Обезщетяване и реституция

Дискриминация

Вече видяхме, че според Европейския съд изключването на чуждите граждани от кръга на бенефициентите по предприета реституция на експроприирано имущество не поражда проблеми, защото подобно различно третиране не е достатъчно, за да съставлява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 във връзка с чл. 14, след като Конвенцията не гарантира право на реституция¹⁰¹. Изглежда малко вероятно Европейският съд да се отклони от ограниченото разбиране за наложените от чл. 14 изисквания, тъй като то отразява общия му и трайно установен подход към разпоредбата¹⁰² и следователно това ще съставлява пречка за оплаквания срещу други форми на различно третиране при реституционните мерки. Въпреки това, подходът, който е в основата на реституцията, все пак трябва да съблюдава по-строгата, независима забрана за дискриминация в чл. 26 от Международния пакт, без оглед на отсъствието на гаранция за собствеността в този документ.

Така по делото Симунек, Тузилова и Прохазка срещу Чешката република¹⁰³ Комитетът по правата на човека на ООН се произнесе срещу реституционен закон, преградил възможността лица, които не са граждани и не живеят на територията на страната, да получат обратно имущество, отнето в комунистическия период. В известен смисъл правилото бе разбираемо, тъй като произтичаше от една обща политика за ограничаване на възможността да се притежава земя до гражданите на страната, която по принцип не буди възражения¹⁰⁴. Въпреки това, изключването не само на реституцията, но и на обезщетяването, и съществуването на този алтернативен начин за удовлетворение означават, че един недискриминационен подход не би застрашил по-широк интерес, тъй като при признаване основателността на искането не би се наложило прехвърляне на собственост. Може би дори по-значим беше фактът, че тази мярка не вземаше под внимание контекста, в който много хора са загубили собствеността си – преследването е било такова, че те са били принудени да бягат и собствеността е конфискувана било като част от този процес, било като последица от напускането на страната. При тези обстоятелства беше напълно неразумно по отношение на посочените лица да се налагат ограничения за възстановяване на собствеността или получаване на обезщетение – в действителност продължителността на периода след принудителното им напускане неизбежно е наложила те да поискат гражданство другаде, особено предвид обстоятелството, че в някои случаи то им е било отнето след напускането на страната. Това становище бе потвърдено от Комитета в редица последващи решения¹⁰⁵.

Същественият белег във всички тези случаи е различното третиране без каквото и да било разумно оправдание, а липсата му може да се отрази и върху приемливостта на евентуално възприети критерии за обезщетяване. Въпреки това, оплакване по отношение на последните би могло да се направи само ако действително съществува уредба, която цели да отмени или поправи лишаването от собственост – Международният пакт не може сам по себе си да даде основание за твърдение, че трябва да се осъществи реституция или обезщетяване. Ограниченията на този подход бяха очевидни, когато Комитетът разгледа по делото Сомерс¹⁰⁶ разпоредбите относно обезщетяването в Унгария – лицата получиха ваучери, които можеше да бъдат разменени срещу всякаква собственост, акции или предприятия, продавани при приватизацията на държавно имущество. Според тази уредба на бившите собственици не бе дадено каквото и да било предимство да получат обратно имуществото, което са притежавали преди, а беше дадено предпочитание на наемателите на държавни жилищни имоти да закупят апартаментите, в които живеят. Макар така наемателят да имаше предимство пред бившия собственик на имота, Комитетът не намери това за неразумно – той призна, че интересите на лицата, които може да са обитавали имотите в течение на години, също заслужават защита¹⁰⁷. Разбира се положението можеше да е друго, ако някои бивши собственици бяха третирани различно от други¹⁰⁸.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Реституцията и обезщетяването са само част от подхода, изискван за поправянето на сериозни неправди¹⁰⁹. В много случаи реституцията не е задължителна, а е и непрактична, както и застрашава други права на човека. Обезщетяването е по-малко увреждащо за лицата, които понастоящем са във владение, но неизменно създава сериозно икономическо предизвикателство за съответната държава, особено когато икономиката й е в преход към пазарна система. Въпреки това, една от тези мерки трябва да бъде предприета, за да се изпълнят ангажиментите в областта на правата на човека, ако са приложими, а дори и да не са, това все пак може да е необходимо, за да се отговори на съкровени очаквания. Развиващата се международна съдебна практика далеч не е разрешила всички трудности, които отнемането на владение и лишаването от собственост причиняват – дори реституцията, потенциално най-ефективното средство за удовлетворение, не може да поправи мъката, преживяна при отнемането и през следващите го години. Все пак подходът, необходим за разрешаване на създадените с това отнемане проблеми, сега е много по-ясен. Най-значителният недостатък е не в самите мерки за реституция и обезщетяване, а в продължаващия неуспех на националните правни системи да осигурят спазване на правата, които прокламират.
Превод от английски език: Анна Гаврилова-Анчева

Summary

Concern for restitution in the region has also arisen as a consequence of the more recent dispossession that has been occurring in the course of the various conflicts within and between the different republics that once constituted Yugoslavia. Such dispossession, whether as part of a deliberate policy of ‘ethnic cleansing’ or the inevitable by-product of an ever-changing front line and an immediate need to house the homeless, has not only generated much human suffering but also understandable demands for the property concerned to be restored as part of the peace settlements. Although the latter was acceded to in principle, its realisation in practice has not always been achieved and dispossession has indeed continued to take place after such settlements. International human rights norms have thus been invoked as a possible source of help.

This paper looks at the contribution which international standards are able to make to the resolution of these property disputes. It first considers the actual applicability of a guarantee of property rights to these disputes and the extent to which this might give rise to an obligation of restitution or compensation. Secondly it examines the human rights constraints on effecting any restitution where there is no obligation for this to be done but a political choice requiring it has been made. These include the need to respect the interests of persons currently in possession of the property subject to a restitution claim, as well as the requirements of the right to a fair hearing and the prohibition on discrimination. All of these can have a potentially significant impact on both the content of restitution measures and the procedure for their implementation.

The evolving international case law is far from having solved all the difficulties which dispossession and deprivation of property causes. Nevertheless the approach needed to deal with the problems thrown up by such taking is now much clearer. The most significant deficiency lies not in restitution and compensation measures themselves but in the continuing failure of national legal systems to ensure that the rights they proclaim are observed.