред такова изпитание, е способен да разбере друг в такава ситуация. А дали душата ми, знаейки бъдещето, е имала нужда от такъв опит, за да съм способна в пълна степен да разбирам бъдещите си пациенти? Допускам го като възможност. Защото тревогата се оказа фалшива – такова беше категоричното заключение на специалистите в София. Тогава не се замислих върху въпросите, които споделих с вас по-горе. Сега обаче нещата стоят по друг начин, по-точно аз вече гледам на живота под друг ъгъл.

Смъртта на всеки от нас настъпва тогава, когато душата окончателно оттегли енергията си от физическото и етерното тяло. Този процес завършва окончателно в рамките на три дни. След това започва постепенното изтляване на Сребърната нишка, свързваща ги с останалите фини тела (за този процес са необходими приблизително 40 дни), както и разграждането на тленните останки посредством сложни биохимични процеси. Съставните елементи, от които тези тела са били изградени, постепенно се връщат в общия резервоар на планетата, за да послужат като градивен материал за телата на други души, влизащи в проявление. Може да се случи при запознанството с някого от първия миг да изпитаме симпатия към него и прибързано да заключим, че вероятно сме били близки в минал живот. Възможно е обаче причината за взаимното ни привличане да е по-тривиална – в телата на новия ни познат да присъства материя от напуснато от нас тяло в някой от предишните ни животи.

Начинът ни на живот одухотворява материята, от която са изградени телата ни, на едно по-високо, но понякога за жалост и по-ниско, деградиращо ниво. И това е една от многото причини, поради които души, изостанали в развитието си и не съумели да се освободят от свои негативни аспекти или да ги трансформират, все пак успяват да намерят подходящ материал за тела, в които да се въплътят отново на Земята. Време е вече все повече хора да бъдат осведомени за този постоянен обмен на материя и да осъзнаят своята отговорност напред във времето и в този аспект. Ние не изчезваме безвъзвратно след напускането на физическото измерение.

„Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” Познахте на коя високоразвита душа са тези слова, нали? Апостолът е знаел това, което ние с вас в сегашния си живот учим или просто си припомняме.

Единственият специалист, на когото съм показала папката си с въпроси, която той подробно и внимателно прегледа, е невролог, практикуващ и ирисова диагностика, хомеопатия, кармична и медицинска астрология. Този човек е запознат в дълбочина с духовните науки, сензитив е и напреднала душа. Спомням си как тогава той възкликна, че една консултация, обхващаща всички вписани в папката въпроси, е огромен труд, отнемащ ми много време и енергия. След това с добронамереност и загриженост ме посъветва да се насоча само към една от областите, но моето мнение продължава да е различно. Не мога, а и не бива да разделям човека на отделни фрагменти. Възгледът ми, че сме многоизмерни космически създания, е залегнал в моя лечителски подход. А като такива всяка наша част е неделима от останалите. Медицината на бъдещето, Новото лечителско изкуство в Епохата на Водолея ще се основава именно на тези принципи – пациентът да бъде разглеждан като неделима сплав от дух, душа и тяло. Всяка от тези части е зависима от другите и когато страда едната, страда целостта ни.

Направих това отклонение, защото смятам за задължителен елемент в практиката на лечителя свободното и честно общуване с пациента, отделянето на достатъчно време за изслушване на проблема му и изчерпателни отговори на всичките му въпроси. В негово право е да ги задава, защото все пак какъвто и подход да се приложи при диагностиката или лечението, става въпрос за неговото тяло, живот и съдба. След приключването на серията от консултации човекът трябва да продължи житейския си път с едно ново, по-просветлено и по-мъдро разбиране на процесите на живота и смъртта.

Духовният лечител може да се нарече в известна степен психолог, психоаналитик и учител, без това да ви звучи високопарно. Вярно е, че и лечителите се развиват и учат както всички останали – изминавайки собствения си жизнен път. Духовното си израстване обаче те подпомагат и с лечителската си дейност, благодарение на пациентите си. Едно от качествата, които усъвършенстват, е способността да обработват, систематизират, интерпретират и накрая да изразят словесно в подходяща форма огромен обем информация.

Чрез диагностицирането се развива и способността мигновено да се преминава от едно състояние на съзнанието в друго, тъй като цялата информация се извлича от лечителя в състояние на променено съзнание по свръхсетивен път. Натрупаният от него духовен опит следва да бъде споделян с пациентите – внимателно, деликатно, там където е видно, че семето ще попадне на добра почва. Без натрапвани „истини”, задължителни изисквания или какъвто и да било натиск. Ролята му е да помогне на другите да преоткрият себе си и да се видят в нова светлина. Не винаги един духовен лечител е в състояние да излекува тялото на болния, но той е длъжен да помогне за изцелението на душата му.
* * *

Относно степента на духовното ни развитие и самоосъзнатост Тибетеца дава следната класификация: ниско развити; средно развити; интелигенция; ученици. Сходно класифициране е дадено и от Учителя Петър Дънов, който добавя и пета категория – учители. Принципно сходна е и таблицата, изготвена от Майкъл Нютън, която той е включил в книгата си „Пътят на душите”. Няма да ви отегчавам с подробности и за по-любознателните от вас съм включила в приложението таблицата, по която определям степента на развитието на душата. Разглеждайки я, ще видите, че за своите измервания използвам петстепенната класификация.

Отделям време да се запозная и с тази информация по две основни причини. Първата е изборът ми на езика, на който да разговарям с пациента по време на консултациите, така че да мога пълноценно да общувам с него на нивото на неговия вътрешен свят.

Едно от уменията, което всички ние в една или друга степен развиваме, е да обличаме все по-точно мисълта си във форма, т.е. в слово. Говорът е нещо привично за нас и рядко се задълбочаваме дотам, че да разпознаем в изричаното на глас слово творческия акт на материализиране на мисловната енергия.

Характерно качество на Учителите е да обличат в изчистена и ясна форма, на общодостъпен език мисълта си. Отворете Новия завет, книга с беседите на Петър Дънов, томче от „Агни йога” или друга книга от този род и ще се убедите сами в горното твърдение. На мъдреците и Учителите не е било и сега не е необходимо да слисват с ерудиция, богат окултен речник или сложни до неразбираемост фрази и формулировки своите слушатели. Говорейки от позицията на висшия си Аз, на който отдавна са подчинили низшата си природа, те не се ръководят от такъв мотив.

Намирам за изключително полезно да се учим непрестанно от техния пример, но това всеки сам избира за себе си. Аз съм избрала в настоящия си живот да развивам и усъвършенствам тази способност. Осведомена съм не само за силата на мисълта ни, но и за тази на изреченото слово, затова внимателно следя речта си и подбирам думите си при общуването не само с пациентите си, но и с всеки събеседник.

Тук му е мястото да си призная, че в началото таблицата за определяне на категорията съзнание на пациента не фигурираше във въпросника ми. Едната от причините да не обръщам внимание на този показател бе нивото на развитие, на което аз се намирах тогава. Все още ми липсваха необходимите интелектуални познания по темата. Моята Сребърна нишка – антакарана - не бе изградена до степен да бъда способна да навлизам в тези фини нива, откъдето да извличам информацията за степента на съзнание на друг човек.

Едва когато – в резултат на интензивното ми обучение и самообучение, успях да осъществя връзка с душата си (в това ми превъплъщение), аз насочих вниманието си и към тази област от езотеричното познание. Доста по-късно, като резултат от съкровени вътрешни преживявания – по време на медитация, с помощта на ярки и запомнящи се сънища и на един изключително важен спомен от минал мой живот, аз узнах, че и в предишни свои животи съм била лечител и много от това, което си мислех че едва сега научавам, ми е било известно и преди. Просто ми бе нужно време да си го припомня и да положа необходимите усилия да го доразвия и усъвършенствам – в съответствие със сегашните условия и собственото ми развитие.

На онзи етап липсата ми на информираност по тези въпроси ме лишаваше от възможността на разбираем и достъпен за пациентите език да общувам с тях и да съумея убедително да им изложа заключенията от диагностиката си. Особено що се отнася да психологичните причини, стоящи в основата на заболяването им. Преди да разработя „болничния картон”, в който вписвам резултатите от диагностиката си и последвалата ги работа с пациента, аз записвах в синтезиран вид тази информация на обикновен лист. Изготвях го в два екземпляра, така че и до днес съхранявам в архива си копията от всички тези диагностики. И добре, че съм го правила, за да мога от днешна позиция да видя, че въпреки точността им те са изложени на почти неразбираем за друг, освен за самата мен, език.

Спомням си и как протичаше разговорът ми с пациента. Тогава използвах претрупан с езотерични термини език, който май само аз си разбирах. Говорех на хората за чакри, фини тела, прераждане. А повечето от тях просто не бяха подготвени за информация от такъв характер. Трябваше ми известен опит в тази насока, за да проумея, че лечителството не е самоцел. Всичките тези диагностики, събрани в архива ми, не бяха само за мен. В много по-голяма степен заключенията ми бяха необходими на хората, които ми се доверяваха и очакваха от мен да им помогна. Разбрах, че всеки пациент е човек, на когото аз служа в момента, и всичките ми знания, умения и любов трябва да бъдат положени в нозете му.

На много места в „Агни йога” Учителят М съветва: „Учете се да говорите на езика на събеседника си!” Сведено до лечителската ми практика, ако аз не съумеех да развия до необходимата степен това умение, щях да обслужвам себе си (разбирайте – егото си), а не пациентите.

Как обаче се научаваме да говорим на езика на събеседника? Като размием границата между себе си и него. Това, разбира се, не означава да загубим идентичността си, а да достигнем до вътрешното разбиране за това, че всички ние сме едно цяло. Всеки един от нас, по пътя на собственото си развитие, неизбежно ще достигне до това разбиране. Ролята на тези, които са навлезли в този етап, е да го споделят с другите – не чрез гръмки фрази и речи, а чрез начина си на живот и личния си пример. Вътрешното осъзнаване на всеобщата ни връзка ни позволява да общуваме с всеки чрез езика на любовта и състраданието. И тогава всяко слово, което изричаме, заредено с тази енергия, намира път до сърцето и душата на събеседника ни. Езикът на Любовта е универсалният език на Вселената и е познат и разбираем не само за човека, но и за всяко живо създание. И когато ние го усвоим, всяка дума, която произнасяме, бива не само разбрана. Тя лекува – лекува най-вече душата ни. А когато душата ни е здрава, здраво ще бъде и тялото ни.
* * *

Втората причина, поради която извършвам това измерване, е проследяване на ефекта от съвместната ни работа върху вътрешното развитие на пациента. Тъй като всяко заболяване възпрепятства в една или друга степен пълноценния контакт на душата с въплътената личност, то изцелението, от своя страна, подпомага нормализирането му. Външният резултат е постепенно и видимо подобряване на здравословното състояние, което бива забелязано от пациента. Вътрешните процеси обаче, задвижени от възстановяването на нарушената връзка душа-личност, на първо време остават незабелязани от него. Но измерваният от мен параметър „категория на съзнанието” безпогрешно отчита положителната промяна.

За да бъда по-прецизна в тези измервания, аз условно съм разделила всяка една от главните категории на седем подкатегории. Духовното израстване на пациента, което установявам в процеса на работата ни, обикновено е придвижване към следващата подкатегория. Случва се понякога с радост да отбележа, че душата на пациента преминава в следващата основна категория. Което за мен означава, че наистина добре съм си свършила работата.

Една от причините грижливо да съхранявам архива си, включващ „болничните картони” на пациентите ми, е именно тази. Дори и да не се срещнем отново, след като приключим с консултациите, по всяко време аз имам възможност да проверя духовното развитие на всеки един от хората, с които съм работила. Държа да отбележа, че при подобна проверка винаги първо моля душата му за позволение да проведа измерванията си. В интерес на истината рядко правя такива „контролни прегледи” в отсъствието на конкретния човек. Но ако по някаква причина се срещнем след време, първото, което наистина ме интересува, е неговото придвижване по еволюционната стълбица. Този показател, условно назован от мен „категория на съзнанието”, е най-безпристрастната и неподлежаща на фалшификация оценка за качеството на моята дейност. И най-голямата ми награда.

Във връзка с изложеното по-горе ми се иска да се спра на една тема, която вълнува всеки, открехнал вратата към духовното познание. Личните ми наблюдения в тази област са ме убедили, че много от хората живо се интересуват на кое ниво на развитие се намират в момента. Често срещана тема за коментар в различните духовни школи и общности е „нивото”, на което се намира този или онзи от членовете им. За жалост подобни „дискусии” най-често биват провеждани в тесен кръг в отсъствието на обсъждания индивид.

Изказвам становището си, че една действително напреднала душа не проявява особен интерес нито спрямо своето, нито на другите ниво на развитие. Когато ние приключим етапа на „духовния пубертет”, връзката със собствената ни душа ни дава доста ясна представа за самите нас. Личното ни его, което ни подтиква да се сравняваме с останалите (с тайната надежда, че стоим по-високо от тях), вече не играе ръководна роля. Дълбоко в себе си вече сме асимилирали простата истина за груповото ни развитие. Осведомени сме, че изкачването ни нагоре непрекъснато е подпомагано не само от намиращите се над нас, но и от тези под нас. Образно казано, в общото ни движението нагоре едните ни помагат с дърпане, а другите – с бутане. В същото това време ние правим същото за други души и този процес няма нито начало, нито край.

Не мога да ви бъда полезна с конкретна препоръка как можете пряко да определите своята или на друг човек степен на духовно развитие. Лично за себе си не намирам тази констатация за крайно наложителна, но, от друга страна съм, съгласна, че ние имаме правото да узнаем кои сме в действителност. Нивото на развитие на душата обаче трудно може да се определи само с по външни белези и наблюдения. Мнозина погрешно приемат за положителен белег обема прочетена и интерпретирана езотерична литература, демонстрирането на богати окултни познания, развитите в една или друга степен парапсихични способности и дори заеманото положение в обществената йерархия.

С риск да ви разочаровам, ако и вие се осланяте на подобни критерии, споделям, че моите не се припокриват напълно с тях. Имам основание да смятам, че на този важен етап от развитието ни много напреднали души работят на планетата „под прикритие”. Това своеобразно инкогнито им позволява необезпокоявани да вършат работата, за която са дошли на Земята. Колкото по-малко внимание привличат върху себе си, толкова по-ниска е вероятността силите, работещи срещу еволюцията, да ги забележат и атакуват. В същото това време мнозина „окултисти”, вдигащи шум около личностите си, привличат вниманието на тези ретроградни фактори, несъзнателно помагайки на силите на Светлината необезпокоявани да работят за благото на всички ни.

Смятам, че оценката за нивото ни на развитие трябва да изхожда от прилагането в живота на езотеричните принципи и закони. Като първо ниво за усвояването им е достатъчен интелектът, но за да им вдъхнем живот, следва да се научим да живеем според тях, превръщайки ги в своя втора природа. Христос е учил: „По делата им ще ги познаете!” Осланяйки се на този критерий, вече сравнително безпогрешно бихме могли да се ориентираме кой кой е в спектакъла, наричан от нас „живот”.

Характерното е, както бегло споменах в началото, че при мен се озовават точно определени хора, почти всички най-малко на прага на етапа на духовното си самоосъзнаване. Ако използваме термините от таблицата – от трета и четвърта категория съзнание.

Много държа да бъда ясно и правилно разбрана по един важен от моя гледна точка въпрос. Аз не съм екстрасенс, биоенерготерапевт и всичко останало, което по смисъл се доближава до тези определения. Способна съм да въздействам целебно - посредством методите на енергийното лечение, на друго човешко същество и съм прибягвала до това тогава, когато съм смятала за необходимо. Но работата ми нито се базира на тази форма на корекция, нито се изчерпва с нея. Дейността ми се основава на принципа, че за да излекуваме тялото, следва да лекуваме психиката и душата на човека, така че страданието да спомогне за неговото по-пълно самоосъзнаване като духовно същество. „Пасивните” пациенти, които чакат изцеление отвън, било поради леност, било поради собствената си все още неразвита способност да се самонаблюдават и самоанализират – те не са „моя специалност”.

Смятам за свой дълг да помагам и да сътруднича на човека да намери и да опознае себе си, използвайки позитивно болестта си като катализатор за този процес. Намирам за проява на неуважение към душата му отнемането на възможността да научи от това страдание урок, за който само вътрешният му Аз е точно осведомен. А именно това би бил крайният резултат, в случай че вместо да търсим и отстраняваме причините, набързо тушираме – с лекарства или енергийно лечение, следствието.

Обобщението, което извършвам вътрешно след приключването на етапа „встъпителни въпроси” в началото на първата от серията консултации, заляга в цялостния ми подход към пациента и проблемите му. В известна степен отегчителен за него, той е крайно необходим и ключов момент от цялостната ми предстояща работа. Приключвайки с него, вече мога да премина към следващата серия въпроси.